Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

4.

Групов началник Ханна реши да разговаря първо с мистър Хорацио Ливингстън. Той му се обади в дома му в Шантитаун малко след изгрев слънце и политикът вдигна телефонната слушалка след няколко минути. Да, той щеше да приеме с удоволствие представителя на Скотланд Ярд до един час.

Оскар потегли с ягуара с детектив Паркър до себе си. Ханна се намираше на задната седалка заедно с Дилън от Форин офис. Пътят им не мина през центъра на Порт Плейсанс, тъй като Шантитаун се намира край брега, отдалечен на три мили от същата страна на столицата като губернаторската резиденция.

— Някакъв напредък във вашето разследване, мистър Ханна или това е въпрос на неспециалист, на който не бива да отговаряте? — попита Дилън любезно.

Ханна не обичаше да обсъжда състоянието, в което се намира разследването, с друг освен със своите колеги. Все пак този Дилън беше от Форин офис.

— Губернаторът е бил убит от един-единствен попаднал в сърцето куршум, който е бил изстрелян от голямокалибрен револвер — каза той. — Изглежда са били изстреляни два куршума. Единият не улучил и ударил стената зад него. Открихме това, което бе останало от него и го изпратихме в Лондон.

— Силно деформиран? — попита Дилън.

— Боя се, че е така. Другият куршум изглежда е останал в тялото. Ще знам повече, когато получа резултатите от аутопсията от Насау тази вечер.

— А убиецът?

— Изглежда е влязъл през вратата на градинската стена, тъй като катинарът й бе разбит. Стрелял е от около десет фута разстояние, след което е избягал. Както изглежда.

— Както изглежда?

Ханна обясни своята идея, че разбитият катинар може да представлява уловка, за да се отвлече вниманието на евентуален убиец, дошъл от самата къща. Дилън бе възхитен.

— Никога не би ми минало през ума — каза той.

Колата навлезе в Шантитаун. Както самото име говореше, отрупаните една до друга къщи в петхилядния град бяха дървени. Покривите им бяха покрити с гофрирана ламарина.

Малки магазинчета, в които се продаваха зеленчуци и ризи, се бореха за място сред къщите и кръчмите. Тук явно се разпореждаше Ливингстън; никъде не се виждаха плакати на Маркус Джонсън, докато тези на Ливингстън бяха навсякъде.

В центъра на Шантитаун, през който минаваше най-голямата (и единствена) улица, се издигаше една-единствена по-представителна постройка, оградена от стени. Оттатък стените можеше да се види покривът на единствената двуетажна къща в Шантитаун. Стените бяха от коралови блокчета, а входът представляваше портал, достатъчно широк, за да мине през него автомобил. Носеше се слух, че мистър Ливингстън притежава повечето от кръчмите в селото и взема данък от останалите, които имат други собственици.

Ягуарът спря пред портата и Стоун натисна клаксона. Надолу по улицата барклейските жители стояха и гледаха лъскава лимузина с развяващия се вимпел отдясно пред предното стъкло. Губернаторската кола никога не се бе появявала в Шантитаун преди това.

Едно малко прозорче в портата се отвори, едно око огледа колата и вратата се отвори. Ягуарът се придвижи напред в един прашен двор и спря до верандата на къщата. В двора имаше двама мъже, един до портата и един чакащ до верандата. Двамата носеха едни и същи светлосиви дрехи за сафари. Още един, трети мъж в същите дрехи, се показа на един прозорец на втория етаж. Щом колата спря, той се оттегли.

Ханна, Паркър и Дилън бяха въведени във всекидневната, евтино, но функционално мебелирана и няколко секунди по-късно пред тях се появи Хорацио Ливингстън. Той беше едър, пълен мъж, с кръгло лице, цялото усмивка. Излъчваше сърдечност.

— Господа, господа, каква чест. Моля, седнете.

Покани ги с ръка да си вземат кафе. Самият той се разположи в един голям стол и малките му кръгли очички започнаха да се местят от лице на лице. Двама други мъже влязоха в стаята и седнаха зад кандидата. Ливингстън ги представи.

— Двама от моите сътрудници, мистър Смит и мистър Браун.

Двамата наведоха глави, но не казаха нищо.

— Е, мистър Ханна, какво мога да направя за вас?

— Трябва да знаете, сър, че аз се намирам тук, за да разследвам убийството на губернатора сър Марстън Мобърли, извършено преди четири дни.

Усмивката изчезна от лицето на Ливингстън и той поклати глава.

— Ужасна работа — избоботи той, — всички бяхме потресени. Такъв добър човек…

— Боя се, че трябва да ви попитам какво правехте и къде бяхте във вторник в пет часа следобед.

— Бях тук, мистър Ханна, тук сред моите приятели, които ще свидетелстват за това. Работех върху една реч за Асоциацията на дребните собственици, която щях да изнасям на следващия ден.

