Фредерик Форсайт
Измамникът (7)

Зигфрид лежеше по корем до последната редица дървета и изучаваше тъмните контури на горския масив, който бе отдалечен на триста ярда и маркираше източногерманската граница. Маккрийди лежеше до него. Бяха стигнали дотам в три часа сутринта.

Пет години по-рано Зигфрид бе прокарал в тъмнината своя проход от основата на един много висок бор, намиращ се в източната страна, в посока към светлеещата бяла скала, разположена високо на хълмистия склон от западната страна. Той бе виждал скалата от изток, бледо очертаваща се в мрака преди зазоряване. Не бе предвидил, че някога ще се връща по обратния път. Сега скалата се намираше високо над него, скрита от дърветата. Можеше да я види само ако навлязат дълбоко в граничната полоса. Той прецени по най-добрия начин местоположението на прохода, измина с пълзене последните десет ярда на западногерманската територия и започна да прорязва тихо дупка в телената мрежа.

Когато свърши, се обърна и махна на Маккрийди с ръка. Той също излезе пълзешком от прикритието на дърветата, насочвайки се към мрежата. Петте минути бе прекарал в изучаване местоположението на източногерманските наблюдателници и движението на техните прожектори. Зигфрид беше избрал това място добре — по средата между две от вишките. Допълнително преимущество им даваха израсналите сред тревата с няколко фута борови дръвчета, които препречваха пътя на светлината на единия от прожекторите.

Другият прожектор осветяваше ясно пътечката, по която възнамеряваха да минат, но човекът зад него бе или изморен, или отегчен, защото го изключваше в продължение на минути. Когато светлината се появяваше отново, тя винаги се насочваше в противоположна страна. След това бавно обхождаше пространството до тяхната пътечка, връщаше се обратно и изчезваше. Ако операторът запазеше тази последователност, те щяха да имат неколкосекундно предупреждение.

Зигфрид направи рязко движение с главата си и се провря в дупката. Маккрийди го последва, дърпайки зебловия си сак. Германецът се обърна и придърпа срязаните краища на мрежата. Пролуката можеше да се забележи от близко разстояние, но граничарите никога не пресичаха тясната ивица, за да проверяват мрежата, освен ако не са видели отдалеч някой отвор. Те също не обичаха минните полета.

Изкушаващо бе да пробягат през неколкостотинте ядра разорана полоса, сега гъсто обрасла с трева, магарешки бодили и коприва. Но можеше да има опънати жици за препъване, свързани с алармена система. По-сигурно бе да се пълзи. Те започнаха да пълзят. По средата на разстоянието дръвчетата ги прикриха от светлината на прожектора отляво, но този от дясната им страна се включи и лъчът започна да приближава към тях. Двамата мъже замръзнаха на място в своите зелени маскировъчни дрехи и легнаха по корем. Бяха почернили лицата и ръцете си, Зигфрид с паста за обувки, а Маккрийди — с пепел от корк, която щеше да се измие по-лесно от другата страна.

Бледият лъч стигна до тях, задържа се известно време, след това тръгна обратно и отново изчезна. Десет ярда по-нататък Зигфрид видя една опъната жица, направи знак на Маккрийди да пропълзи край нея. След още четиридесет ярда те достигнаха минното поле. Тук магарешките бодили и тревата достигаха до гърдите. Никой не се бе опитвал да ги разчисти или окоси.

Германецът погледна назад. Високо над дърветата Маккрийди можеше да види бялата скала — бледо петно сред мрака на боровата гора. Зигфрид обърна глава и сравни положението на гигантското дърво спрямо скалата. Линията между тях се намираше на десет ярда вляво от него. Запълзя отново, този път успоредно на минното поле. Когато спря, започна да опипва внимателно сред избуялата трева. След две минути Маккрийди го чу как пое дълбоко дъх от възторг. Държеше нишка от рибарска корда между палеца и показалеца. Опъна я внимателно. Ако беше скъсана от другия край, тяхната мисия свършваше. Нишката се обтегна.

— Следвай кордата — прошепна Зигфрид. — Тя ще те отведе през минното поле до пролуката под телените заграждения. Пътечката е широка само два фута. Кога ще се върнеш обратно?

