Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (4)

IV

Чакалнята бе празна. На една етажерка до прозореца бяха сложени растения с дълги, жилави листа. На масата имаше списания с нацистки големци, по заглавните страници — войници и маршируващо поделение на Хитлеровата младеж. Чух бързи стъпки — на вратата стоеше Мартенс. Той втренчи очи в мен, свали очилата и зажумя. Светлината в чакалнята бе слаба. Не ме позна веднага, навярно заради мустаците.

— Аз съм, Рудолф — казах аз. — Йозеф.

Той вдигна ръка да мълча.

— Откъде идеш? — прошепна той.

Повдигнах рамене. Важно ли бе това?

— Аз съм тук — казах аз. — Трябва да ми помогнеш.

Той ме погледна. На слабата светлина късогледите му очи напомняха очите на риба зад, дебелото стъкло на аквариум.

— Имаш ли разрешение да пребиваваш тук?

— Само от мен самия.

— Как премина границата?

— Това е без значение. Дошъл съм да видя Хелен.

Той втренчено ме загледа.

— Дошъл си за това?

— Да — казах аз.

Внезапно се почувствувах спокоен. Не бях вече сам и изведнъж вълнението бе изчезнало, защото обмислях как да успокоя изненадания човек пред себе си.

— За това? — попита той пак.

— Да, за това. И ти трябва да ми помогнеш.

— Боже мой!

— Умряла ли е?

— Не, не е умряла.

— Тук ли е?

— Да. Беше тук. Поне преди една седмица.

— Можем ли да говорим сега? — попитах аз.

Мартенс кимна.

— Отпратих сестрата. Ако дойдат пациенти, мога да отпратя и тях. Не мога да те приема в дома си. Ожених се. Преди две години. Разбираш ме…

Разбирах. Отдавна вече в хилядолетния райх не можеше да се довериш дори и на роднините си. Спасителите на Германия ежедневно тръбяха, че доносничеството е национална добродетел. Изпитах го на гърба си. Братът на жена ми бе направил донос срещу мен.

— Жена ми не е нацистка — каза припряно Мартенс. — Но ние никога не сме — той объркано ме погледна — говорили за случай като този. Не съм сигурен как ще реагира. Ела, влез тук.

Той отвори вратата към кабинета си и я заключи след нас.

— Остави я отключена — казах аз. — Заключеният кабинет е по-подозрителен от това да ни видят.

Той завъртя обратно ключа и ме погледна.

— Йозеф, за бога, какво търсиш тук? Тайно ли си дошъл?

— Да. И не е необходимо да ме укриваш. Настаних се в един хотел извън града. Дойдох при теб само защото не знаех кой друг да уведоми Хелен, че съм тук. От пет години не съм чул нищо и не знам какво е станало с нея. Не знам дали не е омъжена повторно. Ако е омъжена повторно…

— И затова си дошъл тук?

— Да — учудено попитах аз. — За какво друго?

— Трябва да те скрием — каза той. — През нощта можеш да спиш в кабинета тук на кушетката. Ще те събудя преди седем часа.

В седем идва прислужницата да почисти. След осем ?пак можеш да влезеш. До единадесет часа няма пациенти.

— Омъжена ли е?

— Хелен? — Мартенс поклати глава. — Дори не вярвам да се е развела с теб.

— Къде живее? В старото жилище ли?

— Мисля, че да.

— Живее ли някой при нея?

— Кой?

— Майка й. Сестра й. Брат й. Или друг някой роднина.

— Не знам точно.

— Трябва да узнаеш — казах аз. — И трябва да й кажеш, че съм тук.

— Защо не й го кажеш ти сам! — попита Мартенс. — Ето телефона.

— Ами ако има някой при нея? Брат й, който вече веднъж направи донос срещу мен?

— Прав си. Навярно и тя като мен ще загуби самообладание. Това би могло да я издаде.

— Аз дори не знам какво е отношението й към мен, Рудолф. Оттогава са изминали пет години, а преди това бяхме женени само четири години. Пет години са повече от четири — а отсъствието е десет пъти по-дълго от съвместния живот.

Той кимна.

— Не те разбирам.

— Възможно е. Аз също не се разбирам. Ние водим различен живот.

— Защо не й писа?

— Не мога сега да ти обясня това, Рудолф. Иди при Хелен. Говори с нея. Разбери какво мисли. Ако сметнеш за добре, кажи й, че съм тук и я попитай как мога да се срещна с нея.

— Кога да отида?

— Веднага, естествено — казах аз учудено.

Той се огледа.

— Къде ще останеш през това време? Тук е несигурно. Ако не й се обадя, жена ми може да изпрати прислужницата. Свикнала е след приемния час да се качвам при нея. Освен да те заключа, но и това ще бие на очи.

— Не желая да ме заключват — обясних аз. — Не можеш ли да кажеш на жена си, че се налага да отидеш при някой пациент?

— После ще й кажа. Така е по-просто.

Видях как в очите му светна един лъч и ми се стори, че за секунда намигна с лявото. Напомни ми за момчешките години.

