Фредерик Форсайт
Измамникът (14)

6.

Точно в осем без пет в топлата юлска утрин една лимузина остин монтего излезе бавно през портала на британското посолство в Москва, премина по моста над река Москва и се отправи към центъра на града.

Според доклада на КГБ Сам Маккрийди се намирал зад кормилото, шофирайки сам. Въпреки че рижите му перука и мустак стояха сега безупречно на своето място, те можеха ясно да се видят от филерите, наблюдаващи иззад предните стъкла на своите автомобили. Телефотографски снимки бяха направени и изпратен незабавно и още няколко бяха осигурени по-късно, в хода на деня.

Британският агент премина внимателно през Москва и се насочи към Парка на техническите постижения на север от града. По пътя той направи няколко опита да се отърве от опашката, която може би го следваше, но не постигна успех. Той така и не успя да установи кой го следва. КГБ използваше шест коли, всяка от които сменяше останалите така, че никой да не се движи зад монтегото повече от неколкостотин ярда.

След като навлезе в огромния парк, човекът от СИС остави колата и продължи нататък пеша. Две от машините на КГБ останаха на място близо до паркираното монтего. Пътниците от останалите четири коли слязоха и се разпръснаха сред научните експонати така, че англичанинът бе заобиколен от всички страни от невидим щит.

Той си купи сладолед и остана да седи през по-голямата част от сутринта на една пейка, правейки се, че чете вестник, докато в същото време поглеждаше често своя часовник, като че ли очакваше някой да се появи. Никой не се приближи до него, с изключение на една възрастна дама, която го попита за часа. Той й показа своя часовник, без да промълви дума, тя погледна, благодари му и продължи по-нататък.

Жената бе незабавно арестувана, претърсена и разпитана. До утрото на следващия ден КГБ стигна до заключението, че тя е една възрастна дама, която е поискала да разбере колко е часът. Продавачът на сладолед също бе задържан.

Малко след дванадесет часа агентът от Лондон извади пакет със сандвичи от своя джоб и започна бавно да яде. Когато свърши, той се изправи, хвърли амбалажната хартия в едно кошче за боклук, купи си още един сладолед и седна отново.

Кошчето за боклук остана под наблюдение, но никой не взе хартията, докато хората по поддръжка на хигиената в парка не пристигнаха с една количка, за да изпразнят кошчето. Преди още да успеят да изхвърлят боклука, амбалажната хартия бе прибрана от КГБ и подложена на щателен технически анализ. Изследванията включваха проверки за невидимо съобщение, микроскопични шифровани знаци или микрофилм, скрит между два листа от хартията. Нищо подобно не бе намерено. Затова пък имаше следи от хляб, масло, краставица и яйце.

Много преди това, малко след един часа следобед, лондонският агент стана и напусна парка с колата си. Първата му среща явно се бе провалила. Той влезе в един валутен магазин, очевидно, за да проведе втората или резервна среща. Двама агенти на КГБ хлътнаха след него и започнаха да обикалят край рафтовете, наблюдавайки дали англичанинът няма да остави съобщение сред скъпите стоки, изложени там, или да вземе нещо скрито в тях. Ако направеше покупка, щеше да бъде арестуван на основанието, че покупката му може би съдържа съобщение, а магазинът е бил използван като тайник.

Той не купи нищо и бе оставен да напусне безпрепятствено.

След това той се върна с колата обратно в британското посолство. Десет минути по-късно излезе отново, разположен този път на задната седалка на един ягуар, каран от шофьор на посолството. Когато ягуарът напусна града, насочвайки се към летището, отговорникът на групата филери се свърза директно с генерал Кирпиченко.

— Той се приближава към летището, другарю генерал.

— Никакви контакти ли не осъществи? По какъвто и да е начин?

— Не, другарю генерал. С изключение на възрастната жена и продавача на сладолед, които сега са задържани, не е говорил с никой друг, нито някой е говорил с него. Захвърленият вестник и амбалажната хартия от сандвича се намират при нас. Иначе той не се е докоснал до нищо.

