Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (18)

XVIII

Исках в последното по-голямо селище преди границата да получа испанска виза за Хелен. Тълпата пред консулството бе отчайваща. Трябваше да нося риска и за колата, може би я търсеха вече; друг избор нямаше. В паспорта на Георг имаше и виза.

Бавно приближих колата. Тълпата се раздвижи чак когато позна немския номер. Раздвои се пред нас. Част от емигрантите избягаха. Колата си пробиваше път към входа сред алея от омраза. Един жандарм козирува. Отдавна не ми се беше случвало подобно нещо. Поздравих небрежно и влязох в консулството. Жандармът ми направи път. Трябва да си убиец, с огорчение помислих аз, за да те уважават.

Щом представих паспорта си, веднага получих визата. Вицеконсулът видя лицето ми. Ръцете ми не можеше да види. Бях сложил ръкавиците от колата.

— Наследство от войната и от ръкопашен бой — казах аз. Той кимна с разбиране.

— И ние изживяхме нашите години на борба. Хайл Хитлер! Голям човек, същият като нашия каудилио.

Излязох. Около колата се бе образувало празно пространство. Отзад в колата седеше едно подплашено момче на около дванадесет години. То се бе сгушило в ъгъла и цялото бе очи и притиснати с ръце уста.

— Трябва да го вземем с нас — каза Хелен.

— Защо?

— Той има документ, който след два дни ще бъде невалиден. Ако го заловят, ще го изпратят в Германия.

Сега усетих потта под ризата си. Хелен ме погледна. Беше много спокойна.

— Отнехме един живот — каза тя на английски. — Сега трябва друг един да спасим.

— Имаш ли документ? — попитах аз момчето.

Без да продума, то ми подаде едно разрешение за пребивание. Взех го и се върнах в консулството. Бе много трудно да се върна; колата вън сякаш от стотици високоговорители тръбеше своята тайна. Казах небрежно на секретаря, че съм забравил за още една виза — служебна, за заверка отвъд границата. Той се слиса, като видя документа, после се усмихна, престори се, че ми повярва, и даде визата.

Качих се в колата. Настроението бе станало още по-враждебно. Вероятно мислеха, че искам да отведа момчето в лагер.

Напуснах града и се надявах, че щастието не ще ме изостави. С всеки изминат час кормилото в ръцете ми загряваше все повече. Боях се, че скоро ще трябва да го оставя, ала нямах представа тогава какво щеше да стане. В такова време Хелен не можеше да пресича планината по кози пътечки; беше прекалено изтощена, а загубата на колата щеше да прогони и призрачната закрила, идеща от нашите врагове. Нито един от нас нямаше разрешение за напускане на Франция. Пеша бе по-друго, отколкото с луксозна кола.

Продължихме нататък. Бе странен ден. Като че ли отсамшното и отвъдното бяха пропаднали и ние се движехме по тесен хребет из една висока, забулена в облаци местност, като в кабина на въжена линия. Най-близкото, с което можех да го сравня, би била някоя от старите китайски картини с туш, на които сред върхове, облаци и водопади шествуват пътници монотонно. Момчето се сгуши на задната седалка и почти не мръдна. В живота си не бе научило друго, освен да се съмнява. За друго то не си спомняше. Когато културтрегерите на Третия райх разбиха черепа на дядо му, то е било на три години, когато обесиха баща му — на седем, а на девет, когато изгориха майка му в газова камера — едно чистокръвно дете на двадесетия век. По някакъв начин се бе изплъзнало от концентрационния лагер и само си бе проправило пътя през границата. Ако го пипнеха, щяха да го върнат и да го обесят като дезертьор в концентрационния лагер. Сега искаше да иде в Лисабон: там имал чичо — часовникар, тъй казала майка му вечерта преди да я изгорят, когато го благословила и му дала последните съвети.