— Дотогава ще стоя в катедралата — казах аз. — Църквите и днес са толкова сигурни, колкото през средновековието. Кога да ти позвъня?

— След час. Представи се за Ото Щурм. А аз как да те намеря? Не е ли по-добре да отидеш някъде, дето има телефон?

— Където има телефон, има и опасност.

— Да. Може би. За миг той спря нерешително. — Да, може би имаш право. Ако още не съм се върнал, позвъни пак или предай къде се намираш.

— Добре.

Взех шапката си.

— Йозеф — каза той.

Обърнах се.

— Навън как е? — попита той. — Така — без всичко…

— Без всичко? — отвърнах аз. — Приблизително така: без всичко. Но не съвсем. А тук как е? С всичко и без едно?

— Лошо — каза той. — Лошо, Йозеф. Но изглежда блестящо.

Тръгнах към катедралата по най-слабо оживените улици. Не беше далеч. На „Кранщрасе“ край мен измарширува рота войници. Пееха непозната песен. На площада пред катедралата отново видях войници. Малко по-горе, пред трите разпятия на Малката църква, стояха плътно един до друг около триста души. Почти всички бяха в нацистки униформи. Чух някакъв глас и потърсих оратора, ала не го открих. След известно време забелязах черен високоговорител на един подиум. Той стърчеше там, оголен и сам, автоматът, и крещеше за правото да се завоюва обратно всяка педя немска земя, за по-голяма Германия, за мъст и за факта, че мирът в света бил сигурен, ако светът постъпел тъй, както искала Германия, а това било правото.

Отново бе излязъл вятър и люшкащите се клони хвърляха неспокойните си сенки върху лицата, крещящия автомат и мълчаливите каменни скулптури на Христос и двамата разбойници на кръста на стената на църквата. Лицата на слушателите бяха съсредоточени и прояснени. Те вярваха в това, което им крещеше автоматът, и за тази странна хипноза, която се извършваше тук, бе показателно, че ръкопляскаха, сякаш бе човек, на този, който не можеше нито да ги види, нито да ги чуе. То ми се стори показателно и за празния, злокобен фанатизъм на нашето време, което, изпълнено с истерия и страх, върви след лозунги, без значение дали ги издига някой отдясно или отляво, стига да отнеме на масата досадното мислене и отговорността, че трябва да поддържа онова, от което се страхува, но не може да избегне.

 

Не очаквах в катедралата да има толкова много хора. После се сетих, че бяха последните дни от май и че през този месец всяка вечер се отслужваше литургия. За секунда размислих дали не е по-добре да отида в някоя от протестантските църкви; но не знаех дали са отворени вечер. Свих се близо до входа на един празен чин. Свещите блещукаха в олтара; останалата част на църквата бе слабо осветена и мъчно можех да бъда раз-познат.

Свещеникът в олтара бавно обикаляше сред облак от тамян, брокат и светлина, обкръжен от дяконите в червени раса с бели наметки и от димящата кадилница. Чух органа и пеенето на хора и внезапно ми се стори, че виждам същите екзалтирани лица като ония, очи, които сякаш се намираха в същия буден унес, изпълнени с вяра, която не пита, и с желание за сигурност и безотговорност. Тук всичко бе по-кротко и по-умерено, отколкото отвън, ала религията на любовта към бога и ближния не винаги е била толкова умерена — през мрачните столетия и тя е коствала много кръв. В мига, в който е престанала да бъде преследвана, самата тя е започнала да преследва — с клади, меч и гилотина. С ехиден смях братът на Хелен ми бе обяснил тия неща в лагера: „Ние приехме методите на вашата църква. Вашата инквизиция с нейните изтезания в името на бога ни научи как да се отнасяме с враговете на вярата. Ние сме дори по-снизходителни — само в редки случаи изгаряме живи.“

Докато ме поучаваше, висях на един кръст — един от по-невинните начини да се изтръгват от арестантите имена на хора.

Свещеникът в олтара издигна златната дарохранителница и благослови тълпата. Седях много спокойно, но имах чувството, че плувам в хладка баня от дим, утеха и светлина. Тогава започна последната песен: „През тази нощ бъди мой покровител и страж“. Бях я пял като дете и тогава за мен опасността бе тъмнината на нощта — същото бе сега със светлината.

Тълпата започна да напуска катедралата. Трябваше да чакам още петнадесет минути и се изместих в ъгъла, до една от големите колони, които подпираха свода.

В същия миг видях Хелен. Първо ми се стори, че вихрушка изви сред изтичащия навън поток от хора. Някой там си проправяше път срещу течението, избутваше хора встрани, плъзгаше се сред тях напред; за секунди видях едно бяло, гневно и решително лице и за миг помислих, че е жена, която е забравила нещо. Не я познах веднага, защото не я бях очаквал тук. Едва когато ме бе поотминала, там, където тълпата се разреждаше, по едно движение на рамото, с което си пробиваше път, познах че беше тя. Сякаш не се докосваше до нищо. Свободно се плъзгаше сред хората и непосредствено след това застана почти сама в широката централна алея, пред свещите, пред синия и червен сумрак на високите романски прозорци, внезапно слаба и малка и вече почти сама и беззащитна.

