Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (10)

X

— Щастие — каза Шварц. — Как се свива то в спомена! Като евтин плат при пране. Само нещастието натежава. Пристигнахме в Париж и намерихме стаи в един малък хотел на левия бряг на Сена на кея „Ле гран-з-Огюстен“. В хотела нямаше асансьор, стълбите бяха изкорубени и изкривени от годините, а стаите — малки, но с изглед към Сена, към затвора „Ла Консиержри“ и Нотр Дам. Имахме паспорти. Бяхме хора до септември 1939.

Ние бяхме хора до септември и нямаше значение дали паспортите ни са истински или не. Имаше вече значение, когато започна студената война.

— Как си се препитавал, докато беше тук? — попита Хелен няколко дни след пристигането ни през юли. — Разрешиха ли ти да работиш?

— Не, естествено. Нямах право да съществувам. Тогава как можех да получа разрешение за работа?

— А от какво си живял?

— Не знам вече — отвърнах чистосърдечно. — Опитах много професии. Все за кратко. Във Франция не придирват много — често може да се работи нещо нелегално, особено когато е на безценица. Товарил съм и съм разтоварвал сандъци в халите. Бил съм келнер. Търгувал съм с чорапи, вратовръзки и ризи. Давал съм уроци по немски. Понякога съм получавал помощ от комитета за бежанци. Продавал съм каквото ми бе останало. Бил съм шофьор. Писал съм малки статии за швейцарски вестници.

— Не успя ли отново да станеш редактор?

— Не. За това е необходимо разрешение за престой и за работа. Последното ми занимание бе писане на адреси. После дойде Шварц, а с него и апокрифният ми живот.

— Защо апокрифен?

— Защото е подменен, потаен, под закрилата на един мъртвец и на едно чуждо име.

— Бих искала да го наречеш другояче — каза Хелен!

— Можем да го наричаме както си искаме. Той е двойствен, даден на заем или втори живот. По-скоро втори. Така го чувствувам. Ние сме като загубили паметта си корабокрушенци. Те няма за какво да съжаляват — защото споменът е винаги и съжаление, че с времето е трябвало да загубим доброто, което сме имали, без да сме подобрили лошото.

Хелен се засмя.

— Какви сме сега? Мошеници, мъртъвци или духове?

— Легално сме туристи. Разрешават ни да пребиваваме, но не и да работим.

— Добре — каза тя. — Тогава нека да не работим. Да отидем на остров Сен Луи и да седнем на слънцето на една пейка, а след това ще се разходим до „Кафе дьо ла Франс“ и ще хапнем там на открито. Добра ли е програмата?

— Много добра — отговорих аз и така остана. По-вече не потърсих обща работа. Прекарвахме заедно от ранна утрин до ранна утрин и седмици наред не се разделихме.

Времето навън прошумяваше край нас със специални броеве, спешни съобщения и извънредни заседания, ала то не бе в нас. Ние не живеехме в него. То не съществуваше. Какво тогава? Вечността! Когато чувството изпълва всичко, за времето вече няма място. Достигнали сме други брегове, отвъд него. Или не вярвате?

Лицето на Шварц отново доби предишния напрегнат, отчаян израз.

— Или не вярвате? — повтори той.

Бях се уморил и бях изгубил търпение против волята си. Да слушаш за щастието е безинтересно, същото стана и с каприза на Шварц за вечността.

— Не знам — разсеяно отговорих аз. — Може би е щастие или вечност, когато умираме с него; тогава времето вече не може да наложи мярката на календара и трябва да призная чувството. Но ако продължим да живеем, ние сме безсилни да противостоим да се превърнем отново въпреки всичко в един къс време и забрава.

— То не трябва да умира! — внезапно избухна Шварц. — То трябва да се запази, като мраморна скулптура! Не като пясъчна кула, от която всеки изминал ден отнася по частица! Какво става с мъртвите, които обичаме? Какво става с тях, господине? Не ги ли умъртвяваме всеки път отново? Къде другаде са още те, ако не в нашия спомен? И не се ли превръщаме всички ние в убийци, без да го желаем? Да оставя ли на рендето на времето лицето, което познавам единствено аз? Знам, у мен то неминуемо ще загрубее и ще се преправя, ако не го извадя от себе си, ако не го поставя извън, така че лъжите на мозъка ми, който продължава да живее, да не го обвиват като бръшлян и да не го рушат, докато остане накрая само бръшлян, а то се превърне в тор за времето — този паразит! Знам го! Та нали тъкмо затова трябва да го спася дори от самия мен, от лакомия егоизъм на желанието да живеем, което иска да го разруши и да забрави! Нима не разбирате?

