Фредерик Форсайт
Измамникът (20)

5.

Рауз се приземи малко след обяд, като се вземе предвид времето, спечелено от пътуването в западна посока. Маккрийди бе пристигнал един час по-рано, въпреки че Рауз не знаеше това. Когато слезе от самолета и се отправи към сградата на летището, той видя една елегантна млада жена, облечена в униформата на Бритиш Еъруейз, която държеше табелка с надпис: МИСТЪР РАУЗ.

Позна името си.

— А, има оставено съобщение за вас на информацията, която ще откриете веднага щом излезете от митницата — каза тя.

Макар и озадачен, той й благодари и продължи към сградата. Не беше казвал на Ники, че се прибира, искайки да я изненада. Съобщението гласеше: ПРИ СКОТ. ОСЕМ ВЕЧЕРТА. ЗА МЕНЕ ОМАРИ!

Той изруга. Това означаваше, че не би могъл да се прибере до сутринта. Колата му се намираше на паркинг — без съмнение, ако не се бе завърнал, експедитивната Фирма щеше да я прибере оттам и да я върне на неговата вдовица.

Той се оправи с формалностите, взе колата и ангажира стая в един от хотелите на летището. Имаше време да си вземе един душ, да се обръсне, да поспи и да си смени костюма. Тъй като възнамеряваше да погълне доста хубаво вино, щом Фирмата плащаше, той реши да отиде с такси до лондонския Уест Енд.

Най-напред се обади на Ники. Тя изпадна във възторг, гласът й трепереше от радост и успокоение.

— Всичко наред ли е с тебе, скъпи?

— Да, добре съм.

— И всичко свърши?

— Да, проучването приключи, с изключение на няколко допълнителни подробности, които мога да науча тук в Англия. Как прекара?

— О, чудесно. Всичко е наред. Познай какво се случи?

— Изненадай ме.

— Два дена след като тръгна, пристигна един мъж. Каза, че обзавежда голям апартамент за офис в Лондон и търси килими. Купи всичко, цялата наша стока. Плати в брой. Шестнадесет хиляди лири. Скъпи, ние сме богати.

Рауз стисна слушалката и се втренчи в копието на Дега на стената.

— Този купувач откъде беше?

— Мистър Да Коста? Португалец. Защо?

— Тъмнокос, с мургав цвят на кожата?

— Да, така мисля.

Арабин, каза си Рауз. Либиец. Което означаваше, че докато Ники се е намирала в плевника, където държаха стоката от килими, някой бе влязъл в къщата и вероятно поставил подслушвателно устройство в телефона. Мистър Ал-Мансур очевидно обичаше да изпипва добре своята работа. Ако се бе обадил на Ники от Виена, Малта или Кипър, както често се изкушаваше, щеше да издаде себе си и да провали операцията.

— Добре — каза той весело, — не ме интересува откъде е бил. Щом е платил в брой, значи всичко е наред.

— Кога ще си дойдеш? — попита тя възбудено.

— Утре сутринта. Искам да си там около девет часа.

В осем и десет той се появи в първокласния рибен ресторант на Маунт стрийт и бе придружен до една маса в ъгъла, на която се намираше Сам Маккрийди. Маккрийди обичаше ъгловите маси. На тях всеки посетител можеше да седи с гръб към стената, под прав ъгъл спрямо останалите, което е по-удобно за разговор, отколкото ако седят един до друг и при това всеки имаше възможност да гледа към ресторанта. Никога не оставяй гърба си оголен, му бе казал преди години един от офицерите, които го обучаваха. По-късно същият бе предаден от Джордж Блейк и си го получи в килията за разпити на КГБ. По-голямата част от своя живот Маккрийди бе прекарал с гръб, обърнат към стената.

Рауз поръча омар и поиска към него „Нойберг“. Маккрийди пожела неговият да бъде приготвен студен, гарниран с майонеза. Рауз изчака, докато келнерът не им наля по чаша вино и не се отдалечи. Тогава спомена за мистериозния купувач на килимите. Маккрийди дъвчеше с пълна уста бенбекулския омар, преглътна го и каза просто:

— По дяволите.

— Звънял ли си на Ники от Кипър преди да започнем да подслушваме телефона на хотела.

— Нито веднъж — каза Рауз. — Позвъних й за първи път от хотел „Пост хаус“ преди няколко часа.

— Добре. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво, че не си изпуснал нещо по невнимание. Лошо, че Ал-Мансур е стигнал до там.

— О, той ще отиде по-далеч от това — каза Рауз, — не мога да бъда сигурен, но мисля, че ми се мярна един мотоциклет. Хонда. На паркинга, откъдето взех обратно колата си и пред хотела. Не го забелязах от таксито, но движението бе много интензивно.

— Дяволите да го вземат — помърмори Маккрийди с тревога в гласа. — Мисля, че си прав. Има една двойка на другия край на бара, които непрекъснато надничат насам. И гледат към нас. Не се обръщай, продължавай да ядеш.

— Мъж и жена, млади?

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Така ми се струва. Във всеки случай мъжът ми е познат. Обърни се и повикай келнера. Опитай се да го забележиш. Права коса, увиснали мустаци.

Рауз се обърна и даде знак на келнера. Двойката се намираше на края на бара, разделен от ресторанта с преграда. Рауз бе преминал интензивно обучение за борба срещу тероризма. То включваше разглеждането на стотици албуми с фотографии, много от които не се отнасяха до ИРА. Обърна се обратно.

— Познах го. Немски адвокат. Ултрарадикален. Защищавал е хората на Баадер-Майнхоф, по-късно е станал един от тях.

— Разбира се. Волфганг Ройтер. А момичето?

— Не я познавам. Но към Фракция Червена армия се числят много групировки. Сигурно е нова. Дали са изпратени от Ал-Мансур?

