Фредерик Форсайт
Измамникът (9)

1.

Над ивицата гориста местност от дясната им страна известна като Лисичия лес, продължаваше да се стеле лека мъгла, която предвещаваше ясен и топъл ден.

На могилата, доминираща над хълмистата местност и позната на поколения войници като Жабешката могила, интернационалният състав офицери заемаше своето място, за да наблюдава предстоящите военни маневри които щяха да имитират битка между две противникови групи батальони. В тях участваха британски войници, разделени дипломатично на сини и зелени, а не на британците и врагът. Дори възприетото наименование „червените“ на една от групите, бе променено от уважение към офицерите от хълма.

Сред откритата местност, разположена в северната част на равнината Солзбъри — любимо място за маневри на британската армия, наподобяваща Централната германска равнина, където се очакваха бойни действия при евентуално избухване на Трета световна война — имаше разпръснати арбитри, които щяха да присъждат точки, за да оценят изхода на битката.

Зад групата офицери се намираха превозните средства, с които се бяха изкачили дотам: няколко служебни автомобила и повече на брой не толкова комфортни лендроувъри, покрити с масленозелени маскировъчни ивици. Дневални от тиловата служба бяха разположили походни кухни, за да осигурят необходимото количество топъл чай, и кафе, които щяха да се консумират през деня. Те започнаха да разопаковат студените закуски.

Офицерите се въртяха наоколо или стояха неподвижно, заемайки позите, характерни за наблюдаващи офицери по целия свят. Някои разузнаваха картите, защитени от пластмасово покритие, върху които по-късно щяха да нанасят с рапидографи своите забележки. Други оглеждаха терена в далечината с помощта на мощни бинокли. Трети разговаряха помежду си със сериозен вид.

В центъра на групата се намираше старшият британски генерал, командващ Южния военен окръг. До него стоеше личният му гост, най-старшият по чин генерал от чужденците. Леко изнесен зад тях, помежду им бе застанал един млад и интелигентен офицер, току-що завършил езиков институт, който превеждаше последователно думите на двамата мъже.

Групата британски офицери бе по-голяма — малко над тридесет човека. Те всички си придаваха важност, осъзнавайки необичайността и значението на това събитие. До известна степен изглеждаха и предпазливи, неспособни да се отърсят съвсем от предишните си навици. Все още не бе изминала първата година от перестройката и въпреки че съветски офицери и преди бяха канени да наблюдават британски маневри в Германия, сега за пръв път идваха в сърцето на Англия като гости на британската армия. Старите навици умират трудно.

Руснаците се държаха също така важно като британците. Наброяваха седемнадесет души, всеки от които бе внимателно проучван и подбиран. Неколцина от тях владееха приемливо английски и го използваха в разговорите; петима го владееха отлично, но се правеха, че нищо не разбират.

Владеенето на английски не бе обаче най-важното качество при техния подбор. На първо място бе преценен техният опит. Всеки съветски офицер беше специалист в своята област, добре запознат с въоръжението на британската армия, нейната тактическа подготовка и структури. Бяха ги инструктирали не просто да слушат какво им се казва, още по-малко да го приемат за вярно; а внимателно да проучват, без да изпускат нищо и да докладват обратно каква е подготовката на британците, каква бойна техника са използвали, как са я използвали и, ако има такива, къде са слабите им места. Те пристигнаха предната вечер, след като прекараха по-голяма част от деня в своето посолство в Лондон. Първата вечеря в офицерската столова на Тидуъртската военна база протече твърде официално, дори малко напрегнато, но без инциденти. Шегите и песните щяха да дойдат по-късно, може би на втората или на третата вечер от техния престой. Руснаците съзнаваха, че сред тях има най-малко петима, които наблюдаваха останалите, а вероятно се следяха и помежду си.

Никой не спомена това на британската група, нито британците сметнаха за уместно да изтъкват, че сред техните собствени тридесет души присъстват четирима, които са в действителност от контраразузнаването. Те се намираха там само, за да наблюдават руснаците, а не своите съграждани.

Руската група включваше двама генерали, единият с отличителни знаци на моторизираните войски, а другият — от бронирания корпус; един полковник от генералния щаб; полковник, майор и капитан от военното разузнаване, които бяха явни, т.е. признаваха, че са от военното разузнаване; един полковник от военновъздушните сили, под чиято разгърдена куртка можеше да се види фланелка на сини и бели райета — отличителен белег на специалните войски; полковник и капитан от пехотата, както и двама офицери със същия чин от бронетанкови войски. В добавка присъстваха един подполковник от оперативния щаб, заедно с един майор и двама капитани, както и полковник и майор от свързочните войски. Съветското военно разузнаване е известно като ГРУ и тримата обявени офицери от ГРУ носеха отличителните знаци на своята служба. Само те знаеха, че майорът от свързочните войски и един от капитаните от оперативния щаб също бяха от военното контраразузнаване. Никой от останалите руснаци, нито британците го знаеха.

Британците от своя страна не сметнаха за необходимо да известят руснаците, че двадесет оперативни работници от службата за сигурност се намираха в офицерската столова на Тидуърт и щяха да останат, докато съветската делегация не отлети от Лондон за Москва на третата сутрин от своето пребиваване. Тези филери в момента се грижеха за тревните площи и цветните лехи или лъскаха месинговите плотове на полевите кухни. През нощта щяха да наблюдават на смени офицерската сграда, разпръснати на удобни позиции в широк кръг около нея. Както шефът бе споменал на Генералния щаб на командващия Южен военен окръг на министерския брифинг няколко дена преди това: „Наистина предпочитаме да не изтървем някой от кучите синове“.

Играта на война започна по разписание в девет часа и продължи целия ден. Десантът на Втори парашутен батальон бе извършен точно след обедната закуска. Един майор от парашутния батальон стоеше точно до съветския полковник от военновъздушните сили, който наблюдаваше с изострено внимание.

— Виждам — отбеляза руснакът, — че все още отдавате предпочитание на двуинчовите минохвъргачки.

