Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ
ГОРДОСТ И ИЗВЪНРЕДНИ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

1.

Май 1983 г.

Руският полковник излезе от сянката бавно и внимателно, независимо че бе видял и разпознал сигнала. Всички срещи с британската връзка бяха опасни и при възможност трябваше да се избягват. Но за тази среща сам беше изявил желание. Имаше въпроси за обсъждане, които не можеше да пусне като съобщение в конспиративната пощенска кутия. Едно разхлабено парче ламарина на покрива на депото до железопътната линия се блъскаше и скърцаше под напора на ранния утринен вятър. Той се обърна, установи източника на шума и отново се вгледа в тъмното място близо до обръщача на локомотивите.

— Сам?

Сам Маккрийди също наблюдаваше. От час стоеше в тъмнината на изоставената разпределителна станция в крайните предградия на Източен Берлин. Той видя или по-скоро чу пристигането на руснака, но все още изчакваше, за да се увери, че други стъпки не се движат по чакъла. Независимо че го бе правил много пъти, свитата топка в стомаха му не го напускаше.

В уречения час, доволен че са сами, той драсна една кибритена клечка на нокътя на палеца си, така че тя пламна за кратко и изгасна. Руснакът видя това и се показа иззад старата ремонтна барака. И двамата мъже предпочитаха мрака, защото единият беше предател, а другият — шпионин.

Маккрийди излезе от тъмнината, за да даде възможност на другия да го види, спря, за да установи, че той също е сам и след това тръгна напред.

— Евгений, толкова време мина, скъпи приятелю.

След пет крачки те можеха да се видят ясно и да се уверят, че няма никаква измама. Опасността от провал винаги грозеше подобни срещи. Руснакът може да е бил заловен и пречупен в стаята за разпити, давайки възможност на КГБ и източногерманската ЩАЗИ да поставят клопка на елитния британски разузнавач. Или съобщението може да е било разкрито и той сам да попадне в клопката, след което го очакваха дългите нощи със следователите и куршумът в тила. Майка Русия не знаеше пощада за своите изменници.

Маккрийди не се прегърна с него и дори не се ръкува. Човешкият контакт имаше някои предимства. Но Евгений Панкратин, полковник от Червената армия, свързан служебно с ГСВГ, беше студен тип: сдържан и надменен със своята арогантност.

Той беше забелязан най-напред в Москва през 1980 от едно аташе към британското посолство на дипломатически прием. По време на любезния, банален разговор, руснакът изведнъж направи язвителна забележка за своето общество. Дипломатът не реагира. Но отбеляза този факт и изпрати съобщение. След два месеца направиха първия пробен опит да го вербуват. Полковник Панкратин се държа уклончиво, но не отхвърли предложението. Оцениха това като положителна реакция. След това той беше назначен в Потсдам, към групата съветски войски в Германия, ГСВГ — тристахилядната армия с двадесет и две дивизии, която поддържеше както дисциплината на източногерманците и властта на марионетния режим на Хонекер, така и ужаса в Западен Берлин и НАТО в пълна готовност срещу евентуално съкрушително нахлуване през централната германска равнина.

Маккрийди се зае със случая, защото той беше в неговата област. През 1981 се срещна с Панкратин и го вербува. Нямаше суетене, нито излияния на чувства, с които трябваше да се съгласява… Само ясни претенции за пари.

Хората предават отечеството си по много причини: обида, идеология, липса на подкрепа, омраза към някой висшестоящ, срам от сексуалните си предпочитания, страх да не изпаднат в немилост, когато трябва да се върнат в родината си. При руснаците измяната беше свързана обикновено с дълбокото им разочарование от корупцията, лъжите и семействеността, които виждаха навсякъде около себе си. Но Панкратин беше истински наемник — той просто искаше пари. Казваше, че един ден ще избяга и ще се разкрие, но дотогава възнамеряваше да стане богат. Беше поискал тази среща в Източен Берлин, за да повиши цената си.

Панкратин бръкна в тренчкота си и извади обемист кафяв плик, който подаде на Маккрийди. Без емоции описа съдържанието на плика, който Маккрийди скри във вътрешната част на сакото си. Имена, места, синхронизация, дивизионна готовност, оперативни заповеди, придвижвания, постове, модернизиране на оръжията. Най-важна, разбира се, беше информацията за СС–20, ужасяващата мобилна съветска ракета със среден радиус на действие, чиито ядрени бойни глави бяха насочени към западноевропейските градове. Според Панкратин, ракетите се местеха в горите на Саксония и Тюрингия, по-близо до границата, с обхват, описващ дъга от Осло пред Дъблин до Палермо. Там, където на запад гъсти колони от честни, но наивни хора маршируваха със социалистическите знамена, искайки от своите правителства да намалят разходите за отбрана в знак на добра воля за мир.

— Има си цена, разбира се — каза руснакът.

— Разбира се.

— Двеста хиляди лири стерлинги.

— Дадено.

Това не беше съгласувано, но Маккрийди знаеше, че неговото правителство щеше да ги намери отнякъде.

— Има и нещо друго. Разбрах, че съм обявен за повишение в чин генерал-майор. Ще бъда прехвърлен в Москва.

— Моите поздравления! Като какъв, Евгений?