— А вашите сътрудници, те тук ли бяха? Всичките?

— Всеки един от тях. Наближаваше залез слънце. Всички се бяхме прибрали тук, за да си починем от тежкия ден.

— Вашите сътрудници от Барклейските острови ли са? — попита Дилън. Ханна го погледна раздразнено; беше му обещал да не казва нищо. Лицето на Ливингстън засия.

— А, не, боя се, че не. Аз и моите барклейски приятели имаме толкова малък опит в организирането на една избирателна кампания. Почувствах, че се нуждая от малко административна помощ… — той направи жест с ръка и отново засия, един разумен мъж, намиращ се сред разумни мъже — …Подготвянето на речи, плакати, памфлети, срещи с обществеността… Моите сътрудници са от Бахамските острови. Искате ли да им видите паспортите? Всички те бяха проверени, когато пристигнаха.

Ханна махна с ръка, в знак, че отхвърля това предложение. Зад мистър Ливингстън мистър Браун бе запалил дълга цигара.

— Имате ли някаква представа, мистър Ливингстън, кой може да е убил губернатора? — попита Ханна. Усмивката на дебелия мъж отново изчезна и изражението му стана сериозно.

— Мистър Ханна, губернаторът помагаше на всички нас по пътя към нашата независимост, към нашето освобождение от Британската империя. Според политиката, водена от Лондон. Нито аз, нито който и да е от моите сътрудници бихме имали мотив, за да го убием.

Зад него мистър Браун хвана своята цигара от едната й страна и чукна с твърде дългия нокът на своето кутре пепелта от нейния връх, така че пепелта падна на пода, а жаркият въглен не го опари. Маккрийди знаеше, че бе виждал този жест някъде преди.

— Ще провеждате ли днес срещи с обществеността? — попита той тихо. Малките черни очички на Ливингстън се завъртяха към него.

— Да, в дванадесет ще произнеса реч пред моите братя и сестри от общността на рибарите долу на пристанището — каза той.

— Вчера речта на мистър Джонсън пред събраните хора на площада на Парламента бе прекъсната — каза Дилън. Ливингстън не показа, че е доволен от провалянето на срещата на неговия съперник.

— Някакъв, който го апострофирал.

— Задаването на неудобни въпроси също е част от демократичния процес — отбеляза Дилън.

Ливингстън се втренчи в него, за първи път с безизразно лице. Зад гънките на брадичката той беше ядосан. Маккрийди осъзна, че бе виждал подобно изражение преди; на лицето на Иди Амин от Уганда, в момент, в който някой бе изказал противно мнение на неговото. Ханна го погледна намръщено и се изправи.

— Няма да заангажирам повече вашето време, мистър Ливингстън — каза той.

Политикът, отново излъчващ добро настроение, ги изпрати до вратата. Други двама със сиви облекла ги изпратиха навън от къщата. Значи, с онзи от горния прозорец броят им ставаше общо седем. Всички приличаха на негри, с изключение на мистър Браун, чиято кожа бе много по-светла като на квартерон, единственият, който си позволяваше да пуши, без да иска разрешение. Явно той отговаряше за останалите шестима.

— Щях да ви бъда благодарен — каза Ханна в колата, — ако ме бяхте оставил аз да задавам въпросите.

— Извинявайте — промърмори Дилън и продължи. — Странен човек, не мислите ли? Чудя се къде ли е прекарал годините между напускането на острова като тийнейджър и връщането му преди шест месеца.

— Нямам представа — сви рамене Ханна. Едва по-късно в Лондон, премисляйки отново нещата, той щеше да обърне внимание на забележката, свързана с напускането на острова от страна на Ливингстън като младеж. Мисис Колтрейн бе споменала за това на него, Дезмънд Ханна.

В девет и половина те стигнаха до портата на имението на Маркус Джонсън, намиращо се на северния склон на Стоубоунс хил.

Стилът на Джонсън бе съвсем различен. Той очевидно представляваше заможен човек. Един помощник с плажна риза и черни очила отвори портата от ковано желязо, за да даде възможност на ягуара да се придвижи по заравнения чакъл до предната врата. Двама градинари се бяха заловили за работа, полагайки грижи за тревната площ, цветните лехи и глинените делви със здравец.

Къщата представляваше просторна двуетажна постройка с покрив от зелени гланцирани керемиди. Тримата англичани слязоха пред направения в колониален стил портик с две колони и бяха въведени вътре. Те последваха своя гид, още един облечен с ярка риза помощник, през приемния салон, покрит с мраморни плочи и обзаведен с антики от европейски и испано-американски произход. Килими от Бухара и Кашан покриваха розовия мрамор.