— Полезно оръжие — съгласи се британецът, — ефективно и все още надеждно.

— Моето мнение е същото — изрече руснакът бавно с акцент. — Използвах ги в Афганистан.

— Наистина! Аз ги използвах на Фолклендските острови — каза майорът от Втори парашутен. Той си помисли: Но разликата е, че ние спечелихме за кратко време на Фолклендите, а вие понасяте големи загуби в Афганистан.

Руснакът си позволи една неприветлива усмивка. Британецът също се усмихна. Кучи син, изруга наум руснакът, иска да намекне колко зле вървят нашите работи в Афганистан.

Двамата мъже продължиха да се усмихват. Те не можеха да знаят, че след две години забележителният нов генерален секретар в Москва щеше да заповяда на съветската армия да прекрати афганистанската авантюра. Но времената бяха още други, а старите навици умират трудно.

Втората вечеря в Тидуъртските казарми протече по-спокойно. Лееше се вино; водката, която в британската армия рядко се консумира, този път беше в изобилие. Независимо от езиковата бариера, разговорите станаха по-духовити. Руснаците последваха примера на техния най-старши офицер — генерала от моторизираните войски. Той изглеждаше развеселен от разговора си с британския генерал и те се отпуснаха. Майорът от оперативния щаб за малко не избухна в смях, преди да се сети, че не бива да показва познанията си по английски и трябва да изчака превода.

Майорът от парашутния батальон бе седнал до майора от съветското военно разузнаване. Той реши да изпробва оскъдните си познания по руски език.

— Говоритя-ви па-англеески? — попита той. Руснакът бе очарован.

— Очен малинко — отвърна той, след което продължи със запъване на английски. — Много малко, страхувам се. Упражнявам се с учебници вкъщи, но не мога да го науча добре.

— Сигурен съм, че е по-добре, от моя руски — каза парашутистът. — Да ви се представя, казвам се Пол Синклер.

— О, извинете — рече руснакът. Той се наведе настрани и протегна ръка. — Павел Кученко.

Вечерята завърши с песни, преди двете групи офицери да се разотидат по стаите в единадесет часа. Една част от тях оценяваха със задоволство, че на следващата сутрин щяха да си позволят да останат малко по-дълго в леглата — ординарците бяха инструктирани да се появят с чашите чай в седем часа.

В действителност майор Кученко се събуди в пет часа и прекара безмълвно два часа зад дантелените завеси, покриващи прозорците на неговата спалня. Той седеше на изгасено осветление и разучаваше пътя, който минаваше пред офицерската столова в посока към входния портал на казармата и оттам продължаваше към Тидуъртското шосе.

Забеляза трима души в полумрака на ранната утрин, които бяха по всяка вероятност филери.

Забеляза също така, точно в шест часа, как от входната врата почти под него се появи полковник Арбътнот и се затича по пътя, нещо, което очевидно правеше всяка сутрин. Имаше причина да вярва, че това е редовен навик — бе видял възрастния полковник да прави същото предишната сутрин.

Полковник Арбътнот лесно се познаваше по липсващата лява ръка. Той я бе загубил преди много години по време на патрул със своите новобранци в онази странна, почти забравена война по хълмовете на Дхофар — акция, проведена от специалните британски части и омански мобилизирани войници, за да се попречи на комунистическата революция да смъкне султана на Оман и да сложи ръка на Ормузкия пролив. От сантименталност военната комисия му разреши да остане в армията и оттогава той служеше като офицер по снабдяването в Тидуъртската офицерска столова. Всяка сутрин поддържаше стегнато телосложението си, не пропускайки да пробяга своите пет мили надолу по пътя и обратно — позната фигура, облечена в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто свободен ляв ръкав бе елегантно закачен отстрани.

Вече втора сутрин майор Кученко го наблюдаваше замислено.

Вторият ден от маневрите премина без инцидент и в края им офицерите от двете националности се съгласиха, че арбитрите справедливо са присъдили победата на зелените, които прогониха сините от техните позиции на Жабешката могила и опазиха Лисичия лес от контранастъпление. Третата вечер в столовата премина много весело, с непрекъснати тостове и едно бурно аплодирано изпълнение на песента „Калинка“ от младия руски капитан от оперативния щаб, който не беше шпионин, но този имаше чудесен баритон. Руската група трябваше да се събере в главното фоайе след закуска в девет часа на следващата сутрин и да се качи на автобуса за Хийтроу. Автобусът щеше да пристигне от Лондон с двама души от посолството, за да ги отведе право до летището. Никой не забеляза по време на изпълнението на „Калинка“, как някой влезе без много шум в отключената стая на полковник Арбътнот и след шестдесет секунди я напусна все така тихо, за да се присъедини към групата на бара, идвайки от посока на мъжките тоалетни.

В шест без десет минути на следващата сутрин една фигура в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто празен ляв ръкав бе закачен отстрани, се спусна надолу по стълбите пред офицерската сграда и пое към входния портал. Фигурата бе забелязана от един филер, скрит зад прозореца в една от стаите, която се намираше на горните етажи на другата сграда, отдалечена на двеста ярда. Той я взе под внимание, но не предприе нищо.

На портала ефрейторът на охраната излезе от караулното помещение и отдаде чест на фигурата, която се промъкна под бариерата. Бегачът, без шапка на главата, само вдигна ръката си за поздрав, обърна се в обичайната посока и продължи да тича към Тидуърт.

В шест и десет ефрейторът отново погледна навън, вторачи се учудено, след което се обади на своя сержант.

— Току-що видях да минава полковник Арбътнот — докладва той.

— Е? — попита сержантът.

— За втори път — каза ефрейторът.

Сержантът се чувстваше изморен. Очакваше да ги сменят след двадесет минути и да отиде на закуска. Сви безразлично рамене.

— Трябва да е забравил нещо — каза той. По-късно пред дисциплинарната комисия щеше да съжалява за тази си забележка.