Панкратин направи пауза, за да подчертае значението на това, което щеше да каже.

— Заместник-директор на Обединения щаб за планиране към Министерството на отбраната.

Маккрийди беше поразен. Да има човек в сърцето на улица „Фрунзе“ 19 в Москва щеше да бъде превъзходно.

— Когато изляза от играта, искам сграда с апартаменти в Калифорния, с нотариален акт на мое име. Може би в Санта Барбара. Чувал съм, че там е хубаво.

— Наистина — съгласи се Маккрийди. — Нямаш ли желание да се установиш в Британия? Ще се погрижим добре за тебе.

— Не, нуждая се от слънцето на Калифорния. И един милион щатски долара на моя сметка, открита там.

— Апартамент може да се уреди — каза Маккрийди. — И един милион долара. Стига информацията да си заслужава.

— Не апартамент, Сам, а сграда с апартаменти, за да живея от рентата.

— Евгений, ти искаш между пет и осем милиона щатски долара. Не мисля, че моите хора имат такава сума пари. Дори за твоята информация.

Зъбите на руснака пробляснаха под военния му мустак в къса усмивка.

— Когато бъда в Москва, информацията, която ще ти донасям, ще надхвърли най-смелите очаквания. Ти ще намериш парите.

— Нека изчакаме първо твоето повишение, Евгений. Тогава ще говорим за апартаментите в Калифорния.

Те се разделиха след пет минути: руснакът, за да се върне с униформа в канцеларията си в Потсдам, а англичанинът, за да се промъкне през Стената в Западен Берлин. Щяха да го претърсят на Чекпойнт Чарли[1]. Пакетът щеше да прекоси Стената по друг, по-сигурен, но по-бавен маршрут. Едва когато го получеше, щеше да отлети обратно за Лондон.

Октомври 1983 г.

Бруно Моренц почука на вратата и влезе в отговор на жизнерадостното „влез“. Началникът му беше сам в офиса в претенциозния си въртящ кожен стол зад претенциозното си бюро. Той внимателно разбъркваше първото си кафе за деня в порцеланова чашка, приготвено от грижливата фройлайн Кепел — спретнатата стара мома, която обслужваше всяка негова законна нужда.

Подобно на Моренц, господин директорът беше от поколението, което можеше да си спомни края на войната и годините след това, когато германците пиеха цикориев екстракт и само американските окупатори и понякога англичаните се снабдяваха с истинско кафе. Това отдавна беше забравено. Дитер Ауст се наслаждаваше на сутрешното си колумбийско кафе, без да предложи на Моренц от него.

И двамата мъже гонеха петдесетте, но с това приликата свършваше. Ауст беше нисък, пълен, добре подстриган и облечен, директор на управлението в Кьолн. Моренц беше по-висок, плещест, с посивяла коса. Но той ходеше прегърбен, влачейки краката си, небрежно облечен в грубия си вълнен костюм. Освен това, той беше служител от нисък ранг, който никога нямаше да се домогне до титлата директор, нито да има собствен претенциозен офис с някоя, като фройлайн Кепел, която да му поднася колумбийско кафе в порцеланова чашка преди работа.

Сцената с началника, който вика своя подчинен за разговор, се разиграваше вероятно в много немски канцеларии през тази сутрин, но областта на занимание на тези двама мъже нямаше да бъде отразена на много други места. Нито разговорът, който последва. Защото Дитер Ауст беше шеф на Кьолнското управление на Западногерманските тайни служби.

Централата, обградена от здрави стени, се намираше в околностите на градчето Пулах, на шест мили южно от Мюнхен, на брега на река Исар, което може да изглежда странен избор, имайки предвид, че федералната столица от 1949 година е Бон, отдалечена на стотици мили от това място. Причината е историческа.

Веднага след войната американците основаха Западногерманската разузнавателна служба, за да противодействат на усилията на новия враг — Съветския съюз. Те избраха за ръководител на новата служба Райнхард Гелен, бивш шеф на германското разузнаване по време на войната, и дълго време организацията беше известна като службата на Гелен. Американците искаха Гелен да действа от тяхната окупационна зона, която обхващаше Бавария и юга.

Кметът на Кьолн, Конрад Аденауер, беше тогава твърде неизвестен политик. Когато съюзниците основаха Федерална република Германия през 1949 година, Аденауер, като неин първи канцлер, установи неочаквано столицата в своя роден град Бон, намиращ се на петнадесет мили от Кьолн. Почти всички федерални институции се преместиха там, но организацията на Гелен, новата Западногерманска тайна служба, остана в Пулах, където се намира и до ден днешен. Разузнавателната служба обаче поддържа свои управления във всяка провинциална столица на Федералната република и едно от най-важните е Кьолнското управление. Независимо че Кьолн не е столицата на Северен Рейн-Вестфалия, която е Дюселдорф, той е най-близо до Бон, а като столица на републиката, Бон е нервният център на правителството.

Моренц прие поканата на Ауст да седне, като се питаше дали не е направил нещо нередно.

— Скъпи Моренц, няма да говоря със заобикалки. — Ауст внимателно избърса устните си с чиста ленена кърпичка. — Другата седмица нашият колега Дорн ще се пенсионира. Ти знаеш за това, разбира се. Неговите задължения ще бъдат поети от наследника му. Той е много по-млад мъж, който ще напредне, помни ми думата. Има обаче една работа, която изисква по-зрял мъж. Бих желал ти да се заемеш с нея.