Бях станал, за да уловя погледа й. Не посмях да махна с ръка. Имаше още прекалено много хора; в църквата подобно нещо би направило впечатление. Първата ми мисъл бе — жива е. Не е умряла и не е болна! Странно как в нашето положение първо за това мислим! Толкова сме изненадани, че нещо си е както преди, че някой още е тук.

Тя бързо продължи нагоре към хора. Измъкнах се от чина и я последвах. Пред стола за причастие Хелен се спря и се обърна. Внимателно заогледа хората, които още коленичеха, и бавно се върна по алеята. Спрях се. Тя бе толкова убедена, че ще ме открие някъде по чиновете, че мина съвсем близко до мен и едва не ме докосна. Последвах я. „Хелен — плътно до гърба й казах аз, когато тя отново спря. — Не се обръщай! Излез навън! Ще те последвам. Не трябва да ни виждат тук.“

Тя трепна, сякаш я бях ударил, и след това продължи. Защо ли бе дошла тук? Излагахме се на голяма опасност да бъдем познати. Но и аз самият не допусках, че ще има толкова, много хора.

Видях я да върви пред мен, но не изпитвах нищо друго освен загриженост час по-скоро да се измъкнем от църквата. Носеше черен костюм и малка шапчица, главата си държеше много вдигната, но леко наклонена встрани, сякаш се ослушваше за стъпките ми. Останах няколко крачки назад, толкова, че да не я изгубя от очи; неведнъж се бях убеждавал, че ни откриват, като стоим прекалено близко до някой друг.

Тя мина покрай каменния купол със светена вода, през големия портал и веднага сви наляво. Един широк път, настлан с каменни плочи, се виеше край катедралата, отделен бе от големия площад пред нея с железни вериги, прихванати от пясъчникови колове. Тя прескочи веригите, направи няколко крачки в тъмното, спря и се обърна. Не мога да обясня какво изпитах в този миг. Ако кажа, че пред мен сякаш мина целият ми живот, привидно отделен от мен, и внезапно се обърна и ме погледна — това е пак клише, и е вярно, и не е вярно, и въпреки това го почувствувах, но то не бе всичко. Приближих се към Хелен, към нейната слаба, тъмна фигура, към бледото й лице, очи, уста и оставих зад себе си всичко, което е било. Времето, което сме били разделени, не потъна; то остана, ала като нещо, което бях чел, а не изживял.

— Откъде идваш? — почти враждебно попита Хелен, преди да съм я приближил.

— От Франция.

— Пуснаха ли те?

— Не. Минах границата нелегално.

Бяха почти същите въпроси, които ми бе поставил Мартенс.

— Защо? — попита тя.

— За да те видя.

— Не трябваше да идваш!

— Знам. Повтарял съм си го всеки ден.

— Защо тогава дойде?

— Ако знаех, нямаше да съм тук.

Не смеех да я целуна. Тя стоеше плътно до мен, но тъй вцепенена, сякаш готова да се счупи, ако я докоснеш. Не знаех какво мисли, но отново я бях видял, тя живееше, а сега можех да си отида или да очаквам онова, което щеше да дойде.

— Ти не знаеш? — попита тя.

— Ще го знам утре. Или след една седмица. Или по-късно.

Погледнах я. Какво трябваше да се знае? Знанието бе малко пяна, която играе по вълните. Всеки вятър можеше да я издуха, ала вълната оставаше.

— Ти си дошъл — промълви тя и лицето й се отпусна, стана нежно, приближи една крачка. Хванах я за раменете, а ръцете й бяха притиснати Към гърдите ми, сякаш все още искаше да ме отблъсне. Имах чувството, че стоим дълго време един срещу друг на черния ветровит площад пред катедралата сами и уличният шум само глухо ни докосваше, отдалечен като с висяща стъклена стена. Вляво, на около стотина крачки, диагонално на площада, се намираше ярко осветеният Градски театър с белите стъпала; помня още, че дори се почудих, че не го бяха превърнали в казарма или в затвор.

Край нас мина група хора. Някой се засмя, а неколцина се извърнаха към нас.

— Ела — прошепна Хелен. — Не можем да останем тук.

— Къде да идем?

— В твоето жилище.

Помислих, че не съм чул добре.

— В твоето жилище. Къде другаде?

— Могат да ме познаят по стълбите! Не живеят ли в къщата същите хора, както преди?

— Няма да те видят.

— А прислужницата?

— Ще я освободя за вечерта.

— А утре сутрин?

Хелен ме погледна.

— Дошъл си толкова отдалеч, за да ме питаш за всичко това, така ли?

— Не съм дошъл, за да ме заловят, а теб да вкарам в някой лагер, Хелен.

Внезапно тя се усмихна.

— Йозеф — каза тя, — не си се променил. Наистина, как си стигнал дотук?

