Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (7)

VII

Бях слушал Шварц, без да го прекъсвам. Наистина, той говореше на мен, ала знаех, че за него бях само стена, от която понякога идваше ехо. Така се възприемах и аз; в противен случай не бих могъл да го слушам без стеснение, а бях убеден, че иначе и той не би могъл да разкаже онова, което още веднъж искаше да съживи, преди да го зарови в безшумно изтичащия пясък на спомена. Аз бях чужденец, който за една нощ кръстосваше пътя му и пред когото не трябваше да има задръжки, Обвит в анонимната мантия на едно далечно мъртво име — Шварц, — той ме срещна, а като отхвърляше мантията, с това той отхвърляше и личността си и отново изчезваше в анонимната тълпа, поела друма към черната порта на последната граница, където не искат документи и откъдето никога не изселват и не връщат.

Келнерът ни осведоми, че освен английските дипломати бил пристигнал и един немски. Той ни го показа. Пратеникът на Хитлер седеше през пет маси далеч от нас заедно с трима души, от тях две бяха жени — изглеждаха яки и здрави и носеха рокли от коприна в два цвята синьо, които не си подхождаха. Човекът, когото ни посочиха, ни обърна гръб и аз намерих това за уместно и успокояващо.

— Помислих си, че би интересувало господата — каза келнерът, — нали и вие говорите немски.

Шварц и аз неволно разменихме емигрантския поглед — бързо повдигане на клепачите и веднага безизразно отвръщане на погледа. Нищо не изглеждаше да ни интересува по-малко. Емигрантският поглед е по-друг от немския поглед при Хитлер — предпазливо оглеждане на всички страни, за да споделиш после нещо шепнешком — ала и двата са част от културата на нашето столетие, както и насилственото преселение на народите, от безбройните отделни господа Шварц в Германия до изместването на цели провинции в Русия. След сто години, когато жалостивите стонове ще заглъхнат, някой изобретателен историк ще възвеличи всичко това като поощряващ, наторяващ и разпространяващ културата факт.

Шварц безучастно погледна келнера.

— Ние знаем кой е той — каза той. — Донесете ни още вино. — Хелен отиде да вземе колата на приятелката си — все така спокойно продължи той. — Останах сам в жилището, за да я изчакам. Бе вечер и прозорците стояха отворени. Бях изгасил навсякъде светлината, за да не види някой, че съм в жилището. Ако се позвънеше, нямаше да отворя. Ако Георг се върнеше, можех да избягам през кухненския вход.

Прекарах половин час близко до прозореца, ослушвайки се в шумовете от улицата. След малко едно огромно чувство за загуба безмълвно почна да ме изпълва. Не бе болезнено; по-скоро мрак, който пропълзява все по-надалеч, засенчва и прогонва всичко, додето обвие самия хоризонт. Някаква призрачна везна изравняваше едно пусто минало с едно пусто бъдеще, а в средата стоеше Хелен, с призрачния лост на везната върху раменете й, загубена вече и тя. Стори ми се, че съм на средата на живота си; следващата стъпка щеше да размести везната. Насочена към бъдещето, тя щеше бавно да потъва, да се пълни все повече и повече с безнадеждност и вече нямаше никога да застане в равновесие.

Бръмченето на пристигащата кола ме събуди. На светлината на уличната лампа видях Хелен да слиза и да изчезва зад входната врата. Прекосих тъмното, замряло жилище и чух обръщането на ключа във вратата. Тя влезе бързо.

— Можем да тръгваме. Трябва ли да се връщаш в Мюнстер? — попита тя.

— Оставих там един куфар. А съм и регистриран под името Шварц. Къде другаде да ида?

— Плати и иди в някой друг хотел.

— Къде?

— Да, къде? — Хелен обмисляше. — В Мюнстер — каза тя. — Имаш право. Къде другаде. Там е най-близко.

Бях опаковал някои неща, които можеха да ми потрябват, в един куфар. Решихме да не се качвам в колата пред къщата, а малко по-далеч, на „Хитлерплац“, Хелен щеше да донесе куфара.

Стигнах на улицата незабелязан. Лъхна ме топъл вятър. В тъмното листата на дърветата шумяха. Хелен ме настигна на площада.

— Качвай се — прошепна тя. — Бързо!

Колата бе едно затворено купе. Върху лицето на Хелен падаше отражението на арматурното табло. Очите й блестяха.

— Трябва да карам предпазливо — каза тя. — Една злополука, полиция — само това ни липсва!