Моренц кимна, сякаш разбираше за какво става въпрос, макар че нищо не му беше ясно. Ауст опъна закръглените си пръсти и погледна навън през прозореца, свивайки чертите на лицето си в гримаса на съжаление за прищевките на своите хора. Той подбра внимателно думите си.

— Непрекъснато в тази страна има посетители, чужди сановници, които в края на деня, отрупан с преговори или официални срещи, имат нужда от разсейване… развлечение. Разбира се, нашите министри са щастливи да организират посещения в добри ресторанти, на концерт, на опера или на балет. Разбираш, нали?

Моренц кимна отново. Беше ясно точно като в мъгла.

— За съжаление, има някои, обикновено от арабските държави или от Африка, по-рядко от Европа, които съвсем ясно дават да се разбере, че биха предпочели да се радват на женска компания. Платена женска компания.

— Кол-гърлс — кимна Моренц.

— Накратко казано, да. И така, вместо важните чужденци да се обръщат към портиери и шофьори на таксита, да обикалят край витрините с червени фенери на Хорнщрасе или да се забъркват в неприятности в някой бар или нощен клуб, правителството предпочита да им предложи определен телефонен номер. Повярвай ми, скъпи Моренц, това се прави във всички столици по света. Ние не сме изключение.

— Ние ръководим проститутки? — попита Моренц.

Ауст беше шокиран.

— Ръководим? Разбира се, че не. Ние не ги ръководим. Ние не им плащаме. Клиентът прави това. Нито, трябва да подчертая, използваме каквато и да е информация, която бихме могли да получим, отнасяща се до навиците на някои от нашите важни посетители. Така нареченият сладък капан. Нашите конституционни закони и правила са съвсем ясни и не могат да се нарушават. Нека оставим тези капани на руснаците и… — той изсумтя — на французите.

Той взе три тънки папки от бюрото си и ги подаде на Моренц.

— Има три момичета. Различен физически тип. Моля те да се заемеш с тази работа, защото си зрял семеен мъж. Просто ги наглеждай бащински. Проверявай дали вземат редовно лекарства и поддържат външния си вид приличен. Информирай се дали не отсъстват или са в почивка. Накратко, дали са на разположение. И последно. При определени обстоятелства ще ти се обажда хер Якобсен. Не обръщай внимание на това, че гласът по телефона се променя, това винаги ще бъде хер Якобсен. Избери една от трите според вкусовете на клиента, които Якобсен ще ти разкрие, увери се, че е на разположение и установи време за визитата. След това Якобсен ще ти се обади отново за мястото и времето, което ще предаде и на клиента. После оставяме всичко на момичето и нейния посетител. Не е чак толкова тежка задача, нали? Няма да попречи на останалите ти задължения.

Моренц се надигна и се заклати тежко с папките в ръка. Чудесно, мислеше си той, след като напусна канцеларията. Тридесет години вярна служба, пет години до пенсия и накрая да се занимава с проститутки, служещи като примамка за чужденци, на които им дошло желанието да погуляят.

Ноември 1983 г.

Сам Маккрийди седеше в една затъмнена стая, дълбоко в подземието на Сенчъри Хаус в Лондон, Главната квартира на Британската разузнавателна служба, или СИС, често бъркана от пресата с MI–6 и наричана от посветените Фирмата. Той наблюдаваше трепкащия екран, на който масираната мощ (или част от нея) на Съветския съюз преминаваше в безкрайни редици по Червения площад. По традиция два големи парада се провеждаха на този площад: единият на Първи май, а другият по време на честването на Великата октомврийска социалистическа революция. Тя се празнуваше на седми ноември, а днес беше осми. Камерата остави боботещите танкове и показа редицата от лица на мавзолея на Ленин.

— Забави — каза Маккрийди.

Техникът от едната му страна протегна ръка към копчетата и панорамните кадри се забавиха. Империята на злото на президента Рейгън (той щеше да използва фразата по-късно) изглеждаше по-скоро като дом за престарели хора. В ледовития вятър изкривените старчески лица почти бяха изчезнали в яките на балтоните, чиито обърнати нагоре краища достигаха до сивите меки шапки.

Самият генерален секретар не беше там. Юрий В. Андропов, председател на КГБ от 1963 до 1978 година, който взе властта през 1982 година след продължителната агония на Леонид Брежнев, сам умираше бавно в клиниката на Политбюро край Кунцево. Не беше се показвал публично от предишния август и никога нямаше да се появи отново.

Черненко (който щеше да наследи Андропов след няколко месеца) стоеше най-отпред, заедно с Громико, Кириленко, Тихонов и партийния теоретик със строго лице Суслов. Министърът на отбраната, Устинов, се беше увил в маршалския шинел, окичен с медали от брадичката до кръста, достатъчни, за да послужат като преграда срещу вятъра. Имаше и няколко по-млади — Гришин, ръководителят на Московската партийна организация, и Романов, шефът на Ленинград. В единия край стоеше най-младият от всички, все още аутсайдер — един набит мъж, който се казваше Горбачов.

