Фредерик Форсайт
Измамникът (19)

4.

Кикко, най-големият манастир в Кипър, е бил построен през дванадесети век от византийските императори. Те избрали добре мястото, като се има предвид, че животът на монасите трябва да бъде прекаран в уединение, съзерцание и самота.

Огромната постройка се намира високо на един връх западно от долината Маратхаса и е така усамотена, че само два пътя водят към нея — по един от всяка страна. Малко под манастира двата пътя се съединяват в един, който се насочва нагоре към манастирската врата.

Подобно на византийските императори, Маккрийди също бе избрал добре своята позиция. Дани бе останал в каменната колиба, оттатък долината, за да наблюдава прозорците на стаята, в Която бе отседнал Рауз, докато Бил бе потеглил към Кикко с един мотоциклет, нает за него от говорещия гръцки Маркс. Когато се зазори, сержантът от САС бе вече добре скрит зад боровите дръвчета над единичния път, който водеше към манастира.

Той забеляза колата на Маккрийди да пристига, шофирана от Маркс, и се заоглежда, за да види дали не идва някой друг. Ако се появеше някой от ирландското трио или либийската кола (те бяха забелязали нейния номер), Маккрийди щеше да бъде предупреден от портативната радиостанция и щеше да се изпари. Но само обичайният поток от туристи, повечето от които гърци и кипърци, се носеше нагоре по пътя в тази майска утрин.

През нощта шефът на СИС в Никозия бе изпратил един от младите си служители в Педхоулас с няколко съобщения от Лондон и с трета радиостанция. И двамата сержанти, както и Маккрийди сега имаха по една.

В осем и половина Дани докладва, че Рауз се е появил на терасата и е закусил леко с кифличка и кафе. Не е имало никаква следа от Махони и неговите две приятелчета, нито от фустата на Рауз от предната вечер, нито от който и да е от останалите гости на хотела.

— Той изглежда изморен — каза Дани.

— Никой не е рекъл, че това ще бъде почивка за който и да е от нас — озъби се Маккрийди от неговото си място в двора на манастира двадесет мили по-нататък.

В девет и двадесет Рауз напусна стаята. Дани осведоми за това. Рауз се отправи с колата вън от Педхоулас, преминавайки край голямата изрисувана църква на името на Архангел Михаил, която доминираше над планинското село, и зави на северозапад по пътя за Кикко. Дани продължи своето наблюдение върху хотела. В девет и половина прислужницата влезе в стаята на Рауз и дръпна завесите. Това направи по-лек живота на Дани. Други завеси бяха дръпнати от прозорците на хотела, обърнати към долината. Въпреки слънцето, което светеше право в очите му, сержантът бе възнаграден от Моника Браун, поемаща в продължение на десет минути дълбоко въздух съвсем гола пред своя прозорец.

— По-добре е от Южен Армаг — промърмори благодарният ветеран.

В десет без десет Бил докладва, че колата на Рауз се е появила, изкачваща се по стръмния и криволичещ път към Кикко. Маккрийди се изправи и влезе вътре, учудвайки се на робския труд, с който са били довлечени тези масивни камъни толкова високо в планината и на умението на майсторите, които бяха изрисували с тънки листа от злато фреските в червено и синьо, украсявайки с тях сладникаво окадения с тамян интериор.

Рауз го откри пред прочутата златна икона на Девата. Отвън Бил се увери, че подир Рауз не идва никаква опашка и подаде на Маккрийди два двойни сигнала до портативната радиостанция, намираща се във вътрешния джоб на неговия началник.

— Изглежда си чист — промърмори Маккрийди, когато Рауз се появи до него. Нямаше нищо странно в това да се говори на нисък глас; всички останали туристи около тях разговаряха шепнешком, сякаш се страхуваха да нарушат покоя на святото място. — И така, да започнем ли от началото — продължи Маккрийди. — За последен път те видях, когато излетя от летището на Ла Валета за твоята съвсем кратка визита до Триполи. Оттогава, ако обичаш, с всички подробности.

Рауз започна от началото.

— А, значи се срещна с прочутия Хаким Ал-Мансур — каза Маккрийди няколко минути по-късно. — Едва ли съм се надявал, че самият той ще се появи на летището. Съобщението на Карягин от Виена трябва наистина да е погъделичкало неговото любопитство. Продължавай.

Част от изложението на Рауз можеше да се потвърди от наблюденията на Маккрийди и двамата сержанти — бледоликият млад агент, който бе следил Рауз обратно до Ла Валета и бе видял неговото излитане за Кипър, вторият агент в Никозия, който бе вървял по петите му, докато не потегли към планините.

— Забеляза ли моите двама сержанти? Твоите бивши колеги?