Маркус Джонсън ги посрещна на мраморната веранда, по която имаше разпръснати бели плетени столове. Под верандата се намираше градината, подстригани тревни площи стигаха до един осемфутов зид. Отвъд зида се извиваше крайбрежният път, едно от нещата, които Джонсън не можеше да купи, за да има пряк достъп до морето. В залива Тийч се виждаше каменният пристан, построен от него. До него се поклащаше бързоходна моторна лодка Рива 40. С достатъчно гориво моторната лодка можеше да достигне на пълна скорост Бахамските острови.

Докато Хорацио Ливингстън беше пълен, с увиснала, нагъната брадичка, Маркус Джонсън бе строен и елегантен. Той носеше безупречен кремав копринен костюм. Чертите на лицето му показваха, че поне един от родителите му е бил бял. Маккрийди се питаше дали е виждал някога своя баща. Като момче той бе израснал в мизерия, отгледан от майка си в схлупена барака. Къдриците на тъмнокестенявата му коса бяха изкуствено изправени. Четири тежки златни пръстена украсяваха ръцете му, а ослепителните зъби, откриващи се при усмивка, бяха безупречни. Той предложи на своите гости избор между Дом Периньон и кафе Блу Маунтин. Избраха кафе и седнаха на столовете.

Дезмънд Ханна зададе същите въпроси относно часа на убийството предишния вторник. Отговорът беше същият.

— Произнасях реч пред ентусиазирана тълпа от много повече от сто души до англиканската църква на площада на Парламента, мистър Ханна. В пет часа тъкмо свършвах. Оттам се върнах право тук.

— А вашият… антураж? — попита Ханна, използвайки произнесената от мисис Колтрейн дума, за да опише избирателния екип с ярките ризи.

— Всички с мене, до един — каза Джонсън. Той махна с ръка и един от помощниците с ярките ризи наля кафето. Маккрийди си задаваше въпроса защо след като градинарите му бяха барклейци, той не допускаше персоналът в къщата да е от местни хора. На верандата бе сенчесто, но помощниците с ярките ризи никога не сваляха своите тъмни очила.

От гледна точка на Ханна срещата бе приятна, но безполезна. Той вече знаеше от главен инспектор Джоунс, че кандидатът на Барклейския съюз за благоденствие се е намирал на площада, когато е било извършено убийството. Самият инспектор е гледал зрелището от стъпалата на полицейския участък. Изправи се, готов да тръгва.

— Имате ли предвидена за днес друга реч пред обществеността? — попита Дилън.

— Да. В два часа на площада на Парламента.

— Вие бяхте там вчера в три часа. Спомням си, че речта ви бе прекъсната.

Маркус Джонсън реагира много по-спокойно от Ливингстън. Той не показа никакъв признак, че е загубил доброто си настроение. Сви рамене.

— Преподобният Дрейк произнесе няколко невъзпитани слова. Няма значение. Бях свършил речта си. Бедният Дрейк, без съмнение си мисли, че намеренията му са добри, но е наивен. Иска Барклейските острови да останат в миналия век. Но прогресът трябва да дойде, мистър Дилън, и заедно с него благоденствието. Имам разработени най-сериозни планове за развитие на нашите Барклеи.

Маккрийди кимна. Туризъм, помисли си той, игрални казина, индустрия, замърсяване, малко проституция… и какво друго?

— А сега, ако можете да ме извините, трябва да се подготвям за речта…

Те бяха изпратени навън и се върнаха обратно в губернаторската резиденция.

— Благодаря ви за гостоприемството — каза Дилън, докато слизаше от колата. — Срещата с кандидатите беше твърде поучителна. Чудя се как е направил Джонсън своите пари, докато не се е намирал тук, на острова?

— Нямам представа — отвърна Ханна. — Представен е като бизнесмен. Желаете ли Оскар да ви върне обратно до „Куотър Дек“?

— Не, благодаря ви. Ще вървя пеша.

В бара представителите на пресата убиваха времето, като пиеха бира. Беше единадесет часа. Започваха да се отегчават. Цели два дена бяха минали, откак излетяха от Хийтроу, за да стигнат до Карибите и да отразят разследването по убийството на губернатора. Предишния ден, четвъртък, заснеха всичко, което можаха, и взеха интервю от всеки, до когото можеха да се доберат. Находките бяха малко; една интересна снимка на губернатора, изнасян от своето легло между рибите в хладилния склад, няколко снимки от далечно разстояние на коленичилия в градината на губернаторската къща Паркър; изпращането на сложеното в чувал тяло на губернатора за Насау, както и хвалбата на Паркър, че има открит куршум. Нищо обаче, което можеше да мине като интересна, сензационна новина.

Маккрийди седна за пръв път между тях. Никой не му обърна внимание.

— Хорацио Ливингстън ще говори на пристанището в дванадесет часа — каза той. — Може да е интересно.