— Не и този път — той би използвал свои хора, не германски екстремисти. Съжалявам, Том, иде ми да се ударя. Тъй като Ал-Мансур не те следеше в Кипър и понеже бях толкова зает да осигуря твоето преминаване през всички проверки на либийците, изпуснах за миг от съзнанието си оня проклет параноиден психопат Махони. Ако онези двамата в бара са от Фракция Червена армия, те изпълняват негова поръчка. Съжалявам, че допуснах грешка.

— Какво ще правим сега? — попита Рауз.

— Вече ни видяха заедно. Ако това излезе наяве, с операцията и с тебе е свършено.

— Не би ли могъл да бъдеш мой агент или издател?

Маккрийди поклати глава.

— Няма да мине — каза той. — Ако изляза от задната врата, това ще бъде достатъчно за тях. Ако изляза от предната, като нормален посетител, обзалагам се, че ще бъда фотографиран. Някъде в Източна Европа снимката ще бъде идентифицирана. Продължавай да говориш спокойно, но слушай. Ето какво искам да направиш.

Докато пиеха кафето, Рауз повика келнера и помоли да го упъти за мъжката тоалетна. Тя се намираше там, където Маккрийди предполагаше. Бакшишът, който прислужникът получи, бе повече от щедър — той бе безбожен.

— Само за да се обадите по телефона? Нямате проблеми, началник.

Обаждането до Специалния отдел на столичната полиция — лично обаждане до един от приятелите на Маккрийди — бе направено, докато Маккрийди подписваше сметката, използвайки своята кредитна карта. Момичето бе напуснало ресторанта веднага щом той повика келнера, за да се разплати.

Когато Рауз и Маккрийди се появиха под осветения портал, момичето се намираше полускрито до един магазин за домашни птици малко по-нататък по улицата. Обективът на камерата й хвана лицето на Маккрийди и тя направи бързо две снимки. Нямаше светкавица, осветлението на портала бе достатъчно. Маккрийди забеляза нейните действия, но се направи, че не вижда.

Двамата тръгнаха бавно към паркирания ягуар на Маккрийди.

Ройтер се появи от ресторанта и прекоси улицата към мотоциклета си. Взе каската и я сложи със спуснато забрало. Момичето излезе от тясната уличка и яхна мотоциклета зад него.

— Те получиха това, което искаха — каза Маккрийди. Могат да потеглят всеки момент. Нека се надяваме, че любопитството ще ги забави още малко.

Телефонът в колата на Маккрийди издаде вибриращ звук. Той вдигна слушалката. На другия край беше неговият приятел от Специалния отдел. Маккрийди му даде необходимата информация.

— Терористи, вероятно въоръжени. Бетърсийт парк, близо до Пагодата. — Той затвори телефона и погледна в огледалцето. — Все още ни следват.

Като се изключи напрежението, пътят до Бетърсийт парк, достъпът до който се прекратяваше при залез слънце, премина без произшествия. Когато се приближиха до Пагодата, Маккрийди хвърли един поглед нагоре и надолу по шосето. Нищо. Не бе учудващо — паркът бе отново отворен след обаждането на Рауз.

— Тренировките за избягване от преследване, спомняш ли си ги?

— Да — каза Рауз и посегна към ръчната спирачка.

— Действай?

Рауз дръпна с всичка сила спирачката, докато Маккрийди направи остър завой. Задницата на колата се завъртя, гумите изскърцаха в знак на протест. За две секунди автомобилът бе сменил посоката си и потегли обратно. Маккрийди се насочи право срещу приближаващия единичен фар на мотоциклета. Две паркирани коли наблизо пуснаха своите фарове и запалиха двигателите.

Ройтер се отклони, за да избегне сблъсъка с ягуара и успя. Мощната хонда изскочи от пътя, премина над бордюра продължи по тревната площ. Тя почти избягна пейката, но все пак закачи. Рауз забеляза салтото на мотоциклета, който изхвърли на тревата своите пътници. Останалите коли се приближиха до местопроизшествието и от тях изскочиха трима души.

Ройтер бе задъхан, но невредим. Той седна и посегна към вътрешния джоб на якето.

— Въоръжена полиция. Не мърдай — извика един глас зад него. Ройтер се обърна и погледна към дулото на служебния Уебли 38. Лицето над него се усмихваше. Разбира се, Ройтер бе гледал филма „Мръсния Хари“. Той реши да не доставя радост на някой, който би го застрелял, без да му мигне окото. Дръпна обратно ръката си. Сержантът от Специалния отдел отстъпи назад, насочил с две ръце оръжието към челото на германеца. Друг негов колега измъкна Валтер П38 Парабелум от вътрешния джоб на коженото му яке.

Момичето бе в безсъзнание. Един едър мъж, облечен с леко сиво палто, тръгна от една от колите към Маккрийди. Това бе командирът Бенсън от Специалния отдел.

— Какво знаеш за тях. Сам?

— Фракция Червена армия. Въоръжени. Опасни.

— Момичето не е въоръжено — каза Ройтер ясно на английски. — Това е грубо нарушение на закона.

Командирът от Специалния отдел извади един малък пистолет от джоба си, отиде до момичето, пъхна го в нейната дясна ръка, след което го пусна в една торбичка.

— Вече е — каза той спокойно.

— Протестирам — надигна глас Ройтер. — Това е крещящо нарушение на нашите граждански права.

— Колко сте прав — изрече тъжно командирът. — Какво искаш от мене, Сам?

— Имат моята снимка в себе си, могат да узнаят името ми. Освен това ме видяха с него. — Той кимна с глава към Рауз. — Ако това излезе наяве, ще има ужасно много печал по улиците на Лондон. Искам да бъдат задържани и изолирани. Без следа, без снимки в печата. Трябва да са зле ударени след тази катастрофа. Може би в някоя охранявана болница?

