Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ
ПРОИЗШЕСТВИЕ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

1.

Отец Дърмот О’Брайън получи съобщението от Либия по обичайния начин при подобни първоначални контакти — чрез пощата.

То бе съвсем обикновено писмо и ако някой го бе отворил — което не би могло да стане, защото в Република Ирландия личната кореспонденция не се проверява, — той нямаше да намери нищо, представляващо интерес. Печатът показваше, че идва от Женева, както бе в действителност, а надписът встрани от марката посочваше, че подателят работи в Световния църковен събор, което не бе истина.

Отец О’Брайън го откри в своята преграда за писма в главната зала, намираща се до трапезарията, една сутрин рано през пролетта на 1987 година, тъкмо когато се появи след закуска. Той прегледа останалите четири писма, адресирани до него, но погледът му се връщаше обратно към това, изпратено от Женева. То носеше на гърба си леко забележим белег от молив, подсказващ му, че не бива да го отваря, нито пък да го оставя на обществено място.

Свещеникът кимна приветливо на двама колеги, които отиваха към трапезарията и се върна в своята стая на първия етаж.

Текстът бе напечатан на обикновената тънка хартия за писма. Звучеше топло и приятелски, започвайки със Скъпи Дърмот… и продължаваше в приповдигнатия тон на стар приятел, описващ обичайните си занимания. Въпреки че Световният църковен събор е протестантска организация, никой случаен наблюдател не би намерил нищо странно в това, че лютерантски пастор пише писмо на приятел, който е католически свещеник. Бяха дошли дните на предпазлив екуменизъм, особено в международните отношения.

Приятелят от Женева му желаеше всичко най-добро, надяваше се, че е в отлично здраве и описваше непринудено работата на Световния църковен събор в Третия свят. Съдържателната част се намираше в третия параграф на изложението. Подателят споменаваше, че неговият епископ си е спомнил с удоволствие предишната среща с отец О’Брайън и би желал отново да се види с него. Писмото завършваше просто с твоят добър приятел, Хари.

Отец О’Брайън го остави замислено и се загледа през прозореца към зелените ливади на графство Уиклоу в посока към Брей и оттатък него, към сивите води на Ирландско море. Морето бе скрито от вълнообразните хълмове и дори острите върхове на кулите в Брей се виждаха неясно в далечината от старата господарска къща, в която се помещаваше щабквартирата на неговия Орден. Но слънцето огряваше яркозелените поляни, които той обичаше толкова силно, колкото силно мразеше големия враг, намиращ се оттатък морето.

Писмото го заинтригува. Много време бе минало, почти две години, откак посети Триполи за лична аудиенция с полковник Муамар Кадафи, Великия ръководител на Либийската Джамахирия, Пазителя на словото на Аллах, човека, който бе споменат в писмото като епископа.

Това бе рядък случай, предназначен само за привилегировани, но въпреки цветистия език, мекия глас и екстравагантните обещания, не се получи никаква помощ. Нито пари, нито оръжие за ирландската кауза. Накрая срещата се превърна в едно разочарование и човекът, който я бе уредил, Хаким Ал-Мансур, шеф на разузнаването в Либийската тайна служба, поднесе своите извинения.

И сега тази призовка, защото точно това представляваше писмото. Въпреки че не бе предложено време за срещата с епископа, отец О’Брайън знаеше, че то не е необходимо. Хари означаваше незабавно. Макар че арабите могат да се бавят с години, когато са склонни към разтакаване, щом Кадафи пращаше известие по този начин, ако някой очакваше неговата щедрост, трябваше да отиде.

Отец О’Брайън знаеше, че неговите верни другари от Каузата наистина се нуждаеха от тази щедрост. Сумите от Америка бяха прекратени; непрекъснатите молби на правителството в Дъблин, хора, смятани от отец О’Брайън за предатели, да не се изпраща оръжие и пари за Ирландия, бяха оказали своя ефект. Нямаше да е умно да се пренебрегне призовката от Триполи. Единственото препятствие беше да намери основателна причина, за да пътува отново след скорошното си завръщане.

Ако всичко бе наред, отец О’Брайън можеше да се задоволи с неколкоседмично прекъсване на работата си. Но той се бе върнал преди три дена от Амстердам, отишъл там привидно на семинар на тема „Войната срещу Нуждата“.

По време на престоя си в Европа той бе успял да се измъкне от Амстердам и, използвайки пари, които по-рано бе спестил в Утрехт, да наеме дългосрочно под фалшиви имена един апартамент в Роермонд, Холандия, и още един в Мюнстер, Германия. По-скоро те щяха да бъдат използвани от младите герои, които щяха да се крият в тях, за да продължат войната срещу врага там, където най-малко очакваше.

Пътуванията на Дърмот О’Брайън представляваха част от неговия живот. Неговият Орден се занимаваше с мисионерска и общоцърковна дейност, а той бе външния му секретар. Това бе идеалното прикритие за войната. Не Войната срещу Нуждата, а войната срещу англичаните, превърнала се в негово призвание и съдба от деня, в който бе държал в ръце главата на умиращия младеж в Дери преди толкова много години и бе дал тържествен обет, за който Орденът и неговият епископ не знаеха нищо.

Оттогава той подхранваше и точеше своята вътрешна ненавист спрямо хората отвъд морето и предлагаше своите услуги на Каузата. Те бяха добре дошли и в продължение на десет години той бе основната международна фигура, човекът, който уреждаше делата на ИРА-извънредни. Той събираше сумите, прехвърляше парите от една дълбоко прикрита банкова сметка в друга, осигуряваше фалшивите паспорти.

