Фредерик Форсайт
Измамникът (11)

3.

Тимъти Едуардс слушаше внимателно. Изложението и оценките на Маккрийди продължиха тридесет минути. Когато завърши, Едуардс попита спокойно:

— И си съвсем сигурен, че вярваш на Кийпсейк?

Маккрийди бе очаквал този въпрос. Въпреки че Кийпсейк работеше за британците от четири години след онази първа среща с офицер от СИС в Дания, когато предложи услугите си като агент, това бе свят на сенки и подозрения. Винаги съществуваше възможността, колкото и малка да бе тя, Кийпсейк да е двоен агент, все още истински лоялен към Москва. Точно с това можеше да е свързано неговото обвинение към Орлов.

— Минаха вече четири години — каза Маккрийди. — В продължение на четири години информацията на Кийпсейк бе проверявана по всички възможни канали. Тя е достоверна.

— Да, без съмнение — съгласи се Едуардс някак успокоен. — За съжаление, ако само една дума от това отиде при нашите братовчеди, те ще кажат точно обратното — че нашият човек лъже, а техният казва истината. Проблемът е, че Ленгли е очарован от този Орлов.

— Не мисля, че трябва да им се казва за Кийпсейк — възрази Маккрийди. Той се грижеше твърде много за сигурността на руснака в посолството в Кенсингтън Палас Гардънс. — Освен това Кийпсейк чувства, че времето му може би свършва. Той инстинктивно усеща, че в Москва са възникнали подозрения за изтичане на информация. Ако се убедят в това, ще бъде само въпрос на време преди да се насочат към своята резидентура в Лондон. Когато Кийпсейк окончателно излезе от играта, тогава можем да изясним нещата с братовчедите. В този момент може да се окаже много опасно да разширяваме кръга от хора, които знаят за него.

Едуардс взе своето решение.

— Съгласен съм с това, Сам. Но искам да се консултирам с шефа по този въпрос. Тази сутрин той е горе в кабинета. Ще говоря с него по-късно. Остани на разположение.

 

 

През обедния час, който Едуардс прекара със своя шеф в неговия офис, намиращ се на най-горния етаж, един военен вариант на Груман Гълфстрийм III се приземи във военновъздушната база на САЩ Алкънбъри, разположена малко по на север от пазарния център Хънтингтън в графство Кембриджшир. Той бе излетял в полунощ от военновъздушната база на Националната гвардия край Трентън, Ню Джърси, с пътници, пристигнали от Кентъки и качени на борда под прикритието на мрака, далеч от помещенията на базата.

Калвин Бейли бе направил добър избор с Алкънбъри. В базата се намираше 527-и ескадрон на Военновъздушните сили на САЩ, чиито пилоти летят на изтребители F–5. Наричат ги Агресорите, защото F–5 имат конфигурация подобна на руските Миг–29 и по време на военновъздушни учения Агресорите играят ролята на атакуващи съветски изтребители срещу бойните самолети на своите британски и американски колеги. Те изучават и са експерти по всички съветски тактики за водене на въздушния бой и се толкова вживяват в своята роля, че приказват помежду си на руски, когато са във въздуха. Техните оръжия и ракети могат така да се приспособят, че да отбелязват само електронни попадения и пропуски, но останалото — отличителни знаци, бойни униформи, маневри във въздуха и жаргон — е неподправено руско.

Когато Рот, Орлов, Крол и останалите слязоха от Грумана, те бяха екипирани в бойните униформи на Агресорите. Преминаха незабелязани и скоро бяха настанени в предназначена за тях едноетажна сграда, разположена настрана от другите и обзаведена с жилищни помещения, кухня, зали за съвещания и една, снабдена с електронна апаратура стая, в която щяха да разпитват Орлов. Рот се консултира с командира на базата и бе решено да се позволи на британски екип достъп до базата на следващата сутрин. След това, до известна степен заточена, американската група се оттегли за малко сън.

 

 

Телефонът на Маккрийди звънна в три часа следобед и Едуардс го повика отново при себе си.

— Предложенията са приети и съгласувани — осведоми го Едуардс. — Ние поддържаме нашата преценка, че Кийпсейк казва истината, а американците имат от своя страна дезинформиращ агент. По тази причина, проблемът е, че за каквото и да се намира тук Орлов, ние все още не знаем. Изглежда, че за момента той дава ценна информация, което прави малко вероятно нашите братовчеди да ни повярват, още повече, че шефът се съгласи да не разкриваме съществуването, а още по-малко самоличността на Кийпсейк. И така, как предлагаш да процедираме?

— Нека да поговоря с него — каза Маккрийди. — Имаме право на среща. Можем да задаваме въпроси. Джо Рот отговаря за него, а аз познавам Джо. Той не е глупак. Може би мога да притисна Орлов, здраво да го притисна, преди Рот да извика: Достатъчно. Да посея няколко семена на съмнение. Да накарам братовчедите да започнат да размишляват върху идеята, че той може да не е това, за което се представя.

— Добре — каза Едуардс. — Заеми се с това.

Каза го така, сякаш бе негово собствено решение, негова собствена проява на великодушие. В действителност обядът му с шефа, който щеше да се оттегли в края на годината от своя пост, протече твърде трудно.

Амбициозният помощник-шеф, който се гордееше със своите превъзходни лични връзки с ЦРУ, предполагаше, че един ден одобрението на Ленгли за неговата кандидатура можеше да бъде полезно за назначаването му за шеф на СИС.

По време на обяда Едуардс предложи един много по-малко опитен, но не толкова неудобен следовател като Сам Маккрийди да се занимае с неудобния въпрос, свързан с разобличаването от страна на Кийпсейк на новото съкровище на ЦРУ.

Неговото предложение бе отхвърлено. Сър Кристофър, бивш редови разузнавач, настоя Измамника, когото сам бе назначил, да се заеме с разпита на Орлов.