В бара изведнъж настъпи тишина.

— Защо? — попита един от тях.

Маккрийди сви рамене.

— Вчера тук на площада някой прекъсна доста грубо оратора — обясни. — Вие се намирахте на летището.

Лицата им се проясниха. Един хубав малък бунт щеше да свърши работа. Репортерите започнаха да си представят въображаеми заглавия. ИЗБОРНО НАСИЛИЕ ОБХВАЩА ОСТРОВ СЪНШАЙН — няколко удара с юмрук можеха да минат за доказателство. Или ако Ливингстън бъде посрещнат враждебно: ПАРАДАЙЗ КАЗВА НЕ НА СОЦИАЛИЗМА. Бедата бе, че населението изглежда не проявяваше никакъв интерес към перспективата да бъде освободено от британците. Два екипа, които се бяха опитали да направят документално предаване за отношението на местните жители към независимостта, не успяха да накарат нито един от интервюираните да говори. Хората просто изчезваха, докато камерите, микрофоните и бележниците се приближаваха към тях. Въпреки това, те взеха своите принадлежности и се отправиха към пристанището.

Маккрийди използва времето, за да се обади до Британското консулство в Маями от портативния телефон, който държеше в куфарчето под леглото. Той поиска един седемместен чартърен самолет да се приземи в четири часа следобед на летището в Съншайн. Планът му се намираше още в зародиш, но той вярваше, че ще успее.

Ливингстън пристигна заедно със своя екип в дванадесет без петнадесет. Гласът на един от помощниците му екна по мегафона:

— Елате и чуйте Хорацио Ливингстън, народния кандидат.

Останалите вдигнаха две подпори и една здрава дъска, за да издигнат народния кандидат над хората. По обяд едрото тяло на Ливингстън се изкачи по стъпалата до импровизираната платформа. Той заговори по високоговорител, който се държеше от един от неговите помощници. Четири телевизионни камери си бяха осигурили позиции над тълпата, от които можеха да заснемат кандидата или, както се надяваха, вероятните размирици.

Операторът на Би Си Би се бе наместил върху покрива на каютата на „Гълф Лейди“. В добавка към телевизионната камера той бе преметнал на гърба си още една камера с обектив за далечно разстояние. Репортерката Сабрина Теннант стоеше до него. Маккрийди се качи при тях.

— Здравейте — каза той.

— Здрасти — рече Сабрина Теннант, без да му обърне внимание.

— Кажете ми — попита той тихо, — искате ли да чуете една история, с която ще изхвърлите вашите колеги зад борда?

Този път тя обърна глава към него. Операторът погледна любопитно.

— Можете ли да използвате вашия Никон, за да направите снимки в едър план на кое да е лице в тълпата? — попита Маккрийди.

— Разбира се — рече операторът. — Мога да заснема сливиците им, ако си отворят достатъчно широко устата.

— Защо не заснемете анфас всички мъже, облечени в сиви облекла за сафари, които помагат на кандидата — предложи Маккрийди. Операторът погледна към Сабрина. Тя кимна: Защо не? Операторът откопча своя Никон и започна да го фокусира.

— Започнете с по-бледоликия тъмнокож, стоящ сам до колата — предложи Маккрийди, — този, когото наричат мистър Браун.

— Какво имате предвид? — попита Сабрина.

— Влезте в каютата и ще ви кажа.

Слязоха долу и Маккрийди й обясни.

— Вие се шегувате — каза тя накрая.

— Не, говоря съвсем сериозно и мисля, че мога да го докажа. Но не тук. Отговорът се намира в Маями.

Известно време той отново й обяснява нещо. Когато свърши, Сабрина Теннант се качи обратно на покрива.

— Хвана ли ги? — попита тя.

Лондончанинът кимна.

— Една дузина снимки на всеки, под всеки ъгъл. Те са седмина.

— Добре, нека сега да заснемем цялата среща. Дай малко метраж за задния план и за рязане.

Тя знаеше, че разполага вече с осем филма, в които бяха заснети образите на двамата кандидати, столичния град, плажовете, палмите, самолетната писта; напълно достатъчни, за да се скрои от тях, при внимателен подбор, петнадесетминутен документален филм. Нуждаеше се от интригуваща история и ако този мъж се окажеше прав, тя щеше да я има.

Единствен проблем беше времето. Най-доброто място за нейния филм щеше да бъде в Каунтдаун, главното предаване на Британския сателитен канал за текущи събития, което се появяваше на телевизионния екран в неделя по обяд. Трябваше да изпрати от Маями своя материал по сателита не по-късно от четири часа следобед на следващия ден, събота. Ето защо трябваше да се добере до Маями тази вечер. Наближаваше един часа и нямаше почти никакво време, за да се върне в хотела и да наеме от Маями чартърен самолет, който да пристигне на Съншайн преди залез слънце.

