Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

6.

Във всекидневната имаше шестима души. Джеферсън им сервира кафе и излезе. Той не попита за какво се бяха събрали там. Не му влизаше в работата.

Двамата сержанти от САС Нюсън и Синклер стояха прави до стената. Те бяха в кремави спортни анцузи и маратонки. Всеки носеше на кръста си закопчана с колан чантичка, от същите, които предпочитат много от туристите, за да слагат в тях своите цигари и плажни масла. Тези чантички обаче не съдържаха плажни масла.

Лейтенант Хейвърсток все още не се бе преоблякал в своята униформа. Той седеше, кръстосал елегантно дългите си крака, в един от брокатените столове. Главен инспектор Джоунс стоеше до вратата със своята тъмносиня куртка, сребърни копчета и отличителни знаци. Маккрийди взе заповедта и я подаде на Хейвърсток.

— Това пристигна от Лондон призори — каза той. — Усвои добре прочетеното.

Хейвърсток прочете заповедта.

— Щом е тъй, всичко е наред — каза той и я подаде нататък.

Главен инспектор Джоунс я прочете, застана мирно и рапортува: Слушам, сър. Той я подаде на двамата сержанти. Нюсън изграчи: На вашите заповеди, а Синклер: Няма проблеми.

Той я подаде на Фаваро, който я прочете и промълви: Господи, получавайки предупредителен поглед от преподобния Дрейк, който взе документа, прочете го и изръмжа: Слава на Бога.

— Моята първа стъпка — каза Маккрийди, — е да ви упълномощя, с изключение на главен инспектор Джоунс, разбира се, с властта на цивилни полицаи. С настоящето устно нареждане вие можете да се смятате за такива. Второ, трябва да ви обясня какво ще предприемем.

Той говори в продължение на тридесет минути. Никой не изрази несъгласие. След това повика Хейвърсток и двамата отидоха да се преоблекат. Лейди Мобърли се намираше все още в леглото, наслаждавайки се на закуската, в която преобладаваха течностите. Това не им пречеше. Тя и сър Марстън имаха отделни спални и тази на бившия губернатор бе свободна. Хейвърсток показа на Маккрийди къде се намира и излезе. Маккрийди откри това, което търсеше в дъното на гардероба; пълната униформа на британски колониален губернатор, макар и с два ръста по-голяма.

Когато се появи отново във всекидневната, неугледният турист със смачканото сако от терасата на „Куотър Дек“ бе изчезнал. Ботушите с шпорите блестяха на краката му. Опънатите панталони, както и закопчаната до шията куртка, бяха бели. Златните копчета и позлатените ширити върху горния ляв джоб на куртката блещукаха на слънчевата светлина, заедно с наклонения шип и верижката на тропическата каска. Широкият платнен колан около кръста беше син.

Униформата на Хейвърсток също бе бяла, но офицерската му шапка бе тъмносиня с черна козирка. Двуглавият орел на Кралската конна гвардия се намираше над козирката. Неговите ширити, както и сполетите, покриващи раменете му, също бяха позлатени. Към лъскавия черен кожен ремък, опасващ косо гърдите и гърба му, отзад имаше запасан кобур, също от черна кожа. Беше си закачил двата медала, получени по време на службата.

— Е, мистър Джоунс, да тръгваме — подкани Маккрийди. — Трябва да изпълним заповедите на кралицата.

Главен инспектор Джоунс изправи рамене. Никой преди това не му бе нареждал да изпълнява заповеди на кралицата. Начело на колоната, която излезе от предния двор, се движеше официалният ягуар. Заедно с Оскар, който караше, на предната седалка седеше един полицай. Отзад се бяха настанили Маккрийди и Хейвърсток. След тях се движеше ленд роувърът, каран от втори полицай, до когото се намираше Джоунс. На задната седалка бяха Фаваро и преподобният Дрейк. Преди да напуснат губернаторската резиденция, сержант Синклер бе мушнал незабелязано в ръцете на Фаваро един Колт Кобра, който в момента се намираше пъхнат под колана на американския детектив, покрит отгоре с пуснатата свободно риза. Сержантът бе предложил един и на преподобния Дрейк, но той само поклати глава.

В двата фургона, карани от останалите двама полицаи, се намираха Нюсън и Синклер. Сержантите от полицията се возеха в последния фургон.

Ягуарът навлезе необезпокояван в Шантитаун. Хората спираха и зяпаха колоната по дългата главна улица. Двете фигури на задната седалка седяха изправени и гледаха напред.

Пред портала в оградата, която опасваше дома на мистър Хорацио Ливингстън, Маккрийди нареди на шофьора да спре колата. След това слезе. Същото направи и лейтенант Хейвърсток. Тълпата от неколкостотин барклейци се насъбра от страничните улички. Хората гледаха, зяпнали от изумление. Маккрийди не позвъни, за да го пуснат; той просто застана пред двойната врата.