— Не бих се двоумил да ги оставя в изолационното отделение. Какво да правя с горките същества, изпаднали в кома и без документи… Само за да ги идентифицирам, ще са ми необходими седмици.

— Моето име е Волфганг Ройтер — заяви германецът. — Аз съм адвокат от Франкфурт и искам да се срещна с моя посланик.

— Интересно колко глух може да стане човек на средна възраст — оплака се командирът. — Качвайте ги в колата, момчета. Разбира се, веднага след като ги идентифицирам, ще трябва да ги изправя пред съда. Но това може да ми отнеме много време. Поддържай връзка, Сам.

По закон, дори въоръжен и идентифициран член на терористична група, който е арестуван в Британия, не може да бъде задържан повече от седем дена, без да бъде изправен пред съда. Така пише в Наредбата за борба с тероризма. Но всяко правило си има изключения, дори и при демокрацията.

Двете полицейски коли, които нямаха отличителни знаци, изчезнаха. Маккрийди и Рауз се качиха в ягуара. Трябваше да напуснат парка, за да могат отново да го затворят.

— Когато това свърши — попита Рауз, — няма ли да посегнат на мен или на Ники?

— Никога не са правили това досега — каза Маккрийди. — Хаким Ал-Мансур е професионалист. Също като мене, той приема, че в нашата игра можеш да спечелиш, но можеш и да загубиш. Ще свие рамене и ще се залови със следващата операция. Махони е по-пакостлив, но в продължение на двадесет години ИРА е отстранявала единствено своите информатори и високопоставени членове. Всъщност съм убеден, че той ще се върне в Ирландия и ще се опита да изглади нещата с Военния съвет. Те най-малкото ще го предупредят да не извършва акция за отмъщение. Така че, дръж се още няколко дни.

 

 

Рауз се прибра в Глоусестершайр на следната сутрин, завръщайки се към обичайния си начин на живот и очаквайки обещаното съобщение от Хаким Ал-Мансур. Когато получеше информацията, свързана с мястото и датата на пристигане на кораба, той щеше да предупреди Маккрийди. Оттам нататък СИС щеше да открие кораба, да го идентифицира в Средиземно море и да го залови в източната част на Атлантика или в Ламанша с Махони и неговите хора на борда. Беше съвсем просто.

Контакт бе осъществен седем дни по-късно. Едно черно порше се вмъкна в двора на Рауз и някакъв млад мъж изскочи от него. Той огледа около себе си зелената трева и цветните лехи в слънчевия майски ден. Беше тъмнокос, навъсен и очевидно идваше от страна с по-сух и суров климат.

— Том — извика Ники, — някой е дошъл да те види.

Том се появи от задната градина. Изражението му на любезно любопитство не се промени, когато видя мъжа, въпреки че го позна. Опашката, която вървеше по петите му от Триполи до Ла Валета и която го остави да отлети за Кипър преди две седмици.

— Да? — каза той.

— Мистър Рауз?

— Да.

— Имам съобщение за вас от мистър Азис. — Говореше английски разбираемо, но предпазливо, твърде предпазливо, за да може да се каже, че го владее добре. По-скоро рецитираше съобщението така, както го бе научил.

— Вашият товар ще пристигне в Бремерхафен. Три дървени сандъка, всичките маркирани като канцеларско оборудване. Вашият подпис ще е достатъчен те да бъдат освободени. Отделение нула девет. Склад Нойберг Росманщрасе. Трябва да ги вземете оттам в срок от двадесет и четири часа след тяхното пристигане. В противен случай те ще изчезнат. Ясно ли е?

Рауз повтори точния адрес, запаметявайки го. Младият мъж се качи обратно в колата.

— Още нещо. Кога? В кой ден?

— Ах, да. На двадесет и четвърти. Те пристигат по обяд на двадесет и четвърти.

Той потегли, оставяйки Рауз с отворена уста. Минути по-късно той препускаше към селото, за да използва обществен телефон, проверявайки още веднъж, за да е сигурен, че след него няма опашка. Експертите бяха потвърдили, че собственият му телефон наистина се подслушва, но трябваше да го оставят така известно време.

— Какво, по дяволите, искат да кажат с това двадесет и четвърти? — побеснял задаваше въпроса Маккрийди за десети път. — Това е след три дни. Три проклети дена.

— Махони не е ли тръгнал? — попита Рауз. Той бе отишъл с колата до Лондон по настояване на Маккрийди, за да се срещнат в обезопасена квартира на Фирмата — един апартамент в Челси. Все още не можеше да доведе Рауз в Сенчъри Хаус — официално той бе персона нон грата.

— Да, все още подпира бара в Аполония заедно със своите приятели, все още очаква знак от Ал-Мансур, все още е под наблюдение на моите филери.

Той вече бе съобразил, че може да има само две възможности: или либиецът лъжеше относно датата, за да направи още една проверка на Рауз и да види дали полицията няма да направи обиск в склада. В този случай Ал-Мансур щеше да има време да насочи кораба в друга посока. Или той, Маккрийди, е бил подхлъзнат; Махони и неговите хора са послужили като примамка и може би самите не са знаели това.

В едно нещо той бе сигурен: никой кораб не можеше да стигне от Кипър до Бремерхафен през Триполи или Сирте за три дена. Докато Рауз пътуваше към Лондон, Маккрийди се консултира със своя приятел от Дибен плейс, Колчестър — щабквартирата на разузнавателната служба на Лойд’с. Отговорът бе категоричен. Щеше да е необходим един ден, за да се преодолее разстоянието от, да кажем, Пафос до Сирте или Триполи. Един ден за товарене или по-скоро една вечер. Два дена до Гибралтар и още четири или пет до Северна Германия. Седем дена минимум; по-скоро осем.

