Фредерик Форсайт
Измамникът (22)

1.

„Гълф Лейди“ потегли обратно към своя пристан, порейки светлата и искряща повърхност на морето един час преди слънцето да залезе. Хулио Гомес седна в предната част, облегна широкия си гръб на кабината, простря обутите си с мокасини крака на бака и засмука със задоволство една от своите пуерторикански пури, чийто противен дим се отвяваше към търпеливите води на Карибско море.

В този момент той бе истински щастлив човек. На десет мили зад него лежеше падината, образувана от срещата на Големите бахамски плитчини със Сантаренския проток. Там се въртят синьото рибарче и уахуу, а рибата тон гони своето бонито, което от своя страна се храни с балихуу и всички те биват преследвани от летящата риба и големия марлин.

По нашарената с резки стара кърма на откритата палуба лежаха две хубави риби дорадо, една за него и една за шкипера, който сега държеше в ръце румпела и насочваше своя малък риболовен кораб към дома в Порт Плейсанс.

Не че двете риби представляваха целия му улов за деня; имаше една чудесна летяща риба, която бе маркирана и върната обратно в океана, голям брой по-малки бонито, които бяха използвани за стръв, една жълтопера риба тон, чието тегло той прецени на седемдесет паунда, преди да се гмурне толкова силно и така дълбоко, че трябваше да среже кордата, и две големи кехлибарени щуки, с всяка от които се бе борил по тридесет минути. Бе ги върнал всичките обратно в морето, оставяйки само двете дорадо, една от най-вкусните риби на тропиците.

Хулио Гомес не обичаше да убива; това, което го водеше всяка година сред тези води, бе тръпката от съскащата макара и потъващата корда, спъването на извитата въдица и истинската възбуда от съревнованието между човека и чудовищно силната, бореща се риба. Денят бе преминал чудесно.

Далеч от неговата лява страна, отвъд Тортугските острови, невидими под хоризонта на запад, голямото червено кълбо на слънцето се спускаше, за да се срещне с морето, разделяйки се със своята обелваща кожата жар, отстъпвайки пред прохладата на вечерния бриз и настъпващата нощ.

Островът се намираше на три мили пред „Гълф Лейди“. След двадесет минути щяха да стигнат до пристанището и да закотвят кораба. Гомес перна с нокът угарката от пурата към водната яма и разтърка ръцете си между китките и лактите. Въпреки естествения тъмен цвят на своята кожа, той щеше да се нуждае от крем срещу слънчево изгаряне, когато се върне обратно в пансиона.

Джими Добс на румпела нямаше такъв проблем; той бе роден и израснал на острова местен човек, който притежаваше това корабче и го заемаше на гостуващите туристи, желаещи да ловят риба, и върху чиято кожа с цвят на абанос слънцето не оказваше никакъв ефект. Хулио Гомес сне крака от бака и се запъти към кърмата.

— Аз ще поема управлението, Джими. Хвани се да почистиш.

Джими Добс се ухили със своята широка усмивка, остави румпела в ръцете на Гомес, взе кофа и метла с дълга дръжка и започна да почиства рибешките люспи и вътрешности, изхвърляйки ги навън през отвора в борда. Половин дузина речни рибарки се появиха изневиделица и започнаха да се борят за плаващите в килватера остатъци. Нищо не се губи в океана, нищо което е от органичен произход.

Имаше, разбира се, много по-модерни рибарски корабчета, правещи курсове из Карибите; корабчета със свързани към двигателя помпи и маркучи за миене на палубата, с коктейл-барове, телевизори и видеокасетофони; с електронни съоръжения за откриване на рибата и достатъчно навигационни приспособления, за да се обиколи целият свят. На „Гълф Лейди“ нямаше нищо от това; тя представляваше старо и издялано от застъпващи се дъски корито, задвижвано от димящ дизелов двигател Перкинс, но пък тя бе виждала повече вода, отколкото умните момчета във Флорида Кейс можеха да обходят с радарите. Имаше една малка кабина в предната част, бъркотия от рибарски пръти и корди, миришещи на риба и на нафта, една открита палуба с десет гнезда за прътите и с един-единствен стол, домашно издялан от дъбов материал.

Джими Добс не притежаваше силиконови чипове, които да търсят рибата вместо него; той я откриваше сам, така както го бе учил баща му, забелязвайки и най-слабата промяна в цвета на водата, неочаквано появяващото се леко накъдряне на повърхността и с първичния си инстинкт долавяше къде се въртят тази седмица пасажите и с какво се хранят. Той умееше да ги открива всеки ден. Ето защо Хулио Гомес идваше всяка отпуска да лови риба с него.

Скромният живот на островите и липсата на технически средства на борда на „Гълф Лейди“ доставяха удоволствие на Хулио. По-голямата част от своя професионален живот той прекарваше в боравене с модерна техника, в чукане по клавиатурата на компютър, в промъкване с колата през задръстения трафик в центъра на Маями. За своята отпуска той бленуваше единствено за морето, слънцето и вятъра, както и за рибата; Хулио Гомес изпитваше страст само към две неща в живота — работата и риболова. Той се бе занимавал с последното в продължение на пет дена и му оставаха само още два, преди да си тръгне — петък и събота. В неделя трябваше да лети обратно за Флорида и да се яви на работа пред Еди в понеделник сутринта. Въздъхна при мисълта за това, което го очакваше.

Джими Добс също бе щастлив човек. Денят премина чудесно за него и за неговия клиент и приятел, в джоба му имаше няколко долара, за да купи рокля на жена си, а в лодката превъзходна риба, за да се нахранят заедно с челядта. Какво още, мислеше си той, можеше да иска от живота?

Пуснаха котва малко след пет часа край стария разнебитен дървен кей, който трябваше да бъде съборен преди години, но така си и остана. Предишният губернатор бе заявил, че ще поиска субсидии от Лондон, за да построи нов кей, но след това го смени настоящият, а сър Марстън Мобърли не проявяваше никакъв интерес към риболова. Нито към жителите на острова, ако трябваше да се вярва на приказките в бара в Шантитаун, а те излизаха винаги верни.

