Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

3.

Дезмънд Ханна се зае с работа на следващия ден малко след седем часа, докато все още на острова се усещаше утринната прохлада. Започна от резиденцията на губернатора.

Проведе дълъг разговор с иконома Джеферсън, който спомена за непоклатимия навик на сър Марстън да се оттегля всеки следобед в градината, за да изпие чаша уиски със сода преди залез слънце. Попита колко души биха могли да знаят за този ритуал. Джеферсън сбърчи вежди, опитвайки се да се съсредоточи.

— Много хора, сър. Лейди Мобърли, лейтенант Хейвърсток, моя милост, секретарката мис Миртл, но тя е на гости при своите родители в Тортола. Гости на резиденцията, които са го виждали там. Много хора.

Джеферсън описа точно къде бе открил тялото, но отрече да е чул изстрела. По-късно използването на думата изстрел щеше да убеди Ханна, че икономът казва истината. Но той все още не знаеше колко изстрели са били произведени.

Техническият екип от Насау търсеше в тревата изхвърлените гилзи от оръжието на убиеца. Те ровеха в земята, защото нечии небрежни крака биха могли да са затъпкали малките месингови парченца в нея. Стъпките от краката на лейтенант Хейвърсток, главен инспектор Джоунс и неговия чичо, доктор Джоунс, бяха пребродили навсякъде наоколо, унищожавайки всички следи.

Ханна огледа стоманената порта в градинската стена, докато бахамският дактилоскоп търсеше отпечатъци от пръсти по нея. Такива не бяха намерени. Ханна прецени, че ако убиецът е влязъл през портата, както се предполагаше, и е стрелял незабавно, то губернаторът би трябвало да се намира между портата и кораловата стена под стъпалата на приемната. Всеки куршум, преминал през тялото му, би следвало да рикошира от тази стена. Обърна внимание за това на екипа, който пълзеше по тревата, към пътечката от смачкани раковинени черупки, обикаляща около стените на къщата. След това влезе вътре, за да говори с лейди Мобърли.

Вдовицата на губернатора го очакваше в приемната, където сър Марстън се бе срещнал с делегацията на Комитета на загрижените граждани. Тя бе слаба, бледа жена с пожълтяла от годините, прекарани на тропиците, кожа.

Джеферсън се появи, носейки студена бира на поднос. Ханна се поколеба, но после я взе. В края на краищата утринта бе много гореща. Лейди Мобърли си услужи със сок от грейпфрут, макар че изгледа бирата с жаден поглед. Горката, помисли си Ханна.

Тя не можеше да помогне с нищо съществено. Доколкото знаела, нейният съпруг нямал врагове. Политическите престъпления на тези острови били немислими. Естествено, избирателните кампании водели до някои дребни противоречия, но всичко се развивало в рамките на демократичния процес. Така мислеше тя.

Тя самата се намирала на пет мили от резиденцията по време на убийството, на посещение на малка мисионерска болница на склоновете на Спайглас хил. Болницата се издържала от мистър Маркус Джонсън, много деликатен мъж и голям филантроп, след неговото завръщане на родните Барклейски острови преди шест месеца. Тя се съгласила да стане покровителка на това помощно заведение. Била с официалния ягуар, каран от шофьора на губернатора, Стоун.

Ханна й благодари и се изправи. Паркър чукаше отвън по прозореца. Ханна излезе на терасата. Паркър беше много възбуден.

— Бяхте прав, сър. Ето го.

Той протегна дясната си ръка. В дланта му се намираше смачканият остатък от това, което някога е било оловен куршум. Ханна се втренчи сурово в своя подчинен.

— Благодаря ти, че си го взел с ръка — отбеляза сухо. Да опитаме ли следващия път с пинсети и найлонов плик?

Паркър пребледня, побягна изплашен обратно в градината, остави куршума върху раковинените черупки, отвори чантата с принадлежностите и извади пинсетите. Неколцина от бахамците се захилиха.

Паркър прилежно повдигна смачкания куршум с пинсетите и го пусна в една неупотребявана торбичка.

— Увий сега плика във вълнен плат и го пусни в стъклен буркан с винтова капачка — каза Ханна. Паркър направи това, което му бе наредено.

— Благодаря ги, сега го прибери в куфарчето, докато имаме възможност да го изпратим за балистична експертиза — продължи Ханна. Той въздъхна. Щеше да се измъчи със своя помощник. Започваше да си мисли, че сам би могъл да се справи по-добре.

Доктор Карактакус Джоунс пристигна по молба на Ханна. Старшият детектив се зарадва, че ще има възможност да говори с професионалист. Доктор Джоунс обясни как е бил повикан от своя дом и кабинет малко след шест часа преди две вечери от Джеферсън, изпратен от лейтенант Хейвърсток. Джеферсън му казал, че трябва да се яви незабавно, тъй като по губернатора било стреляно. Икономът не споменал, че изстрелите имали фатални последици, ето защо доктор Джоунс взел чантата си със себе си и отишъл да види какво може да стори. Както се оказало, отговорът бил един: нищо.

Ханна въведе доктор Джоунс в бившата канцелария на сър Марстън и го помоли, в качеството му на коронер на острова, да подпише разрешение за прехвърляне на тялото същия следобед в Насау за извършване на аутопсия.

Според британското правораздаване съдът с най-големи правомощия не е в действителност Камарата на лордовете, а този на коронера. Той има предимство пред всеки друг съд. За да се прехвърли тялото от Съншайн на територията на Бахамските острови, беше необходима коронерска заповед. Доктор Джоунс я подписа без възражение, след което прехвърлянето стана законно. Банистър, представителят на Върховния комисариат в Насау, напечата заповедта на хартия от резиденцията на губернатора. Той току-що бе монтирал новата система за комуникация. След това Ханна помоли доктор Джоунс да му покаже тялото.

Хладилният склад в пристанището бе отворен и двама от полицаите на главния инспектор Джоунс извлякоха трупа на техния бивш губернатор, приличащ сега на замръзнал дънер, измежду двете риби и го занесоха до сянката на близко стоящия склад, където го положиха върху една врата, сложена на две подпори.