Не отговорих. Навън не се говореха такива неща — това привличаше ония. Хелен се засмя и подкара край вала. Бе изпълнена едва ли не от трескава енергия, сякаш изживяваше приключение; когато се отклоняваше или изпреварваше, говореше на себе си или с колата. Когато трябваше да спре наблизо до пост от транспортната полиция, измърморваше някакви заклинания; ако ли пък червена светлина й препречваше пътя, подканяше я да бърза: „Хайде, завърти се! Обърни на зелено!“ Не знаех как да го схващам. За мен бе нашият последен час. Не подозирах още на какво се бе решила тя.

Когато градът остана зад нас, Хелен се поуспокои.

— Кога искаш да отпътуваш от Мюнстер? — запита ме тя.

Не знаех, защото липсваше цел. Само знаех, че не мога да остана още дълго. Единствено съдбата ни дава онази свобода, на която има право шутът; после предупреждава и наказва. Понякога усещаме, че е настъпил часът. Усетих, че бе настъпил.

— Утре — казах аз.

Известно време тя не отговори нищо.

— А как ще го направиш? — попита после тя.

Бях мислил върху това, докато седях сам в тъмната всекидневна. Струваше ми се прекалено голям риск, ако опитам да се кача на влака и просто да представя паспорта си на границата. Възможно бе да ми поискат други документи — разрешение за напускане на страната, удостоверение за платени държавни данъци, отметка на паспорта — не притежавах нищо от тях.

— По същия път, по който дойдох — отговорих аз. — През Австрия. По Рейн, в Швейцария. Нощем. — Обърнах се към Хелен. — Да не говорим за това. Или колкото е възможно по-малко.

Тя кимна.

— Донесла съм пари. Ще ти потрябват. Щом тръгваш нелегално през границата, можеш да ги вземеш. Ще ти ги обменят ли в Швейцария?

— Да. Но не са ли необходими на тебе самата?

— Аз не мога да ги взема. На границата ще ме проверят. Разрешено е да се носят само няколко марки.

Погледнах я втренчено. Какво приказваше тя? Навярно се е объркала.

— Колко са? — попитах аз.

Хелен бързо ме погледна.

— Не са толкова малко, колкото мислиш. Отдавна съм ги сложила настрана. Там са, в кесията.

Тя посочи малка кожена кесия.

— Най-много са банкнотите от по сто марки. Има и една пачка от по двадесет, за Германия, за да не се налага да разваляш едри пари. Не ги брой. Вземи ги. И без друго парите са твои.

— Нацистите не конфискуваха ли сметката ми в банката?

— Да, но не веднага. Тези пари успях да изтегля преди това. Един човек от банката ми помогна. Исках да ги взема заради теб и някой път да ти ги изпратя, но все не знаех къде си.

— Не съм ти писал, защото мислех, че те следят. Исках да предотвратя и твоето изпращане в лагер.

— Не само заради това — спокойно каза Хелен.

— Да, може би не само заради това.

Минахме през едно село с бели вестфалски къщи, сламени покриви и черен гредоред. Млади хора в униформи наперено обикаляха наоколо. От една кръчма ечеше песента „Хорст-Весел“.

— Ще има война — каза внезапно Хелен. — Затова ли се върна?

— Откъде знаеш, че, ще има война?

— От Георг. Затова ли дойде?

Недоумявах за какво още искаше да го знае. Не бях ли отново беглец?

— Да — отвърнах аз. — Дойдох и заради това, Хелен.

— Да ме вземеш ли искаше?

Погледнах я втренчено.

— Боже мой, Хелен. Не говори така за тия неща. Ти нямаш представа какво е оттатък. Съвсем не е приключение, а когато избухне война, ще стане неописуемо. Всички немци ще бъдат арестувани.

Трябваше да спрем на един прелез. Пред кантона цъфтеше малка градинка с далии и рози. Вятърът свиреше по прътовете на бариерата като на арфа. До нас пристигаха други коли — първо един малък „Опел“ с четирима дебели, сериозни мъже; следваше ги отворена зелена двуместна кола с една стара жена вътре; после непосредствено до нас се навря безшумно една черна като катафалка лимузина „Мерцедес“. На кормилото седеше шофьор в черна есесовска униформа, а в дъното — двама офицери с много бледи лица. Колата се намираше тъй близо до нас, че бих могъл да я стигна с ръка. Мина доста време, докато влакът дойде. Мълчалива, Хелен седеше до мен. Солидно хромираният „Мерцедес“ се навря още по-напред, така че радиаторът почти докосваше бариерата. Колата наистина приличаше на катафалка, с която пренасяха двама мъртъвци. Току-що бяхме говорили за войната, а тук, до нас, сякаш се бе проврял нейният символ: черните униформи, мъртвешките лица, сребърните мъртвешки черепи, черната кола и тишината, която като че ли вече не миришеше на рози, а на горчива зеленика и на разложение.