С негова помощ бомбите в Риджънтс парк и Хайд парк бяха разкъсали младите оркестранти и конете; с неговото съдействие подострените лостове на закрития автомобил бяха покосили хората по улицата вън от Хародс, като разпаряха вътрешностите и прерязваха крайниците. Съжаляваше, че това бе необходимо, но знаеше, че е справедливо. След това щеше да чете репортажите във вестниците и да гледа заснетите кадри по телевизията, седнал до ужасените си колеги; и щеше да отиде по работа в енорията, поканен от някой колега, и да слуша литургията със спокойна душа.

Неговият проблем в онази пролетна утрин бе случайно решен от едно малко обявление в „Дъблин Прес“, един брой от който все още лежеше на леглото, където го бе чел, докато пиеше сутрешния си чай.

Стаята му служеше и като канцелария и той имаше собствен телефон. Отправи две телефонни запитвания и по време на второто получи сърдечна покана да се присъедини към групата, чието предстоящо посещение на Светите места бе обявено във вестника. След това отиде да говори със своя игумен.

— Нуждая се от преживяването, Франк — каза той. — Ако остана в канцеларията, телефонът няма да спре да звъни никога. Ако можеш да минеш без мене, бих желал да отида.

Игуменът погледна към маршрута и кимна.

— Върви с моята благословия, Дърмот. Моли се за нас през цялото време, докато си там.

До поклонението оставаше една седмица. Отец О’Брайън знаеше, че няма нужда да се свързва с Военния съвет, за да иска и от тях разрешение. Ако носеше новини, когато се завърнеше, толкова по-добре. Ако не, не бе необходимо да тревожи Военния съвет. Той изпрати писмо до Лондон, плащайки допълнителната сума, за да обезпечи доставянето му в двадесет и четири часов срок, знаейки, че то би достигнало до Либийското народно бюро — термин, използван от либийското правителство за неговите посолства — в срок от три дена.

Поклонението започна с литургия и молитви в ирландското светилище Кнок, след което продължи към летище Шанън и оттам с наетия самолет към Лурд, намиращ се в подпланинския район на Френските Пиренеи. Тук отец О’Брайън се измъкна от тълпата послушници и послушнички, монахини и свещеници, от които се състоеше групата на пилигримите, и се качи на борда на малък чартърен самолет, очакващ го на летището в Лурд. Четири часа по-късно самолетът го остави в Ла Валета, Малта където го поеха либийците. Техният необозначен с опознавателни знаци самолет се приземи в една малка военна база край Сирте, двадесет и четири часа след като ирландският свещеник бе отпътувал от Шанън. Хаким Ал-Мансур, изискан и благосклонен, се намираше там, за да го посрещне.

Поради неотложността на връщането му обратно в Лурд и присъединяването му към групата на пилигримите, не бе предвидена среща с полковник Кадафи. Всъщност тя не се и предвиждаше. Това бе операция, която Ал-Мансур имаше заповед да проведе самостоятелно. Двамата мъже проведоха своя разговор в едно помещение на базата, подготвено за тях и обградено от личната охрана на Ал-Мансур. След като свършиха и ирландецът открадна няколко часа сън, той отлетя отново за Малта и Лурд. Беше развълнуван. Ако се сбъднеше това, което бе научил, то щеше да се превърне в голям пробив за неговата Кауза.

Хаким Ал-Мансур успя да проведе своя личен разговор с Великия ръководител три дена по-късно. Той бе известен, както винаги, да се яви незабавно на мястото, където в момента се намираше Кадафи. След бомбардировката от предишната година либийският ръководител променяше по-често от всякога местонахождението на своята квартира, прекарвайки все повече и повече време в пустинята, на един час път от Триполи.

Неговото настроение в този ден бе това, което Ал-Мансур наричаше за себе си бедуинско. Излегнал се отпуснато на купчина възглавници в една голяма и богато украсена палатка в пустинния лагер, облечен с бял кафтан, той изглеждаше както винаги апатичен, докато слушаше докладите на двама неспокойни министри, които седяха с кръстосани крака пред него. Министрите, граждани по рождение, явно биха предпочитали да се намират зад своите бюра. Но щом прищявката на Великия ръководител бе да клечат на възглавници върху килима, те щяха да клечат на възглавниците.

Кадафи посрещна влизането на Ал-Мансур, като му махна с ръка да седне в единия край и да изчака своя ред. Когато освободи министрите, Кадафи отпи глътка вода и поиска да му се докладва за развитието на нещата.

По-младият офицер съобщи своите сведения без ненужни превземки и преувеличения. Както повечето от обкръжението на либийския ръководител, той изпитваше донякъде страхопочитание пред Муамар Кадафи. Този човек представляваше загадка, а хората винаги изпитват страхопочитание пред една загадка, особено пред такава, която с едно махване на ръката можеше да заповяда незабавната ти екзекуция.

Ал-Мансур знаеше, че много чужденци, особено американците, и то заемащи най-високите постове, смятаха Кадафи за луд. Той, Ал-Мансур, знаеше, че няма нищо умопомрачително в постъпките на Муамар Кадафи. Този човек не би оцелял, упражнявайки осемнадесет години върховна и неоспорима власт над размирната, разпокъсана и дива земя, ако бе побъркан.

