Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (5)

V

— Спах само няколко часа през тази нощ — каза Шварц. — Бях много уморен, но често се събуждах. Отвън нощта напираше срещу малката стая, в която лежахме. Мислех, че чувам шумове и в мигновена просъница аз, бягах и се стрясках.

Хелен се събуди само веднъж.

— Не можеш ли да спиш? — попита в тъмното тя.

— Не. Не съм и очаквал.

Тя светна. Сенките побегнаха от прозорците.

— Не можем всичко да искаме — казах аз. — Над сънищата си нямаме власт. Има ли още вино?

— Достатъчно. В това отношение може да се разчита на семейството ми. Откога пиеш вино?

— Откакто съм във Франция.

— Добре — каза тя. — Разбираш ли вече нещо от вина?

— Не много. Главно от червено вино. Евтиното. Хелен стана и отиде в кухнята. Върна се с две бутилки и тирбушон.

— Нашият прославен фюрер промени стария закон за виното — каза тя. — Преди не биваше да се добавя захар на естественото вино. Сега дори ферментацията може да се прекъсне.

Тя забеляза недоумяващото ми лице.

— През лоши години така киселите вина стават по-сладки — със смях обясни тя. — Една шмекерия на господарската раса, за да увеличи износа и да вкара повече валута.

После ми подаде бутилките и тирбушона. Отворих шише мозелско. Хелен донесе две тънки чаши.

— Откъде имаш този загар? — попитах аз.

— През март бях в планината. На ски.

— Гола?

— Не. Но човек може да лежи гол.

— Откога караш ски?

— Някой ме научи — отговори тя и предизвикателно ме погледна.

— Добре. Казват, че било много здравословно.

Напълних една чаша и й я подадох. Виното бе тръпчиво и по-ароматично от бургундските вина. Не бях пил такова, откак напуснах Германия.

— Не те ли интересува кой ме е научил? — попита Хелен.

— Не.

Погледна ме изненадано. Преди навярно щях да я разпитвам цялата нощ. Сега нямаше по-маловажно нещо от това. Ефимерната недействителност на вечерта отново настъпи.

— Променил си се — каза тя.

— Тази вечер на два пъти ми каза, че не съм се променил. И едното, и другото е без значение — отвърнах аз.

Тя държеше чашата си, без да пие.

— Може би ми се иска да не се беше променял.

Отпих.

— За да ме смажеш по-лесно?

— Смазвала ли съм те преди?

— Не знам. Едва ли. Беше много отдавна. Като си помисля какъв съм бил тогава, не бих могъл да си отговоря защо не си се опитвала.

— Винаги се опитвам; не го ли знаеш?

— Не — казах аз, — обаче сега съм предупреден. Виното е добро. Вероятно ферментацията му не е пресечена.

— Както при теб?

— Ти не само си много възбуждаща, а и забавна, а това е изключително рядко и прелестно съчетание.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна тя ядосано и седна на леглото, все още с чаша в ръка.

— Не съм сигурен. Но крайната несигурност, когато не води до смърт, може да доведе до абсолютна сигурност — казах аз със смях. — Това са обикновени думи, но съдържат само простия опит на едно кълбовидно съществование.

— Какво е това кълбовидно съществование?

— Моето. Онова, което никъде не може да се задържи; което никога не бива да пуска корен; винаги трябва да се търкаля. Съществованието на емигранта. Съществованието на индуския скитник-монах. Съществованието на модерния човек. Впрочем има повече емигранти, отколкото предполагаме, а също и такива, които никога не са помръдвали от мястото си.

— Това звучи много добре — каза Хелен. — По-добре от бюргерска стагнация.

Кимнах.

— Може да се обясни и с други думи; тогава не звучи така добре. Ала за щастие силата на въображението ни не е много голяма. Иначе и доброволците щяха да бъдат много по-малко.

— Всичко е по-добро от стагнацията — каза Хелен и изпразни чашата си.

