Хедър Греъм
Триумф (6)

Глава 5

15 декември.

Северна Вирджиния.

 

— Ама защо така говорите, сър, та нали ви казах, че това е чистата истина, кълна се в името Божие, той не е роб! Освен това ви се заклех, че съм свободна жена и такава съм била от деня, в който съм се родила!

— Слушай, чернилке, досега нито един цветнокож не е успял да избяга оттук, без да бъде преследван от десетки ловци на бегълци!

— Не искам да бъда държана като в затвор! Нито брат ми, нито жена му ще искат това! Той имаше късмет и си намери добра работа и ако аз не бях го убедила тази сутрин да тръгне с мен…

— Напусни редицата! — извика белият офицер. Лицето му се зачерви от гняв, вените на врата му усилено пулсираха.

Изпълнена с любопитство, Сидни проследи с поглед как негърката излезе напред. Този глас й бе познат отнякъде… Господи, та това бе Сиси, с която Сидни се бе сближила във Вашингтон! Красива, изключително интелигентна млада негърка, която шпионираше за северняците, а освен това бе работила с Джеси Халстън — мъжа на Сидни…

Всъщност точно Сиси беше причината Сидни да се омъжи за Джеси. Сиси беше нейна довереница до онази нощ, в която бе арестувана. Така че макар и само косвено, тя бе частично отговорна за това, че Джеси се чувстваше морално задължен да се ожени за нея и след това да я измъкне от „Олд Капитъл“.

Сидни, която за пръв път в живота си не знаеше какво да предприеме, се извини и тръгна покрай редицата. Приближи се към плешивия дежурен офицер с неприятно, тлъсто лице.

— Какъв е проблемът, сър?

Тя видя как очите на Сиси се разшириха, когато офицерът се вторачи в нея и я измери с поглед от главата до петите. Сиси знаеше, че Сидни бе дошла да посети Брент, но не очакваше да се върне още същия ден.

— Онази чернилка там, госпожо, нещо не ми вдъхва доверие, макар че тези цветнокожи непрекъснато се опитват да спечелят симпатиите на обществото. Първо трябва да се научат да четат и пишат! — Офицерът се изплю на мръсния под.

— Тази чернилка, сър, работи за мен — глухо отбеляза Сидни.

— Така ли? — запита мъжът. — Мислех, че сте истинска южнячка, госпожице Маккензи. Нали вие сте госпожица Маккензи? Срещнах се с вас преди около година. Тогава работехте в болницата в Чимбърайзо.

— Ами да, тогава наистина работех там! — Тя се усмихна, радостна, че бяха намерили нещо общо.

— Това обаче още не означава, че харесвам чернилките, госпожице! — настойчиво повтори офицерът.

Погледите на Сидни и Сиси се срещнаха. Сидни се намръщи. Чудеше се какво бе изкушило Сиси да постъпи толкова глупаво — да напусне безопасното си жилище във Вашингтон.

— Вие не ме разбрахте. Давам честната си дума, че тя е свободна жена.

Офицерът се поколеба.

— Може би трябва да попитам полковника.

— Може би така наистина ще е по-добре! — тросна се Сидни. — Мили Боже! Най-големият ми брат ежедневно рискува живота си, като се промъква през блокадата на янките, за да поддържа Юга боеспособен, а самата аз току-що се връщам от свиждане с другия си брат, който също всеки ден рискува живота си, за да спасява нашите ранени бойци! Аз също се излагам на много опасности, сър, а вие тук ми създавате затруднения и отричате правото ми да напусна родината си, придружена от прислужницата си!

Той се изкашля смутено.

— Това е положението, госпожо. Вие се опитвате да се върнете във Вашингтон, в това прокълнато свърталище на незаконните дейности!

— Тогава, сър, повикайте началника си. Веднага! Или, обещавам ви, ще чуят за това беззаконие на най-високо ниво, чак в правителството, а също и във висшето армейско командване!

При тази заплаха офицерът за кратко онемя.

— Добре. Вие можете да отведете със себе си тази чернилка с голямата уста. Много зле говори за нея това, че не е нечия робиня — един як пердах ще й затвори устата и много бързо ще я научи да си знае мястото! Но онзи мъж и жена му остават тук.

Сидни смръщи вежди и погледна към високия съсухрен негър и слабата женица до него. И двамата изглеждаха около четиридесетгодишни, но всъщност може би нямаха повече от двадесет.

— Сиси…

— Защо, госпожо, нали ви казвах, че мама издъхна веднага щом се измъкнахме от Манасас, а аз дойдох тук за Дел и жена му Джералдин! — оживено й обясни Сиси.

Сиси досега не бе споделяла с нея тези подробности. Всъщност Сидни се съмняваше, че този мъж наистина е брат на Сиси. Но който и да бе, вече нямаше смисъл да се рови в роднинските им отношения. За Бога, как можа Сиси да се забърка в тази каша?

Сиси внезапно проплака жалостиво:

— Не мога да изоставя брат си, госпожо Сидни! Точно сега, толкова скоро след смъртта на мама и всичките тези страдания…

— Сър! — рязко я прекъсна Сидни, като отново се обърна към офицера. — Вече ви обясних, че тази жена е моя прислужница. Мога да поръчителствам за нея и за останалите двама — твърдо заяви тя.