Камерата се надигна, за да докара във фокус групата офицери зад маршал Устинов.

— Задръж — каза Маккрийди. Картината замръзна. — Онзи там, третият отляво. Можеш ли да го увеличиш? Да го докараш в по-близък план?

Техникът внимателно започна да настройва апаратурата. Групата офицери идваше все по-близо и по-близо. Някои излязоха от кадър. Този, който Маккрийди беше посочил, попадаше твърде много вдясно. Техникът върна обратно три или четири кадъра, докато фигурата не застана в центъра, след което продължи с уголемяването. Офицерът беше полускрит зад един армейски генерал от Стратегическите ракетни войски, но мустакът му, необичаен сред съветските офицери, реши окончателно въпроса. Пагоните на шинела показваха, че има чин генерал-майор.

— Дяволите да го вземат — прошепна Маккрийди, — той е успял. Той е там. — Обърна се към безчувствения техник. — Джими, как по дяволите можем да вземем сграда с апартаменти в Калифорния?

 

 

— И така, краткият отговор, скъпи Сам — каза Тимъти Едуардс след два дена, — е, че няма да вземем. Не можем. Знам, че е жалко, но аз поставих въпроса на шефа и на финансовата служба и отговорът беше, че е твърде скъпо, за нас.

— Но неговата информация е безценна — запротестира Маккрийди. — Той струва повече от злато. Той е залеж на чиста платина.

— Без съмнение — каза Едуардс спокойно. Той беше с десетина години по-млад от Маккрийди, целеше се високо в кариерата, имаше елитно образование и лично богатство. Едва в края на своите тридесет години беше стигнал до поста заместник-шеф. Повечето мъже на негова възраст се гордееха, че ръководят отдел, стремейки се да достигнат до длъжността инспектор. А Едуардс се намираше вече точно под върха.

— Виж — каза той, — шефът беше във Вашингтон. Там е споменал за твоя човек, с цел да получи подкрепа. Нашите братовчеди винаги са ползвали неговата информация, откакто го въведе в играта. Те винаги са били във възторг от нея. Сега, изглежда, са готови да го поемат и сами да се разплащат с него.

— Той е раздразнителен и мъчен. Мене ме познава. Може да не иска да работи за някой друг.

— Хайде де, Сам. Ти си първият, който ще се съгласи, че той е наемник. Ще отиде там, където са парите. А ние ще ползваме информацията. Моля те да осигуриш гладкото предаване.

Той направи пауза и показа най-очарователната си усмивка.

— Между другото, шефът иска да те види. Утре сутринта в десет часа. Не мисля, че нарушавам правилата, като ти съобщя, че те очаква ново назначение. Стъпка нагоре, Сам. Нека погледнем фактите, нещата понякога завършват по най-добрия начин. Панкратин е в Москва, което затруднява връзката ти с него; ти покриваше Източна Германия твърде дълго време. Братовчедите са готови да поемат ръководството му, а ти получаваш заслужено повишение. Отдел, може би.

— Аз съм редови разузнавач — навъси се Маккрийди.

— Защо не се вслушаш в това, което шефът иска да каже — предложи Едуардс.

Двадесет и четири часа по-късно Сам Маккрийди беше назначен за ръководител на Д-Д отдела. ЦРУ пое ръководството и заплащането на генерал Евгений Панкратин.

Август 1985 г.

Това лято в Кьолн настъпиха големи горещини. Онези, които можеха, бяха изпратили съпругите и децата си към езерата, планините, горите и дори във вилите си по Средиземноморието, където по-късно щяха да се присъединят към тях. Бруно Моренц нямаше ваканционно жилище. Той се отдаваше изцяло на работата си. Заплатата му не беше голяма и нямаше перспектива да нарасне, тъй като през трите години, оставащи му до пенсия, по-нататъшно повишение беше малко вероятно.

Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба. Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.

Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.

Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава паника от края.

Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.

Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.

Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.

Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.

Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде. Къде? Щеше да има пенсията и спестяванията от своята друга работа, които внимателно съхраняваше в различни малки сметки в Германия под различни псевдоними. Щеше да има достатъчно пари в тях, повече, отколкото някой мислеше или предполагаше; достатъчно, за да си купи къща и да прави това, което наистина желае…

Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята друга работа — във всеки случай това бе строго забранено и щеше да доведе до незабавното му уволнение. Никога не спомена на Ирмтрауд за своите тайни спестявания. Но той не виждаше в това истинския си проблем.

Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.

Там, в това кафене, през този горещ летен следобед, Бруно окончателно се реши. Той щеше да й направи предложение. Ще й каже, че възнамерява да напусне Ирмтрауд, добре осигурена, ще напусне работата и ще я отведе със себе си към мечтания дом, който ще имат в родния Север край брега на морето.

Истинският проблем на Бруно Моренц, който той не виждаше, беше в неговата напреднала възраст. Като професионален лицемер, той не разкри намеренията си на никого и никой не му помогна в тази криза.

Ренате Хаймендорф беше на двадесет и шест години, висока брюнетка с хубави пропорции. На осемнадесет години тя стана любовницата и играчката на богат бизнесмен, три пъти по-възрастен от нея. Връзката им продължи пет години. Когато мъжът почина от инфаркт, предизвикан вероятно от преяждането, алкохола, цигарите и Ренате, той егоистично не остави нищо за нея в своето завещание, независимо че отмъстителната му съпруга не би могла да промени това.

