Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (17)

XVII

Няколко дни аз търгувах с кухненски принадлежности. Рендета от ламарина, ножове, резачки за зеленчук и малки неща, за които не беше необходим подозрителният куфар. На два пъти се върнах в стаята си по-рано от обикновено и не намерих Хелен. Почаках, разтревожих се, но портиерката ми обясни, че никой ме идвал да я взема. Била излязла преди няколко часа. Случвало се често.

Върна се късно вечерта. Лицето й не издаваше нищо. Не ме погледна. Не знаех как да постъпя, но щеше да е още, по-странно, ако не я питам нищо.

— Къде беше, Хелен? — не издържах все пак аз.

— На разходка.

— В такова време?

— Да, в такова време! Не ме контролирай!

— Не те контролирам — казах аз. — Само се тревожех да не те е заловила полицията.

Тя рязко се изсмя.

— Полицията вече няма да ме залови.

— Бих искал да повярвам.

Тя ме погледна втренчено.

— Ако продължаваш да питаш, ще изляза пак. Не мога да понасям постоянно да ме наблюдаваш, не разбираш ли? Къщите навън не ме наблюдават! Безразлична съм им! Безразлична съм на хората, които минават край мен. Те не ме питат и не ме наблюдават!

Разбрах какво искаше да каже. Навън никой не знаеше, че е болна. Там тя не беше пациент; беше жена. И искаше да остане жена. Искаше да живее; но да бъде пациент за нея означаваше бавно да умира.

Нощем плачеше насън. На сутринта забравяше всичко. Това идваше от раздвоението, което не можеше да понесе. То легна като отровна паяжина върху изплашеното й сърце. Виждах, че нуждата й от упойващи средства постоянно нарастваше. Попитах Левисон, който в миналото е бил лекар, а сега търгуваше с хороскопи. Каза ми, че отдавна вече е късно за нещо друго. Потвърди мнението на Дюбоа.

Вече често закъсняваше. Страхуваше се да не я разпитвам. Не го и правех. Веднъж, когато бях сам, се получи букет рози. Излязох, а когато се върнах, беше изчезнал. Тя започна да пие. Няколко души счетоха за необходимо да ми съобщят, че са я видели по баровете в компания. Аз се вкопчих за американското консулство. Бях получил разрешение да чакам в преддверието; ала дните минаваха и нищо не се случваше.

После ме заловиха. На двадесет метра от консулството внезапно полицията заприщи пътя. Опитах се да стигна до консулството, но възбудих подозрение. Който остана вътре в консулството, беше спасен. Видях Лахман да изчезва през вратата, откъснах се, пробих и паднах — спъна ме един жандарм.

— Младежът на всяка цена! — каза един усмихнат мъж в цивилни дрехи. — Той удивително много бърза.

Провериха документите ни. Задържаха шестима. Полицията се оттегли. Внезапно ни обградиха група цивилни. Изтикаха ни до един затворен камион, натовариха ни и ни откараха в предградието, в една къща, разположена доста уединено в градината. Звучи като долнопробен филм — каза Шварц. — Ала последните девет години не бяха ли те един блудкав, кървав филм?

— Гестапо ли беше — попитах аз.

Шварц кимна.

— Днес ми се вижда цяло чудо, че не бяха ме заловили по-рано. Знаех, че Георг няма да престане да ни търси. Усмихнатият млад човек ми обясни това, когато взе документите ми. За нещастие между тях беше и паспортът на Хелен; бях го взел със себе си за консулството.

— Най-после хванахме една от нашите рибки — каза младият човек. — Покрай нея и другата скоро ще дойде. — Той се усмихна и ме удари с натежалата от пръстени ръка по лицето.

— Не сте ли на същото мнение, Шварц?

Изтрих разкървавената си от пръстените устна. В стаята имаше още двама души цивилни.

— А може би ще предпочетете сам да ни съобщите адреса? — запита усмихнатият млад човек.

— Не го знам — отвърнах аз. — Аз самият търся жена си. Преди една седмица се скарахме и тя избяга.

— Скарали сте се? О, колко грозно! — Младият човек отново ме удари по лицето. — На ти, за наказание!

— Да го люшнем ли, шефе? — запита един от агентите, които стояха зад мен.

Младият човек с девическото лице се усмихна.

— Обяснете му, Мьолер, какво значи люшкане!

Мьолер ми обясни, че ще завият телефонна жица около половите ми органи и после ще ме люшкат.