Офицерът се огледа нерешително.

— Носи се слух, госпожо, че сте омъжена за някакъв янки.

— Слухът е верен. Обаче това с нищо не ме променя, нали така? Нима забравихте откъде съм родом? Казахте, че ме познавате. Аз съм помогнала на стотици ранени мъже в онази болница, сър.

— Само че сега се опитвате да прекосите фронтовата линия, за да се върнете при съпруга си в столицата на северняците. Как мога да ви имам доверие?

Сидни знаеше, че когато реши, може да бъде изключително агресивна и пробивна, стига само да го пожелаеше. Може би се дължеше на наследствените й черти — тя приличаше на рода на баба си — едра и силна, с широки скули и идеално прав нос, с големи очи и добре очертани вежди. Само зелените очи беше наследила от майка си, както и самочувствието, че е упорита и пробивна, но в същото време способни да се държи възпитано.

— Длъжен сте да повярвате на думата, сър, понеже аз ви я дадох, а освен това ви обещах, че няма да направя нещо лекомислено.

— Имате ли документи?

— Разбира се, че нося всички документи, които се изискват за подобно пътуване. Пътувам по моите лични дела, по-точно заради семейния бизнес и нищо повече. Документите ми за пътуването на север са подписани от самия генерал Магий, а разрешението ми да се върна на север носи подписа на генерал Лонгстрийт, при това с вчерашна дата!

— Добре тогава, госпожо, взимайте вашите хора и преминавайте. Обаче не мога да ви обещая, че ще бъдете в безопасност оттатък. Все още сте доста далеч от линиите на янките. После да не съжалявате!

— Зная това, сър. Благодаря ви за предупреждението. Хайде, Сиси, ела насам, заедно с Дел и Джералдин.

Тя сви рамене, вирна брадичка и пое, но бавно, много бавно. По нареждане на брат й, хирург в една полева болница, при прехода на север трябваше да използват товарния фургон. Към края на фургона беше привързана дорестата кобила на ефрейтор Рандъл. Щом стигнат до линиите на янките, Рандъл ще прибере кобилата във фургона, за да може да я върне на брат й в болницата край Ричмънд.

Сидни се помоли мислено Сиси да продължава да върви до нея с бавни, но уверени крачки, за да не се издаде. Сидни не посмя да погледне назад. Когато стигна до фургона, там я посрещна млад чернокос мъж с буйна брада, дъвчещ някакъв стрък трева.

— Ефрейтор Рандъл, на връщане ще пътувам заедно с тези две жени и онзи мъж.

Рандъл смръщи вежди.

— Тя е една от моите прислужнички. Пътува заедно с роднините си.

Рандъл надникна зад нея и замислено огледа тримата й спътници, след което изплю стръка трева.

— Нали не прехвърляте на Север роби бегълци, госпожо?

— Не, за Бога! Мога ли да ви припомня, че бях тикната в затвора, защото шпионирах в полза на Юга?

— Само проверявам, госпожо. Нали вече сте омъжена за янки.

— Така е, сър. Опитвам се да не го съдя заради неговите разбирания и се моля и той да не ме укорява за моите. — Тя се обърна към Сиси и другите двама спътници, които плахо пристъпваха зад нея. — Качвай се във фургона и да тръгваме.

Сиси, братът и съпругата му се покатериха от задната стълба на фургона. Сидни седна до Рандъл и той размаха камшика над гърбовете на мулетата, които трябваше да теглят фургона. После ефрейторът се огледа тревожно, наведе се към Сидни и тихо прошепна:

— Добре ли познавате спътниците си?

— Сиси работеше при мъжа ми, ефрейтор — зае се да обяснява Сидни след въздишка на едва сдържано отегчение. — Всъщност именно той ме запозна със Сиси. Така тя стана моя прислужница, защото мъжът ми я препоръча. Тя е свободна още от раждането си, но се случи така, че нейният господар започна да гледа на нея като на своя собственост и я насили. — Тя се вгледа в лицето на Рандъл. — Напълно е възможно, ефрейтор, да бъдеш лоялен гражданин на Юга и в същото време да се възмущаваш от нечовешкото отношение на някои господари към техните слуги!

Рандъл се загледа в пътя пред тях, а на устните му заигра плаха усмивка.

— Госпожо Сидни, не искам да ми навлечете някоя неприятност! Никога не съм вярвал, че едно човешко същество има право да господства над себеподобните си, но не вярвам и на федералната власт, която командва живота на жителите на Вирджиния. Все пак си мисля, че ще е по-добре тези мулета да се поразмърдат, понеже онези приятели напоследък са доста разгневени от неуспехите по фронтовете.

Когато приближиха до линията, зад която беше войската на янките, Рандъл слезе от капрата, погледна към нея, въздъхна и поклати глава:

— Никак не ми се иска да ви оставям сама.

— Почти стигнахме до територията, окупирана от янките.

— Да, дотук се справихме добре. Но не знам какво ще се случи, когато стигнете до техните позиции. В тази война се случва какво ли не, много хора пострадаха, а други не се държат лоялно към нито единия от двата враждуващи лагера.

— За дезертьорите ли говориш?

— Срещат се и дезертьори, и скитници… и въобще всякаква паплач — и бели, и черни. Затова трябва много да внимавате, ясно ли е? И се движете по-бързо. Така по-скоро ще стигнете до тила на янките.