Така че това или бе проверка за Рауз, или корабът с оръжието се намираше вече в морето. Според човека от Лойд’с, за да застане на кей в Бремерхафен на двадесет и четвърти, той трябваше да се намира някъде на запад от Лисабон, насочвайки се на север, за да премине край Финистере.

От Лойд’с бяха извършени проверки за имената на корабите, пристигащи според очакванията на двадесет и четвърти от средиземноморско пристанище в Бремерхафен. Телефонът звънна. Обаждаше се експертът от Лойд’с.

— Няма такива — каза той. — Нищо от Средиземноморието не се очаква на тази дата. Трябва да са те подвели.

Здравата, помисли си Маккрийди. В лицето на Хаким Ал-Мансур той бе срещнал истински майстор в играта. Обърна се към Рауз.

— Освен Махони и неговите хора, имаше ли някой друг в онзи хотел, в който би се усъмнил, че е от ИРА?

Рауз поклати глава.

— Страхувам се, че ще трябва да се върнем към албумите с фотографиите — реши Маккрийди. — Прегледай ги всичките няколко пъти. Ако има някое лице, което си забелязал по време на пребиваването ти в Триполи, Малта или Кипър, трябва да ме уведомиш. Ще те оставя с тях. Искам да изпълня няколко поръчки.

Той дори не обсъди със Сенчъри Хаус дали да поиска американска помощ. Нямаше никакво време, за да търси съдействие от висшестоящите. Отиде да се срещне с шефа на филиала на ЦРУ на Гросвийнър скуеър. Все още това бе Бил Карвър.

— Всъщност не знам, Сам. Да се отклонява сателит не е толкова лесно. Не можете ли да използвате Нимрод?

Самолетите Нимрод на Кралските военновъздушни сили могат да правят фотографии на кораби в морето с висока разделителна способност, но те летят достатъчно ниско, за да останат незабелязани. Без необходимата височина трябва да извършат много прелитания, за да покрият големите пространства на океана.

Маккрийди размишляваше. Ако знаеше, че пратката е преминала и се намира в ръцете на ИРА, той би предупредил незабавно ЦРУ за опасността, която грози техния посланик в Лондон, така както им бе докладвал либийският доктор.

Но в продължение на седмици той се бе занимавал със задачата да пресече пътя на въоръжената пратка. Нуждаейки се сега от помощта на ЦРУ, той пусна своята бомба.

Бил Карвър подскочи от своя стол, сякаш изхвърлен от реактивен двигател. И двамата мъже знаеха, че освен катастрофата, предизвикана от убийството на американски посланик на британска земя, Чарлс и Керъл Прайс биха се превърнали в най-популярните пратеници на Америка от десетилетия. Мисис Тачър не би простила лесно на организация, която е позволила нещо да се случи на Чарли Прайс.

— Ще получиш шибания си сателит — изръмжа Карвър, — но следващия път искам да ме предупреждаваш по-рано, отколкото в този случай.

Бе почти полунощ, когато Рауз уморено се върна обратно към първия албум, онзи, в който се пазеха снимките на създателите на ИРА. Той седеше заедно с един експерт по фотографиите от Сенчъри Хаус. В стаяха бяха поставени проекционен апарат и екран, така че фотографиите можеха да се прожектират на екрана и да се правят промени по лицата.

Малко преди един часа Рауз изпита колебание относно една от снимките.

— Тази тук — каза той, — можете ли да я пуснете на екрана?

Лицето изпълни почти цялата стена.

— Не ставай малоумен — каза Маккрийди, — той е вън от организацията от години. Едновремешно величие, което отдавна е дезертирало.

Лицето гледаше към тях — уморени очи зад очила с дебели лещи и посивяла коса, спускаща се над смачкано чело.

— Махнете очила — каза Рауз. — Сложете му кафяви контактни лещи.

Техникът направи промените. Очилата изчезнаха, очите промениха цвета си от сини на кафяви.

— Кога е правена тази фотография?

— Преди около десет години — каза техникът.

— Състарете го с десет години. Направете косата по-рядка, прибавете повече бръчки и увиснала гуша под брадичката.

Техникът стори това, което му бе казано. Мъжът сега изглеждаше на около седемдесет години.

— Направете, косата съвсем черна. Боядисайте я.

Цветът на оредялата коса стана черен. Рауз подсвирна.

— Седеше сам в ъгъла на терасата — каза той, — в „Аполония“. С никого не говореше, странеше от останалите.

— Стивън Джонсън беше началник на щаба на ИРА, на старата ИРА, преди двадесет години — каза Маккрийди. — Напусна организацията преди десет години, след като изпадна в остър конфликт с младото поколение относно политиката. Сега е на шестдесет и пет години. Продава селскостопанска техника в графство Клер.

Рауз се ухили.

— На времето бил ас, изпаднал в конфликт, напуснал с отвращение, станал известен с това, че е излязъл от играта, превърнал се в парий за онези от организацията — да ти напомня за някой, когото познаваш?

— Понякога, млади господине, можеш дори да бъдеш умен — призна Маккрийди.

Той се обади на един приятел от ирландската полиция, така наречената Гарда Сиохана. Официално контактите между полицаите от Гардата и техните британски колеги в борбата срещу тероризма се смятат за формални и не особено близки. В действителност между професионалистите тези контакти са често по-топли, отколкото някои по-твърдолинейни политици биха желали.

Този път неговият приятел работеше към Специалния отдел на ирландската полиция и бе събуден в своя дом в Ранелаг рано сутринта.

— Той е на почивка — каза Маккрийди. — Според местната Гарда той се пристрастил към голфа и от време на време прекарва свободното си време с игра на голф, обикновено в Испания.

— Южна Испания?

— Вероятно. Защо?

— Спомняш ли си Гибралтарската афера?