— След двадесет и четири часа — отвърна Маккрийди. — Или четиридесет и осем. След това не ме чакай. Няма да се върна. Ще светна с моето фенерче от основата на голямото дърво точно преди да тръгна обратно. Остави открит отвора в мрежата.

Пълзейки по корем, той изчезна в минното поле, без да е напълно скрит от високата трева и плевели. Зигфрид изчака лъча на прожектора да мине за последен път над него, след което запълзя обратно на запад.

Маккрийди напредваше през мините, следвайки найлоновата нишка. От време на време той я проверяваше, за да е сигурен, че стои все още опъната. Знаеше, че в действителност няма да види нищо, ако… Тези не бяха от големите плоски мини, които можеха да хвърлят цял камион във въздуха. Бяха малки, пластмасови и не можеха да се открият от металотърсачите, използвани от бегълците. Стояха закопани в земята и при натиск избухваха. Нямаше да експлодират, ако върху тях мине заек или лисица, но щяха да реагират на човешка тежест. Имаха достатъчно сила, за да разкъсат някой крайник, червата или гръдния кош. Често неуспелите бегълци, попаднали на мина, не умираха бързо, а се мъчеха дълго, огласявайки нощта със своите писъци. Граничарите идваха с водачи след изгрев слънце, за да махнат телата.

Маккрийди видя кълбетата телена мрежа, мержелееща се пред него в края на минното поле. Найлоновата корда го отведе до един плитък ров, издълбан под телта. Обърна се по гръб и започна да се тласка с крака, бутайки със сака мрежата над себе си. Инч след инч той се плъзгаше бавно под нея. Можеше да види над себе си проблясващите като бръснач остриета, които правеха този вид мрежа много по-болезнена от бодливата.

Тя беше широка десет ярда и се издигаше осем фута над него. Когато се измъкна на източната страна, намери найлоновата нишка прикрепена към малко колче, почти излязло от земята. Още едно дръпване и то щеше да остане без опора, проваляйки тяхната мисия. Заби колчето и го покри с борови иглички, отбеляза неговата позиция точно пред боровото дърво, взе компаса в ръка и запълзя по-нататък.

Напредваше в посока деветдесет градуса, докато не стигна до една пътека. Тук съблече маскировъчната одежда, сви я на вързоп около компаса и я зарови под борови иглички десет ярда навътре в гората. Кучетата можеха да преминат по пътеката и със сигурност да подушат дрехата. До края на пътеката той пречупи един клон на височина около човешки бой и го остави да виси на кората. Никой друг освен него нямаше да го забележи.

На връщане трябваше да намери пътеката, счупения клон и да вземе маскировъчната дреха и компаса. Посока двеста и седемдесет градуса щеше да го отведе обратно до гигантския бор. Обърна се и тръгна на изток. Докато вървеше, запомняше всеки отличителен белег — паднали дървета, отрупани дънери, завои и чупки. След около миля той излезе на един път и видя пред себе си острия връх на лютеранската църква на градчето Елрих.

Той го заобиколи както бе инструктиран, вървейки през полета от ожъната пшеница, докато не излезе на пътя за Нордхаузен. Беше още пет часа. Продължаваше да се движи встрани от пътя, готов да скочи в някоя канавка, ако се появи превозно средство. Надяваше се, че по на юг неговите протрити полушубка от груб син плат, кадифени панталони, обувки и фуражка, носени от толкова много работници по фермите, нямаше да предизвикат подозрение. Но тук хората бяха толкова малко, че всички се познаваха. Не изпитваше желание да го питат къде отива, а още по-малко откъде е дошъл. Нямаше откъде другаде да дойде, освен от градчето Елрих или от границата.

Вън от Нордхаузен го споходи неочаквано късметът. Оттатък оградата на потънала в мрак къща видя опрян на едно дърво велосипед. Ръждясал, но годен за употреба. С него можеше да покрие разстоянието по-бързо. Прецени риска и реши, че ако не открият липсата му до тридесет минути, кражбата си заслужаваше. Взе го, вървя пеша около сто ярда, след това се метна и продължи към железопътната гара. Беше шест без пет. Първият влак за Ерфурт се очакваше след петнадесет минути.

Няколко дузини работници чакаха на перона, за да отидат на работа. Той даде известна сума пари, получи билет и влакът пристигна — остарял парен локомотив, но точно навреме. Остави велосипеда във вагона за багаж и зае мястото си на една от дървените седалки. Влакът спря последователно в Зондерхаузен, Гройсен и Щраусфурт, преди да навлезе в Ерфурт в 6.41. Взе велосипеда и потегли с него към източните покрайнини на града, откъдето започваше началото на главен път №7 за Ваймар.

