Фредерик Форсайт
Измамникът (4)

Вторник

— Това е банята, трябва да бъде банята — каза комисарят Шилер малко след седем часа, докато въвеждаше сънливия и съпротивляващ се Викерт обратно в апартамента.

— Струва ми се, че там всичко е наред — възропта Викерт. — Така или иначе, момчетата от техническата служба са преровили всичко.

— Те търсеха отпечатъци, а не са гледали за размери — каза Шилер. — Погледни този шкаф в коридора. Той е два метра широк, нали?

— Приблизително толкова.

— Далечният край стига до вратата на спалнята. Вратата започва от стената с огледалото, което е над предната част на леглото. Сега, след като вратата на банята е от другата страна на вградения шкаф, какво заключение можеш да направиш?

— Че съм гладен — каза Викерт.

— Млъкни. Виж, когато влезеш в банята и се обърнеш надясно, би трябвало да има два метра до стената. Ширината на шкафа отвън, нали така? Опитай.

Викерт влезе в банята и погледна вдясно от себе си.

— Един метър — изломоти той.

— Точно така. Ето кое ме озадачи. Между огледалото зад ваната и огледалото над леглото има един метър липсващо пространство.

Търсейки пипнешком в шкафа, Шилер загуби тридесет минути, докато намери приспособлението за отваряне — хитро скритата дупка от чеп в чамова дъска. Когато задният панел на шкафа се отвори, Шилер едва успя да забележи в тъмнината един ключ за осветление. Леко перна с молив ключа и вътрешността се освети от единствената лампа, висяща на тавана.

— По дяволите — възкликна Викерт, надничайки над рамото му.

Тайното отделение беше дълго десет фута, толкова, колкото банята, но бе широко само три. От дясната им страна се намираше задната част на огледалото над леглото — прозрачно стъкло, през което се виждаше цялата спалня. На един триножник, който се издигаше до средата на огледалото, бе закрепена видеокамера, обърната към спалнята. Скъпата камера явно представляваше последен вик на техниката и със сигурност можеше да заснеме филми с такава яснота на образите въпреки стъклото и недостатъчното осветление. Звукозаписващата техника също бе от най-високо качество. Отсрещната стена беше покрита с рафтове от тавана до пода и на всеки рафт имаше подредени кутии с видеокасети. Всички те имаха поставени етикети, с отбелязан номер на тях. Шилер се оттегли назад.

Телефонът можеше да се използва, понеже техническите лица го бяха почистили предния ден. Той позвъни в Президиума и се свърза директно със своя шеф Райнер Хартвиг.

— По дяволите — каза Хартвиг, когато научи подробностите. — Добре измислено. Останете там. Ще ви изпратя двама души да снемат отпечатъците.

 

 

В 8.15 сутринта Дитер Ауст се бръснеше. Включеният телевизор в спалнята показваше сутрешното предаване. Четяха новините от предния ден, които Ауст можеше да слуша от банята. Почти не обърна внимание на двойното убийство в Ханвалд до момента, в който говорителят произнесе:

— Една от жертвите, луксозната проститутка Ренате Хаймендорф…

Точно тогава Ауст се поряза твърде зле по розовата буза. След десет минути той се намираше в своята кола и караше бързо към службата, където пристигна почти един час по-рано. Това обърка фройлайн Кепел, която винаги се появяваше в офиса един час преди него.

— Този номер — кака Ауст, — телефонния номер, който Моренц ни даде за контакт с него по време на почивката. Дай ми го, ако обичаш.

Когато го набра, чу сигнал на изключена линия. Опита се отново да се свърже чрез телефонистката от централата в Шварцвалд — известно ваканционно място, но тя му съобщи, че вероятно нещо не е наред. Той не можеше да знае, че един от хората на Маккрийди беше наел дървената вила и я бе заключил след като остави телефона отворен. Като човек с дълъг опит, Ауст набра домашния номер на Моренц в Порц и с изненада чу гласа на фрау Моренц от другата страна. Трябва да са се върнали по-рано от почивка, помисли си той.

— Мога ли да говоря с вашия съпруг? Обажда се неговият директор Ауст от службата.

— Но той е с вас, господин директор — отвърна тя спокойно. — В командировка вън от града. Ще се върне утре вечер.

— Аха, да, разбирам, благодаря ви, фрау Моренц.