 

Всичко вървеше добре. На френската граница никой не ни поиска разрешение за напускане на страната. Представих бегло паспорта си и направих заверките за колата. Жандармите козируваха, бариерата се вдигна и ние напуснахме Франция. Няколко минути по-късно се възхищаваха от колата испанските митнически чиновници — искаха да знаят колко километра развива в час. Казах някакви цифри и те замечтаха за последната голяма марка на една от техните коли — „Хиспано-Суица“. Заявих, че съм имал такава и обрисувах летящия жерав на охладителя. Бяха възхитени. Попитах къде бих могъл да напълня резервоара. Обясниха ми, че за приятелите на Испания има специален фонд. Нямах пезети. Обмениха ми франкове. Сбогувахме се с обичайните любезности.

Облегнах се назад. Хребетът и облаците изчезнаха. Пред нас се простираше една чужда страна; страна, която вече не приличаше на Европа. Още не бяхме се изплъзнали, ала между Франция и тази страна лежеше пропаст. Гледах пътищата, магаретата, хората, носиите, суровата камениста местност. Африка. Това бе истинският Запад, отвъд Пиринеите, чувствувах го. После видях, че Хелен плачеше.

— Сега си там, където желаеше — прошепна тя.

Не знаех какво имаше пред вид. Всичко бе минало така гладко, че ме изпълваше с недоверие. Помислих си за вежливостта, поздравите, усмивките — за първи път от години насам отново се бях натъкнал на тях, а трябваше да убия, за да се отнесат с мен като е човек.

— Защо плачеш? — попитах аз. — Още не сме спасени. Испания гъмжи от гестаповци. Трябва да я прекосим колкото е възможно по-бързо.

Преспахме в малко селище. В същност намерението ми бе да оставя някъде колата и да продължим с влака. Не го сторих. Испания беше несигурна; исках да я напусна колкото е възможно по-бързо. По необясним начин колата се превърна в мрачен талисман; техническото й съвършенство потиска и ужасът, който изпитвах от нея, много ми трябваше: престанах да мисля за Георг. Прекалено дълго той бе висял като заплаха над живота ми; сега го нямаше. Мислех за Усмихнатия; той е още жив и можеше по телефона да се опита да ни арестуват. За убийство всяка страна екстрадираше. Че е било самоотбрана, щях да доказвам там, където се бе случило.

 

Стигнах до португалската граница късно през следващата нощ. Виза бях получил по пътя без трудности. Оставих Хелен на границата в колата със запален мотор. Ако се случеше нещо подозрително, тя щеше да подкара към мен, щях да скоча вътре и така щяхме да пробием на португалската митница. Не можеше да ни се случи кой знае какво; беше малка спирка и в тъмнината, преди да успеят чиновниците да стрелят и да ни улучат, щяхме да се изплъзнем. Какво щеше да стане след туй в Португалия, бе друг въпрос.

Нищо не стана. Във веещия мрак униформените чиновници стояха като фигури от картина на Гоя. Те козируваха и ние потеглихме към португалската граница, където по същия начин ни пуснаха. Тъкмо колата бе поела, един от чиновниците се затича след нас и извика да спрем. Обмислих бързо и спрях; ако бях продължил транзит, възможно беше на следната спирка да ни спрат. Спрях. Едва дишахме.

Чиновникът достигна колата.

— Пропускът ви — каза той. — Забравихте го. Как ще се върнете без него през границата?

— Много ви благодаря.

Момчето зад мен дълбоко въздъхна. Аз самият за миг имах усещането, че съм без тегло, така облекчен се почувствувах.

— Сега си в Португалия — обърнах се аз към момчето. То бавно свали ръце от устата си и за първи път се облегна назад. Бе седяло приведено през цялото пътуване.

Край нас отлитаха села. Кучета лаеха. В ранната утрин пламтеше огънят в някаква ковачница. Ковачът подковаваше един бял кон. Не валеше. Очаквах чувството на избавление, което тъй дълго бях копнял; но то не дойде. Хелен тихо седеше до мен. Исках да се радвам, ала се чувствувах празен.

 

В Лисабон телефонирах на американското консулство в Марсилия. Описах какво се бе случило до момента, когато се появи Георг. Човекът, с когото говорих, смяташе, че вече няма опасност за мен. Всичко, което можах да изкопча от него, бе, че ми обеща, когато бъде преведена виза, да я препрати в консулството в Лисабон.

Трябваше да се отървем от колата, която ни бе закриляла тъй дълго.

— Продай я — посъветва ме Хелен.