Малко след седем и половина, няколко мили на изток от града, бе застигнат от един трактор. Тракторът имаше прикачено ремарке и се връщаше обратно към фермата от Ерфурт, където бе разтоварил захарно цвекло. Възрастният мъж зад кормилото забави и спря.

— Качете се — подвикна той сред грохота на разнебитения двигател, който бълваше гъст черен пушек. Маккрийди кимна в знак на благодарност, хвърли колелото в ремаркето и се качи в кабината. Шумът на двигателя пречеше на всякакъв разговор, което бе добре дошло, тъй като Маккрийди, макар и говорещ свободно немски, не владееше странния акцент на Южна Тюрингия. Така или иначе, възрастният селянин бе щастлив да смуче празната лула и да върти кормилото. На десет мили от Ваймар Маккрийди забеляза стената от войници.

Няколко дузини от тях се намираха на пътя, а останалите бяха разпръснати в полето отляво и отдясно. Можеше да види главите им, покрити с каски сред царевичните стебла. Имаше един селски път, който се отделяше надясно от шосето. Маккрийди погледна нататък. Войниците бяха наредени на десет ярда един от друг по него, с лица обърнати към Ваймар. Тракторът забави пред блокирания участък и спря. Един сержант кресна на шофьора да изключи двигателя. Възрастният мъж извика в отговор. Това, което каза, имаше следния смисъл: ако направя това, вероятно няма да мога отново да го запаля. Твоите момчета ще ударят ли едно рамо? Сержантът размисли, сви рамене и поиска документите. Погледна ги, върна ги обратно и мина от страната на Маккрийди.

— Документите — каза той. Маккрийди му подаде своята лична карта. В картата пишеше, че той е Мартин Хан, селскостопански работник, а тя е издадена от Ваймарския административен окръг. Сержантът, който бе градско чедо от северния град Шверин, започна да души.

— Какво е това? — попита той.

— Захарно цвекло — каза Маккрийди. Нямаше желание да разправя, че се е качил в трактора пътьом, а и никой не го питаше.

Сержантът сбърчи нос, върна документите обратно и махна на шофьора да продължава. Към тях идваше по-интересен камион от Ваймар, а на него му бяха казали да обръща внимание на хора или на човек с побеляла коса и рейнски акцент, опитващ се да излезе навън от обръча, а не на някакъв зловонен трактор, опитващ се да влезе вътре.

Три мили преди града тракторът свърна по един селски път, спря и изгаси двигателя. Маккрийди скочи долу, сне велосипеда на земята, махна за благодарност на възрастния селянин и завъртя педалите към града.

Когато навлезе в покрайнините, той се опита да кара съвсем в края на пътя, заради камионите, извеждащи войници на народната армия в сиво-зелени униформи. Тук-там разпръснати сред тях се виждаха по-светлозелените униформи на полицаите. По ъглите на улиците стояха групички от ваймарски граждани, които гледаха с любопитство. Някой предположи, че това е военно учение; никой не се опита да му противоречи. Военните често правеха маневри. Това бе нормално, но не и в центъра на града.

Маккрийди би желал да има карта на Ваймар, но не можеше да си позволи да я разглежда насред улицата. Той не беше турист. Успя да запомни своя път от взетата назаем от отдела за Източна Германия карта, която бе разучил в самолета за Хановер. Навлизайки в града по Ерфуртерщрасе, той се насочи право към древния градски център и пред него се появи с внушителни размери Националният театър. Павираният път свърши, настилката стана със заоблени камъни. Зави наляво по Хайнрих Хайне щрасе и продължи към площад Карл Маркс. Тук слезе и забута колелото с наведена глава, тъй като покрай него профучаваха полицейски коли в двете посоки.

