Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (12)

XII

На следващия ден ни натовариха за Пиринеите. Безнадеждната и вълнуваща одисея на страх, комизъм, бягство, бюрокрация, отчаяние и любов започна.

— Възможно е нашето съвремие някога да бъде наречено време на иронията — каза Шварц. — Естествено, не онази, одухотворената на осемнадесетия век, а не доброволната и във всички случаи злостна и тъпа ирония на нашата епоха, белязана от прогреса на техниката и от регреса в културата. Хитлер не само тръби по света, но и сам си вярва, че е апостол на мира и че другите са му наложили войната. Заедно с него вярват и петдесет милиона немци. Фактът, че години наред са се въоръжавали единствено те, докато никоя друга нация не бе подготвена за война, не променя нищо в тяхното схващане. Затова не бе чудно, че ние, които се бяхме измъкнали от немските лагери, сега се озовахме във френски. Не можеше и да се протестира дори — нация, която се бора за живота си, има по-важни неща, отколкото да окаже пълна справедливост на всеки емигрант. Не ни изтезаваха, не ни гориха в газови камери, нито ни разстрелваха, само ни затваряха — какво повече можехме да искаме?

— Кога пак се срещнахте с жена си? — попитах аз.

— Много време мина. Били ли сте в „Льо Верне“?

— Не, но знам, че беше един от най-лошите френски лагери.

Шварц иронично се усмихна.

— Това е въпрос на степени. Известна ли ви е историята за раците, които хвърлили в казан със студена вода, за да ги сварят? Когато водата се сгряла до 50°, те закрещели, че не се издържа и се вайкали за хубавото време, когато била само 40°; когато градусите станали 60, те се вайкали за хубавото време на 50-те; а после за 60-те, за 70-те и така нататък. „Льо Верне“ беше хиляди пъти по-добър от най-добрия немски концентрационен лагер, тъй като един концентрационен лагер без газови камери е по-добър от друг — с уредби за отровен газ, така и метафората с раците може да се приложи за нашето съвремие.

Кимнах.

— Какво стана с вас?

— Наскоро застудя. Разбира се, нямахме достатъчно завивки. Липсваше и топливо. Неизбежната немарливост, но мъката се носи по-тежко в студ. Не искам да ви отегчавам с описанието на зимата в лагера. Иронията тук няма място. Ако Хелен и аз бяхме склонили, че сме нацисти, щеше да ни потръгне по-добре — щяха да ни отведат в специални лагери. Докато ние гладувахме, мръзнехме и дрискахме, видях във вестниците снимки на интернирани немски затворници, които не бяха емигранти — те имаха ножове и вилици, столове и маси, легла, завивки, да, дори собствена столова. Вестниците се гордееха с това колко порядъчно се отнасяли с враговете. С нас не беше необходима такава предпазливост — ние бяхме опасни.

Аз свикнах. Изолирах понятието справедливост, както ме бе посъветвала Хелен. Всяка вечер след работа седях в моя ъгъл на бараката. Отредено ми бе едно място с малко слама, метър широко, два метра дълго, и аз се приучих да гледам на този период като на преход, който нямаше нищо общо с моята същност. Ставаха инциденти и трябваше да реагирам като ловък звяр. Мъката можеше да убива също както и дизентерията, а справедливостта бе лукс и в мирно време.

— Вярвахте ли в това наистина? — попитах аз.

— Не — възрази Шварц. — Час по час трябваше да си го втълпявам отново и отново. Това беше малката несправедливост, по отношение на която най-трудно можехме да се измамим. Не голямата. Всеки път трябваше да се издигаме над малката, ежедневната — по-малкото парче хляб, по-тежката работа, за да не би в огорчението си да изпуснем голямата несправедливост.

— И така, вие живеехте като ловък звяр?