— Известно ли ви е това? Нали сте били вече на лагер? — попита ме младият човек.

Не ми бе известно.

— Мое изобретение — каза той. — Обаче на първо време можем да го направим по-просто. Ще завържем скъпоценностите ви толкова здраво, че да не мине и капка кръв. Какво си мислите, след един час как ли ще крещите, а? И за да стоите мирно, ще ви натъпчем устенцата със стърготини.

Той имаше забележителни стъклени светлосини очи.

— Ние сме богати на чудесни хрумвания — продължи той. — Знаете ли какво може да се постигне с малко огън?

Двамата агенти се разсмяха.

— С една тънка нажежена жичка — каза усмихнатият млад човек. — Вкарана бавно в ушите или нагоре през ноздрите, може да се направи какво ли не, черни Шварц! Хубавото в случая е, че изцяло сте на наше разположение за, експериментите ни.

Той ме ритна силно в краката. Когато застана плътно пред мен, усетих парфюма му. Не се помръднах. Знаех, че е безполезно да оказвам съпротива, а още по-безполезно да подчертавам храбреца в мен. Щеше да достави най-голяма радост на моите мъчители да ме пречупят. И така при следващия удар, който последва с един бастун, изохквайки, аз паднах. Последва громък смях.

— Ободрете го, Мьолер! — заповяда младият човек с нежен глас.

Мьолер дръпна от цигарата си, наведе се към мен и я допря до клепача ми. Усетих болка, сякаш в окото ми бяха изсипали огън. Тримата се разсмяха.

— Стани, момченцето ми — каза Усмихнатия.

Залитайки, аз се изправих. Едва се бях вдигнал и ми стовариха нов удар.

— Това са само упражнения за сгряване — обясни той. — Имаме време, животът е пред нас — целият живот, който ви предстои, Шварц. При следващото симулиране имаме за вас вълшебна изненада. Ще хвръкнете на четири крака във въздуха.

— Не симулирам — отвърнах аз. — Боледувам тежко от сърце. Възможно е следващия път изобщо да не се изправя на крака, каквото и да правите.

Усмихнатия се обърна към агента.

— Нашето момченце било болно от сърце, да му вярваме ли?

Нанесе ми нов удар, ала почувствувах, че съм направил впечатление. Мъртъв не можеше да ме предаде на Георг.

— Още ли не сте се сетили за адреса? — попита той. — По-лесно е да го кажете сега, отколкото по-късно, когато ще бъдете вече без зъби.

— Не го знам. Бих искал да го зная.

— Нашият малчуган се държи геройски. Колко хубаво! Жалко, че освен нас никой няма да го види.

Той ме рита, докато се умори. Лежах на земята и се мъчех да защитя лицето си и гениталиите си.

— Така — накрая каза той, — сега ще заключим нашето момченце в зимника. После ще вечеряме, а след това започваме истински. Едно прекрасно нощно заседание!

Всичко това ми бе познато. Заедно с Шилер и Гьоте то принадлежеше към културата на фаустовския човек и аз го бях преживял на лагера в Германия. Обаче отровата беше у мен; претърсили ме бяха само повърхностно и не я бяха открили. Имах и едно ножче за бръснене, втъкнато в парченце корк, зашито в подгъва на панталоните ми: не бяха намерили и него.

Лежах в тъмното. Странното е, че при подобни положения в първия миг отчаянието не е заради туй, което ни очаква, колкото за това, че сме били така глупави да се оставим да ни уловят.

Лахман бе видял как ме спипаха. Той не знаеше наистина, че това е гестапо, тъй като изглеждаше да е замесена и френската полиция, но ако най-късно след един ден не се върнех, Хелен щеше да опита да се свърже с мен чрез полицията и вероятно щеше да узнае кой ме е задържал. Тогава щеше да дойде. Въпросът беше дали Усмихнатия искаше да я изчака. Допусках, че незабавно щеше да информира Георг. Ако Георг беше в Марсилия, щеше да ме разпита още същата вечер.

Той беше в Марсилия. Хелен не се бе излъгала. Дойде и се залови с мен. Не желая да говоря за това. Заливаха ме с вода, когато губех съзнание. След това ме завлякоха в зимника. Само отровата, която притежавах, ме накара да издържа това, което се случи. За щастие Георг нямаше търпение за извратените изтезания, които ми бе обещал Усмихнатия, но и той по своему беше на висота.