За пресата, към която се бе присъединил екипът от Си Ен Ен, изпратен от Маями, и която преследваше Ханна цяла сутрин, това представляваше чудесен материал. Те заснеха всичко. Дори компанията на губернатора от предишните тридесет и шест часа — марлинът — намери място във вечерните новини на Си Ен Ен.

Ханна заповяда да се затворят вратите на склада, за да се задържат настрана журналистите, и извърши толкова акуратен оглед на замръзналото тяло под слоя от заскрежения лед, колкото му позволяваха обстоятелствата. Доктор Джоунс стоеше отстрани. След като се взира известно време в замръзналата дупка в гърдите на губернатора, той забеляза едно добре оформено овално съдрано място в ръкава на лявата ръка.

Започна бавно да разтрива с пръсти материята, докато топлината на неговата собствена ръка не направи ръкава по-пластичен. Ледът се разтопи. Имаше две идентични дупки на ръкава на ризата, един отпред и един отзад. Но по кожата нямаше белег. Той се обърна към Паркър.

— Най-малко два куршума — каза той тихо. — Липсва ни вторият.

— Вероятно е все още в тялото — допусна доктор Джоунс.

— Без съмнение — кимна Ханна. — Проклет да съм, обаче, ако мога да видя някаква следа от входна и изходна рана. Кожата е твърде набръчкана от студа. Независимо от това, Питър, искам пространството над мястото, където е стоял или седял губернаторът, да се претърси отново. И отново. Просто, за да сме убедени, че го няма там.

Той заповяда да върнат мъртвия губернатор обратно в хладилния склад. Камерите отново забръмчаха. Въпросите заваляха върху него. Той кимна, усмихна се и каза:

— Всичко, когато му дойде времето, дами и господа. Все още е твърде рано.

— Но открихме един куршум — заяви Паркър гордо. Всички камери се завъртяха към него. Ханна започна да си мисли, че убиецът е застрелял не този, когото трябва. Това се обръщаше в пресконференция. Все още не желаеше такава.

— Тази вечер ще има официално изявление — каза той. — Но сега трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви.

Той бутна Паркър в полицейския ленд роувър, с който се върнаха обратно в резиденцията на губернатора. Ханна помоли Банистър да се обади в Насау и да поиска да изпратят самолет с носилка, количка, торба за тялото и двама санитари до ранния следобед. След това придружи доктор Джоунс до неговата кола. Бяха сами.

— Кажете ми, докторе, има ли някой на този остров, който наистина знае за всичко, което става, и който познава всички, които живеят тук?

Доктор Карактакус Джоунс се ухили.

— Пред вас е — обяви той, — но не, не бих могъл да рискувам с предположение кой е сторил това. Така или иначе, аз се върнах от Барбадоските острови едва преди десет години. За истинската история на тези острови трябва да посетите мисис Колтрейн. Тя е като… майка на Барклеите. Ако искате някой да познае кой е извършил това, трябва да се обърнете към нея.

Докторът потегли със своя очукан остин мейфлауър. Ханна се приближи до племенника на доктора, главен инспектор Джоунс, който стоеше неподвижно до ленд роувъра.

— Бих желал да направите нещо, главен инспектор — каза той любезно. — Бихте ли отишъл до летището и да извършите проверка с офицера от паспортната служба. Напуснал ли е някой острова след убийството? Има ли въобще такъв? С изключение на пилотите, които пристигат, обръщат и излитат, без да напускат пистата.

Главен инспектор Джоунс отдаде чест и потегли. Ягуарът се намираше в предния двор. Оскар, шофьорът, го лъскаше. Паркър и останалите от екипа се намираха зад къщата, търсейки липсващия куршум.

— Оскар?

— Сър — Оскар се усмихна широко.

— Познаваш ли мисис Колтрейн?

— О, да, сър. Тя е забележителна жена.

— Знаеш ли къде живее?

— Да, сър. В къщата на фламингото, на върха на Спайглас хил.

Ханна погледна часовника си. Беше единадесет и половина и никакъв ветрец не раздвижваше нажежения от слънцето въздух.

— Ще бъде ли тя там по това време?

Оскар погледна учуден.

— Разбира се, сър.

— Ще бъдеш ли така добър да ме заведеш да я видя?

Ягуарът излезе по лъкатушещия път от града и се заизкачва по склоновете на Спайглас хил, отстоящ на шест мили западно от Порт Плейсанс. Колата представляваше стар модел Марк IX, превърнал се вече в класика, със старомоден дизайн, ухаещ на ароматна кожа и полирана орехова облицовка. Ханна седеше на задната седалка и наблюдаваше пейзажа, минаващ покрай тях.

Шубраците отстъпиха място на по-зелената растителност по планинските склонове. Отминаха малки парцели пшеница, манго и папая; дървени бараки се появиха встрани от пътя, заобиколени отпред с прашни дворове, в които ровеха кокошки. Малки деца с шоколадов тен чуха шума от приближаващата кола и хукнаха презглава на пътя, за да махат френетично. Ханна им махна отзад в отговор.

Минаха край спретнатата бяла детска клиника, издържана от Маркус Джонсън. Ханна хвърли поглед назад и видя замрелия в жегата Порт Плейсанс. Той можеше да различи склада с червения покрив на пристанището, както и хладилния склад, намиращ се до него, в който спеше своя вечен сън замръзналият губернатор, песъчливия площад на Парламента, островърхата кула на англиканската църква и покрития с дървени дъсчици покрив на хотел „Куотър Дек“. На другия край на града, трептяща в маранята, се намираше заобиколената със стена губернаторска резиденция. Защо, по дяволите, чудеше се той, някой би искал да застреля губернатора?

Минаха край една спретната едноетажна вила, която някога бе принадлежала на загиналия Барни Клингър, направиха още два завоя и излязоха на върха на хълма. Там се издигаше една розова вила — къщата на фламингото.