— Благодаря ви, ефрейтор Рандъл. Обещавам ви, че ще се движим колкото е възможно по-енергично.

— Направете го заради мен — отвърна Рандъл и отвърза кобилата си от задната част на фургона. После я възседна и заобиколи отпред, където Сидни вече бе поела поводите на мулетата. — И нека Бог да ви пази! — пожела й той.

— И теб — усмихна му се Сидни. — И се пази, Рандъл!

— Ще внимавам. Но съжалявам, че не останахте при нас!

Може би трябваше да направя точно това, помисли си тя. Трябваше просто да остане с Брент и да му помага за ранените.

Какво я бе накарало да се върне? Един съпруг, който не желаеше да я види, след като узна за интригите около техния брак?

Сидни се замисли за Коледа. Наближаваше Коледа… Тя отчаяно се нуждаеше да бъде тук, на север, в случай че той реши да се върне в дома им. Чувстваше, че ако не може да бъде лоялна към родината му, бе длъжна поне да бъде лоялна съпруга и да го чака в дома му. Защото той винаги бе вършил само онова, което смяташе за почтено — точно затова се бе оженил за нея.

Ефрейтор Рандъл за последно й махна с ръка, подвикна на мулетата да потеглят и когато фургонът се заклатушка по своя път на север, обърна кобилата си и пое на юг. След като се увери, че достатъчно се бяха отдалечили по пътя, Сидни се обърна и извика на Сиси, седнала в дъното на фургона:

— Ела при мен!

„Сиси е способна да се справи с всякаква житейска ситуация“ — каза си Сидни. Негърката изглеждаше много смирена и покорна, както повечето южняшки прислужнички, но беше ненадмината, когато трябваше да обикаля и да разузнава, за да донася на Сидни какво става наоколо. Тази дребничка, миловидна млада негърка криеше в душата си много страст и жар, ловко прикрити под спуснатите гъсти черни мигли — изпитан жест, към който винаги прибягваше, когато се налагаше да се прикрива като невинна свидетелка на събитията. Дори и сега Сиси се приближи към Сидни внимателно, много предпазливо, за да заеме мястото на капрата до господарката си.

Сиси веднага се зае да съветва Сидни как трябваше да се държи:

— Можеше да кажеш поне едно моля. — Тонът й беше властен, както самата Сидни понякога си го позволяваше.

— Да, можех, но сега не съм в настроение! — Сидни припряно размаха камшика над гърбовете на мулетата и плясъкът му отекна толкова силно, че те се подплашиха и веднага ускориха ход.

Фургонът се разтресе и заскърца. Сиси изплашено ахна, а Сидни стисна зъби, още повече раздразнена от държането на Сиси.

— Много често си ми споменавала, че си познавала господари, които не само са били сдържани към робите си, но дори са си позволявали да бъдат учтиви с тях.

— Ти не си моя робиня, никога не си била, а освен това много добре знаеш, че аз никога не съм притежавала роби. Така че престани да се заяждаш с мен на дребно, и то точно сега, Сиси, когато и двете рискуваме живота си.

— Само че твоят живот никога не е бил в опасност — отбеляза Сиси.

— О, бил е, и още как! Освен ако онзи дългият, там отзад, наистина е твой брат, само че не го вярвам! Така че хайде да си говорим открито и честно: да не би те да са роби бегълци? Може би си ме подмамила да стана изменница на моята страна?

— Смяташ, че си изменила на себе си? — попита я Сиси, след като се извърна с лице към нея.

— Моята съвест, моят морал, сърце и така нататък не са твоя работа. Ти ме използва и сега и двете сме изложени на сериозна опасност.

— Не, Сидни, не съм те използвала. Ти сама ми предложи помощта си да измъкнем тези роби от южните щати. Разбира се, самата ти отлично знаеше, че това е забранено.

— Само когато сме в някой от южняшките щати.

Все още не сме прекосили границата! — поклати глава Сиси, след което добави по-тихо: — Да, признавам, че наистина бих те използвала! Готова съм да използвам всекиго, да сторя всичко, за да помогна за освобождаването на хората, които цял живот са били държани в робство.

— Боже мой! — ахна Сидни.

— Гърба ми ли видя? — запита Сиси.

— Не може да се каже, че всички роби са били бити толкова жестоко.

— Я погледни онези двамата! — пламна Сиси. — Приличат ли ти на галеници на съдбата? Смяташ ли, че досега са били на седмото небе от щастие?

Сидни се обърна и си помисли, че поне този път Сиси имаше право. Негърът и жена му, сгушени един в друг до стената на фургона, изглеждаха преждевременно състарени от тежкия труд в плантацията, измършавели, с угрижени и сбръчкани лица.

— Искаш ли да ти покажа белезите по гърбовете им? — довърши Сиси.

— Може би пък са си заслужили наказанията… Ако например са лъгали или крали, или…

— …или са се опитали да избягат — прекъсна я Сиси.

— Чакай, ти май изпускаш нещо. Нямаш право да ме намесваш във всичко това! — настойчиво отсече Сидни. — Аз съм южнячка…

— Само че сега си жена на Джеси Халстън.

— Нима Югът трябва да върви по дяволите? Това, че живея на Север, още не означава, че…

— Е, не си въобразявай, че Северът ще остави Юга на мира.