През нощта дойде още веднъж — каза Шварц. — Разкрачи се на едно ниско столче пред мен като символ на абсолютната власт; през деветнадесети век мислехме, че много отдавна сме я преодолели, но въпреки всичко тя бе станала емблема за двадесетия, а може би тъкмо заради това. През този ден аз видях две проявления на злото — Усмихнатия и Георг — абсолютно злия и брутално злия. Усмихнатия беше по-лош от двамата, ако речем да сравняваме — той изтезаваше заради удоволствието, а другият — за да наложи волята си. Междувременно бях измислил един план. Трябваше по някакъв начин да изляза от къщата; затова, когато Георг седна пред мен, престорих се, че не издържам вече. Готов съм да кажа всичко, уверих го аз, ако ме пощади. Лицето му изразяваше самодоволното, презрително хилене на човек, който никога не е изпадал в подобно положение и поради тора вярва, че би устоял, както героят от читанките. Този тип никога няма да устои.

— Знам — казах аз. — Чух един офицер от гестапо да реве, когато си смаза палеца, като пречукваше едното със стоманено въже. Този, когото пречукаха, не издаде звук.

— Георг ме ритна — каза Шварц. — Така, значи, на всичко отгоре и условия ще ми поставяш, а? — озъби се той.

— Не поставям условия — отговорих аз. — Но ако върнете Хелен в Германия, тя пак ще избяга или ще се самоубие.

— Глупости! — изфуча Георг.

— Хелен е доста безразлична към живота — казах аз. — Тя знае, че има рак, който е неизлечим.

Той ме погледна втренчено.

— Лъжеш, мършо такава! Тя има някаква женска болест, а не рак!

— Тя има рак. Когато са я оперирали първия път в Цюрих, са го открили. Още тогава е било твърде късно. Казали са й го.

— Кой?

— Човекът, който я е оперирал. Тя е поискала да знае.

— Такава свиня! — изрева Георг. — Ала и тази мърша ще хвана! До една година Швейцария ще бъде немска. Такъв изверг!

— Исках Хелен да се завърне — обяснявах аз. — Тя се възпротиви. Обаче мисля, че би го направила, ако й кажех, че трябва да се разделим.

— Смешно!

— Бих могъл да го направя тъй отвратително, че за цял живот да ме намрази — казах аз.

Видях как мисълта на Георг заработи. Бях се подпрял на ръцете си и го наблюдавах. Една точка между веждите ми ме заболя, с такава сила се опитвах да му внуша волята си.

— Как? — накрая запита той.

— Тя се страхува, че болестта й се забелязва и че се гнуся от нея. Ако й кажа това, ще скъса с мен завинаги.

Георг обмисляше. Можех да следвам всяка от мислите му. Той видя, че това предложение бе за него най-благоприятното. Дори и да изтръгнеше от мен адреса на Хелен, тя щеше само още повече да го намрази; и обратното, ако аз се отнесех към нея като подлец, тя щеше мен да намрази и той щеше да се яви като спасител: „Не съм ли ти го казвал винаги?“

— Къде живее тя? — попита той.

Посочих фалшив адрес.

— Къщата има половин дузина изходи — казах аз — през зимници и свързани улици. Лесно може да избяга, ако дойде полиция. Няма да изгубя, ако отида сам.

— Нито пък аз — заяви Георг.

— Би помислила, че сте ме убили. Тя има отрова.

— Дрънканици!

Аз чаках.

— А какво искаш насреща? — попита Георг.

— Да ме пуснете.

Усмихна се за секунда. Сякаш звяр показа зъбите си. Веднага разбрах, че никога не би ме пуснал.

— Добре — каза после той. — Ще дойдеш с мен. За да не хитруваш.

— Ти ще й го кажеш в мое присъствие.

Кимнах.

— Давай! — Той стана. — Измий се там на чешмата!

— Ще го взема със себе си — обърна се той към един от агентите, който се изтягаше неприлично в една стая с еленови рога. Агентът козирува и отвори вратата на колата на Георг.

— Тук, до мен — каза Георг. — Знаеш ли пътя?

— Не оттук, а откъм „Каньобиер“.

Потеглихме във ветровитата и студена нощ. Бях се надявал да се изтърколя навън, когато колата забави ход някъде или спре, но Георг бе заключил моята врата. Викането също не би помогнало; никой нямаше да се притече на помощ на човек, който викаше от немска кола, и преди да успея да извикам два пъти от една лимузина със затворени прозорци, Георг щеше да ме повали в несвяст.