— Всъщност, аз самият трябва да потегля оттук следобед в четири — каза Маккрийди. — Поръчах самолет от Маями. Бих се радвал, ако се качите с мен.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита тя.

— Просто турист. Но познавам островите. И техните хора. Повярвайте ми.

Никакъв друг избор не ми остава, помисли си Сабрина. Щеше да бъде жалко да изпусне това, ако се окажеше истина. Обърна се към своя оператор, за да му даде нарежданията си. Обективът на камерата бавно обхождаше тълпата, спирайки се на указаните места. Облегнат на колата, мистър Браун забеляза насочения към него обектив и влезе вътре. Камерата засне и това.

 

 

Главен инспектор Джоунс докладва на Ханна по време на обяд. Паспортите на всички посетители на островите за последните три месеца бяха проверявани на летището. Нито един от новодошлите не отговаряше на описанието на латиноамериканец, нито името му беше Франсиско Мендес. Ханна въздъхна.

Ако мъртвият Гомес не се е припознал, а той със сигурност не би сбъркал, неуловимият Мендес можеше да се измъкне по сто начина. Малкият параход, който пристигаше всяка седмица и водеше случайни пътници от другите острови, рядко биваше проверяван. От време на време в по-големите и по-малки заливи около Съншайн и останалите острови акостираха яхти, техните пътници и екипажи се забавляваха в кристалните води на кораловите рифове, докато не вдигнеха отново платна и не продължаваха нататък. Всеки може да се промъкне на брега — и отново да напусне. Подозираше, че този Мендес, след като веднъж е бил забелязан и е разбрал за това, е изчезнал от острова. Ако въобще някога е бил тук.

Той се обади до Насау, но доктор Уест му заяви, че не би могъл да започне аутопсията преди четири часа следобед, когато тялото на губернатора щеше да върне своята нормална твърдост.

— Обади ми се веднага щом извадиш куршума — настоя Ханна.

 

 

В два часа представителите на пресата се събраха с още по-лошо настроение на площада на Парламента. От гледна точка на търсене на сензация, сутрешният митинг беше пълен провал. Речта бе наситена с обичайните националистически лозунги и презрително отношение към всичко, което Британия бе оставила на островите.

Гласоподавателите се държаха апатично. Като материал, това само щеше да заема излишно място във вестниците. Ако Ханна не извърши в най-скоро време арест, те спокойно можеха да си опаковат багажа и да потеглят за дома.

В два и десет Маркус Джонсън пристигна в своята дълга бяха лимузина. Облечен в син тропически костюм, той се качи на каросерията на камиона, която щеше да му служи за платформа. По-изискан от Ливингстън, той разполагаше с микрофон и два високоговорителя, закачени на близкостоящите палмови дървета.

Когато започна да говори, Маккрийди се промъкна до Шон Уитъкър, независимия журналист, който отразяваше събитията в целия Карибски басейн от своята база в Кингстън, Ямайка, за лондонския Съндей Експрес.

— Отегчително? — промърмори Маккрийди.

Уитъкър го погледна.

— Глупости — съгласи се той, — смятам утре да се върна обратно.

Освен че пишеше материалите, Уитъкър сам правеше и снимките. Една Яшика с обектив за далечно разстояние висеше на гърдите му.

— Какво ще кажете — попита Маккрийди — за една история, която би изхвърлила зад борда вашите конкуренти?

Уитъкър се обърна и вдигна вежди.

— Какво толкова знаете, което да е неизвестно на останалите?

— След като речта е досадна, защо не дойдете с мен, за да разберете?

Двамата прекосиха площада, влязоха в хотела и се качиха в стаята на Маккрийди, намираща се на първия етаж. От балкона те имаха изглед към целия площад под тях.

— Пазачите, мъжете с шарените плажни ризи и тъмните очила — каза Маккрийди. — Можете ли да ги заснемете анфас в близък план оттук?

— Разбира се — каза Уитъкър. — Защо?

— Направете го и ще разберете.

Уитъкър сви рамене. Имаше дългогодишен опит в получаването на сведения от източници, от които най-малко можеше да се очаква нещо. Той нагласи фокуса и изщрака два цветни и два черно-бели филма. Маккрийди го покани в бара, почерпи го една бира и разказа своята история в продължение на тридесет минути. Уитъкър подсвирна.

— Това истина ли е? — попита той.

— Да.

— Можете ли да го докажете? — трябваше да се позове на сигурни източници, за да напише този материал, в противен случай Робин Есер, лондонският редактор, нямаше да го публикува.

— Тук не мога — каза Маккрийди, — доказателствата се намират в Кингстън. Бихте могли да се върнете тази вечер, да приключите утре сутринта и да изпратите материала до четири следобед. Девет часа в Лондон. Точно навреме.