Ханна дръпна верижката на звънеца от ковано желязо на вратата и някъде вътре се разнесе слаб звън. Едно момиче, чиито голи черни крака се подаваха под семплата памучна рокля, отвори вратата.

— Бих искал да видя мисис Колтрейн — каза Ханна.

Тя кимна и го пусна да влезе, въвеждайки го в просторна всекидневна. Отворени двойни врати водеха към един балкон с живописен изглед към острова и искрящото синьо море, което се простираше до Андрос на Бахамите, намиращ се далеч зад хоризонта.

В стаята бе прохладно, въпреки липсата на климатична инсталация. Ханна забеляза, че в нея нямаше прокарано електричество. Три полирани месингови газени лампи стояха на ниски масички. Морският бриз полъхваше през отворените балконски врати към отворените прозорци от другата страна. Мебелировката показваше, че тази стая се обитава от възрастен човек.

Ханна се заразхожда бавно, докато чакаше.

Стената бе покрита с картини на птички от Карибските острови, нарисувани умело с водни бои. Единствената картина, на която нямаше изобразена птичка, беше портрет на мъж, облечен в пълната бяла униформа на британски колониален губернатор. Той стоеше, гледайки втренчено към стаята, с побелели коси и мустаци и със загоряло, покрито с бръчки, приветливо лице. Две редици от миниатюрни медали покриваха лявата част на неговата куртка. Ханна надникна да види малката табелка под картината. Надписът гласеше: СЪР РОБЪРТ КОЛТРЕЙН, КБЕ, ГУБЕРНАТОР НА БАРКЛЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ, 1945–53. Той държеше своя бял шлем, украсен с бели пера от петел в дясната си ръка; лявата му ръка почиваше върху дръжката на сабята.

Ханна се усмихна тъжно. Мисис Колтрейн беше в действителност лейди Колтрейн, съпругата на бившия губернатор. Малко по-нататък до стената имаше изложбен шкаф. Зад стъклото, закачени на табло, се намираха военните трофеи на бившия губернатор, събрани и изложени от неговата вдовица. Там се виждаше тъмночервената лента на Викторианския кръст, най-високия британски орден за храброст на бойното поле, както и датата на награждаването — 1917 година. От двете му страни се намираха Военният орден за храброст и Орденът за особени бойни заслуги. Други отличителни награди, получени от боеца по време на неговата служба, бяха закачени на таблото около медалите.

— Той беше много смел мъж — изрече един ясен глас зад гърба му. Ханна се обърна. Почувства се неловко.

Тя бе влязла тихо, не издавайки никакъв шум с гумените колелетата на своята инвалидна количка върху покрития с плочки под. Беше дребна и крехка жена с блестящи бели къдрици, покриващи главата й като шапка и с ясни сини очи.

Зад нея стоеше прав един слуга, въвел я с количката от градината, гигант с вдъхващи страхопочитание размери. Тя се обърна към него.

— Благодаря ти, Файърстоун, сега можеш да ме оставиш сама.

Той кимна и се оттегли. Тя се придвижи още няколко фута по-навътре в стаята и покани с ръка Ханна да седне. Усмихна се.

— Името? Той бе подхвърлено дете, открито в гума Файърстоун в едно бунище. А вие трябва да сте групов отговорник Ханна от Скотланд Ярд. Това е твърде висок ранг за тези бедни острови. С какво мога да ви бъда полезна?

— Трябва да ви се извиня, че ви нарекох мисис Колтрейн пред вашата прислужница — каза той. — Никой не ми каза, че вие сте лейди Колтрейн.

— Вече не съм — каза тя, — тук просто съм мисис. Всички ме наричат така. Предпочитам така да се обръщат към мен. Старите навици трудно умират. Както сигурно вече сте познал, аз не съм родена в Англия, а в Южна Каролина.

— Вашият бивш съпруг… — Ханна кимна към портрета — … е бил някога губернатор тук.

— Да. Срещнахме се по време на войната. Робърт бе участвал в Първата световна. Не е бил длъжен отново да се връща на бойното поле. Но отишъл като доброволец. Тогава го раниха отново. Аз бях милосърдна сестра. Влюбихме се, оженихме се през 1943 година и прекарахме десет чудесни години, преди той да умре. Между нас имаше двадесет и пет години разлика, но това нямаше никакво значение. След войната британското правителство го изпрати тук като губернатор. След като умря, аз останах на Съншайн. Беше само на петдесет и шест години, когато умря. Раните от войната бяха оказали своето въздействие.

Ханна започна да смята наум. Сър Робърт би трябвало да е роден през 1897, за да получи своя Орден за храброст на двадесет години. Тя трябваше да е на шестдесет и осем, твърде млада за инвалидна количка. Изглежда бе успяла да разчете неговите мисли със своите ясни сини очи.

— Подхлъзнах се и паднах — каза тя. — Преди десет години. Счупих си гръбнака. Но вие не сте пропътувал четири хиляди мили, за да обсъждате състоянието на една старица в инвалидна количка. С какво мога да ви помогна?

Ханна обясни:

— Истината е, че не мога да проумея какъв е мотивът. Този, който е застрелял сър Марстън, трябва да е изпитвал достатъчно силна омраза, за да го стори. Но сред жителите на тези острови аз не мога да забележа мотив за това. Вие познавате тези хора. Кой би искал да го извърши и защо?

Лейди Колтрейн се придвижи с количката към отворения прозорец и се загледа навън.

— Мистър Ханна, вие сте прав. Аз наистина познавам тези хора. Живея тук от четиридесет и пет години. Обичам тези острови и тукашните хора. Надявам се, мога да мисля, че и те ме обичат.

Тя се обърна и втренчи поглед в него.

— В световен мащаб тези острови нямат никакво значение. Но хората тук изглежда са открили нещо, което е убягнало на външния свят. Те са открили как да бъдат щастливи. Само това. Нито богати, нито могъщи, обаче щастливи.