Момичето успя да плячкоса съдържанието на скъпо мебелираното им любовно гнездо, което заедно с бижутата и дреболиите, получавани от него през годините, й донесе при разпродажбата прилична сума.

Но не достатъчна, за да се оттегли; не достатъчна, за да й позволи да продължи начина на живот, с който беше свикнала, а тя нямаше намерение да го остави, за да работи като секретарка с малка заплата. Реши да се захване с бизнес. Опитна в ласките, с които възбуждаше затлъстелите, излезли от форма мъже на средна възраст, в действителност имаше само един бизнес, в който можеше да влезе.

Тя плати дългосрочен наем на апартамент в тихия и почтен Ханвалд, предградие на Кьолн. Къщите тук бяха със солидна тухлена или метална конструкция, в някои случаи преобразувани в апартаменти, подобни на този, в който живееше и работеше. Тя представляваше четириетажна каменна постройка с по един апартамент на всеки етаж. Нейният беше на първия.

След като се премести, тя направи известни промени в него. В апартамента имаше всекидневна, кухня, баня, две спални, преддверие и коридор. Всекидневната се намираше от ляво на преддверието, а кухнята беше до нея. От другата страна на коридора, който тръгваше надясно от преддверието, бяха едната спалня и банята. По-голямата спалня се намираше в края на коридора, така че банята беше между тях. Точно преди вратата на по-голямата спалня, имаше шкаф за връхни дрехи, вграден в стената отляво.

Тя спеше в по-малката спалня, използвайки по-голямата в края на коридора като работна стая. Освен шкафа за дрехи, ремонтът, който предприе, включи звукоизолирането на голямата спалня с коркови блокчета, наредени по вътрешните стени, декорирани с тапети, за да не се виждат, както и двойното остъкляване и поставянето на дебела врата. Малко звуци от вътрешността на стаята можеха да проникнат навън, за да разтревожат и алармират съседите. Стаята, с нейния необикновен декор и снаряжения, се държеше винаги заключена.

Шкафът в коридора поместваше само обикновени зимни дрехи и дъждобрани. Други шкафове в работната стая съдържаха голямо количество еротично бельо, разнообразни екипи на ученичка, домашна прислужница, младоженка, сервитьорка, медицинска сестра, гувернантка, учителка, стюардеса, полицайка, надзирателка в нацистки лагер и водачка на скаути; заедно с обикновените принадлежности от кожа и пластмаса, високите до коляно ботуши, пелерините и маските.

От един скрин можеха да се извадят по-малък брой одежди за клиенти, които не бяха донесли със себе си нищо. Имаше дрехи на скаут, ученик и римски роб. Натикани в ъгъла бяха столът за изтезания заедно с опорите, докато в един куфар се поместваха веригите, белезниците, ремъците и камшиците, нужни за сцените за наказание.

Тя беше добра проститутка; във всеки случай имаше успех. Много от нейните клиенти се връщаха редовно. Отчасти актриса — всички проститутки трябва да бъдат в известна степен актриси, — тя можеше да влезе с пълно отдаване в мечтаната фантазия на своя клиент. Въпреки това, част от нейното съзнание винаги оставаше недокоснато, наблюдаващо, отчитащо, презиращо. Нищо в нейната професия не я вълнуваше — във всеки случай нейните лични предпочитания бяха съвсем различни.

Тя беше в професията от три години и след още две смяташе да се откаже, да си уреди нещата и да заживее в лукс от своите спестявания някъде надалеч оттук.

В този следобед на вратата й се позвъни. Тя беше станала късно и все още беше по пеньоар. Намръщи се; клиентите идваха само по предписание. Един поглед през шпионката на външната врата разкри, като в купа със златна рибка, разчорлената посивяла коса на Бруно Моренц, нейния пазител от Външното министерство. Тя въздъхна, отигра една лъчезарна усмивка на възторжено посрещане и отвори вратата.

— Бруно, скъпи…

 

 

Два дена по-късно Тимъти Едуардс покани Сам Маккрийди на обяд в Брукс клуб в Лондон. Сред няколкото мъжки клуба, в които Едуардс членуваше, Брукс беше предпочитаният от него за обяд. Там съществуваше винаги шансът да се срещне и да размени няколко любезности с Робърт Армстронг, секретар на кабинета, смятан за вероятно най-влиятелния мъж в Англия и очевидно председател на Петимата мъдреци, които един ден щяха да предложат за одобрението на Маргарет Тачър новия шеф на СИС.

Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.

— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът точно, като по книга. Някои от старите начини на действие, нарушаването на правилата, трябва да бъдат, как да го кажа… възпирани?

— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.

— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…

— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.

Едуардс продължи:

Полтъргайст, Сам. Не знам как е бил пропуснат толкова време. Полтъргайст е на редовен щат към Германската разузнавателна служба. Истинска буря ще се разрази, ако в Пулах открият, че той е шпионирал за тебе. Това е срещу абсолютно всички закони. Ние не ръководим разузнавачи от приятелски служби. Можем да бъдем поставени в неудобно положение. Освободи се от него, Сам. Прекрати договора. Незабавно.

— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.

— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.

— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.

Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.

— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.

 

 

В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.

От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.

Нямаше празни приказки, нито шеги. Майор Ванавская оказваше такова въздействие върху хората. В по-ранните години някои от младите глупаци обръщаха внимание на сияещата късо подстригана руса коса над чистата униформена риза и на стройните крака под зелената пола. Те пробваха безуспешно късмета си. На двадесет и пет години тя се омъжи от кариеристични подбуди за един полковник и след три години се разведе. Неговата кариера затъна, докато нейната тръгна нагоре. На тридесет и пет години тя не носеше вече униформи, само строгия костюм от сив плат върху бялата блуза с увиснала панделка на шията.

Някои все още мислеха, че могат да спечелят нейната благосклонност, докато не срещнеха ледения поглед на сините й очи. В КГБ, която не е организация на либерали, майор Ванавская имаше репутацията на фанатичка, а фанатиците плашат.

Нейният фанатизъм беше работата й… и — предателите. Абсолютно предана комунистка, идеологически чиста от всякакви съмнения, тя се бе посветила на преследване на предателите. Мразеше ги със студена страст. Тя издейства да я прехвърлят от Второ главно управление, където обектите бяха някой случаен, бунтарски настроен поет или оплакващ се работник, в независимото Трето управление, занимаващо се с Въоръжените сили. Тук предателите, ако имаше такива, щяха да бъдат от по-висок ранг, по-опасни.

Преместването в Трето управление, уредено от нейния съпруг — полковник в последните дни на брака, когато той все още отчаяно се опитваше да й угоди, я доведе в този анонимен служебен блок, намиращ се точно на Садовая Спаская — околовръстния път на Москва; и до това бюро и папката, която сега лежеше отворена пред нея.

Две години работа отлетяха заради тази папка, въпреки че трябваше да вмества тази работа между другите задължения, докато по-висшестоящите започнаха да й вярват. Две години на проверки на фактите, на молби за съдействие от другите отдели, на непрекъсната борба срещу объркването, създавано от онези кучи синове от армията, които винаги се подкрепяха един друг; две години на съпоставяне на малките фрагменти от информация, докато картината започна да излиза наяве.

Заниманието на майор Людмила Ванавская се състоеше в откриването на ренегати, диверсанти и понякога на истински предатели в армията, флота или военновъздушните сили. Загубата на ценно държавно оборудване заради нехайство беше зло, липсата на мощ в Афганистанската война — още по-голямо зло, но папката на нейното бюро разкриваше съвсем друга история. Тя беше убедена, че някъде в армията се подвизаваше служител с дяволски високо положение, от когото преднамерено изтичаше информация.

На най-горната страница от папката пред нея имаше списък с осем имена. Пет бяха зачеркнати. Пред две имаше поставени въпросителни. Но нейният поглед винаги се връщаше на осмото. Тя вдигна телефонната слушалка и поръча един номер, след което я свързаха със секретаря на генерал Шаляпин, шефа на Трето управление.

— Да, другарю майор. Личен разговор? Никой друг да не присъства? Разбирам… Проблемът е в това, че другарят генерал е в Далечния изток… Не по-рано от другия вторник. Много добре тогава, значи другия вторник.

Майор Ванавская постави обратно телефонната слушалка и се намръщи. Четири дни. Добре, тя беше чакала две години, може да почака още четири дни.

 

 

— Мисля, че се реших окончателно — каза Бруно на Ренате с детински възторг на следващата сутрин. — Спечелих достатъчно, за да го купя целия, да го украся и ремонтирам. Това е един чудесен малък бар.

Намираха се в леглото в нейната спалня — понякога тя му оказваше тази чест, защото той мразеше работната спалня, както мразеше и професията й.

— Разкажи ми отново — изгука тя. — Обичам да слушам за това.

Той се ухили. Видя го само веднъж, но се влюби в него. Беше точно това, за което мечтаеше. Намираше се до морето, където хладните северни ветрове щяха да поддържат въздуха свеж и чист. Студено през зимата, разбира се, но имаше централно отопление, което се нуждаеше от ремонт.

— Нарича се бар „Фар“ и рекламата му е един стар корабен фар. Намира се на открития кей, точно пред пристанището на Бремерхафен. От прозорците на горния етаж можеш да видиш остров Мелум — ако нещата се развиват добре, бихме отишли с една лодка дотам през лятото. Долу има един старомоден пиринчен бар — ще стоим зад него и ще приготвяме напитките, — а на горния етаж е хубавият уютен апартамент. Не толкова голям като този, но ще ни бъде удобно, след като се нанесем. Споразумяхме се за цената и платих депозита. Ремонтът ще продължи до края на септември. Тогава ще мога да те махна от всичко това.

Тя трудно се сдържаше да не се изсмее на глас.

— Нямам търпение, скъпи. Ще бъде чудесен живот… Искаш ли да опиташ отново? Този път може би ще успеем.

Ако Ренате беше друг човек, тя щеше да се отнесе коректно с възрастния мъж, като му обясни, че няма намерение да се маха от всичко това, най-малко пък заради някакъв пуст и брулен от вятъра кей в Бремерхафен. Но тя се забавляваше да удължава неговата заблуда, за да бъде нещастието му накрая по-голямо.