И двамата я помнеха доста добре. Трима убийци от ИРА, възнамеряващи да поставят огромна бомба в Гибралтар, бяха премахнати от САС — преждевременно, но завинаги. Терористите бяха пристигнали на Скалата като туристи от Коста дел Сол и испанската полиция и контраразузнавателната служба оказаха изключително голяма помощ за тяхното разкриване.

— Носеха се постоянно слухове, че има четвърти човек в групата, някой който се е намирал в Испания — припомни си Рауз. — А в района на Марбеля е пълно с поляни за голф.

— Мръсникът — пое си дъх Маккрийди. — Дъртият мръсник. Той отново е влязъл в играта.

Бил Карвър се обади на Маккрийди към десет часа сутринта и те посетиха американското посолство. Карвър ги прие в големия салон, разписа се за тях и ги отведе в своята канцелария на приземния етаж, където той също имаше стая за разглеждане на фотографии.

Сателитът бе свършил добре своята работа, обикаляйки кротко високо в космоса над източния Атлантик, насочил своите камери надолу, за да покрият водната ивица от португалските, испанските и френските брегове до около стотина мили навътре в океана.

Изпълнявайки съвета на своя познат от Лойд’с, Маккрийди помоли да разгледат правоъгълника от вода от Лисабон до Бискайския залив. Постоянният поток от фотоизображения, изпращан до приемащата станция на Националната служба за сигурност, намираща се край Вашингтон, бе разделен на отделни снимки на всеки кораб, плаващ в този правоъгълник.

— Птичката може да фотографира всичко, което е по-голямо от плаваща бутилка кока кола — отбеляза гордо Карвър. — Искате ли да започваме?

В този воден правоъгълник имаше повече от сто и двадесет кораба. Почти половината бяха риболовни съдове. Маккрийди ги изключи, въпреки че можеше да поиска да се върне към тях по-късно. В Бремерхафен имаше пристанище и за рибарски кораби, но те щяха да са с германска регистрация и един чуждестранен кораб, появил се, за да разтоварва някакъв друг товар, а не риба, би изглеждал подозрителен. Той концентрира своето внимание върху товарните кораби и върху няколко големи и луксозни частни яхти, игнорирайки четирите пътнически лайнера. Неговият редуциран списък наброяваше петдесет и три съда.

Една по една той искаше да уголемяват малките отломки от метал сред морската шир, докато всяка от тях не изпълнеше целия екран. Мъжете в стаята ги разглеждаха подробно. Някои от тях се бяха запътили в друга посока; тези, които пътуваха на север към Ламанша, наброяваха тридесет и един.

В два и половина той нареди да спрат.

— Този мъж — каза той на техника. — Оня, който стои на страничния мостик. Може ли да го увеличите?

— Готово — кимна американецът.

Товарният кораб бе фотографиран на излизане от Финистере малко преди залез слънце предния ден. Един от екипажа се занимаваше с някаква рутинна работа на палубата, докато друг мъж стоеше до мостика и го наблюдаваше. Маккрийди и Рауз гледаха как корабът на екрана става все по-голям и по-голям, докато изображението запазваше своята яснота. Форпикът и кърмата изчезнаха, а самотната фигура на мъжа се уголеми.

— От каква височина е правена снимката? — попита Рауз.

— От сто и десет мили — осведоми техникът.

— Това се казва техника — въздъхна Рауз.

— Може да хване ясно табелка с автомобилен номер — допълни гордо американецът.

Имаше повече от двадесет кадъра с този кораб. Когато мъжът на мостика изпълни почти цялата стена, Рауз поиска да прожектират всичките със същото увеличение. Когато кадрите се заредиха един след друг, мъжът се раздвижи, подобно на онези сковани фигурки във викториански кинематографичен апарат.

Той обърна глава от моряка и се загледа към морето. След това свали фуражката, за да прокара ръка по оредялата си коса. Може би чу крясъка на някоя морска птица над себе си. Каквото и да бе то, но той погледна нагоре.

— Задръж кадъра — почти кресна Рауз, — по-близо…

Техникът увеличи лицето, докато накрая не започна да става неясно.

— Бинго — прошепна Маккрийди над рамото на Рауз. — Това е той. Джонсън.

Изморените очи на старец под оредялата черна коса се бяха втренчили в тях от екрана. Възрастният мъж от ъгъла на терасата на „Аполония“. Едновремешното величие.

— Името на кораба — каза Маккрийди, — трябва ни името на кораба.

То се намираше на носа на кораба и сателитът все още снимаше, докато той продължи отвъд хоризонта на север. Имаше един-единствен кадър, заснет под малък ъгъл, който бе хванал надписа встрани от котвата — „Регина IV“. Маккрийди се протегна към телефонната слушалка и се обади на своя човек от разузнавателната служба на Лойд’с.

— Не може да бъде — каза той, когато се обади обратно тридесет минути по-късно. — „Регина IV“ е с товароподемност повече от десет хиляди тона и се намира край брега на Венецуела. Трябва да си получил погрешна информация.

— Няма грешка — каза Маккрийди. — Това е двехилядитонен кораб, насочил се на север. Сега трябва да е някъде край Бордо.

— Чакай за момент — изрече бодрият глас от Колчестър. — Да не би да вършат нещо нередно?

— Почти сигурно — каза Маккрийди.

— Ще ти се обадя пак — обеща човекът от Лойд’с. Той се обади един час по-късно. Маккрийди прекара повечето от това време, водейки телефонни разговори с някои хора, чиято служба се намираше в Пуул, Дорсет.

— „Регина“ — рече човекът от Лойд’с — е твърде популярно име. Като „Стела Марис“. Ето защо са номерирани с римски цифри след името. За да ги различават един от друг. Съществува „Регина VI“, регистриран в Лимасол, който се предполага, че стои закотвен в Пафос. Около двехилядитонен. Капитанът е германец, а екипажът е от кипърски гърци. Новите му собственици са една компания, регистрирана в Люксембург.