— И аз самият не знам — отвърнах аз и неволно са усмихнах. Споменът, че и преди, полуразгневена, полуотчаяна от моята обстоятелственост, се е случвало да каже същото, изведнъж изличи опасността.

— Но аз съм тук — казах аз.

Тя поклати глава и видях, че очите й бяха пълни със сълзи.

— Още не — отвърна тя. — Още не! А сега ела, или наистина ще ни арестуват, защото стоим тъй, сякаш ти правя сцена.

Тръгнахме през площада.

— Не мога да дойда веднага с теб — казах аз. — Нали първо трябва да освободиш прислужницата! Взел съм стая в един хотел в Мюнстер. Там не ме познават. Исках да живея там.

Тя се спря.

— Докога?

— Това не знам — отвърнах аз. — Никога не съм могъл да мисля за онова, което следва, а само, че исках да те видя и че после би трябвало някак да се върна.

— През границата?

— Откъде другаде, Хелен?

Тя сведе глава и продължи. Помислих си, че сега трябваше да бъда много щастлив, ала не се чувствувах така. Навярно по-късно се чувствува истински. Сега, сега обаче знам, че бях.

 

— Трябва да телефонирам на Мартенс — казах аз.

— Можеш да го направиш от твоето жилище — отговори Хелен. Жегваше ме всеки път, когато казваше „твоето жилище“. Тя го правеше умишлено. Не знаех защо.

— Обещах на Мартенс да му позвъня след час — казах аз. — Значи сега. Ако не го сторя, той ще помисли, че нещо се е случило. Тогава може би ще постъпи непредпазливо.

— Той знае, че ще те взема.

Погледнах часовника. Вече бе минал четвърт час след уговореното време.

— Мога да го направя от най-близката кръчма — казах аз. — Ще трае само една минута.

— Боже мой, Йозеф! — гневно каза Хелен. — Ти наистина не си се променил. Станал си още по-педантичен.

— Това не е педантичност. Това е опит. Прекалено често съм виждал колко беди могат да се случат, ако пренебрегнем някоя дреболия. И знам прекалено добре какво значи чакане в опасност.

Хванах я за рамото.

— Без педантичности от този род нямаше да съм вече жив, Хелен.

Тя поривисто стисна ръката ми.

— Знам — измърмори тя. — Не виждаш ли, че се боя да не ти се случи нещо, ако дори и за минута те оставя сам?

Усетих сякаш цялата нежност на света.

— Няма да се случи нищо, Хелен. И в това може да се вярва. С цялата педантичност.

Тя се усмихна и повдигна пребледнялото си лице.

— Иди телефонирай! Но не от кръчма. Оттатък има телефон. Поставиха го, докато те нямаше. Там е по-сигурно, отколкото в кръчмата.

Влязох в стъклената кабина. Хелен остана вън. Позвъних на Мартенс. Номерът беше зает. Почаках известно време и пак позвъних. Монетата падна обратно — номерът все още бе зает. Обзе ме неспокойство. През стъклото виждах Хелен да се разхожда внимателно напред-назад. Направих й знак, но тя не ме видя. Тя наблюдаваше улицата, с проточен врат, зорко следеше, без да се издава прекалено много — и пазач, и ангел-хранител едновременно, в много добре ушит костюм, както сега забелязах. Видях също, докато чаках, че устните й бяха подсилени с червило. На жълтата светлина действуваха почти като черни. Дойде ми наум, че грим и червило не бяха желани в нова Германия.

Третия път се свързах с Мартенс.

— Жена ми говореше — каза той. — Почти половин час. Не можех да я прекъсна. За дрехи, война и деца.

— Сега къде е?

— В кухнята. Трябваше да я оставя да говори. Разбираш ме, нали?

— Да. Всичко е наред. Благодаря ти, Рудолф. Забрави всичко.

— Ти къде си?

— На улицата. Благодаря ти, Рудолф. Не се нуждая повече от нищо. Намерих всичко. Ние сме заедно.

Погледнах през стъклото Хелен и исках да окача, слушалката.

— Знаеш ли къде ще се подслониш? — попита Мартенс.

— Мисля, че да. Не се грижи. Забрави вечерта — сън, е било.

— Ако мога да направя още нещо — колебливо каза той, — обади ми се. В началото бях много изненадан. Разбираш ме…

— Да, Рудолф, разбирам. И ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— Ако искаш да пренощуваш тук, тогава бихме могли още да си поговорим…

Усмихнах се.

— Ще видим. Трябва да свършвам…

— Да, разбира се — забързан каза той. — Извинявай. Желая ти много щастие, Йозеф. Наистина!

— Благодаря ти, Рудолф.

Излязох от душната кабина. Вятърът ме грабна и едва ли не свали шапката от главата ми. Хелен бързо се приближи.

— Ела у дома! Ти ме зарази с твоята предпазливост. Изведнъж сякаш стотици очи от тъмнината са се втренчили в нас.

— Прислужницата същата ли е?

— Лена? Не, тя служеше на брат ми. Той искаше да знае дали ми пишеш. Или аз на теб.