— Не, нито веднъж. Дори трябваше да се убеждавам, че те са някъде наблизо — каза Рауз. Двамата се втренчиха нагоре към Мадоната, която ги гледаше със спокойни състрадателни очи.

— О, те се намират на мястото си — поклати глава Маккрийди. — Единият в момента е навън, за да гледа дали някой от нас двамата не е проследен. Всъщност твоите приключения им доставят доста голямо удоволствие. Когато всичко това свърши, можете да ги споделите на чашка. Но още не е дошло времето. И така… след като пристигна в хотела…

Рауз изпусна незначителните подробности до момента, в който забеляза Махони и неговите приятели.

— Почакай малко, а момичето. Коя е тя?

— Просто случайна позната. Отглежда в Америка състезателни коне и в момента очаква пристигането на три арабски жребеца, които е закупила миналата седмица на пазара на едногодишни животни в Хама, Сирия. Моника Браун. С е накрая. Няма проблеми, просто компания за вечерята.

— Сигурен ли си?

— Да, Сам, напълно. Най-обикновена жена. При това доста привлекателна, ако си забелязал.

— Забелязахме го — промърмори Маккрийди. — Продължавай.

Рауз описа пристигането на Махони и подозрителните погледи, които бе засякла неговата компаньонка.

— Мислиш, че те е познал? От бензиностанцията?

— Не би могъл да го направи — каза Рауз. — Аз имах вълнена шапка, смъкната до очи, неколкодневна брада по цялото лице и се намирах полускрит зад бензиноколонката. Не, той би гледал втренчено така всеки англичанин, докато не чуе акцента. Знаеш колко много ни мрази.

— Може би. Продължавай.

Внезапното появяване на Хаким Ал-Мансур и продължилият цяла вечер разпит от Франк Терпил бяха това, което наистина заинтересува Маккрийди. Той прекъсна Рауз десетина пъти, за да доизясни някои дребни подробности.

Измамника носеше книга с твърди корици за кипърските църкви и манастири, строени във византийско време. Докато Рауз говореше, той си водеше пространни бележки, пишейки върху гръцкия текст. Никаква видима следа не се появяваше от върха на неговия молив — текстът щеше да се появи по-късно, след като го обработят с химикали. Всеки наблюдател би си помислил, че той записва своите впечатления за това, което виждаше наоколо.

— Дотук добре — изрече замислено Маккрийди. — Тяхната операция за доставка на оръжие изглежда всеки момент ще започне, очаквайки нечие височайше разрешение. Появата на Махони и Ал-Мансур в един и същ хотел в Кипър едва ли може да означава нещо друго. Това, което ни е необходимо да знаем, е кога, къде и как. По суша, по въздух или по море? От къде до къде. И превозното средство. Дали ще го превозят по въздуха, с камион или товарен кораб?

— Все още си сигурен, че осъществяват операцията? Няма да се откажат от всичко това?

— Сигурен съм?

Нямаше нужда да го казва на Рауз. Не бе необходимо той да знае. Но в СИС бяха получили ново съобщение от либийския доктор, който се грижеше за Муамар Кадафи. Когато пристигнеше, пратката щеше да съдържа оръжие за различни терористични организации. Една част от тях за баските сепаратисти в Испания, ЕТА. По-голямо количество за френската ултралява група Аксион Директ. Немалка партида за малобройните, но сеещи смърт белгийски терористи от ССС. Внушителен подарък за Фракция Червена армия в Германия, който без съмнение щеше да се използва по баровете, посещавани от американски военнослужещи. Повече от половината от пратката за ИРА.

Бе докладвано, че една от задачите на ИРА щеше да бъде убийството на американския посланик в Лондон. Маккрийди подозираше, че ИРА, загрижена за своите операции за набиране на средства в Америка, щеше по всяка вероятност да прехвърли изпълнението на тази задача на германската фракция, наследила Баадер-Майнхоф, твърде намалена по числен състав, но все още готова да изпълнява поръчки в замяна на оръжие.

— Попитаха ли те къде би желал да доставят пратката за американската терористична група, в случай, че се съгласят на сделката?

— Да.

— И ти им каза?

— Където и да е в Западна Европа.

— А твоят маршрут за прехвърлянето й в Америка?

— Описах им го според твоите инструкции. Ще прехвърля пратката, която е съвсем малка по обем, от мястото на тяхната доставка до един нает гараж, известен само на мен. Ще се върна с туристически фургон със скрити прегради зад стените. Ще се прехвърля на север с фургона през Дания, с ферибота до Швеция, след това до Норвегия и оттам ще се кача на един от многобройните товарни кораби, прекосяващи Атлантика до Канада. Просто още един турист, решил да прекара почивката си сред девствената природа.

— Те одобриха ли плана?