Наблюдавах я, докато пиеше. Колко е млада, мислех аз, колко млада, неопитна, прелестно упорита, опасна и безразсъдна. Тя нищо не знае. Дори и това, че бюргерска стагнация е морална категория, а не географска.

— Би ли се върнал към нея? — попита тя.

— Не вярвам да мога. Моето отечество пряко волята ме направи гражданин на света. Такъв трябва да си остана сега. Връщане назад няма.

— Нито дори при някой човек?

— Нито дори при някой човек — казах аз. — Дори и земята води кълбовидно съществование. Тя е емигрант на слънцето. Няма връщане назад. Иначе се разразява буря.

— Слава богу. — Хелен протегна чашата си. — Никога ли не си искал да се върнеш?

— Винаги — отговорих аз. — Никога не се вслушвам в теориите си. Това им придава двойно очарование.

Хелен се засмя.

— Всичко това не е вярно!

— Разбира се, че не. Само малко паяжина, която скрива друго.

— Какво?

— Нещо без думи.

— Нещо, което съществува само нощем?

Не отговорих. Седях спокойно в леглото. Вятърът на времето бе спрял да духа. Вече не фучеше в ушите ми. Струваше ми се, че съм преминал от самолет в балон. Още витаех и летях, ала шумът на моторите бе заглъхнал.

— Как се казваш сега? — попита Хелен?

— Йозеф Шварц.

Тя за миг се замисли.

— Тогава и аз ли се казвам Шварц?

Не сдържах усмивката си.

— Не, Хелен. Това е само някакво име. Човекът, от когото го получих, също го бе наследил. Един далечен, мъртъв Йозеф Шварц продължава чрез мен да живее вече трето поколение като вечния евреин. Един чужд, умрял духовен прадядо.

— Не го ли познаваш?

— Не.

— Не се ли чувствуваш другояче, откакто имаш друго име?

— Да — казах аз. — Защото то е скрепено с къс хартия — паспорт.

— Дори и когато е фалшив?

Засмях се. Това бе въпрос от друг свят. Колко фалшив и колко истински беше един паспорт, зависеше от полицая, който го проверява.

— На тази тема би могло да се съчини философска парабола — отвърнах аз. — Тя би могла да започне с изследване що е името. Случайност или идентификация.

— Името си е име — сопна се Хелен. — Аз съм защищавала моето. То бе твоето. Сега идваш и си намерил отнякъде друго.

— То ми бе подарено. И за мен беше най-скъпоценният подарък на света. Нося го с радост. То означава за мен добрина. Човещина. Ако някога трябва да се отчая, то ще ми напомни, че добрината не е загинала. За какво ти напомня твоето? За един род от пруски воини и ловджии, за които светът се е състоял от лисици, вълци и пауни.

— Не съм споменавала името на семейството си — отговори Хелен и залюля на пръстите си едната пантофка. — Аз нося още твоето. Предишното, господин Шварц.

Отворих втората бутилка вино.

— Разказвали са ми, че в Индонезия имало обичай да си сменят от време на време имената. Когато някой се умори от своята личност, той я сменя, залавя си едно ново име и започва нов живот. Добра идея!

— Ти започнал ли си нов живот?

— Днес — казах аз.

Тя пусна пантофката на земята.

— Нищо ли не взимаме със себе си в новия живот?

— Едно ехо.

— Нито един спомен?

— Тъкмо ехото е спомен, който вече не боли и не кара да се срамуваш.

— Като на филм, така ли? — попита Хелен.

Погледнах я. Приличаше ми на човек, който в следния миг щеше да запокити чашата по главата ми. Взех я от ръката й и налях вино от втората бутилка.

— Това вино какво е? — попитах аз.

— „Шлос Райнхарсхаузен“. Прочуто рейнско вино. Напълно узряло. Ферментирало докрай. Натурално. Непрекръстено на пфцалско вино.

— Значи не е емигрант?