Децата затупуркаха по дървения кей, за да видят какъв е уловът и да помогнат да се пренесе рибата на брега. Откъм града се чуха обичайните с ритъм на весела песен закачки на островитяните, докато „Гълф Лейди“ бе приготвена бързо за нощта.

— Утре свободен ли си, Джими? — попита Гомес.

— Разбира се. Искаш отново да излезем?

— Нали за това съм тук. Ще ти се обадя в осем.

Хулио Гомес даде на един малчуган долар, за да носи рибата вместо него и двамата заедно напуснаха кея и навлязоха в обхванатите от спусналия се здрач улички на Порт Плейсанс. Пътят бе кратък, както бяха кратки всички разстояния в Порт Плейсанс. В действителност със своята големина градът приличаше повече на село.

Той бе подобен на градовете, които се срещаха из по-малките Карибски острови — бъркотия от предимно дървени къщи, боядисани с ярки цветове, с дъсчени покриви и минаващи между тях тесни улички, покрити с натрошени мидени черупки. Близо до брега около малкото пристанище, ограничавано от извиващия се вълнолом от коралови блокове, до който всяка седмица пускаше котва търговски кораб, се издигаха по-представителните сгради — митницата, съдът и военният мемориал. Всички те бяха строени от коралови блокове, дялани и зидани с хоросан преди много години.

По-навътре в града се намираха кметството, малката англиканска църква, полицейският участък и главният хотел, на име Куотър Дек. С изключение на тях и на един грозен, покрит с вълниста ламарина склад в единия край на пристанището, останалите постройки бяха основно от дърво. Вън от града близо до брега се издигаше резиденцията на губернатора, цялата в бяло и оградена с бели стени, с две старинни оръдия от наполеоново време до предния портал и със знаме, издигнато по средата на грижливо обработваната зелена тревна площ.

През деня британското знаме се вееше от мачтата и докато Хулио Гомес си проправяше път през малкия град към пансиона, в който бе отседнал, един полицай го смъкваше церемониално в присъствието на адютанта на губернатора.

Гомес можеше да отседне в „Куотър Дек“, но той предпочиташе домашната атмосфера в пансиона на мисис Макдоналд. Тя бе вдовица с шапка от снежнобяла къдрава коса, гъста като неговата, и приготвяше задушена риба с лук в раковина, от която можеш да си оближеш пръстите.

Той свърна към уличката, където се намираше пансионът, без да обръща внимание на крещящите изборни плакати, нашарили по-голямата част от стената и оградите, и забеляза как тя се спусна в здрача по стъпалата на нейната спретната отделена от пансиона къща — ритуал, който извършваше няколко пъти на ден. Тя го посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка.

— Ах, мистър Гомес, тази риба е чудесна.

— За нашата вечеря, мисис Макдоналд, и мисля, че ще стигне за всички нас.

Гомес плати на момчето, което хукна през глава със своето току-що придобито богатство, и се качи в стаята. Мисис Макдоналд се върна в кухнята, за да приготви дорадото за грила. Гомес се изми, избръсна и смени облеклото си, като облече памучни панталони с кремав цвят и ярка плажна риза е къси ръкави. Реши, че би могъл да удари една голяма и много студена бира и измина обратно пътя през града до бара на „Куотър Дек“.

Все още бе седем часа, но градът изглеждаше съвсем тъмен в спусналата се нощ, като се изключи мъждукащата светлина, излизаща от прозорците на къщите. Появявайки се от страничните улички, Гомес навлезе в площада на Парламента с разположената в центъра му ивица от палмови дървета и трите му страни, украсени съответно от църквата, полицейския участък и хотела „Куотър Дек“.

Той премина край полицейския участък, където електрическите лампи, захранвани от бръмчащия в далечината край пристанището градски генератор, все още светеха. От тази малка, издялана от коралови блокове сграда главен инспектор Брайън Джоунс и безукорно облечените в своите униформи двама сержанти и осем полицаи представляваха закона и реда в един град с най-ниската криминална престъпност в западното полукълбо. Идващ от Маями, Гомес можеше само да се учудва на едно общество, което не познаваше наркотиците, гангстерите, престъпниците, проституцията, изнасилванията; в което имаше една банка (все още необирана) и половин дузина обявявани кражби годишно.

Той въздъхна, мина пред затъмнената църква и влезе през входа на „Куотър Дек“.

Барът се намираше вляво. Той седна на един висок стол в далечния ъгъл и поръча голямата си студена бира. Щеше да мине още един час преди да се приготви рибата, време достатъчно за още една бира след първата. Барът вече бе полупълен, тъй като представляваше любимата дупка, в която туристите и емигрантите можеха да изплакнат гърлата си. Сам, жизнерадостният барман с бялото сако, се разпореждаше с внушителната редица от пуншове, бири, сокове, коли, дайкирита и соди, с които се подкрепяха изгарящите гърлото глътки от чашите с Маунт Гей ром.

В осем без пет Хулио Гомес посегна към джоба си, за да извади доларите и да плати сметката. Когато вдигна поглед, той спря, замръзна на място и се втренчи в мъжа, който току-що бе влязъл и си поръчваше питие в другия край на бара. След две секунди той се отпусна обратно на стола, така че фигурата на мъжа до него да го скрие от погледа на новодошлия. Трудно можеше да повярва на очите си, но знаеше, че не греши. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи от своя живот, седейки на маса срещу един човек, гледайки втренчено в очите му, виждайки в тях омразата и презрението, с които те заливат, и по-късно да забравиш това лице, дори да са изминали осем години. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи, опитвайки се да измъкнеш една-единствена дума от устата на един човек и да не измъкнеш нищо, нито дори име, така че да си принуден да го кръстиш с прякор, за да има какво да напишеш в досието и по-късно да забравиш това лице.