След половин миля майор Кученко се пъхна сред някакви дървета край пътя, смъкна от себе си откраднатата спортна дреха и я скри дълбоко в шубрака. Когато се върна отново на пътя, той носеше малко широки сиви вълнени панталони и вълнено сако върху риза и вратовръзка. Единствено маратонките „Адидас“ не подхождаха на облеклото. Подозираше, без да е сигурен, че една миля след него тича ядосаният полковник Арбътнот, който бе изгубил десет безплодни минути в търсене на спортното си облекло преди да стигне до заключението, че ординарецът му трябва да го е занесъл за пране и все още не го е върнал. Бе облякъл резервния, без да забележи, че му липсват една риза, вратовръзка, сако и чифт маратонки.

Кученко лесно можеше да поддържа дистанцията пред британския полковник, докато Арбътнот не завие, за да се върне, но един минаващ край него автомобил му спести усилието. Шофьорът спря до него и Кученко се наведе на отсрещния прозорец.

— Ужасно съжалявам — каза той, — но изглежда колата ми се, повреди. Ей там, малко по-нататък. Чудих се дали не мога да потърся помощ от някой автосервиз в Норт Тидуърт?

— Малко е рано — каза шофьорът, — но мога да ви закарам дотам. Качвайте се.

Майорът от парашутния батальон щеше да остане изненадан от неочаквано добрия английски на Кученко. Но чуждият акцент се чувстваше.

— Не сте тукашен, нали? — попита шофьорът, за да завърже разговор. Кученко се засмя.

— Не, идвам от Норвегия. Обикалям вашите британски катедрали.

Кученко бе оставен от любезния шофьор в центъра на сънливия Норт Тидуърт в седем без десет. Шофьорът продължи към Марлборо. Той никога нямаше да се сети да разправя за този случай, нито някой някога щеше да го попита.

В центъра на града Кученко намери една телефонна кабина и точно в седем без една минута набра някакъв лондонски телефонен номер, поставяйки петдесетцентова монета, за да започне разговора. От отсрещната страна вдигнаха на петото иззвъняване.

— Бих желал да говоря с мистър Рот, мистър Джо Рот — каза Кученко.

— Да, на телефона е Джо Рот — отвърна гласът от другия край.

— Съжалявам — каза Кученко. — Виждате ли, аз всъщност се надявах, че ще говоря с Крис Хейс.

В своя малък, но елегантен апартамент на Мейфеър, Джо Рот настръхна, а професионалният му усет събуди неговата бдителност. Бе станал преди двадесет минути и се разхождаше все още по пижама, необръснат, приготвяйки ваната и първото кафе за деня. Когато телефонът иззвъня, той се бе запътил към всекидневната с чаша сок в едната ръка и кафе в другата. Беше твърде рано, дори за него, а той не обичаше да става късно, макар работата му като помощник по обществените въпроси към американското посолство, намиращо се на четвърт миля по-нататък на Гросвийнър скуеър, да не изискваше присъствието му преди десет часа.

Джо Рот работеше за ЦРУ, но не той заемаше поста шеф на Лондонския филиал. Тази чест се падаше на Уилям Карвър, а Карвър, подобно на всички шефове на филиали, се числеше към отдела за Западното полукълбо. Като такъв, Карвър бе явен агент, което означаваше, че всеки, който се интересува, може да научи с какво се занимава и какъв пост заема. Карвър работеше в Обединения британски разузнавателен комитет — официалният представител на ЦРУ в Лондон.

Рот дойде от отдела за специални проекти — служба, формирана преди шест години, за да се занимава, както името й подсказваше, с проекти и активни действия, смятани от Ленгли като достатъчно компрометиращи, за да се заангажира с тях шефът на филиала, което по-късно му даде възможност да поддържа своята невинност, дори пред американските съюзници.

Всички офицери от ЦРУ, независимо от кой отдел идваха, имаха истинско и оперативно (или професионално) име. Истинското име в приятелските посолства е действително истинско: Джо Рот бе наистина Джо Рот и бе записан така в списъка на дипломатите. Но за разлика от Карвър, той бе неявен агент, освен за малка група британски разузнавачи в Интелиджънс сървис. Само те и някои от колегите му знаеха професионалното му име в САЩ. Да му го споменат по телефона в седем часа сутринта и то с чужд акцент звучеше като предупредителна сирена.

— Съжалявам — каза той предпазливо, — но тук е телефонът на Джо Рот. Кой се обажда?

— Слушайте внимателно, мистър Рот или мистър Хейс: Моето име е Пьотр Александрович Орлов. Аз съм полковник от КГБ…

— Вижте, ако това е някаква шега…

— Мистър Рот, споменаването на вашето оперативно име не е никаква шега за вас. Моят опит за дезертиране в САЩ не е никаква шега за мене. А именно това е моето желание. Искам да се добера до Америка — незабавно. Много скоро ще стане невъзможно да се върна обратно при моите хора. Няма да бъде прието никакво извинение. Имам огромно количество информация от голяма ценност за вашето управление, мистър Рот. Трябва да решите бързо, в противен случай ще съм принуден да се върна, докато все още има време…

Рот записваше бързо на един бележник, който успя да сграбчи от масичката за кафе във всекидневната. Бележникът все още носеше резултатите от покера със Сам Маккрийди, завършил късно предната вечер. По-късно си спомняше, че си помисли: Боже, ако Сам можеше да чуе това сега, сигурно би се побъркал. Прекъсна мълчанието си.

— Къде точно се намирате сега, полковник?

— В една телефонна кабина в малък град близо до равнината Солзбъри — каза гласът.

От граматична гледна точка, английският му бе почти перфектен. Но ясно се усещаше чуждият акцент. В обучението на Рот влизаше и разпознаването на акценти. Този имаше славянски, може би руски произход. Все още се чудеше дали това няма да се окаже някоя от ненормалните шеги на Сам Маккрийди, дали няма да екне изведнъж в ушите му неговият смях. По дяволите, бяха минали два дни след първи април.