Влакът наближи, шумен като самия живот. Беше експрес със спални вагони и ярко осветен вагон-ресторант с маси и бели покривки. Когато бариерите се вдигнаха, „Мерцедесът“ се стрелна в тъмнината пред другите коли като още по-тъмна торпила, която призрачно обезцветяваше местността, сякаш дърветата вече бяха черни скелети.

— Ще дойда с теб — прошепна Хелен.

— Какво? Какво ми приказваш?

— Защо не?

Тя спря колата. Тишината ни връхлетя като безмълвен удар, а после чухме шумовете на нощта.

— Защо не? — попита Хелен внезапно много възбудена.

— Отново ли искаш да ме оставиш?

В синия отблясък на арматурното табло лицето й бе тъй бледо, както това на офицерите — сякаш вече и тя бе белязана от смъртта, дебнеща наоколо в юнската нощ. В този миг схванах, че това е било най-съкровеният ми страх: войната щеше да се изпречи между нас и след като се навилнееше, ние никога нямаше да се намерим пак, защото, дори и с най-голямо дръзновение, не можехме да се надяваме на толкова много лично щастие — след едно земетресение, което щеше да разруши всичко.

— Ако не си дошъл да ме вземеш, тогава е престъпление, че изобщо си дошъл! Не го ли разбираш! — продума Хелен, разтреперана от гняв.

— Да — отговорих аз.

— Защо тогава се отдръпваш?

— Не се отдръпвам. Но ти не знаеш какво означава това.

— А ти толкова добре ли го знаеш? За какво тогава си дошъл? Не лъжи! За да се сбогуваш повторно?

— Не.

— Тогава за какво? За да останеш тук и да извършиш самоубийство.

Поклатих глава. Съзнах, че имаше само един отговор, който тя би разбрала, и само един, който да дам сега, дори това никога да не станеше. Трябваше да го дам.

— За да те взема — казах аз. — Още ли не си разбрала?

Лицето й се промени. Гневът изчезна. Стана много красиво.

— Да — измърмори тя. — Но нали трябваше да ми кажеш? Не го ли знаеш?

Събрах цялата си смелост.

— Ще ти го кажа сто пъти, Хелен, и бих искал да ти го повтарям всяка минута, ала ще ти го казвам най-често, когато трябва да ти обясня, че е невъзможно.

— Не е невъзможно. Аз имам паспорт.

Замълчах. Думата се заби като мълния в разбърканите облаци на моите размишления.

— Имаш паспорт? — повторих аз. — Задграничен паспорт?

Хелен отвори чантата си и извади паспорта. Не само че го имаше, а бе у нея. Съзерцавах го, както бих гледал свети Граал. Това бе в същност един валиден паспорт — едновременно и обяснение, и право.

— Откога? — попитах аз.

— От две години — каза тя. — Валиден е за още три години. Послужил ми е три пъти, веднъж за Австрия, когато още беше независима, и два пъти за Швейцария.

Прелистих го. Трябваше да се овладея. Действителността внезапно застана пред мен. В ръката ми шумолеше един паспорт. Вече не бе изключено Хелен да напусне Германия. Бях мислил, че е възможно само ако избяга и премине границата тайно, като мен.

— Просто, нали — каза Хелен, която ме бе наблюдавала.

Кимнах, като пълен идиот.

— Значи, можеш да вземеш някой влак и просто да отпътуваш — отговорих аз и още веднъж погледнах паспорта. За това не бях мислил никога.

— Но нямаш виза за Франция?

— Мога да отида в Цюрих и да си извадя там. За Швейцария не ми трябва.

— Това е вярно. — Загледах я втренчено. — А семейството ти? Пускат ли те?

— Няма да ги питам. И нищо няма да им кажа. Ще им обясня, че трябва да замина за Цюрих да се прегледам. Правила съм го и по-рано.

— Болна ли си?

— Разбира се, че не — каза Хелен. — Направих го, за да получа паспорт. За да изляза оттук. Щях да се задуша.

Спомних си, че Георг я бе питал дали е ходила на лекар.