Гомес направи знак с ръка на Сам да напълни отново чашата, плати и за трите бири и се премести на едно засенчено ъглово място. Щом този човек се намираше тук, значи имаше някаква причина за това. Ако бе отседнал в хотел, би могъл да научи името му. Гомес искаше да знае това име. Той седеше в ъгъла, чакаше и наблюдаваше. В девет часа мъжът, който пиеше сам и единствено ром Маунт Гей, се изправи и напусна бара. Появявайки се от своя ъгъл, Гомес тръгна подире му.

На площада мъжът се качи в един открит японски джип, запали двигателя и потегли. Гомес се заоглежда отчаяно наоколо. Той нямаше собствено превозно средство. Близо до входа на хотела имаше паркиран един малък мотопед, чийто ключ все още стоеше на мястото си. Клатушкайки се несигурно, Гомес пое след джипа.

Джипът напусна града и продължи с равномерен ход по крайбрежния път, единственият път, който обикаляше по целия остров. Всички имения, намиращи се в по-хълмистата вътрешност, се достигаха от единични прашни пътеки, слизащи долу до единственото главно шосе край брега. Джипът мина край другото населено място на острова, селото на име Шантитаун, а след това и край летището, чиято писта представляваше покрита с трева ивица.

Той продължи своя път, докато не стигна до другия край на острова. Тук пътят завиваше край залива Тийч, наречен на името на Едуард Тийч — пиратът с черната брада, който някога пуснал котва там и се снабдил с хранителни продукти. Джипът се отклони от крайбрежното шосе и пое нагоре по една къса пътека, стигаща до портал от ковано желязо, който затваряше входа на обширно, оградено със стени имение. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал самотния клатушкащ се фар, който го следваше по целия път от „Куотър Дек“. Но без съмнение го беше забелязал. Някакъв човек се появи от мрака, за да отвори вратите за джипа, но той намали ход и спря пред тях. Шофьорът протегна ръка над главата си към подвижната решетка и отдели един мощен прожектор. Когато Гомес премина край мястото, откъдето се отклоняваше пътеката, лъчът от прожектора го заля и се задържа върху него, докато не излезе от видимост нататък по шосето.

Тридесет минути по-късно Гомес върна мотопеда на мястото му пред хотела и се прибра в пансиона. Той бе потънал в размисли и дълбоко загрижен. Знаеше вече къде живее мъжът. Но и той бе забелязан. Молеше се, че след осем години за няколко секунди върху един мотопед в тъмнината на карибската нощ, е останал неразпознат.

Мисис Макдоналд бе обезпокоена от закъснението му за вечеря с цели два часа и му го каза. Така или иначе, тя сервира на своя гост дорадото и го наблюдаваше как яде без апетит. Мълчеше, потънал в размисли и направи само една забележка.

— Глупости, човече — сгълча го тя, — по тия острови дори не сме чували за такива неща.

Хулио Гомес прекара нощта буден, обмисляйки своите възможности. Колко време щеше да остане тук мъжът, той не знаеше. Но мислеше, че британците биха искали да научат за неговото присъствие на острова и особено за неговото настоящо местонахождение. Дали това наистина бе от значение? Можеше да отиде при губернатора, но какво би могъл да стори този представител на официалните власти? Едва ли имаше причина, за да бъде арестуван мъжът. Сега не се намираше на територията на САЩ. Едва ли и главният инспектор Джоунс с неговите малобройни полицейски сили би имал по-голяма тежест от губернатора. За това трябваше да се получи заповед от Лондон, последвана от лична молба от Чичо Сам. Би могъл да се обади по телефона сутринта — веднага заряза тази мисъл. Съобщителното средство за обществено ползване на острова представляваше една остаряла открита телефонна линия, минаваща през Насау, Бахамските острови и оттам продължаваше до Маями. Не можеше да я използва; трябваше да се върне сутринта във Флорида.

 

 

Същата вечер самолет на Делта Еърлайнз, излетял от Вашингтон, се приземи на летището на Маями. Между пътниците се намираше един изморен британски държавен служител, чийто паспорт бе на името на мистър Франк Дилън. Той носеше и други документи, които нямаше нужда да показва при полета по вътрешните американски линии. С тях се установяваше, че той е на служба към британското външно министерство и се отправяше молба да му се оказва възможното съдействие от заинтересованите лица и служби.

Нито паспортът, който нямаше нужда да показва, нито документите разкриваха, че неговото истинско име е Сам Маккрийди. Това бе известно на ограничен кръг от висши служители на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, в чиято компания той бе прекарал една наситена с работа седмица, присъствайки на семинар за ролята на разузнавателните служби на свободния свят в настъпващото последно десетилетие на нашия век. Беше изслушал голям брой професори и други подбрани университетски преподаватели, никой от който не предпочиташе да използва една обикновена дума, ако можеше да изрази същото с десет по-сложни и объркани.

Маккрийди взе едно такси, спряло пред сградата на летището, и поиска да бъде закаран до хотел „Сонеста Бийч“, намиращ се в Кей Бискейн. Там ангажира стая и вечеря с омар, преди да се оттегли, за да се отдаде на един дълбок и необезпокояван от нищо сън. Той бе изправен, или поне така си мислеше, пред перспективата да се излежава седем дена на слънцето край басейна, да се справи с няколко леки детективски романа и от време на време да вдига поглед от леденото дайкири към някоя кръшна флоридска девойка, минаваща край него. Сенчъри Хаус се намираше далеч и работата на неговия отдел можеше да остане в способните ръце на новоназначения му заместник, Денис Гоунт. Дошло бе време, мислеше си той, докато се унасяше в дрямка, Измамника да получи малко слънчев загар.

 

 

В петък сутринта Хулио Гомес напусна стаята си в пансиона на мисис Макдоналд, без да иска отстъпка в цената за неизползваните два дена и с щедри извинения. Той вдигна своето куфарче и се отправи към площада на Парламента, откъдето взе едно от двете градски таксита и помоли да бъде откаран до летището.

Имаше билет за сутрешния полет в неделя на БВИА до Насау, с връзка до Маями. Въпреки че прякото разстояние до Маями бе по-кратко, полетите от острова се осъществяваха единствено през Насау. В града нямаше пътническо бюро — билетите се купуваха направо на самолетната площадка — ето защо, той можеше само да се надява, че и в петък сутринта има полет на БВИА. Не забеляза, че го наблюдават, докато се качваше в таксито на площада.