— Не би ли трябвало да я оставя да се търкулне някъде в морето?

— Това не променя нищо — отвърна тя. — Ще имаш нужда от пари. Продай я.

Тя имаше право. Продадох я много лесно. Купувачът ми обясни, че ще плати митото и ще лакира колата в черно. Беше търговец. Продадох му колата на името на Георг. Седмица по-късно я видях с португалски номер. В Лисабон имаше много като нея; познах я само по една много незначителна изпъкнатина на лявото стъпало. Паспорта на Георг изгорих.

Шварц погледна часовника си.

— Останалото се разказва бързо. Веднъж седмично ходех в консулството. Известно време живяхме на хотел. Имах още пари от продажбата на колата и ги използвах за това. Исках сега Хелен да бъде обкръжена от възможно най-големия лукс. Намерихме лекар, който й помогна да получи лекарства. Отидох с нея дори в казиното. За целта взех смокинг от една заложна къща. Хелен пазеше още вечерната си рокля от Париж. Към нея й купих чифт златни обувки. Бях забравил другите в Марсилия. Знаете ли казиното?

— За съжаление, да — отвърнах аз. — Снощи бях там. Сбърках.

— Аз пожелах Хелен да играе — каза Шварц. — Спечели. Необяснимият отрязък от време все още продължаваше. Тя хвърляше небрежно чиповете и номерата идваха.

Последните дни нямаха почти нищо общо с действителността. Сякаш отново бе настъпило времето в замъка. Играехме някакъв театър, ала за първи път имах чувството, че най-после ми принадлежи изцяло, макар че ден след ден тя все повече ми се изплъзваше към най-неумолимия от всички любовници. Не беше се предала още, ала вече не се бореше. Имаше мъчителни нощи и нощи, през които плачеше; после отново идваха почти неземни мигове, когато сладост, безутешност, мъдрост и обич, освободени от веригите на плътта, внезапно задействуваха тъй бурно, че аз не смеех да помръдна, така свръхмогъщи ми изглеждаха те.

— Любими мой — ми каза тя веднъж през нощта — единствения път, когато заговори за това, — не ще я видим заедно твоята обетована земя.

Бях я завел следобед при лекаря. Внезапно като удар от гръм почувствувах безсилния гняв, който човек може да изпита, когато открие, че не може да задържи онова, що обича.

— Хелен — попитах задавено аз, — какво стана от нас?

Тя мълчеше. После поклати глава и се усмихна.

— Каквото можеше — отвърна тя. — А това е достатъчно.

 

След това дойде денят, в който ми съобщиха от консулството, че случило се бе невероятното: две визи преведени за нас. Опиянението на една прищявка при случайно запознанство беше издействувало това, което всички молби и цялата мъка не можеха да постигнат! Разсмях се. Беше истерия. Ако сме в състояние да се смеем, в днешно време по света има много неща за смях, не смятате ли?

— Някога смехът пресеква — казах аз.

— Удивителното е, че през последните дни се смеехме често — продължи Шварц. — Намирахме се в един пристан, недокосван от ветрове, така изглеждаше. Горчивината бе изтекла, нямаше сълзи, а тъгата бе станала толкова прозирна, че често пъти не бе различима от иронично-меланхоличната ведрост. Настанихме се в едно малко жилище. С непонятна слепота продължавах да следвам моя план — да избягаме в Америка. Дълго време не заминаваха параходи, докато най-после се появи един сигурен. Продадох последната рисунка на Дега и купих местата. Бях щастлив. Мислех, че сме спасени. Въпреки всичко! Въпреки лекарите. И това последно чудо трябваше да стане!

Заминаването бе отложено с няколко дни. Завчера отидох още веднъж до параходната компания. Пътуването бе определено за днес. Казах на Хелен и излязох пак, за да купя нещо. Когато се върнах, тя бе мъртва. Всички огледала в стаята — разбити. Вечерната й рокля лежеше разкъсана на пода. Тя лежеше до нея, не на леглото.