— Живях така, докато дойде първото писмо от Хелен — каза Шварц. — Дойде след два месеца чрез адреса на нашия хотелиер в Париж. Подействува ми тъй, сякаш широко се разтваря прозорец в задушно, тъмно помещение. Наистина, животът е на другия бряг, но отново е тук. Писмата идваха нередовно: понякога седмици наред не получавах. Странно беше как променяха и потвърждаваха образа на Хелен. Пишеше, че била добре, че най-после й посочили място в един лагер и работела в кухнята, а по-късно — в лавката. На два пъти успя да ми изпрати пакет с продукти, как и чрез какви шмекерии и подкупи, не знам. Същевременно от писмата започна да ме гледа друго лице. Кое от него можеше да се припише на отсъствието, на собствените ни желания и на измамата на фантазията, не знам. Известно ви е как всичко се уголемява, стига до не-реалност, когато сме затворени и нямаме нищо друго освен няколко писма. Едно изречение лишено от умисъл не означава нищо, но ако се напише при други обстоятелства, може да се превърне в мълния, която да разруши живота; по същия начин друго изречение може да даде някому за седмици топлина, при все че е тъй непредумишлено, както първото. Месеци наред размишляваме за неща, които другият е забравил още когато е залепял плика. Веднъж дойде и една снимка; Хелен стоеше пред бараката си с друга жена и с един мъж. Пишеше, че били французи, които се числели към охраната на лагера.

Шварц вдигна очи.

— Как съм изучавал лицето на мъжа! Заех лупа от един часовникар. Не разбирах защо Хелен е изпратила писмото. Вероятно нищо не бе вложила в това. Или все пак? Не знам. Познато ли ви е подобно нещо.

— Познато е на всеки — отвърнах аз. — Затворническата психоза не е единичен случай.

Съдържателят на кръчмата пристигна със сметката. Ние бяхме последните гости.

— Възможно ли е да поседим още на друго място? — запита Шварц.

Съдържателят назова един локал.

— Там има и жени — каза той. — Красиви, дебели. Не са скъпи.

— Нищо друго ли няма?

— Не знам друго по това време. — Човекът си облече якето. — Ако искате, ще ви придружа. Вече съм свободен. Там жените са хитри. Бих могъл да следя да не ви измамят.

— Не може ли да се стои там без жени?

— Без жени? — съдържателят ни погледна в недоумение. После за секунда се ухили. — Без жени, разбирам! Разбира се, господа, разбира се. Но там са само жени.

Той ни проследи с поглед, докато излезем на улицата. Навън сега бе прекрасна, много ранна утрин. Слънцето още не бе изгряло, ала солената миризма се усилваше вече. По улиците се промъкваха котки, а от отделни прозорци се носеше сънен мирис на кафе. Всички светлини бяха угаснали. През няколко улици трополеше невидима каруца. Рибарски лодки цъфваха ката жълти и червени водни лилии по неспокойната Тежу, а долу бледен и тих, сега вече без изкуствената светлина, чакаше параходът — ковчегът, последната надежда. Продължихме да слизаме надолу, към него.

Бордеят представляваше доста жалка барака. Няколко тлъсти и развлечени жени играеха карти и пушеха. Те направиха ленив опит и после ни оставиха на мира. Погледнах часовника си. Шварц забеляза.

— Няма да продължи много — каза той. — А консулствата не отварят преди девет.

Това ми бе известно, както и на него. Ала на него не му беше известно, че слушане и разказване са две различни неща.

— Една година ни се струва безкрайна — каза Шварц, — а после внезапно става друго. През януари се опитах да избягам, когато ни пращаха на работа. След два дни бях открит, шибан с камшик по лицето от прословутия поручик Ц. и пъхнат за три седмици в карцера на хляб и вода. При втория опит тутакси ме заловиха. След това се отказах — и без друго беше почти невъзможно да пробиеш без храна и документи. Всеки полицай можеше да те спипа. А до лагера на Хелен имаше дълъг път.

Положението се промени, когато през май войната действително започна и четири седмици по-късно свърши. Ние бяхме в неокупираната зона, но се твърдеше, че военна комисия или дори гестапо ще проверява лагера. Известна ви е паниката, която избухна тогава?

— Да — казах аз. — Паниката, самоубийствата, петициите да ни пуснат предварително и нехайството на бюрокрацията, която доста пъти едва ли не пречеше. Не винаги. Имаше лагери, където комендантът беше разумен и на собствена отговорност освобождаваше емигрантите. Наистина, че някои от тях по-късно улавяха в Марсилия или на границата.