— Разбирам ви, господин Шварц — внимателно отговорих аз. — Именно затова говорите с мен, за да го спасите от самия вас…

Ядосах се, че преди малко му бях отговорил тъй небрежно. Човекът пред мен беше, логически и литературно погледнато, един безумец, един Дон Кихот, който искаше да се бори срещу вятърните мелници на времето — а аз прекалено много тачех страданието, за да поискам да разбера докъде можеше да стигне и защо.

— Ако успея — каза Шварц и млъкна, — ако успея, ще го опазя от себе си. Нали ми вярвате?

— Да, господин Шварц. Споменът не е ковчеже от слонова кост в потънал в прах музей. Той е звяр, който живее, гълта здраво и смила. Той се самоизяжда, както фениксът от легендата, за да продължим да живеем и да не загинем чрез него. Това искате да възпрете вие.

— Така е! — Шварц ме погледна с благодарност. — Споменахте, че едва след смъртта ще се вкамени споменът. Аз ще умра.

— Глупости съм приказвал — уморено обясних аз. Мразех подобни разговори. Бях познавал прекалено много невротици — по време на изгнанието те никнеха като гъби след дъжд.

— Но аз няма да свърша със себе си — каза Шварц и внезапно се усмихна, сякаш знаеше какво мислех. — Сега човешкият живот е твърде ценен за други цели. Ще умра само като Йозеф Шварц. Утре сутрин, когато се сбогуваме, вече няма да го има.

Една мисъл и една безумна надежда ме пронизаха.

— Какво смятате да направите? — попитах аз.

— Да изчезна.

— Като Йозеф Шварц.

— Да.

— Като име?

— Като всичко, което е било в мен Йозеф Шварц. Също и като онова, което съм бил в миналото…

— А какво ще направите с паспорта си?

— Не ми трябва повече.

— Имате ли друг?

Шварц поклати глава.

— Не ми трябва вече паспорт.

— Имате ли в него американска виза?

— Да.

— Искате ли да ми я продадете? — попитах аз, въпреки че нямах пари.

Шварц поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Не мога да я продам — каза Шварц. — Аз самият съм я получил подарък. Но мога да ви я подаря. Утре сутрин. Ще ви послужи ли?

— Боже мой! — задъхан казах аз. — Да ми послужи! Тя би ме спасила. В паспорта си нямам американска виза и не ми е известно как бих се сдобил до утре следобед с подобно нещо.

Шварц меланхолично се усмихна.

— Как всичко се повтаря! Напомняте ми времето, когато седях в стаята на умиращия Шварц и мислех само за паспорта, който отново трябваше да ме направи човек. Добре, ще ви дам моя. Ще трябва да смените само фотографията. Възрастта горе-долу ще съвпадне:

— Тридесет и пет — казах аз.

— С една година ще остареете. Знаете ли някой да борави сръчно с паспорти?

— Познавам тук един човек — отвърнах аз. — Фотография лесно се подменя.

Шварц кимна.

— По-лесно, отколкото една личност. — Известно време той гледа втренчено пред себе си. — Няма ли да е странно, ако сега и вие започнете да обичате картини? Като мъртвия Шварц — а после и като мен?

Почувствувах неволно как леки тръпки ме полазват.

— Паспортът е къс хартия — казах аз. — Не е магия.

— Не е ли? — попита Шварц.

— Магия е все пак, но не в обичайния смисъл — отговорих аз. — Колко време останахте в Париж?

След обещанието на Шварц да ми даде паспорта си ме обзе такава възбуда, че не чух какво ми отговори. Размишлявах само за онова, което можех да сторя, за да получа виза и за Рут. Възможно бе да я представя в консулството като моя сестра. Изглеждаше невероятно, че ще помогне, защото американските консулства бяха много взискателни; ала трябваше да опитам, ако не се случеше второ чудо. После внезапно чух Шварц да говори.