На Ратенау плац той се огледа за Бренерщрасе и я намери в отдалечения край на площада. Доколкото си спомняше, Бокщрасе трябваше да се намира отдясно. Номер 14 беше стара, нуждаеща се от ремонт сграда, както повечето в рая на хер Хонекер. Боята и мазилката бяха олющени, а имената на осемте звънеца избледнели. Но той успя да разчете името Нойман, записано срещу апартамент №3. Вкара велосипеда през голямата входна врата, остави го в застланото с каменни плочи преддверие и се заизкачва по стълбите. На всеки етаж имаше по два апартамента. Трябваше да се качи на втория, за да намери трети номер. Свали фуражката, поопъна полушубката и натисна звънеца. Беше девет без десет.

Известно време нищо не се случи. След две минути се чу шум от тътрещи се крака и вратата бавно се отвори, Фройлайн Нойман беше много възрастна, в черни дрехи, с побеляла коса и се подпираше на два бастуна. Маккрийди прецени, че наближава деветдесетте. Тя погледна нагоре към него:

— Да?

Той се усмихна широко, сякаш я бе познал.

— Да, това сте вие, фройлайн. Променила сте се. Но не повече от мен. Едва ли ще си спомните за мене. Мартин Хан. Учихте ме в началното училище преди четиридесет години.

Тя го гледаше спокойно с ясни сини очи зад очилата с позлатени рамки.

— Случи се да дойда във Ваймар. Иначе живея в Берлин. Чудих се дали сте още тук. В телефонния указател намерих вашето име. Отбих се просто, за да проверя. Мога ли да вляза?

Тя се сви настрана и той прекрачи прага. Тъмно преддверие, мухлясало от старост. Тя го въведе, накуцвайки с болните си от артрит крака, във всекидневната стая, чиито прозорци гледаха към улицата. Изчака я да седне, след това зае място в един стол.

— Значи някога съм ви учила в старото начално училище на улица „Хайнрих Хайне“… Кога е било това?

— Ами, трябва да е било 1943–44 г. Бях евакуиран от Берлин с останалите. Трябва да е било лятото на четиридесет и трета. Учих в един клас с… ах, имената… всъщност спомням си Бруно Моренц. Седяхме на един чин.

Известно време тя го гледаше изпитателно, след това се надигна на крака. Той се изправи. Тя закуцука към прозореца и погледна надолу. Един пълен с полицаи камион премина по улицата. Те всички стояха прави, с унгарски пистолети АП9 в кобури, окачени на коланите.

— Винаги униформи — каза тя тихо, като че ли говореше на себе си. — Първо нацистите, сега комунистите. И винаги униформи и пистолети. Преди Гестапо, а сега ЩАЗИ. О, Германийо, какво сме сторили, че заслужихме тази участ?

Тя се извърна от прозореца.

— Вие сте британец, нали? Моля ви, седнете.

Маккрийди го стори с радост. Той разбра, че въпреки възрастта, умът й все още сечеше като бръснач.

— Защо приказвате такива странни неща? — попита той с негодувание.

Тя не се впечатли от неговия престорен гняв.

— По три причини. Спомням си всяко момче, което някога съм учила в това училище по време на войната и след нея. Сред тях нямаше Мартин Хан. Второ, училището не се намираше на улица „Хайнрих Хайне“. Хайне беше евреин. Нацистите заличиха името му от всички улици и паметни плочи.

Маккрийди прехапа устни. Трябваше да се сети, че името на Хайне, един от най-великите германски писатели, е възстановено след войната.

— Ако се развикате или вдигнете тревога — изрече той тихо, — аз няма да ви направя нищо лошо. Но те ще дойдат за мен, ще ме отведат и ще ме застрелят. Изборът е ваш.

Тя закуцука към мястото си и седна. Подобно на всички възрастни хора започна да разказва спомените си:

— През 1934 година бях професор в Хумболтовския университет в Берлин. Единствената жена с тази титла, при това най-младата. Нацистите дойдоха на власт. Презирах ги. Казах това открито. Предполагам, че щях да бъда щастлива, ако ме бяха изпратили в лагер. Но те проявиха снизходителност: изпратиха ме тук, за да преподавам в началното училище на децата на работниците от фермите. След войната не се върнах обратно в Хумболт. Отчасти защото разбрах, че децата тук имат същото право на обучението, което можех да им дам, както интелигентната младеж на Берлин; отчасти, защото не можех да преподавам комунистическите лъжи. И така, мистър Агент, нямам намерение да вдигам тревога.

— А ако ме заловят по една или друга причина и аз ви издам.

За първи път тя се усмихна.