 

 

Един час след разговора в Кьолн, един черен ягуар профуча по шосе М–3 и се устреми към по-спокойните селски пътища на Хемпшир. Личната кола на Тимъти Едуардс се управляваше от служебния му шофьор. На задната седалка седеше Сам Маккрийди, който трябваше да остави обичайните си неделни занимания в своя апартамент в Абингдън Вилас, Западен Лондон, след телефонното повикване на заместник-шефа.

— Съжалявам, но нямаш избор, Сам. Спешно е.

Телефонът иззвъня, когато се намираше във ваната, наслаждавайки се от дълго време на горещата вода. Вивалди се въртеше в музикалния шкаф, а по целия под на всекидневната бяха разпръснати неделните вестници. Успя набързо да си сложи една спортна риза, кадифени джинсови панталони и яке, когато Джон, който беше взел ягуара от паркинга, застана на входната врата.

Ягуарът влезе величествено в посипания с пясък преден двор на солидна провинциална къща в джорджиански стил. След като спря, Джон слезе от колата и тръгна да отваря задната врата, но Маккрийди го беше изпреварил. Мразеше да го третират като важна личност.

— Наредиха ми да ви предам, че те ще бъдат отзад, сър, на терасата — докладва Джон.

Маккрийди огледа замъка. Преди десет години Тимъти Едуардс се ожени за дъщерята на един дук, който прояви достатъчна деликатност да зареже на средна възраст високото си положение, оставяйки значително имущество на двамата си наследници — новия дук и лейди Маргарет. Тя получи около три милиона лири стерлинги. Маккрийди прецени, че около половината от сумата беше инвестирана в този първокачествен хемпширски парцел. Той обиколи отстрани къщата и стигна обградения с колонади вътрешен двор.

Три от четирите плетени кресла, намиращи се в двора, бяха заети. Малко по-нататък, на бяла чугунена маса, имаше сложен обяд за трима. Без съмнение, лейди Маргарет щеше да остане вътре, без да обядва с тях. Той също смяташе да откаже. Двамата мъже се надигнаха от креслата.

— А, Сам — каза Едуардс, — радвам се, че успя да дойдеш.

Това е малко множко, помисли си Маккрийди. Никакъв друг избор не му беше оставен.

Едуардс гледаше Маккрийди и се чудеше не за първи път, защо неговият изключително способен колега продължаваше да идва на хемпширските сбирки облечен като някой, който току-що е оставил работата в градината си. Той самият беше с великолепни туристически обувки, светлокафяви памучни панталони с остър ръб и жилетка, наметната над копринената риза и шалчето.

Маккрийди се вгледа в своя домакин и си зададе въпроса защо Едуардс винаги носеше носната си кърпичка в левия ръкав. Това беше армейски навик, дошъл от кавалерийските полкове. По време на вечеринка кавалерийските офицери са носели толкова стегнати панталони, че една смачкана носна кърпа, извадена от джоба, би създала превратна представа у дамите за нейната чистота. Но Едуардс никога не беше служил в кавалерията, нито в който и да е друг полк. Той дойде в СИС направо от Оксфорд.

— Не мисля, че се познавате с Крис Епълярд — рече Едуардс, при което високият американец протегна ръката си. Изглеждаше като жилав тексаски каубой. В действителност беше от Бостън. Каубойския вид му придаваха цигарите Кемъл, които пушеше една след друга. Ето защо обядваха навън, помисли си Сам. На Едуардс нямаше да му се хареса ценните старинни картини да бъдат опушени с никотин.

— Струва ми се, че не — каза Епълярд. — Радвам се да се срещна с тебе, Сам. Известна ми е твоята репутация.

Маккрийди го знаеше по име и от снимките: помощник-шеф на Европейския отдел на ЦРУ. Жената, която седеше в третото кресло, се наведе напред и протегна ръка.

— Здравей, Сам, как я караш напоследък?

Клаудия Стюарт все още изглеждаше великолепно за своите четиридесет години. Тя задържа погледа и ръката му малко повече, отколкото беше необходимо.

— Благодаря, добре, Клаудия. Чувствам се отлично.

Очите й говореха, че не му вярва. Никоя жена не може да си представи, че мъжът, с когото е споделяла някога леглото, е в състояние да се оправи от преживяното.

 

 

Години преди това в Берлин Клаудия се беше влюбила сериозно в Сам Маккрийди. Тя остана озадачена и разстроена, когато не постигна нищо. Тогава не знаеше за съпругата на Сам, Мей.

Клаудия служеше във филиала на ЦРУ в Западен Берлин, а той беше на посещение там. Никога не й каза с какво се занимаваше. По-късно научи, че всъщност е вербувал тогавашния полковник Панкратин. Тя беше тази, която го пое от него.

От погледа на Едуардс не убягна особеният начин, по който двамата се поздравиха. Лесно се сети какво се крие зад това. Никога не престана да го учудва фактът, че жените харесваха Сам. Той беше толкова… смачкан. Говореше се, че някои от момичетата в Сенчъри Хаус биха се радвали, ако могат да оправят връзката му, да зашият някое копче или нещо друго. Намираше това за необяснимо.