Сержантите Нюсън и Синклер се приближиха до стената. Нюсън подложи ръцете си на столче, Синклер стъпи с единия крак в тях и Нюсън го повдигна. По-лекият Синклер се прехвърли над стената, без да се опира по стъклените чирени, които бяха наредени отгоре. Порталът се отвори отвътре. Синклер се отдръпна назад, когато Маккрийди влезе, заедно с Хейвърсток, който вървеше встрани и малко по-назад от него. Автомобилите поеха подир тях.

Трима от мъжете в сивите облекла за сафари се намираха по средата на предния двор, бягайки към портала, когато се появи Маккрийди. Те се заковаха на място и се втренчиха в двете фигури с белите униформи, които вървяха с решителна стъпка към входната врата на къщата. Синклер изчезна. Нюсън се втурна през отворения портал и също потъна някъде.

Маккрийди се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Зад него Хейвърсток се спря на верандата и закова с поглед тримата със сивите облекла. Те не посмяха да се приближат. Фаваро и Дрейк, Джоунс, двамата полицейски сержанти и трима полицаи слязоха от колите и последваха Маккрийди. Един от полицаите остана при колите. Хейвърсток се присъедини към групата. Десет от тях в момента се намираха в къщата и един отвън.

Влизайки в голямата приемна, полицаите заеха позиции до прозорците и вратите. Една врата се отвори и Хорацио Ливингстън влезе в помещението. Той огледа нашествениците с неприкрит гняв.

— Нямате право да влизате тук. Какво означава всичко това? — изкрещя той.

Маккрийди подаде своята заповед:

— Бихте ли прочел това?

Ливингстън я прочете и я захвърли презрително на пода. Джоунс я вдигна и я върна обратно на Маккрийди, който я прибра в джоба си.

— Извикайте, ако обичате, всички ваши бахамски служители, и седмината, с техните паспорти, мистър Ливингстън.

— По нареждане на кой орган на властта трябва да сторя това? — озъби се Ливингстън.

— Аз съм върховната власт — каза Маккрийди.

— Империалист — изкрещя Ливингстън. — След петнадесет дни аз ще взема властта тук и тогава…

— Ако откажете да се подчините — каза спокойно Маккрийди, — ще помоля главен инспектор Джоунс да ви арестува за опит да се противопоставите на съдебно решение. Мистър Джоунс, готов ли сте да изпълните своите задължения?

— Да, сър!

Ливингстън ги гледаше с кръвнишки поглед. Извика един от своите помощници от някаква странична стая и му предаде заповедта. Един по един в стаята се появяваха мъжете със сивите дрехи. Фаваро ги обиколи и събра бахамските им паспорти. След това ги подаде на Маккрийди.

Маккрийди ги прегледа един по един, подавайки ги на Хейвърсток. Лейтенантът им хвърляше по един поглед и свиваше неодобрително вежди.

— Всички паспорти са фалшиви — обяви Маккрийди. — Изглеждат като истински, но са подправени.

— Това не е вярно — изкрещя Ливингстън, — те са напълно валидни.

Той беше прав. Паспортите не бяха подправени. Те бяха набавени срещу значителен подкуп.

— Не — постанови Маккрийди, — тези мъже не са бахамци. Нито вие сте социалдемократ. Вие всъщност сте предан комунист, който работи от години за Фидел Кастро, а тези мъже с вас са кубински офицери. Мистър Браун, който стои там, в действителност е капитан Хернан Морено от Дирексион Женерал де Информасион, сходната на КГБ кубинска служба. Останалите, подбрани заради техните чисти негроидни черти и добро владеене на английски, са също кубинци, работещи в тази служба. Арестувам ги заради нелегално влизане в Барклейските острови, а вас — за подстрекателство и активно подпомагане.

Първи Морено посегна към оръжието си. То бе пъхнато отзад под колана му, скрито от сивото яке. Той беше бърз и ръката му се плъзна зад гърба, преди останалите в приемната да реагират. Кубинецът беше спрян от силен вик, дошъл от горната част на стълбите, които водеха към втория етаж.

— Fuera le mano, o seras fiambre.

Хернан Морено чу заповедта точно навреме. Ръката му спря да се движи. Той замръзна на място. Останалите шестима, които бяха последвали, неговия пример, също застинаха в положението, в което се намираха.

Синклер владееше отлично испански. Фиамбре е ястие от студено месо и на испански жаргон означава труп.