Затвори телефона силно разтревожен. Моренц беше излъгал. Какво беше решил да прави? Уикенд с някое момиче в Шварцвалд? Възможно е, но не му харесваше. Обади се в Пулах и помоли да го свържат със заместник-директора на оперативния отдел. Гласът на доктор Лотар Херман беше леденостуден, но той изслуша своя подчинен внимателно.

— Убитата проститутка. И нейният сводник. Как са били убити?

Ауст провери в „Шадт-Анцайгер“, лежащ на неговото бюро.

— Били са застреляни.

— Притежава ли Моренц личен пистолет? — попита гласът от Пулах.

— Аз… мисля, че притежава.

— Откъде му е даден, от кого и кога? — попита доктор Херман, след което добави — няма значение, трябва да е оттук. Останете там, ще ви се обадя след малко.

След десет минути той звънна по телефона.

— Той притежава Валтер ППК, зачислен служебно от нас. Бил е изпробван на полигона и в лабораторията преди да му го дадем. Преди десет години. Къде се намира сега?

— Трябва да е в неговия личен сейф — избъбра Ауст.

— Там ли е? — попита студено Херман.

— Ще проверя и ще ви се обадя — изрече Ауст с лошо предчувствие. Той имаше ключ за всеки сейф в учреждението.

Пет минути по-късно той отново говореше с Херман.

— Няма го — докладва. — Може да го е занесъл вкъщи, разбира се.

— Това е строго забранено. Също и подвеждането на висшестоящ служител, по каквато и да е причина. Мисля, че ще бъде по-добре да дойда в Кьолн. Моля ви да ме посрещнете при приземяването на следващия самолет от Мюнхен. Който и да е той, аз ще съм в него.

Преди да напусне Пулах, доктор Херман проведе три телефонни разговора. В резултат, няколко шварцвалдски полицаи щяха да посетят посочената вила, да влязат вътре, използвайки ключа на стопанина, и да установят, че телефонната слушалка е свалена от вилката, а в леглото никой не е спал. Такива бяха фактите, които щяха да докладват.

 

 

Бруно Моренц навлезе в комплекса от бетонни сгради, които се намираха в източногерманския пропускателен пункт, след което някой му махна с ръка да влезе за проверка в един отвор между две коли. Един служител от граничния контрол, облечен в зелена униформа, се появи на прозореца от неговата страна.

— Слезте, моля. Вашите документи.

Той излезе навън и подаде паспорта си. Други служители започнаха да заобикалят колата, което си беше съвсем нормално.

— Отворете предния капак, моля, също и багажника.

Отвори ги и двата; те започнаха претърсването. Провериха с подвижно огледало под колата. Един мъж разгледа внимателно двигателя. Застави се да не гледа, докато служителят разглеждаше акумулатора.

— Каква е целта на вашето посещение в Германската демократична република?

Погледна мъжа пред себе си. Сини очи зад очила без рамки се взираха изпитателно в него. Той обясни, че отива в Йена, за да обсъди закупуването на оптически лещи от заводите „Карл Цайс“, че ако всичко върви добре, трябва да се върне същата вечер; ако не, ще трябва да проведе втора среща с директора, отговарящ за продажбите в чужбина на следващата сутрин. Безстрастни лица. Повикаха го в митницата.

Всичко е съвсем нормално, каза си той. Остави ги сами да намерят документите, беше споменал Маккрийди. Не им давай твърде много информация. Претърсиха коженото му куфарче и внимателно прегледаха кореспонденцията между Цайс и БКИ във Вюрцбург. Моренц се молеше марките и печатите да бъдат напълно автентични. Наистина бяха. Затвориха чантите и Моренц ги прибра в колата. Проверката на колата беше приключила. Един граничар с огромно куче вълча порода стоеше наблизо. Зад прозорците двама мъже в цивилни дрехи наблюдаваха. Тайната полиция.

— Приятно прекарване в Германската демократична република — изрече старшият служител от граничната контрола. Видът показваше, че не го пожелава искрено.

В този момент от редицата коли, опитващи се да напуснат ГДР, се чуха един писък и няколко отривисти команди. Всички се извърнаха, за да видят какво става. Моренц застина в ужас зад кормилото. Имаше едно синьо комби със западногерманска регистрация в началото на колоната. Двама граничари теглеха от задната му част едно младо момиче, което бяха намерили да се крие под пода в малка ниша, направена за тази цел. Момичето пищеше. Западногерманският младеж, който караше колата, беше измъкнат и заобиколен от муцуните на настървени кучета и дулата на автоматите. Той вдигна ръцете си, пребледнял като платно.

