Фредерик Форсайт
Измамникът (21)

АНТРАКТ

В четвъртък комисията се събра отново за четвърти пореден ден — ден, който Тимъти Едуардс бе определил да бъде последен. Преди Денис Гоунт да може да започне, Едуардс реши да го изпревари. Той усещаше, че неговите двама колеги зад масата, инспекторите на отделите за Западното полукълбо и вътрешните операции, бяха готови да смекчат своето отношение и да направят едно изключение в случая с Сам Маккрийди, като го задържат по една или друга причина.

След като съвещанието от предния ден приключи, те заведоха Едуардс в един тих ъгъл в бара на Сенчъри Хаус и разкриха ясно своите намерения, предлагайки да се запази по някакъв начин Измамника.

Това категорично не влизаше в сценария на Едуардс. За разлика от останалите, той знаеше, че зад решението да се направи прецедент от случая с ранното пенсионираме на Измамника стоеше постоянният помощник-секретар на Форин офис, човек, който един ден щеше да участва заедно с още четирима души в тайното заседание, на което щеше да се избере новият ръководител на СИС. Глупаво бе да се опълчва срещу него.

— Денис, всички изслушахме с най-голям интерес припомняните от твоя страна операции, проведени от Сам, и всички сме изключително впечатлени. Истината, обаче, е, че ние трябва да посрещнем предизвикателствата на деветдесетте, период, когато определени… как да го кажа?… активни мерки, погазването на приетите процедури, ще бъде недопустимо. Трябва ли да ти напомням за усложненията, предизвикани от избрания от Сам начин на действие в Карибите миналата зима?

— Въобще не е необходимо, Тимъти — каза Гоунт. — Аз сам ще припомня този епизод, като последна илюстрация от моя страна за това, че Сам продължава да е необходим за службата.

— Нямам нищо против — покани го Едуардс, чувствайки облекчение, че това ще е последната защитна реч, която трябва да изслуша, преди да пристъпи към своята неотменима присъда. Освен това, мислеше си той, двамата му колеги биха били повлияни от представата, че действията на Маккрийди са наподобявали повече тези на див каубой, отколкото на представител на Нейно Величество. За младежите, които посрещнаха Сам с аплодисменти в бара при неговото завръщане малко преди Нова година, всичко бе наред. Но трябваше той, Едуардс, да прекъсне веселието, да успокоява нервирания Скотланд Ярд, Вътрешното министерство и обидения Форин офис — събитие, което все още си спомняше с голямо раздразнение.

Денис Гоунт прекоси без особено желание стаята до бюрото, където се намираше чиновникът от Архива и взе предложената папка. Въпреки това което каза, Карибската афера бе тази, която той най-много би желал да избегне. Дълбоко в себе си обаче изпитваше възхищение от своя шеф, знаеше, че Сам бе действал самостоятелно в този случай.

Спомняше си твърде добре неофициалните писма, които валяха върху Сенчъри Хаус малко след Нова година и продължилата дълго среща на четири очи с шефа на СИС, на която Маккрийди бе извикан в средата на януари.

Новият шеф бе избран само две седмици по-рано и неговият новогодишен подарък представляваше доклада за подвизите на Сам в Карибите, сложен на бюрото му. За щастие, сър Марк и Измамника се познаваха от много време и след официалните пукотевици последва новогодишен тост с любимата бира на Маккрийди и обещание от негова страна, че няма да нарушава повече правилата. Шест месеца по-късно, по причини, за които Маккрийди можеше само да се досеща, шефът бе станал много по-малко милостив.

Гоунт погрешно смяташе, че шефът бе изчакал благоприятния случай до лятото, за да освободи Маккрийди. Той нямаше представа от колко високо бе получена в действителност заповедта.

Маккрийди знаеше. Не беше необходимо да му се казва, нямаше нужда от доказателства. Но той познаваше шефа. Като всеки добър командир, сър Марк щеше да му каже в лицето, ако не можеше да се справя с работата си, да го наругае, ако заслужаваше това, и дори да го уволни, ако нещата бяха наистина толкова зле. Но той щеше да го направи лично. В противен случай той щеше да се бори като тигър срещу вмешателството отвън. Този път заповедта бе дошла отгоре, тя бе отменила решението на сър Марк.

Когато Денис Гоунт се върна с папката на мястото си, Тимъти Едуардс срещна погледа на Маккрийди и се усмихна.

Ти наистина представляващ голяма заплаха, Сам, помисли си той. Макар и много талантлив, ти просто вече не си подходящ. Колко жалко, наистина. Ако само бе проявил по-голяма гъвкавост и се бе придържал към правилата, би могло да се намери място за теб. Но не и сега. Не сега, когато наистина разтревожи хора като сър Робърт Инглиш. Друг ще бъде светът през деветдесетте, моят свят; свят за хора като мене. До три, може би четири години, аз ще стана шеф на СИС и тук няма да има място за такива като тебе. Бих могъл да започна отсега, драги Сам. Дотогава ще имаме ново поколение офицери; интелигентни млади служители, които ще изпълняват това, което им се нарежда, ще спазват законите и няма да тревожат никого.

Сам Маккрийди се усмихна в отговор.

Ти наистина си първокласен задник, Тимъти, мислеше си той. Ти наистина си мислиш, че за събирането на сведения са достатъчни срещите на комисиите, компютърните извадки и целуването на Ленгли по задните части, за да ни подхвърлят част от тяхната информация, получена с технически средства. Нямам нищо против, тази информация е добра — най-добрата в света. Те притежават технологията с техните сателити и подслушвателни устройства. Но те могат да бъдат измамени, драги Тимъти.

Има една дума маскировка, за която едва ли някога си чувал. Тя е руска, Тимъти, изкуството да се изграждат фалшиви летища, хангари, мостове, цели танкови дивизии от тенекия и шперплат и това може да заблуди големите американски птички. Ето защо понякога трябва да се отиде на място, да се внедри агент дълбоко вътре в цитаделата, да се наеме някой недоволен, да се използват услугите на някой изменник от местните хора. От тебе никога не би излязъл истински разузнавач с всичките твои клубни връзки и с аристократичната ти съпруга. Точно за две седмици КГБ ще ти откъсне топките и ще си направи коктейл с тях.

Гоунт започваше със своята последна защита, опитвайки се да оправдае това, което се беше случило на Карибите, опитвайки се да не отблъсва симпатията на двамата инспектори, които бяха показали предната вечер готовност да променят своето мнение и да препоръчат отмяна на решението. Маккрийди се загледа през прозореца.

Нещата наистина се променяха; но не така, както мислеше Тимъти Едуардс. Светът тихо се побъркваше след края на Студената война — шумът щеше да се чуе по-късно.

Небивалата реколта в Русия стоеше неприбрана поради липса на техника и до есента щеше да изгние край резервните коловози заради липсата на подвижен състав. Гладът щеше да дойде през декември, може би през януари, хвърляйки Горбачов обратно в ръцете на КГБ и на Висшето командване и те щяха да поискат да плати за своята ерес през това лято на 1990 година. 1991 въобще нямаше да е забавна.

Близкият изток представляваше барутен погреб, а най-добре информираната служба в района, израелският Мосад, бе третиран като парий от Вашингтон, чийто пример следваше Едуардс. Маккрийди въздъхна. Да вървят по дяволите всички.

— Това действително започна — каза Гоунт, отваряйки папката пред себе си — в началото на декември на един малък остров в северната част на Карибите.

Маккрийди бе тласнат обратно към реалностите на Сенчъри Хаус. А, да, Карибите, помисли си той, проклетите Кариби.