— В Марсилия! Там Хелен и аз вече си имахме отрова — отвърна Шварц. — Малки капсули. Те даваха на човек фаталистично спокойствие. Един аптекар в моя лагер ми ги продаде. Две капсули. Не знаех точно какво съдържат, но му повярвах, че глътне ли ги, човек умира бързо и почти безболезнено. Той твърдеше, че отровата е достатъчна за двама. Продаде ми я, защото се боеше да не я погълне сам призори в часа на отчаянието, преди да се развидели.

Наредени бяхме като за клане. Поражението беше дошло твърде ненадейно. Никой не бе го очаквал толкова бързо. Още не знаехме, че Англия няма да сключи мир. Само виждахме, че всичко е загубено. — Шварц помръдна уморено. — Ние и сега не знаем дали всичко не е загубено. Изтласкани сме до брега. Остава ни морето само.

Морето, мислех аз, и параходи, които все още го кръстосват.

На вратата се появи съдържателят на последната кръчма, в която бяхме седели. Поздрави ни подигравателно с нещо като козируване. После зашушука с дебелите курви. Едната от тях, жена с огромен бюст, се приближи към нас.

— В същност как я правите тази работа? — попита тя.

— Какво?

— Сигурно ужасно боли.

— Какво? — разсеяно запита Шварц.

— Любовта на моряка в открито море — изкрещя шефът откъм вратата и от много смях сякаш му се щеше да изплюе всичките си зъби.

— Скромният философ там ви е излъгал — обърнах се аз към жената, която бе донесла със себе си и здравата миризма на дървено масло, чесън, лук, пот и живот. — Не сме хомосексуалисти. И двамата участвувахме във войната срещу Абисиния и туземците ни кастрираха.

— Италианци ли сте?

— Бяхме — отвърнах аз. — Когато си кастриран, вече не принадлежиш на никоя нация. Ставаш космополит.

Известно време жената размишлява върху това.

— Tu es comique^[1] — сериозно ме увери тя и като люшкаше огромния си задник, се върна при вратата, където незабавно и безцеремонно бе удостоена от шефа.

— Странно нещо е състоянието на безнадеждност — каза Шварц. — Колко упорито се е загнездило в нас това, което дори не се нарича вече Аз, а само някакъв порив за живот, желание да съществуваш, само да съществуваш. Понякога изпадаме в състоянието, описано от рибарите при тайфун — абсолютно затишие, право в сърцето на вихрушката. Предаваме се, държим се като бръмбара, който се преструва на умрял, ала не сме. Само за да преживеем сме се отказали от всякакво друго напрежение, освен от голия инстинкт за живот. Ние сме само будна, концентрирана, крайна пасивност. Не можем да пилеем повече. Затишие, додето тайфунът бушува, опасал ни като кръгъл зид. И изведнъж няма страх, няма отчаяние; те също са лукс, който вече не можем да си позволим. Напрежението, което бихме разходвали по тях, трябваше да е извлечено от екстракта на инстинкта за живот и да го отслаби — затова и то бива отстранено. Ние не сме нищо друго освен взор и обособена, съвършено пасивна готовност. Обладава ни особена, невъзмутима ведрина. През тези дни понякога имах чувството, че навярно това е състоянието на индийския йога, който също отхвърля всичко, докосващо се до съзнателното Аз, за да…

Шварц се запъна.

— За да търси бог? — полуиронично запитах аз.

Шварц поклати глава.

— За да го намери. Ние го търсим винаги. Ала го търсим така, сякаш ни се е доплувало, и за да стигнем целта, скачаме във водата с много дрехи, съоръжения и багаж. Трябва да сме голи. Тъй голи, както бях през нощта, когато напуснах сигурната чужбина, за да се завърна в опасната родина, и пресякох Рейн като бързей на съдбата, едно тясно, огряно от луната късче живот.

Понякога в лагера си мислех за тази нощ. Мисълта за нея не ме правеше по-слаб, напротив, вливаше ми сила. Бях сторил това, което животът бе ми наложил, не бях претърпял крушение, бях имал с Хелен втори живот, дарен от небето, а отчаянието, което бе дошло и само понякога още бродеше из съня ми, беше тук, защото се случи другото: Париж, Хелен и неуловимото чувство, че не си сам. Някъде живееше Хелен, може би и с друг мъж, ала живееше. Колко ужасяващо много може да означава това във време като нашето, когато човек е по-нищожен дори и от мравката под ботуша!