Двамата сержанти, влезли през прозорците на втория етаж, стояха един до друг в горната част на стълбите. Всеки държеше в ръка един малък, но надежден автоматичен пистолет Хеклер и Кох МР5.

— Тези мъже — изрече кротко Маккрийди — нямат навика да пропускат. А сега кажете на вашите хора да вдигнат ръце.

Ливингстън остана безмълвен. Фаваро се промъкна зад него, прегърна го с едната си ръка, а с другата пъхна дулото на своя Колт в дясната му ноздра.

— Три секунди — прошепна той, — след това ще се случи ужасен инцидент.

— Изпълнявайте — изхриптя Ливингстън.

Четиринадесет ръце се вдигнаха във въздуха и останаха така. Тримата полицаи минаха край тях, за да приберат седемте револвера.

— Обискирайте ги — нареди Маккрийди.

Сержантите от полицията обискираха всички кубинци. Намериха два ножа, пъхнати в кожени кании.

— Претърсете къщата — продължи със заповедите си Маккрийди.

Седемте кубинци бяха наредени един до друг с лице към стената и ръце на тила. Ливингстън седеше в своя стол, охраняван от Фаваро. Сержантите от САС стояха на стълбите, готови да реагират в случай на масов опит за бягство. Никой от арестуваните не посмя обаче да си опита късмета.

Петимата местни полицаи претърсиха къщата. Те откриха голямо разнообразие от пазени в резерв оръжия, значителна сума американски долари, пачка с барклейски паунди и мощен радиопредавател на къси вълни с кодиращо устройство.

— Мистър Ливингстън — започна Маккрийди, — мога да помоля мистър Джоунс да арестува вашите сътрудници по обвинение за различни престъпления, таксувани от британския закон — фалшиви паспорти, нелегално влизане в страната, притежаване на нерегистрирано оръжие… списъкът е дълъг. Вместо това, аз ще ги изгоня като нежелани чуждестранни поданици. Сега, веднага. Вие можете да останете тук сам, ако пожелаете. В края на краищата, вие сте барклеец по рождение. Но обвиненията за подстрекателство и активно подпомагане остават и, честно казано, според мен, вие бихте се чувствали по-сигурно там, откъдето сте дошли.

— Подкрепям второто — изръмжа преподобният Дрейк.

Ливингстън кимна.

В редица един зад друг кубинците бяха отведени навън към втория от двата фургона, намиращи се в двора. Само един от тях пробва късмета си. В опита си да избяга, той събори един от полицаите, изпречил се на пътя му. Главен инспектор Джоунс реагира с учудваща бързина. Той мигновено извади късата си полицейска палка. Чу се силно избухване и дървената палка отскочи от главата на кубинеца. Той се свлече на колене, почти изгубил съзнание.

— Не прави така — посъветва го главен инспектор Джоунс.

Кубинците седнаха с ръце на тила заедно с Ливингстън на пода на фургона, докато сержант Нюсън седеше извърнат на предната седалка, с насочен към тях пистолет. Колоната отново се формира и се изниза бавно от Шантитаун, запътвайки се към рибарския кей в Порт Плейсанс. Маккрийди заповяда нарочно да се движат с ниска скорост, за да можеха стотиците барклейци да видят какво става.

„Гълф Лейди“ чакаше на рибарския кей с работещ двигател. Зад нея имаше вързана на буксир една плоскодънна гемия за боклуци, съоръжена с два чифта новопоставени весла.

— Мистър Добс — каза Маккрийди, — моля издърпайте на буксир тези джентълмени до кубинските териториални води или докато някой кубински патрулен катер не потегли към вас. След това отрежете въжето. Те могат да бъдат издърпани до кубинска територия от своите сънародници или да стигнат до там с гребане. — Джими Добс погледна подозрително към кубинците. Бяха седем на брой, плюс Ливингстън. — Лейтенант Хейвърсток ще ви придружи — допълни Маккрийди. — Той, разбира се, ще бъде въоръжен.

Сержант Синклер подаде на Хейвърсток отказания от преподобния Дрейк Колт Кобра. Хейвърсток стъпи на палубата на Гълф Лейди, качи се на покрива на кабината и зае позиция, седнал с лице към плоскодънната гемия.

— Не се тревожи, старче — успокои той Добс, — ако някой от тях мръдне, просто ще му пръсна черепа.

— Мистър Ливингстън — каза Маккрийди, гледайки надолу към осемте мъже в гемията, — искам да запомните последните ми думи. Когато стигнете Куба, можете да кажете на сеньор Кастро, че вземането на властта в Барклеите с помощта на подставен кандидат на изборите и по-късното вероятно анексиране на островите към Куба или тяхното превръщане в международен лагер за подготовка на революционери, е чудесна идея. Но може също така да му кажете, че това няма да стане. Нито сега, нито в бъдеще. Ще му се наложи да спасява своята политическа кариера по друг начин. Сбогом, мистър Ливингстън. Не се връщайте повече тук.