Първо помислих, че е убийство за грабеж. След това — че е убита от гестапо; но те не биха търсили нея, а мен. Едва когато видях, че освен огледалата и роклята нищо друго не бе повредено, аз разбрах. Сетих се за отровата, която й бях дал — твърдеше, че я е загубила. Стоях и гледах втренчено, а после затърсих някакво писмо. Нямаше. Нямаше нищо. Беше си отишла без нито една дума. Представяте ли си?

— Да — казах аз.

— И го разбирате?

— Да — отвърнах аз. — Какво ли е имала още да ви пише?

— Все пак нещо. Защо. Или…

Той замълча. Навярно мислеше за последно сбогом, за последно уверение в любов, за нещо, което той би могъл да вземе със себе си в своята самота. Научил се бе да отхвърля редица шаблонни понятия, ала не и това, явно.

— Започнела ли е да пише, не би могла да спре — казах аз. — С това, че не ви е писала нищо, тя ви е казала повече, отколкото би успяла с думите.

Той се замисли.

— Видяхте ли табелата в пътническото бюро? — прошепна той тогава. — Отложено с един ден. Тя щеше да живее един ден повече, ако бе знаяла!

— Не.

— Тя не искаше да тръгне. Затова го направи!

Поклатих глава.

— Не е могла да издържи повече болките, господин Шварц — предпазливо казах аз.

— Не вярвам — отговори той. — Защо тогава ще го направи тъкмо в деня преди пътуването? Или е мислела, че болна няма да я пуснат в Америка?

— Защо не оставите умиращия сам да определи докога може да издържи? — отвърнах аз. — Това е най-малкото, което можем да сторим!

Той ме загледа втренчено.

— Тя е издържала до краен предел — казах аз. — Заради вас, нима не виждате? Само заради вас. Щом е разбрала, че сте спасен — предала се е.

— Ами ако не бях толкова сляп? Ако не бях искал да отиваме в Америка?

— Господин Шварц — отвърнах аз, — това не би спряло болестта.

Той поклати странно глава.

— Отиде си, а изведнъж, сякаш никога не е била — прошепна той. — Погледнах я, отговор не получих. Какво сторих? Убих ли я, или я направих щастлива? Обичаше ли ме, или бях само един стълб, на който се опираше, когато й се харесваше? Отговор не намирам.

— Нужен ли ви е?

— Не — каза той, внезапно притихнал. — Простете ми. Навярно не.

— Отговор няма. Има само един, този, който си даваме сами.

— Разказах ви го, защото трябва да знам — прошепна той. — Какво е било? Дали един празен, безсмислен живот, животът на ненужен човек, на рогоносец, на убиец…

— Това не знам — казах аз. — Но и на любящ, ако щете, на светец, ако отдавате някакво значение на тези неща. Но за какво са тия определения? То е съществувало. Не е ли достатъчно?

— Съществувало е, но съществува ли още?

— Докато сте тук, то съществува.

— Само ние още го задържаме — прошепна Шварц. — Вие и аз. Никой друг. — Той втренчено ме загледа. — Не забравяйте това! Някой трябва да го задържи! То не трябва да си отива! Останахме само двама. При мен не е сигурно. То не трябва да умира. Трябва да продължи да живее. При вас е сигурно.

При цялото ми неверие едно странно чувство ме прониза. Какво искаше този човек? Заедно с паспорта си да ми прехвърли и своето минало? Или все пак искаше да посегне на живота си?

— Защо трябва да умира във вас? — попитах аз. — Вие ще живеете, господин Шварц.

— Няма да посегна на живота си — отвърна Шварц спокойно. — Няма да го сторя, след като видях Усмихнатия и знам, че е още жив. Ала паметта ми ще се опита да заличи спомена. Тя ще го накъса, ще го надроби, ще го преправя, докато стане безопасен и годен да преживее. Няколко седмици още и не бих могъл да ви разкажа това, което ви разказах днес. Затуй исках да ме изслушате! У вас то ще остане неподправено, защото не представлява опасност за вас. А някъде все пак трябва да остане — внезапно безутешно каза той. — У някого, тъй както е било, поне още известно време. — Той извади от джоба си два паспорта и ги сложи пред мен. — Ето и паспорта на Хелен. Билетите са вече у вас. Сега имате и американска виза. За двама — усмихна се призрачно той и замълча.