В действителност той бе ловък и опитен политически играч. Беше допускал грешки и бе имал илюзии, особено за света вън от неговата собствена страна и своето положение в този свят. Искрено вярваше, че е самотна суперзвезда, заемаща центъра на световната сцена. Наистина вярваше, че неговите дълги, несвързани речи се слушат с почит от милионите маси оттатък границите на собствената му държава, докато ги убеждаваше да свалят собствените си лидери и да приемат неговото неизбежно върховенство в името на пречистването на Исляма, според посланията, които лично получаваше, за да доведе тази задача докрай.

Но в Либия той бе на практика необорим. Разчиташе на съветите на малък кръг доверени лица. Министрите идваха и си отиваха, но кръгът от тези хора, освен ако не заподозреше някой от тях в предателство, имаше силно влияние над него и упражняваше действителната власт. Малко от тях знаеха нещо за онова странно място, наречено чужбина. В тази област Хаким Ал-Мансур, обучаван и възпитаван в британско държавно училище, бе специалистът. Неговото положение бе оправдано; шефът на разузнаването на либийските тайни служби, наричани Мухабарат, бе доказал в началото на своята кариера лоялността си, ликвидирайки лично трима от политическите противници на Кадафи в техните европейски бърлоги.

Независимо от това, с бедуинския диктатор трябваше да се отнася внимателно. Някои вършеха това с бомбастични изрази и суетене. Ал-Мансур подозираше, че Кадафи допуска това действително, но го приема винаги с щипка сол. Неговият собствен подход бе почтителен, но без украсяване на истината. Редактираше истината внимателно и несъмнено не я предлагаше цялата — това би било самоубийствено, — но подозираше, че зад мечтателната усмивка и почти женствените жестове, Муамар Кадафи искаше да му се казва истината.

Същия ден, през април 1987 година, Хаким Ал-Мансур разправи на своя ръководител за посещението на ирландския свещеник и за техните преговори. Докато говореше, един от личната кохорта лекари на Кадафи, който бе приготвял някаква доза лекарство на масата в ъгъла, се приближи и предложи малката чаша на Кадафи. Либийският ръководител преглътна течността и махна с ръка на доктора да излезе. Мъжът прибра своите медикаменти и няколко минути по-късно напусна палатката.

Въпреки че бе изминала една година, откакто американските бомбардировачи разрушиха жилищния му квартал, Муамар Кадафи още не се бе възстановил напълно. Той все още страдаше от кошмари и от последиците от свръхнапрежението. Докторът му бе дал леко успокоително средство.

— Разделянето на материала поравно — това прие ли се? — попита той.

— Свещеникът ще докладва за това условие — обясни Ал-Мансур. — Уверен съм, че Военният съвет ще се съгласи.

— А въпросът с американския посланик?

— Това също.

Кадафи въздъхна така, както би въздъхнал някой, на чиито рамене лежат твърде много от световните проблеми.

— Не е достатъчно — изрече той замечтано. — Трябва да има нещо повече. В самата Америка.

— Сондирането продължава, Ваше превъзходителство. Проблемът остава същият. В Британия се подвизава ИРА-извънредни, която ще изпълни точно вашето справедливо отмъщение вместо вас. Неверниците ще унищожат неверниците по ваша повеля. Тази идея бе чудесна…

Идеята да се използва ИРА-извънредни като начин и средство за отмъщение на Кадафи срещу Британия в действителност се роди в мозъка на Ал-Мансур, но Кадафи сега вярваше, че хрумването е било негово, внушено от Аллаха. Ал-Мансур продължи:

— В Америка, уви, няма партизанска мрежа, която може да бъде използвана по същия начин. Проучването продължава. Средствата за вашето отмъщение ще бъдат намерени.

Кадафи кимна няколко пъти, след това махна с ръка, че разговорът е приключил.

— Ще видим — промърмори той тихо.

 

 

Събирането на разузнавателна информация е особен бизнес. Рядко един сполучлив удар може да даде отговор на всички въпроси, а още по-малко да разреши проблемите. Търсенето на едно-единствено, чудесно решение е характерна черта на американците. В повечето случаи картината се появява както при внимателното подреждане на пъзел — детайл по детайл. Обикновено последната порция детайли винаги липсва; само един добър анализатор може да разпознае цялостния образ от съпоставянето на фрагментите.

Понякога самите детайли не идват от подложения на изследване ребус, а произлизат един от друг. Понякога те са фалшиви. И никога не се съединяват толкова точно, както при истинския ребус, чиито фигурки са така назъбени, че да пасват с останалите.

В Сенчъри Хаус, сградата в която се помещава британската тайна разузнавателна служба, работят хора, които са специалисти по ребусите. Те рядко напускат своите бюра; редовите агенти са тези, които събират и донасят отделните сведения. Анализаторите се опитват да ги съберат в едно цяло. Преди края на април две сведения от един нов ребус пристигнаха в Сенчъри Хаус.

Едното дойде от либийския доктор, който се намираше в палатката, когато Кадафи взе своето лекарство. Някога човекът имал син, когото силно обичал. Студентът бил в Англия, за да учи и да стане инженер. Веднъж хора на Мухабарат се срещнали с него и му внушили, че ако наистина обича своя баща, той трябва да изпълни една задача за Великия ръководител. Бомбата, която му дали да постави, избухнала предварително. Бащата скрил добре своята мъка и приел съболезнованията, но неговото сърце се изпълнило с омраза и той започнал да предава на британците всяко сведение, до което можел да се добере, използвайки своето положение в двореца на Муамар Кадафи.

Съобщението му за част от разговора, чут в палатката преди да бъде освободен, не бе изпратено посредством Британското посолство в Триполи, понеже то се намираше под наблюдение ден и нощ. То извървя пътя до Кайро и пристигна с една седмица закъснение. От Кайро бе предадено незабавно в Лондон, където сметнаха, че е достатъчно важно, за да се съобщи на най-висшата инстанция.