— Терпил го одобри. Каза, че е умело скроен. Ал-Мансур възрази, че това би означавало да се прекосят няколко граници. Аз посочих, че в периода на отпуските туристическите фургони се стичат по пътищата на Европа и че на всяка граница бих могъл да казвам, че пътувам за летището на следващата столица, за да посрещна съпругата и децата си. Той кимна няколко пъти.

— Добре. Ние направихме нашия ход. Сега ще трябва да изчакаме, за да видим дали си ги убедил. Другояче казано, дали тяхната жажда за отмъщение срещу Белия дом ще се окаже по-силна от обичайната предпазливост.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Рауз.

— Ти се връщаш в хотела. Ако те се хванат на твоя план и включат твоето оръжие в пратката, Ал-Мансур ще се свърже с тебе лично или чрез куриер. Изпълнявай точно неговите нареждания. Аз ще осъществя среща с тебе за доклад по ситуацията само в случай, че обстановката е чиста.

— А ако откажат? Ако не се хванат на плана?

— Тогава ще се опитат да те накарат да замлъкнеш. Вероятно ще натоварят с тази работа Махони и неговите момчета като проява на доверие. Така ще имаш възможност да разчистиш сметките си с Махони. А и сержантите ще се намират наблизо. Те ще се намесят, за да те измъкнат жив.

По дяволите с тази тяхна намеса, помисли си Рауз. Това би разкрило участието на Лондон в заговора. Ирландците щяха да го разгласят и пратката щеше да стигне до тях по друг маршрут, в друго време и на друго място. Така че щеше да бъде оставен сам, ако Ал-Мансур решеше да го ликвидира директно или чрез подставени лица.

— Искаш ли портативна радиостанция, с която да ни предупредиш? — попита Маккрийди. — Нещо, което да ни вдигне на крака?

— Не — каза кратко Рауз. Нямаше смисъл да взема радиостанция. Знаеше, че няма да дойдат.

— Тогава се върни в хотела и чакай — каза Маккрийди. — И се опитай да не се изморяваш прекалено с хубавата мисис Браун. С е накрая. По-късно може да се нуждаеш от силата си.

Той се отдели от Рауз и потъна в множеството. Лично за себе си също знаеше, че не би могъл да се намеси, ако либийците или ирландците се опитат да ликвидират Рауз. Неговото решение, в случай че либийската лисица се усъмни в Рауз, бе да доведе много по-голяма помощна група, която да постави под наблюдение Махони. Щом пратката потеглеше, Махони щеше да започне да действа. Сега, след като го откри, бе по-добре да заложи на ирландеца като следа, по която щяха да стигнат до оръжието.

Рауз завърши обиколката из манастира и се появи на ярката светлина, за да намери мястото, където бе оставил колата си. Бил, скрит зад борчетата на хълма под гробницата на бившия архиепископ Макариус, забеляза неговата поява на пътя и предупреди Дани, че техният човек се връща обратно. Десет минути по-късно Маккрийди и Маркс потеглиха. По пътя надолу по хълма те качиха един кипърски селянин, стоящ край пътя и по този начин върнаха обратно Бил в Педхоулас.

Петнадесет минути след потеглянето от радиостанцията на Маккрийди се чу пращене. Обаждаше се Дани.

— Махони и неговите хора току-що влязоха в стаята на нашия човек. Обръщат всичко. Да изляза ли на пътя, за да го предупредя.

— Не — нареди Маккрийди, — остани на място и поддържай връзка.

— Ако ускоря, можем да го изпреварим — предложи Маркс.

Маккрийди погледна часовника си. Безсмислен жест. Той въобще не си правеше труда да пресмята оставащите мили до Педхоулас и скоростта, с която се движеха.

— Твърде късно — каза, — няма да можем да го стигнем.

— Горкият стар Том — рече Бил от задната седалка. Изненадващо за неговите подчинени, Сам Маккрийди изгуби контрол върху нервите си.

— Ако се провалим, ако тази лайняна пратка мине, Бог да е на помощ на купувачите в Хародс, на туристите в Хайд парк, на жените и децата в тая наша проклета страна — озъби се той грубо.

В колата владееше гробна тишина по целия оставащ път до Педхоулас.

 

 

Ключът за стаята на Рауз все още висеше на мястото си в рецепцията. Той си го взе сам — зад бюрото нямаше никой — и се качи горе. Ключалката на стаята не бе разбита; Махони бе използвал ключа и го бе върнал обратно. Но вратата бе оставена незаключена. Рауз си помисли, че прислужничката може все още да оправя леглото, ето защо влезе без никакви предпазни мерки.