— Не е хамелеон, който си сменя боята. Не е някой, който се измъква от отговорност.

— Боже мой, Хелен! Не чуваш ли да шумолят крилата на бюргерското благоприличие? Не искаше ли да избегнеш неговата стагнация?

— Караш ме да казвам неща, които не мисля — отвърна тя раздразнено. — Какъв разговор водим? И защо? През първата нощ! Защо не се целуваме или не се мразим?

— Ние се целуваме и се мразим.

— Това са думи! Откъде си взел всички тези думи? Редно ли е да седим тук и да говорим по този начин?

— Не знам кое е редно.

— Тогава отде си взел всички тия думи? Толкова много ли си говорил оттатък и с толкова много хора ли си бил заобиколен?

— Не — отвърнах аз. — С малко. Затова сега думите се сипят като ябълки от кошница. И аз като теб съм изненадан.

— Вярно ли е това?

— Да, Хелен — казах аз. — Вярно е. Не виждаш ли какво означава?

— Не можеш ли да го кажеш по-просто?

Поклатих глава.

— Защо не?

— Защото се боя от констатации. И от думи, които констатират нещо. Не ти се вярва, но е така. Към това се прибавя и страхът от анонимния страх, онзи, който дебне някъде навън из улиците, за който не искам да мисля, нито да говоря, защото едно глупаво суеверие в мен счита, че опасността не съществува, додето не я забележа. Затова водим този неуместен разговор. Сякаш чрез него времето е задържано като при скъсана филмова лента. Внезапно всичко спира и нищо не може да се случи.

— Много е сложно за мен.

— И за мен. Не е ли достатъчно, че съм тук при теб, че си още жива и че не са ме задържали още?

— Затова ли си дошъл?

Не отговорих. Тя седеше пред мен — изящна амазонка, гола с чаша вино в ръка, предизвикателна, неотстъпваща, хитра и смела — и аз разбрах, че по-рано изобщо не съм я познавал. Не проумявах как бе издържала с мен и си представих, че съм бил като онзи, който вярвал, че притежава красиво агне, грижел се за него, както се грижим за едно красиво агне, но внезапно открил, че държи в ръцете си млада пума, която няма склонност към сини герданчета и меки четки, а е способна да захапе ласкавата ръка.

Намирах се върху опасна почва. Както предполагате, станало бе онова, което можеше да се предвиди за първата нощ; бях засякъл по най-елементарен начин. Бях го предвиждал и може би се случи така, защото го бях очаквал. Факт беше, че проявих безсилие, но понеже го очаквах, за щастие не бях предприел отчаяните опити в подобни случаи. Така можем да запазим самообладание да обясним, че само конярите са имунизирани срещу подобно нещо, а жените пък да се престорят, че разбират, и да утешат отчаяния с фатална майчинска нежност; въпреки всичко си остава една проклета история, при която всеки патос звучи ужасно комично.

Не дадох нито едно от обичайните обяснения — Хелен бе разстроена и ме нападна. Тя недоумяваше защо не я бях обладал и се чувствуваше засегната. Бих могъл просто да й кажа истината, ала не се чувствувах достатъчно спокоен, за да го направя. В този случай истините са две — едната, при която се предаваш, и другата, стратегическата, при която не се предаваш. За пет години бях научил, че предаваш ли се, не трябва да се чудиш, че стрелят по теб.

— Хора в моето положение стават суеверни — казах аз на Хелен. — Те вярват, че ако кажат или сторят нещо направо, ще се случи обратното. Затова са предпазливи. И с думите е същото.

— Каква безсмислица!

Засмях се.

— Отдавна съм загубил вяра в смисъла. Иначе бих станал горчив като див лимон.

— Надявам се, че суеверието ти не се простира твърде далеч.

— Само дотолкова, Хелен — съвсем спокойно казах аз, — защото вярвам, че ако ти кажех, че те обичам безгранично, минута по-късно бих очаквал гестапото да заудря по вратата.