Какво е решил да прави той? — попита шефът, когато го уведомиха.

— Изглежда, че е предложил подарък от експлозиви и оръжие на ИРА — каза Тимъти Едуардс, който се бе издигнал същия месец от помощник-шеф в заместник-шеф. — Това поне изглежда е единствената интерпретация на подслушания разговор.

— Как е било направено предложението?

— Очевидно посредством някакъв ирландски свещеник, долетял до Либия със самолет.

— Знаем ли кой е бил той?

— Не, сър. Може и да не е истински свещеник. Би могло да е прикритие за човек от Военния съвет. Но изглежда предложението е дошло най-напред от Кадафи.

— Правилно. Добре, трябва да открием кое е това мистериозно духовно лице. Ще предадем на Кутията и ще видя дали те разполагат с нещо. Ако се намира на север, значи е техен. Ако е на юг или където и да е другаде, ще го поемем ние.

Кутия Петстотин е прякорът, който се използва в Сенчъри Хаус за MI–5, Британската служба за сигурност, занимаваща се с контраразузнаване. MI–5 имаше за задача да се бори срещу тероризма в Северна Ирландия като британска територия. В прерогативите на СИС влизаха разузнавателните и офанзивни контраразузнавателни операции навсякъде другаде, включително в Република Ирландия, така наречения Юг.

Същия ден шефът обядва със своя колега, генералния директор на MI–5. Третият мъж на масата бе председателят на Обединения комитет по разузнаването; негово бе задължението да уведоми канцеларията на кабинета. Два дни по-късно операция на MI–5 доведе до откриването на второто сведение за ребуса.

Това бе просто една от онези щастливи случайности, които правят живота по-лесен. Някакъв младеж на ИРА, карайки кола с винтовка в багажника, се приближил до неочаквана барикада на пътя, устроена от хора на Кралската полиция в Ълстър. Тийнейджърът се подвоумил, помислил за винтовката в колата, която би му гарантирала изтърпяването на неколкогодишна присъда в затвора в Мейз, и се опитал да разбие блокадата.

Той почти успял. Ако бе имал малко повече опит, е щял да се справи. Сержантът и двамата полицаи, намиращи се на пътя, трябвало да се хвърлят настрана, когато откраднатата кола се втурнала внезапно напред. Но имало и четвърти служител, стоящ малко по-назад, който извадил своето оръжие и изстрелял четири куршума към набиращата скорост кола. Един от тях улучил младежа в главата.

Той бил само куриер, но ИРА решила, че заслужава погребение с пълни военни почести. Погребението се извършило в родното селце на мъртвия младеж, намиращо се в Южен Армаг. Скърбящото семейство било утешавано от президента на Шин Фейн Джери Адамс, който ги помолил за една услуга: Да позволят на гостуващ свещеник, представен като дългогодишен приятел на семейството, да извърши погребалната служба вместо енорийския свещеник. Семейството, в което всички били твърдолинейни републиканци, с още един син лежащ в затвора с доживотна присъда за убийство, се съгласило без колебание. Службата се извършила както подобава от отец Дърмот О’Брайън.

Малко известен факт относно погребенията на хора от ИРА, извършвани в Северна Ирландия, е че те осигуряват място за среща и разговор на лидерите на ИРА. Церемониите се контролират изключително строго от главорезите на ИРА. Всеки един от оплаквачите — мъже, жени и деца — обикновено е верен привърженик на ИРА. В някои от малките селца на Южен Армаг и Ферманаг, както и в Южен Тирон, всички до последния жител са фанатични привърженици.

Въпреки телевизионните камери, които често наблюдават церемониите, шефовете на ИРА, прикривани дори от четене по устните от тълпата, могат да провеждат шепнешком съвещания, да обсъждат планове, да вземат решения, да обменят информация или да уговарят бъдещи операции — една задача, която не винаги може лесно да се постигне от хора, намиращи се под постоянно наблюдение. За един британски войник или човек на Кралската полиция в Ълстър само приближаването до погребението може да предизвика размирици или дори убийство на войника, което се е случвало. Ето защо, наблюдението се извършва с камери, но те не могат да уловят разговорите, извършени шепнешком с половин уста. По този начин хората на ИРА използват предполагаемата святост на смъртта, за да планират по-нататъшните кръвопролития.

Британците не се забавиха да реагират, когато за пръв път узнаха за това. Някога бе казано, че най-важното нещо, което научава през живота си един английски джентълмен, е кога да престане да бъде такъв. И така, британците започнаха да подслушват ковчезите.

Вечерта преди погребението в Баликрейн двама войници от Специалната служба на военновъздушните сили, САС, действайки преоблечени в цивилни дрехи, се вмъкнаха в погребалната зала, където се намираше празният ковчег, подготвен за сутринта. Тялото, по ирландска традиция, все още беше изложено във входната приемна на неговото семейство. Единият от войниците бе електронен специалист, а другият — опитен френски дърводелец и полировчик. В течение на един час бръмбарът бе поставена в дървесината на ковчега. Тя щеше да има кратък живот, тъй като още на следващия ден преди пладне щеше да се намира на шест фута под земята.

Добре прикрити на склона на хълма над селото, на следващия ден хората от САС поддържаха наблюдение над погребението, фотографирайки всички присъстващи лица с камера, чийто обектив наподобяваше цев на базука. Друг човек записваше звуците, издавани от устройството в дървесината на ковчега, докато преминаваше през селската улица и влезе в църквата. Устройството записа цялата погребална служба, след което войниците забелязаха как ковчегът се появи отново и се приближи към отворения гроб.