— Оставете я на мира, мръсници — извика момчето. Някой го ритна в стомаха. Той се преви на две.

— Тръгвай — нареди троснато граничарят, намиращ се в близост до Моренц. Той натисна съединителя и БМВ-то се втурна напред.

Премина бариерите и спря край сградата на Народната банка, за да обмени дойче марки за нищо не струващите източногермански марки при курс едно към едно и за да подпечатат валутната му декларация. Банковият касиер изглеждаше унил. Ръцете на Моренц трепереха. Когато влезе в колата, той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза как влачеха момчето и момичето към една от бетонните постройки.

Той пое на север, като се потеше обилно, с напълно разстроени нерви. Крепеше го единствено дългогодишната професионална подготовка. И съзнанието, че няма да измени на своя приятел Маккрийди. Макар да знаеше, че употребата на алкохол в ГДР по време на шофиране беше абсолютно забранена, той посегна към плоската бутилка и пое една глътка. Почувства се много по-добре. Караше в избраната посока равномерно — нито много бързо, нито много бавно. Погледна часовника си. Имаше време. Беше точно по пладне, а срещата щеше да се проведе в четири часа следобед. Само след два часа щеше да стигне до уреченото място. Но страхът, разяждащият страх, който обхващаше всеки разузнавач, впуснал се в черна мисия, за което при залавяне го очакваха десет години робски труд в лагерите, продължаваше да действа върху разбитата му нервна система.

Маккрийди го видя как навлезе в коридора между двата гранични поста, след това го изгуби от полезрението си. Той не успя да види инцидента с момичето и младежа. Извивката на хълма му даваше възможност да наблюдава само покривите на сградите, намиращи се в източногерманската страна, и големия флаг с чука, пергела и житния сноп, развяващ се над тях. Точно преди дванадесет часа той разпозна в далечината черното БМВ, поело своя път към Тюрингия.

На задната седалка на рейндж роувъра Джонсън беше оставил нещо, което приличаше на куфар. Вътре имаше портативен телефон, отличаващ се от нормалните. Апаратът можеше да изпраща или получава съобщения от главната квартира на британските правителствени комуникационни служби близо до Челтнъм в Англия; или от Сенчъри Хаус в Лондон, или от филиала на СИС в Бон. Той приличаше на обикновен портативен телефон, с номерирани бутони за набиране. Маккрийди беше поискал да го вземат със себе си, за да поддържа връзка с базата и да ги информира, когато Полтъргайст се върне благополучно обратно.

— Той премина — отбеляза Маккрийди. — Нищо друго не ни остава, освен да чакаме.

— Искаш ли да съобщя в Бон или в Лондон? — попита Джонсън.

Маккрийди поклати отрицателно с глава.

— Те нищо не могат да направят — каза той. — Никой с нищо не може да помогне в този момент. Всичко зависи от Полтъргайст.

 

 

В апартамента в Ханвалд двамата специалисти по снемане на отпечатъци завършиха работата си в тайната ниша. Те успяха да вземат от вътрешността три различни отпечатъка.

— Дали са от тези, които намерихте вчера? — попита Шилер.

— Не знам — отвърна по-старшият от двамата. — Ще трябва да проверя в лабораторията. Ще ви се обадя. Така или иначе, сега може да влезете вътре.

Шилер влезе и огледа лавиците с видеокасети. Освен номерата, нямаше нищо, което да разкрива тяхното съдържание. Той произволно взе една, влезе в голямата спалня и я постави във видеокасетофона. С помощта на дистанционното управление включи едновременно телевизора и видеото, след което натисна бутона за пускане на касетата. Седна в края на оголеното легло. Две минути по-късно, поразен от видяното, той стана и изключи апаратурата.

— Дяволите да го вземат — прошепна Викерт, който се беше опрял до вратата и дъвчеше пица.

Сенаторът от Баден-Вюртемберг може и да е просто един провинциален политик, но той беше добре известен в цялата страна с честите си появявания по националната телевизия, от която проповядваше завръщане към истинските морални ценности и забрана на порнографията. Неговите избиратели можеха да го видят в различни пози — потупвайки деца по главата, целувайки бебета, откривайки църковни празненства, произнасяйки речи пред консервативни дами. Едва ли обаче го бяха виждали да пълзи гол в една стая с кучешки нашийник на врата, воден на каишка от млада жена на високи токчета, която размахваше над гърба му камшик за езда.

— Остани тук — нареди Шилер. — Няма да мърдаш никъде. Аз се връщам в Президиума.