Маккрийди потегли рано на следващата сутрин с кола за Алкънбъри. Шофираше Денис Гоунт. Едуардс уреди молбата на Маккрийди Гоунт също да присъства на разпита с руснака. На задната седалка на колата седеше една дама от MI–5. Службата за сигурност настойчиво поиска също да има свой представител на срещите с руснака, тъй като специфичната поредица от въпроси щеше да засегне съветските агенти, работещи срещу Британия на нейна територия, а именно с тях се занимаваше MI–5.

Алис Далтри бе в началото на тридесетте си години, хубава и много умна. Тя все още изглеждаше обхваната от страхопочитание към Маккрийди. В техния непроницаем, затворен свят, въпреки принципа за ограничаване на информацията, бяха изтекли някои сведения за случая с Панкратин от предишната година.

Колата бе снабдена със специален телефон. Приличащ на обикновените автомобилни телефони, само малко по-голям, той можеше да се превключва в шифрован режим за осъществяване на връзки с Лондон. Можеха да възникнат въпроси по време на разговора с Орлов, които да се нуждаят от съгласуване с Лондон.

През по-голямата част от пътуването Маккрийди седеше тихо, гледайки през предния прозорец сменящите се картини на провинциалната природа в ранната лятна утрин, наслаждавайки се отново на красотата на Англия в края на пролетта.

Припомни си разговора с Кийпсейк. Според руснака, преди години в Лондон той е бил свързан странично с първите етапи от подготовката на заблуждаваща операция, чието последно осъществяване може би бе свързано с Орлов. Била наречена с кодовото име Планът Потемкин.

Иронично наименование, помисли си Маккрийди, един намек за черния хумор на КГБ. Почти със сигурност не бе свързано с броценосеца Потемкин, нито с името на маршал Потемкин, а с Потемкинските села.

Преди години императрица Екатерина Велика, най-безжалостната диктаторка, изтърпяна от многострадална Русия, посетила новозавладения Крим. Ужасен от възможността тя да види треперещите от студ хора в техните бараки, нейният главен министър Потемкин изпратил дърводелци, мазачи и художници да издигнат и да нарисуват красиви фасади на спретнати, солидни къщи, с усмихнати и махащи за поздрав селяни от прозорците. Късогледата стара императрица била очарована от картината на селската идилия и се върнала обратно в двореца. По-късно работниците свалили фасадите, за да открият отново мизерните бараки зад тях. Тези измамни фасади били наречени Потемкински селища.

— Целта е ЦРУ — бе казал Кийпсейк. Той не знаеше коя точно ще бъде жертвата, нито как ще бъде нанесен ударът. Планът не бил даден за разработка от неговия отдел, от който поискали само незначителна помощ.

— Но това трябва да е последното действие на Потемкин — бе казал той. — Доказателството ще бъде в две части. Нито едно от сведенията на Орлов няма да предизвика сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси. Второ, вие ще станете свидетели на значителна деморализация в редиците на ЦРУ.

В момента последното със сигурност още не можеше да се разследва, размишляваше Маккрийди. Възстановявайки се от несъмненото неудобство след случая с Юрченко, неговите американски приятели се носеха на високо, главно благодарение на своя нов актив. Той реши да се концентрира върху другата възможност.

На входния портал на военновъздушната база Маккрийди показа карта за самоличност (не с истинското си име) и помоли по телефона да извикат Джо Рот. След няколко минути Рот се появи в джип на военновъздушните сили.

— Сам, радвам се да те видя отново.

— Радвам се, че си се върнал, Джо. Доста голяма ваканция си взе.

— Хей, съжалявам. Не ми беше даден никакъв избор, никакъв шанс да обяснявам. Въпросът бе да взема ли човека и да бягаме или да го върна обратно.

— Това е о’кей — каза Маккрийди спокойно. — Всичко е обяснено. Всичко е замазано. Позволи ми да ти представя моите двама колеги.

Рот се наведе към колата и се здрависа с Гоунт и Далтри. Имаше отпуснат и доволен вид. Не предвиждаше никакви проблеми и се радваше, че британците щяха да участват в подялбата на тортата. Той уреди техния пропуск с командира на наряда и двете коли прекосиха една след друга базата до изолирания блок, където бе настанен екипът от ЦРУ.

Подобно на много служебни сгради, тази не представляваше архитектурен бисер, но бе функционална. Единичен коридор я разделяше по цялата дължина, а вратите от двете му страни отвеждаха към стаи, кухни, столова и зали за съвещания. Една дузина полицаи от военновъздушните сили обграждаха сградата. Оръжието им се виждаше.

Маккрийди се огледа наоколо преди да влезе. Забеляза, че докато той и двамата му колеги не предизвикаха никакво внимание, много от минаващите наблизо служители на базата наблюдаваха с любопитство кръга от въоръжената охрана.

— Всичко, което са успели да постигнат — измърмори той на Гоунт, — е да посочат проклетото място на всеки екип от КГБ, въоръжен с чифт бинокли.

Рот ги въведе в една стая в центъра на сградата. Нейните прозорци бяха затворени, а капаците спуснати; единственото осветление бе електрическо. Няколко удобни фотьойла образуваха кръг около масата за кафе в центъра на стаята; обикновени столове и маси бяха наредени край стените за тези, които щяха да си водят бележки.

Рот сърдечно покани с ръка британската група да се настани във фотьойлите и поръча кафе.

— Ще отида да доведа Минстрел — каза той, — освен ако не искате да се поосвежите преди това.

Маккрийди поклати с глава.

— По-добре да се захванем с работа, Джо.

Когато Рот излезе, Маккрийди кимна на Гоунт и Далтри да се преместят на столовете край стената. Посланието му бе: гледайте и слушайте, не изпускайте нищо. Джо Рот бе оставил вратата отворена. От дъното на коридора Маккрийди чуваше натрапчивата мелодия на „Мост над развълнуваната вода“. Звукът спря, след като някой изключи касетофона. След това Рот се върна. Той въведе в стаята един набит, як мъж, облечен с поло и памучни панталони.