Свещеникът, чието расо се издуваше от утринния бриз, произнесе напевно последните слова и хвърли няколко буци пръст върху спускащия се надолу ковчег. Звукът от пръстта, удряща дървесината, бе толкова силен, че накара войника, който подслушваше, да потрепери от болка. Отец О’Брайън стоеше над отворения гроб до един човек, известен на британците като помощник-шеф на щаба на Военния съвет на ИРА. С наведени глави и прикрити устни те започнаха да мърморят под носа си.

Това, което си казаха, бе записано от магнетофона на хълма. Оттам записът бе изпратен в Лурган, след това до летище Алдергроув и накрая до Лондон. Тази операция бе рутинна, но нейният резултат се оказа чисто злато. Отец О’Брайън бе докладвал с пълни подробности предложението на полковник Кадафи.

— Колко? — попита сър Антъни, председателят на Обединения комитет по разузнаването, два дена по-късно в Лондон.

— Двадесет тона, Тони. Това е офертата.

Генералният директор на MI–5 затвори папката, която неговият колега току-що бе прочел, и я върна в куфарчето си. Оригиналната касета не бе представена. Сър Антъни е твърде зает човек; едно писмено резюме бе всичко, от което се нуждаеше.

Касетата остана в MI–5 в Лондон малко повече от един ден. Специалистите работиха по нея бързо. Качеството на звука, неизбежно, не бе от най-добрите. От една страна подслушвателното устройство трябваше да долавя думите, покрито с половин сантиметър дървесина, а и когато разговорът започна, то бе спуснато на дъното на гроба. От друга страна, имаше странични шумове; риданията на намиращата се наблизо майка на убития терорист, шумоленето на свежия вятър над отворения гроб и през издуваното от него свещеническо расо, пукотът от трите залпа във въздуха, дадени от почетната стража на ИРА, чиито членове носеха черни каски.

Един радиопродуцент би възприел записа като неразбория. Но тази касета не бе предназначена за предаване по радиото. Освен това, технологията за електронно изчистване на шумовете е твърде напреднала. Звукоинженерите внимателно дефазираха съпътстващите шумове, измествайки изречените думи в различен честотен код, отделяйки ги от всичко останало. Гласовете на свещеника, извършващ богослужението, и на намиращия се до него представител на Военния съвет никога не биха спечелили награда за дикция, но това, което казваха, бе достатъчно.

— А условията? — попита сър Антъни. — За тях не съществуват ли съмнения?

— Никакви — каза генералният директор. — Измежду двадесетте тона ще се намират обичайните картечници, пушки, минохвъргачки, пистолети, часовникови механизми, гранати и базуки — вероятно чешките RPG–7. Плюс два метрични тона от Semtex-H. От всичко това половината трябва да се използва за бомбена кампания на територията на Британия, насочена към селективни политически убийства, включително това на американския посланик. Очевидно либийците са били твърде настойчиви за това.

— Боби, искам да предадеш цялата налична информация на СИС — постанови сър Антъни в заключение. — Моля те да няма никакво междуведомствено съперничество. Пълно сътрудничество през цялото време. Изглежда това ще бъде отвъдморска операция — това е тяхна грижа. Искам да им окажете своето пълно съдействие, ти и всички твои подчинени.

— Нямам възражения — кимна генералният директор. — Ще го получат.

Преди да падне нощта шефът на СИС и неговият заместник Тимъти Едуардс бяха поканени да присъстват на един твърде проточил се брифинг на Кързън стрийт — щабквартирата на сродната на СИС служба. По изключение шефът бе готов да приеме, че би могъл отчасти да подкрепи информацията от Ълстър с доклада на либийския доктор. Нормално, той не би издал при никакви обстоятелства секретите на СИС, свързани с нейните агенти в чужбина, но това не бе нормална ситуация.

Той помоли и получи съдействието, което желаеше. MI–5 щеше да увеличи средствата за наблюдение, както физически, така и електронни, над членовете на Военния съвет на ИРА. Докато отец О’Брайън оставаше на север, същото щеше да се прилага спрямо него. Когато се завърнеше в Ирландската република, СИС щеше да поеме грижата за него. Наблюдението щеше да се удвои и над другия човек, споменат в разговора край гроба, който беше добре известен на британските служби за сигурност, но никога досега не бе попадал под обвинение или в затвора.

Шефът заповяда на своите агенти в Ирландската република да внимават кога ще се завърне отец О’Брайън, да го следят и, преди всичко, да предупредят Лондон, ако потегли за чужбина по въздух или по море. Залавянето щеше да е много по-лесно в Европа.

Когато се върна в Сенчъри Хаус, шефът извика Сам Маккрийди при себе си.

— Спри това, Сам — завърши той. — Спри го още в Либия или по време на превоза. Тези двадесет тона не трябва да проникнат тук.

Сам Маккрийди остана с часове в затъмнената кинозала, наблюдавайки заснетия филм с погребението. Докато магнетофонната лента възкресяваше звука от службата в църквата, камерата преброждаше гробището отвън, хващайки в кадър малобройната охрана на ИРА, оставена там, за да не допусне никой да се приближи. Всички те бяха неузнаваеми в своите черни вълнени маски.

Когато кортежът се появи от портала на църквата, за да продължи към отворения гроб с шестима маскирани души, който носеха покрития с плащеница ковчег, той помоли техниците да синхронизират звука и образа. Нищо подозрително не бе казано до момента, в който свещеникът застана с наведена глава до гроба заедно с човека от Военния съвет на ИРА до себе си. Свещеникът вдигна веднъж главата си, за да утеши ридаещата майка на младежа.