Значи е провалена мисия, помисли си Кирпиченко. Той ще се върне. А ние ще чакаме.

Знаеше, че Маккрийди, под прикритието на експерт към британското външно министерство, носеше дипломатически паспорт.

— Оставете го да си отиде — каза той. — Наблюдавайте да не осъществи бърз контакт с някого в сградата на летището. След това го проследете в чакалнята и внимавайте за него, докато не влезе в самолета.

По-късно генералът щеше да разгледа телефонографските снимки, да изиска по-силен микроскоп, да ги погледне отново и да се изправи с почервеняло от гняв лице, крясвайки:

— Глупави дръвници, това не е Маккрийди.

В осем и десет същата сутрин един ягуар, каран от Бари Мартинс, шефът на СИС в Москва, напусна посолството и потегли спокойно към стария квартал Арбат, известен с тесните улици и елегантните къщи край тях, притежавани преди много години от отдавна забравени проспериращи търговци. Зад колата се залепи един Москвич, но това си беше просто по установения ред. Британците наричат тези агенти на КГБ, които ги следват навсякъде из Москва, изпълнявайки една от най-скучните дейности в живота, с името втори отбор. Ягуарът се движеше безцелно из Арбат, а неговият водач отбиваше от време на време край бордюра, за да погледне в картата на града.

В осем и двадесет един мерцедес лимузина напусна посолството. Зад кормилото, със синьо яке и кепе на главата, седеше един от шофьорите на посолството. Никой не погледна към задната седалка и по този начин никой не видя другата фигура, свита ниско долу на пода, покрита отгоре с одеяло. Още един Москвич потегли зад колата.

Навлизайки в Арбат, мерцедесът премина край паркиралия ягуар. В този момент Мартинс, все още преглеждайки картата на града, взе своето решение и зави от бордюра, вмествайки се между мерцедеса и следващия го Москвич. Конвоят сега се състоеше от мерцедес, ягуар и два москвича, подредени един след друг.

Мерцедесът навлезе в тясна, еднопосочна улица, следван от ягуара, чийто двигател изведнъж се повреди, кихна, изпусна черен дим от ауспуха и колата залитна към средата на улицата, след което спря. Двата москвича се струпаха зад нея и от тях заизскачаха агентите на КГБ. Мартинс освободи отвътре капака на двигателя, излезе навън и го повдигна. Незабавно бе заобиколен от протестиращи мъже в кожени якета.

Мерцедесът изчезна надолу по улицата и сви на следващия ъгъл. Развеселени московчани започнаха да се събират по тесните тротоари, за да чуят как шофьорът на ягуара казва на ръководителя на групата от КГБ:

— Виж сега, добри човече, ако мислиш, че можеш да вдигаш скандал, давай направо.

Нищо не е така забавно за един московчанин, както видът на чекистите, оплескали някоя работа. Един от хората на КГБ влезе отново в своята кола и се обади по радиостанцията.

Напускайки Арбат, Дейвид Торнтън, намиращ се на кормилото на мерцедеса, започна да получава указания от Сам Маккрийди, който се появи изпод одеялото без никаква маскировка.

Двадесет минути по-късно, навлизайки в един самотен път, затулен от дървета в центъра на парка Горки, мерцедесът спря. Маккрийди свали задната табелка с надпис CD, закрепена с лесен за освобождаване клипс, и постави нова табелка, намазана отзад със силно адхезивно лепило, върху британския номер. Торнтън направи същото от предната страна. Маккрийди извади кутията с гримьорските принадлежности на Торнтън от багажника и се качи на задната седалка. Торнтън смени своята тъмносиня фуражка с имащо по-руски вид черно кожено кепе и се върна зад кормилото.

В девет и осемнадесет полковник Николай Городов излезе от своя апартамент на улица Шаболовски и пое пеша към площад Дзержински и щабквартирата на КГБ. Той изглеждаше изпит и бледен; причината за това скоро се появи зад него. Двама мъже излязоха от един вход и без да се крият, тръгнаха подире му.

