Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (14)

XIV

Съдържателят на кръчмата, в която бяхме преди, се приближи към нас.

— Дебелата е отлична — с достойнство обясняваше той. — Французойка. Изпечен дявол, горещо я препоръчвам, господа! Нашите жени са пламенни, ала бързи. — Той примлясна. — Сега ще се сбогувам. Нищо по-добро от това да ни пречисти кръвта една французойка. Те разбират живота. С тях може и по-малко да се лъже, не е както с нашите жени. На добър път, господа! Не вземайте Лолита или Хуана. И двете нищо не струват, а Лолита обича да краде, когато няма как да внимаваме.

Той си отиде. Отвори вратата и утрото нахлу. Чу се ранната гълчава.

— Май и ние трябва да тръгваме — рекох аз.

— Привършвам разказа си — каза Шварц, — а имаме и още малко вино — Той поръча вино и кафе за трите жени, за да ни оставят на спокойствие.

— Тази нощ говорихме малко — продължи той. — Бях постлал якето си, а когато захладя, се покрихме с блузата и полата на Хелен и моя свитер. Хелен заспиваше и отново се събуждаше; веднъж в полусън имах чувството, че плаче, после отново ставаше необуздано нежна и преливаше от милувки, каквито не познавах от нея. Не питах нищо, нито й разказах какво бях чул в лагера. Обичах я много и все пак по необясним, трезв начин бях отдалечен от нея. В нежността се примеси тъга, която усилваше нежността; струваше ми се, че лежим, прилепнали плътно до отвъдното, твърде далеч, за да се върнем някога или за да пристигнем някъде, вече само летеж, близост и отчаяние, да, отчаяние, безмълвно задгробно отчаяние, върху което капеха щастливите ни сълзи, неизплакани призрачни сълзи на едно познание, на което е известен само краят, без да има вече пристигане или завръщане.

— Не можем ли да избягаме? — попитах още веднъж, преди Хелен да се промъкне обратно през бодливата тел.

Тя не ми отговори, преди да стъпи на другата страна.

— Не мога — пошепна тя тогава. — Не мога. Ще накажат други заради мен. Ела пак! Ела пак утре вечер. Можеш ли да дойдеш утре вечер?

— Ако не ме хванат преди това.

Тя втренчено ме погледна.

— Какво стана с живота ни? — запита ме после тя. — Какво сторихме, че стана така с живота ни?

Подадох й блузата и полата.

— Това най-хубавите ти дрехи ли са? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Благодаря ти, че си ги облякла. Сигурен съм, че утре вечер ще мога да дойда пак. Ще се скрия в гората.

— Трябва да се нахраниш. Имаш ли нещо за ядене?

— Имам. А може в гората да има ягоди. И гъби също или орехи.

— Ще издържиш ли до утре вечер? Ще донеса нещо.

— Разбира се. Почти съмна.

— Не яж гъби. Не ги познаваш. Ще донеса достатъчно храна.

Хелен си облече полата. Беше широка — светлосиня, на бели цветя. Намести я и я закопча, сякаш се препасваше за някоя битка.

— Обичам те — с отчаяние продума тя. — Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. Не го забравяй! Никога!

Казваше го почти всеки път, когато се разделяхме. Настъпи време, когато станахме достъпен дивеч за всички — и за френските жандарми, които ни дебнеха от побесняло чувство за ред, и за гестапо, което се опитваше да проникне в лагера, макар да се твърдеше, че има съглашение с правителството на Петен, което се е възпротивило. Никога не се знаеше кой ще те пипне и всяка раздяла сутрин биваше последна.

Хелен ми носеше хляб и плодове, а понякога парче салам и сирене. Не се решавах да сляза долу в близкото градче и да живея там. Устроих се в гората и заживях в оцелялата част на един порутен манастир, който открих недалеч. През деня спях или четях каквото ми носеше Хелен и наблюдавах пътя от един гъсталак, в който не можеше да ме открият. Хелен ми носеше и новините, и слуховете, че немците наближавали все повече и повече и хич не ги било грижа за техните договори.