Остана разочарован, щом стигна до самолетната писта. Постройката на летището, представляваща една-единствена дълга барака, в която нямаше почти нищо друго, освен гишето на митницата, не бе затворена, но беше почти безлюдна. Самотен офицер от паспортната проверка седеше на утринното слънце и четеше Маями Хералд, който някой, може би самият Гомес, бе оставил след себе си.

— Не днес, човече — отвърна той жизнерадостно, — никога в петък.

Гомес огледа тревната площ. Вън пред единствения метален хангар се намираше един Навахо Чийф, а до него някакъв мъж в дочени панталони и риза, който го преглеждаше. Гомес се запъти към него.

— Днес ли ще летите? — попита той.

— Да — каза пилотът, явно американец.

— Ще можете ли да ме вземете?

— Невъзможно — каза пилотът. — Това е частен самолет. Собственост е на моя работодател.

— Закъде ще пътувате? Насау? — попита Гомес.

— Не. Кей Уест.

Сърцето на Гомес подскочи. От Кей Уест можеше да вземе един от многобройните полети до Маями.

— Никаква възможност за разговор с твоя началник?

— Мистър Клингър. Ще бъде тук след около час.

— Ще почакам — каза Гомес.

Той откри едно сенчесто място близо до стената на хангара, където се разположи. Някакъв човек, скрит в храстите, се оттегли назад, взе мотоциклета, оставен в шубрака, и пое с него към крайбрежния път.

 

 

Сър Марстън Мобърли погледна часовника си, надигна се след обилната закуска от масата, намираща се в градината зад резиденцията, и потегли бавно към стъпалата, водещи до верандата, а по-нататък и до офиса. Онази досадна делегация се очакваше да пристигне всеки момент.

Британия е запазила много малко от своите бивши колонии в Карибите. Колониалните времена отдавна отминаха. Днес дори не ги наричат колонии — твърде неприемливо понятие, — а зависими територии. Една от тях е Монсерат. Другите са Каймановите острови, известни със своите многобройни и твърде дискретни банкови дейности. По време на референдум, на който се постави въпросът дали да станат независими от Лондон, жителите на трите Кайманови острова гласуваха с голямо мнозинство да останат британска територия. Оттогава те процъфтяват подобно на вечнозеленото лаврово дърво, за разлика от много от своите съседи.

Друга уединена група са британските Виржински острови, даващи убежище в сегашно време на много яхтсмени и въдичари. Съществува и един малък остров на име Ангила, чиито жители извършиха единствената известна в колониалната история революция, за да се запазят като британска територия, а не да бъдат насила обединени с два съседни острова, към чийто министър-председател изпитваха силни и основателни подозрения.

Още по-затънтени са островите Търкс и Кайчос, където животът тече сънливо под палмовите дървета и британското знаме, необезпокояван от наркотрафиканти, тайна полиция, преврати и изборни шумотевици. На всички острови Лондон управлява с лека ръка, а в случая с последните три, неговата главна роля се състои в покриването на техния годишен бюджетен дефицит. В замяна на това местното население няма нищо против британското знаме да се издига и сваля два пъти на ден, а образът на кралица Елизабет да краси техните парични знаци и шлемовете на техните полицаи.

През зимата на 1989 година последна остана групата от осемте малки Барклейски острови, намиращи се в западния край на Големите бахамски плитчини, западно от Бахамския остров Андрос, североизточно от Куба и съответно южно от Флорида Кейс.

Малцина могат да си спомнят защо Барклейските острови не се обединиха с Бахамските, когато този архипелаг получи своята независимост. Един шегобиец от Форин офис предположи по-късно, че те може би просто са били пропуснати и може да се окаже прав. Групата малки островчета се населява от не повече от двадесет хиляди жители, само два от осемте въобще са населени, а главният остров, където се намира резиденцията на губернатора, се радва на името Съншайн^[1] и представлява превъзходно място за риболов.

Тези островчета не са богати. Няма никаква индустрия, а доходите са нищожни. По-голямата част от него идва от възнагражденията на младите хора, които напускат островите, за да станат сервитьори, камериерки и пикола в модните хотели по другите места и се превръщат в любимци на гостуващите европейски и американски туристи, заради своя жизнерадостен характер и лъчезарни усмивки.

Другата част от дохода идва от туризма, от малките риболовни корабчета, които могат да бъдат наемани, за да се отиде до Насау, от продажбата на техните редки марки и на омари и раковини на минаващите яхтсмени. Този скромен доход позволява да се внасят с помощта на пристигащия всяка седмица параход някои основни стоки за потребление, които не могат да се доставят от морето.

Щедрият океан осигурява повечето от храната, заедно с плодовете, които се берат от горите и градините, обработвани по склоновете на двата хълма на Съншайн — Спайглас и Соубоунс.

Тогава, в началото на 1989 година, някой във Форин офис реши, че Барклейските острови са узрели за своята независимост. Първият доклад-становище се превърна в теза, която по-късно бе доразвита, за да стане политика. Същата година британският кабинет се бореше срещу огромния търговски дефицит, спадащата популярност и колебанието на гражданите относно европейската политика. Дреболията, свързана с даването на независимост на някаква затънтена островна група в Карибите, мина на заседание на кабинета без дебати.

Тогавашният губернатор се противопостави на решението и бе отзован по съответния ред и заменен със сър Марстън Мобърли.

Висок и суетен мъж, който се гордееше със своята прилика с актьора Джордж Сандърс, той бе изпратен на Съншайн с една-единствена инструкция, изречена му буква по буква от помощник-главния секретар на Карибския департамент. Барклейските острови трябваше да приемат своята независимост. Необходимо бе да се поканят кандидати за премиер-министър и да се определи ден за общи избори. След демократичния избор на първия премиер-министър на Барклейските острови, между британското правителство и неговия кабинет щеше да се уговори срокът (да кажем три месеца) за предоставяне на пълна независимост. Сър Марстън трябваше да обезпечи осъществяването на тази програма и по този начин да свали още един товар от гърба на британското министерство на финансите.