Той бе изминал двеста ярда, когато един черен мерцедес се приближи към бордюра до него и забави ход. Чу съскането на свалящ се с електрическо задвижване прозорец и един глас каза на английски:

— Добро утро, полковник. Да не би да сте се запътили в моята посока?

Городов спря и загледа втренчено. Ограден като в рамка на мястото на прозореца, скрит с помощта на задните завески от двамата агенти на КГБ, стоеше Сам Маккрийди. Городов бе поразен, но не и тържествуващ.

Това, помисли си Маккрийди, е изражението, което исках да видя.

Городов дойде на себе си и каза достатъчно силно, за да могат копоите на КГБ да чуят:

— Благодаря, другарю, колко сте любезен.

След това влезе в колата, която потегли бързо нататък. Двамата агенти на КГБ се забавиха за три секунди… и загубиха. Причината за тяхното краткотрайно объркване беше, че на табелките на мерцедеса имаше буквите МОС и след тях още две цифри.

Изключително редките МОС табелки могат да се носят само от колите на членовете на Централния комитет и щеше да бъде прекалено самонадеяно обикновени агенти на КГБ да се опитат да спрат или да обезпокоят човек от Централния комитет. Но те записаха номера и незабавно се свързаха със своите шефове с помощта на радиотелефоните, за да съобщят новината.

Мартинс бе направил добре своя избор. Специалният регистрационен номер на мерцедеса принадлежеше на един кандидат-член на Политбюро, който се намираше в Далечния изток, някъде край Хабаровск. Бяха необходими четири часа, за да го открият и да научат, че той има чайка, а не Мерцедес и че колата му е оставена на гараж в Москва. Но тогава бе твърде късно; мерцедесът бе прибран обратно в Британското посолство, а британското знаменце жизнерадостно се развяваше на своя вимпел.

Городов се облегна на седалката, изгорил всички мостове след себе си.

— Ако ти си отколешна съветска къртица, с мене е свършено — отбеляза Маккрийди.

Городов помисли върху това.

— А ако ти си отколешна съветска къртица — отвърна той, — тогава с мене е свършено.

— Защо се върна? — попита Маккрийди.

— Както се оказва, това беше грешка — въздъхна Городов. — Бях ти обещал нещо и разбрах, че не мога да го открия в Лондон. Когато дам дума, аз държа на нея. Тогава от Москва ме повикаха обратно за неотложни консултации. Да не изпълниш заповедта би означавало да избягаш незабавно на Запад. Никакви извинения нямаше да се приемат, в случай че не се върна, а остана в посолството. Мислех си, че бих могъл да си дойда за една седмица, да открия това, от което се нуждаех, и след това да получа разрешение да се върна в Лондон. Едва когато пристигнах тук, разбрах, че е твърде късно. Бях дълбоко заподозрян, апартаментът и канцеларията ми се подслушваха, следяха ме навсякъде, забраниха ми да ходя в Ясенево, ограничиха заниманията ми до с незначителна работа в Московския център. Между другото, имам нещо за теб.

Той отвори коженото си куфарче и подаде на Маккрийди една тънка папка. Вътре имаше пет листа, всеки със снимка и име под него. Под първата снимка пишеше: ДОНАЛД МАКЛИЙН, а под втората ГАЙ БЪРДЖИС. И двамата бяха мъртви и погребани в Москва. Третият лист показваше познатото лице и име на КИМ ФИЛБИ, тогава все още жив в Москва. На четвъртия се виждаха фините, аскетични черти и името на АНТЪНИ БЛЪНТ, изпаднал по него време в немилост в Англия. Маккрийди обърна на петата страница.

Фотографията беше много стара. Тя показваше слаб млад мъж с буйна къдрава коса и големи очила, които му придаваха вид на кукумявка. Под фотографията имаше две думи. ДЖОН КЕЪРНКРОС. Маккрийди се облегна назад и въздъхна.