Шварц замълча.

— Намерихте ли бог? — попитах аз. Въпросът беше суров, ала внезапно доби такава важност за мен, че въпреки всичко го зададох.

— Едно лице в огледалото — отвърна Шварц.

— Чие лице?

— То винаги е едно и също. Вие познавате ли вашето? С което сте се родили?

Погледнах го изненадано. Той бе употребил и по-рано същия израз.

— Едно лице в огледалото — повтори Шварц. — А лицето, което наднича иззад рамото ви, и след него пак другото, ала изведнъж огледалото с неговите безкрайни повторения се оказвате вие. Не, аз не го намерих. Какво ли щяхме да правим с него, ако го бяхме намерили? За да имахме тази способност, би трябвало да престанем да бъдем човеци. Да търсим — това е вече друго нещо. — Той се усмихна. — Ала тогава нямах излишни нито време, нито сила. Бях прекалено ниско. Мислех единствено за това, което обичах. Живеех от него. Не мислех вече за бога. Нито за справедливостта. Един кръг се бе затворил. Също както при реката. Повтори се. И отново зависеше само от мен. Когато настъпи това състояние, сами ние не можем да направим почти нищо. Не е и необходимо — размисълът само би ни смутил. Нещата стават от само себе си. Ние сме се завърнали от жалката изолираност на човека в анонимния закон на движението и всичко, което трябва да сторим, е да сме готови да потеглим, когато невидимата ръка леко докосне рамото ни. Необходимо е само да се оставим да ни водят — не задаваме ли въпроси, закриляни сме. Вероятно смятате, че говоря мистични глупости.

Поклатих глава.

— Познавам го и аз. То се появява и в мигове на голяма опасност. Познавал съм хора, които са го изживели във войната. Те напускаха внезапно, без причина, ала и без колебание скривалище, което минута по-късно ставаше братска могила. Те не знаеха защо; по правилата на разума скривалището е сто пъти по-сигурно от незащитения ров, в който влизаха.

— Извърших невъзможното — каза Шварц. — Изглеждаше най-естественото нещо на света. Опаковах си багажа и една сутрин излязох от лагера на пътя. Не опитах общоприетия начин — да се измъкна през нощта. В щедрата светлина на едно ясно утро се запътих към изхода. Обясних на охраната, че съм свободен, бръкнах в джоба, дадох на двамата пазачи малко пари и им казах да пият по едно за мое здраве. До такава степен изглеждаше изключено някой да прояви подобно нахалство и да напусне лагера открито, че в смайването си двете селски момчета в униформи дори не помислиха да ми поискат документа за освобождаване.

Аз бавно вървях по селския път. Не тичах, макар че след двайсет крачки вратата на лагера зад мен сякаш се превърна в челюсти на змей, който дебнеше да ме налапа. Спокойно прибрах паспорта на мъртвия Шварц, който бях размахал небрежно пред очите на охраната, и продължих. Миришеше на розмарин и тамян. Бе мирисът на свободата.

След известно време се престорих, че връзвам обувката си. Наведох се и така погледнах назад. По пътя нямаше никой. Тръгнах по-бързо.

Не притежавах нито един от многобройните документи, които се изискваха по онова време. Говорех сносно френски и разчитах може би да мина за французин, говорещ на диалект. Нали тогава цялата страна все още бе на крак. Селищата бяха пълни с бегълци от окупираните области, а пътищата гъмжаха от всякакви превозни средства — каруци с легла и покъщнина и бягащи войници.

Стигнах до малка странноприемница с градинка и няколко маси, а зад нея — зеленчукова градина със зарзават и овощия. Помещението бе настлано с плочки и миришеше на разлято вино, пресен хляб и кафе.

Прислужваше ми босоного момиче. То постла покривка и нареди кана, чаша, чиния, мед и хляб. Несравним лукс — от Париж насам не бях виждал подобно нещо.

Навън, зад прашния плет, се влачеше потрошеният свят, тук, в слънчевата сянка на дърветата, се крепеше едно трепетливо кътче мир, с жужене на пчели и златния светлик на късното лято. Усетих, че бих могъл да го изпия в запас, както камилите водата за пътя през пустинята. Затворих очи, почувствувах светлината и пих.