Уитъкър поклати с глава.

— Твърде късно. Последният полет от Маями за Кингстън е от седем и тридесет. Трябва да съм в Маями до шест часа. Никога не бих сварил, ако летя с междинно кацане в Насау.

— Всъщност, поръчал съм самолет за себе си, който ще излети за Маями в четири — след седемдесет минути. Бих се радвал, ако ме придружите.

Уитъкър се изправи, за да отиде до стаята си и да приготви куфара си.

— Кой, по дяволите, сте вие, мистър Дилън? — попита той.

— О, просто някой, който познава тези острови и тази част на света. Почти толкова добре, колкото и вие.

— По-добре — изръмжа Уитъкър и излезе.

В четири часа Сабрина Теннант пристигна на летището заедно със своя оператор. Маккрийди и Уитъкър вече се намираха там.

Чартърният самолет от Маями се приземи десет минути по-късно. Когато бе готов да поеме по обратния път, Маккрийди заяви:

— Боя се, че ще трябва да се откажа от полета. В последния момент ми позвъниха в хотела. Толкова съжалявам. Но така или иначе въздушното такси е платено. Не мога да си взема обратно парите. Твърде късно е. Така че, настанявайте се. Пожелавам ви късмет.

Уитъкър и Сабрина Теннант се гледаха подозрително по време на полета. Никой от тях не спомена на другия с каква информация разполага, нито закъде пътува. От летището в Маями телевизионният екип се отправи към града; Уитъкър взе билет за последния полет за Кингстън.

 

 

Маккрийди се върна в „Куотър Дек“, извади портативния телефон, програмира го в режим на кодиран сигнал и проведе няколко телефонни разговора. Едното обаждане бе до Британския върховен комисариат в Кингстън, където един негов познат обеща да използва своите връзки, за да обезпечи съответните срещи. Второто бе до щабквартирата на Американската служба за борба с наркотиците в Маями, с която поддържаше отколешни контакти, тъй като търговията с наркотици в международен мащаб е свързана с международния тероризъм. Третият разговор бе с шефа на ЦРУ в Маями. Когато приключи, той имаше основание да се надява, че на неговите нови приятели от пресата ще бъде оказано всякакво съдействие.

 

 

Малко преди шест оранжевият глобус на слънцето се спусна към Тортугските острови на запад и мракът, както винаги на тропиците, настъпи с учудваща бързина. Здрачът продължава не повече от петнадесет минути.

В шест часа доктор Уест се обади от Насау. Дезмънд Ханна проведе разговора, намирайки се в частната канцелария на губернатора, където Банистър бе установил телефон за връзка с Върховния комисариат.

— Намери ли куршума? — попита Ханна нетърпеливо. Без веществени доказателства разследването тъпчеше на едно място. Имаше няколко заподозрени, но нито един свидетел на престъплението, нито една съмнителна организация, нито едно самопризнание.

— Няма куршум — чу се далечният глас от Насау.

— Какво?

— Минал е през него — заяви съдебният патолог. Той бе свършил своята работа в моргата половин час по-рано и бе отишъл направо във Върховния комисариат, за да се обади.

— Да използвам ли медицинския жаргон или да го обясня опростено? — попита докторът.

— Обясни го опростено — помоли Ханна. — Какво се е случило?

— Имало е един-единствен куршум. Влязъл е между второто и третото ребро от лявата страна, преминал е през мускулната тъкан, перфорирал горната лява камера на сърцето, причинявайки незабавна смърт, и излязъл през ребрата на гърба. Изненадан съм, че не си забелязал изходящата огнестрелна рана.

— Не забелязах нито една от двете рани — изръмжа Ханна. — Плътта беше толкова замръзнала, че се бе свила над тях.

— А сега — продължи доктор Уест по телефона, — добрата новина е, че по пътя си не е засегнал нито една кост. Голям късмет, но това е истината. Ако можете да го намерите, куршумът ще бъде без деформации.

— Не се е отклонил от никоя кост?

— Да.

— Но това е невъзможно — възрази Ханна, — зад него е имало стена. Претърсихме стената инч по инч. По нея няма никакъв белег, като изключим вдлъбнатината от другия куршум, оня, който е минал през ръкава. Претърсихме пътечката от натрошени черупки под стената. Пресяхме всичко. Открихме единствено другия куршум, напълно деформиран от удара.

— Така или иначе, той е излязъл — каза докторът. — Имам предвид куршума, който го е убил. Някой трябва да го е откраднал.

— Би ли могъл да забави своята скорост до такава степен, че да падне на затревената площ между губернатора и стената? — попита Ханна.

— На какво разстояние зад мъжа се е намирала стената?

— На не повече от петнадесет фута — каза Ханна.