Сега Лондон иска да ни предостави независимост. Появиха се и двама кандидати, за да се съревновават за властта: мистър Джонсън, който е много богат и е давал големи суми като дарения за тези острови, независимо от какви съображения; и мистър Ливингстън, социалистът, който иска да национализира всичко и да го раздели между бедните. Много благородно, разбира се. Мистър Джонсън с неговите планове за развитие и благоденствие и мистър Ливингстън с неговите планове за равенство.

Познавам ги и двамата. Познавах ги още когато бяха момчета. Познавах ги като юноши, когато напуснаха острова, за да постигнат успех някъде другаде. И сега те се върнаха обратно тук.

— Подозирате ли някой от тях? — попита Ханна.

— Мистър Ханна, подозирам хората, които доведоха със себе си. Погледнете мъжете, които ги заобикалят. Това са насилници, мистър Ханна. Местните жители знаят това. Имало е заплахи, побои. Може би трябва да огледате антуражите на тези двама господа, мистър Ханна…

Дезмънд Ханна обмисляше нейните думи по обратния път надолу към града. Атентат по поръчка? Убийството на сър Марстън носеше всички отличителни белези за това. Реши, че би могъл да поговори с двамата кандидати след обяда и да обърне внимание на тяхното обкръжение.

Ханна бе пресрещнат на вратата на губернаторската резиденция. Един въздебел англичанин с няколко гънки на гушата над свещеническата яка скочи от стола във всекидневната, щом Ханна влезе вътре. Паркър беше с него.

— А, шефе, това е преподобният Саймън Принс, местният английски викарий. Има интересна информация за нас.

Ханна се учуди откъде дойде това обръщение шефе в устата на Паркър. Мразеше го. Сър щеше да е съвсем на място.

— Имахте ли късмет с втория куршум?

— Ами, не, още не.

— По-добре да продължиш с това — каза Ханна. Паркър изчезна през двойната стъклена врата на терасата. Ханна я затвори.

— Е, мистър Принс, какво бихте желал да ми кажете?

— Името ми е Куинс — поправи го викарият. — Куинс. Това е толкова печално.

— Наистина е така. Особено за губернатора.

— О, да, разбира се, всъщност имах предвид… е добре… моето идване при вас с информация за мой събрат по призвание. Не знам дали трябваше да го правя. Но сметнах, че може да е уместно.

— Защо не ме оставите аз да преценя това? — предложи Ханна благо.

Свещеникът се успокои и седна отново.

— Всичко се случи миналия петък — каза той. След това разказа за делегацията на Комитета на загрижените граждани и студеното държане на губернатора към тях. Когато свърши, Ханна се намръщи.

— Какво точно каза той? — попита Ханна.

— Той каза — повтори Куинс, — ние трябва да се отървем от този губернатор и сами да си изберем нов.

Ханна се изправи.

— Благодаря ви много, мистър Куинс. Мога ли да ви препоръчам да не споменавате повече за това, а да оставите нещата в мои ръце?

Признателният викарий си тръгна бързо. Ханна помисли върху неговите думи. Той не обичаше доносниците, но сега трябваше да провери разгорещения баптист Уолтър Дрейк. В този момент се появи Джеферсън с поднос със студени опашки от омари в майонеза. Ханна въздъхна. Трябваше да има някои компенсации за това, че бе изпратен на четири хиляди мили от дома. И щом като Форин офис плащаше… Той си наля чаша ледено бяло бургундско вино и започна.

По време на обяда главен инспектор Джоунс се завърна от летището.

— Никой не е напускал острова — каза той, — не и през последните четиридесет часа.

— Във всеки случай не по легален начин — уточни Ханна. — А сега, още една малка задача, мистър Джоунс. Водите ли списък на огнестрелните оръжия.

— Разбира се.

— Добре. Бихте ли го проверил вместо мене и бихте ли посетил всеки, който притежава регистрирано огнестрелно оръжие по тези острови? Търсим револвер с голям калибър. Особено револвер, който не може да се представи под предлог, че е изчезнал или който скоро е бил почистван и блести от прясна смазка.

— Прясна смазка?

— След като е стреляно от него — обясни Ханна.

— А, да, разбира се.

— И още нещо, главен инспектор. Притежава ли преподобният Дрейк регистрирано оръжие?

— Не. За това съм сигурен.

Когато той излезе, Ханна пожела да види лейтенант Хейвърсток.

— Случайно да притежавате служебен револвер или пистолет? — попита той.

— О, какво да кажа, вижте сега, нали наистина не мислите… — започна да протестира младият офицер.

— Мина ми през ума, че може да е откраднат или присвоен и върнат после обратно на мястото.

— Ах, да, разбирам. Всъщност, не. Нямам револвер. Никога не съм носил такова оръжие на острова. Имам обаче парадна сабя.

— Ако сър Марстън беше съсечен, щях да се замисля дали да не ви арестувам — изрече успокоително Ханна. — Притежава ли въобще някой в резиденцията револвер?

— Доколкото знам, не. Така или иначе, убиецът е дошъл отвън, нали? През градинската стена?

Рано сутринта Ханна бе проверил разбития катинар на стоманената врата в градинската стена. От ъгъла, под който бяха разположени двете счупени скоби, и от натрошеното резе на катинара, без съмнение можеше да се предположи, че някой е използвал дълъг и много здрав лост, за да насили така ръждясалата стомана. Но му мина през ума, че разбиването на катинара би могло да представлява и уловка. Можеше да е сторено часове или дори дни по-рано. Никой никога не е проверявал вратата — бяха я намерили потънала в ръжда.

Убиецът би могъл да разбие катинара и да остави вратата затворена, по-късно да проникне през резиденцията, за да убие губернатора и отново да се оттегли в къщата. Нуждаеше се от втория куршум, с надеждата, че е непокътнат, и от револвера, който го бе изстрелял. Погледна към блещукащата синева на морето. Ако се намираше там, никога не би го открил.

Той стана, избърса устните си и излезе навън, за да открие Оскар и ягуара. Бе дошло време да размени няколко думи с преподобния Дрейк.