Мъжът, скрит зад вратата, го тласна с всички сили напред, изваждайки го от равновесие. Вратата се затръшна обратно, а здравенякът застана там, препречвайки достъпа до нея. Фотографиите, направени от Дани от далечно разстояние, бяха изпратени до Никозия с помощта на куриер преди зазоряване, предадени по факса на Лондон и заснетите на тях лица идентифицирани. Здравенякът се казваше Тим О’Херлихи, убиец от Дерийската бригада, а мускулестият риж мъж до камината бе Иймън Кейн, изпълнител на присъди от името на ИРА в Западен Белфаст. Махони седеше на единствения стол в стаята близо до прозореца, чиито спуснати завеси прецеждаха ярката слънчева светлина.

Без да каже и дума, Кейн сграбчи залитналия англичанин и го притисна с лице към стената. Опитни пръсти претърсиха светкавично ризата и късите ръкави и двата крачола на панталоните. Ако Рауз бе взел предложения му от Маккрийди радиопредавател, щеше да бъде открит и да сложи край на играта още на това място.

В стаята цареше безпорядък, всички чекмеджета бяха отворени и изпразнени, а съдържанието на гардероба разхвърляно наоколо. За утеха на Рауз той не носеше нищо, което един писател, извършващ проучване, не би носил — бележници, схематично изложение на сюжета, туристически карти, брошури, портативна пишеща машина, дрехи и тоалетни принадлежности. Паспортът му се намираше в задния джоб на панталона. Кейн го измъкна и го подхвърли на Махони. Махони го прелисти набързо, но в него не видя нищо повече от това, което вече знаеше.

— Е, приятелю от САС, може би сега ще ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук.

По лицето му играеше обичайната чаровна усмивка, но очите му не гледаха весело.

— Не знам за какво говорите — изрече Рауз с глас, пълен с възмущение.

Кейн замахна с юмрук и улучи Рауз в слънчевия възел. Можеше да го избегне, но О’Херлихи стоеше зад него, а Кейн от едната му страна. Шансовете му бяха незначителни, дори ако го нямаше Махони. Рауз изпъшка и се преви, като се подпря на стената, едва поемайки си дъх.

— Не знаеш? Не знаеш? — Махони не помръдна от стола. — Е, добре, обикновено използвам други средства за обяснение вместо думи, но за теб, приятелю от САС, ще направя изключение. Един от моите приятели в Хамбург установи твоята самоличност преди няколко седмици. Том Рауз, бивш капитан от Специалния полк на Военновъздушните сили — добре известен на ирландския народ клуб от ентусиасти — който обикаля и задава забавни въпроси. Неочаквано се появява в Кипър, точно когато аз и моите приятели се опитваме да прекараме спокойно почивката си. И така, още веднъж, какво правиш тук?

— Виж — започна Рауз. — О’кей, аз бях в полка. Но напуснах. Не можех повече да понасям работата там. Изобличих всичките кучи синове в него. Преди три години. Аз съм вън от играта. Британските служби дори не биха се изпикали върху мен, ако ми пламне главата. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Детективски романи. Това е.

Махони кимна на О’Херлихи. Юмрукът отзад го улучи в бъбреците. Той изкрещя и се свлече на колене. Въпреки неравенството, Рауз би могъл да отвърне на ударите и да свърши поне с единия от тях, а може би и с двамата, преди той самият да издъхне. Вместо това той преглъщаше болката, рухнал на колене. Въпреки арогантността на Махони, подозираше, че шефът на терористите е объркан. Трябва да бе забелязал разговора между Рауз и Хаким Ал-Мансур на терасата предната вечер, преди да потеглят с колата. Рауз се бе върнал след продължилия цяла вечер разпит. А Махони очакваше да получи твърде голям подарък от Ал-Мансур. Не, човекът на ИРА нямаше намерение да го убива — все още. Той просто се забавляваше.

— Лъжеш ме, приятелю от САС, а на мен това не ми харесва. Чувал съм и друг път тази просто-си-върша-моето-проучване история. Виждаш ли, ние ирландците сме литературно много добре образовани хора. А някои от въпросите, които си задавал, въобще не са литературни. В такъв случай какво правиш тук?

— Трилъри — изхриптя Рауз. — Трилърите в днешно време трябва да са акуратно написани. Не можеш да минеш с неясни обобщения. Погледнете Льо Каре, Кланси — Мислиш, че те не проучват и най-дребния детайл? Това е единственият начин в днешни времена…

— Нима? И онзи известен джентълмен от другата страна на морето, с когото вчера говори, сигурно е един от твоите съавтори.

— Това е наша работа. По-добре питай него.

— О, попитах го, приятелю от САС. Тази сутрин, по телефона. Той ме помоли да не те изпускам от очи. Ако зависеше от мен, щях да накарам момчетата да те хвърлят от най-високата планина. Но моят приятел ме моли само да не те изпускам от поглед. Което ще правя ден и нощ, докато не напуснеш. Но това бе всичко, което той ме помоли. А сега, само между нас, ето ти малко сгрявка заради старите времена.