— Човече, моли се да си казал истината — изръмжа той. — Иначе ще те обезглавя и ще накарам да ти осолят главата.

Бях потънал в седалката си, но когато веднъж внезапно удари спирачките пред една затъмнена двуколка, аз се килнах напред.

— Страхливецо, не се преструвай на немощен! — изруга Георг.

— Прилоша ми — казах аз и бавно се изправих.

— Страхопъзльо!

Бях разкъсал конците на подгъва на панталоните си. При второто спиране можах да напипам ножчето за бръснене; при третото, удряйки главата си в защитното стъкло, можах в тъмнината да го взема.

Шварц вдигна глава. Ситна пот беше избила по челото му.

— Той никога нямаше да ме пусне — каза той. — Не мислите ли така и вие?

— Разбира се, че нямаше.

— На един завой извиках колкото можах по-рязко и силно: Внимание! Наляво!

Неочакваният вик подействува, преди Георг да успее да помисли. Главата му автоматично изхвърча наляво, той удари спирачките и улови по-здраво кормилото. Хвърлих се отгоре му. Ножчето не беше голямо, но улучих Георг отстрани така, че прорязах врата му през гръкляна. Той изпусна кормилото и понечи да се хване за гърлото. После се свлече вляво към вратата и блъсна с ръка дръжката, която поддаде. Колата изхвърча и се заби в един храсталак. Вратата се отвори от удара и Георг падна. Кървеше силно и хъхреше.

Измъкнах се след него и се ослушах. Заобикаляше ме свистяща тишина, в която моторът още по-силно гърмеше. Изключих го, но сега пък тишината зашумя като вятър. В същност кръвта бучеше в ушите ми. Наблюдавах Георг и потърсих ножчето с корковата ивица. То блещукаше на стъпалото на колата. Взех го и зачаках. Не знаех дали Георг нямаше внезапно да скочи; след това видях как няколко пъти ритна с крака и утихна. Хвърлих ножчето, но после го вдигнах и пак го пъхнах в земята. Изключих светлините на колата и се ослушах. Бе тихо. Не бях обмислял предварително нищо; сега трябваше да действувам бързо. Всяка минута ми беше скъпа — можеха да ме заловят.

Съблякох Георг и събрах нещата му. После завлякох тялото в храсталака. Щеше да мине известно време, докато го открият, а после още толкова, докато установят самоличността му. Може би щях да имам късмет да го запишат просто като убит непознат. Опитах колата. Още беше в изправност. Закарах я обратно на улицата. Повърнах. В колата намерих джобно фенерче. По седалката и на вратата имаше кръв. Лесно се почистваше кожената им тапицерия. Ризата на Георг ми послужи. При една вада измих и стъпалото. Осветявах колата и бършех, докато се изчисти. Накрая измих и себе си и се качих отново. Гнусях се да седна на мястото на Георг; имах чувството, че ще ми скочи в тила от тъмнината. Подкарах.

Оставих колата малко по-далеч от къщата, в една странична улица. Бе завалял дъжд. Вървях по улицата и дишах дълбоко. Постепенно забелязах, че цялото тяло ме болеше. Спрях се пред магазин за риба и видях поставено странично едно огледало. Не успях да видя кой знае какво в матовото сребро на неосветения диск, ала доколкото се видях, лицето ми бе подпухнало и кървящо. Вдишвах дълбоко влажния въздух. Стори ми се невъзможно да съм бил тук същия следобед, толкова дълго бе ми се видяло времето.

Успях да мина незабелязан покрай портиерката. Тя вече спеше и само промърмори нещо. Нямаше нищо необичайно за нея, че се връщам късно. Качих се бързо по стълбите.

Хелен липсваше. Огледах леглото и гардероба. Събудено от светлината, канарчето запя. На прозореца се появи котката и вторачи горящите си очи като някоя прокълната душа. Почаках известно време. После се промъкнах оттатък до Лахман и тихо почуках.

Той на часа се събуди. Бегълците спят леко.

— Вие сте… — каза той, погледна ме и замълча.

— Казахте ли нещо на жена ми? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Тя не беше тук. А до преди един час не се бе върнала.

— Слава богу.

Той ме погледна, сякаш си бях загубил разсъдъка.

— Слава богу — повторих аз. — Тогава навярно не са я заловили. Тя просто е излязла.