 

 

Беше два часът.

Моренц погледна часовника си. Намираше се доста на запад от Хермсдорфер Кройц, главното кръстовище, където аутобанът от Берлин за граничния пункт при река Заал пресичаше главния път от Дрезден за Ерфурт. Беше напред с времето. Искаше да стигне до мястото на срещата със Смоленск не по-рано от четири без десет, за да не изглежда подозрителен, ако паркира там за дълго време кола със западногерманска регистрация.

В действителност, дори ако спреше за малко някъде, можеше да предизвика подозрение. Западногерманските бизнесмени имаха склонност да отиват право на местоназначението, да си вършат работата и да се връщат обратно, без да се отбиват никъде. По-добре да не спира. Той реши да премине през Йена и Ваймар, да стигне до Ерфурт, да завие по обиколния път и да се върне във Ваймар. Това щеше да убие времето. Един полицейски вартбург в зелено и бяло мина покрай него по външното платно окичен с две сини лампи и сирена на покрива. Двамата униформени патрулиращи се загледаха в него с безизразни лица.

Той стисна здраво кормилото, опитвайки се да подтисне надигащата се паника. Те знаят — повтаряше предателски глас в него, всичко е само капан. Смоленск е разкрит и ще те очакват на срещата. В момента просто проверяват, защото отмина отклонението.

— Не бъди глупав — настоя здравият разум. След това си помисли за Ренате и черното отчаяние подсили неговия страх.

— Слушай, глупако — обади се разумът му, — ти наистина направи нещо необмислено. Но не ти беше виновен за това. Тогава успя да запазиш самообладание. Телата няма да бъдат открити в продължение на седмици. Дотогава ти ще си напуснал страната със спестяванията си в държава, където ще те оставят на мира. Това е всичко, от което се нуждаеш сега — спокойствие. А те няма да те закачат, защото ще ги държиш в ръце с касетите.

Патрулната кола забави скорост и двамата мъже вътре го заоглеждаха. Започна пак да се поти. Страхът се надигаше отново, подтискайки здравия разум. Той не знаеше, че двамата полицаи бяха запалени по автомобилите и все още не бяха виждали последния модел БМВ.

 

 

Комисарят Шилер прекара тридесет минути с директора на отдела за убийства, обяснявайки какво бе открил. Хартвиг прехапа устната си.

— Значи е била мръсница — промърмори той. — Не знаем дали не е започнала да ги изнудва или е смятала да използва касетите след като се оттегли.

Той вдигна телефонната слушалката и се свърза с лабораторията.

— Искам фотографиите на куршумите и на отпечатъците — деветнайсетте от вчера и трите от тази сутрин, след един час в моята канцелария.

След това се надигна и се обърна към Шилер:

— Хайде да тръгваме. Искам да видя мястото.

В действителност именно директорът беше този, който намери тетрадката. Защо някой бе проявил такава предпазливост, за да скрие тази тетрадка в едно умело замаскирано помещение, трудно можеше да се каже. Но тя стоеше прикрепена с лента под най-долния рафт, където се съхраняваха видеокасетите.

Списъкът беше писан с почерка на Ренате Хаймендорф. Без съмнение, тя е била много хитра жена и е замислила всичко сама: от изкусните промени в апартамента до безобидно изглеждащото дистанционно управление, с което можеше да се включва или изключва камерата зад огледалото.

Хартвиг прегледа набързо имената в тетрадката, чиито номера съответстваха на тези, които бяха сложени на касетите. Някой познаваше, други не. Тези, които не познаваше, сигурно нямаха кой знае какво обществено положение, но навярно бяха важни хора. Познатите в списъка включваха двама сенатори, един депутат от правителствената партия, един финансист, местен банкер, трима индустриалци, наследникът на голяма пивоварна, съдия, прочут хирург и един известен в цялата страна коментатор от телевизията. Осем имена изглеждаха англосаксонски (Дали бяха на англичани или на американци? Или на канадци?). Имаше и две френски. Той преброи останалите.

— Осемдесет и едно имена — каза. — Господи, ако тези касети видят бял свят, ще паднат няколко провинциални правителства, а може би и федералното в Бон.

— Странно — промърмори замислено Шилер. — Има само шестдесет и една касети.

И двамата се заловиха да ги броят. Шестдесет и една.

— Ти каза, че оттук са взели три отпечатъка от пръсти?

— Да, сър.