— А сегашната?

— Тя е глупава и равнодушна. Ако я освободя, ще се зарадва, без да се замисли.

— Още ли не си я освободила?

Тя се усмихна и изведнъж стана много хубава.

— Нали първо трябваше да видя дали наистина си тук.

— Трябва да я освободиш, преди да вляза — казах аз. — Не трябва да ни вижда. Не можем ли да отидем някъде другаде?

— Къде?

— Да, къде?

Внезапно Хелен се изсмя.

— Стоим тук като невръстни деца, които трябва да се срещат тайно, защото родителите им намират, че са още прекалено млади! Къде да идем? В парка на двореца? В осем часа го затварят. В градските градини? В някоя сладкарница? Става много опасно!

Имаше право: Това бяха малките факти, които не бях предвидил — те никога не се предвиждат.

— Да, стоим тук като невръстни деца — повторих аз. — Сякаш сме захвърлени обратно в младостта ни.

Погледнах я. Беше на двадесет и девет години, но изглеждаше същата, както преди. Петте години помежду се бяха плъзнали като вода по млад тюлен.

— В същност аз дойдох тук наистина като невръстно дете — казах аз. — Всички доводи бяха против, ала както подобава на невръстното, не се замислях за после. Дори не знаех дали отдавна не живееш с някой друг.

Тя не отговори. Кестенявата й коса блестеше в светлината на фенера.

— Ще тръгна напред и ще отпратя прислужницата — каза тя. — Мразя да те оставям сам на улицата. Може пак да изчезнеш — така, както се появи. Къде ще стоиш дотогава?

— Там, където ме намери. В някоя църква. Мога да се върна в катедралата. Църквите са сигурни, Хелен. Аз съм станал голям познавач на френски, швейцарски и италиански църкви и музеи.

— Ела след половин час — прошепна тя. — Помниш ли още прозорците на нашето жилище?

— Да — отвърнах аз.

— Ако ъгловият прозорец е отворен, всичко е наред и ти можеш да се качиш. Ако е затворен, чакай, докато го отворя.

Това ми напомни за Мартенс и за младостта ми, когато играехме на индианци. Тогава светлината на прозореца беше сигнал за Кожения чорап или Винету, който чакаше долу. Повтаряше ли се? Вярно ли бе, че нещата се повтарят?

— Добре — казах аз и понечих да тръгна.

— Къде отиваш?

— Ще видя дали Мариенкирхе е още отворена. Доколкото си спомням, тя е красив пример на готическа архитектура. Междувременно се научих да ценя това.

— Престани! — каза тя. — Достатъчно тежко е, че трябва да те оставя сам.

— Хелен — отговорих аз. — Научил съм се да се пазя.

Тя поклати глава. От лицето й внезапно изчезна всяка следа от смелост.

— Недостатъчно обаче — каза тя, — недостатъчно. Какво ще правя, ако не дойдеш?

— Нищо не можеш да направиш. Телефонният ти номер същият ли е?

— Да.

Докоснах рамото й.

— Хелен, всичко ще се нареди.

Тя кимна.

— Ще те придружа до Мариенкирхе. Искам да съм сигурна, че си там.

Мълчаливо се запътихме нататък. Не бе далеч. Хелен се отдели от мен, без да каже дума. Гледах след нея, докато пресичаше стария пазарен площад. Вървеше бързо и не се обръщаше.

Останах в сянката на портала. Отдясно, в тъмното, се намираше кметството, само по каменните лица на старите скулптури блестеше ивица лунна светлина. През 1648 на главното стълбище е бил обявен краят на тридесетгодишната война, както и началото на хилядолетния райх през 1933. Помислих си дали ще доживея да обявят тук и неговия край.

Не се опитах да вляза в църквата. Изведнъж ми стана противно да се крия. Истина е, че и непредпазлив не исках да ставам, ала откак видях Хелен, вече не желаех без нужда да бъда подгонен звяр.

Продължих да вървя, за да не правя впечатление. Градът, който дотогава ми се бе показал опасен, познат и отчужден, сега започна да живее. Усетих го, защото аз самият бях започнал да живея. Анонимното съществование на последните години, което е било в същност вегетиране, растеж без плод от ден на ден, изведнъж не ми се стори вече тъй безполезно. То ме бе оформило и като крехък, напъпил тайно цвят се появи внезапно чувство за живот, непознато за мен. То нямаше нищо общо с романтиката, но бе ново и възбуждащо като голям, блестящ тропически цвят, поставен с магическа пръчка на един посредствен храст, от който можем да очакваме най-много няколко скромни, посредствени, малки пъпки. Стигнах до реката, застанах на моста и през перилото се загледах във водата. Вляво от мен се намираше средновековна стражница, в която сега бе уредена обществена пералня. Прозорците бяха осветени и момичетата още работеха. Светлината на широки снопове се струеше по реката. Черният вал с липите стърчеше пред високото небе, а отдясно се простираха градините, обгърнати от силуета на катедралата.