 

 

Сам Маккрийди също се запъти за обяд. Когато излезе на откритата веранда на „Куотър Дек“, всички маси бяха заети. Вън на площада няколко мъже с ярки плажни ризи и тъмни очила наместваха един камион с открита каросерия, украсен със знамена и плакати на Маркус Джонсън. Забележителният мъж щеше да произнася реч в три часа.

Сам се огледа на терасата и забеляза един свободен стол. Намираше се на маса, заета от друг посетител.

— Днес е малко препълнено. Ще имате ли нещо против моята компания? — попита той.

Еди Фаваро махна с ръка към свободния стол.

— Няма Проблеми.

— Сигурно сте дошъл тук за риболова? — попита Маккрийди, докато разглеждаше краткото меню.

— Да.

— Странно — рече Маккрийди, след като си поръча порция сурова риба, маринована в пресен лимонов сок. — Ако не знаех със сигурност, бих казал, че сте полицай.

Той не спомена за справката, която бе извършил предната вечер, след като видя Фаваро в бара; телефонното обаждане до един приятел от службата на ФБР в Маями, както и отговора, който получи тази сутрин. Фаваро остави на масата бирата си и се втренчи в него.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той. — Британско ченге?

Маккрийди махна с ръка в знак на несъгласие.

— О не, нищо подобно. Просто един чиновник, опитващ се да намери малко спокойствие по време на своята отпуска далеч от службата.

— Тогава какъв е този въпрос, дали съм полицай?

— Интуиция. Държите се като полицай. Имате ли нещо против да ми кажете защо наистина сте тук?

— Защо да ви казвам, по дяволите?

— Защото — кротко намекна Маккрийди, — вие пристигнахте точно преди да убият губернатора. Както и заради това.

Той подаде на Фаваро един лист хартия, носещ печата на Форин офис. В него се споменаваше, че мистър Франк Дилън е чиновник към тази служба и се отправяше молбата към тези, които това може да засяга, да окажат своето съдействие, доколкото им е възможно. Фаваро върна листа обратно и се замисли. Лейтенант Бродърик бе дал ясно да се разбере, че щом стъпи на британска територия, ще действа на своя глава.

— Официално аз съм в отпуск. Но не, за да ловя риба. Опитвам се да разбера неофициално защо моят партньор беше убит миналата седмица и от кого.

— Разкажи ми за това — предложи Маккрийди. — Бих могъл да ти помогна.

Фаваро му разправи как бе умрял Хулио Гомес. Англичанинът дъвчеше своята сурова риба и слушаше.

— Мисля, че може да е забелязал един човек в Съншайн и в същото време сам да е бил забелязан. Един човек, който в полицейското управление в Маями бе известен като Франсиско Мендес или Скорпиона.

Осем години преди това в Южна Флорида и особено в района, контролиран от полицията в Маями, бяха започнали гангстерските войни. Преди това в тази област кокаинът се доставяше от колумбийците, но кубинските гангстери го разпределяха. След това колумбийците решиха, че биха могли да изместят кубинските посредници и да продават директно на купувачите. Те започнаха да навлизат на кубинска територия. Кубинците реагираха и гангстерските войни започнаха.

През лятото на 1984 година един мотоциклетист, облечен в кожени дрехи в червено и бяло, спря със своето Кавазаки пред магазин за спиртни напитки в центъра на Дейдлънд Мол, извади автомат марка Узи от една чанта и спокойно изпразни пълнителя в пълния с хора магазин. Трима души бяха убити, а четиринадесет ранени.

При нормални обстоятелства убиецът щеше да избяга, но един млад моторизиран полицай, който издаваше квитанция за неправилно паркиране, се намираше двеста ярка по-нататък. Щом убиецът хвърли своя изпразнен Узи и потегли с бясна скорост, полицаят го последва, предавайки по радиостанцията посоката, в която се движат. По Норт Кендал Драйв убиецът с кавазакито забави, паркира до тротоара, измъкна един деветмилиметров Зиг Зауер, прицели се и улучи приближаващия се полицай в гърдите. Младият полицай се прекатури, убиецът отново се понесе с бясна скорост, според свидетелите, които дадоха пълно описание на мотоциклета и на кожените дрехи. Каската криеше лицето му.

Въпреки че баптистката болница беше близо и полицаят бе незабавно оставен в интензивното отделение, той почина преди да настъпи сутринта. Беше на двадесет и три години и остави след себе си млада вдовица и малка дъщеричка.

Неговите радиосъобщения бяха вдигнали по тревога две патрулиращи коли, които се насочиха към района. Една миля по-нататък по пътя от една от колите забелязаха движещия се с голяма скорост мотоциклетист, тръгнаха към него и го принудиха да направи толкова остър завой, че той падна. Преди да успее да се изправи, беше арестуван.

По външния си вид мъжът приличаше на латиноамериканец. Случаят бе връчен на Гомес и Фаваро. Четири дена и четири нощи те седяха срещу убиеца, опитвайки се да измъкнат една-единствена дума от него. Той не каза нищо, абсолютно нищо, нито на испански, нито на английски. По ръцете му нямаше следи от барут, тъй като той беше стрелял с ръкавици. Но ръкавиците бяха изчезнали и независимо от претърсването на всички боклукчийски кофи в района, полицията не успя да ги открие. Решиха, че ги е хвърлил в каросерията на някой минаващ камион. Апелът към обществеността за съдействие помогна да се открие пистолетът, метнат в една от съседните градини. Това бе оръжието, с което бе застрелян полицаят, но по него нямаше отпечатъци от пръсти.

Гомес предполагаше, че убиецът е колумбиец — магазинът за алкохолни напитки представляваше свърталище на кубинските търговци на кокаин. След четири дена той и Фаваро дадоха на заподозрения прозвището Скорпиона.

На четвъртия ден неочаквано се появи един от най-скъпо платените адвокати. Той представи мексикански паспорт на името на Франсиско Мендес. Паспортът беше нов и валиден, но нямаше входни печати от американските власти. Адвокатът допускаше, че неговият клиент е може би нелегален имигрант и поиска да бъде пуснат под гаранция. Полицията се противопостави.