— Да приемем, че двата са на Хаймендорф и Хопе, тогава третият е вероятно на нашия убиец. Имам лошото предчувствие, че той е взел двадесет касети със себе си. Трябва да докладвам на президента. Нещата са много по-сериозни от едно вулгарно убийство.

 

 

Доктор Херман привършваше обяда със своя подчинен Ауст.

— Скъпи Ауст, все още нищо не знаем. Просто имаме една причина за безпокойство. Полицията може бързо да арестува и обвини някой гангстер, а Моренц да се върне навреме след греховния уикенд, прекаран с някое момиче на друго място, а не в Шварцвалд. Трябва да спомена, че незабавното му уволнение без право на пенсия е вън от всякакво съмнение. Но в този момент искам да се опиташ да го намериш. Остави една служителка от оперативния отдел при жена му, в случай, че той се обади по телефона. Избери какъвто искаш претекст за това. Аз ще се опитам да узная в какво състояние се намира полицейското му досие. Знаеш в кой хотел съм отседнал. Обади ми се, когато получиш новини.

 

 

Сам Маккрийди седеше на задния капак на рейндж роувъра, огрян от топлото слънце над река Заал и отпиваше кафе от плоска бутилка. Джонсън остави телефона. Беше провел разговор с Челтнъм, мощната подслушвателна станция в западната част на Англия.

— Нищо — подхвана той, — всичко е нормално. Никакви извънредни радиосъобщения в който и да е сектор: руския, на ЩАЗИ или на народната милиция. Само обичайните разговори.

Маккрийди погледна часовника си. Четири без десет. Бруно трябваше вече да се приближава към отбивката на запад от Ваймар. Беше му казал да отиде там с пет минути по-рано и да не чака повече от двадесет и пет минути, ако Смоленск не се появи. Трябваше да приеме това като отказ от срещата. Маккрийди се държеше спокойно пред Джонсън, но мразеше това очакване. Въображението му си правеше лоши шеги с него, изграждайки цяла поредица от събития, които биха могли да се случат на Моренц. За стотен път пресметна разписанието. Пет минути в очакване; руснакът предава пакета; десет минути, докато изчака руснакът да се измъкне. В четири и петнадесет — напускане. Пет минути, за да се прехвърли пакетът от вътрешността на якето в преградата под акумулатора; един час и четиридесет и пет минути път — трябваше да се появи около шест часа… Нова глътка кафе от бутилката.

 

 

Президентът на полицейското управление в Кьолн, Арним фон Щарнберг, слушаше мрачно доклада на младия комисар. Той беше придружен от Хартвиг от отдела за убийства и от Френкел, директор на криминалната полиция. И двамата старши служители бяха сметнали за необходимо да се обърнат направо към него. След като чу подробностите, той се съгласи, че са постъпили правилно. Този случай не беше просто нещо повече от убийство; той надхвърляше мащабите на Кьолн. Вече възнамеряваше да го предаде по-нагоре. Младият Шилер завърши.

— Ще пазите абсолютно мълчание относно всичко това, хер Шилер — погледна го фон Щарнберг. — Вие и вашият колега, помощник комисар Викерт. Разбирате, че кариерите ви зависят от това, нали? — Той се обърна към Хартвиг. — Същото се отнася за двамата специалисти по пръстови отпечатъци, които са видели помещението с камерата.

Той освободи Шилер и се обърна към двамата детективи.

— Докъде точно стигнахте с разследването?

Френкел кимна на Хартвиг, който извади едно тесте големи, силно контрастни фотографии.

— Ето, хер президент, сега разполагаме с куршумите, които са убили проститутката и нейния приятел. Трябва да намерим пистолета, от който са изстреляни тези куршуми. — Той почука две от фотографиите. — Само два куршума, по един във всяко тяло. На второ място, пръстовите отпечатъци. Имаше три различни отпечатъка в помещението с камерата. Два са от момичето и нейния сводник. Вярваме, че третият е на убиеца. Предполагаме също така, че той трябва да е бил този, който е откраднал двайсетте липсващи касети.

Никой от тримата не знаеше, че в действителност липсващите касети са двадесет и една. Моренц беше хвърлил двадесет и първата, тази с неговото участие, в Рейн в петък вечерта, а името му не присъстваше в списъка, тъй като представляваше твърде незначителен обект за изнудване.

— Къде са останалите шестдесет и една касети? — попита Фон Щарнберг.

— В моя личен сейф — отвърна Френкел.

— Моля да ги прехвърлите тук. Никой не бива да ги вижда.