Сидни поклати глава. Беше много раздразнителна, неуверена, а от мисълта, че е недопустимо колеблива, се изнервяше още повече. Да, мили Боже, тези бедни хорица отчаяно се нуждаят от свобода. По този въпрос не може да има съмнение. Но нали тя беше поддръжница на южняците, нали беше родена във Флорида, а ето докъде бе стигнала сега — да подпомага негрите да бягат на Север! Не биваше да го прави, грешно бе да се опълчва срещу законите на родината си, срещу Американските конфедеративни щати…

Сидни не вярваше, че робството трябва да се запази. Никога не го бе подкрепяла. Освен това не бе забравила, че прислужниците на баба й често укриваха в имението избягали роби от съседните плантации. Никак не бяха малко тези бегълци, които се укриваха в най-безлюдните местности, към които водеха само пътеките на индианците, затова им викаха черните семиноли. Самите индианци, преследвани толкова много досега, упорито отказваха да подпомагат белите в опитите им да заловят избягалите роби, понякога дори с цената на живота си.

А сега всичко се промени…

Армията толкова ревностно преследваше непокорните, че се стигна дотам немалко семиноли с радост да се записват доброволци във войската на Конфедерацията — щом надяваха униформата, която дълбоко в душите си искрено ненавиждаха, те се освобождаваха от задължението да поемат на запад.

Като че ли нямаше значение колцина от озлобените хора, доскоро преследващи индианците, сега бяха сменили униформите си. За повечето от семиноли и за другите червенокожи във Флорида униформата на янките беше и си остана омразен символ. Баща й, братята й — всички те бяха на страната на Юга. По ирония на съдбата това, в което те вярваха и за което се бореха, неочаквано за всички придоби много важно значение.

— Какво ли не съм принудена да правя, за да запазя нашето приятелство — наруши мълчанието Сидни.

— Приятелство ли? Каква съм ти аз в края на краищата, приятелка, или прислужница? — недоволно попита Сиси.

— О, Господи, пак ли започваш? Ето ме рамо до рамо с теб, нали рискувам живота си наравно с вас тримата, за да пресечем фронтовата линия, а ти продължаваш да ме ядосваш. Нека сега аз да те попитам: ти приятелка ли си ми? Не, за Бога! Нали ти бе причината да ме арестуват!

— Не съм виновна. Просто знаех, че си решила да навредиш с каквото можеш на войската на янките, последвах те и само се ослушах какво се приказва наоколо…

— И докато ме шпионираше, ме арестуваха.

— Е, за това беше виновен Джеси.

— Но благодарение на теб.

— Е, нали той се омъжи за теб, нали те измъкна от затвора? Така че в края на краищата всичко приключи добре за теб, нали?

— О, да, чудесно беше, не ще и дума! Това е формален брак, защото ние се ненавиждаме…

— Той никога не те е мразил — прекъсна я Сиси и я погледна в очите. — Ти го мразиш, защото си мислиш, че той те предаде, като те принуди да останеш тук. Държиш се като глупачка. Той позволи на брат ти да си тръгне, макар че това бе в пълен разрез със схващанията му. Като те задължи да останеш при него, той предостави много по-добри възможности на Джеръм да избяга. Освен това те предпазваше от опасностите. Арестува те, защото бе длъжен да го стори. И въобще не вярвам, че те мрази. Мисля, че ти се намеси в тази проклета война, понеже сама не вярваш на себе си.

— Хич не ме интересува какво мислиш! — кипна Сидни. — Защото, ако искаш да знаеш…

— Сидни! — рязко я прекъсна Сиси. По лицето й се четеше уплаха. — Там има някой!

Сидни млъкна и се заслуша. Нещо шаваше в храстите пред тях. Сидни усети как лицето й пребледня. Досега бе възразявала на Сиси, защото й бе много ядосана, и в суматохата въобще бе забравила за опасността да бъдат заловени от някой бродещ наоколо патрул на южняците.

Кой ли се спотайваше в полумрака?

Внезапно прокънтя дълбок и внушителен глас. На изплашените жени им се стори, че заговори самият Господ Бог.

— Стой! В името на Бога и Съюза, спрете фургона!

Сидни веднага дръпна поводите. Припомни си, че не само те рискуваха, но и ефрейтор Рандъл — прекалено се бе приближил до позициите на янките. На пътеката изскочи войник с пушка в ръце.

— Кои сте вие и закъде пътувате?

— Ето документите ми, сър — смутено промълви Сидни. Той пристъпи към фургона, хвърли бегъл поглед на документите на четиримата пътници и махна с ръка да продължават напред.

— Продължавайте, госпожо. Следващият патрул ще претърси фургона.

Тя му благодари и пое по пътеката.

Скоро пак ги спряха. Този път около фургона се струпаха десетина войници. От едната страна на пътя се виждаха палатки и огньове. Край дърветата някои от войниците пиеха кафе от канчетата си, други почистваха оръжията си. Сидни се смъкна от капрата на фургона с документите в ръка и кимна на тези, които забелязаха пристигането й. Струваше й се, че десетки очи следят всяка нейна стъпка. Никак не й бе спокойно, задето бе оставила Сиси и другите двама негри във фургона. Сега идваше най-трудното. Вече се бе уморила от дългото пътуване и главата я болеше.