— Внезапно той застана на вратата на стаята ни в Париж. Шест седмици му е струвало, но ни бе намерил. Този път — без да мобилизира чиновник от немското консулство. Бе дошъл сам и стоеше пред нас в малката хотелска стая на стената с гравюри на амур-чета по рисунки от осемнадесети век — Георг Юргенс, командир на хитлеристки щурмов батальон, братът на Хелен — висок, едър, тежък двеста фунта и три пъти по-немец, отколкото в Оснабрюк, въпреки че бе цивилен. Той впери поглед в нас.

— Значи, всичко е било лъжи — каза той. — Така си и мислех, че някъде тук солидно вони!

— Защо се учудвате? — отвърнах аз. — Вони навсякъде, дето стъпите вие. Солидно! Защото пристигате: вие.

Хелен се изсмя.

— Престани да се смееш — изрева Георг.

— Престанете да ревете! — възразих аз. — Или ще накарам да ви изхвърлят.

— Защо не опитате сам?

Поклатих глава.

— Все още ли играете ролята на герой, когато не сте застрашен? Вие сте четиридесет фунта по-тежък от мен. Никой безпристрастен не би ни събрал като партньори. Какво търсите тук?

— Предателю на отечеството, това не е ваша работа. Махайте се навън! Искам да говоря със сестра си!

— Остани тук! — обърна се Хелен към мен. Тя пламтеше от гняв. Стана бавно и взе един мраморен пепелник в ръка. — Още един подобен израз и това нещо тук ще полети в лицето ти — много спокойно каза тя на Георг. — Не се намираш в Германия.

— За съжаление не още! Обаче само дочакайте — скоро и тук ще стане Германия!

— Тук никога няма да стане Германия — каза Хелен. — Дори и вие, тъпи войскари, да я прегазите по пътя си, тук ще остане Франция. Да спорим ли си дошъл?

— Дошъл съм, за да те прибера у дома. Не знаеш ли какво ще ти се случи, ако войната те изненада тук?

— Нищо особено.

— Ще те пъхнат в някой затвор.

Видях, че за миг Хелен се изненада.

— Възможно е да ни пъхнат в някой лагер — казах аз. — Обаче ще бъде лагер за интернирани, а не концентрационен лагер, както в Германия.

— Какво ли пък знаете и вие! — изръмжа Георг.

— Достатъчно — отвърнах аз. — Бях в един от вашите — чрез посредничеството ви.

— Червей такъв, бяхте на възпитателен лагер — обясни презрително Георг. — Обаче без никаква полза. Дезертирахте, щом ви освободиха.

— Завиждам ви на изразите — казах аз. — Когато някой ви се изплъзне, наричате го дезертьор.

— Какво друго? Получихте заповед да не напускате Германия!

Махнах с ръка. Бях имал достатъчно подобни разговори с Георг, преди да има властта заради тях да ме вкара в затвора.

— Георг е бил винаги един идиот — каза Хелен. — Един мускулест тъпак. Бронираният мироглед му е нужен като корсет на дебела жена, за да не се разплуе. Не спори е него. Беснее, защото е слаб.

— Остави това! — обади се Георг по-дружелюбно, отколкото бях очаквал. — Опаковай си багажа, Хелен. Положението е сериозно. Тази вечер се връщаме.

— Сериозно ли е положението?

— Ще има война. Иначе не бих бил тук.

— Ти и в противен случай би бил тук — каза Хелен. — По същия начин, като преди две години в Швейцария, когато не исках да се върна. Не ти изнася сестрата на такъв верен нацист да не желае да живее в Германия. Тогава успя да ме върнеш Сега оставам тук и не желая да говоря повече за това.

Георг я гледаше втренчено.

— Заради този окаян мерзавец, така ли? Пак ли те е придумал?

Хелен се засмя.

— „Мерзавец“ — колко отдавна не съм го чувала. Наистина, имаш допотопен речник! Не, този „мерзавец“ тук, моят мъж, не ме е придумал. Той дори направи всичко, за да ме отпрати. С по-добри основания от твоите.

— Искам да поговорим насаме — каза Георг.

— Безполезно.