Когато остана сам, фон Щарнберг проведе няколко разговора по телефона. Този следобед отговорността за случая се прехвърли нагоре по официалната йерархия по-бързо от скачаща маймунка по дърво. Кьолн предаде случая на провинциалната криминална полиция, намираща се в Дюселдорф, откъдето веднага го прехвърлиха на федералната криминална полиция във Висбаден. Охранявани лимузини, пренасящи шестдесетте и една касети и бележника, профучаваха от град на град. Във Висбаден процесът спря за малко, докато висши държавни служители обмисляха как да информират министъра на правосъдието в Бон — той беше следващото стъпало по стълбата. До този момент беше установена самоличността на всичките шестдесет и един сексуални атлети. Половината бяха само богати; другата половина бяха както заможни, така и с положение в обществото. Още по-лошо — между тях имаше шест сенатори и депутати от управляващата партия, плюс двама от опозицията, двама висши държавни служители и един армейски генерал. Това бяха само германците. Имаше двама чуждестранни дипломати на служба в Бон (единият от съюзническа държава), двама чуждестранни политици, посетили Германия, и един чиновник от Белия дом, близък до Роналд Рейгън.

Онези, чиито касети със заснетите лудории липсваха, също бяха идентифицирани. Списъкът включваше член на ръководството на управляващата партия, още един депутат (федерален), съдия (от Апелативния съд), друг висш офицер от армията (този път от военновъздушните сили), бирен магнат, разпознат от Хартвиг, както и един издигащ се млад министър. Отделно от тях присъстваше част от гордостта на индустриалния и търговският свят.

— Бизнесмените могат да бъдат подложени на присмех — каза мнението си един старши детектив от федералната криминална служба във Висбаден. — Ако те се опозорят, това засяга само тях. Но тази кучка се е специализирала в привличане на клиенти от върхушката.

Вътрешната разузнавателна служба беше информирана в късния следобед, както се изискваше от правилника. Не им разкриха всички имена, само историята на разследването и състоянието, до което бе достигнало. По ирония на съдбата главната квартира на вътрешното разузнаване се намира в Кьолн, там, откъдето всичко започна. Меморандумът по случая попадна на бюрото на висш офицер от контраразузнаването на име Йохан Принц.

 

 

Бруно Моренц караше бавно на запад по главен път №7. Намираше се на четири мили западно от Ваймар и на една миля от големите съветски казарми край Нора. Стигна до един завой, когато видя отбивката — точно там, където Маккрийди обясни, че се намира. Погледна часовника си; оставаха осем минути до четири часа. Пътят беше пуст. Намали скоростта, отби вляво в разширението и спря.

Според инструкциите, той слезе от колата, отвори багажника и извади комплекта с инструментите. Разтвори комплекта и го остави до предното ляво колело, така че да може да се вижда от преминаващите коли. След това освободи предния капак и го повдигна. Започна да му се гади. Край пътя имаше храсти и дървета и във въображението си той си представяше дебнещите агенти на ЩАЗИ, които очакваха да извършат двойния арест. Устата му беше пресъхнала, но потта се стичаше на ручейчета надолу по гърба.

Взе един гаечен ключ с необходимия размер и се наведе над двигателя. Маккрийди му бе показал как да разхлаби гайката, крепяща водната помпа към радиатора. Тънка струя вода започна да се процежда от помпата. Смени гаечния ключ с друг, който имаше различен размер и се опита безрезултатно да затегне отново гайката.

Минутите отминаваха. Хвърли поглед на часовника. Четири часът и шест минути. Къде се бавиш, по дяволите?, изхърка. Почти веднага чу как изскърцаха колелетата на спиращо превозно средство. Не се надигна. Руснакът трябваше да се приближи до него и да каже с акцент: Ако сте затруднен, може би аз имам по-добър комплект инструменти, след което да му подаде плоската дървена кутия, извадена от джипа. Съветският план за водене на бойни действия трябваше да се намира под гаечните ключове, в червено пластмасово покритие.

Залязващото слънце се покри от сянката на някой, който приближаваше. Човекът спря до него. Мълчеше. Моренц се изправи. Видя полицейска кола, паркирана няколко метра по-нататък. Един полицай в зелена униформа стоеше до отворената й врата. Другият се намираше до Моренц и разглеждаше с любопитство двигателя на БМВ-то.

Моренц изпита желание да повърне. Стомахът му отделяше интензивно киселина в организма. Почувства как му омекват коленете. Опита се да се стегне и почти залитна. Полицаят го погледна в очите.