— Спри кадъра. Дай образа в едър план.

Щом лицето на отец О’Брайън изпълни екрана, Маккрийди го гледа внимателно в продължение на двадесет минути, запомняйки всяка черта, за да бъде готов да го разпознае навсякъде.

Той прочете неколкократно преписа от доклада на свещеника за неговото посещение в Либия. По-късно седна усамотен и започна да разглежда фотографиите в своята канцелария.

На едната се виждаше Муамар Кадафи, с къдрава черна коса, подаваща се изпод военната шапка, хванат с полуотворена уста в момент, в който произнасяше реч. Другата показваше Хаким Ал-Мансур, слизащ от кола в Париж, облечен в елегантни дрехи, шити при Савил Роу — спокоен, изтънчен, говорещ английски език като роден, владеещ перфектно френски, образован, чаровен, космополитен и смъртоносно опасен. На третата беше началникът на щаба на Военния съвет на ИРА, произнасящ реч пред публично събрание в Белфаст в другата си роля като хрисим и отговорен правителствен съветник от политическата партия Шин Фейн. Имаше и четвърта снимка: тази на мъжа, споменат край гроба като човека, когото Военния съвет вероятно щеше да избере, за да ръководи операцията, същият, когото отец О’Брайън трябваше да представи и препоръча с писмо на Хаким Ал-Мансур. Британците знаеха, че той е бил предишният командир на Южноармагската бригада на ИРА, преместен сега от изпълнението на локални задачи, за да оглави Специалните проекти — изключително интелигентен, опитен и безжалостен убиец. Неговото име беше Кевин Махони.

Маккрийди разглежда фотографиите в продължение на часове, опитвайки се да добие някаква представа за разума, който се крие зад лицата. Ако искаше да спечели, трябваше да се научи да мисли като тях. Дотук те бяха с една крачка напред. Знаеха вероятно не само това, което щяха да направят, но и начина, по който ще го постигнат. А така също и времето. Той знаеше първото, но не и второто или третото.

Но пък имаше две предимства. Знаеше какви са намеренията, а те не знаеха, че той знае. Освен това, можеше да ги разпознае, а те не го познаваха. Или може би Ал-Мансур бе виждал неговото лице? Либиецът работеше в сътрудничество с КГБ; руснаците познаваха Маккрийди. Дали са предоставили сведения на либийците относно външния вид на Измамника?

Шефът не бе готов да поеме риска.

— Съжалявам, Сам, но ти забранявам категорично да ходиш там. Не ме интересува дали вероятността да имат твоето лице в картотеката е само един процент, отговорът е: „Не“. Знаеш, че нямам лично отношение. Но ти не можеш, при никакви обстоятелства, да си позволиш риска да бъдеш заловен жив. Не възнамерявам да се стига до нов случай Бъкли.

Уилям Бъкли, шефът на ЦРУ в Бейрут, бе заловен жив от хората на Хизбула. Неговата смърт е била бавна и ужасяваща. Фанатиците изпратиха накрая видеокасета на ЦРУ, съпроводена със звуков запис, на която се е виждало как го дерат жив. И разбира се той бе проговорил, бе издал всичко.

— Трябва да намериш някой друг — нареди шефът. — И нека Господ го пази.

И така, Маккрийди започна да рови из папките, ден след ден, напред и назад, като пресяваше и сортираше, обмисляше и отхвърляше. В края на краищата той се яви с едно приемливо име. Представи го на Тимъти Едуардс.

— Ти си луд, Сам — каза Едуардс. — Знаеш, че е абсолютно неприемлив. В MI–5 го мразят. Ние опитваме да си сътрудничим с тях, а ти представяш този… ренегат. Дяволите да го вземат, той е чист ренегат, черен неблагодарник. Никога не бихме могли да го наемем.

— Това е въпросът — каза тихо Сам.

Едуардс промени своята позиция.

— Както и да е, той никога не би работил за нас.

— Би могъл.

— Дай ми една основателна причина.

Маккрийди я назова.

— Добре — рече Едуардс, — доколкото може да се разбере от сведенията, човекът е аутсайдер. Използването му е забранено. Абсолютно забранено. Ясно ли е?

— Напълно — каза Маккрийди.

— От друга страна — допълни Едуардс, — ти вероятно ще следваш своите инстинкти, независимо от всичко.

Когато Маккрийди напусна канцеларията, Едуардс се протегна зад бюрото, за да изключи скрития магнетофон. С изключение на последното изречение, той бе подсигурен. Ето как се създават дългите и блестящи кариери.

Маккрийди, който бе предупреден за магнетофона от един стар приятел — инженера, който го постави — мърмореше, докато вървеше надолу по коридора: Добре, задник такъв, можеш да започнеш вече с редактирането.

Той не хранеше илюзии относно ИРА-извънредни. Онези журналисти от сензационните вестници, които изобразяваха ирландските терористи като тайфа тъпи идиоти, които от време на време идват на себе си, просто не знаеха какво говорят.

Може да е било така в старите времена, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато ръководството на ИРА се състоеше от идеолози на средна възраст, облечени в тренчкоти, които носеха малокалибрени пистолети и изработваха бомбите в гаражите на страничните улички с помощта на градински торове. Това бяха времената, когато те можеха да бъдат отстранени и спрени по техния път. Но, както обикновено, политиците сгрешиха, подцениха опасността и приеха, че бомбаджиите са просто един придатък към движението за граждански права. Тези времена отдавна бяха отминали. От средата на осемдесетте години ИРА се промени, превръщайки се може би в най-ефективната терористична организация на света.