Втренчих поглед в паспортите.

— Наистина ли вече нямате нужда от вашия? — попитах аз с огромно усилие.

— Можете да ми дадете вашия в замяна — каза той. — Трябва ми само за ден-два. За границата.

Погледнах го.

— В чуждестранния легион не питат за паспорти. Известно ви е, че там приемат емигранти. А докато съществуват още хора като Усмихнатия, би било престъпление да се прахоса един живот със самоубийство, след като може да се изпрати срещу варвари, подобни на Усмихнатия.

Извадих паспорта от джоба си и му го подадох.

— Благодаря — рекох аз. — Благодаря от сърце, господин Шварц.

— Ето и пари. Съвсем малко ми трябват. — Шварц погледна часовника. — Искате ли да направите още нещо за мен? След половин час ще я откарат. Искате ли да ме придружите?

— Да.

Шварц плати сметката. Излязохме навън, в крещящото утро.

Параходът чакаше в Тежу бял и неспокоен.

Стоях в стаята до Шварц. Разбитите огледала още висяха. Сега те бяха празни. Счупените парчета бяха изнесени.

— Не трябваше ли да остана последната нощ при нея? — попита Шварц.

— Вие бяхте при нея.

Жената лежеше в ковчега като всички мъртъвци; с безкрайно чуждо лице. Тук не се интересуваше от нищо вече — нито от Шварц, нито от мен, нито от себе си. Невъзможно бе да си представи човек как е изглеждала. Тук лежеше една статуя. Само един човек още имаше представа каква е била, докато е дишала: Шварц. Шварц обаче вярваше, че тази представа имам сега и аз.

— Тя има още — каза той, — тук имаше още…

Той извади от едно чекмедже няколко писма.

— Не съм ги чел, вземете ги.

Взех писмата и поисках да ги сложа в ковчега. После размислих — мъртвата най-после принадлежеше единствено на Шварц, той го вярваше. Писмата от други нямаха вече нищо общо с нея — той не искаше да й ги даде, ала не искаше и да ги унищожи, защото все пак бяха част от нея.

— Ще ги взема — казах аз и ги пъхнах в джоба си. — Те са без всякакво значение. Не струват дори петачето за чиния супа.

— Патерици — отвърна той. — Знам. Веднъж бе споменала, че има нужда от патерици, за да продължи да ми бъде вярна. Представяте ли си? Абсурд някакъв…

— Не е — казах аз, а после много предпазливо, събрал цялото съчувствие на света, добавих: — Защо най-после не я оставите на спокойствие? Тя ви е обичала и е останала при вас, докато е могла.

Той кимна. Изведнъж ми се видя съвсем безпомощен.

— Това исках да знам — измърмори той.

Стана горещо в стаята със силната миризма, мухите, угасените свещи, слънцето вън и мъртвата. Шварц улови погледа ми.

— Помогна ми една жена — каза той. — Тежко е в чужда страна. Лекарят. Полицията. Откараха я. Снощи я върнаха. Преглеждали са я. Причината за смъртта. — Той безпомощно ме погледна. — Те са я… тя вече не е цяла — казаха ми да не я откривам…

Дойдоха носачите. Затвориха ковчега. Шварц залитна.

— Ще ви придружа — казах аз.

Не бе много далеч Утрото беше лъчезарно, а вятърът виеше като овчарско псе зад върволица от перести облаци. Малък и изгубен, Шварц стоеше беззащитен под голямото небе на гробищата.

— Ще се върнете ли в жилището си? — попитах аз.

— Не.

Бе взел един куфар със себе си.

— Знаете ли някой да подправя паспорти? — попитах аз.

— Грегориус. От една седмица е тук.

Отидохме при Грегориус. С паспорта на Шварц свърши бързо; не бе необходимо да е много прецизен. Шварц носеше у себе си проспекта на едно регистрационно бюро за чуждестранния легион; достатъчно бе само да пресече границата и да хвърли в казармата моя паспорт. Легионът не се интересуваше от миналото.

— Какво стана после с момчето, което бяхте взели със себе си? — попитах аз.

— Чичото го мрази; но момчето е щастливо, че този път поне човек от семейството го мрази.