— Просто е излязла — повтори Лахман.

— Какво се е случило с вас? — ме запита тогава той.

— Разпитваха ме. Избягах им.

— Полицията?

— Гестапо. Мина. Легнете си.

— Знае ли гестапото къде сте?

— Тогава нямаше да съм тук. Преди да съмне, ще бъда далеч.

— За секунда! — Лахман изрови няколко икони и броеници.

— Ето вземете това. Понякога прави чудеса. Хирш бе прехвърлен така контрабанда през границата. Населението в Пиренеите е много набожно. Това са неща, благословени от самия папа.

— Наистина ли?

Той се усмихна с чудно хубава усмивка.

— Ако ви спасят, благословил ги е сам бог. Довиждане, Шварц.

Върнах се и започнах да опаковам вещите си. Чувствувах се съвсем кух, ала опнат като барабан. В чекмеджето на Хелен открих пачка писма. Видях, че са били изпратени до поискване — Марсилия. Не помислих нищо и ги сложих в куфара й. Намерих също вечерната рокля от Париж. Сложих и нея. После седнах до мивката и натопих ръката си. Изгорелите нокти боляха. Когато поемах въздух, също дишах с болка. Гледах мокрите покриви и не мислех за нищо.

Най-после чух стъпките на Хелен. Като някакъв разстроен, красив дух тя застана на вратата.

— Какво правиш тук? — Тя не знаеше нищо. — Какво ти е?

— Трябва да се махнем, Хелен — казах аз. — Незабавно.

— Георг?

Кимнах. Бях решил да й кажа колкото е възможно по-малко.

— Какво се е случило с теб? — изплашена попита тя и се приближи.

— Арестуваха ме. Ще ме търсят.

— Трябва да се махнем?

— Незабавно.

— Къде?

— В Испания.

— Как?

— Докъдето стигнем с кола. Можеш ли да се приготвиш?

— Да.

Тя се олюля.

— Имаш ли болки?

Тя кимна. Какво стои там на вратата, помислих си аз. Какво е то? Чужда ми беше.

— Имаш ли още ампули? — попитах аз.

— Няколко.

— Пак ще намерим.

— Излез за момент навън — каза тя.

Стоях в коридора. Врати се открехваха. През тесните прозорци се показваха лица с очи на лемури, джуджета полифеми, еднооки и с криви уста. В дълги сиви долни гащи, Лахман като скакалец се стрелна по стълбата и ми бутна в ръката половин бутилка коняк.

— Може да ви дотрябва — прошепна той.

Веднага сръбнах голяма глътка.

— Пари имам, ето! Дайте ми още цяла бутилка — казах аз.

Бях прибрал на Георг портфейла и бях намерил вътре много пари. Само за секунда ми мина през ума да го хвърля. Бях намерил в него и паспорта му, заедно с нашите — на Хелен и моя. И трите ги бе държал в джоба си.

Дрехите на Георг, свити на вързоп и с един камък вътре, бях хвърлил от пристанището. На светлината на джобното фенерче внимателно бях разгледал паспорта и след това бях отишъл у Грегориус. Бях го помолил да замени снимката на Георг с моята. Първоначално той ужасен се възпротиви Да подправя емигрантски паспорти беше неговият занаят и там той се считаше по-прав и от бога, когото държеше отговорен за цялата бъркотия, ала никога досега не бе виждал паспорт на висш чиновник от гестапо. Обясних му, че не е нужно като художник да се подписва на произведението си. Аз щях да бъда отговорен за това по-късно и никой нищо няма да узнае за него.

— Ами ако ви измъчват?

Показах му ръката и лицето си.

— Заминавам след час — казах аз. — С това лице като емигрант едва ли ще измина десет километра. Но трябва да мина през границата. Това е единствената ми възможност. Ето моя паспорт. Фотографирайте снимката и поставете копието вместо снимката в гестаповския паспорт. Какво ще струва? Пари имам.

Грегориус се съгласи.

Лахман донесе втората бутилка коняк. Платих му и се върнах в стаята. Хелен стоеше до нощната масичка. Чекмеджето, където се намираха писмата, беше изтеглено. Тя го прибра и се приближи плътно до мен.

— Георг ли свърши това?

— Бяха консорциум — отвърнах аз.