Те имаха на разположение четирите условия, без които нито една терористична структура не може да оцелее в продължение на двадесет години, както те бяха успели.

Първо, те разполагаха с местна подкрепа, от чието младо поколение можеха до попълват редицата на загиналите и попадналите в затвора. Въпреки че никога не разполагаха с повече от 150 активни терористи и може би не повече от два пъти по толкова активни поддръжници, готови да предоставят своите къщи за скривалища, за тайни складове на оръжие и техническа подкрепа; и въпреки че загубите им се оценяваха на доста повече от сто загинали и неколкостотин попаднали в затвора, техните места се заемаха от младото попълнение, идващо от непримиримата републиканска общност от Севера и Юга. Изворът на нови членове за организацията никога нямаше да пресъхне.

Второ, те разполагаха със сигурна пролука, през която можеха да избягат на юг — Ирландската република, от която да предприемат операции в управлявания от британците Север. Въпреки че повечето живееха постоянно на Север, Югът винаги беше на разположение и в него лесно можеше да се измъкне някой търсен терорист и да изчезне. Ако шестте графства на Северна Ирландия бяха на остров, с ИРА отдавна щеше да е свършено.

Трето, те така се бяха посветили на своя дълг и притежаваха такава жестокост, че не можеха да спрат пред никакви зверства. С течение на годините старата генерация от края на шейсетте отстъпи своето място, все още лелееща идеалистичния плам за общо демократично управление на техния остров в една-единствена Обединена Ирландия. Те бяха заменени от опитни и хитри фанатици, с достатъчно образование и интелект, за да замаскират своята жестокост. Новата генерация също се бе посветила на делото за Обединена Ирландия, но под тяхно управление и според принципите на Маркс, посвещение, което все още трябваше да се прикрива от техните американски парични донори.

Последно, те бяха създали постоянен резерв от парични средства, реалният източник на енергия за една терористична или революционна кампания. В предишните години това бе въпрос на дарения, постъпващи от баровете в Бостън или от случайния обир на някоя местна банка. От средата на осемдесетте ИРА-извънредни контролираше разпространена в цялата страна мрежа от питейни заведения, покровителстваше организирания рекет и нормалните криминални начинания, носещи значителен годишен доход, с който се подкрепяше терористичната кампания. Както се бяха научили за парите, така бяха разбрали и начините за постигане на вътрешна сигурност — правилото за ограничаване на достъпа до информация и стриктното разпределение на задачите. Старите времена, когато приказваха твърде много и пиеха твърде много, бяха отдавна отминали.

Ахилесовата пета представляваше набавянето на оръжие. Да имаш пари, за да го купиш, бе едно. Да вложиш спечелените средства в закупуването на картечници М–60, минохвъргачки, базуки или ракети земя-въздух, бе съвсем друго. В това отношение те имаха своите успехи — и своите провали. Пробваха много начини да внесат оръжие от Америка, но обикновено ФБР се изпречваше на пътя им. Успявали бяха да си набавят оръжие от комунистическия блок, през Чехословакия, с дискретната подкрепа на КГБ. Но след идването на Горбачов на власт съветската готовност да подпомага тероризма на Запад бе намаляла и накрая съвсем изчезна.

Те се нуждаеха от оръжие, Маккрийди знаеше това; и ако такава стока наистина се предлагаше, те щяха да изпратят най-способните и най-добрите, за да я вземат. Такива мисли го вълнуваха, докато се насочваше с колата навън от малкото градче Криклейд и през неотбелязаната гранична линия на графството към Глоусестершайр.

Преобразуваният плевник се появи там, където му бе обяснено, че се намира, закътан край един страничен път, старата котсуълдска каменна постройка, която някога бе приютявала говеда и слама. Който и да бе извършил приспособяването й в тиха провинциална къща, бе работил здраво и майсторски. Тя бе заобиколена от каменна стена, върху която бяха поставени каруцарски колелета, а градината сияеше с пролетните си цветя. Маккрийди мина с колата през портата и спря пред дървената врата. Една хубава млада жена, която чистеше от плевели цветна леха, остави градинските принадлежности и се изправи.

— Здравейте — каза тя, — килим ли сте дошли да вземате?

Значи, помисли си той, той продава килими като странична дейност. Може би информацията за книгите, които не се продаваха много добре, беше вярна.

— Не, страхувам се, че не — каза той. — В действителност, дойдох да видя Том.

Нейната усмивка угасна и в очите й се появи подозрение, сякаш бе виждала други мъже като него да се появяват в живота на нейния съпруг преди и знаеше, че това означава неприятности.

— Той пише. В своята барака в дъното на градината. Ще свърши след около час. Можете ли да изчакате?

— Разбира се.

Предложи му чаша кафе в слънчевата, грееща с басмените си завеси всекидневна и започнаха да чакат. Разговорът вървеше трудно. След около час чуха шума от тежки стъпки, приближаващи се към тях през кухнята. Тя се изправи бързо.

— Ники…

Том Рауз се появи на вратата и спря. Погледът му попадна на Маккрийди и стана твърде внимателен.

— Скъпи, този джентълмен е дошъл да те види. Чакахме те. Искаш ли кафе?

Той не я погледна, просто продължи да стои с очи, вперени в посетителя.

— Естествено, бих желал чаша кафе.