— Сам, позволи ми да ти представя полковник Пьотр Орлов. Питър, това е Сам Маккрийди.

Руснакът се загледа в Маккрийди с безизразен поглед. Той бе чувал за него. Всички високопоставени офицери от КГБ бяха чували по това време за него. По нищо обаче не можа да се разбере, че името му е направило впечатление. Маккрийди прекоси килима в центъра на стаята с протегната ръка.

— Скъпи полковник Орлов, много ми е приятно, че ви виждам — каза той с топла усмивка.

Кафето бе сервирано и те се наместиха, Маккрийди срещу Орлов, Рот от едната му страна. На странична маса до тях един магнетофон започна да се върти. Нямаше микрофони на масата за кафе. Те щяха да предизвикат отвличане на вниманието. Магнетофонът не би изпуснал нищо.

Маккрийди започна внимателно, с комплименти и така продължи през първия час. Отговорите на Орлов идваха бързо и без затруднения. Но след първия час, Маккрийди ставаше все по-озадачен или така изглеждаше.

— Всичко това е много добре, чудесни сведения — каза той. — Имам просто този незначителен проблем — всъщност, сигурен съм, че всички го имаме. Не ни дадохте нищо друго, освен кодови имена. Имаме агента Уайлдфаул някъде във външното министерство; агента Кестрел, който може би служи като офицер във военноморския флот или е цивилен, работещ за флота. Както виждате, полковник, моят проблем е, че нищо не може в действителност да ни доведе до разкриване или арест.

— Мистър Маккрийди, както обясних много пъти, тук и в Америка, работата ми в Управлението за нелегални операции приключи преди повече от четири години. Освен това, аз се бях специализирал с Централна и Южна Америка. Нямах достъп до досиетата на агентите в Западна Европа, Британия или Америка. Те бяха строго охранявани, както съм сигурен, че ги охранявате и тук.

— Да, разбира се, колко глупаво от моя страна — смотолеви Маккрийди. — Но аз мислех повече за вашата работа в Московския център за планиране. Доколкото разбирам, тя е била свързана с изготвянето на истории, служещи за прикритие, легенди за хората, които трябва да бъдат внедрени или просто наети. Също така системи за създаване на контакт, предаване на информация… разплащане с агентите. То включва банките, които се използват, платените суми, периодите, през които се извършват изплащанията, текущи сметки. Всичко това вие изглежда сте… забравил.

— Моята служба в Планирането бе дори преди работата ми в управлението за нелегални операции — възрази Орлов. — Преди осем години. Банковите сметки са осемцифрени, невъзможно да се запомнят всичките.

Чувстваше се, че говори с крайно усилие. В гласа му се усещаше раздразнение. Рот започна да се мръщи.

— Поне един номер — каза Маккрийди, като че ли мислеше на глас. — Или поне една банка.

— Сам! — Рот се наведе напред енергично. — Накъде биеш?

— Опитвам се просто да установя дали нещо, което полковник Орлов ни е дал през последните шест седмици, действително ще причини сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси.

— Какво искате да кажете? — Бе Орлов, изправен на крака, явно разгневен. — Час след час съм издавал факти от съветското военно планиране, разположението на бойните части, нивото на въоръжение, нивата на бойна готовност, личности. Подробности от Афганистанската война. Мрежи от агенти в Централна и Южна Америка, които сега са разтурени. А вие ме третирате като… като престъпник.

Рот също се изправи на крака.

— Сам, мога ли да поговоря с тебе? Насаме. Да излезем.

Той се отправи към вратата. Орлов седна отново и се загледа печално в пода. Маккрийди се изправи и тръгна след Рот. Далтри и Гоунт останаха на своите маси, без да помръднат. Младият служител на ЦРУ, боравещ с магнетофона, го изключи. Рот не спря да върви, докато не стигна откритата тревна площ вън от сградата. Тогава той се обърна към Маккрийди.

— Сам, какво по дяволите мислиш, че правиш?

— Опитвам се да установя искреността на Орлов — каза. — Затова съм тук.

— Нека изясним този въпрос — тросна се Рот. — Ти не си тук, за да установяваш искреността на Минстрел. Това вече е направено. От нас. Много пъти. Ние сме доволни, че той е истински и дава всичко от себе си, за да си спомни каквото може. Ти си тук в резултат на отстъпка, направена от директора на ЦРУ, за да споделим информацията на Минстрел. Това е всичко.

Маккрийди гледаше унесено развълнуваните полета с младо жито оттатък оградата на базата.

— И колко мислиш, че наистина струва тази информация, Джо?

— Много. Точно както той каза, разположение на съветските военни бази, ниво на въоръжение, планове…

— Които всички могат да бъдат променени — измърмори Сам, — твърде бързо и лесно. При условие, че знаят какво той ви издава.

— А Афганистан? — каза Рот.

Маккрийди се смълча. Не можеше да сподели със своя колега от ЦРУ това, което Кийпсейк му бе казал в кафенето двадесет и четири часа по-рано, но можеше отново да чуе в себе си шепнещия глас:

 

Сам, този нов човек в Москва, Горбачов. Ти знаеш все още малко за него. Но аз го познавам. Когато беше тук на посещение при мисис Тачър, преди да стане генерален секретар, когато бе все още член на Политбюро, аз се занимавах с организирането на неговата охрана. Поприказвахме си. Той е необикновен, много открит, много прям. Тази перестройка, за която говореше, тази гласност. Знаеш ли какво означават те, приятелю? Преди да изминат две години, до 1988, може би 1989, всички тези военни сведения ще загубят своето значение. Той няма намерение да напада през Централната германска равнина. Той ще се опита наистина да преустрои цялата съветска икономика и общество. Ще се провали, разбира се, но ще се опита. Ще изтегли войските от Афганистан, ще ги върне обратно и от Европа. Всичко това, което Орлов разправя на американците, ще влезе в архивите след две години. Но Голямата лъжа, когато дойде, тя ще бъде важна. В продължение на десетилетие, приятелю. Очаквайте Голямата лъжа. Останалото е пресметната незначителна жертва от КГБ. Моите бивши колеги умеят да играят добре шах.