— Не си ли болна? — още веднъж попитах аз.

— Глупости. Във всеки случай в семейството ми смятат, че съм. Втълпих им го, за да ме оставят на мира. И за да се измъкна. Мартенс ми помогна. Необходимо е време, за да убедиш един истински немец, че в Швейцария може би има специалисти, които знаят още повече от авторитетите в Берлин.

Внезапно Хелен се засмя.

— Не гледай така драматично! Не се касае за живот или смърт и не е бягство в тъмна нощ. Просто утре ще замина за няколко дни до Цюрих, да се прегледам, както съм го правила и по-рано. Може би ще те видя, ако и ти си там. По-добре ли звучи сега?

— Да — казах аз. — Но нека тръгнем. Сякаш ми Потапят главата последователно във вряща и в леденостудена вода, без да чувствувам разликата. Защо никога не съм мислил за това? Внезапно всичко е тъй просто, че се боя да не нахлуе от гората някоя бригада есесовци.

— Всичко е привидно просто, когато сме отчаяни, мили — каза Хелен много нежно. — Странна компенсация! Винаги ли е така?

— Надявам се, че никога няма да е необходимо да мислим за това.

Колата се плъзна от праха на мекия път по платното на шосето.

— Готова съм дори винаги да живея така — каза Хелен без какъвто и да е признак на отчаяние.

Дойде с мен в хотела. Изненадващо бе колко бързо се ориентира в положението ми.

— Ще дойда с теб в хола — обясни тя. — Сами мъже са по-подозрителни, отколкото мъж с някоя жена.

— Бързо напредваш.

Тя поклати глава.

— Научила съм го, преди ти да дойдеш. През годините на доносите. Националните извисявания са като камъни, които повдигаме от земята — и гадините изпълзяват отдолу. Най-после те се сдобиват с големи думи, за да скрият вулгарността си.

Администраторът ми даде ключа и аз отидох в стаята си. Хелен остана долу да ме чака.

Куфарът ми се намираше на една поставка до вратата. Огледах се в невзрачната стая. Беше като една от многото, в които бях живял. Опитах се да си припомня как бях дошъл, ала споменът вече се бе разсеял. Забелязах, че съм престанал да стоя на брега или пък скришом да наблюдавам течението — на една греда плувах вече и аз.

Поставих куфара, който носех, до този, който бях купил по-рано. След това се върнах при Хелен.

— С какво време разполагаш? — попитах аз.

— Трябва да върна колата тази нощ.

Погледнах я. Желаех я толкова силно, че за миг онемях. Гледах втренчено зелените и кафяви кресла в хола и будката на портиера, и ярко осветената маса с многото клетки за писма в дъното и знаех, че тук е невъзможно да заведа Хелен в стаята си.

— Бихме могли да вечеряме заедно — казах аз. — Нека се държим така, сякаш утре отново ще се видим.

— Не утре — отвърна Хелен. — В други ден.

Може би в други ден за нея да означаваше нещо — за мен все още беше „никога“ или несигурна възможност от лотария с малко печалби и безброй празни билети. Бях преживял прекалено много „други“ дни и всички те са били различни от очакваните.

— В други ден — казах аз. — В други ден или един ден по-късно. Ще зависи от времето. Днес няма да мислим за това.

— Не мисля за нищо друго — отвърна Хелен.

Отидохме в „Домкелер“, един ресторант, уреден в старонемски стил, и намерихме маса, на която нямаше да ни подслушват. Поръчах бутилка вино и уговорихме онова, което имахме да уговаряме. Утре Хелен щеше да замине за Цюрих и да ме чака там. Аз щях да поема пътя, който познавах през Австрия и Рейн, и щях да я потърся в Цюрих.

— Ами ако не дойдеш? — попита тя.

— От швейцарските затвори може да се пише. Почакай една седмица. Ако не чуеш нищо за мен, замини обратно.

Хелен ме изгледа продължително. Тя знаеше какво имам пред вид. От немските затвори не съществува вече възможността да се пише.

— Строго ли е охранявана границата? — пошепна тя.

— Не — казах аз. — И недей мисли за това. Аз съм влязъл — защо пък да не изляза?

Опитвахме се да не обръщаме внимание на раздялата, но не успявахме напълно. Тя се изпречваше като масивен черен стълб между нас и всичко, което можехме да направим, бе да уловим случайно около него един поглед в разстроените ни лица.

— Също като преди пет години, само че този път тръгваме двама — казах аз.

Хелен поклати глава.

— Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив! Ще чакам. Повече от една седмица. Колкото искаш. Не рискувай нищо!

— Ще бъда предпазлив. Нека не говорим за това. И предпазливост може да урочаса. Тогава вече не е полезна.

Тя постави ръката си върху моята.

— Едва сега схващам, че си дошъл! Сега, когато тръгваш отново! Тъй късно!

— Също и аз. Добре е, че сега го знаем.

— Тъй късно! — промърмори тя. — Едва сега, когато тръгваш.

— Не е едва сега. Знаели сме го винаги. Щях ли иначе да дойда и ти щеше ли да ме чакаш? Само че сега за първи път можем да си го кажем.

— Не винаги съм те чакала — каза тя.

Замълчах. И аз не бях чакал, но знаех, че никога не биваше да й го казвам. Най-малко сега. И двамата бяхме съвсем открити и без всякаква броня. Ако някога заживеехме заедно, ние винаги отново и всеки за себе си щяхме да се връщаме към тоя миг в шумния ресторант в Мюнстер, за да почерпим вяра и сили. Той щеше да е огледалото, в което щяхме да поглеждаме, то щеше да ни показва два образа: начертания от съдбата и онова, в което ни бе превърнала — а то бе много; заблудите винаги се дължат на това, че сме изгубили първия образ.

— Сега трябва да тръгваш — казах аз. — Бъди предпазлива. Не карай прекалено бързо.

Устните й потрепваха. Забелязах иронията едва след като го бях казал. Стояхме на ветровитата улица между старите къщи.

— Ти бъди предпазлив — прошепна тя. — На теб ти е по-необходимо.

Останах известно време в стаята си, после не издържах. Отидох на гарата, купих си билет за Мюнхен и си записах разписанията на влаковете. Имаше един, който тръгваше още същата вечер. Реших него да взема.

Градът бе тих. Минах покрай площада на катедралата и се спрях. В тъмното можах да позная само част от старите здания. Мислех за Хелен и за това, което щеше да се случи, ала то доби огромните и неясни размери на високите прозорци в сянката, на църквата. За миг се поколебах дали бе правилно да я взимам със себе си, или това щеше да доведе до гибел, дали това не бе едно лекомислено престъпление, или бях надарен с нечувана милост, а може би и двете.

Близко до хотела чух сподавен говор и стъпки. От една входна врата излязоха двама есесовци — избутаха един човек на улицата. Видях лицето му в светлината на уличния фенер. Бе слабо и восъчно бледо, а от десния край на устата се стичаше черна струйка кръв по брадичката. Темето бе голо, но слепоочията бяха обраснали с тъмна коса. Очите стояха широко разтворени и изпълнени с такъв ужас, какъвто отдавна вече не бях виждал. Човекът мълчеше. Придружителите му нетърпеливо го дърпаха и блъскаха напред. Те действуваха тихо — цялата сцена криеше нещо потискащо, призрачно. Като минаваха край мен, есесовците ме изгледаха свирепо и предизвикателно, а пленникът втренчи в мен неподвижните си очи като знак за помощ — устните му мърдаха, но не издадоха звук. Това бе вечната сцена на човечеството — слугите на силата, жертвата и вечният трети, зрителят, който не вдига ръце да защити жертвата й не се опитва да я освободи от страх за собствената си сигурност, а именно заради това собствената му сигурност е винаги застрашена.

Знаех, че не бих могъл да направя нищо за арестувания. Въоръжените есесовци без усилие щяха да ме смажат, спомних си също, че някой ми бе разказал подобна сцена. Видял как някакъв есесовец арестувал и набил един евреин и му се притекъл на помощ — повалил есесовеца в безсъзнание и извикал на жертвата да бяга. Арестуваният обаче прокълнал своя избавител — сега той вече наистина бил загубен, защото изпаднал в положение да му търсят отговорност и за това. Хълцайки, той отишъл да донесе вода, за да свести есесовеца, та да може онзи да го поведе към смъртта. Спомних си този разказ и въпреки това продължих да съм тъй разстроен и разкъсван между безпомощност, самопрезрение, страх и едва ли не чувство за лекомислено търсене на лично щастие, когато другаде убиваха, че отидох в хотела, взех нещата си и тръгнах за гарата, макар да бе твърде рано още. Струваше ми се по-подходящо да седя в чакалнята, отколкото да се крия в хотелската стая. Малкият риск, който поемах, придаваше все пак на самочувствието ми някаква опора, макар и крехка.