— Млади човече, когато си на осемдесет и осем години, не могат да ти направят нищо повече от това, което милостивият Господ ще ти стори в най-скоро време. Защо дойдохте при мен?

— Бруно Моренц. Спомняте ли си за него?

— О, да, помня го. Неприятности ли има?

— Да, фройлайн, намира се в много тежко положение. Той е тук, някъде наблизо. Дойде да изпълни една задача по моя молба. Но се разболя от мъка и разочарование. Пълно нервно разстройство. Сега се крие някъде навън, в този район. Нуждае се от помощ.

— Полицията, всички тези войници… Бруно ли търсят?

— Да. Ако мога да достигна първи до него, може би ще успея да му помогна. Да го отведа навреме.

— Защо дойдохте при мене?

— Неговата сестра в Лондон каза, че й е разправял твърде малко за двете си години тук по време на войната. Само това, че е бил много нещастен и единственият му приятел е била неговата учителка, фройлайн Нойман.

Тя заклати тялото си напред-назад и за известно време в стаята се възцари тишина.

— Бедният Бруно — промълви тя накрая, — бедният, наплашен Бруно. Винаги така наплашен. От виковете и от болката.

— Защо бе такъв, фройлайн Нойман?

— Той дойде от социалдемократическо семейство в Хамбург. Баща му бе загинал при бомбардировките, но трябва да е направил някоя отрицателна забележка за Хитлер в своя дом преди да умре. Бруно бе настанен при един фермер вън от града — брутален мъж, който пиеше много. Освен това ревностен нацист. Една вечер Бруно трябва да е казал нещо, което е чул от своя баща. Фермерът свалил колана и жестоко го набил. След това го е наказвал още много пъти. Бруно често бягаше от него.

— Къде се криеше той, фройлайн? Моля ви, кажете.

— В плевника. Веднъж ми го показа. Бях отишла във фермата, за да се опитам да омилостивя стопанина. Имаше един плевник в далечния край на ливадата, встрани от къщата и останалите плевници. Бе направил дупка в сламените бали най-отгоре, до тавана. Беше свикнал да се катери там и да чака, докато фермерът не се укроти в пиянския си сън.

— Къде точно се намираше фермата?

— Селцето се нарича Марионхайм. Мисля, че е все още там. Представлява четири ферми, събрани на едно място. Сега всичките са колективизирани. Намира се между селата Обер и Нидер Грюнщат. Тръгнете по пътя за Ерфурт. Четири мили преди града завийте наляво. Там има пътепоказател. Едно време на него бе записано Мюлерова ферма, но сега може да са променили надписа. Възможно е да има само номер. Потърсете един плевник, отдалечен от останалите постройки на двеста метра, в края на ливадата. Мислите ли, че можете да му помогнете?

Маккрийди се изправи.

— Ако е там, фройлайн, ще се опитам. Кълна се, че ще се опитам. Благодаря ви за помощта.

Когато стигна до вратата, той се обърна.

— Казахте, че е имало три причини, за да ме сметнете за англичанин, но ми разкрихте само две от тях.

— О, да. Облечен сте като селянин, а споменахте че идвате от Берлин. Доколкото знам, там няма никакви ферми. Така че вие сте шпионин. Или работите за тях… — тя кимна с глава към прозореца, край който премина е грохот още един камион, — или… или за другата страна.

— Можех да бъда агент на ЩАЗИ.

Тя се усмихна отново.

— Не, мистър англичанин, спомням си британските офицери от 1945 година, малко преди да дойдат руснаците. Вие бяхте много по-учтиви.

 

 

Селският път, отделящ се от главното шосе, се намираше точно там, където тя посочи — наляво към плодородната селскостопанска земя между главния път №7 и аутобана Е–40. На малка табелка бе написано: ОБЕР ГРЮНЩАТ. Маккрийди зави с колелото по него и след една миля стигна до кръстопът.

Тук пътят се разделяше. Отляво лежеше Нидер Грюнщат. Можеше да види редицата от зелени униформи, които го заобикаляха. От двете му страни се простираха ниви с неприбрана царевица, висока пет фута. Наведе се ниско над кормилото на велосипеда и продължи надясно. Той заобиколи Обер Грюнщат и видя пред себе си още по-тесен път. След като измина половин миля по него, забеляза покривите на селски къщи и плевници, построени в стила, характерен за Тюрингия — с островърхи кули и големи врати, даващи достъп на каруците със сеното вътре в празните квадратни складове. Марионхайм.