— От три дни — продължи гласът — се намирам с група съветски офицери, присъстващи на британските военни маневри в равнината Солзбъри. Настанени сме в Тидуъртските казарми. Сред тях съм известен като майор Павел Кученко от военното разузнаване. Успях да се измъкна преди един час. Ако до още един час не се върна обратно, няма да мога въобще да се върна. Ще ми е необходим половин час, за да сторя това. Вие имате на разположение тридесет минути, за да ми съобщите вашето решение, мистър Рот.

— Разбрах, полковник. Ще се заема с вашия случай. Искам да ми се обадите след петнадесет минути. Линията ще бъде свободна. Тогава ще получите моя отговор.

— Петнадесет минути. След това се връщам — отряза гласът и сигналът прекъсна.

Рот мислеше усилено. От дванадесет години работеше за ЦРУ. Никога преди това не бе изпадал в такава ситуация. Но тогава хората като него прекарваха целия си живот в управлението и никога не бяха помирисвали съветски изменник. Независимо от това, той знаеше за тях, всички оперативни агенти получаваха инструкции за постоянната възможност да се сблъскат с такива случаи.

Повечето идваха след първоначални, пробни разговори. Те се подготвяха предварително и обмисляха добре всичко. След това изпращаха съобщения до известния им човек на ЦРУ в областта. Искаха да се срещнат, да преговарят. Обикновено молеха потенциалния изменник да остане на работното си място, за да предаде определено количество информация, преди окончателното му преминаване на другата страна. Ако откажеше, той бе увещаван да се яви поне с чанта пълна с документи. От количеството на документите, които носеха със себе си или предаваха предварително, зависеше по-късно тяхното заплащане и положение на Запад. В професионалните среди това се наричаше цената на булката. Понякога, много рядко, някои от тях просто се явяваха, изгорили всички мостове след себе си, без никакви шансове да се върнат обратно. Това даваше малка възможност за избор: или приемаха човека, или го връщаха в лагерите за бежанци. Последното се правеше рядко, дори в случаите с моряци от търговския флот или с обикновени войници, които нямаше какво да предложат. Тази стъпка се предприемаше само когато резултатите от проверката с детектора на лъжата уличаваха агента в неговите истински намерения. Тогава Америка отказваше да го приеме. Руснаците преглъщаха провала и прибираха обратно своя агент от бежанския лагер.

Само веднъж, доколкото Рот знаеше, КГБ проследи един върнат изменник и го ликвидира в бежанския лагер. Човекът се бе провалил на полиграфния тест, въпреки че казваше истината. Машината бе интерпретирала неговото вълнение погрешно. Дяволски лош късмет. Но това се случи преди години; детекторите на лъжата бяха усъвършенствани и сега се справяха по-добре.

Ето че тук се явяваше един мъж с претенциите, че е полковник от КГБ, който просто искаше да избяга. Без предупреждение. Без пазарлъци. Без куфар с нови документи от резиденцията на КГБ. При това точно в сърцето на Англия, а не в Близкия изток или в Латинска Америка. С желание да контактува с американците, а не с британците. Или той бе направил вече своето предложение на британците? И е получил отказ? Рот обмисляше бързо различните възможности, а минутите отминаваха.

Седем и пет, значи два и пет през нощта във Вашингтон. Отдавна всички са заспали по домовете си. Трябваше да се обади на Калвин Бейли — неговия шеф, оглавяващ Отдела за специални проекти. Той без съмнение спеше дълбоко в Джорджтаун. Но времето… нямаше на разположение никакво време. Отвори един стенен шкаф, където се намираше личният му компютър. Включи го и бързо се свърза с главния компютър, помещаващ се в подземията на посолството на Гросвийнър скуеър. Премина в секретен режим и насочи главния компютър към имената на старшите офицери от КГБ известни на Запад. След това попита: кой е Пьотр Александрович Орлов.

Едно от странните неща в света на агентите бе съществуването на почти клубна атмосфера в него. Пилотите споделят подобен вид другарство, но на тях това им е позволено. Същото се отнася за парашутистите и специалните войски.

Професионалистите са склонни да се уважават един друг, дори през бариерите на съперничеството, противопоставянето или омразата. По време на Втората световна война бойните пилоти на Луфтвафе и РАФ рядко са изпитвали омраза един към друг, оставяйки подобни чувства на фанатиците и на цивилните. Професионалистите служат лоялно на своите политически господари и на бюрократите, но предпочитат да изпият чаша бира в компанията на свои колеги, дори те да са от другия лагер.

В агентурния свят внимателно се следят промените в конфигурациите на останалите служби. Повишенията и преместванията в съюзническите, съперническите и вражеските агенции се записват и регистрират старателно. Във всяка столица резидентът на КГБ вероятно знае кои са шефовете на американския и британския филиал и обратно. Веднъж в Дар ес Салам по време на някакъв коктейл местният шеф на КГБ се приближил до шефа на тамошния филиал на СИС с уиски в ръка.

— Мистър Чайлд — произнесъл той тържествено, — вие знаете кой съм аз и аз знам кой сте вие. Нашата професия не е лека. Не би трябвало така да се пренебрегваме.

Пили по този повод.

Главният компютър на ЦРУ в Лондон е свързан директно с Ленгли, Вирджиния, и в отговор на запитването на Рот започна да обхожда списъка с имената на офицерите от КГБ, известни на централата. Сред тях стотици бяха потвърдени и хиляди заподозрени. В по-голямата си част тази информация идваше от самите изменници, тъй като при пристигането си те бяха подробно разпитвани за това кой каква длъжност има в настоящия момент, кой е повишен в службата, преместен на ново място или понижен. Информацията растеше с всеки нов изменник.