Повече от хиляда барклейци се бяха струпали на кея и видяха как Гълф Лейди се отдели от пристана и пое към открито море.

— Остава ни още една дребна задача, джентълмени — обяви Маккрийди и закрачи обратно по кея към ягуара, проправяйки път със снежнобялата си униформа сред тълпата от присъстващи хора.

Портата от ковано желязо, през която можеше да се влезе в имението на Маркус Джонсън, беше заключена. Нюсън и Синклер изскочиха от страничните врати на своите фургони и се прехвърлиха над зида, без да се докосват до стъклените чирепи над него. Минута по-късно отвътре се чу един приглушен удар, което винаги се чува, когато върхът на юмрука попадне върху нечия челюст. Електрическият мотор забръмча и двете крила на портата се отвориха.

Зад зида, вдясно от портата, имаше малка колиба с контролно табло и телефон. Проснат на земята лежеше един от чернокожите с ярките плажни ризи. Строшените му тъмни очила се търкаляха до него. Той бе хвърлен в последния фургон, в който се намираха двамата полицейски сержанти. Нюсън и Синклер се прокраднаха в тревната площ и изчезнаха зад храсталаците.

Когато Маккрийди влезе, Маркус Джонсън се спускате по стъпалата на облицованото с плочки стълбище към приемната. Беше увил тялото си в копринена хавлия.

— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това? — запита остро домакинът.

— Разбира се — отвърна Маккрийди, — моля приемете това.

Джонсън върна заповедта обратно.

— Е? Аз не съм извършил никакво престъпление. Вие нахълтвате в моя дом… Лондон ще бъде осведомен за това, мистър Дилън. Ще съжалявате за стореното тази сутрин. Аз имам адвокати…

— Отлично — кимна небрежно, — ужасно много ще се нуждаете от тях сега. И така, искам да поразговарям с вашите служители, мистър Джонсън, с вашите изборни помощници или сътрудници. Един от тях бе достатъчно любезен да ни посрещне на портала. Доведете го.

Двамата полицейски сержанти вдигнаха портиера, когото бяха подпирали помежду си и го пуснаха на едно канапе.

— Останалите седем, ако обичате, мистър Джонсън, заедно с техните паспорти.

Джонсън се отправи до един телефон от оникс и вдигна слушалката. Не се чуваше никакъв сигнал. Затвори телефона.

— Възнамерявам да повикам полицията — каза той.

— Аз съм полицията — отвърна язвително главен инспектор Джоунс. — Моля изпълнете заповедта на губернатора.

Джонсън обмисли положението, после викна към горния етаж. Една глава се показа над перилата. Джонсън предаде заповедта. Двамина в ярки ризи се появиха откъм верандата и застанаха от двете страни на своя господар. Още петима слязоха долу от стаите на втория етаж. Чуха се няколко приглушени женски писъка. Очевидно горе е имало празненство. Главен инспектор Джоунс ги обиколи, прибирайки паспортите им. Паспортът на проснатия на леглото бе измъкнат от задния му джоб.

Маккрийди ги проверяваше един по един, клатейки с глава.

— Не са фалшиви — заяви Джонсън самоуверено. — И както виждате, всички мои сътрудници са стъпили на Съншайн легално. Фактът, че са от ямайска националност, няма никакво отношение.

— Не е точно така — каза Маккрийди, — тъй като всички са забравили да декларират, че имат криминално минало, което е в разрез с раздел шести, подраздел Б–1 на Емиграционната наредба.

Джонсън погледна втренчено. Току-що Маккрийди бе открил причината, поради която щеше да ги арестува.

— Всъщност — продължи спокойно губернаторът, всички те са членове на една престъпна организация, известна под името Новобранците.

Новобранците бяха започнали като улични банди в бедните квартали на Кингстън, получавайки името си от задните дворове, над които властваха. Те се занимаваха с рекет и бяха придобили печална репутация заради своята жестокост. По-късно станаха доставчици на хашиш и на кокаиновия дериват крек и се превърнаха в международна организация.

Един от ямайците стоеше близо до бейзболна бухалка, опряна на стената. Ръката му бавно се плъзна към бухалката. Преподобният Дрейк забеляза движението.

— Алилуя, братко — рече той тихо и го удари. Само веднъж. Много силно. Много неща се учат в баптистките колежи, но косият внезапен удар, като средство за убеждаване на безбожниците, не е едно от тях. Ямаецът облещи очи и се свлече на пода.

Инцидентът подейства като сигнал. Четирима от останалите шестима новобранци посегнаха да бръкнат отзад под плажните ризи.