 

— А мрежите от агенти в Южна Америка — настоя Рот. — Дяволите да го вземат, Мексико, Чили и Перу са във възторг. Те заловиха голям брой съветски агенти.

— Всички наети сред местните — процеди Маккрийди. — Нито един етнически руснак между тях. Изморени и изоставени групички, алчни агенти, информатори от ниско равнище. Подлежащи на отстраняване.

Рот го гледаше сурово.

— Господи — пое той въздух, — мислиш, че той е фалшив, нали? Мислиш, че е двоен агент. Откъде получи тази информация, Сам? Имаш ли някой източник, някой актив, за когото да не знаем?

— Не — отряза категорично Маккрийди. Той не искаше да заблуждава Рот, но заповедите си бяха заповеди. Всъщност ЦРУ винаги бе получавало цялата информация на Кийпсейк, но прикрита и приписана на седем различни източника.

— Искам само да го притисна здраво. Мисля, че той крие нещо. Ти не си глупак, Джо. Вярвам, че дълбоко в себе си си останал със същото впечатление.

Тази стрела улучи целта. Дълбоко в себе си Рот все още мислеше същото. Той кимна.

— Добре. Ще му извадим душата. В края на краищата не е дошъл тук на почивка. А и той е жилав. Да се връщаме.

Те започнаха разпита отново в дванадесет без петнадесет. Маккрийди се върна на въпроса за съветските агенти в Британия.

— Един вече ви дадох — каза Орлов. — Ако можете да го откриете. Човекът, когото наричаха агент Юно. Оня, който внасяше парите си в Мидландската банка в Кройдън.

— Издирихме го — каза Маккрийди спокойно. — Неговото име е или по-скоро беше Антъни Милтън-Райс.

— Ето че не съм ви подвел — каза Орлов.

— Какво имаш предвид с това… беше? — вметна Рот.

— Той е мъртъв.

— Не знаех — каза Орлов. — Минали са няколко години.

— Това е още един от моите проблеми — изгледа го тъжно Маккрийди. — Той не е умрял преди няколко години. Умря вчера сутринта. Убит, ликвидиран, точно един час преди да започнем наблюдението над него.

Всички замълчаха слисани. След това Рот отново се изправи на крака с оскърбен вид. Намериха се вън от сградата след две минути.

— На какво по дяволите мислиш, че си играеш. Сам? — кресна той. — Можеше да ми го кажеш.

— Исках да видя реакцията на Орлов — каза Сам, без да увърта. — Мислех си, че ако ти спомена, можеш сам да съобщиш новината. Видя ли неговата реакция?

— Не, аз гледах към тебе.

— Нямаше никаква такава — каза Маккрийди. — Мислех си, че той ще се смае. Дори ще се разтревожи. Имайки предвид заключенията, които могат да се направят.

— Нервите му са от стомана — каза Рот. — Той е абсолютен професионалист. Ако не иска да покаже нещо, не го показва. Между другото, това истина ли е? Човекът мъртъв ли е? Или беше номер?

— О, той е мъртъв, Джо. Убит с нож от банда тийнейджъри на път към службата си. По време на грабеж. Което ни създава проблем, нали?

— Информацията би могла да е изтекла при вас.

— Няма за кога. Иска се време, за да се организира подобно убийство. Ние успяхме да идентифицираме мъжа преди две вечери, след двадесет и четири часа детективско разследване. Убиха го вчера сутринта. Прекалено бързо. Кажи ми, как процедирате със сведенията на Минстрел?

— Най-напред ги предаваме на Калвин Бейли, директно, на ръка. След това ги получават анализаторите. След това клиентите.

— Кога Орлов си спомни за шпионина в нашето Министерство на отбраната?

Рот го информира.

— Пет дена — замислено процеди Маккрийди. — Преди да стигне до нас. Време достатъчно…

— Спри за момент… — протестира Рот.

— Което ни дава три възможности — продължи Маккрийди. — Или това е необикновено съвпадение, а в нашата професия не можем да си позволяваме да вярваме в повечето от тях, или някой между теб и оператора на телетайпа е издал информацията. Или е било обмислено предварително. Имам предвид, убийството е било подготвено за определен час в точно определен ден. Известен брой часове преди това Орлов има внезапно проясняване на паметта. Преди добрите момчета да започнат да действат заедно, разкритият агент е мъртъв.

— Не вярвам да имаме предател в Управлението — тросна се Рот, — а и не вярвам, че Орлов ни заблуждава.

— Тогава защо той не излиза чист? Хайде да се върнем при него — предложи Сам спокойно.

Когато се върнаха, Орлов изглеждаше сломен. Новината, че британският агент, разкрит от него, е бил ликвидиран точно навреме, го бе разстроила. С промяна на тона, Маккрийди започна да говори много тихо.

— Полковник Орлов, вие сте чужденец в тази страна. Безпокоите се за вашето бъдеще. Ето защо желаете да укриете определена информация, за застраховка. Ние разбираме това. Щях да направя същото, ако се намирах в Москва. Всички се нуждаем от застраховка. Но Джо тук ме информира, че вашето положение сега в Управлението е така непоклатимо, че повече не се нуждаете от нея. Кажете, има ли някои други действителни имена, които можете да ни предложите?

В стаята настъпи абсолютна тишина. Орлов кимна бавно. Всички въздъхнаха с облекчение.