Погледнах човека, който сега носеше моето име.

— Желая ви всичко добро — казах аз и отбягнах да го нарека Шварц. Не ми дойде наум нищо друго освен тази тривиална фраза.

— Няма да ви видя повече — отговори той. — Така е добре. Казал съм ви прекалено много, за да имам желание да ви видя пак.

Не бях толкова сигурен. Възможно бе тъкмо заради това да поиска по-късно някога отново да ме види. В представите му аз бях единственият, който отнасяше със себе си неподправената картина на неговата участ. Но може би именно заради това щеше и да ме намрази, мислейки, че съм му отнел жената, този път невъзвратимо и завинаги — вярваше, че собственият му спомен го мами и само моят е бистър.

Гледах го да върви по улицата надолу с куфара в ръка, окаяна фигура, образа на вечния рогоносец и на вечния любещ.

Ала от цялата галерия тъпи победители не бе ли той притежавал по-дълбоко човека, когото обичаше? И какво притежаваме в действителност. Защо е тази врява около неща, които в най-добрия случай са само взети за известно време назаем; и защо са тези брътвежи за това, дали ги притежаваме повече или по-малко, след като измамната дума „притежавам“ означава само: да прегърнем нищото?

 

Носех у себе си снимка на жена си — по това време постоянно имаше нужда от снимки за паспорт. Грегориус незабавно се залови за работа. Не се отделих от него. Не смеех да изпусна двата паспорта от очи.

Към обед бяха готови. Завтекох се към дупката, в която живеехме. Рут седеше на прозореца и наблюдаваше рибарските деца на двора.

— Загуби ли? — попита тя, когато застанах на вратата.

Вдигнах високо паспортите.

— Утре заминаваме! Ще носим други имена, всеки различно, а в Америка ще трябва още веднъж да се оженим.

Едва ли се замислях, че сега носех паспорта на човек, когото може би щяха да търсят за убийство. На следващата вечер отпътувахме и без трудности пристигнахме в Америка Но паспортите на двамата влюбени не ни донесоха щастие. Половин година по-късно Рут се разведе с мен. За да легализираме развода, трябваше преди това още веднъж да се оженим. По-късно Рут се омъжи за богатия млад американец, който беше гарантирал за Шварц. Той намираше всичко за много комично и бе свидетел на втората ни сватба. Седмица по-късно ни разведоха в Мексико.

Прекарах войната в Америка. Странното бе, че за-почнах да се интересувам от живопис, която почти никак не ме привличаше преди — сякаш по наследство от далечния мъртъв пра-Шварц. Мислех често и за другия, който може би още живееше. Двамата се смесваха в някакъв призрачен дим и ми се струваше понякога, че го усещам около себе си, сякаш бях в негова власт, макар да знаех, че това е безсмислица. Най-сетне намерих работа в магазин за художествени изделия и в стаята ми висяха няколко копня на рисунки от Дега, към които проявявах голяма слабост.

Продължавах често да мисля за Хелен, която бях видял само мъртва, и известно време, докато живеех сам, дори я сънувах. Писмата, които бях получил от Шварц, хвърлих, без да чета, още първата нощ зад борда, когато параходът се плъзна по океана. В едно от тях усетих нещо твърдо, като малко камъче. Измъкнах го в тъмното от плика и го погледнах — плоско късче кехлибар, което преди хиляди години бе уловило и вкаменило изящен комар. Задържах го, а по-късно го взех със себе си — малкия комар, в борба със смъртта, в кафеза от златни сълзи, който го бе опазил, докато останалите от неговия род са били изядени, измръзнали и изчезнали.

След войната се завърнах в Европа. Имаше известни трудности около идентифицирането на самоличността ми, защото по същото време стотици от господарската раса в Германия се опитваха да загубят своята. Не чух никога нищо за Шварц Веднъж дори отидох в Оснабрюк и го потърсих, въпреки че бях забравил истинското му име. Ала градът бе опустошен, никой нищо не знаеше за него, а и никой не се интересуваше. По обратния път към гарата ми се стори, че го зърнах. Изтичах след него; оказа се някакъв секретар от пощата, който обясни, че се казва Янсен и е баща на три деца.