— Според мене, не — каза патологът. — Не съм специалист по балистика, но смятам, че оръжието е било голямокалибрен револвер, от който е стреляно от повече от пет фута. Няма барутни изгаряния по ризата. Но вероятно разстоянието не е било по-голямо от двадесет фута. Раната е добре оформена и чиста, куршумът трябва да се е движел бързо. Сигурно се е забавил при преминаването през тялото, но не толкова, че да падне на земята на не повече от петнадесет фута. Трябва да се е ударил в стената.

— Но не е — възрази Ханна. — Освен, разбира се, ако някой не го е откраднал. Тогава този някой трябва да е от намиращите се в къщата. Нещо друго?

— Няма кой знае какво. Мъжът е бил обърнат с лице към своя убиец, когато е бил застрелян. Не е направил опит да се прикрие.

Или голям храбрец, помисли си Ханна, или, което бе по-правдоподобно, просто не е можел да повярва на очите си.

— Още нещо — продължи докторът. — Куршумът се е движел нагоре. Убиецът трябва да е пълзял или да е стоял на колене. Ако разстоянията са такива, каквито предполагам, то оръжието трябва да се е намирало на височина тридесет инча от земята.

Проклятие, помисли си Ханна, със сигурност трябва да е минал над стената. Или е ударил къщата, но много по-високо, близо до улука. Сутринта Паркър трябваше да започне всичко отначало. С помощта на стълба. Той благодари на доктора и затвори телефона. Подробният писмен доклад щеше да пристигне с полета по разписание на следващия ден.

 

 

Паркър бе изгубил своя екип от специалисти от Бахамската полиция, поради което трябваше да работи сам. Джеферсън, икономът, подпомаган от градинаря, държеше стълбата, докато Паркър се катереше край стената на къщата и търсеше отпечатък от втория куршум. Той се качи до улука, но не откри нищо.

 

 

Ханна изяде своята закуска, сервирана му от Джеферсън, във всекидневната. Лейди Мобърли се вясваше от време на време, подреждаше цветята, усмихваше се неопределено и отново излизаше. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не я интересуваше дали тялото на нейния бивш съпруг или това, което бе останало от него, ще бъде донесено на Съншайн за погребение или ще бъде върнато във Англия. Ханна имаше чувството, че никой не се интересуваше особено от сър Марстън Мобърли. След това той разбра защо тя изглежда толкова безгрижна. Бутилката водка липсваше от таблата с хвърлящите сребрист отблясък напитки. За пръв път от години лейди Мобърли беше щастлива.

Дезмънд Ханна не бе щастлив. Той се чувстваше объркан. Колкото повече време минаваше в напразно търсене на куршума, толкова повече вярваше на своята интуиция. Това е било работа на вътрешен човек, а разбитият катинар на стоманената врата е трябвало да отвлече вниманието. Някой е слязъл по стъпалата от всекидневната, където той сега се намираше, заобиколил е седящия губернатор, който забелязвайки револвера се е изправил на крака. След изстрелите убиецът открил единия от куршумите на пътечката и го взел. Той не успял да намери другия в здрача и избягал, за да скрие оръжието, преди някой да го забележи.

Ханна свърши със закуската, излезе навън и погледна нагоре към Питър Паркър, намиращ се до улука.

— Нещо ново? — попита той.

— Не се вижда никакъв белег — извика надолу Паркър.

Ханна отиде до градинската стена и застана с гръб към стоманената врата. Предната вечер той стъпи на една подпора и се загледа над вратата към уличката от другата страна. Хората, които пресичаха напряко от Порт Плейсанс за Шантитаун, минаваха по нея. Дребните собственици, които се връщаха от града до своите разпръснати домове зад дърветата, също минаваха по нея. Приблизително тридесет души минаха нагоре-надолу по нея в течение на един час. В нито един момент уличката не остана безлюдна. По едно време имаше седем души, които вървяха в някоя от двете посоки. Убиецът просто не можеше да дойде отвън, без да бъде забелязан. Защо трябваше вторник вечерта да се различава от останалите? Някой трябва да е забелязал нещо.

Въпреки това, никой не се бе появил във връзка с обявата. Какво можеше да бъде по-силно за един островитянин от хиляда долара? Та това бе цяло богатство. Така че… убиецът е дошъл от къщата, както бе предположил.

Зарешетеният преден портал на губернаторската резиденция е бил затворен по това време на вечерта. Той се самозаключваше отвътре. Джеферсън щеше да го отвори ако някой натиснеше звънеца. Но никой не можеше просто така да мине през портала, по чакъла на предния двор, през предната врата, преддверието, всекидневната и след това надолу по стълбите към градината. Предният портал представляваше сигурно препятствие пред неканените гости. Нямаше друго място, откъдето можеше да се мине. Освен ако някой атлет не скочеше над градинската стена, за да се приземи на тревата… Възможно.