Кейн и О’Херлихи се нахвърлиха върху него. Махони гледаше. Когато краката на Рауз омекнаха, той се свлече на пода, превивайки се на две, опитвайки се да защити долната част на корема и гениталиите. Намираше се твърде ниско, за да го налагат с юмруци, ето защо го заритаха с крака. Той извиваше главата си, за да избегне сътресението на мозъка, усещайки как върховете на обувките се впиват с тъп звук в гърба, рамената, гърдите и ребрата, задушавайки се от болката, докато мракът не се смили над него след един удар с ритник в задната част на главата.

Дойде в съзнание подобно на хората, които претърпяват автопроизшествие; най-напред осъзнавайки предпазливо, че не е мъртъв и чак после усещайки болката. Под ризата и панталона тялото му пламтеше от натъртвания.

Лежеше по лице и известно време разглеждаше шарките по килима. След това се обърна по гръб: грешка. Прокара ръка по лицето си. Една подутина под лявото око, иначе горе-долу същото лице, което бе бръснал от години. Опита се да седне и потрепери от болка. Една ръка го прегърна зад раменете и облекчи усилията му да застане в седнало положение.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита тя. Моника Браун бе коленичила до него, обхванала раменете му с едната си ръка. Хладните пръсти на дясната й ръка докоснаха подутината под окото му.

— Минавах по коридора и видях вратата открехната…

Доста голямо съвпадение, рече си той, но след това пропъди тази мисъл.

— Трябва да съм загубил съзнание и да съм се ударил, когато съм паднал — продължи.

— Кога стана това — преди или след като претършува стаята?

Той се огледа наоколо. Бе забравил за обърнатите чекмеджета и разхвърляните дрехи. Тя разкопча ризата му отпред.

— Господи, доста здраво си паднал — това бе всичко, което каза. После му помогна да се изправи и го заведе до леглото. Бутна го внимателно назад, повдигна краката му и ги намести на дюшека.

— Недей да мърдаш оттук — разпореди тя ненужно. — Имам малко мехлем за разтриване в моята стая.

Върна се след няколко минути, затвори вратата след себе си и обърна ключа. Разкопча памучната му риза и я издърпа от раменете, цъкайки при вида на синините, които украсяваха торса и ребрата му.

Почувства се безпомощен, но тя изглежда знаеше какво върши. Корковата тапа на едно малко шишенце бе отпушена и пръстите й се заеха внимателно да разтриват мехлема по натъртените места. Започна да го смъди. Изохка.

— Ще ти се отрази добре, ще смъкне подутините, ще помогне да се разнесат кръвоизливите. Обърни се обратно.

Тя започна да разтрива с мехлема натъртените места на раменете и гърба.

— Защо носиш мехлем със себе си? — измънка той. — Всичките ли твои кавалери, с които вечеряш свършват по този начин?

— Той е за коне — обясни кратко тя.

— Благодаря много.

— Престани да суетничиш, има същия ефект и върху глупави мъже. Обърни се по гръб.

Изпълни заповедта. Тя стоеше над него със златисто руса коса, падаща на раменете.

— Ритаха ли те и по краката?

— Навсякъде.

Тя разкопча колана на панталоните му, дръпна ципа и ги смъкна, без да се суети. Тези действия не бяха непознати за една млада жена, чийто съпруг пие твърде много. Освен подутия десен глезен, по бедрата му имаше още половин дузина посинели петна. Разтри мехлема и по тях. След като отмина смъденето, усещането бе на истинско удоволствие. Напомняше му за дните, когато играеше ръгби в училище. Тя спря и остави шишето.

— Да не би и това да е натъртено? — попита тя.

Той погледна надолу към боксерките си. Не, това не бе подуто от натъртване.

— Слава Богу — промърмори. Обърна се гърбом и посегна към ципа отзад на кремавата си шантунгова рокля. Процеждащата се през завесите светлина придаваше на стаята малко хладен отблясък.

— Къде си се научила да масажираш така? — попита той.

След побоя и масажа се чувстваше отпуснат. Приспа му се.

— В Кентъки по-малкият ми брат участваше като аматьор в надбягвания с коне — обясни тя. — Няколко пъти го оправях.

Кремавата рокля се свлече по тялото й и се събра на пода. Носеше миниатюрни дамски бикини. На гърба й не се виждаха презрамки от сутиен. Въпреки големината на гърдите й, тя не се нуждаеше от него. Обърна се. Рауз преглътна.

— Но това — каза тя, — не съм го учила от никой брат.

Помисли си смътно за Ники в Глоусестершайр. Никога не бе й изневерявал, откакто се ожени за нея. Но, увещаваше се той, един боец се нуждае от утеха от време на време и ако тя му се предлагаше, нямаше да е човешко да откаже.