Либийското правителство, помисли си Маккрийди. Уловката бе проста. Корабът напускаше Средиземно море като „Регина VI“; в Атлантика цифрата след V се покрива с боя, а преди нея се изписва друга. Сръчни ръце можеха да подправят корабните документи, за да съответстват на номерацията. Агентите щяха да запишат почтения „Регина IV“ в Бремерхафен, носещ офисоборудване и общ товар от Канада, и кой щеше да проверява, че „Регина IV“ в действителност се намира край бреговете на Венецуела?

 

 

На зазоряване на третия ден капитан Холст се загледа през предните прозорци на мостика към проясняващото се море. Нямаше никакво съмнение за ярката светлина, която се разпукна в небето право пред него, задържа се за момент и падна обратно във водата. Фойерверк. Сигнална ракета за бедствие. Взирайки се в сумрака, той можеше да различи някакво очертание на миля или две пред него. Заповяда на вахтения в машинното отделение да намали скоростта наполовина, вдигна бинокъл пред очите си и повика един от своите пасажери, намиращ се долу в своята каюта. Мъжът пристигна при него след по-малко от минута.

Капитан Холст посочи мълчаливо през предното стъкло. Върху спокойната вода пред тях една дванадесетметрова моторна рибарска лодка се клатушкаше като пияна. Тя очевидно бе претърпяла експлозия в машинния отсек; черни кълбета дим се разпръсваха над палубата, смесвайки се с оцветени в оранжево огнени езици. Целият борд на лодката над водната линия бе обгорен и почернял.

— Къде се намираме? — попита Стивън Джонсън.

— В Северно море, между Йоркшир и датския бряг — каза Холст.

Джонсън взе бинокъла от капитана и го фокусира върху рибарската лодка пред тях. На носа й можеше да се различи надписът „Феър Мейд, Уитби“.

— Трябва да спрем, за да им помогнем — каза Холст на английски. — Такъв е законът на море.

Той не знаеше какъв точно товар носи и не искаше да знае. Неговите работодатели му дадоха своите нареждания и изключително голямо възнаграждение. Погрижиха се финансово и за екипажа. Опакованите в кашони кипърски маслини бяха натоварени на борда в Пафос и представляваха напълно легитимна стока. По време на двудневния престой в Сирте на либийския бряг част от товара бе снет и след това върнат обратно. Изглеждаше същия. Знаеше, че там някъде вътре трябва да има непозволен товар, но не можеше да го открие, а и нямаше желание да се опитва. Доказателството, че неговият товар е изключително опасен, се намираше в присъствието на шестте пътници — двама от Кипър и четирима от Сирте. Както и в смяната на цифрите веднага след като преминаха Херкулесовите стълбове^[1]. След дванадесет часа той очакваше да му се махнат от главата. Щеше да се върне обратно през Северно море, да смени отново надписа на „Регина VI“ и да продължи спокойно към пристанището на Лимасол, превърнал се в много по-богат мъж отпреди.

След това щеше да се оттегли. Годините на превозване на съмнителни товари от хора и сандъци към Западна Африка, странните заповеди, получени сега от неговите нови, люксембургски собственици — всичко това щеше да се превърне в част от миналото. Той щеше да се оттегли на петдесет години заедно със своите спестявания, достатъчни, за да открият с неговата гръцка съпруга Мария малък ресторант на някой от островите и да изживеят дните си в спокойствие.

Джонсън проявяваше колебание.

— Не можем да спрем — каза той.

— Длъжни сме.

Мракът се разпръскваше. Те забелязаха как една фигура, обгоряла и почерняла, излезе от кабината на щурвала, насочи се залитайки към предната част на палубата, опита се да махне с ръка, измъчена от болка, след което падна по лице.

Още един офицер от ИРА се появи зад Холст. Той усети дулото на пистолет, опряно в неговите ребра.

— Продължавай, без да спираш — изрече един лишен от емоции глас.

Холст не пренебрегна оръжието, но погледна към Джонсън.

— Ако продължим и те бъдат спасени от друг кораб, което ще стане рано или късно, ще докладват за нас. Ще бъдем спрени и разпитани защо не сме оказали помощ.

Джонсън кимна.

— Тогава мини през тях — изсъска мъжът с оръжието. — Няма да спираме.

— Можем да им дадем първа помощ и да се обадим на датската брегова охрана — каза Холст. — Никой няма да се качи на борда. Когато датският катер се появи, ние ще продължим. Те ще ни махнат в знак на благодарност и ще забравят за нас. Ще ни струва не повече от тридесет минути.

Това убеди Джонсън. Той кимна.

— Прибери оръжието — нареди късо.

Холст завъртя рязко щанбая и след звъна в машинното отделение скоростта на „Регина“ започна бързо да пада. Отдавайки заповед на гръцки на вахтения помощник-капитан, Холст напусна мостика, спусна се на палубата и се отправи към бака. Той погледна към приближаващия се рибарски съд, след това махна с ръка на мостика в сигнал стоп машина. Двигателят заглъхна и само инерцията на „Регина“ я отнесе бавно към пострадалия морски съд.

— Здравей, „Феър Мейд“ — извика Холст, взирайки се надолу към приближаващата под носа рибарска лодка. Забеляза как рухналият на тясната палуба мъж се опита да се повдигне, след което отново припадна. „Феър Мейд“ се поклащаше край борда на много по-голямата „Регина“, докато не се изравни със средната част на кораба, където перилата на палубата бяха по-ниски. Холст пое към тая част на своя кораб и заповяда на гръцки на един от екипажа да хвърли въже на борда на „Феър Мейд“. Нямаше нужда от това.

Щом рибарската лодка се изравни със средната част на „Регина“, пострадалият на палубата долу се изправи, подскочи с учудваща пъргавина за толкова зле обгорял човек, сграбчи една кука, намираща се до него, и я метна над перилата на „Регина“, закрепвайки я здраво за един клин на носа на „Феър Мейд“. Втори мъж изскочи от кабината на рибарската лодка и направи същото от мястото на кърмата. „Феър Мейд“ спря своя дрейф.