Стоях съвършено тихо и се чувствувах безкрайно разтоварен. Чуваха се само плисъкът на водата и приглушените гласове на перачките зад прозорците. Не разбирах какво говореха. Онова, което чувах, бяха само човешки звуци, още неоформени в думи. Знак, че наблизо има хора — все още не знаци на лъжата, на измамата, на глупостта и на адската самота, които като завършени думи биха наподобявали отблъскващи високи тонове на една чисто замислена мелодия.

Дишах и ми се струваше, че дишам с ритъма на водата. За един миг, извън времето, дори усетих, че бях част от моста и водата изтича като дъха ми и заедно с него през мен. Виждаше ми се естествено и не се учудвах. Не мислех. И мислите ми бяха неосъзнати, както дъхът ми и водата.

Вляво от мен по черната алея на липите бързо премина една забулена светлина. Очите ми я проследиха и после отново чух гласовете на перачките. Осъзнах, че известно време не ги бях чувал. Сега усетих отново и миризмата на липите. Слаб вятър я носеше над водата.

Странствуващата светлина угасна, а едновременно с това угаснаха и прозорците зад мен. Водата за минута бе черна и тинеста, а после изплуваха тесните рефлекси на луната, засенчени преди от по-силната светлина на пералнята. Но сега, останали сам-сами, те затанцуваха много по-нежно и по-разнолико от грубата жълта светлина преди. Помислих за живота си, в който преди години също бе угасена една светлина, и се запитах дали и в него не биха могли да изплуват отново много и кротки светлини, които никога преди не бях виждал, също както сега отражението на луната в реката. Осезаема за мен досега е била само загубата, а не и възможността да спечеля нещо чрез нея.

Напуснах моста и тръгнах напред-назад по тъмната алея с дърветата на вала, докато изтече половиният час, който трябваше да изчакам.

Миризмата на липите се усилваше в растящата нощ и луната посипваше покривите и кулите със сребро. Сякаш градът искаше да направи всичко, за да ми покаже, че съм си изградил една лъжа, че никъде не ме дебне опасност; че мога да се прибера, с упование, след продължителна заблуда, за да възстановя своето Аз.

Не бе необходимо да се браня срещу това. Автоматично нещо бдеше в мен и ме охраняваше от всички страни. Прекалено често ме бяха арестували точно по същия начин в Париж, Рим и други градове — отдаден на красотата и залъган със сигурност чрез измамната й илюзия за любов, разбиране и забрава. Полицаите не забравяха. А лунната светлина и мирисът на липи не превръщаха доносниците в светци.

Запътих се към Хитлерплац предпазливо, с опнати като крила на прилеп сетива. Къщата се намираше на ъгъла на една улица, която се вливаше в площада. Улицата носеше старото си име.

Прозорецът бе отворен. Дойде ми на ум историята на Херо и Леандър и приказката за царските деца, в която една бавачка угаси светлината и царският син умря — аз не бях царски син, помислих си, а и немците имат много хубави приказки, но въпреки това или може би точно заради това — и най-жестоките концентрационни лагери на света. Спокойно прекосих улицата, и тя не бе нито Хелеспонт, нито Северно море.

Във входа някой се зададе срещу мен. Нямаше как да свърна и продължих към стълбите, сякаш знаех къде искам да ида. Бе една възстара жена, която не познавах от преди. Сърцето ме стегна — Шварц се засмя: — Още едно клише, което става истина за нас едва когато сме го изпитали. Не се обърнах, чух входната врата да се затваря и бързо изтичах нагоре по стълбите.

Вратата беше отворена един сантиметър. Бутнах я и застанах срещу Хелен.

— Видя ли те някой? — попита тя.

— Да. Една възстара жена.

— Без шапка?

— Да, без шапка.

— Трябва да е била прислужницата. Стаята й е на тавана. Казах й, че до понеделник следобед е свободна; сигурно се е туткала горе. Тези момичета си въобразяват, че човек няма в главата си нищо друго освен да критикува дрехите им на улицата.

— По дяволите прислужницата — казах аз. — Тя не ме позна, независимо дали е била същата или не. Разбирам, когато някой ме познае.

Хелен взе мушамата и шапката от ръцете ми и искаше да ги закачи.

— Не тук — казах аз. — В гардероб. Ако някой дойде, би могъл да ги види.

— Никой няма да дойде — каза Хелен и тръгна пред мен. Обърнах се, завъртях ключа на вратата и я по-следвах.

 

През първите години на изгнанието си често бях мислил за моето жилище; по-късно се опитах да го забравя. Сега, когато се намирах в него, не изпитвах почти нищо. То стоеше там като картина, която някога бях притежавал и която ми напомняше за определен период от моя живот. Застанах на вратата и се огледах. Почти нищо не бе променено. Диванът и креслата бяха облечени с нов плат.

— По-рано не бяха ли зелени? — попитах аз.

— Сини — каза Хелен.

Шварц се извърна към мен.

— Вещите имат свой живот и става нетърпимо, когато ги сравняваме със собствения.