Протегна ръце към нея, когато тя го възседна, но тя го хвана за китките и ги притисна обратно към възглавницата.

— Стой неподвижно — му прошепна. — Твърде си зле, за да участваш.

В следващия час обаче тя изглеждаше доволна от неговите усилия да й докаже, че е сбъркала в преценката.

Малко преди четири жената се изправи и прекоси стаята, за да дръпне завесите. Слънцето бе преминало зенита си и се движеше към планините. От другата страна на долината Дани, сержантът, нагласи фокуса на бинокъла и промърмори:

— Том, дърти мръснико.

Любовната история продължи три дни. Нито конете пристигаха от Сирия, нито Рауз получаваше съобщение от Ал-Мансур. Тя се обаждаше редовно на нейния агент на брега, но отговорът неизменно бе: Утре. Ето защо се разхождаха в планината и си правеха пикници високо над черешовите градини — там, където започваха иглолистните дървета и където правеха любов върху боровите иглички.

Закусваха и обядваха на терасата, докато Дани и Бил наблюдаваха смълчани от отсрещната страна на долината, а Махони и неговите приятели се мръщеха от бара.

Маккрийди и Маркс се намираха в техния хотел в Педхоулас, докато Маккрийди въвличаше в операцията хора, изпратени му от филиалите на СИС в Кипър и Малта. Доколкото Хаким Ал-Мансур не бе осъществил никакъв контакт с Рауз, за да покаже дали е приел или отхвърлил неговата измислена история, ключът се намираше в Махони и двамата му колеги. Те ръководеха опасното начинание на ИРА; докато стояха без да действат, пратката не би тръгнала. Двамата сержанти от САС щяха да продължат да се занимават с Рауз; останалите щяха да държат ирландците под непрекъснато наблюдение.

На втория ден, след като Рауз и Моника правиха за първи път любов, екипът на Маккрийди бе заел позиция, разпръснат по хълмовете, покривайки всеки път, излизащ и влизащ в района с наблюдателни постове в планината.

Телефонната линия до хотела бе прихваната, за да се подслушват разговорите. Дежурните по подслушването се настаниха в съседния хотел. Малка част от новодошлите можеха да говорят гръцки, но за щастие имаше достатъчно туристи, още една дузина сред които не предизвикваше подозрение.

Махони и неговите хора не излязоха нито веднъж от хотела. Те също очакваха нещо; посещение или телефонно обаждане, или изпратено на ръка съобщение.

На третия ден Рауз се събуди както винаги малко след зазоряване. Моника продължаваше да спи и Рауз бе този, който взе подноса със сутрешното кафе от келнера на вратата. Когато вдигна каничката с кафе, за да налее първата си чаша, забеляза сгънатия лист хартия под нея. Сложи листа между чашата и чинийката, наля кафето и се отправи към банята.

Съобщението бе кратко: КЛУБ „РОЗАЛИНА“, ПАФОС, 11 ВЕЧЕРТА. АЗИС.

Това създава проблем, мислеше си той докато пускаше водата върху накъсаните парченца от хартията, хвърлени в тоалетната чиния. Да се освободи от Моника за няколкото часа, които щеше да му отнеме отиването до Пафос и връщането обратно в среднощните часове, нямаше да бъде толкова лесно.

Проблемът бе решен на обяд, когато съдбата се намеси под формата на корабния агент на Моника, обадил се, за да съобщи, че трите жребеца ще пристигнат от Латакия в пристанището на Лимасол същата вечер и ще бъде ли тя така любезна да присъства там, за да наблюдава тяхното разтоварване и настаняването им в конюшните вън от пристанището.

Когато тя замина в четири часа, Рауз направи живота на двамата сержанти по-лек, като отиде до Педхоулас и позвъни на управителя на „Аполония“, за да му съобщи, че ще трябва да пътува за Пафос същата вечер и да го попита кой е най-добрият маршрут дотам. Съобщението бе записано от дежурните и предадено на Маккрийди.

Клуб „Розалина“ се оказа едно казино в сърцето на стария град. Рауз влезе в него малко преди единадесет часа и скоро откри стройната, елегантна фигура на Хаким Ал-Мансур, заел място край една от игралните маси. Столът до него бе свободен. Рауз се разположи на него.

— Добър вечер, мистър Азис, каква приятна изненада.

Ал-Мансур кимна важно. „Faites vos jeux“^[1] извика крупието. Либиецът постави няколко жетона с висока стойност в комбинация на по-големите числа. Рулетката се завъртя, танцуващото бяло топче избра да падне в жлеба с четворката. Либиецът не показа никакво раздразнение, когато прибираха чиповете му. Един-единствен удар би представлявал издръжката на семейството на някой либийски селянин в продължение на месец.