Той и лейди Мобърли пристигнаха в Съншайн през юли. Сър Марстън се зае със своите задължения с желание.

Скоро бяха издигнати две потенциални кандидатури за поста премиер-министър. Мистър Маркус Джонсън, заможен местен бизнесмен и филантроп, завърнал се на родните острови, след като бе натрупал богатство в Централна Америка и чиято резиденция представляваше едно хубаво имение от другата страна на Соубоунс хил, формира Барклейския съюз за благоденствие, който обещаваше да развие икономически островите и да донесе богатство на хората. По-недодяланият и по-голям популист мистър Хорацио Ливингстън, живеещ в Шантитаун, от който притежаваше значителна част, създаде Барклейския фронт за независимост. До датата на изборите, 5 януари, оставаха три седмици. Сър Марстън бе доволен от провеждащата се бурна предизборна кампания, в която и двамата кандидати настойчиво агитираха населението за подкрепа с речи, памфлети и плакати, залепени по всички стени и дървета.

Единственият недостатък, който разваляше настроението на сър Марстън, представляваше така нареченият Комитет на загрижените граждани, воден от онзи досаден мъж, преподобния Уолтър Дрейк — местния баптиски пастор. Именно делегация от този комитет сър Марстън бе дал съгласие да приеме в девет часа сутринта.

Делегацията се състоеше от осем души. Англиканският викарий представляваше блед, мекушав и некадърен англичанин, с когото знаеше, че може да се справи. Шестима бяха местни знаменитости — докторът, двама магазинери, един фермер, един собственик на бар и съдържателката на пансиона мисис Макдоналд. Всички те бяха възрастни и слабо образовани. Не можеха да се сравняват с него във владеенето на английския език, нито в убедителното изложение на аргументите. На всеки един от тях той можеше да противопостави една дузина, които предпочитаха независимостта.

Маркус Джонсън, кандидатът на благоденствието, се подкрепяше от директора на летището, от притежателите на малкото пристанище (на които обещаваше да построи ново, много по-оживено и процъфтяващо) и от повечето търговци, които очакваха да забогатеят от икономическото развитие. Ливингстън търсеше подкрепа от пролетариата, от безимотните, на които обещаваше чудодейно повишаване на жизнения стандарт, основаващо се на национализацията на собствеността и на придобитото богатство.

Проблем представляваше ръководителят на делегацията, преподобният Дрейк, едър мъж, облечен в черни дрехи, който в момента бършеше потта от лицето си. Досадният пастор, чиито гръмогласни проповеди бяха водени на ясен и разбираем език, бе получил своето образование в Америка. На ревера му имаше малък символ на риба, в знак на това, че е новопокръстен. Сър Марстън си задаваше въпроса каква е била предишната му религиозна вяра, когато са го покръстили, но никога не му дойде наум да го попита.

Преподобният Дрейк остави ядосано една купчина листи на бюрото на управителя. Сър Марстън се бе постарал да няма достатъчно седящи места за всички, така че те бяха принудени да стоят прави. Той самият също беше прав. Това би направило срещата по-кратка. Погледна купчината пред себе си.

— Това, губернаторе — избумтя гласът на преподобния Дрейк, — е петиция. Да, сър, петиция. Подписана от повече от хиляда наши съграждани. Искаме тази петиция да се предаде на Лондон и да се представи на мисис Тачър. Или дори на Кралицата. Вярваме, че тези дами ще се вслушат в нашето желание, дори вие да не искате това.

Сър Марстън въздъхна. Щеше да бъде… той потърси любимото си прилагателно… още по-досадно, отколкото бе очаквал.

— Разбирам — кимна. — И какво искате с вашата петиция?

— Искаме референдум, точно както британците поискаха за Общия пазар. Ще настояваме за референдум. Не искаме насила да ставаме независими. Искаме да продължим да живеем така, както винаги сме живели. Не искаме да бъдем управлявани от мистър Джонсън или мистър Ливингстън. Обръщаме се с апел към Лондон.

 

 

Едно такси пристигна на летището и мистър Барни Клингър слезе от него. Той бе нисък и закръглен мъж, който живееше в състоятелна къща в испански стил в Корал Гейбълс, близо до Маями. Момичето, което го придружаваше, не беше нито ниско, нито закръглено; то притежаваше ослепителна хубост и бе достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря. Мистър Клингър държеше една вила по склоновете на Спайглас хил, която използваше от време на време дискретно, далеч от мисис Клингър. Той възнамеряваше да лети до Кей Уест, да уреди полета на своята приятелка за Маями и да продължи сам с личния си самолет към дома, подобно на изморен бизнесмен, завръщащ се от търговски преговори, на които се е разисквал скучен и остарял контракт. Мисис Клингър щеше да го посрещне на летището в Маями и да забележи, че е сам. Трябваше да бъде внимателен. Мисис Клингър познаваше някои от най-добрите адвокати.

Хулио Гомес се надигна на крака и се приближи.

— Мистър Клингър, сър?

Сърцето на Клингър подскочи. Частен детектив?

— Какво искате?

— Вижте, имам проблем, сър. Ползвах отпуската си тук, когато внезапно се обади жена ми. Случило се е някакво произшествие с детето. Трябва да се върна незабавно. За днес не са предвидени никакви полети, нито дори чартърни. Мислех си, дали няма да можете да ме вземете до Кей Уест? Ще ви бъда благодарен за цял живот.

Клингър се колебаеше. Този мъж все пак можеше да бъде частен детектив, нает от мисис Клингър. Той подаде куфарчето си на един носач, който започна да качва багажа му в товарното отделение на самолета.

— Всъщност — каза Клингър, — не знам…

Около самолета се бяха насъбрали шест души; офицерът от паспортната служба, носачът, Гомес, Клингър, неговата приятелка и още един мъж, помагащ в пренасянето на багажа. Носачът мислеше, че шестият мъж е от компанията на Клингър, Клингър смяташе, че е от персонала на летището. Пилотът се намираше в своята кабина, а шофьорът на таксито си почиваше в тревата двадесетина ярда по-нататък.