— Питър — започна да го увещава Рот, — сега е времето да ги извадиш на бял свят.

— Ремиантс — каза Пьотр Орлов, — Генади Ремиантс.

Раздразнението на Рот бе почти видимо.

— Знаем за Ремиантс — каза той. Вдигна поглед към Маккрийди. — Представител на Аерофлот във Вашингтон. Това е неговото прикритие. ФБР попадна на него и го вербува преди две години. Оттогава работи непрекъснато за нас.

— Не — каза Орлов и погледна нагоре. — Грешиш. Ремиантс не е двоен агент. Неговото демаскиране бе организирано от Москва. Разкриването му бе преднамерено. Съгласието да бъде вербуван — фалшиво. Всички сведения, които доставя, се фалшифицират внимателно в Москва. На Америка ще й струва милиони, за да възстанови щетите някой ден. Ремиантс е майор от КГБ към управлението за нелегални операции. Той ръководи четири отделни мрежи от агенти в САЩ и знае самоличността на всички.

Рот подсвирна.

— Ако това е вярно, тогава той е истинска находка. Ако е вярно…

— Има само един начин да се разбере — предложи Маккрийди. — Хванете Ремиантс, натъпчете го с пентатол и чакайте да видите какво ще излезе. А аз мисля, че е дошло време за обяд.

— Две хубави идеи в разстояние на десет секунди — съгласи се Рот. — Момчета, трябва да прескоча до Лондон, за да говоря с Ленгли. Нека да прекъснем за двадесет и четири часа.

Джо Рот се свърза директно с Калвин Бейли в осем часа вечерта лондонско време, три часа след обяд във Вашингтон. Той потъна дълбоко в помещението за шифроване под посолството на САЩ на Гросвийнър скуеър; Бейли се намираше в своя офис в Ленгли. Гласовете им се чуваха ясно, леко тенекиено, поради шифровъчната технология, с която се обработваха, за да преминат защитено през Атлантика.

— Прекарах сутринта с британците горе в Алкънбъри — каза Рот. — Тяхната първа среща с Минстрел.

— Как протече тя?

— Зле.

— Шегуваш се. Неблагодарни кучи синове. Кое не бе наред?

— Калвин, следователят беше Сам Маккрийди. Той не е против нас, нито е глупак. Вярва, че Минстрел е фалшив, подставено лице.

— Е, майната му на това. Каза ли му през колко теста е минал Минстрел? Че ние сме удовлетворени, защото всичко с него е наред?

— Да, с подробности. Но той държи на своето.

— Представи ли твърди доказателства за тази измишльотина?

— Не. Каза, че това е резултат от британския анализ на информацията на Минстрел.

— Господи, това е лудост. Информацията на Минстрел в продължение на цели шест седмици бе великолепна. Какви са основанията на Маккрийди?

— Засегнахме три области. За военната информация на Минстрел той каза, че Москва може да промени всичко, доколкото там знаят какво ни разкрива той, което би трябвало да е така, ако не са го изпратили.

— Глупости. Продължавай.

— За Афганистан остана безмълвен. Но аз познавам Сам. Почувствах, че знае нещо, което ми е неизвестно, но не може да го каже. Всичко, което успях да измъкна от него, бе: предполагам. Той загатна, че британците имат сведения за съвсем скорошно изтегляне на Москва от Афганистан. Че всичко казано от Минстрел за Афганистан ще отиде в архивите, ако това се случи. Имаме ли направен подобен анализ?

— Джо, нямаме доказателства, че руснаците възнамеряват да се изтеглят от Кабул, скоро или когато и да е. Какво друго не задоволи мистър Маккрийди?

— Смята, че съветските групи от агенти, разкрити в Централна и Южна Америка, са били изоставени и всички техни членове били местни наемници, без нито един етнически руснак сред тях.

— Виж какво, Джо, Минстрел издаде една дузина групи, ръководени от Москва в четири държави на юг от нас. Вярно е, че агентите са били местни хора. Разпитвали са ги, трябва да призная, не особено любезно. Естествено, всички са получавали инструкции от съветските посолства. Една дузина руски дипломати са изгонени обратно. Той унищожи години работа на КГБ там долу. Маккрийди говори глупости.

— Той има една основателна причина. Всичко, което Минстрел е дал на британците, отнасящо се до съветските агенти тук, са кодови имена. Нищо, чрез което да се идентифицира поне някой руски шпионин в Британия. С изключение на един. И той е мъртъв. Чу ли за това?

— Естествено. Лош късмет. Нещастно съвпадение.

— Сам мисли, че това не е съвпадение. Мисли, че или Минстрел е знаел за предварително подготвеното за определен ден покушение и е издал неговата самоличност твърде късно, за да не успеят британците да го пипнат, или че при нас има предател.

— И двете са глупости.

— Той отдава предпочитанията си на първото предположение. Смята, че Минстрел работи за Москва.

— Мистър Сам Умника Маккрийди предложи ли ти някакви твърди доказателства за това?

— Не. Попитах го определено дали има агент в Москва, който е разобличил Минстрел. Той отрече. Каза, че всичко се дължи само на анализа на информацията от страна на неговите хора.

За малко настъпи мълчание, като че ли Бейли бе започнал да мисли усилено. Което той наистина правеше. После рече:

— Повярва ли му?

— Честно казано, не. Мисля, че лъжеше. Подозирам, че ръководят някой, за когото не знаем нищо.

— Тогава защо британците не изяснят този въпрос с нас?

— Не знам, Калвин. Ако имат агент, който е разобличил Минстрел, те отричат това.

— О’кей, слушай, Джо. Предай на Маккрийди от мене, че трябва да представи доказателства или да млъкне. Имаме значителен успех с Минстрел и аз няма да оставя една недобросъвестна кампания, идваща от Сенчъри Хаус, да разруши всичко. Не без наличието на твърди доказателства. Имам предвид, да са наистина непоклатими. Ясно ли е, Джо?