— Съжалявам за Мей — каза Клаудия.

— Благодаря — отвърна Маккрийди. Мей, сладката, любеща и обичана негова съпруга. Три години откакто тя почина. Мей, която беше чакала през всичките дълги нощи в ранните години, винаги на мястото си, когато той се завръщаше у дома от Желязната завеса. Мей, която никога не задаваше въпроси, нито се оплакваше. Множествената склероза може да се развие бързо или бавно. При Мей тя настъпваше бързо. След година беше на количка, след още две си отиде. Оттогава той живееше сам в апартамента в Кенсингтън. Благодареше на Бога, че синът му учеше в колеж и го извикаха вкъщи само за погребението. Той не видя болката, нито отчаянието на своя баща.

Един иконом — би трябвало да си вземе иконом, помисли си Маккрийди — се появи с поднос, на който стърчеше висока тясна чаша шампанско. Маккрийди повдигна веждите си. Едуардс прошепна нещо на ухото на иконома и той се върна с халба бира. Маккрийди отпи. Наблюдаваха го. „Лагер“. Известна бира. Той въздъхна. Би предпочел горчива английска бира, не толкова студена, ухаеща на шотландски малц и кентски хмел.

— Имаме проблем, Сам — рече Епълярд. — Клаудия, кажи му ти.

— Панкратин — каза Клаудия. — Спомняш ли си го?

Маккрийди опита бирата и кимна.

— В Москва контактуваме с него главно чрез тайници с дължина колкото една ръка. Няма почти никакъв допир. Информацията му е фантастична, а нашите възнаграждения за нея — твърде високи. Само в краен случай осъществяваме лични срещи с него. Последния път той ни изпрати съобщение със спешна поръчка.

За един момент настъпи тишина. Маккрийди повдигна очи и се втренчи в Клаудия.

— Пише, че е попаднал на нерегистрирано копие на военния план на Съветската армия, в който е описан цялостният ред за водене на военни действия на Западния фронт. Ужасно се нуждаем от този план, Сам.

— Тогава идете и го вземете — каза Сам.

— Този път той няма да използва тайник. Пише, че материалът е твърде обемист и няма да се побере. Ще бъде твърде забележим. Ще го предаде на някой, когото познава и на когото вярва. Иска това да бъдеш ти.

— В Москва?

— Не, в Източна Германия. Той започва скоро инспекция в тамошните гарнизони, която ще продължи седмица. Иска предаването да стане дълбоко на юг в Тюрингия, близо до границата с Бавария. Неговата обиколка ще го отведе на юг и на запад през Котбус, Дрезден, Карлмарксщат и ще продължи към Гера и Ерфурт. След това обратно към Берлин в сряда вечерта. Иска да предаде материала във вторник или в сряда сутринта. Пише, че не познава добре тези места. Иска да използва глухите релси на някоя железопътна гара. С изключение на това, останалото — как ще се измъкне и ще го направи — е обмислил в най-малки подробности.

Сам отпи от бирата и погледна към Едуардс.

— Обясни ли им, Тимъти?

— Споменах го бегло — каза Едуардс, след което се обърна към гостите.

— Вижте, трябва да изясня, че Сам в действителност не може да отиде. Споменах това… Споменах това на шефа и той е съгласен. За Сам има спуснато черно знаме от ЩАЗИ.

Клаудия повдигна вежди.

— Това означава, че ако ме заловят отново там, няма да има удобна размяна на границата.

— Ще го разпитват и ще го застрелят — добави ненужно Едуардс.

Епълярд подсвирна.

— Човече, това противоречи на правилата. Трябва здраво да си ги раздрусал.

— Всеки прави, каквото може — каза тъжно Сам. — Между другото, щом аз не мога да отида, има един човек, който може. Тимъти и аз говорихме за него миналата седмица в клуба.

Едуардс едва не се задави с шампанското.

— Полтъргайст? Панкратин пише, че ще предаде материала само на някой, когото познава.

— Той познава Полтъргайст. Спомняш си когато ти разправях как ми беше помагал в ония години. През осемдесет и първа, когато вербувах Панкратин, Полтъргайст трябваше да поддържа връзката с него, докато аз успеех да се добера дотам. В действителност той харесва Полтъргайст. Ще го познае отново и ще му предаде материала. Той не е глупак.

Едуардс оправи шалчето на врата си.

— Много добре, Сам. За последен път ще го направим.

— Опасно е и залогът е висок. Искам награда за него. Десет хиляди лири стерлинги.

— Съгласен — кимна Епълярд без колебание. След това извади лист хартия от джоба си. — Ето детайлите, които Панкратин предвижда за начина на предаване. Нужни са две алтернативни места за срещата. Едно основно и едно резервно. Можеш ли да ни уведомиш в срок от двадесет и четири часа за твоя избор, за да можем да му го предадем?

— Не мога да принудя Полтъргайст да отиде — предупреди Маккрийди. — Той е наемник, а не на щат при нас.

— Моля те, опитай, Сам — каза Клаудия.

Сам се изправи.

— Между другото, този вторник кога се пада?

— По-следващият — рече Епълярд. — След осем дена.

— Исусе Христе — въздъхна Маккрийди.

Бележки

[1] Пропускателен пункт между двете зони. — Б.ред.