Фредерик Форсайт
Измамникът (8)

АНТРАКТ

Съвещанието продължи на следващата сутрин, във вторник. Тимъти Едуардс спазваше формалната учтивост, но тайно в себе си се надяваше да приключат с въпроса в най-скоро време. Той, подобно на двамата инспектори, които присъстваха, трябваше да си гледа своята работа.

— Благодаря ви, че ни припомнихте събитията от 1985 година — каза той, — но може би трябва да се посочи, че що се отнася до разузнаването, тази година представлява едно отминало в историята време.

Денис Гоунт не обърна внимание на тази реплика. Негово право бе да избере епизод от кариерата на своя шеф, който щеше да убеди съвета да препоръча на шефа на СИС промяна на решението. Знаеше също така, че шансът Тимъти Едуардс да направи тази препоръка бе нищожен. Изборът обаче щеше да се вземе с мнозинство в края на съвещанието и той искаше да спечели подкрепата на двамата инспектори. Изправи се, отиде до служителя от архивната служба и поиска от него друга папка.

Сам Маккрийди се чувстваше отегчен. За разлика от Гоунт, той знаеше, че шансовете му са нищожни. Бе настоял за този съвет, само защото искаше да покаже своето несъгласие с взетото решение. Облегна се назад и отклони вниманието си от разискванията. Денис Гоунт не можеше да каже нищо, което да не му е известно.

Повече от тридесет години той живя в малкия свят на Сенчъри Хаус и Интелиджънс сървис. Чудеше се къде би могъл да отиде сега, когато го изхвърлят. Той дори се питаше, не за първи път, какво го бе накарало да влезе в този странен и потаен свят. Нищо от неговия работнически произход не можеше да предскаже, че един ден ще бъде висш офицер от СИС.

Той бе роден в семейството на млекар от Южен Лондон през пролетта на 1939 година, когато започна Втората световна война. Съвсем смътно, от един или два ретроспективни кадъра, можеше да си спомни своя баща.

Когато Луфтвафе започна набезите си над британската столица през лятото на 1940, бяха евакуирани от Лондон заедно с майка му. Нищо не можеше да си спомни за онова време. По-късно тя му бе разказала, че са се върнали обратно в малката къща на бедната, но спретната Норбъри стрийт през есента на 1940, но преди това баща му бе заминал на фронта.

Имаше една снимка на неговите родители от сватбата им — спомняше си я много често. Майка му беше в бяло, с букет в ръка, а скованият, благовъзпитан едър мъж до нея носеше тъмен костюм, закичен с карамфил. Снимката стоеше до полицата над камината в сребърна рамка, която тя почистваше всеки ден. По-късно, на другия край на полицата се появи още една снимка с усмихнат едър мъж в униформа и сержантски нашивки на ръкава.

Майка му излизаше всеки ден, вземайки автобуса за Кройдън, където търкаше стълбищата и коридорите на заможните хора от средната класа. Тя носеше вкъщи и за пране: можеше да си спомни как малката кухня се изпълваше с пара, докато майка му работеше нощем, за да привърши до сутринта.

Веднъж, трябва да е било през 1944, едрият усмихнат мъж се върна вкъщи, вдигна го и го задържа високо във въздуха, докато той пищеше. После отново замина, за да се присъедини към войските, които дебаркираха в Нормандия, и да загине в атаката на Каен.

Сам си спомняше колко много плака майка му през онова лято и как той се опитваше да й каже нещо, но не знаеше какво, затова просто плачеше като нея, без наистина да знае защо.

Следващият януари той започна да ходи на забавачница, така че майка му отиваше всеки ден в Кройдън, без да го оставя на грижите на леля Ви. Съжаляваше за това, защото леля Ви притежаваше една сладкарница малко по-надолу по улицата и му даваше да си топи пръстта в някой от бурканите със сироп. Същата пролет германските ракети Фау–1 започнаха да падат над Лондон, изстрелвани от техните установки в Холандия и Белгия.

Спомняше си много ясно деня, точно преди рождения си ден, когато униформеният отговорник на местната противовъздушна отбрана дойде в тяхната забавачница, с каска на главата и газова маска, която се полюляваше отстрани на тялото му.

Имаше въздушна тревога и децата прекараха цяла сутрин в мазето, превръщайки урока във весели закачки. След като прозвуча сирената за отбой, те се върнаха в класната стая.

Мъжът проведе шепнешком един разговор с директорката, тя го взе от стаята, водейки го за ръка до нейната приемна, където го нагости с анасонов кейк. Той остана да чака там, засрамен и объркан, докато един добър мъж от приюта за сираци „Доктор Бернардо“ не пристигна, за да го отведе. По-късно му казаха, че ги нямало вече снимката в сребърната рамка и фотографията на големия, усмихнат мъж със сержантските нашивки.

Справяше се добре в приюта, издържа всичките си изпити и напусна, за да отиде в армията като момче-войник. Когато навърши осемнадесет години, го изпратиха на служба в Малайзия, където продължаваше необявената война между англичаните и комунистическите терористи в джунглата. Там бе преведен в щаба на разузнавателния корпус като секретар.

Един ден се яви пред своя полковник с идея, която сам бе измислил. Полковникът, офицер от кариерата, му нареди незабавно „Представите го в писмен вид“, което той изпълни.

Хората от контраразузнаването бяха заловили с помощта на местните китайци един от изявените терористи. Маккрийди предложи да пуснат информация сред китайската общност, че е започнал да издава своите другари и се предвижда да бъде преместен от Ипох в Сингапур в точно определен ден.

Терористите нападнаха от засада конвоя, но се оказа, че затворническата кола е бронирана отвътре и е въоръжена с картечници, за чиито дула имаше прорязани отвори. След престрелката откриха в храстите телата на шестнадесет мъртви и дванадесет тежко ранени комунисти, а малайските скаути свършиха останалото.

Сам Маккрийди остана да служи в Куала Лумпур още една година, след което напусна армията и се върна в Англия. Неговото писмено предложение сигурно бе потънало в някой архив, без обаче да остане незабелязано.

Той чакаше своя ред на опашката на трудовата борса, когато някой го потупа по рамото. Един мъж на средна възраст с вълнено сако и кафява мека шапка му предложи да го почерпи в съседната кръчма. Две седмици по-късно, след като проведоха с него още три разговора, той започна работа във Фирмата. Оттогава, в продължение на тридесет години, Фирмата представляваше единственото му семейство…

Чу да споменават неговото име и се отърси от спомените. Може би ще е по-добре да се съсредоточи, реши той: става въпрос за твоята кариера.

Денис Гоунт отново се бе изправил с обемиста папка в ръцете.

— Джентълмени, мисля, че можем да обсъдим с предимство поредицата от събития през 1986 година, които сами могат да оправдаят едно преразглеждане на случая с преждевременната оставка на Сам Маккрийди. Събития, които започнаха, или по-точно, в които ние се намесихме, в една пролетна сутрин в полето край Солзбъри.