Подаде документите на един сержант. Той ги прегледа, а после се взря в нея. Замисли се за нещо и отново я погледна. Сидни започна неспокойно да пристъпва от крак на крак, дори промърмори обичайните думи:

— Документите ми, сър, са съвсем редовни.

— Но името ви е Маккензи — изтъкна той. — Роднина ли сте на полковник Маккензи?

Тя нито за миг не забравяше, че вече е на територията, окупирана от янките.

„Кой полковник Маккензи?“, искаше й се да попита.

Знаеше, че вероятно сержантът намеква за братовчед й Иън, полковник от войската на янките. Тя се изкушаваше да му признае, че беше роднина и на Джулиан, който бе неин братовчед и брат на Иън, също полковник, само че от войската на южняците, а освен това имаше още един полковник Маккензи — Брент, хирургът, с когото съвсем наскоро се бе срещнала. Разбира се, тя не бе забравила и другия си брат, морския капитан Джеръм Маккензи, когото бе използвала, когато се опита да напусне южните щати, но само споменаването на името му пред федералистите щеше да предизвика гневна реакция, тъй като той продължаваше да нарушава блокадата, наложена от янките около пристанищата на Юга.

Дали не се опитваше да се възползва от прославените имена на своите родственици?

Тогава, разбира се, имаше още едно име — Джеси Халстън, полковник от кавалерията. Той бе единственият от мъжете, свързани с рода Маккензи, за когото би могла само да спомене и да спечели симпатиите на този дребнав офицер.

— Аз съм първа братовчедка с полковник Иън Маккензи от кавалерията на Федерацията — заяви Сидни.

Офицерът обаче само се усмихна подигравателно и тя веднага разбра, че му е ясно каква бе връзката й с този полковник. Нали ставаше дума за хората от рода Маккензи, които бяха замесени в не едно бягство от прочутия затвор „Олд Капитъл“, които бяха помогнали на брат й и на още няколко южняци да се промъкнат тайно на юг, като за целта не ги беше срам да се предрешат като жени от някакъв никому неизвестен дамски хор. А освен това Сидни бе помогнала на братовчед си да избяга на юг, скрит в ковчег.

Да, тя бе от рода Маккензи. Да, тя наистина бе изпратена, макар и за кратко, в затвора „Олд Капитъл“. Може би щеше да успее да завърже приятелски разговор с този мъж и да му обясни всичко. Да сподели с него, че първо се бе погрижила за Джеси в щата Вирджиния — като за тежко пострадал човек, захвърлен в затворите на Конфедерацията. Точно тогава тя бе започнала да го харесва, а той от своя страна й бе помогнал да осъзнае, че тази война е трагична грешка, от която всички страдат — приятелите й, братята й, заедно с бащите, съпрузите и синовете на другите жени бяха задължени да се избиват по най-безмилостен начин по бойните полета.

Но след това Джеси я бе предал, дори я бе заплашил, че е повика охраната, ако тя се опита да напусне града, за да придружава брат си Джеръм. Тогава се стигна до онази сцена, която дълго време бе забавлявала граничните патрули — насред Вашингтон бяха арестували Сидни, вече станала известна като страстна привърженичка на каузата на Юга. Оказа се, че без да съзнава, тя бе предавала важни сведения и така неусетно се бе превърнала в шпионка на южняците. Бог й бе свидетел, че отначало Сидни въобще не бе имала подобни намерения, а се бе забъркала в тази история по каприз на съдбата. Всичко започна от това, че Джеси, подпомаган от Сиси, която бе приютил като своя прислужница, бе надушил какви сведения предава Сидни и я беше обвинил, че шпионира за южняците. Така благодарение на Джеръм Халстън Сидни се озова зад решетките в „Олд Капитъл“. Но тя най-неочаквано намери закрила от страна на снаха си Рианон Маккензи, съпругата на Джулиан, към която се обърна с молба за помощ, защото бе изплашена, че мъжете от нейния род, известни с дързостта си, могат да стигнат дотам, че да организират въоръжено нападение на затвора, за да я освободят. Никой не можеше да предвиди с колко жертви би могла да завърши подобна авантюра. Рианон на свой ред склони да се срещне с Джеси и да го убеди да изкупи греха си пред Сидни. Така се стигна до паметния ден, в който Джеси склони да отиде на свиждане в затвора, където Сидни бе попаднала именно заради него. Имаше само един начин за нейното спасение — той да се ожени за нея и да я измъкне от преследването на военния съд благодарение на славата си като смел кавалерийски офицер с много заслуги за победоносното настъпление на войската на янките.

Дали да разкаже на този мъж за помощта, която й бе оказвана? Не. Не е разумно.

— Сержант, нямате право да ме задържате само въз основа на подозрения — твърдо му заяви тя. — Моите документи са напълно изправни.

— Трябва да се върнете на територията на южняците, госпожице Маккензи.