Тя излезе. Маккрийди се представи. Рауз седна. В документите пишеше, че е на тридесет и три години. В тях не се споменаваше, че изглежда изключително добре физически. Нямаше нужда от това.

Том Рауз служеше като капитан в Специалната служба на военновъздушните сили. Преди три години той напуснал армията, оженил се за Ники и закупил един разнебитен плевник, западно от Криклейд. Сам извършил преустройството, изливайки своята ярост през дългите дни занимания с тухли и хоросан, мертеци и греди, прозорци и водопроводни тръби. Разбил бе неравната повърхност на ливадата, превръщайки я в гладка тревна площ, оформил цветните лехи и издигнал оградата. Това вършеше през деня, а през нощта пишеше.

Трябваше да бъде роман, защото документалното повествование бе забранено от Наредбата за неиздаване на официална секретна информация. Дори като роман, неговата книга предизвика ярост на Кързън стрийт — щабквартирата на MI–5. Книгата беше за Северна Ирландия, видяна през погледа на офицер от специалните служби, който бе представил като нелепи контраразузнавателните мерки на MI–5.

Британските ведомства могат да останат изключително лоялни към онези, които се държат лоялно с тях; и твърде отмъстителни към онези, които са се обърнали срещу тях. В края на краищата романът на Том Рауз намери издател и се появи с умерен успех за дебют на неизвестен писател. Издателите му възложиха да напише втора книга, върху която в момента работеше. Но от Кързън стрийт излезе приказката, че Том Рауз, бивш капитан от САС, е аутсайдер, социално неприемлив, човек, с когото не бива да се поддържат никакви контакти или да му се оказва някаква помощ. Той не даваше пет пари за това. Бе започнал нов живот с новата си къща и новата си жена.

Ники сервира кафето, разведри малко атмосферата и излезе. Тя бе първата жена на Рауз, но той не беше първият й съпруг. Четири години по-рано Рауз, свит зад една кола на някаква малка уличка в Западен Белфаст, бе наблюдавал как Найджъл Куейд се клатушка бавно напред като гигантски брониран морски рак към червения форд сиера, намиращ се на стотина ярда по-надолу.

Рауз подозираше, че в багажника на колата има поставена бомба. Една контролирана експлозия можеше да свърши работа, но по-старшият офицер искаше бомбата обезвредена. Британците знаят самоличността на всеки производител на бомби за ИРА в Ирландия и всеки оставя своя личен почерк в начина, по който сглобява бомбата. Този почерк би изчезнал, ако бомбата избухнеше, но ако можеше да се възстанови след обезвреждане, би осигурил богата реколта от информация. Откъде е дошъл експлозивът, запалителният фитил, детонаторът, може би и пръстови отпечатъци. Но, дори без пръстови отпечатъци, ръцете, които са я сглобили, ставаха известни.

Ето защо Куейд, негов приятел от училищните години, тръгна напред, целият покрит в метални брони, така че едва можеше да върви, за да отвори багажника и да се опита да демонтира взривното устройство. Той се провали. Капакът се отвори, но устройството бе закрепено от вътрешната му страна. Куейд гледа надолу половин секунда повече от необходимото. Когато слънчевата светлина попадна върху фоточувствителната клетка, бомбата избухна. Въпреки бронята, взривът откъсна главата му.

Рауз изпълни своя дълг, подкрепяйки и утешавайки младата вдовица. Утехата прерасна в привързаност, а привързаността в любов. Когато й предложи да се омъжи за него, тя постави едно условие. Да напусне Ирландия и армията.

Когато видя Маккрийди, тя заподозря нещо, защото бе виждала мъже като него преди това. Те бяха винаги потайни и мълчаливи. Един такъв бе дошъл при Найджъл през онзи ден и го бе помолил да отиде на забутана уличка в Западен Белфаст. Тя копаеше ядосана в градината, докато нейният съпруг приказваше с мълчаливия посетител.

Маккрийди говори в продължение на десет минути. Рауз слушаше. Когато по-възрастният мъж завърши, бившият военен само каза:

— Погледни навън.

Маккрийди погледна. Плодородната селскостопанска земя се простираше до хоризонта. Една птичка пропя.

— Започнах нов живот тук. Далеч от онази мръсотия и от отрепките. Аз съм вън от играта, Маккрийди. Окончателно. Не те ли казаха това от Кързън стрийт? Превърнах се в парий. Нов живот, съпруга, дом, дори прилично съществуване, благодарение на книгите. Защо, по дяволите, да се връщам обратно?

— Трябва ми човек, Том. Човек, който е наясно с нещата. Способен да обикаля в Близкия изток с добро прикритие. Лице, което те не познават.

— Намери някой друг.

— Ако този метричен тон Semtex-H попадне в Англия, разделен на петстотин двукилограмови пакета, ще има още сто такива като Найджъл Куейд. И още хиляда като Мери Фийни. Опитвам се да предотвратя неговото пристигане, Том.

— Не, Маккрийди. Без мене. Защо, по дяволите, трябва да се захващам?

— Те определиха кой ще ръководи операцията от тяхна страна. Мисля, че го познаваш. Кевин Махони.

— Той ще бъде там? — попита той.

— Смятаме, че той ще бъде отговорен. Ако се провали, това ще го съсипе.

Рауз гледа дълго време пейзажа навън. Но той виждаше една друга селска околност, по-тъмнозелена, но не така обработена; и една бензиностанция; и едно захвърлено край пътя малко тяло, което е било някога момиченце на име Мери Фийни.

Изправи се и излезе навън. Маккрийди чу приглушените гласове и плача на Ники. Рауз се върна обратно и започна да приготвя куфара си.