— По дяволите, самият той.

Знаеше името. Кеърнкрос е бил висш държавен служител по време на войната и след нея, независимо от своята младост. Той е заемал различни длъжности — частен секретар на министъра във военния кабинет лорд Ханкей; в разузнавателната служба на свързочни войски, намираща се на Блетчли парк, в министерството на финансите и в министерството на войната. Беше имал достъп до ядрените секрети в края на четиридесетте години. В началото на петдесетте бе попаднал под подозрение, не бе признал нищо и бе освободен. Нищо не е могло да се докаже, ето защо бе получил разрешение да продължи работа в Организацията за изхранване и селско стопанство в Рим. От 1986 година се бе уединил във Франция. Петият човек. Кийпсейк бе изпълнил добре своето обещание. Тридесет и пет годишното преследване приключи. Нямаше да се обвиняват повече невинни хора.

— Сам — попита кротко Городов, — къде всъщност отиваме?

— Моят хороскоп — отвърна Маккрийди, — казва, че аз ще пътувам днес на запад. Твоят също.

Торнтън отново паркира сред дърветата на парка Горки, смени мястото си с един от мъжете на задната седалка и се захвана за работа. Другият мъж седна отпред, представяйки се за шофьор. Никой не би посмял да прояви любопитство какво става в лимузината на член на Централния комитет, дори да я забележеше. Старшите партийни ръководители винаги покриваха задното стъкло на своите коли с вътрешни завески, а тези в момента бяха спуснати. Торнтън работеше върху своя клиент — той винаги се отнасяше към онези, които гримираше, като към свои клиенти — използвайки слънчевата светлина, проникваща през завеските.

Най-напред отдолу поставиха една изпълваща фланела, за да направят по-слабата фигура да изглежда по-масивна, като тази на равина Бирнбаум. След това го преоблякоха с бялата риза, черните панталони, вратовръзката и сакото. Торнтън постави пищната бяла брада и мустаци, боядиса косата на клиента в същия цвят и прикрепи белите къдрици на ортодоксалния равин към неговите слепоочия. С прибавянето на черната мека шапка и куфарчето равинът Бирнбаум изглеждаше точно така, както бе пристигнал предния ден. С изключение на това, че бе различен човек. Накрая смениха табелките на колата с тези на британското посолство.

Оставиха равина пред входа на Националния хотел, където той се подкрепи с един обяд, плати в щатски долари и взе такси за летището. Той бе ангажирал място за следобедния полет за Лондон. Билетът му показваше, че това е междинна спирка по пътя за Ню Йорк.

Торнтън върна обратно колата в Британското посолство с другия си клиент, свит под килимчето отзад. Той се залови почти незабавно за работа, разполагайки с идентични рижа перука и мустаци, кремове за основа, колоранти, цветни контактни лещи и зъбна политура. Десет минути по-късно Денис Гоунт, изпитващ топлина и сърбеж под рижата перука, която бе носил целия ден заради КГБ, се върна обратно със своето монтего, а другият мъж потегли за летището с ягуара, каран от истински шофьор. След още един час самият Торнтън, дегизиран като кралския куриер, бе откаран до Шереметиево от Бари Мартинс.

Равинът привлече обичайните любопитни погледи, но неговите документи бяха наред и той премина през формалностите за петнадесет минути, след което отиде в чакалнята. Там седна и започна да чете своя Талмуд, мърморейки от време на време молитви на неразбираем език.

Мъжът с рижите перука и мустак бе почти ескортиран до вратата на чакалнята, толкова многоброен бе екипът на КГБ, опитващ се да не допусне предаването или получаването от негова страна на някое съобщение или пакет.

Последният, който пристигна, бе кралският куриер. Неговото кожено куфарче бе закрепено с верижка към лявата му китка. Този път ценната кутия с принадлежности на Торнтън се намираше вътре — той не се нуждаеше от някой друг да я носи вместо него, тъй като куфарчето му не можеше да се претърсва.