— Да.

— Още нещо: дори да са предупредени, че Орлов е подставено лице, това може да е последица от обичайната практика на Москва. Москва го изпусна, ние го приехме, а британците останаха настрана. Разбира се, че Москва ще се опита да пробута на британците сведения, според които нашият триумф е бил фалшив и безполезен. И британците ще са податливи към тази мръсна пяна, водени от своето раздразнение, че самите те не са пипнали Минстрел. Доколкото това засяга мене, тяхната информация не е достоверна. Ако те имат агент, той е, който лъже. Нашият е на ниво.

— Добре, Калвин, ако възникне отново проблем, мога ли да кажа на Сам това?

— Несъмнено. Това е официалната гледна точка на Ленгли и ние ще я поддържаме.

Никой от двамата не си направи труда да напомни, че от сега нататък застъпничеството за Орлов бе свързано с развитието на техните кариери.

— Сам сполучи в едно — добави Джо Рот. — Притисна Минстрел много здраво — трябваше да го измъкваме на два пъти оттам, но той принуди Минстрел да издаде едно ново име. Генади Ремиантс.

— Ние ръководим Ремиантс — възрази Бейли. — От две години информацията му пристига на моето бюро.

Рот продължи с разкритията, които Орлов бе направил относно лоялността на Ремиантс към Москва и предложението на Маккрийди, че най-простият начин да се изясни това, бе да заловят Ремиантс и да го разпитат. Бейли остана мълчалив. Накрая рече: — Може би. Ще го обмислим. Ще говоря със заместник-директора по операциите и с Федералното бюро. Ако решим да се заемем с него, ще те уведомя. Междувременно, дръж настрана Маккрийди от Минстрел. Дай и на двамата почивка.

Джо Рот покани на закуска Маккрийди на следващата сутрин, покана, която Маккрийди прие. Щяха да се срещнат в апартамента на Рот.

— Не се безпокой за това — каза Рот. — Знам, че наблизо има няколко добри хотела и Чичо Сам може да си позволи закуска за двама, но и аз мога да приготвя нещо скромно. Сок, хемендекс, вафли и кафе задоволяват ли те?

Маккрийди се засмя по телефона.

— Сок и кафе ще са предостатъчни.

Когато той пристигна, Рот се намираше в кухнята с престилка върху ризата, демонстрирайки гордо своя талант с хемендекса. Маккрийди се съблазни и си взе.

— Сам, бих желал да промениш своето мнение за Минстрел — каза Рот след кафето. — Снощи говорих с Ленгли.

— Калвин?

— Да.

— Неговата реакция?

— Той бе оскърбен от твоето отношение.

— Колко възпитано се изразяваш — ухили се Маккрийди. — Обзалагам се, че е използвал няколко интересни старинни англосаксонски думи за мене.

— О’кей, използва ги. Не е доволен. Смята, че сме ви предоставили щедро възможността за достъп до Минстрел. Имам поръчение. Становището на Ленгли е следното: ние сложихме ръка на Минстрел и в Москва са извън себе си от ярост. Опитват се да дискредитират Минстрел, подхранвайки умело Лондон с информация, че Минстрел в действителност е подставено лице. Такова е становището на Ленгли. Съжалявам, Сам, но този път не си прав. Орлов казва истината.

— Джо, тук не работят пълни глупаци. Ние няма да се подведем от някаква закъсняла дезинформация, за което намекваш. Ако имаме определени сведения, източникът на които не можем да разкрием, те трябва да са дошли преди бягството на Орлов.

Рот остави чашата кафе и се вторачи в Маккрийди с отворена уста. Извъртанията не го бяха заблудили нито за минута.

— Господи, Сам, вие имате агент някъде в Москва. За Бога, изяснете това с нас.

— Не мога — каза Сам — и няма да го направим в никакъв случай. Ако имаме някой в Москва, не бихме ви споменали за това.

Строго погледнато, той дори не лъжеше.

— Тогава съжалявам, Сам, но Орлов остава. Неговата информация е добра. Нашето мнение е, че вашият човек — този, дето не съществува — лъже. Не ние, а вие сте тези, които са така ужасно подведени. Това е официално. Орлов се справи с три полиграфни теста, за Бога. Това е достатъчно доказателство.

В отговор Маккрийди извади лист хартия от вътрешния си джоб и го сложи пред Рот. На него пишеше:

 

Ние открихме, че има някои източноевропейци, които могат да се справят с полиграфа по всяко време. Ние, американците, се проваляме, защото сме възпитавани да казваме истината и когато лъжем, това лесно се открива. Но се срещат много европейци… могат да се оправят с полиграфа без да им мигне окото… Един случаен индивид, живеещ в тази част на света, който е прекарал своя живот, лъжейки за едно или друго и следователно е станал толкова добър в това отношение може да премине полиграфния тест.

 

Рот изсумтя и хвърли обратно листа.

— Някакъв глупав академик, който няма представа от работата в Ленгли — каза той.

— В действителност — рече кротко Маккрийди, — казано е от Ричард Хелмс преди две години.

Ричард Хелмс беше легендарен директор на ЦРУ. Рот изглеждаше поразен.

Маккрийди се изправи.

— Джо, едно нещо, за което Москва винаги е мечтала, е да насъска британците и янките един срещу друг. Точно към това отиваме, а Орлов е в страната само от четиридесет и осем часа. Помисли си за това.

 

 

Във Вашингтон директорът на ЦРУ се споразумя с ФБР, че за да се разбере дали има истина в твърдението на Орлов относно Ремиантс, единственият начин е да го заловят. Планирането на операцията се проведе в деня, в който Маккрийди и Рот закусиха заедно, а арестът бе определен за същата вечер, когато Ремиантс напусне офиса на Аерофлот в търговската част на Вашингтон, около пет часа местно време.