Не искаше да минава през селцето. Някои работници от фермите можеха да го забележат като непознат човек. Той скри велосипеда в царевицата и се покатери на една порта, за да огледа по-добре. От дясната му страна се виждаше висок плевник, направен от тухли и насмолени греди, стоящ настрана от главната група. Заобикаляйки селцето, Маккрийди започна да се провира през царевицата към него.

 

 

Доктор Лотар Херман също работеше тази сутрин. Отговорът на шифрованото съобщение до Фитцау в германското посолство в Лондон не доведе до никакви резултати. Издирването на изчезналия Бруно Моренц навлезе в задънена улица. Херман не работеше обикновено в събота, но сега се нуждаеше от нещо, което можеше да отклони вниманието му от затрудненото положение. Предния ден бе вечерял с генералния директор. Разговорът не бе от най-приятните.

Полицията не извърши нито един арест по случая с убийството на Хаймендорф. Дори не публикуваха съобщение за търсенето на определена личност, която искаха да подложат на разпит.

Няколко много уважавани личности в частния и обществения сектор бяха привикани дискретно в полицията и почервенели от неудобство, даваха своите показания. Снемаха се отпечатъци от пръсти, изпробваха се личните оръжия, проверяваха се алибита. И в резултат… нищо.

Генералният директор беше разочарован, но оставаше непреклонен. Липсата на съдействие спрямо неговото ведомство бе продължила твърде дълго. В понеделник сутринта трябваше да се срещне с държавния секретар, който носеше политическата отговорност за разузнавателната служба. Разговорът щеше да бъде много труден, а на него това никак не му харесваше.

Доктор Херман отвори дебелата папка, в която се намираха засечените оттатък границата радиосъобщения, покриващи периода от сряда до петък. Забеляза, че са твърде много. Една част от тях представляваха незначителни приказки между полицаите от района на Йена. Ненадейно погледът му попадна на една фраза, използвана в разговор между патрулна кола и полицейско управление. Едър, с побеляла коса, рейнски акцент… Той се замисли. Това му звучеше познато…

Един помощник влезе и остави някаква телеграма пред своя шеф. Щом хер докторът настояваше да работи в събота сутринта, той трябваше да получава съобщенията в момента на тяхното пристигане. Телеграмата бе любезно изпратена от контраразузнавателната служба. В нея бе записано, че оперативен работник е забелязал на Хановерското летище едно лице под името Майтланд, пристигнало със самолета от Лондон. Като бдителен служител, той проверил своята картотека и изпратил документите за самоличност в Кьолн. От Кьолн ги препратили в Пулах. Този Майтланд се оказал мистър Самюъл Маккрийди.

Доктор Херман се почувства оскърбен. Проява на най-голямо неуважение бе висш офицер от съюзническа разузнавателна служба да влезе в страната под чуждо име. И твърде странно. Освен ако… той погледна съобщението от Йена и телеграмата от Хановер. Той не би се осмелил, помисли си. Тогава друг глас в него се обади: да, като нищо би го направил. Доктор Херман вдигна телефонната слушалка и започна да дава своите разпореждания.

 

 

Маккрийди напусна прикритието на царевичната нива, огледа се наоколо и прекоси няколкото ярда трева до плевника. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато влезе вътре. Светлината проникваше в мрака през процепите на гредите, като караше прашинките да играят във въздуха и разкриваше очертанията на струпани стари каруци, бъчви, конски такъми и ръждясали корита. Той погледна нагоре. Една вертикална стълба водеше до втори етаж, натрупан със слама. Изкачи се по стълбата и извика тихо:

— Бруно.

Никой не му отговори. Обиколи край струпаната слама, оглеждайки за скорошни следи от човешко присъствие. В края на плевника забеляза подаващо се между две бали парче от дъждобран. Внимателно вдигна една от балите настрана.

Бруно Моренц лежеше в своето скривалище на едната си страна. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Когато светлината проникна в неговата дупка, той трепна.

— Бруно, това съм аз. Сам. Твоят приятел. Погледни към мен, Бруно.

Моренц извърна погледа си към Маккрийди. Лицето му бе посивяло и брадясало. От три дена не беше ял и пиеше единствено застояла вода от една от бъчвите.