Още четирима се появиха от кабината скочиха на нейния покрив и се прехвърлиха над перилата на „Регина“. Всичко стана толкова бързо и с такава координация, че капитан Холст успя само да изкряска на немски:

— Какво става, по дяволите?

Мъжете бяха облечени еднакво, с черни на цвят цели връхни дрехи, гумени ботуши с бутони и черни вълнени кепета. Лицата им също бяха черни, но не от сажди. Една здрава ръка уцели капитан Холст в слънчевия сплит и той се свлече на колене. По-късно той щеше да разправя, че никога преди, това не е виждал в действие хората на Специалния морски ескадрон — морският еквивалент на САС — и че никога не би желал да ги види отново.

До този момент на главната палуба имаше четирима души от кипърския екипаж. Един от мъжете в черно им извика със заповеден тон нещо на гръцки и те се подчиниха. Проснаха се с лице надолу на палубата и останаха там. Не така реагираха четиримата ирландци, които изскочиха от страничната врата на надстройката. Всички те бяха въоръжени с револвери.

Двама проявиха разума да осъзнаят бързо, че револверите ги поставят в твърде неизгодна позиция спрямо автоматите Хеклер и Кох МП5, вдигнаха ръце и хвърлиха оръжието на палубата. Двама се опитаха да използват оръжието си. Единият бе щастлив, че краткият откос го улучи в краката и той оцеля, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. Четвъртият нямаше този късмет и получи четири куршума в гърдите.

На палубата на „Регина“ се бяха прехвърлили шестима облечени в черно мъже. Третият, който се качи на борда, беше Том Рауз. Той побягна към стълбата, водеща от палубата до мостика. Когато стигна до нея, Стивън Джонсън се появи от вътрешността. Виждайки Рауз, той вдигна ръце във въздуха.

— Недей да стреляш, приятелю от САС. Всичко свърши — извика той.

Рауз се отдръпна настрана и насочи дулото на своя автоматичен пистолет към стълбата.

— Слизай долу — заповяда късо.

Възрастният мъж започна да се спуска към главната палуба. Нещо се раздвижи зад гърба на Рауз, някой се появи на вратата на кабината на щурвала. Той усети движението, успя да се извърне и чу трясъка от изстрела на револвера. Куршумът мина покрай рамото му. Нямаше никакво време да спре или да извика. Стреля така, както го бяха обучавали — два куршума в серия един след друг и след това още два, за по-малко от половин секунда.

В невероятно краткия отрязък от време успя да забележи как и четирите куршума попадат в гърдите на фигурата, застанала до вратата, как те я изхвърлят назад към страничната каса на вратата, която я отхвърля отново напред… и буйното мятане на пшеничнорусата коса. Тя се бе строполила мъртва на стоманената палуба. Тънка струйка кръв се стичаше от устата, която бе целувал.

— Ама че работа — каза един глас до него. — Моника Браун. С е накрая.

Рауз се обърна.

— Кучи син — процеди той бавно, — ти си знаел, нали?

— Не знаех, а подозирах — уточни Маккрийди. Облечен в цивилни дрехи, той се бе прехвърлил спокойно на палубата на кораба, след като стрелбата приключи.

— Нали разбираш. Том, трябваше да направим проверка за нея, след като тя осъществи контакт с тебе. Тя е — всъщност беше — наистина Моника Браун, но родена и отгледана в Дъблин. Първият й брак на двадесет години я отвежда в Кентъки, където остава в продължение на осем години. След развода се омъжва за майор Ерик Браун, много по-възрастен, но богат, който през мъглата на своето алкохолно опиянение без съмнение не е изпитвал никакво подозрение за фанатичната преданост на неговата млада съпруга към ИРА. Да, тя има ферма за коне, но не в Ашфорд, графство Кент, Англия. А в Ашфорд, графство Уиклоу, Ирландия.

Групата изхаби два часа, за да оправи наоколо. Капитан Холст оказа своето съдействие. Той призна, че е имало едно прехвърляне на сандъци в открито море на рибарски кораб край Финистере. Даде името на кораба и Маккрийди изпрати съобщение до Лондон в помощ на испанските власти. Ако побързаха, щяха да заловят пратката оръжия за ЕТА, докато е все още на борда на траулера — добра възможност за СИС да каже своето благодаря за испанската помощ по време на Гибралтарската афера.

Капитан Холст също така се съгласи, че се е намирал в британски териториални води, когато е станало завладяването на кораба. По-нататък случаят щеше да премине в ръцете на юристите, доколкото в Британия има правораздаване, засягащо подобни положения. Маккрийди не искаше ирландците да бъдат предадени на белгийското правосъдие и незабавно освободени като отец Райън.

Двете тела бяха изнесени на главната палуба и положени едно до друго. Покриха ги с бели чаршафи, взети от каютите под палубата. С помощта на кипърския екипаж бяха свалени капаците на сандъците и товарът бе претърсен от командосите на Специалния морски ескадрон. След два часа лейтенантът, който ги командваше, рапортува на Маккрийди.

— Нищо, сър.

— Как така нищо?

— Голямо количество маслини, сър?

— Нищо друго, освен маслини?

— Няколко сандъка, маркирани като канцеларско оборудване.

— Съдържанието?

— Канцеларско оборудване, сър. И трите жребеца. Те са доста подплашени, сър.

— Майната им на конете, аз също съм разтревожен — изрече мрачно Маккрийди. — Ела да ми покажеш. — Двамата с Рауз слязоха след офицера долу.