— Скъпи, това е ужасно. Трябва да му помогнем — каза момичето.

— Добре — рече Клингър. — Побързайте, защото трябва да излетим навреме.

Офицерът подпечата набързо трите паспорта, багажното отделение бе затворено, тримата пасажери се качиха на борда, пилотът пусна двата двигателя и след три минути самолетът полетя от Съншайн с документиран полет до Кей Уест, отстоящ на седемдесет минути път.

 

 

— Скъпи мои приятели, а аз се надявам, че мога да ви нарека приятели — започна сър Марстън Мобърли, — моля ви да се опитате да разберете положението на правителството на Нейно Величество. В този критичен момент един референдум би бил съвсем неуместен. Неговата организация от административна гледна точка е почти невъзможна.

Той не би станал висш държавен служител с цяла поредица от дипломатически постове в Британската общност зад гърба си, ако не се бе научил да се държи покровителствено.

— Моля ви да обясните — избоботи Дрейк, — защо организацията на един референдум да е по-сложна, отколкото тази на общите избори? Искаме да ни се предостави правото да решим дали искаме въобще избори.

Обяснението беше достатъчно просто, но нямаше как да се каже. Британското правителство трябваше да плаща, ако има референдум; кандидатите сами финансираха своята кампания, въпреки че как точно го правеха, сър Марстън не се бе интересувал. Той смени темата.

— Кажете ми, щом сте толкова сигурен, защо сам не издигнете своята кандидатура за поста премиер-министър. Според вашите твърдения вие би трябвало да спечелите.

Седмината от делегацията изглеждаха объркани. Преподобният Дрейк забучи пръст, подобен на наденица, в негова посока.

— Знаете защо, губернаторе. Тези кандидатури използват печатарски машини, системи за комуникация с обществото, дори ръководители на техните кампании, доведени отвън. И пръскат много средства сред хората…

— Нямам никакви доказателства за това — прекъсна го губернаторът, леко порозовял след последните думи.

— Защото не излизате навън, за да видите какво става — изрева баптисткият пастор. — Но ние знаем. Това се прави на всеки уличен ъгъл. Както сплашване за онези, които им се противопоставят…

— Когато получа доклад от главен инспектор Джоунс за подобни прояви, ще предприема необходимите мерки — прекъсна го грубо сър Марстън.

— Наистина не е необходимо да се караме — намеси се англиканският викарий. — Всъщност нас ни интересува дали ще изпратите нашата петиция до Лондон, сър Марстън?

— Разбира се, че ще я изпратя — каза губернаторът. — Това е най-малкото, което мога да сторя за вас. Но също така, страхувам се, е единственото нещо, което мога да направя. Моите ръце, за съжаление, са вързани. А сега, ако ме извините…

Те се разотидоха, постигнали това, за което бяха дошли. Докато напускаха сградата, докторът, който се явяваше чичо на полицейски началник, попита:

— Мислите ли, че той наистина ще я изпрати?

— Разбира се — каза викарият. — Той каза, че ще го направи.

— Да, с обикновена поща — изръмжа преподобният Дрейк. — Ще пристигне в Лондон по средата на януари. Трябва да се освободим от този губернатор и да си изберем нов.

— Страхувам се, че няма да имаме такава възможност — каза викарият. — Сър Марстън няма да подаде оставката си.

 

 

В своята продължаваща война срещу нашествието на наркотиците на южния бряг, американското правителство прибягваше до някои скъпи и остроумни технически средства за наблюдение. Сред тях са голямото количество балони, вързани на труднодостъпни места, притежавани, купувани или вземани под наем от Вашингтон.

Окачени в гондолите, намиращи се под тези балони, свръхмодерни радарни скенери и радиомонитори покриват целия Карибски басейн от Юкатан на запад до Анегада на изток, от Флорида на север до бреговете на Венецуела. Всеки самолет, независимо от това дали е голям или малък, който излита от този район, се забелязва незабавно. Неговата посока, скорост и височина се контролират и докладват. Всяка яхта, крайцер, товарен кораб или пътнически лайнер, които напускат някое пристанище, се откриват и проследяват от невидимите очи и уши високо в небето. Техническите средства, използвани в тези гондоли, се разработват главно от Уестинг Хаус.

Самолетът Навахо Чийф бе забелязан, когато излетя от остров Съншайн, от устройствата в един от тези балони. По установения ред той бе проследен по неговия път над океана към Кей Уест, държащ курс от 310 градуса, който заедно с дрейфа, предизвикан от южния вятър, щеше да го отведе точно до Кей Уест. Петдесет мили преди Кей Уест той се разпадна във въздуха и изчезна от екраните. Плавателен съд на Американската брегова охрана бе изпратен на мястото, но не откри никакви останки.

В понеделник Хулио Гомес, детектив към полицейския департамент в Маями, не се появи на работа. Неговият колега Еди Фаваро беше много ядосан. Същата сутрин двамата бяха длъжни да се явят заедно в съда и Фаваро сега трябваше да отиде сам. Съдийката го нападна сурово и Наваро трябваше да понесе нейния сарказъм. Малко преди обяд той се върна в сградата на полицейския департамент, намираща се на 1320 Норт-уест стрийт 14 (точно тогава предстоеше преместването на службата в Дорал Дистрикт) и се обади на началника си, лейтенант Бродърик.

— Какво става с Хулио? — попита Фаваро. — Не се появи в съда.

— Питаш мене? Той е твой партньор — отвърна Бродърик.

— Не се ли е обаждал?

— На мене не — каза Бродърик. — Не можеш ли да се справиш без него.

— Невъзможно. Работим по два случая и никой от обвиняемите не разбира друг език освен испански.