— Защо да сравняваме? — попитах аз.

— Не го ли правите?

— Да, ала не на различни нива. Ограничавам се върху себе си. Когато стоя гладен на пристанището, се сравнявам е едно въображаемо Аз, което освен това страда и от рак. Тогава за минута съм щастлив, че нямам рак и съм само гладен.

— Рак — каза Шварц и втренчи очи в мен. — Как попаднахте на него?

— Бих могъл да кажа и сифилис. Или туберкулоза. Рак е най-близкото.

— Най-близкото? — Шварц продължаваше да ме гледа втренчено.

— Аз ви казвам, че е най-далечното! Най-далечното. Използвах го само така, като пример.

— То е тъй далече, че е непонятно.

— Това е всяка смъртоносна болест, господин Шварц. Винаги.

Той кимна и замълча.

— Гладен ли сте още? — запита после той.

— Не. Защо?

— Споменахте нещо такова.

— То бе също само един пример. Днес вече два пъти съм ваш гост на вечеря.

Той повдигна очи.

— Как звучи! На вечеря! Колко утешително! Колко недостижимо, когато всичко е свършило.

Замълчах. След малко той по-спокойно каза:

— Жълтите кресла. Те бяха облечени с нов плат, това бе всичко през петте години, през които моят живот една дузина пъти си бе играл със съдбата. Понякога ни се струва, че има някакво несъответствие, именно това исках да кажа.

— Да. Човек умира, но леглото остава. Къщата остава. Вещите остават. Бихме искали и те да изчезнат, освен когато са ни безразлични.

— Не трябва да ги унищожават — казах аз. — Не сме толкова ценни.

— Не? — отвърна Шварц и повдигна към мен внезапно разстроеното си лице. — Неценни? Разбира се, че не! Ала кажете ми, щом като един човешки живот не е ценен, кое е ценното тогава?

— Нищо — отговорих аз и знаех, че беше истина и все пак не беше. — Само ние го правим ценен.

Шварц бързо отпи от тъмното вино.

— А защо не? — високо запита той. — Ще ми кажете ли защо да не му придават значение?

— Не мога да ви кажа. Това беше само един нелеп израз. Самият аз достатъчно го ценя.

Погледнах часовника. Току-що бе минало два часът. Оркестърът свиреше танцова музика — едно танго, от което кратки, заглушени изсвирвания на рог ми напомниха далечните сирени на отплаващ параход. Само още няколко часа до зазоряване, мислех аз, после ще мога да си вървя. Напипах билетите в джоба си. Там бяха. Още малко и не бих го повярвал; в необичайната музика, виното, спуснатите завеси и гласа на Шварц имаше нещо приспиващо и нереално.

— Все още стоях на вратата към всекидневната — продължи Шварц. — Хелен ме погледна и попита:

— Толкова чуждо ли ти е станало собственото ти жилище?

Поклатих глава и пристъпих няколко крачки. Обзел ме бе особен смут. Нещата сякаш искаха да посегнат към мен; но аз вече не им принадлежах. Прониза ме страх — може би не принадлежах вече и на Хелен.

— Всичко е както преди — казах бързо, страстно и отчаяно аз. — Всичко е както преди, Хелен.

— Не — отвърна тя. — Нищо не е вече така. Защо се върна? Затова ли? За да е всичко както преди?

— Не. Знам, че подобно нещо няма. Но не сме ли живели тук? Къде остана то?

— Не тук. Нито в старите дрехи, които сме захвърлили. Ти така ли смяташ?

— Не. Не питам за себе си. Ти обаче винаги си била тук. За теб питам.

Хелен ме погледна странно.

— Защо никога по-рано не си ме питал? — каза после тя.

— По-рано? — недоумяващ отговорих аз. — Защо по-рано? Аз не можех да дойда.

— По-рано. Преди да си отидеш.

Не я разбирах.

— Какво трябваше да питам, Хелен?

Тя се умълча известно време.

— Защо не ме попита дали не искам да дойда с теб? — каза тогава тя.

Погледнах я в очите.

— Да дойдеш с мен? Да се махнеш оттук? От семейството си? От всичко, което обичаше?

— Мразя семейството си.

Бях съвършено объркан.

— Ти не знаеш какво значи да си отвън — промърморих накрая аз.

— Тогава и ти не го знаеше.

Това беше вярно.

— Не исках да те отнемам оттук — вяло казах аз.

— Мразя всичко тук! — отвърна тя. — Всичко! За какво си се върнал?

— Тогава не си го мразила.

— За какво си се върнал? — повтори тя. Хелен стоеше на другия край на стаята, отдалечена от мен повече, отколкото с жълтите кресла и повече, отколкото от пет години време. Внезапно ме лъхна враждебност и живо разочарование и почувствувах смътно, че когато избягах и я изоставих, съвсем естественото за мен желание да не я излагам на затруднения може би тежко я бе засегнало.

— За какво си се върнал, Йозеф? — попита Хелен.