— Не мърдай! Стой на място!

Нюсън и Синклер бяха изчакали, докато горният етаж, с изключение на момичетата, се бе освободил, преди да проникнат през прозорците. Сега се намираха на горната площадка на стълбището, с автоматични пистолети, насочени към откритото пространство долу. Ръцете застинаха по средата на своя път.

— Те няма да посмеят да стрелят — изръмжа Джонсън. — Трябва да ни улучат всичките.

Фаваро светкавично прекоси мраморния под и се озова зад Маркус Джонсън. Обгърна с лявата си ръка шията на мъжа и забучи дулото на своя Колт в бъбреците му.

— Може би — изсъска той, — но ти ще си първият.

— Вдигнете ръце над главите, ако обичате — изрече почти благо Маккрийди.

Джонсън преглътна и кимна. Шестимата ямайци вдигнаха ръце. Наредиха им да се приближат с лице към стената и да се опрат на нея, с ръце над главите. Двамата полицейски сержанти измъкнаха револверите им.

— Предполагам — озъби се Джонсън, — че и мене ще причислите към новобранците. Аз съм гражданин на тези острови, уважаван бизнесмен…

— Не — поклати спокойно глава Маккрийди, — не сте. Вие сте търговец на кокаин. Ето как сте направил своето богатство. Продавайки наркотици за сметка на Меделинския картел. Откакто сте напуснал тези острови като беден младеж, вие сте прекарал по-голямата част от времето в Колумбия или в основаването на фиктивни компании в Европа и в Северна Америка за пране на кокаиновите пари. А сега, ако обичате, бих желал да се срещна с вашия главен колумбийски помощник, сеньор Мендес.

— Никога не съм чувал за него. Тук няма такъв човек — каза Джонсън.

Маккрийди пъхна една фотография под носа му. Нещо трепна в погледа на Джонсън.

— Този сеньор Мендес, или както и да се нарича сега…

Джонсън не промълви нито дума. Маккрийди погледна нагоре и кимна на Нюсън и Синклер. Двамата вече се бяха запознали с фотографията. Сержантите изчезнаха от полезрение. Минута по-късно на втория етаж се чуха два кратки изстрела, последвани от женски писък.

Три латиноамерикански момичета се появиха на горната част на стълбището и се спуснаха да бягат надолу. Маккрийди нареди на двама от полицаите да ги изведат на тревната площ и да ги охраняват. Синклер и Нюсън се появиха, тласкайки пред себе си един мъж. Той бе слаб и бледен, с права черна коса. Сержантите го бутнаха да върви надолу по стълбището, но останаха на старото си място.

— Бих могъл да повдигна обвинения срещу вашите ямайци за различни престъпления, санкционирани от тукашния закон — обясни Маккрийди на Джонсън, — но в действителност резервирах девет места за следобедния полет до Насау. Там Бахамската полиция с най-голямо удоволствие ще ви ескортира до самолета, излитащ за Кингстън. В Кингстън ви очакват. Претърсете къщата.

Останалите местни полицаи извършиха претърсването. Откриха още две проститутки криещи се под леглата, друго оръжие и голяма сума долари. В спалнята на Джонсън се натъкнаха на няколко унции от белия прашец.

— Половин милион долара — изсъска Джонсън на Маккрийди, — пуснете ме да си вървя и те са ваши.

Маккрийди подаде куфарчето на преподобния Дрейк.

— Разпределете сумата за благотворителна дейност на острова — каза той.

Дрейк кимна.

— Изгорете кокаина.

Един от полицаите взе пакетите и излезе навън, за да накладе огън.

— Да тръгваме — подкани Маккрийди.

 

 

В четири следобед малкият транспортен самолет от Насау, намиращ се на затревената писта, бе готов да излети. Осемте ямайци, всичките с белезници, бяха качени на борда от двамата сержанти от бахамската полиция, дошли, за да ги ескортират по пътя. Маркус Джонсън, със захванати с белезници зад гърба му ръце, стоеше до самолета, очаквайки своя ред.

— След като от Кингстън ви екстрадират за Маями, вие може би ще имате възможност да изпратите съобщение на сеньор Очоа или на сеньор Ескобар, или на който и да е от тях, за когото работите — упъти го Маккрийди. — Предайте му, че вземането на властта на Барклеите с помощта на подставено лице е чудесна идея. Да имаш в ръцете си бреговата охрана, митницата и полицията на новата държава, да издаваш дипломатически паспорти, когато ти скимне, да си получаваш дипломатическия багаж, изпратен до Щатите, да строиш рафинерии и складове, необезпокояван от никого, да създаваш банки, в които безнаказано да можеш да переш парите — всичко е изключително умно намислено. И, разбира се, доходно, с казината за отбраното общество и с публичните домове… Но ако можете да предадете своето съобщение, кажете му от мое име, че това няма да стане. Не на тези острови.