В съответствие с етническия състав на населението, полицейският департамент, който отговаря за така нареченото Голямо Маями, приема на работа хора от различни народности. Половината от населението в Голямо Маями е от испански произход и много от жителите говорят съвсем слабо английски. Хулио Гомес произхождаше от семейство на пуерториканци и бе отгледан в Ню Йорк, където постъпи на работа в полицията. Преди десет години той отново се върна на юг, за да се присъедини към полицейския департамент в Маями. Никой тук не се отнасяше с него като към пуерториканец. В подобен етнически район това нямаше да бъде разумно. Неговият испански бе безценен.

Партньорът му от девет години Еди Фаваро бе италоамериканец, чиито баба и дядо емигрирали от Катания като младоженци, търсейки по-добър живот.

Лейтенант Клей Бродърик беше негър. Той сви рамене. Бе преуморен от работа, с недостатъчно персонал и голям брой недовършени случаи, които чакаха своя ред.

— Открий го — каза той, — знаеш какви са правилата. Фаваро ги знаеше. Ако закъснееш от отпуска без достатъчно уважителна причина и без да се обадиш, можеш да се смяташ за уволнен.

Фаваро провери в апартамента на своя партньор, но там нямаше никакъв признак, че някой се е върнал от отпуска. Знаеше къде бе отишъл Гомес — винаги отиваше на остров Съншайн, — ето защо провери списъците на пътниците от полетите от Насау от предната вечер. Успя да разбере от компютъра за резервацията, направена от Гомес, и за предварително платения билет, както и това, че не се е качил на този самолет. Фаваро се върна при Бродърик.

— Може да му се е случило нещо — настоя той. — Риболовът не е безопасно занимание.

— Има телефони — каза Бродърик, — той знае нашия номер.

— Може да е в кома. Може да лежи в болница. Може да е помолил някой да се обади и никой да не му е обърнал внимание. Хората на ония острови не се интересуват от нищо. Бихме могли поне да проверим.

Бродърик въздъхна. Не можеше да не мине без някой изчезнал детектив.

— Добре — каза той, — дай ми телефонния номер на полицейския департамент на този остров, как му беше името? Съншайн? Господи, какво име. Дай ми местния полицейски началник и ще се обадя.

Фаваро се добра до него след половин час. Толкова бе незначителен, че го нямаше записан дори в международния указател. Получи го от британското консулство, откъдето се обадиха до резиденцията на губернатора в Съншайн. Още тридесет минути минаха, докато лейтенант Бродърик успее да се свърже. Имаше късмет, улучи главния инспектор Джоунс на работното му място. Беше по обяд.

— Главен инспектор, тук е лейтенант Клей Бродърик, който ви се обажда от Маями. Ало? Чувате ли ме?… Вижте, като колега си мисля дали не бихте могли да ми направите малка услуга… Един от моите хора беше на почивка в Съншайн и още не се е появил при нас. Надяваме се, че не е претърпял злополука… Да, американец. Името му е Хулио Гомес. Не, не знам къде е отседнал. Беше там, за да лови риба.

Главен инспектор Джоунс се отнесе сериозно към телефонния разговор. Може и да разполагаше с незначителни полицейски сили, а полицейският департамент в Маями да е огромен. Но той нямаше да покаже на американците, че главен инспектор Джоунс дреме. Реши да поеме случая в свои ръце, извика при себе си един полицай и нареди да извадят ленд роувъра.

Съвсем правилно той започна от хотел „Куотър Дек“, но удари на камък. Продължи с рибарския кей, където откри Джими Добс, човъркащ нещо по своето корабче. Добс си спомни, че Гомес не се бе появил за заплануваното излизане в морето в петък, което било странно и че бил отседнал в пансиона на мисис Макдоналд.

Стопанката докладва, че Гомес напуснал преждевременно в петък сутринта и потеглил за летището. Джоунс отиде там и се срещна с директора на летището. Той извика офицера от паспортната служба, който потвърди, че мистър Гомес се е качил на самолета на мистър Клингър в петък сутринта. Той даде регистрационния номер на самолета на главен инспектор Джоунс. Джоунс телефонира на Бродърик в четири часа следобед.

Лейтенант Бродърик се обади до полицията в Кей Уест, която извърши проверка в местното летище. Лейтенантът повика Фаваро малко след шест часа. Лицето му бе мрачно.

— Еди, съжалявам. Хулио е решил внезапно да се върне в петък сутринта. По разписание не е имало полет, ето защо се е качил на частен самолет, пътуващ за Кей Уест. Самолетът не стигнал до летището. Паднал от петнадесет хиляди фута височина в морето на петдесет мили от Кей Уест. От бреговата охрана казват, че никой не е оцелял.

Фаваро приседна. Поклати глава.

— Не вярвам… на това…

— И аз не искам да повярвам. Виж, ужасно съжалявам, Еди. Знам, че бяхте близки.

— Девет години — прошепна Фаваро, — девет години той пазеше моя гръб. Какво ще стане сега?

— Сега ще се задейства организационният апарат — каза Бродърик. — Ще съобщя сам това на директора. Знаеш каква е процедурата. Ако не може да има погребална служба, ще има паметна. С всички почести. Обещавам.

 

 

Съмненията се появиха късно същата вечер и на следващата утрин.

В неделя един шкипер на чартърно корабче на име Джо Фанели взе две английски момчета да ловят риба в открито море край Исламорада, курорт във Флорида Кейс на север от Кей Уест. Шест мили навътре оттатък Алигаторския риф, движейки се към Гърбицата, едно от момчетата хвана нещо голямо на своята въдица. Двамата братя, Стюарт и Шейн, започнаха да издърпват това, което се надяваха да бъде някоя голяма кралска риба или уахуу, или риба тон. Когато голямото нещо се появи на повърхността, Джо Фанели се наведе и го издърпа на борда. Оказаха се останките от спасителна риза, носеща все още върху себе си номера на самолета, към който някога е принадлежала, и няколко белега от обгаряне.

Местната полиция изпрати извадената вещ в Маями, където техническата лаборатория установи, че тя е изпаднала от Клингъровия Навахо Чийф и че по обгорелите белези няма следи от бензин, а от пластичен експлозив. Разследването бе прехвърлено на отдел „Убийства“. Първото нещо, което отделът стори, бе да провери търговските сделки на мистър Клингър. Това, което откриха, ги накара да мислят, че вероятно случаят ще си остане нерешен. В края на краищата те нямаха право да действат на Съншайн, който представляваше британска територия и освен това много се съмняваха, че местната полиция ще стигне до дъното на това, което изглежда бе професионален удар.