Рот знаеше, че през последните четири години британците оказаха голяма помощ в това отношение, доставяйки стотици имена, много от които нови, а други като потвърждение на вече заподозрените. Те дължаха своята информираност от една страна на подслушването на радиоефира, от друга на добре проведен анализ, и от трета — на изменници като Владимир Кузичкин, човека от управлението за нелегални операции, когото измъкнаха тайно от Бейрут. Откъдето и да бе дошла в паметта на компютъра оригиналната информация, той не си губеше времето. Зелени букви започнаха да просветват една след друга на малкия екран пред Рот.

 

ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ. КГБ. ПОЛКОВНИК.

ПРЕДПОЛАГАЕМО МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ В ТРЕТО УПРАВЛЕНИЕ. ВЕРОЯТНО СЕ ПРИКРИВА КАТО МАЙОР ОТ ГРУ В ОБЕДИНЕНИЯ ЩАБ ЗА ПЛАНИРАНЕ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ В МОСКВА. ПРЕДИШНИ ИЗВЕСТНИ ПОСТОВЕ В ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО ПЛАНИРАНЕ В МОСКВА И В ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ (ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ) В ЯСЕНЕВО.

 

Рот подсвирна, когато компютърът свърши с изписването на информацията за Орлов и го изключи. Това, което каза гласът по телефона, имаше смисъл. Трето управление на КГБ имаше за задача да следи за лоялността на въоръжените сили. От една страна, офицерите от армията негодуваха срещу него, но от друга властите го толерираха. Служителите на този отдел проникваха във въоръжените сили дегизирани като офицери от военното разузнаване. Това обясняваше тяхната възможност да бъдат навсякъде и да задават въпроси, държейки под наблюдение всички. Ако Орлов действително се е представял като майор от ГРУ към Обединения щаб за планиране на съветското министерство на отбраната, той трябваше да представлява подвижна енциклопедия. Имаше значение и неговото присъствие в групата съветски офицери, поканени в резултат на скорошно споразумение между НАТО и Варшавския договор да наблюдават британските военни маневри в равнината Солзбъри.

Погледна часовника си. Седем и четиринадесет. Никакво време, за да позвъни до Ленгли. Само шестдесет секунди, за да вземе решение. Твърде рисковано. Кажи му да се върне обратно в казармата, да се прибере тихо в своята стая и да приеме от британския ординарец дежурната чаша чай. След това обратно към Хийтроу и Москва. Опитай се да го убедиш да избяга от групата по време на престоя в Хийтроу, за да имаш време да се свържеш с Калвин Бейли във Вашингтон. Телефонът иззвъня.

— Мистър Рот, пред телефонната кабина има автобус. Първият за тази сутрин. Мисля, че ще качи цивилния обслужващ персонал на Тидуъртските казарми. Мога да се върна с тях точно на време, ако трябва да…

Рот пое дълбоко въздух. Може да платиш с кариерата си за това, помисли си.

— О’кей, полковник Орлов, ще ви вземем. Ще се свържа с моите британски колеги — до тридесет минути ще бъдете в безопасност…

— Не. — Гласът бе рязък, нетърпящ противоречие. — Ще дойда единствено при американците. Искам незабавно да ме отведете оттук в Америка. Такава е сделката, мистър Рот. Няма да приема други условия.

— Вижте сега, полковник…

— Не, мистър Рот. Искам вие сам да ме вземете. До два часа. Ще чакам пред Андоверската гара. След това ще ме отведете до военната база на Съединените щати в Апър Хейфорд. Ще ми осигурите транспорт до Америка. Това е единствената сделка, на която ще се съглася.

— Добре, полковник. Ще стане това, което желаете. Тръгвам незабавно.

Трябваха му десет минути, за да си сложи някакви дрехи, да грабне паспорта, служебната карта от ЦРУ, малко пари и ключовете на колата и да се спусне по стълбите към гаража.

Петнадесет минути след като бе затворил телефона, той си проправи път през Парк Лейн и зави надясно към Марбъл Арч и Бейзуотър роуд, предпочитайки този маршрут пред блъсканицата по Найтсбридж и Кенсингтън.

Премина край Хийтроу преди осем часа и зави на юг по М–25, а после пое на югозапад по М–3, който го свърза с А–303, водещ към Андовер. Влезе на площада пред гарата в девет и десет. Една след друга колите минаваха оттам, за да оставят пътниците и да потеглят незабавно. Пътниците от своя страна забързано се отправяха към гарата. Само някакъв мъж стоеше неподвижно облегнат на една стена, облечен с вълнен костюм, сиви панталони и маратонки. В ръцете си държеше сутрешен вестник. Рот се приближи до него.

— Мисля, че вие сте човекът, с когото трябва да се срещна — каза той тихо.

Мъжът вдигна поглед от вестника. Имаше спокойни сиви очи и сурово лице, по което можеше да се съди, че е на около четиридесет и пет години.

— Това зависи от вашите документи за самоличност — каза той. Гласът бе същият като този по телефона.

Рот му подаде служебната си карта. Орлов я разгледа и кимна. Рот посочи към своята кола, която стоеше със запален двигател и пречеше на няколко други зад нея да преминат. Орлов се огледа около себе си, като че ли искаше да се сбогува с един свят, който познаваше. Без да каже дума, той влезе в колата.

Рот се бе обадил на дежурния офицер в посолството да предупреди в Апър Хейфорд, че ще пристигне с един гост. Близо два часа му трябваха, за да прекоси разстоянието до военната база. Спря колата точно пред офиса на командира. Оттам проведе два телефонни разговора с Вашингтон, след което Ленгли уреди въпроса с Пентагона и командирът на базата получи необходимите инструкции. Военният самолет, който излетя в три часа следобед на същия ден от Апър Хейфорд за военновъздушната база Андрюс, Мериленд, имаше на борда двама непредвидени пътници.

Пет часа преди това новината за изчезването на руския офицер загря телефонните връзки между Тидуърт и Лондон. Много преди излитането на самолета започна да набира скорост най-внушителният скандал, в който бяха намесени британската армия, министерството на отбраната, Службата за сигурност и руското посолство.