Руснакът се появи от сградата малко след пет и тръгна надолу по улицата, преди да пресече една алея до мястото, където бе оставил колата си.

Офисите на Аерофлот бяха под наблюдение и Ремиантс не забеляза шестимата агенти от ФБР, всички въоръжени, които го следваха, докато той прекосяваше пешеходната алея. Агентите възнамеряваха да го арестуват в момента, в който влиза в колата. Щяха да го направят бързо и дискретно. Никой нямаше да забележи.

От алеята се разклоняваха поредица от пътеки между занемарени и осеяни с боклуци тревни площи, а на нея бяха разположени пейки, предназначени за порядъчните граждани на Вашингтон, които можеха да поседят там на слънце или да обядват със своите пакетирани сандвичи. Основателите на града не бяха предвидили, че малкият парк ще се превърне в място за срещи между пласьори на наркотици и техните клиенти. На една от пейките, докато Ремиантс пресичаше алеята, запътил се към паркинга, един тъмнокож и един кубинец уговаряха някаква сделка. Всеки от търговците се охраняваше от мъже, намиращи се наблизо.

Престрелката бе провокирана от внезапен гневен възглас на кубинеца, който се изправи и извади нож. Един от бодигардовете на чернокожия измъкна пистолет и го застреля. Най-малко осем души от двете банди извадиха оръжие и започнаха да стрелят по противната страна. Няколко случайни граждани, намиращи се наблизо, нададоха изплашени викове и се разбягаха. Агентите на ЦРУ, зашеметени за секунда от неочакваността на престрелката, реагираха както бяха обучавани в Куантико — скочиха на земята, претърколиха се и измъкнаха своето оръжие.

Ремиантс получи един куршум в тила и рухна по лице. Неговият убиец бе застрелян незабавно от един от агентите на ФБР. Двете банди чернокожите и кубинците, се разпръснаха в различни посоки. Цялата престрелка продължи седем секунди и след нея останаха двама мъртви — един кубинец и руснакът, убити при кръстосания огън.

Начинът, по който американците процедират, зависи твърде много от техническите средства. Понякога те биват критикувани за това, но никой не може да отрече резултатите, когато техническите средства се използват ефикасно.

Двамата мъртъвци бяха занесени в най-близката морга, където ФБР пое в свои ръце нещата. Пистолетът, използван от кубинеца, замина за анализ, но не наведе на никаква улика. Той бе един невъзможен за проследяване Чех стар, вероятно внесен от Централна или Южна Америка. Отпечатъците от пръстите на кубинеца дадоха по-добър резултат. Той бе идентифициран като Гонзало Апио и имаше вече досие във ФБР. Проверката с помощта на компютър бързо разкри, че е познат също на Агенцията за борба срещу търговията с наркотици, както и на столичния полицейски отдел, отговарящ за Маями.

Беше известен като търговец на наркотици, уреждащ тайни сделки за продажбата им. В по-раншния си окаян живот, той бе един от Мариелитосите — онези кубинци, освободени така щедро от Кастро, когато той изпрати от пристанището Мариел за Флорида всички криминални престъпници, хомосексуалисти, психопати и дегенерирали типове, задръстващи неговите затвори и приюти, а Америка бе подмамена да ги приеме.

Единственият недоказан, но подозиран от ФБР факт относно Апио бе, че той е наемен убиец на ДГИ — управляваната от КГБ Кубинска тайна полиция. Данните се базираха на предполагаемото участие на Апио в убийството на двама известни с ефективната си пропаганда срещу Кастро радиоговорители, работещи в Маями.

ФБР изпрати досието на Ленгли, където то причини дълбоко безпокойство. Самият заместник-директор по операциите Франк Райт се свърза директно с Рот в Лондон, без да уведомява Бейли.

— Трябва да разберем, Джо. Незабавно. Ако има някаква причина за британската сдържаност относно Минстрел, трябва да я научим. Никаква милост, Джо. Детектор на лъжата и всичко останало. Надигни се там, Джо, и открий защо нещата продължават да вървят по крив път.

Преди да отпътува за Алкънбъри, Рот се видя отново със Сам Маккрийди. Срещата не протече весело. Той беше язвителен и ядосан.

— Сам, ако наистина знаеш нещо, трябва да го споделиш с мене. Ще те държа отговорен, ако сме направили голяма грешка тук, защото ти не искаш да ни сътрудничиш. Ние ти сътрудничехме. Изясни сега с какво разполагаш.

Маккрийди се вгледа в своя приятел с безизразно лице. Той бе играл твърде много покер, за да даде нещо, което не искаше да дава. Беше раздвоен. Лично той не би имал нищо против да разкаже на Джо Рот за Кийпсейк, разкривайки му твърдите доказателства, от които се нуждаеше, за да загуби доверието си в Орлов. Но Кийпсейк вървеше по твърде опънато въже и нишка по нишка това въже скоро щеше да бъде прекъснато от съветското контраразузнаване, веднага след като то се задейства, убедено, че от някой в Западна Европа изтича информация. Той не би могъл, не би посмял да издаде съществуването на Кийпсейк, а още по-малко неговото служебно положение и ранг.

— Ти имаш проблем, Джо — каза той. — Недей да обвиняваш мене за това. Отидох толкова далеч, колкото мога. Мисля, че и двамата сме съгласни, че станалото с Милтън-Райс може да е било съвпадение, но не може да има съвпадение и в двата случая.

— Тук при вас би могло да има предател — каза Рот и веднага съжали, че го е казал.

— Невъзможно — изрече Маккрийди спокойно. — Би трябвало да знаем времето и мястото на удара във Вашингтон. Не ги знаехме. Или е организирано предварително и съгласувано с Орлов, или информацията изтича от ваша страна. Знаеш какво е моето мнение: това е Орлов. Между другото, колко души от ваша страна имат достъп до сведенията на Орлов?

— Шестнадесет — каза Рот.