Денис Гоунт остана в посолството. Три дена по-късно той щеше да се измъкне, след като друг агент на СИС, представяйки се за куриер, щеше да пристигне в Москва и да предаде на Гоунт паспорт на същото име, като неговия собствен — Мейсън. Точно в един и същ момент двама души на име Мейсън щяха да преминат през паспортния контрол на различни места в летището, а Бритиш Еъруейз щяха да бъдат инструктирани да чакат на борда на своя самолет двама души на име Мейсън, представящи се за един.

Но следобеда пасажерите за Лондон бяха качени навреме и самолетът на Бритиш Еъруейс напусна съветското въздушно пространство в 17.15. Малко след това равинът се надигна тромаво на крака, отиде до отделението за пушачи и каза на мъжа с рижите перука и мустаци:

— Николай, приятелю, вече си на Запад.

След това поръча шампанско за двамата, както и за кралския куриер. Хитростта бе успяла, защото Маккрийди бе забелязал, че той, Городов и Гоунт имат почти една и съща височина и телосложение.

С печалбата от време, получена от летенето в западна посока, те се приземиха на Хийтроу малко след седем часа. Една група от Сенчъри Хаус, предупредени от Мартинс от Москва, се намираше там, за да ги посрещне. След като напуснаха самолета, те бяха обкръжени и отведени тайно от летището.

Като отстъпка Тимъти Едуардс позволи на Маккрийди да прибере за вечерта Николай Городов в своя собствен апартамент на Абингдън Вилас.

— Съжалявам, полковник, но истинският разпит ще започне утре сутринта. Подготвена е доста удобна къща в провинцията. Няма да ти липсва нищо, уверявам те.

— Благодаря ти. Разбирам — кимна Городов.

Малко след десет часа пристигна Джо Рот, повикан по телефона от Маккрийди. Той видя двама души от СИС да се въртят пред входа и още двама в коридора пред непретенциозния апартамент на Маккрийди, което го изненада.

След като чу звънеца, Маккрийди се появи на вратата, облечен с памучни панталони и пуловер, държащ в ръка чаша с уиски.

— Благодаря ти, че дойде, Джо. Влизай. Има някой, с когото отдавна исках да те срещна. Не можеш да си представиш какво голямо желание имах за това.

Той въведе госта във всекидневната. Мъжът до прозореца се обърна и се усмихна.

— Добър вечер, мистър Рот — каза Городов. — Радвам се най-после да се срещна с вас.

Рот стоеше като парализиран. След това се отпусна тежко на един стол и взе предложеното му от Маккрийди уиски. Городов се настани срещу Рот.

— По-добре ти да му разкажеш — предложи Маккрийди на руснака, — знаеш всичко по-добре от мене.

Руснакът си сипа алкохол, докато обмисляше откъде да започне.

— Планът Потемкин започва преди осем години — заговори бавно. — Първоначалната идея идва от някакъв младши офицер, но генерал Дроздов се залавя лично с делото. То се превръща в негово собствено творение, Целта е да се разобличи старши офицер на ЦРУ като съветски агент, но по толкова убедителен начин и с такова многообразие от несъкрушими доказателства, че никое от тях да не може да се отхвърли.

Дългосрочната цел е била да се посее вражда вътре в Управлението, за да се деморализира персоналът за дълъг период от време и да се съсипят отношенията с британската СИС.

В началото не е имало набелязан за целта офицер, но след като били обсъдени половин дузина кандидати, изборът пада върху Калвин Бейли. Имало е две причини за това. Едната е в известната на КГБ информация, че той не е бил много обичан в ЦРУ, поради личното си поведение. Втората е, че е служил във Виетнам — подходящо място за вербуване.