— Проклет да е! — Тя се изправи на прозореца. Котката отскочи. Отвори кепенците. — Проклет да е! — повтори тя с толкова жар и тъй убедително, сякаш го заклеймяваше в някакъв мистичен ритуал.

— Проклет да е за цял живот, завинаги…

Хванах свитите й юмруци и я отведох от прозореца.

— Трябва да се махнем оттук.

Слязохме по стълбите. Погледи ни следваха от всички врати. Едно сиво рамо ни махаше.

— Шварц! Не взимайте раница. Жандармите са подозрителни към раници. Имам един евтин куфар от изкуствена кожа, много шик…

— Благодаря — казах аз. — Нямам вече нужда от куфар. Щастие ми трябва.

— Ще стискаме палци.

Хелен бе тръгнала напред. Чух как пред вратата една измокрена курва я съветваше да си остане в къщи, дъждът бил попречил на занаята. Добре, помислих си аз; улиците не можеха да бъдат достатъчно безлюдни за мен. Хелен се смая, когато видя колата.

— Крадената — казах аз. — С нея трябва да стигнем колкото се може по-далеч. Качи се.

Още бе тъмно. Дъждът се стичаше на потоци по защитното стъкло. Ако имаше още кръв по стъпалото, сега щеше да се измие. Спрях малко встрани от къщата, дето живееше Грегориус.

— Застани ей тук — казах аз на Хелен и показах към стъклената козирка на един магазин, който предлагаше рибарски принадлежности.

— Не мога ли да чакам седнала?

— Не. Ако дойде някой, престори се, че чакаш клиенти. Веднага се връщам.

Грегориус бе готов. Сега страхът му бе отстъпил пред гордостта на художника.

— Трудното беше униформата — каза той. — Нали е цивилен. Вижте. Просто му отрязах главата.

Той беше извадил снимката на Георг, бе изрязал главата и врата, поставил униформата на моята снимка и фотографирал монтажа.

— Шварц, командир на хитлеристки щурмов батальон — с гордост изрече той. Беше изсушил вече копието и го бе поставил.

— Печатът някак си сполучи. Ако го разглеждат внимателно и без друго сте загубен — дори и истински да беше. Ето стария ви паспорт, невредим.

Той ми даде двата паспорта и остатъците от снимката на Георг. Скъсах фотографията на малки парченца, докато слизах по стълбите, и ги хвърлих навън във водата, която шуртеше в канавката.

Хелен чакаше. Преди това бях проверил колата; резервоарът беше пълен. Ако всичко вървеше добре, щях да мина с този бензин през границата. Щастието не ме изоставяше: в прегръдката на командното табло се откри един граничен пропуск, използван вече на два пъти. Реших да прекося границата на друго място, а не там, където колата веднъж се е появявала. Намерих също една карта от концерна „Мишлен“, няколко чифта ръкавици и атлас на автомобилните пътища в Европа.

Колата се движеше по дъжда. Имахме още няколко часа до съмване и пътувахме в посока Перпинян. Докато се развидели, исках да продължа на главното шосе.

— Да карам ли аз? — след известно време попита Хелен. — Ръцете ти!

— Ще можеш ли? Не си спала.

— Ти също.

Погледнах я. Имаше свеж и спокоен вид. Недоумявах.

— Искаш ли глътка коняк?

— Не. Ще карам, докато намерим някъде кафе.

— Лахман ми даде още една бутилка коняк. — Извадих я от палтото. Хелен поклати глава. Беше си направила инжекция.

— По-късно — с много благ глас каза тя. — Опитай се да заспиш. Ще се сменяме.

Хелен караше по-добре от мен. След малко тя запя монотонни, къси песнички. Напрежението ми е било голямо; сега бръмченето на колата и полугласното тананикане започнаха да ме приспиват. Знаех, че трябва да спя, ала постоянно се стрясках-. Сивата околност отлиташе край нас и ние използвахме фаровете, без да ни е грижа за правилата за затъмнение.

— Уби ли го? — внезапно попита Хелен.

— Да.

— Налагаше ли се?

— Да.

Продължихме да пътуваме. Гледах шосето втренчено и мислех за много неща, сетне усетих, че потъвам като камък. Когато се събудих, дъждът бе спрял.

Беше сутрин, колата бръмчеше, Хелен седеше на кормилото, а аз имах чувството, че всичко е било сън.

— Това, което казах, не е вярно — казах аз.

— Знам — отвърна тя.

— Беше друг — казах аз.

— Знам.

Не ме погледна.