За секунда тя се притаи като звяр, който е чул необичаен шум. После бавно обърна към мен лицето си. Удивително бе колко се беше изменило.

— Наистина ли това е причината? — тихо попита тя.

— Тя е само една. Как можеш да очакваш да са в ред мислите ми, след, като току-що съм изхвърлен от един безнадежден ад в опасен рай?

— Понякога съм си мислила какво би било, ако се завърнеш — след известно време каза тя. — Изглеждаше съвсем друго.

Пазех се да попитам какво е било другото. В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.

— Винаги е друго — казах аз. — Слава богу!

Тя се усмихна.

— Никога не е друго, Йозеф. Само изглежда друго. Има ли още вино?

Тя заобиколи леглото, сякаш беше танцьорка, постави чашата на земята до себе си и се изтегна. Загоряла бе от чуждо слънце и в голотата си беше безгрижна като жена, която не само знае, че е желана, но и често е чувала да й го казват.

— Кога трябва да си тръгна? — попитах аз.

— Утре прислужницата няма да се върне.

— В други ден?

Хелен кимна.

— Беше лесно. Днес е събота. Дадох й отпуск за края на седмицата. Понеделник на обед ще се върне. Има си любовник. Един полицай с жена и две деца.

Погледна ме с полупритворени очи.

— Тя бе щастлива.

Отвън се чуха маршови стъпки и песен.

— Това какво е?

— Войници или Хитлерова младеж. В Германия винаги някаква част марширува.

Станах и погледнах през процепа на завесите. Беше поделение на Хитлеровата младеж.

— Странно, че правиш такова изключение от семейството си.

— Навярно с по линия на френската баба — обясни Хелен. — Имаме си една. Пазят я в тайна, сякаш е еврейка.

Тя се прозина и се изпъна. Внезапно стана много непринудена, като че ли седмици наред отново бяхме живели заедно и външната опасност вече не съществуваше. Досега и двамата се бяхме старали колкото е възможно да не засягаме този въпрос. Също така и Хелен не бе отворила ни дума за живота ми в изгнание. Не знаех, че междувременно ме е прозряла и дори е взела някакво решение.

— Няма ли да поспиш още? — попита тя.

Бе един часът през нощта. Легнах.

— Можем ли да оставим една лампа да свети? — обадих се аз. — Така спя по-добре. Още не съм свикнал с немската тъмнина.

Тя бързо ме погледна.

— Остави ги всичките да горят, мили.

Лежахме притиснати един до друг. Почти не си спомнях вече, че някога сме спали заедно всяка нощ в същото легло. Бе като бледа сянка — спомен без багри. Хелен бе тук, ала напълно друга, с една странна, непозната интимност; преоткривах в нея само още анонимното, дъха й, миризмата на кожата й, изчезнала за тъй дълго и още невъзвърнала се изцяло, но все пак тук и вече по-мъдра от разума. Утехата, която дава кожата на любимия човек! Колко по-умна е тя и колко по-изразителна, отколкото устата, с лъжовните думи! Тази нощ лежах дълго време буден и държах Хелен в прегръдките си, гледах светлината и полуосветената стая, която познавах и не познавах, и накрая вече не се питах за нищо. Хелен се събуди още веднъж.

— С много жени ли си ходил във Франция? — измърмори тя, без да отвори очи.

— Не повече, отколкото бе необходимо — отвърнах аз. — И нито една като теб.

Тя въздъхна и искаше да се обърне, ала сънят отново я надви, преди да го стори. Отпусна се назад. Лека-полека сънят споходи и мен, сънищата се отдръпнаха, тишината и диханието на Хелен ме изпълниха, а призори, когато се събудих, помежду ни нямаше нищо, което да ни разделя, аз я пожелах и тя покорна се отдаде; потънахме обратно в съня, като в облак, а там блещукаше и не бе вече тъмно.