— Госпожа Халстън! — нетърпеливо го поправи тя. Изглеждаше смешно, че тъкмо той й създава подобни главоболия. И то точно сега, когато за пръв път в живота си тя стриктно спазваше всички закони. — Не помня дали ви споменах, че съпругът ми сега не е в града, защото е там, където е мястото на всеки истински патриот — на бойното поле. Раниха го, после го хвърлиха в затвора, след което отново го раниха, и то защото е решил да пролее кръвта си за победата на Съюза, сър. Но поради дългото му отсъствие, аз се измъчвах от самотата и накрая не издържах. Потърсих брат си. Той не е шпионин, нито е замесен в някаква незаконна дейност. Не, сър, той е хирург. Не го бях виждала много отдавна. Напуснах града с разрешението на генерал Магии. Но сега се връщам, защото тук е домът на моя съпруг, който се сражава за каузата на Севера, и именно тук ще дочакам завръщането му. Сега съм много изтощена и искам час по-скоро да се прибера в дома си. Моля ви, пуснете ме!

За нейна изненада офицерът отстъпи крачка назад, може би защото бе поразен от нейната настойчивост.

— Госпожо Халстън, мисля, че е крайно време да разберете веднъж завинаги, че нашата столица Вашингтон, окръг Колумбия, е застрашена да се превърне в гнездо на змии и шпиони. А като се има предвид, че вече е доказано колко активно вие разузнавате в полза на нашите врагове, не съм сигурен дали е разумно да ви позволяваме толкова често да прекосявате фронтовата линия. Няма значение дали в момента пренасяте или не някакви поверителни сведения…

— Не пренасям никакви тайни сведения!

— Кои са тези хора с вас? — внезапно промени темата офицерът.

— Какво?

— Питам за онези негри там.

Тя се изправи в цял ръст. Дори и сега той стърчеше с половин глава над нея, но все пак Сидни се почувства по-уверена и по-силна, за да се пребори с този заядлив офицер.

— Тази жена е свободна и живее във Вашингтон. И напълно го заслужава, защото, за ваше сведение, тя неведнъж е вършила сериозни услуги на вас, северняците.

Той огледа Сиси с едва прикрито недоверие.

— На кого, казвате, е вършила тя услуги — на Федерацията, или на други негри?

Сидни вторачи гневен поглед в невъзмутимото лице на офицера.

— Президентът Линкълн ни учи, че най-големият ни враг е робството, нали така беше? Не се съмнявам, че онези консерватори от Юга са вбесени от тази промяна, но не вярвах, че един офицер от армията на Севера ще ме обижда само защото ме придружават освободени чернокожи!

— Вижте, госпожо Халстън, нашият град вече е претъпкан с бегълци и с освободени негри. Толкова са много, че вече няма къде да ги приютяваме.

— Това е градът на господин Линкълн и те ще останат тук. Пуснете ме да премина границата заедно с тези хора. Ако ми откажете съдействие, ще съжалявате много, извънредно много за всичките затруднения, които ми причинявате.

Офицерът обаче този път се ядоса не на шега. Изгледа я толкова гневно, че Сидни цялата потрепери.

— Не биваше да ви пускат от затвора, госпожо. Трябва ли ви обяснявам колко съжалявам за това лекомислие на нашите хора?

— Само че вече съм на свобода! — рече тя, усмихна се предизвикателно и се обърна.

— Почакайте! — извика офицерът след нея.

Сидни не разбираше какво иска той от нея — да я засипва с досадните си нравоучения или да продължи да я разпитва, за да се добере до нещо, което би я уличило в нарушение на законите. Но той допусна грешка, като се нахвърли срещу нея с толкова обидни упреци и сега тя за нищо на света нямаше да търпи подмятанията му.

Сидни рязко се обърна, втурна се назад към него и го удари силно по брадата.

— Вие не сте истински войник и не бива да го забравяте. Докато смелите мъже се сражават в битките, вие само следите отстрани техните подвизи!

— Но защо… — опита се да възрази офицерът. Лицето му се бе зачервило от ярост. Ръката му машинално търкаше червения белег от нейния удар. — Защо именно вие…

— …защо се занимавам с бегълци от Юга? Внимавайте какво ще кажете сега, сър, за да не се налага да ви припомня, че може би сред вашите прадеди може да се открие някоя чернокожа прабаба!

Сидни се сепна от неочакваните ръкопляскания и одобрителни възгласи. Обърна се и видя група войници от армията на янките, застанали край дърветата — всички до един бяха вперили погледи в нея и искрено се забавляваха на неочакваното представление.

— Браво, госпожо, вие му показахте какво означава достойно поведение! — извика след нея един млад войник.

— И ако той дръзне да ви посегне, не се плашете, ние ще му дадем урок, който ще запомни завинаги! — обади се друг. На раменете си имаше сержантски нашивки, както и по-възрастния мъж до него, но се отличаваше с гъстите си сиви мустаци и бакенбарди, с набитата си и мускулеста фигура.

— Нима забравихте, сержант, как трябва да се разговаря с една лейди? — строго попита той.

— Тази лейди беше обвинена в шпионаж в полза на Конфедерацията! — възрази сержантът от патрула.

— Ако във Вашингтон окачваме на бесилката всички, които проявяват симпатии към Юга, в столицата ще останем само мъже. А колкото до госпожа Халстън, е, не ми се вярва повече да се занимава с дейности, насочени срещу Съюза. Даже ми се струва, че може да е помогнала на онези нещастни хора във фургона. Нали сега във Вашингтон са се приютили хиляди бежанци? Какво лошо има в това, че госпожа Халстън е довела още двама?

— Ама нали тя е съпруга на Джеси? — попита кавалеристът.