Опита се да разпознае Маккрийди.

— Сам?

— Да, Сам. Сам Маккрийди.

— Не им казвай, че съм тук, Сам. Те няма да ме намерят, ако не им кажеш.

— Няма да им кажа, Бруно. Никога.

През една пролука между дъските той видя редицата от зелени униформи, напредваща сред царевичните ниви към Обер Грюнщат.

— Опитай се да седнеш, Бруно.

Той помогна на Моренц да се облегне върху сламените бали.

— Трябва да побързаме, Бруно. Ще се опитам да те измъкна оттук.

Моренц поклати унило глава.

— Остани тук, Сам. Тук е безопасно. Никой не може да ме намери тук.

Не, помисли си Маккрийди, един пиян фермер никога не би могъл. Но петстотин войници ще те намерят. Опита се да изправи Моренц на крака, но беше безнадеждно. Тежеше твърде много и краката му не помръдваха. Бруно сви ръце пред гърдите си. Нещо се издуваше изпод лявата му мишница. Маккрийди го остави да се отпусне обратно на сламата. Моренц отново се сви. Маккрийди разбра, че никога няма да го върне обратно до границата край Елрих, да го прекара под телените заграждания и през минното поле. С него беше свършено.

През пролуката, оттатък жълтеещите се на слънцето царевични кочани, зелените униформи се тълпяха около къщите и плевниците на Обер Грюнщат. Марионхайм чакаше своя ред.

— Бях на гости при фройлайн Нойман. Спомняш ли си фройлайн Нойман? Тя е добра жена.

— Да, добра жена. Тя може да знае къде съм, но никога няма да им каже.

— Никога, Бруно. Никога. Каза, че ти е дала домашна работа. Иска да я види, за да ти постави оценка.

Моренц разкопча дъждобрана и извади една дебела, сложена в червен калъф книга. На калъфа имаше нарисувани позлатени сърп и чук. Вратовръзката на Моренц беше разхлабена, а около шията му на едно парче канап висеше някакъв ключ. Маккрийди взе книгата.

— Жаден съм, Сам.

Маккрийди извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и му я подаде. Моренц жадно отпи от уискито. Маккрийди погледна през пролуката. Войниците бяха привършили с Обер Грюнщат. Някои се приближаваха по пътя, други вървяха ветрилообразно през нивите.

— Ще остана тук, Сам — заяви Моренц.

— Добре — кимна Маккрийди, — така да бъде. Довиждане, стари приятелю. Спи непробудно. Никой повече няма да ти причинява болка.

— Никога повече — промърмори мъжът и заспа. Маккрийди се надигаше, когато забеляза пробляскващия ключ на гърдите на Моренц. Дръпна го с връвта оттам, пъхна книгата в сака, спусна се надолу по стълбата и потъна в царевичната нива. Две минути по-късно обръчът се затвори. Беше точно по обяд.

Отне му дванадесет часа, за да се добере обратно до гигантския бор на границата край Елрих. Той се преоблече в маскировъчната дреха и изчака скрит под дърветата до три и половина. Тогава светна с фенерчето три пъти по посока на бялата скала оттатък границата и запълзя под телените заграждения, през минното поле и разораната полоса. Зигфрид го очакваше до телената мрежа.

По пътя обратно за Гослар Маккрийди извади ключа, който бе взел от Бруно Моренц. На обратната му страна имаше надпис: ЛЕТИЩЕ КЬОЛН.

Сбогува се с Курцлингер и Зигфрид след кратка закуска и пое с колата в югозападна посока, вместо на север към Хановер.

 

 

В един часа следобед войниците се свързаха с полковник Волф, който пристигна в служебна кола заедно с една дама в цивилно облекло. Те се качиха по стълбата и огледаха тялото в сламата. Войниците обърнаха всичко в плевника, но не откриха никаква следа от някакъв писмен документ, още по-малко от дебела книга. Но така или иначе, тогава те не знаеха какво търсят.

Един от тях измъкна малка плоска бутилка от ръката на мъртвеца и я подаде на полковник Вос. Той я помириса и промърмори: цианид. Майор Ванавская я взе и я обърна обратно. На гърба беше написано: ХАРОДС, ЛОНДОН. Тя използва един твърде неприличен израз. Въпреки че слабо знаеше руски език, той разбра смисъла му, като мамка ти…