— Радвам се, че дойдохте — каза Ал-Мансур все така важно. — Имам новини за вас. Добри новини, ще бъдете доволен да ги чуете. Винаги е така приятно да съобщаваш добрите новини…

Рауз почувства облекчение. Фактът, че либиецът бе изпратил съобщение, вместо заповед до Махони да се освободи от англичанина завинаги някъде сред планините, бе обнадеждаващ. Сега нещата изглеждаха още по-добре.

Той наблюдаваше как либиецът загуби още една купчина жетони. Бе привикнал към изкушението на хазартните игри, смятайки рулетката за едно от най-глупавите и скучни творения на човека. Но по своята страст към хазарта арабите могат да се сравнят само с китайците и дори невъзмутимият Ал-Мансур бе омаян от въртящото се колело.

— Радвам се да ви съобщя — продължи Ал-Мансур, докато поставяше още чипове, — че нашият славен ръководител отстъпи пред вашата молба. Съоръженията, които търсите, ще бъдат доставени — без изключение. Това е. Каква е вашата реакция?

— Аз съм очарован — изрече Рауз. — Сигурен съм, че моите шефове ще ги използват… добре.

— Ние всички трепетно очакваме това. Ще разполагате с, както вие британските войници казвате, обекта на изпълнението.

— Как бихте предпочели да ви платим? — попита Рауз.

Либиецът махна умолително с ръка.

— Приемете го като подарък от Народната Джамахирия, мистър Рауз.

— Много съм ви благодарен. Сигурен съм, че това ще споделят и моите шефове.

— Съмнявам се, защото вие бихте бил глупак, ако някога им кажете. А вие не сте глупак. Наемник, може би, но не и глупак. Така че, след като сега ще направите комисионна не от сто хиляди долара, а от половин милион, може би ще я разделите с мене? Да кажем поравно?

— Които ще влязат във фонда за борбата, нали така?

— Разбира се.

По-скоро капитал за неговото оттегляне, помисли си Рауз.

— Мистър Азис, сър, имате моята дума. Когато взема парите от клиентите, половината ще дойдат при вас.

— Надявам се — промърмори Ал-Мансур. Този път спечели и една купчина чипове бе избутана към него. Въпреки своята изисканост, той се зарадва. — Ръката ми е много дълга.

— Имайте ми доверие — каза Рауз.

— Това вече, скъпи приятелю, би било обидно… в нашата професия.

— Нужна ми е информация относно пратката. Откъде ще я взема. Кога.

— Ще научите. Скоро. Вие помолихте за пристанище в Европа. Мисля, че това може да се уреди. Върнете се в „Аполония“ и аз ще се свържа с вас много скоро.

Той се изправи и подаде на Рауз оставащите му чипове.

— Не напускайте казиното в следващите петнадесет минути — нареди. — Ето, забавлявайте се.

Рауз изчака петнадесет минути, след това осребри чиповете. Предпочиташе да купи на Ники нещо хубаво.

Напусна казиното и се отправи към колата. Заради тесните улички на стария град, възможността да се паркира някъде наблизо би дошла като награда дори в късните часове на нощта. Колата му се намираше две улици по-нататък. Той не забеляза Дани и Бил, които се криеха във входовете по неговия път. Когато доближи колата, един мъж в дрехи от син док метеше боклука от канавката с метла с дълга дръжка.

— Kili spera^[2] — изграчи старият уличен метач.

— Kili spera — отвърна Рауз. Той се спря за малко. Старецът бе един от онези, окончателно победени от живота, които вършеха черната работа навсякъде по света. Спомни си за парите на Ал-Мансур, извади една банкнота с голяма стойност и я пъхна в горния джоб на стареца.

— Скъпи мой Том — изгледа го отблизо уличният метач, — винаги съм знаел, че имаш добро сърце.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Маккрийди?

— Просто продължавай да се мотаеш с ключовете за колата и ми разкажи какво се случи — нареди Маккрийди, като остави настрана метлата.

Рауз му разказа.

— Добре — рече Маккрийди. — Изглежда ще бъде кораб. Това вероятно означава, че ще добавят твоята малка пратка към много по-голямата, предназначена за ИРА. Да се надяваме, че ще е така. Ако изпратят твоята отделно по друг маршрут с друг контейнер, ще сме пак там, откъдето започнахме. Оставени с единствената надежда за Махони. Тъй като твоят товар е колкото за един туристически фургон, те могат да го натъпчат заедно с другия. Някаква идея за пристанището?

— Не, просто в Европа.

— Върни се в хотела и прави това, което е казал човекът — заповяда Маккрийди.

Рауз потегли. Дани тръгна подир него с мотоциклет, за да бъдат сигурни, че никой друг не го следва. Десет минути по-късно Маркс пристигна с колата и Бил, за да вземе Маккрийди. По обратния път той седна на задната седалка и се замисли.