 

 

Във вторник сутринта Сам Маккрийди се отпусна на шезлонга си край басейна на хотел „Сонеста Бийч“ в Кей Бискейн, сложи второто си кафе след закуска на масичката до себе си и разгърна Маями Хералд.

Без особен интерес прегледа набързо страницата за международните новини — такива имаше твърде малко и насочи вниманието си към местните събития. Вторият главен материал засягаше най-новите разкрития относно изчезналия над морето самолет югоизточно от Кей Уест.

Копоите журналисти на „Хералд“ бяха узнали не само че самолетът е бил със сигурност разрушен от поставена вътре бомба, но и че мистър Барни Клингър е бил известен като некоронования крал на незаконната търговия с крадени резервни части за авиацията в Южна Флорида.

След наркотиците тази скрита сфера от нелегалната търговия е може би най-доходната. Небето над Флорида гъмжи от самолети — пътнически лайнери, товарни и частни самолети. В щата се намират и някои от най-големите компании в света за доставка на резервни части. АВИОЛ и Инстрюмънт Локатор Сървис въртят търговия с резервни части в световен мащаб.

Нелегалната индустрия се специализира както в извършването на кражби на подобни части и тяхната продажба на други (обикновено от Третия свят) спекуланти, които не задават въпроси за произхода им, така и в още по-опасната доставка на изхабени части, представяни като възстановени. За да се заблудят купувачите, документите се фалшифицират. Доколкото цената на някои части достига четвърт милион долара, печалбите, получавани от някой безмилостен спекулант, могат да бъдат огромни.

Разпространи се хипотезата, че някой е искал да премахне мистър Клингър от сцената.

— В разцвета на своя живот… — промърмори Маккрийди и обърна да прочете прогнозата за времето. Очакваха се слънчеви дни.

 

 

Същата сутрин лейтенант Бродърик извика при себе си Еди Фаваро. Беше още по-мрачен от предната вечер.

— Еди, преди да преминем към паметната служба с всички почести за Хулио, трябва да отчетем един нов тревожен фактор. Какво, по дяволите, е правил Хулио в един самолет с мошеник като Клингър?

— Опитвал се е да се върне обратно — каза Фаваро.

— Наистина ли? С какво се занимаваше той на онзи остров?

— С риболов.

— Нима? Как така е станало, че по същото време на Съншайн е пребивавал и Клингър? Дали не са обсъждали някоя сделка?

— Флей, изслушай ме. Нищо на този свят не може да ме накара да мисля, че Хулио Гомес е бил корумпиран. Никога няма да повярвам на това. Той се е опитвал да се прибере. Видял е самолет, помолил е да го качат и това е всичко.

— Надявам се да излезеш прав — изрече сдържано Бродърик. — Защо е решил да се връща два дена преди запланувания полет?

— Ето кое не ми дава мира — призна Фаваро. — Той обичаше риболова и го чакаше цяла година. Никога не би прекъснал заниманието си без основателна причина. Искам да отида там и да открия тази причина.

— Три причини, за да не те пусна — обяви лейтенантът. — Този департамент е претрупан от работа, твоето присъствие е необходимо тук и бомбата, ако е имало такава, е била предназначена без съмнение за Клингър. Момичето и Хулио са станали случайни жертви. Съжалявам, но вътрешната служба ще трябва да провери финансовото състояние на Хулио. Ако никога не се е срещал с Клингър преди петък, значи това е просто трагична случайност.

— Полага ми се отпуск — запъна се Фаваро. — Искам да ми го дадеш, Флей. Искам го сега.

— Да, наистина ти се полага малко отпуск. И аз не мога да ти откажа. Но, ако отидеш там, ще трябва да действаш на своя глава, Еди. Освен това, искам да ми дадеш оръжието си.

Фаваро предаде служебния си автоматичен пистолет, излезе от службата и се запъти към банката. В три часа следобед той се приземи на самолетната писта в Съншайн, плати на пилота на четириместния чартърен самолет, който излетя обратно за Маями. Един служител от летището го качи на своята кола по пътя за Порт Плейсанс. Без да знае къде другаде може да отиде, той отседна в Куотър Дек.

 

 

Сър Марстън Мобърли се настани удобно в един стол в градината и си сипа уиски със сода. Това бе любимият му ритуал за деня. Градината зад резиденцията беше малка, но затова пък твърде уединена. По голямата част от нея представляваше добре обработена поляна, а по стените висяха подобно на гирлянди със своите ярки цветове тропически храсти. Стените, които ограждаха градината от три страни — четвъртата страна представляваше самата къща — бяха високи осем фута и покрити отгоре със стъклени чирепи. В една от стените имаше стара стоманена врата, висока седем фута, но отдавна излязла от употреба. Тясна уличка от другата страна на вратата водеше право в централната част на Порт Плейсанс. Вратата бе затворена плътно още преди години и от външната й страна имаше две полукръгли стоманени скоби, заключени здраво с голям катинар. Всичко бе отдавна разядено от ръждата.

Сър Марстън се наслаждаваше на вечерната прохлада. Неговият адютант се намираше някъде вътре в собственото си жилище в другия край на резиденцията; жена му излезе, за да посети по някаква поръчка местната болница; Джеферсън, главният готвач, сигурно приготвяше вечерята в кухнята. Сър Марстън отпи с одобрително изражение от уискито и почти се задави, когато скърцането на ръждясалата врата едва не проглуши ушите му. Обърна се. Имаше време да каже:

— Какво по дяволите… Виж сега…

Пукотът от първия куршум го разтресе и зашемети. Куршумът мина през ръкава на памучната му риза. Удари се в дяланата от коралови блокчета стена на резиденцията зад него и рикошира на пътечката, деформиран и изкривен. Вторият куршум го улучи право в сърцето.