Съветската група се събра за закуска около осем часа в офицерската столова. Дотогава офицерите бъбриха спокойно със своите британски колеги. До осем и двадесет те наброяваха шестнадесет души. Отсъствието на майор Кученко бе забелязано, но без чувство за безпокойство. Около десет минути преди девет часа шестнадесетте руснаци се събраха със своя багаж в главното фоайе и отново забелязаха отсъствието на майор Кученко. Един камериер бе изпратен до неговата стая, за да го помоли да побърза. Автобусът стоеше в очакване пред вратата.

Камериерът се върна с новината, че стаята на майора е празна, но личните му принадлежности се намират все още в нея. Делегация от двама британски офицери и двама руснаци се качи горе, за да го потърси. Те установиха, че някой е спал в леглото, хавлията за баня е мокра и всичките дрехи на Кученко очевидно са налице, навеждайки на мисълта, че трябва да е някъде наблизо. Погледнаха в общата баня на коридора (само двамата руски генерали имаха баня в стаите си), но не можаха да го открият там. Провериха и в тоалетните, но и те бяха празни. Лицата на двамата руснаци, единият от които бе полковник от ГРУ, загубиха всяка следа от сърдечност.

Британците също започнаха да се тревожат. Цялата сграда бе претърсена, без това да доведе до някакъв резултат. Един капитан от разузнаването излезе, за да говори с невидимите филери от службата за сигурност. Те бяха отбелязали, че двама офицери в спортни облекла са излезли да бягат сутринта, но само един от тях се е върнал. Веднага се свързаха с караулното на главния портал. Техният дневник показваше, че само полковник Арбътнот е излизал от казармата, след което се е върнал.

За да се внесе някаква яснота в противоречивите показания, извикаха ефрейтора на охраната, вдигайки го от леглото. Той спомена за двойното напускане на полковник Арбътнот, който категорично отрече при разпита да е излизал два пъти през портала. Претърсиха неговата стая и откриха, че липсва белият му спортен костюм, плюс сако, риза, вратовръзка, панталони. Капитанът от разузнаването, притеснен от резултатите, докладва шепнешком на старшия британски генерал, който с мрачно лице покани в своя офис водача на руската група.

Руският генерал излезе оттам пребледнял от гняв и поиска незабавно служебна кола, за да го откара до посолството в Лондон. Мълвата се разнесе сред останалите руснаци и те започнаха да се държат студено и неприветливо. Беше станало десет часа. Скандалът набираше скорост.

Британският генерал се върна с шефа на Генералния щаб в Лондон и му докладва за възникналата ситуация. Друг доклад бе направен от старшия на групата филери до неговите началници в щаб-квартирата на Службата за сигурност, намираща се на Кързън стрийт, Лондон. Те от своя страна известиха за случилото се заместник-директора на службата, който веднага заподозря в това ръката на ОБОР — приятелския акроним, с който Службата за сигурност понякога споменаваше Интелиджънс сървис. ОБОР означаваше съкратено: Онези Боклуци Оттатък Реката.

На юг от Темза, в Сенчъри Хаус, Тимъти Едуардс получи запитване по телефона от Кързън стрийт, но отрече СИС да има пръст в тази работа. Когато сложи обратно телефонната слушалка, той натисна един звънец на бюрото и излая:

— Бихте ли казали на Сам Маккрийди да се качи веднага тук?

Руският генерал заедно с полковника от ГРУ, който го придружаваше, стоя до обяд в съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс насаме с военния аташе, който се представяше за генерал-майор от пехотата, но в действителност имаше същия ранг в ГРУ. Никой от тримата не знаеше, че майор Кученко е всъщност полковник Орлов от КГБ — информация, достъпна за твърде малко висши офицери от Обединения щаб за планиране в Москва. Всъщност и тримата мъже щяха да приемат този факт с облекчение: малко са нещата, които създават такова удоволствие на руските военни, както унижаването на КГБ. В Лондон те си мислеха, че са изпуснали майор от ГРУ и очакваха с дълбоко безпокойство реакцията на Москва.

Подслушвателната станция в Челтнъм докладва за внезапно френетично нарастване на радиосъобщенията между Москва и съветското посолство, кодирани както с дипломатическия, така и с военния шифър.

По време на обяда съветският посланик Леонид Замятин отправи енергичен протест пред британското министерство на външните работи, обвинявайки англичаните в отвличане на майор Кученко и изиска незабавна среща с него. Протестът отскочи обратно от Форин офис към всички разузнавателни агенции, които като един вдигаха чистите си ръце и отговаряха: ние не сме замесени в това.

Много преди това гневът на руснаците започна да се съпровожда от все по-нарастващата обърканост сред британците. Изчезването на Кученко (все още го наричаха така) бе най-малкото странно. Изменниците не бягаха просто за да изпият бира в някой бар; те се отправяха обикновено към предварително подготвено убежище. Ако Кученко бе офейкал в полицейски участък — имаше такива случаи — уилтшайрската полиция щеше да уведоми незабавно Лондон. При условие, че всички британски служби отричаха своето участие в аферата, оставаше възможността да са замесени останалите агенции, намиращи се на британска земя.

Бил Карвър, шефът на лондонския филиал на ЦРУ, се намираше в скандално положение. Рот се бе принудил да осъществи връзка с Ленгли от военновъздушната база, за да направи възможно прехвърлянето на Орлов със следобедния полет. Ленгли информира за това Карвър. Карвър знаеше правилата на англо-американското споразумение при подобни случаи — щеше да се приеме като твърде оскърбително от страна на американците да отвлекат тайно от Англия руснак под носа на британците, без да ги уведомят. Но Карвър бе предупреден да отложи изясняването на случая, докато самолетът не напусне британското въздушно пространство. Той се извини под предлог, че сутринта не е бил на разположение и помоли за спешна среща с Тимъти Едуардс в три часа следобед, което бе прието.