— Ние сме брат и сестра.

— Аз съм омъжена.

— Това не са кръвни връзки — обясни Георг. — Дори един стол не ми предложи — внезапно добави той, по детински обиден. — Биеш път от Оснабрюк и те отрязват на крак.

Хелен се засмя.

— Тази стая не е моя. Моят мъж плаща наема.

— Седнете, командир на хитлеристки щурмов батальон и Хитлеров слуга — казах аз. — И по-скоро си вървете.

Георг ме погледна ядосан и седна с трясък на порутения диван.

— Бих искал да поговоря със сестра си насаме, не го ли разбирате? — попита той.

— Оставихте ли ме да поговоря с нея насаме, когато накарахте да ме арестуват? — запитах на свой ред.

— Това беше съвсем друго — фучеше Георг.

— За Георг и неговите нацистки колеги е винаги нещо друго, когато вършат същото, каквото и останалите — каза саркастично Хелен. — Когато затварят или пребиват до смърт хора, които са на различно мнение от тяхното — с това те защищават свободата на мисленето. Когато изпращат в концентрационен лагер, защищават опетнената чест на родината си — не е ли така, Георг?

— Точно така!

— Освен това той винаги има право — продължи Хелен. — Той никога не се колебае, нито има лоша съвест. Но пък е винаги на правата страна, на страната на силата. Той е като своя фюрер — най-миролюбивият човек на света, ако другите правят единствено това, което той счита за правилно. Агресори са винаги другите. Не е ли така, Георг?

— Какво общо има това с нас?

— Нищо — каза Хелен. — И всичко. Не виждаш ли колко смешен ставаш тук, в този толерантен град, ти, стълб на деспотичността? Дори и цивилен, ти си винаги с ботуши, за да можеш да газиш другите. Обаче тук нямаш власт, още не! Тук не можеш да накараш да ме запишат в твоя вонящ на пот, дюстабанлия нацистки женски съюз! Тук не можеш вече да ме охраняваш като затворници! Тук мога да дишам и тук искам да дишам.

— Ти имаш немски паспорт! Ще има война. Ще те пъхнат в затвора.

— Още не! И после, по-добре тук, отколкото при вас! Защото и вие ще трябва да ме затворите! Не бих бродила повече като няма, след като веднъж отново съм вдъхнала сладкия въздух на свободата и съм се отскубнала от вашите казарми, от инкубаторите ви, от жалките ви крясъци!

Станах. Не исках Хелен да се издава пред национал-социалистическия дръвник, който никога нямаше да я разбере.

— Този тук е виновен — изръмжа Георг. — Проклетият космополит! Той те развали! Почакай, хубостнико, ще си оправим сметките!

Той също стана. Не би го затруднило да ме повали. Беше значително по-силен от мен, а дясното ми рамо бе останало в лакътя малко схванато след един ден възпитание в национализъм.

— Не го докосвай! — много тихо каза Хелен.

— Ти ли трябва да защищаваш страхливеца, не може ли той сам да го стори — отвърна Георг.

Шварц се обърна към мен.

— Странно е това — физическото превъзходство. То е най-примитивното от всички и няма нищо общо със смелостта и мъжеството. Револверът в ръката на един инвалид може да го унищожи. Това е въпрос на фунтове и мускули, нищо повече — но въпреки това се чувствуваме унизени, когато се сблъскаме с бруталността. Всеки знае, че истинската смелост започва другаде и че сблъска ли се с нея, наглата маса от мускули окаяно ще свърши — и въпреки това ние търсим неубедителни обяснения и излишни извинения, чувствуваме се безсилни, когато откажем да ни превърнат в инвалиди. Не е ли така?

Кимнах.

— Безсмислено, да, но затова пък и особено обидно.

— Аз щях да се защитя, разбира се, че щях! — каза Шварц.

Вдигнах ръка.

— Но моля ви, господин Шварц, защо? Не е нужно на мен да обяснявате.

Шварц вяло се усмихна.

— Вярно е. Виждате ли колко дълбоко е заседнало, та дори и сега все искам да го изяснявам? Като отпор на плътта. Кога се изчерпва частицата мъжка суетност?

— Какво стана? — попитах аз. — Смигна ли се дотам?