— Някаква повреда ли има? — попита.

Разбира се, че това бе номер; с учтивост да се прикрие триумфът, въпросът дали нещо не е наред да предшества крясъците и виковете при арестуването. Моренц усети езика си залепнал за небцето.

— Мисля, че тече вода — каза.

Полицаят се наведе над радиатора и започна да го оглежда. Взе гаечния ключ от ръката на Моренц, посегна към комплекта с инструменти и се изправи с друг ключ.

— Този ще стане — каза.

Моренц го взе и затегна отново гайката. Водата спря да тече.

— Грешен номер ключ сте избрал — констатира полицаят. Гледаше с интерес вътрешното устройство на колата. Изглеждаше така, като че ли погледът му е насочен право в акумулатора. — Хубава кола — допълни. — Къде сте отседнал?

— В Йена — отвърна Моренц. — Трябва да се срещна с директора по продажбите в чужбина на „Цайс“ утре сутринта. Искам да закупя изделия за моята компания.

Полицаят кимна одобрително.

— Имаме много добри стоки, които произвеждаме в ГДР — каза той.

Това не беше вярно. Само едно предприятие в Източна Германия имаше продукция, която отговаряше на западните стандарти — заводите „Карл Цайс“.

— Какво правите тук?

— Исках да видя Ваймар… мемориала на Гьоте.

— Запътил сте се в погрешна посока. Ваймар е натам.

Полицаят посочи пътя зад Моренц. Един сиво-зелен съветски джип приближаваше към тях. Шофьорът, с очи засенчени от фуражката, погледна към Моренц, срещна погледа му за секунда, видя паркираната патрулна кола и отмина. Провал. Смоленск нямаше да се приближи повече.

— Да, така е. Взех погрешен завой вън от града. Търсех място, където да обърна, когато видях, че нещо не е наред с помпата.

Патрулната кола го последва до Ваймар. Там, при влизане в града, полицаите изчезнаха от погледа му. Моренц продължи към Йена, където отседна в хотел „Черната мечка“.

 

 

В осем часа Сам Маккрийди, който чакаше на хълма зад река Заал, прибра бинокъла си. Сгъстяващият се мрак направи невъзможно наблюдаването на източногерманския граничен пост и пътя зад него. Почувства се изтощен. Нещо непредвидено се беше случило оттатък минните заграждения и бодливата тел. Можеше да е нещо маловажно — спукана гума, задръстване на пътя… Малко вероятно. Може би неговият човек все още пътува на юг към границата. Може би Панкратин не се е появил на първата среща, лишен от възможност да намери джип или да се измъкне… Очакването винаги беше най-неприятната задача: да чакаш, без да знаеш дали не се е случило нещо лошо.

— Връщаме се долу на пътя — каза той на Джонсън. Така или иначе, оттук нищо не може да се види повече.

Той остави Джонсън в паркинга на франкенвалдската сервизна станция, от южната страна, но обърнат на север към границата. Джонсън щеше да седи там цяла вечер, очаквайки да се появи БМВ-то. Маккрийди спря един шофьор на камион, който отиваше в южна посока, обясни му, че колата му се е повредила, качи се и пропътува с него шест мили. Слезе на кръстовището при Мюнхберг, вървя около миля до малкия град и отседна в Брауншвайгер хоф. Носеше безжичния телефон в случай, че Джонсън пожелае да се свърже с него. Поръча си такси за шест часа сутринта.

 

 

Доктор Херман имаше един близък познат във вътрешното разузнаване. Преди години, работейки по скандала с личния секретар на канцлера Вили Бранд, който бе разкрит като източногермански агент, те се бяха запознали и си сътрудничеха. Същата вечер, в шест часа, доктор Херман позвъни в управлението на вътрешноразузнавателната служба в Кьолн и помоли да го свържат.

— Йохан? Обажда се Лотар Херман… Не, не съм. Намирам се в Кьолн. По работа, нали знаеш… Надявах се, че мога да те поканя на вечеря. Отлично. Добре, виж, отседнал съм в „Дом“. Защо не дойдеш тук в бара? Около осем часа? Ще те чакам.

Йохан Принц затвори телефона и се замисли какво ли беше довело Херман в Кьолн. Служебна проверка? Вероятно…

 

 

Херман и Принц седнаха на маса в ъгъла и поръчаха вечеря. До този момент те внимателно отбягваха сериозния разговор. След порцията раци Херман се приближи малко по-близо до целта.