Това, че Калвин Бейли е бил разкрит като агент на ЦРУ във Виетнам, е чисто рутинна операция. Знаете, че се опитваме да определим самоличността на всички служители от чуждите разузнавателни служби и когато направим това, тяхната работа и израстването в кариерата внимателно се отбелязват. Понякога липсата на повишение предизвиква възмущение, което може да се използва при вербуването. Всъщност това, както знаете, всички го правим.

Също както ЦРУ, КГБ не изхвърля нищо. Всяко късче информация, всеки фрагмент внимателно се прибира и пази. Окончателното решение на Дроздов идва, след като отново проверява материала, изпратен ни от виетнамците след падането на Сайгон през 1975 година. Повечето от вашите документи са били изгорени, но в бъркотията някои са оцелели. В един от тях се споменавало за някой си Нгуен Ван Трок, който работил за американците.

Този документ означавал смъртна присъда за Ван Трок. След като не успели да избягат, той и неговият братовчед били заловени. Братовчедът бил екзекутиран, но Ван Трок, въпреки бруталните инквизиции, бил изпратен накрая в северовиетнамски концентрационен лагер. Именно там го намира все още жив през 1980 година Дроздов. По време на мъченията той признал, че е работил за Калвин Бейли във Виетконг.

Правителството в Ханой дава своето съгласие да окаже съдействие, след което започва подготовката за снимките. Извеждат Ван Трок от лагера, започват да го хранят със силна храна, един ден го обличат в униформата на полковник от Виетнамската разузнавателна служба. Фотографиите го показват как пие чай с други офицери точно след нахлуването в Камбоджа. Използвани са трима различни прислужници, всичките агенти на Ханой, които по-късно са изпратени на Запад заедно с фотографиите. След това ликвидират Ван Трок.

Един от прислужниците се представил за беглец от Виетнам и показвал гордо ценната снимка на всеки британски офицер в Хонконг, който искал да я види. Накрая тя била конфискувана и изпратена в Лондон, както било и предвидено.

— Ние изпратихме копие на Ленгли — вметна Маккрийди, — просто като проява на любезност. Сметнахме, че няма никаква ценност.

— Дроздов вече е знаел, че Бейли е бил включен в Програмата Феникс — продължи Городов. — Той е бил разкрит от нашия резидент в Сайгон — един човек, представящ се за шведски вносител на алкохол за чуждестранната колония. Дроздов научава също, че Бейли е бил в Ми Лай, когато Бейли дава показания пред военния съд относно онзи млад офицер. Вие сте твърде открити с вашите публикации в печата. Хората на КГБ ги преглеждат жадно.

Както и да е, това е изглеждало като подходящ сценарий, за да се изфабрикува промяната в лоялността на Бейли. Неговото посещение през 1970 година в Токио е било забелязано и записано, просто като проява на чисто рутинни задължения. Дроздов е трябвало само да инструктира Орлов да каже, че самият той, Дроздов, е бил в Токио на определена дата, за да поеме ръководството на регент от ЦРУ и когато вие сте направили проверката, сте установили просто същите дати. Разбира се, Дроздов не е бил там въобще през 1970 година. Това се добавя по-късно.

Оттук нататък свидетелствата срещу Бейли се фабрикуват — тухла по тухла. Избират Пьотр Орлов като дезинформиращ агент през 1981 година; оттогава той постоянно е готвел и репетирал своята роля. Юрченко, когато се връща глупаво обратно и малко преди да умре, осигурява ценна информация относно това как точно вие, американците, третирате изменниците. Орлов е могъл да се подготви така, че да избягва капаните, да се справя с полиграфа и винаги да ви казва това, което искате да чуете. Не чак толкова много, но достатъчно, за да се потвърди всичко, когато започнете да проверявате.

След като Дроздов набелязва Бейли като жертва, Бейли попада под усилено наблюдение. Където и да отиде, това се отбелязва. След като израства в длъжност и започва да пътува до Европа и до останалите части на света, за да извършва проверки на местните резидентури, започват да се появяват банковите сметки. Бейли е забелязан в някой европейски град — веднага се открива банкова сметка, винаги на име, което той би избрал, като това на омъжената сестра на неговата съпруга или на неговата баба.