Пред съдията по делото, известен със своите либерални възгледи, адвокатът протестира, че полицията е арестувала един мъж с кавазаки и кожено яке в червено и бяло, но не и мъжа с кавазакито, който бе убил полицая и останалите.

— Този боклук, съдията, постанови да бъде пуснат под гаранция — завърши Фаваро. — Половин милион долара. За не повече от двадесет и четири часа Скорпиона изчезна. Поръчителят предаде огромната сума с усмивка.

— И вие смятате…? — попита Маккрийди.

— Той не е бил обикновен изпълнител; бил е един от техните най-опитни убийци. В противен случай те никога не биха хвърлили толкова усилия и разходи, за да го измъкнат. Мисля, че Хулио го е видял тук, може би е открил дори къде живее. Бързал е да се върне обратно, за да може Чичо Сам да поиска неговото екстрадиране.

— За което ние щяхме да дадем разрешение — каза Маккрийди. — Мисля, че трябва да информираме човека от Скотланд Ярд. В края на краищата, губернаторът бе застрелян четири дена по-късно. Дори да се окаже, че двата случая не са свързани, съществуват достатъчно подозрения към него, за да се претърси островът. Разстоянията тук не са големи.

— И ако бъде открит? Какво престъпление е извършил той на британска територия?

— Е — провлачи Маккрийди, — като начало бихте могли да установите неговата самоличност. Това ще даде основание да бъде арестуван. Групов началник Ханна може да е от друга служба, но никой не обича убийците на полицаи. А ако той представи валиден паспорт, като длъжностно лице от Форин офис, аз бих могъл да обявя, че е фалшив. Ето още едно основание, за да бъде задържан.

Фаваро се ухили и протегна ръка.

— Франк Дилън, това ми харесва. Нека отидем да се видим с вашия човек от Скотланд Ярд.

 

 

Ханна се измъкна от ягуара и тръгна пеша към отворените врати на скованата от дъски малка баптистка черква. Отвътре се носеше някаква песен. Той прекрачи прага на вратата и постоя известно време, докато очите му свикнат с полумрака. Над всички гласове се извисяваше дълбокият бас на преподобния Дрейк.

Хилядолетна скала, разцепи се заради мен…

Църковното пеене се извършваше без музикален съпровод. Баптиският пастор бе напуснал своя амвон и обикаляше нагоре-надолу по пътеката между редовете, махайки ръце подобно на големи черни крила на вятърна мелница, докато насърчаваше своето папство в посвещаването на Бога.

Позволи ми да се скрия в теб.

Нека водата и кръвта…

Пасторът забеляза Ханна, стоящ в коридора до вратата, спря да пее и махна с ръце за тишина. Трепетните гласове замряха.

— Братя и сестри — изрева пасторът, — днес без съмнение ни е оказана голяма чест. При нас е дошъл мистър Ханна, представителят на Скотланд Ярд.

Богомолците се бяха извърнали и гледаха втренчено към мъжа до вратата. Повечето бяха възрастни мъже и жени, с тук-там разпръснати между тях млади майки и една групичка малки деца с огромни кръгли очи.

— Ела при нас, братко. Пей с нас. Направете място за мистър Ханна.

Една млада жена в рокля на цветя се усмихна широко на Ханна и се премести, предлагайки му своята книга с църковни песни. Ханна се нуждаеше от нея. Бе забравил думите. Толкова отдавна не бе стъпвал в църква. Заедно завършиха възторжения хорал. Когато службата свърши, богомолците се заизнизваха един след друг, приветствани от потящия се Дрейк на вратата.

Щом и последният излезе, Дрейк покани Ханна да го последва до неговата църковна канцелария, малка стаичка, пристроена до една от стените на черквата.

— Не мога да ви предложа бира, мистър Ханна. Но ще се радвам, ако пийнете с мене от моята студена лимонада.

Той измъкна един термос и сипа в две чаши. Усещаше се ароматът на лимон.

— Какво всъщност мога да направя за представителя на Скотланд Ярд? — попита пасторът.

— Кажете ми къде сте бил в пет часа следобед във вторник.

— Водех тук службата пред петдесет добродетелни мъже и жени — заяви преподобният Дрейк. — Защо?

Ханна спомена за неговата забележка, която бе направил предишния петък на стъпалата пред губернаторската резиденция. Дрейк му се усмихна. Детективът не беше нисък, но проповедникът го надвишаваше с два инча.

— А, вие сте говорил с мистър Куинс.

Той произнесе името сякаш имаше в устата си кисел лимон.

— Не съм казал това — погледна го хладно Ханна.

— Не е необходимо. Да, изрекох тези думи. Мислите, че съм убил губернатора Мобърли? Не, сър, аз съм миролюбив човек. Не стрелям с револвери. Не погубвам човешки живот.

— Тогава, какво сте искал да кажете, мистър Дрейк?

— Исках да кажа, че не вярвам в намерението на губернатора да изпрати нашата петиция до Лондон. Исках да кажа, че трябва да отделим от нашите скромни средства и да изпратим наш човек в Лондон, за да помоли да изпратят нов губернатор, човек, който ще ни разбере и ще се вслуша в нашето желание.

— Което е?

— Референдум, мистър Ханна. Нещо лошо става тук. При нас са дошли чужденци, които искат да управляват нашите дела. Ние се чувстваме щастливи с този начин на живот, който сме водили досега. Ако проведем референдум, голямото мнозинство ще гласува да останем британска територия. Толкова ли е лошо това?

— Според мен, не — призна Ханна, — но аз не съм политик.

— Нито губернаторът беше такъв. Но той щеше да проведе изборите, заради своята кариера, дори да знаеше, че това не е правилно.

— Не е имал избор — каза Ханна. — Изпълнявал е инструкциите.

Дрейк кимна, гледайки към своята лимонада.

— Точно това казали и мъжете, които приковали Христос, мистър Ханна.