— Предполагам, че са ти съобщили за случая с проститутката?

Принц остана изненадан. Кога беше успяло външното разузнаване да научи? Той получи папката в пет часа. Херман му се обади в шест, и то от Кьолн.

— Да — каза той. — Получих папката днес следобед.

Сега Херман се изненада. Защо бяха прехвърлили едно двойно убийство на контраразузнаването? Беше очаквал, че трябва да обясни случая на Принц, преди да го помоли за съдействие.

— Отвратителна история — промърмори той, когато донесоха печеното.

— Която се развива все по-зле — съгласи се Принц. — Бон не желае онези секскасети да излязат наяве.

Херман запази безразлично изражение на лицето си, но стомахът му се сви. Секскасети? Боже Господи, какви секскасети? Той си даде вид на леко изненадан и наля още вино.

— Нещата са отишли доста далеч, нали? Трябва да съм бил вън от офиса, когато са пристигнали последните подробности. Имаш ли нещо против да ме информираш?

Принц изпълни молбата му. Херман изгуби апетита си. Той усещаше не толкова благоуханието на бордото, колкото вонята на скандал с катастрофални размери.

— И все още никакви улики — промърмори той унило.

— Не много — съгласи се Принц. — Отделът за убийства получи заповед да изтегли всички свои хора от останалите дела, за да ги ангажира в този случай. Търсят, разбира се, пистолета и собственика на пръстовите отпечатъци.

Лотар Херман въздъхна.

— Питам се дали извършителят не може да бъде чужденец? — намекна той. Принц изгреба до дъно своя сладолед и остави лъжичката. Ухили се.

— Аха, сега ми става ясно. Нашето външно разузнаване проявява интерес?

Херман сви рамене пренебрежително.

— Скъпи приятелю, и двамата изпълняваме почти една и съща задача. Да пазим нашите работодатели — политиците…

Подобно на всички висши държавни служители, двамата мъже имаха мнение за своите политически господари, което рядко споделяха със самите политици.

— Имаме, разбира се, някои собствени данни — каза Херман. — Отпечатъци от пръсти на чужденци, които са попаднали на нашето внимание… Уви, нямаме копия от отпечатъците, които нашите приятели от криминалния отдел са открили…

— Можете да ги поискате официално — посочи Принц.

— Да, но защо да си отвличаме вниманието с неща, които вероятно няма да ни доведат доникъде? Сега, неофициално…

— Не обичам думата неофициално — намръщи се Принц.

— Нито аз, скъпи приятелю, но… нека сега отново… в името на старото приятелство. Имаш моята дума — ако открия нещо, то ще стигне право при тебе. Нека обединим усилията на двете ведомства. Ако не постигнем нищо, поне няма да сме причинили и вреда на следствието.

Принц се изправи.

— Добре, съгласен съм. В името на старото приятелство. Но само този път.

Напускайки хотела, той се чудеше какво по дяволите знае Херман или подозира, че не знае.

 

 

Сам Маккрийди седеше в бара на Брауншвайгер хоф в Мюнхберг и пиеше сам, втренчен в тъмната ламперия. Беше силно разтревожен. Отново и отново се питаше дали трябваше да изпраща Моренц. Нещо не беше наред с този човек. Лятна настинка? По-скоро грип. Но старият му приятел изглеждаше толкова нервен. Да е загубил самообладание? Не, не и старият Бруно. Той го беше правил много пъти преди това. Освен това бе чист — доколкото Маккрийди знаеше. Опита се да се оправдае. Не му остана време да намери по-млад човек. Но и Панкратин не би се показал пред някой, когото не познава. Той също залагаше живота си на карта. Ако беше отказал да изпрати Моренц, щяха да изгубят съветския план за водене на бойни действия. Нямаше избор… Но и не можеше да преодолее своята тревога.

Седемдесет мили по на север Бруно Моренц се намираше в бара на хотел „Черната мечка“ в Йена. Той също пиеше сам, и то твърде много.

Оттатък улицата можеше да се види главният вход на създадения преди векове Шилеров университет. Отпред имаше бюст на Карл Маркс. Надписът поясняваше, че Маркс е преподавал във философския факултет на университета през 1841 година. Моренц си представи какво би станало, ако брадатият философ беше умрял тогава. След това нямаше да може да отиде в Лондон и да напише „Капиталът“, а Моренц нямаше да преживява своята мъка толкова далеч от своя дом.