Дроздов подготвя един актьор, двойник на Бейли, който отлита незабавно, за да открива тези сметки, така че по-късно банковите касиери да разпознаят в негово лице Бейли като клиента. По-късно в тези сметки се внасят големи суми, винаги в брой и винаги от човек със силен централноевропейски акцент.

Информацията, научена от различни източници — невнимателни разговори, радиозасичания, подслушвания на телефони, технически публикации (а някои от вашите технически публикации са изключително открити), се приписват на Бейли. Дори разговорите в собственото ви посолство в Москва се подслушват — знаехте ли това? Не? Добре, за това по-късно.

Това, което Дроздов прави, е да променя датите. Сведения от разузнавателен характер, научени едва в началото на осемдесетте, според Орлов, са получени в средата на седемдесетте и се приписват на Бейли. Всичко е лъжа, но хитро скроена. И, разбира се. Орлов запаметява всичко.

Успехите, постигнати от КГБ срещу ЦРУ, се приписват на Бейли. Провалените операции на ЦРУ се приписват на Бейли. И винаги датите се променят така, че да изглежда, че сме ги открили по-рано, отколкото бихме имали възможност да го направим без предател в ЦРУ.

Но преди две години Дроздов все още се е нуждаел от нещо. Липсвали са му вътрешни клюки от Ленгли, кодови имена, известни само на ЦРУ, вашето професионално име Хейс, мистър Рот. Тогава Едуард Хауърд избяга в Русия и Дроздов вече разполага с всичко. Той дори може да посочи известни дотогава успехи, постигнати от Бейли, и да подготви Орлов да казва, че те са били допуснати от КГБ, за да се осигури издигането на техния агент Спароухоук. Разбира се тези успехи не са били постигнати с позволението на Москва — те са били спечелени с труд от Бейли.

Накрая Орлов получава разрешение да избяга и то по толкова странен начин, че да има възможност по-късно да се оправдава със своя страх от възможността да бъде спрян или предаден от Спароухоук, ако го е сторил другояче. По същата причина той отива при американците, а не при британците. Британците биха могли да го разпитват за други неща.

След като го прехвърляте тук, той разобличава двама агенти на КГБ, точно преди да бъдат ликвидирани. Всичко е било нагласено предварително. Но е изглеждало така, сякаш във Вашингтон е имало изменник, предаващ сведения от неговия разпит на Москва. Накрая, когато клиентът е бил готов да лапне стръвта, той излиза с новината за съветска къртица с висок ранг в ЦРУ. Така ли е?

Рот кимна. Той изглеждаше измъчен.

— А опитът за убийство на Орлов в Алкънбъри. Защо? — попита той.

— Презастраховка на Дроздов. Разбира се, той не знаеше за мене. Искаше да натрупа още малко доказателства. Атентаторката беше една от най-добрите — изключително опасна жена. Тя е била инструктирана да не го убива, а само да го нарани; след това да се опита да избяга.

В стаята настъпи тишина. Джо Рот гледаше втренчено в своята чаша. След това се изправи.

— Трябва да вървя — каза кратко той.

Маккрийди го придружи навън по коридора и надолу по стълбите. В преддверието потупа американеца по гърба.

— Горе главата, Джо. По дяволите, всички в тази игра допускат грешки. Моята фирма направи няколко истински шедьоври в миналото. Можеш да се върнеш обратно в посолството и да изпратиш съобщение на директора на ЦРУ, че всичко вече е наред. Бейли е чист.

— Смятам да отлетя обратно и да му кажа това сам — промърмори Рот и тръгна. Маккрийди го придружи до вратата на сградата, озадачен от мълчанието на своя приятел.

Когато Маккрийди се върна до входната врата на апартамента, двамата бодигардове се отместиха, за да му направят път и затвориха вратата след него. Във всекидневната той завари Городов да седи, вторачил се в един брой на „Ивнинг Стандарт“, който бе прехвърлял, докато чакаше. Без да каже дума, той го плъзна по масата и посочи към една колона на страница пета.