Карвър закъсня — той научи по телефона от колата, след като бе изминал няколко пресечки, че самолетът се намира във въздуха. Преди още да се види с Едуардс, в три часа и десет минути, американският самолет бе оставил зад себе си Бристълския проток и южната част на Ирландия, насочвайки се към последната си спирка — Мериленд.

Когато се изправи лице с лице с Едуардс, Карвър вече бе получил подробен доклад от Рот, изпратен от военновъздушната база до Лондон. Рот обясняваше, че не е имал друг избор, освен да вземе Кученко/Орлов без предварителна подготовка или да го върне обратно; и че Орлов е настоявал да остане единствено при американците.

С тези обяснения Карвър се опита да оневини постъпката на своите колеги пред британците. Едуардс отдавна бе сверил данните с Маккрийди и знаеше кой точно е Орлов — информацията, която Рот получи малко след седем сутринта, бе постъпила най-напред от СИС. Собствено Едуардс знаеше, че при подобна възможност и той би действал като Рот, но се държа хладно и засегнато по време на срещата. След като получи формалните обяснения на Карвър, той незабавно информира министерството на отбраната, Форин офис и Службата за сигурност. Кученко (все още не виждаше причина да разгласява на всеки, че истинското му име е Орлов) се намираше на американска суверенна територия вън от британски контрол.

Един час по-късно посланик Замятин пристигна във Форин офис на Кинг Чарлс стрийт и бе въведен направо при външния секретар. Въпреки че претендираше да приема извиненията със скептицизъм, той бе готов да повярва на сър Джефри Хау, когото познаваше като почтен човек. Демонстрирайки своята обида, руснакът се върна обратно в посолството и предаде новината на Москва. Късно същата вечер съветската военна делегация отлетя обратно за родината. Офицерите бяха подтиснати от перспективата на безкрайни разпити, които ги очакваха.

В самата Москва бушуваше шумна кавга между КГБ, който обвиняваше ГРУ в липса на достатъчен контрол, и ГРУ, който обвиняваше КГБ в инфилтрирането на предателите в неговите редици. Смутената съпруга на Орлов, която твърдеше, че е невинна, бе разпитана, както и всички колеги на Орлов, неговите началници, приятели и хора, с които някога е влизал във връзка.

Във Вашингтон държавният секретар, който бе получил телеграма по случая от сър Джефри Хау, в която последният не криеше своето огорчение, се свърза с директора на ЦРУ и ядосан поиска обяснения по телефона. Когато остави обратно слушалката, директорът на ЦРУ погледна към двамата мъже, които стояха пред неговото бюро: заместник-директора и шефа на отдела за специални проекти Калвин Бейли. Обърна се към последния.

— Вашият подчинен, мистър Рот, този път е бръкнал право в гнездото на осите. Казвате, че е действал на своя глава?

— Да. Така е. Доколкото разбрах, руснакът не му е оставил време да се свърже с нас. Трябвало е или да го вземе, или да го остави.

Бейли бе слаб, строг мъж, не особено склонен да завързва близки приятелства в управлението. Хората го смятаха за студен и надменен. Но той си вършеше добре работата.

— Предизвикали сме силна тревога сред британците. Би ли поел същия риск? — попита директорът.

— Не знам — сви рамене Бейли. — Не можем да знаем, докато не говорим с Орлов. Трябва да го разпитаме.

Директорът кимна. В техния агентурен свят, както и във всички останали, правилата бяха прости. Ако предприемеш някоя рискована игра и спечелиш от нея големи дивиденти, ти си умен човек с обещаващо бъдеще. Ако се провалиш, чака те преждевременна оставка. Директорът искаше да обвърже с това Бейли.

— Ще поемете ли отговорността за Рот? Независимо дали ще успее или ще се провали?

— Да — отряза Бейли, — ще я поема. Не можем да върнем нещата обратно. Трябва да видим какво ще получим.

Когато самолетът се приземи в базата Андрюс малко след шест часа вашингтонско време, на пистата чакаха пет коли на Управлението. Преди служебният персонал да успее да слезе, двамата мъже, които никой от тях не познаваше и никога нямаше да види повече, бяха съпроводени до автомобилите с тъмни стъкла, чакащи долу. Бейли се приближи до Орлов, кимна хладно и се погрижи да го настанят във втората кола. След това се обърна към Рот.

— Давам го на теб, Джо. Ти го измъкна оттам, ти ще го разпиташ.

— Аз не съм следовател — каза Рот. — Това не е моята специалност.

Бейли сви рамене.

— Той потърси тебе. Ти го измъкна оттам. Задължен ти е за всичко. Може би ще се почувства по-спокоен с теб. Ще ти осигурим необходимите помощници — преводачи, анализатори, специалисти във всички области, които той засегне. И, разбира се, полиграф. Започнете с полиграфния тест. Отведи го до Ранчото — там ви очакват. И, Джо — искам всички резултати незабавно. Записани на ръка, без да бъдат коригирани. Никой друг не бива да ги вижда. О’кей?

Рот кимна. Седемнадесет часа по-рано, когато надяна белия спортен екип в една спалня в Англия, Пьотр Орлов, наречен Павел Кученко, бе все още безупречен съветски офицер, който имаше дом, съпруга, кариера и родина. Сега той представляваше един вързоп, един пакет, свит на задната седалка на седана в една чужда страна, предопределен да бъде изстискания докрай и без съмнение изпитваше, както всички в неговото положение, първите признаци на съмнение и може би паника. Рот се обърна, за да се качи в колата при руснака.

— Още нещо, Джо. Ако Орлов, чието кодово име сега е Минстрел, не носи важна информация, директорът ще ме уволни. А тридесет секунди преди това аз ще уволня тебе. Желая ти късмет.

Ранчото беше и си оставаше едно добре защитено място на ЦРУ, истинска ферма в южна Вирджиния — край, който се славеше с отглеждането на коне. Не много отдалечено от Вашингтон, то е скрито навътре в една гориста местност, заобиколено от всички страни с огради и охранявано от здрави мъже, които бяха минали с отличие курсовете по ръкопашен бой и обучението по употреба на огнестрелно оръжие в Куонтико. Достъпът до ранчото бе възможен по един дълъг път през гората.