— Господи. Бихте могли да пуснете реклама в „Ню Йорк Таймс“!

— Аз, двама помощници, операторите на магнетофоните, анализатори — натрупват се. ФБР знаеше за залавянето на Ремиантс, но не и за Милтън-Райс. Шестнадесет души биха знаели и за двете — навреме. Страхувам се, че при нас някой се е разприказвал — вероятно някой низш чиновник, криптограф или секретар.

— А аз мисля, че имате изменник-лъжец.

— Каквото и да е, ще го открия.

— Мога ли да дойда? — попита Сам.

— Съжалявам, приятелю, но този път вече не. Сега това е вътрешна работа на ЦРУ. Довиждане, Сам.

 

 

Полковник Пьотр Орлов забеляза промяната в държането на хората около него веднага след като Рот се върна обратно в Алкънбъри. За няколко минути шеговитата фамилиарност бе изчезнала. Служителите на ЦРУ в сградата станаха въздържани и неприветливи. Орлов чакаше търпеливо.

Когато Рот зае своето място срещу него в стаята за разпити, двама души от помощния персонал внесоха на количка една машина. Беше я виждал преди това. Полиграфа. Погледът му се върна обратно на Рот.

— Нещо не е наред ли, Джо?

— Да, Питър, нещо съвсем не е наред.

С няколко кратки изречения Рот информира руснака за фиаското във Вашингтон. Нещо проблесна в очите на Орлов. Страх? Вина? Машината щеше да го открие.

Рот не протестира, когато техниците започнаха да закрепват дисковете на неговите гърди, китки и чело. Рот не оперираше с машината — за това имаше техник, — но той знаеше въпросите, които искаше да зададе.

Полиграфът изглежда и действа приблизително като електрокардиографите, които могат да се намерят във всяка болница. Той записва честотата и формата на сърдечния пулс, изпотяването — всички симптоми, проявявани от някой, който лъже, когато е поставен на тясно, а душевното притеснение се осъществява просто чрез подлагането на някакъв тест.

Рот започна както винаги с елементарни въпроси, предназначени да установят обичайното ниво на отговаряне и писецът започна да се мести мързеливо по движещата се хартия, описвайки умерени пикове в двете посоки. Три пъти Орлов бе подлаган на подобен тест и нито веднъж не показа видими симптоми на човек, който лъже. Рот му задаваше въпроси относно неговия произход, годините в КГБ, бягството, информацията, която бе издал досега. След това той премина към такива, които можеха да затруднят Орлов.

— Не си ли двоен агент, работещ за КГБ?

— Не.

Писецът продължи да се мести бавно нагоре и надолу.

— Информацията, която даде дотук, вярна ли е?

— Да.

— Има ли още някаква жизненоважна информация, която да не си ни дал?

Орлов замлъкна. Той се хвана здраво за дръжките на своя стол.

— Не.

Писецът се отклони бурно нагоре и надолу няколко пъти, преди да се успокои. Рот погледна към оператора, който кимна в знак на потвърждение. Той се изправи, отиде до машината, погледна хартията и каза на оператора да я изключи.

— Съжалявам, Питър, но това беше лъжа.

В стаята настъпи тишина. Петима души се втренчиха в руснака, който гледаше към пода. Накрая той вдигна своите очи.

— Джо, приятелю, мога ли да говоря с тебе насаме? Наистина да ни оставят сами. Без микрофони, само ти и аз?

Това бе противно на правилата и рисковано. Рот го обмисли. Защо? Какво искаше да каже този загадъчен мъж, провалил се за пръв път с детектора на лъжата, какво толкова, че дори надеждните служители не биваше да го чуят? Той кимна рязко.

Когато останаха сами и всички технически средства бяха изключени, само рече:

— Е?

Руснакът изпусна една дълга и бавна въздишка.

— Джо, замислял ли си се някога върху начина, по който избягах? Бързината, с която го направих? Без да ти дам възможност да провериш във Вашингтон?

— Да, замислял съм се. Питах те затова. Честно казано, никога не останах напълно доволен от обясненията. Защо избяга по този начин?

— Защото не исках да свърша като Волков.

Рот седна, като че ли някой го бе ударил в корема. Всички в бизнеса знаеха за злощастния случай с Волков. В началото на септември 1945 година Константин Волков, съветски вицеконсул в Истанбул, се появи в Генералното консулство на Британия и съобщи на един учуден служител, че той всъщност е заместник-шефът на КГБ в Турция и че иска да избяга. Той предложи да издаде 314 съветски агенти в Турция и 250 в Британия. Най-важното от всичко бе неговото заявление, че има двама британски дипломати във Форин офис, които работят за Русия, и още един мъж с висок пост в Интелиджънс сървис.

Новината бе изпратена в Лондон, докато Волков се е връщал в консулството. В Лондон случаят бе предаден на шефа на Руската секция. Този агент предприе необходимите действия и отлетя за Истанбул. Последното, което са видели от Волков, е била една здраво овързана фигура, блъскана на летището към съветски транспортен самолет, отлитащ за Москва, където той умрял след ужасни мъчения в Лубянка. Британският шеф на Руската секция пристигна твърде късно — не е учудващо, тъй като той бе информирал Москва от своята служба в Лондон. Неговото име е Ким Филби, същият съветски шпионин, когото показанията на Волков щяха да разкрият.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Питър?

— Трябваше да избягам по този начин, защото знаех, че мога да ти имам доверие. Ти не беше достатъчно високопоставен.

— Не достатъчно високопоставен за какво?

— Не достатъчно високопоставен, за да бъдеш той.

— Не мога да те разбера, Питър — каза Рот, въпреки че му беше ясно.

Руснакът заговори бавно и ясно, като че ли се освобождаваше от дълго носен товар.

— От седемнадесет години КГБ има свой човек в ЦРУ. Смятам, че досега той се е издигнал твърде високо.