Лейтенантът ги разведе из четирите помещения на трюма. В първото от разбитите сандъци се виждаха японски копирни и пишещи машини. Във второто се валяха разпилени тенекиени кутии с кипърски маслини. Нито един от сандъците не бе останал непроверен. В четвъртото се намираха трите солидни отделения за конете. Във всяко едно от тях жребците се дърпаха и цвилеха от страх.

Стомахът на Маккрийди започна да го присвива от онова ужасно усещане, че е измамен, че е предприел грешни действия и че ще трябва да плаща за това. Ако се окажеше, че товарът се състои само от маслини и пишещи машини, Лондон щеше да опъне одраната му кожа на вратата на някой плевник.

Един млад командос се намираше с тях в помещението с конете. Изглежда разбираше от животни; говореше им тихо, успокояваше ги.

— Сър? — попита той.

— Да.

— Защо ги пренасят с кораб?

— О! Те са арабски. Чистокръвни, предназначени за конюшня с расови коне.

— Не, не са — каза младият командос. — Те са най-обикновени коне, които се дават под наем за езда. Жребци, обаче кранти.

С помощта на лостове разбиха дъските на стената на първата кошара. Щом разтрошената дървесина падна, претърсването приключи. Между вътрешната и външната стена на специално конструираното отделение имаше оставено достатъчно свободно пространство. Вътре забелязаха натрупаните блокчета Semtex-H, подредени в редица минохвъргачки РПГ–7, както и преносимите ракети земя-въздух. В другите кошари щяха да открият тежките картечници, амунициите, гранатите и мините.

— Мисля — реши Маккрийди, — че вече можем да се обадим на военноморските сили.

Те напуснаха трюма и се върнаха обратно на главната палуба, огряна от топлото утринно слънце. Военноморските сили щяха да поемат командването на „Регина“ и да я отведат до Харуич. Там щяха формално да я завладеят и да арестуват екипажа и пътниците.

Раненият в краката ирландец, чиито колена бяха привързани изкусно от командосите с турникет от груб плат, седеше с пепелявосиво лице, опрял гръб на една преграда, и очакваше военния лекар, който щеше да пристигне с фрегатата, намираща се в момента само на половин миля от кораба. Другите двама бяха прихванати с белезници към един стълб под палубата. Ключът за белезниците се намираше в Маккрийди.

Капитан Холст и неговият екипаж се спуснаха, без да се противят в един от трюмовете — не този, в който се намираше оръжието — и седнаха да чакат сред сандъците с маслините, докато моряците от военноморските сили не им спуснат стълба.

Стивън Джонсън бе заключен в своята каюта под палубата.

Когато свършиха, петимата от Специалния морски ескадрон скочиха върху кабината на „Феър Мейд“, след което изчезнаха вътре. Запалиха двигателя. Двамата командоси излязоха отвътре и я освободиха от въжетата. Лейтенантът махна за последно сбогом на Маккрийди и рибарската лодка потегли. Такива бяха бойците от Специалния ескадрон: свършили своята работа, те нямаха какво повече да висят наоколо.

Том Рауз седна със свити рамене на коминга, водещ към един от трюмовете, близо до проснатото тяло на Моника Браун. От другата страна на палубата фрегатата застана на борд на „Регина“, завърза се с нея и изпрати първата група на кораба. Те започнаха да се съвещават с Маккрийди.

Един полъх на вятъра отви края на чаршафа от лицето под него. Рауз се вторачи в красивото лице, толкова спокойно в смъртта. Морският бриз разпиля кичур от русата коса върху челото. Той се наведе, за да го отметне обратно. Някой седна до него и го прегърна през рамената.

— Всичко приключи. Том. Ти не можеше да знаеш. Няма защо да се обвиняваш. Тя бе наясно какво върши.

— Ако знаех, че тя е там, нямаше да стрелям по нея — промълви Рауз тъжно.

— Тогава тя щеше да убие тебе. Тя си беше такава.

Двама моряци освободиха ирландците от стълба и ги поведоха към фрегатата. Под наблюдението на лекаря двама санитари преместиха ранения на една носилка и тръгнаха да го носят.

— Какво ще стане сега? — попита Рауз.

Маккрийди се загледа към морето и към небето и въздъхна.

— Сега, Том, юристите поемат случая. Те винаги поемат нещата в свои ръце, за да вкарат всичко в живота и смъртта — страст, алчност, смелост, похот и слава — параграфите на техните закони.

— А ти?

— О, аз ще се върна в Сенчъри Хаус и ще започна отново. И ще се прибирам всяка вечер в моя малък апартамент, ще слушам моята музика и ще вечерям с моя варен боб. А ти ще се върнеш обратно при Ники, ще се грижиш добре за нея, ще пишеш своите книги и ще забравиш за всичко това. Хамбург, Виена, Малта, Триполи, Кипър — забрави ги. Всичко свърши.

Стивън Джонсън мина покрай тях, докато го водеха. Той спря и погледна надолу към двамата англичани. Произнесе думите неясно, с пресипнал глас.

— Нашето време ще дойде! — Това бе лозунгът на ИРА-извънредни.

Маккрийди погледна нагоре и поклати с глава.

— Не, мистър Джонсън, вашето време отдавна мина.

Двама санитари натовариха на носилка тялото на мъртвия ирландец и го изнесоха.

— Защо тя направи това, Сам? Защо, по дяволите, го направи? — попита Рауз.

Маккрийди се наведе напред и покри отново лицето на Моника Браун. Санитарите се върнаха, за да я вдигнат оттам.

— Защото тя вярваше, Том. Не в това, в което трябва, разбира се. Но вярваше.

Той стана, дърпайки Рауз със себе си.

— Хайде, момче, връщаме се у дома. Да не мислим по-вече за това, Том. Нека оставим така нещата. Тя си отиде по собствено желание, по начина, който сама избра. Сега тя просто е още една жертва, дадена по време на война. Както ти можеше да бъдеш, Том… Както всички ние.