На драго сърце бих отговорил, че съм се върнал заради нея, ала в този миг не можех. Не беше тъй просто. Внезапно разбрах — и то в този миг, — че назад ме бе тласкало едно спокойно, неприкрито отчаяние. Всичките ми резерви бяха изчерпани и голата воля да преживея не е била достатъчно силна, за да устоя на ледената самота. Бях се оказал неспособен да си изградя нов живот. Навярно в дъното на душата си никога не съм го желал истински. Далеч още не бях приключил с предишния си живот — не го бях напуснал, още по-малко бях могъл да го превъзмогна; появила се бе гангрена и трябваше да избирам да пукна във вонята на гангрената или да се върна и да се опитам да я лекувам.

Никога не бях обмислял тези неща с такава точност, а и сега ми бяха ясни само като контури; чувствувах се обаче спасен да знам поне това. Мъката и смущението отстъпиха. Сега знаех за какво бях тук. От петте години изгнание не бях донесъл нищо освен изострените си сетива, готовността да живея, предпазливостта и опита на един мимолетен престъпник. Другото бе фалирало. Безбройните нощи между границите, зловещата тегота на едно съществование, на което е позволено да се бори само за малко храна и няколко часа сън, подземният живот на къртицата — те потънаха безследно, докато стоях тук, на прага на моето жилище. Бях фалирал наистина, ала нямах дългове. Бях свободен. Моето Аз от тези години се бе самоубило, когато прекрачих границата. Това не бе завръщане. Аз бях мъртъв, живееше някакво друго Аз и то живееше даром. Нямаше вече отговорност. Бремето отпадна.

Шварц се обърна към мен.

— Разбирате ли ме какво искам да кажа? Аз се повтарям и си противореча.

— Струва ми се, че ви разбирам — отговорих аз. — Възможността за самоубийство е милост, която осъзнаваме много рядко. Тя дава на човека илюзията за свободна воля. Вероятно затова извършваме повече самоубийства, отколкото предполагаме изобщо. Само че не го съзнаваме.

— Та нали тъкмо това мисля и аз! — каза Шварц оживено. — Само да бихме ги признали за самоубийства! Тогава бихме били способни отново да възкръсваме от мъртвите. Бихме могли да живеем няколко живота, вместо да влачим циреите на опита от една криза към друга и най-после от това да загинем.

— Естествено, че не можех да обясня на Хелен тези неща — продължи Шварц. — Не бе и необходимо. Наред с лекотата, която внезапно изпитах, аз дори нямах тази потребност. Напротив: усещах, че обясненията само биха ни объркали. Тя искаше навярно да й кажа, че съм се върнал заради нея, ала с новото си ясновидство аз знаех, че това би било моята разруха. Миналото би ни връхлетяло тогава с всичките възможни аргументи за вина, опущения и наранена любов и никога нямаше да намерим изход. Ако едва ли не светлата идея за духовно самоубийство сега имаше смисъл, тя трябваше да бъде още и съвършена и да обхване не само годините на изгнание, а и годините преди него, иначе би възникнала опасност от втора гангрена, още по-стара, и тя незабавно би се проявила. Хелен стоеше там, един враг, готов да нападне с любов и тънко познаване на беззащитните ми места, а аз щях да бъда в толкова неизгодно положение, че не бих имал никакви изгледи за успех. Ако преди бях усетил чувството за избавление, присъщо за смъртта, сега същото би се превърнало в мъчително морално падение — не смърт и възкресение, а тотално унищожение. На жени нищо не трябва да се обяснява; с тях трябва да се действува.

Пристъпих към Хелен. Докоснах рамото й, почувствувах как трепери.

— За какво си дошъл — още веднъж попита тя.

— Забравил съм вече, Хелен — отвърнах аз. — Гладен съм. Цял ден не съм ял нищо.

До нея, върху малка изрисувана италианска маса, в сребърна рамка стоеше фотографията на един мъж, когото не познавах.

— Нужно ли ни е още това? — попитах аз.

— Не — изненадана каза тя. Взе фотографията и я пъхна в чекмеджето на масата.

Шварц ме погледна и се усмихна.

— Тя не я хвърли — каза той. — Не я скъса, Сложи я в чекмеджето. Така можеше да я извади отново и да я постави, когато пожелае. Не знам защо, но този жест на raison d’ktre^[1] ме възхити. Пет години по-рано не бих го разбрал и бих направил сцена. Сега той приключи едно положение, което застрашаваше да стане неестествено. Ние понасяме големи думи в политиката, ала не и в чувствата. Все още не за съжаление. Обратното би било за предпочитане. Френският жест на Хелен не значеше по-малко любов — само женска предпазливост. Веднъж я бях разочаровал; защо трябваше веднага пак да ми се довери? Затова пък аз не напразно бях живял във Франция; не я попитах нищо. Какво ли трябваше да питам още? И как бих имал право на това? Засмях се. Тя се смая. После лицето й започна да се прояснява и тя също се засмя.

— В същност развела ли си се с мен? — попитах аз.

— Не — поклати тя глава. — Но не заради теб. Не го направих, за да ядосам семейството си.