Орлов бе настанен в двустаен апартамент, боядисан в успокояващи цветове, с баня и обикновените аксесоари, които могат да се срещнат в един добър хотел — телевизор, видео, радиокасетофон, фотьойли, малка кухненска маса.

Сервираха му първото ястие от пристигането в Америка и Джо Рот вечеря заедно с него. По време на полета двамата мъже се разбраха да се наричат Питър и Джо. Както се оказваше, сега трябваше да продължат своето опознаване.

— Няма да е лесно, Питър — каза Рот, докато наблюдаваше как руснакът се справя с един голям хамбургер. Той сигурно си мислеше за непробиваемите прозорци, които не можеха да се отварят, за огледалата, през които можеше да се гледа в стаите, за скритите микрофони, долавящи всяка изречена дума в апартамента, и за щателния разпит, който предстоеше.

Руснакът кимна с глава.

— Утре трябва да започнем, Питър. Трябва да говорим, наистина да говорим. Най-напред ще те подложим на полиграфния тест. Ако се справиш добре, ще трябва да ми разкажеш… много неща. Всъщност всичко. Всичко, което знаеш или подозираш. Ще се връщаме на едни и същи въпроси много пъти.

Орлов постави на място вилицата и се усмихна.

— Джо, ние сме мъже, които са прекарали своя живот в този странен занаят. Не е необходимо да… — той започна да търси фразата — говориш със заобикалки. Длъжен съм да оправдая риска, който пое заради мене, когато ме измъкна. Трябва да платя това, което наричате цената на булката, нали?

Рот се засмя.

— Да, Питър, точно от това се нуждаем сега. От цената на булката.

 

 

В Лондон СИС не стоеше със скръстени ръце. Тимъти Едуардс бързо научи името на липсващия човек от министерството на отбраната — Павел Кученко. От личния си архив той разкри, че под това име се крие полковник Пьотр Орлов от Трето управление на КГБ. След това извика при себе си Сам Маккрийди.

— Притиснах нашите американски братовчеди по възможно най-твърдия начин. Възприех позата на дълбоко обиден, въобще оскърбен по всички показатели. Бил Карвър е също силно огорчен — вижда своето положение тук дискредитирано. Както и да е, той ще притисне Ленгли да ни дадат голяма част от информацията — така, както са я получили, без да я забавят. Искам да организираме малка група, която да се запознава с показанията на Орлов, когато стигат до нас. Бих желал ти да отговаряш за това… под мой контрол.

— Благодаря — каза Измамника. — Но аз бих отишъл по-далеч. Бих настоявал да имам достъп. Възможно е Орлов да знае неща, които са специфични за нас. Тези неща може да не са толкова важни за Ленгли. Бих желал да се срещна лично с него.

— Това може да се окаже трудно — погледна замислено Едуардс. — Сигурно са го прибрали някъде във Вирджиния. Напоследък им дадохме прекалено много информация…

Думите увиснаха във въздуха. И двамата знаеха много добре откъде бе дошла по-голямата част от информацията през последните четири години. Най-ценно от всичко бе съветският план за водене на бойни действия, който предадоха на Ленгли предишната година.

— Още нещо — каза Сам, — бих желал да направя проверка за Орлов. С помощта на Кийпсейк.

Едуардс погледна сурово Маккрийди. Кийпсейк беше британски актив — руснак, който работеше за СИС, но имаше такова високо положение и бе толкова значим, че само четирима души в Сенчъри Хаус бяха осведомени за него, а по-малко от дузина знаеха, че той съществува. Четиримата посветени бяха самият шеф на СИС, Едуардс, инспекторът на отдела за Съветския блок и Маккрийди — офицерът, занимаващ се пряко с него.

— Това разумно ли е? — попита Едуардс.

— Мисля, че е редно да се направи.

— Бъди внимателен.

 

 

На следващата сутрин една черна кола бе спряла на двойната жълта линия и полицаят по уличното движение не се подвоуми да напише квитанция за глоба. Тъкмо свърши и докато я пъхаше под чистачката на предното стъкло един строен, добре облечен мъж в сив костюм се появи от съседния магазин, видя бележката и започна да протестира. Сцената бе толкова тривиална, че никой от минувачите, дори по тази лондонска улица, не им обърна внимание.

Отдалеч някой случаен свидетел можеше да отбележи типичните жестикулации от страна на шофьора и безразличното свиване на рамене от страна на полицая. Като дърпаше пазителя на реда за ръкава, шофьорът го принуди да мине зад колата и да погледне регистрационния номер. Когато стори това, полицаят забеляза табелката с означение CD на дипломатическия корпус в съседство с регистрационния номер. Беше пропуснал да я види, но и това не промени ситуацията. Чуждите дипломатически служители можеха да бъдат освобождавани от глобите, но не и от квитанциите за тях. Той взе да се отдалечава.

Шофьорът грабна бележката от предното стъкло и я размаха под носа на полицая. Блюстителят на реда му зададе някакъв въпрос. За да докаже, че наистина е дипломат, шофьорът започна да рови в джоба си и извади карта за самоличност, карайки насила полицая да погледне в нея. Полицаят хвърли един поглед, сви отново рамене и продължи по своя път. Обхванат от ярост, шофьорът смачка бележката и я хвърли в колата, преди да се качи и да потегли.

Това, което случайният наблюдател не можеше да види, бе листчето хартия залепено на картата за самоличност. На него пишеше: ЧИТАЛНЯТА НА БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ, УТРЕ, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД. Той не би могъл да види как след една миля шофьорът приглади бележката и прочете на нейния гръб: ПОЛКОВНИК ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ ИЗБЯГА ПРИ АМЕРИКАНЦИТЕ. ИМАШ ЛИ НЯКАКВА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТОВА?

Измамника току-що бе осъществил контакт с Кийпсейк.