Корабът, ако бъдеше кораб, нямаше да плава под либийски флаг. Твърде очевидно би било. Може би нает товарен кораб с капитан и екипаж, които не задават въпроси. Имаше голям брой такива, които плаваха по Източното Средиземноморие, а кипърският флаг бе за предпочитане.

Ако го наемеха от този район, той трябваше да отплава до някое либийско пристанище, за да натовари оръжията, които щяха вероятно да бъдат скрити под напълно редовен товар, като опаковани в кашони маслини или фурми. Групата от ИРА сигурно щеше да отпътува с кораба. Когато напуснат хотела, щеше да е жизненоважно да ги проследят до товарния док, за да узнаят името на кораба.

Планът по-нататък предвиждаше да се проследи плавателният съд с подводница, движеща се на дълбочина един перископ. Подводницата се намираше в очакване във водите около Малта. Самолет Нимрод на Кралските военновъздушни сили, излетял от Британската военна база край Акротири в Кипър, щеше да насочва подводницата до товарния кораб, след което щеше да изчезне.

Подводницата щеше да свърши останалата работа, докато плавателни съдове на Кралските военноморски сили не пресекат пътя на кораба в Ламанша.

Трябваше му името на кораба или поне пристанището, към което щяха да го насочат. Веднъж получил името на пристанището, той можеше да накара своите приятели от разузнавателната служба на Лойд да открият кои кораби са резервирали място и за кои дати. Това щеше да стесни избора. Не би се нуждаел повече от Махони, ако либийците кажеха това на Рауз.

Съобщението за Рауз пристигна двадесет и четири часа по-късно по телефона. Гласът не бе на Ал-Мансур. По-късно инженерите на Маккрийди проследиха източника до Либийското народно бюро в Никозия.

— Върнете се у дома, мистър Рауз. Много скоро с вас ще се осъществи контакт. Вашите маслини ще пристигнат на кораб в европейско пристанище. Ще се свържат с вас лично за подробностите по пристигането на пратката и нейното вземане.

Маккрийди разглеждаше листа с подслушания разговор в своята хотелска стая. Дали Ал-Мансур не е заподозрял нещо? Дали не е разбрал истината, но е решил и той от своя страна да блъфира? Ако подозираше кои са истинските господари на Рауз, той щеше да знае, че Махони и неговата група се намират също под наблюдение. И така, връщайки Рауз обратно в Англия, той може би целеше да се снеме наблюдението от Махони. Възможно е.

В случай че това бе не само вероятност, а истината, Маккрийди реши да играе и на двата фронта. Щеше да се раздели с Рауз, изпращайки го в Лондон, но филерите щяха да останат с Махони.

Рауз реши да съобщи новината на Моника сутринта. Той се бе върнал в хотела от Пафос преди нея. Тя пристигна от Лимасол в три сутринта, ободрена и възбудена. Нейните жребци се намирали в отлично състояние, прибрани в конюшня вън от Лимасол, разправяше му тя, докато се събличаше. Нуждаеше се единствено от приключване на формалностите по превоза, за да потегли с тях към Англия.

Рауз се събуди рано, но тя го бе изпреварила. Той погледна към празното място в леглото, след това тръгна по коридора, за да провери в нейната стая. Предадоха му съобщението от рецепцията — кратка бележка, пъхната в един плик с името на хотела.

Скъпи Том, всичко бе прекрасно, но свърши. Аз потеглям обратно при моя съпруг, при моя живот и моите коне. Мисли за мен с добри чувства, така, както и аз ще мисля за теб. Моника.

Той въздъхна. На два пъти през главата му бе минала набързо мисълта, че тя е нещо по-различно от това, за което се представяше. Четейки нейната бележка, разбра, че е бил прав от самото начало — тя бе просто една обикновена жена. Той също имаше своя живот със своя провинциален дом и своята писателска кариера. И своята Ники. Изведнъж му се прииска ужасно силно да види Ники.

Карайки обратно към летището на Никозия, той предполагаше, че двамата сержанти се намират някъде зад него. Те наистина го следваха. Маккрийди не беше с тях. Използвайки шефа на СИС в Никозия, той се бе осведомил за полета на самолет от Кралските военновъздушни сили в посока Лайнъм, Уилтшайр, който щеше да пристигне преди полета на Бритиш Еъруейз, и вече се намираше на борда му.

Малко преди обяд Рауз хвърли един поглед от самолетния люк и видя зелените масиви на Троодоските планини да се отдалечават назад под крилото. Той си помисли за Моника и за Махони, все още подпиращ бара, и за Ал-Мансур и бе щастлив, че се връща у дома. Поне зелените полета на Глоусестершайр щяха да бъдат много по-сигурно място от водовъртежа на Леванта.