Водолази на полицията извадиха днес тялото на един американски турист от водите на Темза край Тедингтън Лок. Според официален говорител, предполага се, че тялото е паднало във водата близо до Итън вчера вечерта. Мъртвият човек е бил идентифициран като някой си Калвин Бейли, американски държавен служител на почивка в Лондон.

Според посолството на САЩ, мистър Бейли е бил на вечеря в Итън заедно с един приятел, втори секретар в посолството. След вечерята на мистър Бейли му прилошало и той излязъл, за да поеме глътка свеж въздух. Приятелят му се забавил, за да плати сметката. Когато излязъл и потърсил мистър Бейли, не успял да го намери. След като почакал един час, той предположил, че мистър Бейли е взел решение да се върне сам в Лондон. Когато установил по телефона, че това не е така, приятелят се обърнал към полицията в Итън. Градът бил претърсен в тъмнината, но без резултат.

Тази сутрин полицейски говорител в Итън заяви, че изглежда мистър Бейли е тръгнал да се разхожда в тъмнината по пътеката край брега, неволно се е подхлъзнал и паднал в реката. Мистър Бейли не е умеел да плува. Не успяхме да се срещнем с мисис Гуен Бейли за коментар. Тя се намира под въздействието на успокоителни средства в наетия от двамата апартамент.

Маккрийди остави вестника и погледна към вратата.

— Кучи син — прошепна той, — жалък кучи син.

 

 

Джо Рот хвана първия сутрешен полет за Вашингтон и отиде в Джорджтаун. Подаде своята оставка, влизаща в сила двадесет и четири часа по-късно. Той остави директора на ЦРУ поумнял и отрезвял. Преди да си тръгне, отправи една-единствена молба. Директорът даде своето разрешение.

Рот пристигна в ранчото късно вечерта.

Полковник Орлов бе все още буден, сам в своята стая, увлечен в играта на шах с миникомпютър. Той се справяше добре, но компютърът бе още по-добър. Компютърът играеше с белите фигури. Орлов местеше другите, които вместо обичайния черен цвят бяха тъмночервени. Касетофонът въртеше албума на Дъ Сийкърс от 1965 година.

Крол влезе пръв, направи крачка встрани и зае позиция до стената. Рот го последва и затвори вратата след себе си. Орлов вдигна поглед озадачен.

Крол гледаше към него с пуст поглед и безизразно лице. Нещо се издуваше под лявата му мишница. Орлов схвана какво е то и погледна въпросително към Рот. Никой не продумваше. Рот просто се бе вторачил в него със студен поглед. Объркването на Орлов отмина, за да отстъпи място на чувство на примирение. Никой не продумваше.

Чистият, ясен глас на Джудит Дюръм изпълваше стаята.

Сбогом на теб, моя истинска любов, това е нашето последно прощаване…

Ръката на Крол се насочи към касетофона.

Защото карнавалът свърши…

Пръстът на Крол натисна бутона за изключване и в стаята отново настъпи тишина. Орлов произнесе една дума, почти единствената на руски, откакто бе пристигнал в Америка. Той каза „Кто?“. Това означаваше: — Кой?

Рот каза:

— Городов.

Това подейства като удар в стомаха. Орлов затвори очи и заклати глава, сякаш не можеше да повярва.

Той погледна към дъската пред себе си и сложи крайчеца на показалеца върху короната на своя цар. Бутна го. Червеният цар политна настрани и падна. Шахматистът бе признал своето поражение. Цената на булката бе платена и приета, но сватба нямаше да има. Червеният цар се търкулна веднъж и остана неподвижен.

Крол извади револвера.

— Да тръгваме — каза той.

И тогава полковник Пьотр Александрович Орлов, безумно смел мъж и патриот, стана и пое към мрака, за да се срещне с могъщия бог, който го бе сътворил.