Но как ще се измъкне отново навън? През къщата? Отлична възможност да бъде забелязан. Отново да прескочи стената? За няколко минути мястото бе претърсено за драскотини, които би оставил някой, който се е катерил. Освен това зидът бе покрит със стъклени чирепи. Да се е измъкнал през стоманената врата, оставена предварително отворена? Още една отлична възможност да бъде забелязан. Не, изглежда убийството бе извършено от вътрешен човек. Оскар, шофьорът, твърдеше, че се е намирал с лейди Мобърли в болницата. Оставаха безобидният, простодушен стар Джеферсън и младият Хейвърсток от Кралската гвардия.

Още един скандал сред бялото общество, подобен на кенийската афера преди войната или на убийството на сър Хари Оукс? Дали убийството бе извършено от един-единствен човек или всички са участвали в него? Какъв е мотивът? Омраза, страст, алчност, отмъщение, политически терор или заплахата за съсипване на нечия кариера? А какво можеше да се каже за убийството на Гомес? Дали наистина е видял някакъв южноамерикански наемен убиец на острова? Ако е така, откъде, по дяволите, е влязъл Мендес?

Ханна застана с гръб към стоманената врата, направи две крачки напред и се отпусна на колене. Все още твърде високо. Той легна по корем и се опря на лакти с очи, намиращи се на тридесет инча над тревата. Погледна към мястото, където би трябвало да се намира сър Марстън, след като се е изправил от стола и е направил една крачка напред. Изведнъж скочи като ужилен и хукна.

— Паркър — изкрещя той, — слизай от стълбата и ела тук.

Паркър едва не падна, толкова гръмогласен бе викът. Никога не бе виждал така обезпокоен флегматичния Ханна. Когато стъпи на терасата, той хукна по стъпалата към градината.

— Стой там — каза Ханна, сочейки към едно място в тревата. — Колко си висок?

— Пет фута и десет инча, сър.

— Не е достатъчно. Върви в библиотеката и ми донеси няколко книги. Губернаторът е бил висок шест фута. Джеферсън, донеси ми една метла с дълга дръжка.

Джеферсън сви рамене. Щом белият полицай възнамеряваше да измете вътрешния двор, това си бе негова работа. Отиде да вземе метла.

Ханна накара Паркър да стъпи върху четири книги на мястото, на което бе стоял сър Марстън. Лягайки в тревата, той насочи дръжката на метлата, подобно на винтовка, към гърдите на Паркър. Дръжката се наклони нагоре под ъгъл двадесет градуса.

— Отмести се.

Паркър се отмести и едва не падна от книгите. Ханна се изправи и отиде до стъпалата, които се издигаха, опрени до стената, от ляво на дясно, стигайки най-горе до терасата. Телената кошница все още висеше там на своята скоба от ковано желязо, както бе висяла през трите дена и през дните преди това. От нея, натъпкана с глинеста почва, се извиваше надолу превъзходен здравец. Толкова гъсти бяха стръковете, че някой трудно можеше да види кошницата, от която се спускаха. Търсейки по пътечката под стената, те бяха изпуснали от вниманието струящите надолу растения.

— Свали онази кошница долу — нареди Ханна на градинаря. — Паркър, донеси ми куфарчето с принадлежностите. Джеферсън, ти един чаршаф от леглото.

Градинарят изстена, когато грижливо отгледаните от него цветя бяха разпръснати върху чаршафа. Ханна измъкваше стръковете един по един, почистваше внимателно глинестата почва от корените и ги слагаше на една страна. Когато остана само пръстта, той започна да я вади с шепи и да дроби буците с помощта на шпатула. Най-после куршумът се появи.

Той не само бе преминал непокътнат през тялото на губернатора, но дори не бе засегнал теления скелет на кошницата. Бе спрял точно по средата на глинестата почва. Намираше се в идеално състояние. Ханна използва пинсети, за да го пусне в един найлонов плик, уви плика и го пусна в буркан с винтова запушалка. След това се изправи.

— Довечера, млади момко — каза той на Паркър, — ти се връщаш обратно в Лондон. Заедно с това. Алън Митчел ще го изследва в неделя, заради мене. Най-после намерих куршума. Скоро ще открия оръжието. Тогава убиецът ще ми падне в ръцете.

Нямаше какво повече да прави в губернаторската резиденция. Нареди да повикат Оскар, за да го откара до хотела. Докато чакаше, той се изправи до прозорците на всекидневната, гледайки навън над градинския зид към Порт Плейсанс, към клюмащите палми и блещукащите води на морето. Островът спеше в жегата на късната утрин. Спеше или бе притихнал, обзет от черни мисли?

Това не е рай, помисли си той, това е дяволско буре с барут.