— Не. Хелен изведнъж се разсмя.

— Погледни този глупец! — обърна се тя към мен — Той вярва, че ако те повали, аз ще се усъмня в твоята мъжественост и ще се върна разкаяна в страната на едностранното юмручно право. — Тя се обърна към Георг: — Ти, със своите брътвежи за смелост и страх! Този тук — показа тя към мен — имаше повече смелост, отколкото можеш да си представиш! Той ме отведе. Върна се заради мен и ме отведе.

— Какво? — Георг се опули насреща ми. — В Германия?

Хелен се опомни.

— Все едно. Аз съм тук и няма да се върна.

— Отведе? Тебе! — попита Георг. — Кой му помогна?

— Никой — каза Хелен. — Прииска ти се на бърза ръка да арестуваш пак няколко души, нали?

Никога не бях я виждал такава. Беше заредена с толкова много съпротива, отвращение, омраза и искрящ триумф, задето се е изплъзнала, че трепереше. С мен бе същото, но като мълния, която заслепява, в мен изведнъж се появи и нещо друго — Ненадейната мисъл за мъст. Тук Георг нямаше власт! Не можеше да подсвирне на гестаповците си. Беше сам.

Тази мисъл така ме обърка, че в момента не знаех какво да сторя. Не можех да се бия, а и не желаех; исках да залича това същество пред мен. То не трябваше да съществува повече. Както не трябва присъда, за да бъде унищожено въплъщението на злото, така беше и с Георг — мислех си. Неговото премахване не значеше само отмъщение — то означаваше още и спасението на стотици бъдещи жертви. Запътих се към вратата, без да мисля. Учудих се, че не политнах. Трябваше да остана сам. Трябваше да размисля. Хелен внимателно ме погледна. Не каза нищо. Георг ме наблюдаваше презрително. После пак седна.

— Най-после! — промърмори той, когато затворих вратата след себе си.

Слязох по стълбите. Носеше се миризмата на обедна гозба — имаше риба. Често бях минавал край италианската ракла на площадката, но никога не бях я забелязвал.

Сега тъй ясно видях резбата, сякаш щях да я купувам. Продължих нататък като лунатик. Някаква врата зееше на втория етаж. Стаята бе боядисана в светлозелено, прозорците бяха разтворени, а камериерката обръщаше дюшека на леглото. Чудно нещо — какво ли не виждаме точно когато мислим, че сме слепи от вълнение.

Почуках на вратата на един познат, който живееше на първия етаж. Казваше се Фишер и веднъж ми бе показал револвера, който държеше в себе си, за да понася по-леко живота. Оръжието му даваше илюзия, че доброволно води оскъдния и безнадежден живот на емигранта, защото може да го прекъсне, когато пожелае.

Фишер не беше там, но стаята му не бе заключена. Той нямаше какво да крие. Влязох, за да го почакам. Не бях сигурен какво в същност искам от него, макар да съзнавах, че трябва да поискам в заем оръжието му Безразсъдно беше да убивам Георг в хотела, това ми бе ясно; това би изложило на опасност Хелен и мене, а и другите емигранти, които живееха тука. Седнах на един стол и се опитах да се успокоя. Не успях. Седях и гледах втренчено пред себе си.

Внезапно едно канарче запя. То висеше в клетка между прозорците. Не го бях видял преди и се стреснах, сякаш някой ме блъсна. Веднага след това влезе-Хелен.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Нищо. Къде е Георг?

— Отиде си.

Не знаех колко време съм стоял в стаята на Фишер. Стори ми се, че е било много кратко.

— Ще дойде ли пак? — попитах аз.

— Не знам. Той е твърдоглав. Защо излезе от стаята? За да ни оставиш сами?

— Не, не заради това, Хелен. Не можех да го понасям повече.

Тя стоеше на вратата и ме гледаше.

— Мразиш ли ме?

— Аз да те мразя? — безкрайно учуден попитах аз. — Защо?

— Така си помислих, когато Георг си отиде. Ако не се бе оженил за мен, нямаше да ти се случи всичко това.

— Същото щеше да ми се случи. Ако не и по-лошо. Възможно е Георг по своему да е проявил внимание заради теб. Не ме подкараха към наелектризираната бодлива тел, нито ме обесиха на кука за месо. Аз да те мразя! Как можа да ти хрумне такова нещо!