— Джеси явно е харесал тази страстна хубавица и аз мога само да подкрепя избора му. Бива си я тази лейди, нали, момчета?

Другите войници се провикнаха окуражаващо, някои дори отново заръкопляскаха. Явно добре се забавляваха и бяха останали много доволни от нейната демонстрация на смелост и самочувствие. С пламнало лице Сидни за миг се поколеба дали да не се поклони като актрисите на сцената, но в същото време много й се искаше да потъне вдън земя или да побегне накъдето й видят очите. Толкова често беше упреквана, че е южнячка, толкова бе страдала заради опитите си да подпомага негрите във Вашингтон, толкова пъти бе унижавана по повод примеса на индианска кръв!

— Сержант Уолкър! — силно се провикна един офицер от артилерията, облегнат на мощния ствол на стар дъб. — Пуснете тази лейди да премине през граничната бариера.

— Лейди ли? Слушайте, сър…

— Сержант, казах ви да позволите на тази лейди да премине.

— Но…

— Веднага!

Сидни погледна в очите артилерийския офицер. Изглеждаше около петдесетгодишен, но вероятно беше доста по-млад. Косата му беше прошарена и може би това я заблуди за възрастта му. Очите му й се сториха уморени. Опита се да се усмихне в знак на признателност.

— Благодаря ви, сър.

Той й отвърна с лек поклон.

— За мен беше удоволствие, госпожо Халстън.

Сидни забърза към фургона. Щом се озова на капрата, веднага дръпна поводите. Чувстваше се много изтощена и объркана. Не й помогна възхитеният поглед, с който я удостои Сиси.

— Гордея се с теб — прошепна й Сиси. — Това се казва истинска бунтовничка от Юга.

— Не съм никаква бунтовничка от Юга! — ядосано извика Сидни. — Честно казано, бих искала да беше моя робиня. Тогава щях да ти съдера кожата с камшика!

Сиси избухна в толкова силен смях, че очите й се насълзиха.

— Ти ме забърка в тази недостойна контрабанда! — обвини я Сидни.

— Не, госпожо Халстън, вие само помогнахте на две човешки същества да се сдобият със свобода и така спасихте живота им. Благодаря ви от цялото си сърце. Не се съмнявам, че и Бог ще бъде доволен от тази смела постъпка. Сидни, ти си чудесна приятелка!

Сидни скептично поклати глава.

— Сиси, не искам да съм чудесна. Това, което сторих, беше грешка, дори грях, защото ти ме подмами…

— Целта винаги оправдава средствата. Макиавели го е казал.

— Откога робите започнаха да четат Макиавели? — попита я Сидни.

— Аз съм образована, Сидни. Знаеш, че образованието е по-важно от всичко?

Вперила учуден поглед в Сиси, Сидни отново заклати глава скептично.

— Стотици, дори хиляди хора нямат никакво образование. Истинските роби, онези, които цял живот са превивали гръб в плантациите, съвсем не изглеждат като теб, Сиси! Знаеш ли как преживяват те? Тази война ще ги запрати в един опустошен свят. Ще бъдат съсипани стотици имения, хората ще останат без покрив, а когато стихне последното сражение, хората ще си измислят нов повод, за да се избиват. Животът ще бъде ужасно тежък.

— Но нали свободата е първата стъпка към щастието?

— За какво им е на хората свобода, ако измират от глад?

— Свободата — това е да не усещаш бичът да се врязва в голия ти гръб, госпожо Сидни. Ти никога не си се опасявала, че синът или дъщеря ти могат да бъдат продадени на нов господар, дори в друг щат, и там може да не са милостиви с тях. Свободата, Сидни, е неописуемо благо. Не е зле да се замислиш за това. Ти още не си забравила затвора. Е, не мислиш ли, че свободата си заслужава дори най-скъпата цена?

Сиси умееше да говори изключително убедително.

— За Бога, Сиси, не зная какво да ти отвърна. — Сидни бавно поклати глава. — Наистина не зная.

— Аз пък зная, че още не съм ти се отблагодарила за всичко, което стори за мен и за моите хора. А когато и Джеси узнае за това…

— О, Господи, да не си посмяла да го кажеш на Джеси!

— Но…

— Не! Не ме карай да повтарям! Кълна се, че няма да позволя да ме намесваш в каквито и да било афери.

— Но ти току-що ни помогна да…

— Сиси, крайно време е да разбереш. Вече сме на територията на янките. Можеха да ни арестуват и дори да ни убият!

— Но на теб не ти липсва нито смелост, нито решителност.

— Сиси, за нищо на света не бива да го казваш на Джеси! Моля те, обещай ми!

— Всички военни те гледат с възхищение и пред теб се от варят всички врати, Сидни, понеже си истинска красавица.

Сиси внезапно протегна ръка и докосна един кичур от дългата кестенява коса на Сидни.

— Само че имам и индианска кръв — задъхано я прекъсна Сидни, стисна зъби и отново се замисли върху обидното държане на онзи досаден сержант.