Пет минути по-късно приличащото на сандък туловище на транспортния самолет се издигна над пистата, наклони крила и се насочи към Андрос. Маккрийди се запъти към шестместната Чесна, паркирана зад хангара.

На нейния борд, на задната седалка, със своя куфар с бонбони, пъхнат между краката им, се намираха сержантите Нюсън и Синклер, готови да потеглят обратно за Форт Браг. Пред тях седеше Франсиско Мендес, чието действително колумбийско име се оказа друго. Китките му бяха стегнати с белезници и прикачени за рамката на седалката. Той се наклони към отворената врата и се изплю на земята.

— Не можете да ме екстрадирате — заяви на отличен английски. — Можете да ме арестувате и да чакате, докато американците не поискат моето екстрадиране. Това е всичко.

— И то би отнело месеци — допълни разбиращо Маккрийди. — Скъпи приятелю, ние не те арестуваме, ние просто те гоним оттук.

Той се обърна към Еди Фаваро.

— Мисля, че няма да имате нищо против да откарате това приятелче в Маями — каза той. — Разбира се, когато кацнете там, вие неочаквано може да познаете в негово лице престъпник, търсен от полицията в Маями. Оттам нататък всичко е в ръцете на американското правосъдие.

Те си стиснаха ръцете и шестместната Чесна се запъти към затревената писта, направи завой, спря за момент и включи двигателите на пълна мощност. Секунди по-късно тя се намираше над морето, завивайки на северозапад в посока към Маями.

Маккрийди се върна бавно обратно до ягуара, където го очакваше Оскар. Дошло бе време да се прибере в губернаторската резиденция, да се преоблече и да закачи бялата униформа обратно в гардероба.

Когато пристигна, групов началник Ханна се намираше в работния кабинет на сър Марстън Мобърли и водеше разговор с Лондон. Маккрийди се промъкна незабелязано на горния етаж и слезе обратно, облечен в смачкания си тропически костюм. Ханна бе изскочил от работния кабинет и търсеше Оскар, за да приготви ягуара за излизане.

 

 

Алън Митчел бе работил до девет вечерта, преди да се свърже със Съншайн, където беше едва четири следобед. Ханна се обади нетърпеливо. Бе прекарал целия следобед в кабинета, в очакване на този разговор.

— Невероятно — каза експертът по балистика. — Един от най-странните куршуми, които някога съм изследвал. Със сигурност никога не съм виждал друг, подобен на него, да е бил използван при убийство преди това.

— Какво странно има в него? — попита Ханна.

— Ами да започнем с оловото: То е изключително старо. Най-малко на седемдесет години. Олово с такова молекулно съдържание не е правено от началото на двадесетте години на нашия век. Същото се отнася и за барута. По куршума има останали малки частици от него. Химическият състав на този вид барут е бил въведен в употреба през 1912 година, но в началото на двадесетте години са прекратили производството му.

— А какво можеш да кажеш за револвера? — настоя Ханна.

— Именно това е същността на въпроса — продължи ученият от Лондон. — Оръжието съответства на използваните боеприпаси. Следите, оставени по куршума, не могат да бъдат сбъркани с ничии други, досущ като при отпечатък от пръст. Уникални. По него има точно седем бразди, оставени от цевта на револвера, които подсказват, че то е с десен нарез. Никое друго оръжие не може да остави такива следи. Забележително, нали?

— Чудесно — каза Ханна. — Значи само един револвер би могъл да изстреля този куршум? Отлично. Кажи ми, Алън, за какъв точно револвер става въпрос?

— Защо не, за Уебли 4.55, разбира се. Никой друг не е подобен на него.

Ханна не бе специалист по оръжията. От пръв поглед не би направил разлика между Уебли 4.55 и Колт 44 Магнум.

— Добре, Алън. Кажи ми сега, с какво е толкова специален Уебли 4.55?

— Времето, когато е бил произвеждан — той е истинска антика. Първата серия е била пусната през 1912 година, а около 1920 са спрели производството. Отличителното при него е изключително дългата цев. Никога не са станали популярни, заради това прекалено дълго дуло. Но по същата причина са много точни. Снабдявали са с тях британските офицери като служебно оръжие по време на Първата световна война. Виждал ли си някога такъв револвер?

Ханна му благодари и остави обратно слушалката.

— О, да — прошепна той, — виждал съм такъв револвер. Той пресичаше забързано приемната, когато забеляза онзи чудак Дилън от Форин офис.

— Можете да използвате телефона. Свободен е — извика той и се качи в ягуара.