Изведнъж отново видях зеленото лято зад прозорците на Фишер. Стаята се намираше откъм двора. Там се издигаше голям кестен, през чиито листа светеше слънцето. Онзи спазъм в тила ми изчезна като махмурлук. Съвзех се отново! Знаех кой ден е, знаех, че навън е лято, че бях в Париж и че не стрелят по хората като по зайци.

— По-скоро бих помислил, че ти ще ме намразиш — рекох аз. — Или ще ме презираш.

— Аз?

— Да. Защото не мога да отпратя брат ти. Защото… Замълчах. Току-що изтеклите минути внезапно се озоваха много далеч.

— Какво правим тук? — казах аз. — В тази стая?

Изкачихме се по стълбите.

— Всичко, което каза Георг, е вярно. Ти трябва да го знаеш. Ако има война, ние сме граждани на една вражеска страна и ти най-вече.

Хелен отвори прозорците и вратата.

— Мирише на войнишки ботуши и на терор — рече тя. — Нека влезе август! Ще оставим прозорците отворени и ще излезем. Време ли е за обед?

— Да. И да напуснем Париж също.

— Защо?

— Георг ще се опита да съобщи за мен в полицията.

— Толкова надалеч той не мисли, а и не знае, че живееш тук под друго име.

— Ще се сети. И ще дойде пак.

— Възможно е. Ще го изхвърля. Да излезем на улицата.

 

Отидохме в малък ресторант зад Съдебната палата и ядохме на една маса на тротоара. Баница с месо, шпиковано говеждо, салата и сирене камамбер. Пихме наливно вувре и кафе накрая. Спомням си съвсем точно всичко, дори златистата коричка на хляба и нащърбените чаши за кафе — бях отмалял от дълбока, анонимна благодарност. Струваше ми се, че съм се измъкнал от тъмен мръсен канал, и не смеех да се обърна, защото и аз, без да съм го знаел, съм бил част от тази мръсотия. Бях се измъкнал. Седях на маса с покривка на бели и червени квадрати и се чувствувах пречистен и спасен. Слънцето хвърляше жълти отблясъци през виното, врабци шумяха около купчина конски тор, котката на съдържателя ги наблюдаваше сита и безучастна. Над тихото място повяваше лек вятър и животът отново стана тъй хубав, какъвто е само в желанията ни.

По-късно ние се разходихме из медножълтия летен парижки следобед и се спряхме пред прозореца на някаква шивачка. Няколко пъти вече бяхме заставали там.

— Би трябвало да си вземеш нова рокля — казах аз.

— Сега? — попита Хелен. — В навечерието на войната. Не е ли екстравагантно?

— Още сега. И тъкмо защото е екстравагантно.

Тя ме целуна.

— Добре!

Седнах спокойно на един стол до вратата на вътрешната стая, където изпробваха. Шивачката донесе роклите и скоро Хелен тъй много се увлече, че почти ме забрави. Чувах гласовете на жените оттук и оттам, виждах в процепа на вратата да прехвърчат рокли, мер-ваше се и голият кафяв гръб на Хелен. Унесе ме сладка умора, която напомняше безболезнената неосъзната смърт.

Донякъде засрамен, аз знаех защо бях поискал да купя роклята. Това бе един бунт срещу този ден, срещу Георг, срещу моята безпомощност — един отдавнашен детински опит за още по-детинско оправдание.

Пробудих се, когато Хелен внезапно застана пред мен в много широка пъстра пола с черен, къс и тясно прилепнал жакет.

— Това е! — заявих аз. — Вземаме я.

— Много е скъпа — каза Хелен.

Шивачката ни уверяваше, че моделът бил на една голяма модна къща — прелестна лъжа, — но се споразумяхме и веднага взехме роклята. Хубаво е, си помислих аз, да се купува нещо, което не можем да си позволим. Това лекомислие окончателно прогони сянката на Георг. Хелен носи роклята и вечерта, и през нощта — когато се събудихме и облакътени на прозореца гледахме към града в лунна светлина — ненаситно, отново и отново. Крадяхме от съня си — знаехме, че не е за дълго.