Не можеше да се отърси от горчивината. Рядко се бе засягала от хора, робуващи на предразсъдъци. Не страдаше от това, че баба й бе от семинолите, защото дядо й пък бе от прославения род Маккензи. Макар че родителите й бяха решили да се преместят в една от най-безлюдните местности във вътрешността на Флорида, Сидни бе посещавала много балове и светски приеми, когато живееше в къщата на чичо си в Тампа, а също и в други градове в щата или в имението на майка си в Северна Каролина. Сидни не можеше да отрече, че бе отрасла в привилегирована среда, заобиколена от богатство, въпреки че имаше смесен произход. Никой не се бе осмелявал да я обижда, никой от братята или братовчедите й. А сега често й се случваше да чува шепот зад гърба си. Хората извръщаха глави след нея… мъже и жени я гледаха под вежди и понякога тя с огорчение си казваше, че всичко това е заради индианската кръв във вените й. Никога не се бе чувствала унизена, обект на презрителни насмешки — напротив, досега винаги бе обичана от околните и се гордееше с произхода на баба си. Но преди тази проклета война между южните и северните щати тя не се бе замесвала в толкова сложна игра, каквато понякога може да се окаже брачният живот. Дори навремето се бе заканила никога да не се омъжва и да остане саможива, но образована и духовно просветена стара мома. Или ако толкова се налага да се омъжи, мислеше си тя тогава, то би трябвало да бъде само по любов, а ако Обществото се опита да й попречи да се отдаде на любовта си или ако за нещастие й се падне партньор, който няма сили да се противопостави на обществото в името на любовта им, тя ще го разлюби начаса.

Но тогава тя срещна Джеси и той нито веднъж не си позволи да изрази презрение към нейния произход. Дори остана очарован, когато тя му разказа всичко за предшествениците си, само че… сега той се бе озовал на страната на врага, дори я бе предал.

Но въпреки това…

Той се бе оженил за нея, без да й задава излишни въпроси. Това, което се случи между тях, нямаше нищо общо с расовите предразсъдъци, с цвета на кожата, с потеклото. Това бе само израз на противопоставянето на Севера и Юга.

— Сидни, ти си едно глупаво почти бяло дете. Може би тъкмо заради това си толкова прелестна! — обади се Сиси и поклати глава. — И все пак…

— Какво и все пак?

Сиси сви рамене, но продължи да гледа Сидни изпитателно.

— Е, знаеш, че сред белите се срещат хора, които на бърза ръка обявяват някого за чернокож, независимо че кожата му не е съвсем черна. Говоря ти за мулати, на които само някой прапрадядо е бил негър. Или прапрабаба му е била негърка. Нали знаеш, нали разбираш със сърцето си, че се срещат стотици роби, в чиито вени тече кръв, наследена от белите господарите на техните предшественици? А знаеш ли, госпожо Сидни, колко много от белите гледат на хората с примес на индианска кръв като на презрени същества, също като негрите, въпреки че този примес от друга раса може да е съвсем незначителен?

— Сиси, не можеш само заради примеса на индианска кръв в мен да ми влезеш под кожата и да ме превърнеш в бунтар като онази Хариет Бичър Стоу, която написа „Чичо Томовата колиба“ и разбуни както северните, така и южните щати.

Сиси отново поклати глава.

— Сидни, нямам намерение да променям каквото и да било у теб. Искам само да проумееш, че светът може да бъде много жестоко и тежко място за живеене.

— Това го знам.

Сиси погледна пътя пред тях.

— Джеси е истински кавалер. Умее да привлича хората. — Обърна се към Сидни. — И освен това много те обича.

— Може би именно затова предпочита бойното поле пред възможността да си дойде у дома — промърмори Сидни.

— Веднъж и аз се бях влюбила в бял мъж — тихо пророни Сиси.

Сидни знаеше, че Сиси някога е била съблазнена от господаря си. Много не й се искаше да говорят за този болезнен спомен, но все пак промълви:

— Добре, Сиси. Разкажи всичко от самото начало.

— Той ме излъга, твърдеше, че му принадлежа, сетне ме изнасили и аз забременях.

— Сиси! Никога не си ми споменавала, че си имала дете…

— Вече нямам. Наистина се роди живо и здраво, само че още преди раждането бях омръзнала на господаря си и той го продаде.

— О, Сиси, толкова съжалявам…

— Недей. Нали сама виждаш, такъв е животът. Един бял мъж може да съблазни една чернокожа жена, но не е длъжен да се ожени за нея. Можеш ли да си представиш… да продадеш собственото си дете!

— Не, не мога да си го представя — въздъхна Сидни. — Макар че съм чувала за подобни трагични случаи.

— Но за разлика от моята трагедия, при теб всичко беше напълно различно, защото Джеси се ожени за теб и стори всичко, което му бе по силите, за да запази вашето семейство!

— Знам го, Сиси…

— Той щеше да бъде много горд с теб тази нощ.

— Сиси, да не си посмяла да го споделиш с Джеси. Ти въобще не разбираш какво всъщност му обещах. Така че трябва да ми се закълнеш, че дума няма да продумаш пред него.

— Но…

— Закълни се!

— Добре тогава, обещавам да си мълча — промърмори Сиси и унило въздъхна. — Имаш думата ми, госпожо Халстън.

— Добре! — заяви Сидни и размаха камшика над гърбовете на мулетата, забързана по-скоро да се приберат у дома.

Внезапно я обзе тревога за дома й, може би защото на стотици метри наоколо нямаше друга къща.

Искаше й се да остане сама в мрака на нощта, за да се опита да си обясни тревогата, която не й даваше покой.