 

 

Когато бе въведен, мисис Колтрейн се намираше в своята инвалидна количка във всекидневната. Тя го поздрави с усмивка, като желан гост.

— Мистър Ханна, нима това сте вие? Колко се радвам да ви видя отново — каза тя. — Защо не седнете и не изпиете чаша чай?

— Благодаря ви, лейди Колтрейн, но предпочитам да остана прав. Боя се, че трябва да ви задам няколко въпроса. Виждала ли сте някога револвер марка Уебли 4.55?

— Не мисля, че разполагам с такъв — каза тя хрисимо.

— Склонен съм да се съмнявам в това, мадам. Всъщност имате точно такъв. Старият служебен револвер на вашия бивш съпруг. В онази витрина с трофеите. Боя се, че ще трябва да го взема като изключително важно веществено доказателство.

Той се обърна и се отправи към стъклената витрина с трофеите. Всичко бе на мястото си — медалите, отличителните знаци, почетните грамоти, значките. Но наредени по друг начин. Върху плата зад тях едва можеха да се различат петна от смазка, оставени от един друг трофей, който някога е висял там. Ханна се обърна.

— Къде е изчезнал той, лейди Колтрейн? — попита напрегнато той.

— Скъпи мистър Ханна, сигурна съм, че не знам за какво говорите.

Той мразеше да губи, но усещаше как този случай се изплъзва бавно от ръцете му. Оръжието или някой свидетел, той се нуждаеше от едно от двете. Отвъд прозорците синьото море започваше да потъмнява в припадащия здрач. Някъде там, дълбоко в неговата услужлива прегръдка, той знаеше, лежеше един Уебли 4.55. Петна от смазка не стават като доказателство пред съда.

— Той беше там, лейди Колтрейн. В четвъртък, когато дойдох да ви видя. Намираше се във витрината.

— Не знам, сигурно грешите, мистър Ханна. Никога не съм виждала някакъв… Уембли.

— Уебли, мисис Колтрейн. На Уембли играят футбол.

Чувстваше как губи този мач с шест на нула.

— Мистър Ханна, в какво точно ме подозирате? — заинтересува се тя.

— Аз не подозирам, мадам, аз знам. Знам какво се е случило. Доказателствата са съвсем друга работа. Миналия вторник, горе-долу по това време, Файърстоун ви е взел, вас и вашата количка с тези свои огромни ръце, и ви е поставил на задната седалка на вашия автомобил, така, както направи в събота, за да ви помогне да напазарувате. Мислех си, че може би никога не сте напускала тази къща, но с негова помощ, разбира се, това е напълно възможно.

Той ви е откарал с колата до уличката зад губернаторската резиденция, снел ви е с инвалидната количка и със собствените си ръце е скъсал скобите на катинара, с който е била заключена стоманената врата. Мислех, че за тази работа ще са необходими ленд роувър и верига, но, разбира се, той би могъл да я оправи и сам. Трябваше да се сетя за това, когато го видях. Пропускът е мой.

Бутнал ви е с количката през отворената врата и ви е оставил вътре. Сигурен съм, че сте държала револвера в скута си. Може и да е бил античен, но е бил смазван редовно, а куршумите все още са се намирали в барабана му. Ако имаше къса цев, вие никога не бихте улучила сър Мобърли, дори да сте стреляла с две ръце. Но този Уебли е с много дълго дуло и много точен.

А и вие не сте била съвсем чужда на оръжията. Казахте, че сте срещнала съпруга си по време на войната. Той е бил ранен и вие сте се грижила за него. Но това е била болница в контролирана от френските партизани територии. Той е служил към Британската СОЕ, а вие, предполагам, сте била от Американската ОСС.

Първият куршум не го улучил и се ударил в стената. Вторият свършил работа, но заседнал в една пълна с глинеста пръст кошница с цветя. Именно това беше мястото, където го открих. Днес от Лондон получих по телефона резултатите от изследването. Белезите по куршума са много характерни. Никое друго оръжие не би изстреляло този куршум, освен Уебли 4.55, същият като този, с който разполагахте във витрината.

— О, скъпи, бедни мистър Ханна. Това е чудесна история, но можете ли да я докажете?

— Не, лейди Колтрейн, не мога. Нуждаех се от револвера или от някой свидетел. Обзалагам се, че има поне една дузина хора, които са ви видели с Файърстоун на онази уличка, но никой от тях няма да свидетелства срещу вас. Никой не би дал показания срещу мисис Колтрейн. Не и на Съншайн. Но има две неща, които не мога да разбера. Защо? Защо убихте този нежелан губернатор? Искахте да дойде тук полицията?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Пресата, мистър Ханна. Репортерите умеят да душат, да задават въпроси, да изследват обстановката. И винаги проявяват подозрение към политиците.