Ханна нямаше желание да бъде въвличан в политически или теологически спорове. Трябваше да довърши докрай разследването на убийството.

— Не обичахте сър Марстън, нали?

— Не, Бог да ми прости.

— Някаква причина, освен служебните му задължения тук?

— Той беше лицемер и прелюбодеец. Но не аз го убих. Господ дава и Господ взема, мистър Ханна. Господ вижда всичко. Вторник вечерта Господ повика при себе си сър Марстън Мобърли.

— Господ рядко използва голямокалибрени револвери — намекна Ханна. За момент той си помисли, че вижда проблясък на одобрение в погледа на Дрейк. — Казахте прелюбодеец. Какво имате предвид?

Дрейк го погледна остро.

— Не знаете ли?

— Не.

— Миртл, отсъстващата секретарка. Не сте ли я виждал?

— Не.

— Тя е едро момиче, здраво и жизнено.

— Без съмнение. Намира се при своите родители в Тортола — каза Ханна.

— Не — рече тихо Дрейк, — намира се в болницата в Антигуа, за да ражда.

О, горката, помисли си Ханна. Само бе чувал да се споменава нейното име. Не беше я виждал на снимка. Белите й родители също живееха в Тортола.

— Тя дали не е… как да се изразя…?

— Черна! — прогърмя гласът на Дрейк. — Да, разбира се, тя е черна. Едро тъмнокожо момиче. Точно по вкуса на сър Марстън.

А лейди Мобърли е знаела, помисли си Ханна. Бедната измъчена лейди Мобърли, пристрастена към алкохола от всичките тези години в тропиците и от всичките тези тъмнокожи момичета. Примирена с това, без съмнение. Или може би не, може би този път е загубила търпението си.

— Говорите с лек американски акцент — каза Ханна, когато излизаше. — Можете ли да ми кажете защо?

— В Америка има много баптистки теологични колежи — отвърна преподобният Дрейк. — Там учих, за да стана пастор.

Ханна се върна с колата обратно в губернаторската резиденция. По пътя прехвърляше през ума си имената на подозрителните лица. Лейтенант Джереми Хейвърсток, който без съмнение знаеше как се борави с револвер, стига да можеше да намери такъв, но му липсваше очевиден мотив. Освен ако не е бил бащата на бебето на Миртл и губернаторът не го е заплашвал с уволнение.

Лейди Мобърли, докарана до отчаяние. Основателен мотив, но тя се нуждаеше от съучастник, за да разбие стоманения катинар. Освен ако не го е сторила, връзвайки верига зад ленд роувъра.

Преподобният Дрейк, въпреки неговите твърдения, че е миролюбив човек. Дори такива хора понякога могат да стигнат далеч в своето отчаяние.

Спомни си за съвета на лейди Колтрейн да обърне внимание на обкръжението на двамата кандидати. Да, щеше да го направи, щеше да огледа добре техните сподвижници. Но имаха ли те мотив? Сър Марстън беше на тяхна страна, неговите действия водеха островите към независимост с един от тях като нов премиер-министър. Освен ако една от групите не се съмняваше, че той поддържа другата…

Порой от новини го очакваха в губернаторската резиденция.

Главен инспектор Джоунс бе извършил проверка по водения списък на огнестрелните оръжия. На острова имаше само шест годни за употреба револвера. Три от тях бяха собственост на емигранти, оттеглили се в пенсия джентълмени — двама британци и един канадец. Дванадесет притежаваха ловджийски пушки, използвани за стрелба по изкуствени гълъби. Една винтовка, собственост на шкипера Джими Добс, за стрелба по акули, в случай, че някое от тези чудовища нападне неговата лодка. Един никога неупотребяван пистолет подарък, собственост на друг заселил се на Съншайн емигрант от Америка. Пистолетът все още се намираше в кутията си, а печатът бе непокътнат. И неговият собствен, държан под ключ в полицейския участък.

— По дяволите — изсумтя Ханна. — Каквото и оръжие да бе използвано, то не беше регистрирано.

Детектив Паркър докладва за разследването в градината. Тя бе усърдно претърсена из основи. Втори куршум липсваше. Или той се е отклонил от кост в тялото на губернатора, излязъл е под друг ъгъл и е прехвърлил градинската стена, за да бъде загубен завинаги; или, което бе по-вероятно, се намираше все още в тялото.

Банистър донесе новини от Насау. Един самолет щеше да се приземи в четири часа, т.е. след час, за да отнесе за аутопсия тялото на Бахамските острови. Доктор Уест се очакваше да кацне до няколко минути и щеше да потегли незабавно към моргата в Насау.

Имаше двама души, които очакваха да се срещнат с него в приемната. Ханна нареди да се приготви колата, която да отнесе тялото до летището в четири часа. Банистър, който щеше да се върне във Върховния комисариат заедно с тялото, излезе с главен инспектор Джоунс, за да упражнява надзор върху приготовленията. Ханна отиде в приемната, за да се срещне със своите нови гости.

Мъжът, който се представи като Франк Дилън, обясни, че се намира случайно на острова по време на отпуската си и още по-случайно е срещнал на обяд американеца. Той извади своето писмо от Форин офис и Ханна го прочете без особено удоволствие. Дилън от Върховния комисариат в Насау беше едно длъжностно лице от Лондон, което случайно се оказва по време на своята почивка в разгара на разследване за убийство, беше толкова правдоподобно, колкото тигър-вегетарианец. След това му се представи американецът, който призна, че е детектив.

Все пак Ханна промени своето отношение, когато Дилън разказа накратко за причината, довела ги с Фаваро тук.

— Имате ли снимка на този Мендес? — попита той накрая.

— Не, не я нося със себе си.

— Можем ли да получим една от полицейските досиета в Маями?

— Да, сър. Могат да я изпратят по телеграфа до вашите хора в Насау.

— Направете го — каза Ханна. Той погледна часовника си. — Ще трябва да се прегледат всички регистрирани по паспорт имена през последните три месеца. Някой на име Мендес или с друго латиноамериканско име, който е пристигнал на острова. А сега моля да ме извините, но трябва да присъствам на качването на тялото в самолета за Насау.