— Да, разбира се, копоите от пресата.

— А другата загадка, мистър Ханна?

— Кой ви предупреди, лейди Колтрейн? Вторник вечерта вие сте върнала обратно оръжието във витрината. В сряда то беше там. Сега е изчезнало. Кой ви предупреди?

— Мистър Ханна, поздравете сърдечно Лондон от мен, когато се върнете. Знаете, че не съм била там от войната. А сега никога не ще мога да го видя отново.

Дезмънд Ханна нареди на Оскар да го откара до площада на Парламента. Той освободи Оскар до полицейския участък; Оскар трябваше да има време, за да лъсне ягуара, преди новият губернатор да пристигне на следващия ден. От Уайтхол реагираха бързо, помисли си той. Запъти се през площада към хотела.

 

 

— Добър вечер, мистър Ханна.

Той се обърна. Някакъв напълно непознат човек, който се усмихваше и го поздрави.

— …Добър вечер.

Двама младежи танцуваха в прашната улица пред хотела. Единият бе провесил на шията си касетофон. Мелодията бе в ритъма на калипсо. Ханна не можа да познае песента. Тя бе „Свободата идва, свободата си отива“. Той позна обаче „Жълтата птица“, чиято мелодия се носеше от бара на „Куотър Дек“. Сети се, че от пет дена не бе чувал музика.

Вратите на англиканската църква бяха отворени; преподобният Куинс свиреше на своя малък орган. Той изпълняваше мелодията „Гаудеамус Игитур“. Докато се изкачи по стъпалата на хотела, осъзна, че по улиците на града цари безгрижно веселие. То не съответстваше на неговото собствено настроение. Трябваше да отдели няколко часа, за да напише доклада си. След като късно вечерта се свържеше с Лондон, щеше да потегли обратно на следващата сутрин. Мразеше да губи, но знаеше, че този случай ще остане в папките. Можеше да отлети за Насау със самолета, който щеше да доведе новия губернатор и оттам да продължи за Лондон.

Пресече терасата на бара към стълбището. Там отново се намираше този Дилън, седнал на чаша бира пред барплота. Странен човек, помисли си, докато се качваше по стълбите. Винаги седи някъде наоколо, в очакване на нещо. Изглежда така, сякаш никога нищо не прави.

 

 

Вторник сутринта един Хавиланд Девън излетя от Насау и забръмча над морето, насочил се към Съншайн. С него пристигна новият губернатор, сър Криспиан Ратрей. Скрит в сянката на хангара, Маккрийди наблюдаваше как възрастният дипломат, стегнат в кремави ленени дрехи и с побелели къдрици, спускащи се под панамената шапка, слиза от самолета, за да се изправи срещу група граждани, дошли да го посрещнат.

Лейтенант Хейвърсток, върнал се от своята морска одисея, го представи на местните нотабили, сред които бяха доктор Карактакус Джоунс и неговият племенник, главен инспектор Джоунс. Оскар чакаше с лъснатия ягуар и след представянето малката колона потегли към Порт Плейсанс.

 

 

Сър Ратрей щеше да открие, че почти няма какво да прави на този остров. Двамата кандидати изглежда бяха оттеглили сами кандидатурите си и бяха изчезнали от Барклеите, заедно със своите антуражи. Той щеше да се обърне към населението за представянето на други кандидати. Никой нямаше да откликне на неговия апел; преподобният Дрейк щеше да се погрижи за това.

С принудителното отлагане на януарските избори, Британският парламент щеше отново да се събере и, под натиска на опозицията, правителството щеше да сметне за подходящо провеждането на референдум през месец март. Но всичко това предстоеше да се случи в бъдещето.

 

 

Дезмънд Ханна се качи на празния Девън, за да отлети за Насау. От най-горното стъпало той хвърли прощален поглед към летището. Видя странния Дилън да седи в очакване с двете си куфарчета. Ханна не махна с ръка. Той възнамеряваше да спомене за мистър Дилън, когато се върне в Лондон.

Десет минути по-късно от Маями пристигна чартърен самолет за Маккрийди. Трябваше да върне портативния телефон и да се сбогува със своите приятели във Флорида, преди да продължи за Лондон. Щеше да се прибере навреме за Коледа. Щеше да я прекара сам в своя апартамент в Кенсингтън. Може би щеше да отскочи до клуба, за да поговори на чашка с някои от старите другари.

Самолетът се вдигна във въздуха и Маккрийди хвърли един прощален поглед към сънливия Порт Плейсанс. Той видя потъващия в далечината Спайглас хил и една розова вила, стояща самотно на неговия връх.