— Смятате ли да говорите с кандидатите? — попита Маккрийди, когато си тръгваха.

— Да — каза Ханна, — това ще е първата ми работа сутринта. Докато очаквам да пристигне докладът за аутопсията.

— Ще имате ли нещо против да ви придружа? — попита Маккрийди. — Обещавам да не се намесвам в разговора. Но в края на краищата и двамата са… политици, нали?

— Добре — кимна Ханна неохотно. Чудеше се за кого наистина работи този Франк Дилън.

По пътя за летището Ханна забеляза, че първите обяви, които бе поръчал, бяха поставени на все още свободните места по стените между плакатите на двамата кандидати. Градът изглеждаше залят от изобилното количество хартия.

Официалните обяви, приготвени от местния печатар под покровителството на главен инспектор Джоунс и заплатени с пари от губернаторската резиденция, предлагаха награда от хиляда щатски долара на всеки, който даде някакви сведения за забелязано лице в уличката зад градинската стена на губернаторския дом в пет часа следобед в петък.

Хиляда американски долара представляваше зашеметяваща сума за обикновените жители на Порт Плейсанс.

Тя щеше да примами някой; някой, който е забелязал нещо или някоя личност. А на Съншайн всички се познаваха…

На летището Ханна присъства на товаренето на тялото, придружен от Банистър и четиримата специалисти от Бахамския технически екип. Банистър щеше да се погрижи събраните от тях отпечатъци и мостри да бъдат предадени на зазоряване на една кола от Скотланд Ярд, за да бъдат отнесени до техническата лаборатория на вътрешното министерство в Ламбет. Ханна имаше слаби надежди, че те биха разкрили нещо кой знае какво; на него всъщност му трябваше вторият куршум, който доктор Уест може би щеше да извади при аутопсията на тялото.

Тъй като се намираше на летището, той изпусна митинга, проведен от Джонсън на площада да Парламента. Изпуснаха го и представителите на пресата, които бяха започнали да записват речта в началото, но видяха полицейския конвой да минава покрай тях и го последваха до летището.

Маккрийди обаче не изтърва събирането. По това време той се намираше на верандата на „Куотър Дек“.

Неорганизирана тълпа от около двеста човека се бе събрала, за да чуе речта на своя благодетел. Маккрийди забеляза половин дузина мъже в плажни ризи с ярки краски и тъмни очила да раздават сред тълпата малки хартийки и знаменца. Знаменцата бяха в предпочитаните от кандидата син и бял цвят. Хартийките представляваха доларови банкноти.

Точно в три и десет един бял форд фейърлейн, очевидно най-голямата кола на острова, зави към площада и се доближи до платформата. Мистър Маркус Джонсън изскочи отвътре и се изкачи по стъпалата. Вдигна високо своите ръце, поздравявайки тълпата със знака на победата. Чуха се аплодисменти, дирижирани от мъжете с ярките ризи. Някои развяха знаменцата. След няколко минути Маркус Джонсън започна своята реч.

— Аз ви обещавам, приятели, а всички тук сте мои приятели… — на бронзовото лице се появи ослепителна усмивка, — … когато най-после се освободим, на тези острови да дойде благоденствието. Ще има работа — в хотелите, на новото пристанище, в баровете и кафенетата, в предприятието за консервиране на рибата, която ще се продава на континента — от всички тези неща ще потекат пари. И те ще потекат във вашите джобове, приятели, а няма да отидат в ръцете на ония от Лондон…

Той използваше рупор, за да стига гласът му до всеки, намиращ се на площада. Речта му бе прекъсната от един мъж, който не се нуждаеше от рупор. Дълбокият бас дойде от другия крайна площада, но той заглуши словата на политика.

— Джонсън — изрева Уолтър Дрейк, — ние не те искаме тук. Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл и не отведеш със себе си своите момчета?

Над площада настъпи тишина. Хората от тълпата бяха така слисани, сякаш небето над тях щеше да се продъни. Никой никога не бе прекъсвал Маркус Джонсън преди това. Небето не се продъни. Без да каже и дума, Джонсън остави мегафона и скочи обратно в колата. Нареди нещо на шофьора, който потегли, следван от втора кола с намиращите се в нея помагачи.

— Кой е този? — попита Маккрийди келнера.

— Преподобният Дрейк, сър — каза келнерът. Изглеждаше обхванат от страх, съвсем изплашен. Маккрийди се замисли. Чувал бе подобен глас някъде и се помъчи да си спомни. След това се сети; по време на военната повинност преди тридесет години в лагера Кетърик в Йоркшир. На парадния плац. Той се върна в своята стая и се обади до Маями.

Преподобният Дрейк понесе с мълчание побоя, който му нанесоха. Четирима души го причакаха, когато си тръгна вечерта от своята църква към дома. Удряха го с бейзболни бухалки и с ритници. Удряха здраво, шибайки с дървените тояги свлеклия се на земята мъж. Оставиха го там, когато свършиха. Можеше да е мъртъв. Това не ги интересуваше. Но той все още бе жив.

След половин час дойде в съзнание и се довлече до най-близката къща. Изплашеното семейство повика доктор Карактакус Джоунс, който отведе с ръчна количка свещеника до своята клиника и прекара остатъка от нощта, слагайки мехлеми и превръзки по тялото му.

Вечерта имаше обаждане за Дезмънд Ханна. Той трябваше да излезе от хотела и да отиде до губернаторската резиденция. Обаждаше се доктор Уест от Насау.

— Виж, знам, че се налага да бъдат консервирани — каза съдебният патолог. — Но този е корав като кокал.

— Това е най-доброто, което са могли да направят тукашните хора — каза Ханна.

— Аз също ще се постарая — каза докторът, — но ще ми отнеме двадесет и четири часа, докато трупът се размрази.

— Трябва да свършиш колкото се може по-скоро — помоли Ханна. — Нуждая се от оня проклет куршум.