И въпреки това беше живот, който едва ли не ни подлудяваше. Страхът се надигаше, понякога горчив като стомашен сок, ала навикът да живеем само за момента побеждаваше всеки път. Имахме хубаво време, а нощем небето бе осеяно със звезди. Хелен бе намерила някакво платнище, на което лежахме върху сухите листа в разрушения манастирски вход и се ослушвахме в шумовете на нощта.

— Как успяваш да изчезваш? — попитах я веднъж. — И то тъй често?

— Заемам поверителна служба, а се ползвам и с известно покровителство — отговори след малко тя. — Нали видя, понякога слизам и до селото.

— Затова ли успяваш да взимаш храна и за мен?

— Взимам я от лавката. Разрешават ни да купуваме оттам, щом имаме пари и ако има какво.

— Не се ли страхуваш, че някой би могъл да те види тук или да те предаде?

Тя се усмихна.

— Само заради теб. Не за себе си. Какво може да ми се случи? Нима не съм вече в затвора!

На следващата вечер не дойде. Стената на плача се разпадна, аз приближих дебнешком, бараките чернееха на слабата светлина, чаках, ала не дойде. Цяла нощ чувах жените, които бродеха до тоалетните, чувах стонове и въздишки. Внезапно по пътя видях засенчените светлини на автомобили. През деня останах в гората. Бях неспокоен; изглежда, нещо се бе случило. Известно време мислех за това, което бях чул в лагера и по някакъв странен обратим начин то се превърна в утеха за мен. Всичко беше по-добро, отколкото Хелен да е болна, отведена или мъртва. Тези три възможности стояха така плътно една до друга, че всичките означаваха едно. А животът ни бе в такава безизходица, че сега се касаеше единствено до това да не се загубим и един ден да се опитаме да се спасим от вихрушката в някой тих, залив. Може би тогава щяхме да успеем още веднъж да забравим всичко.

— Невъзможно е — каза Шварц. — Дори с цялата любов, с цялото съжаление, доброта и нежност. Знаех това и ми беше безразлично; лежах в гората и гледах втренчено прехвръкващите трупове на пъстрите листа, които се отделяха от клоните, и мислех само: запази я жива! Запази я жива, господи, и никога за нищо няма да я питам. Животът на човека е толкова по-значим от водовъртежите, в които попада. Запази я жива, само жива, и ако трябва да е без мен, запази я жива дори и тъй, но само да е жива!

Хелен не дойде и през следващата нощ. Затова пък вечерта видях отново два автомобила. Те се изкачваха по пътя към лагера. Промъкнах се в широк диаметър и различих униформи. Не видях дали бяха есесовски или военни униформи, но сигурно бяха немски. Прекарах ужасна нощ. Колите бяха дошли към девет часа и едва след един час отпътуваха обратно. Фактът, че бяха дошли нощем, почти потвърждаваше, че беше гестапо. Когато отпътуваха, не можах да разбера дали бяха отведени хора от лагера. Блуждаех — в буквалния смисъл на думата, — блуждаех по пътя и около лагера до сутринта. След това реших да вляза още, веднъж в лагера като техник, но видях, че постовете са удвоени и при тях — някакъв цивилен със списъци.

Денят ми се стори безкраен. Когато за стотен път се промъкнах край бодливата тел, внезапно видях на около двайсет крачки разстояние откъм моята страна увит във вестник пакет. Съдържаше парче хляб, две ябълки и бележка без подпис: тази вечер. Навярно Хелен го бе хвърлила, когато не съм бил там. Изядох хляба на колене, толкова безсилен се почувствувах. След това отидох до скривалището си и заспах. Събудих се следобед. Беше много ясен ден, изпълнен със златиста светлина като с вино. Всяка нощ шумакът се бе обагрял все по-пъстър. Сега буките и една липа се издигаха тъй жълти и червени под топлото следобедно слънце, грейнало над моята полянка, сякаш, докато съм спял, невидим художник ги бе превърнал във факли, които горяха неподвижно в безкрайно тихата светлина. Лист не помръдваше.

Шварц замълча.

— Моля ви, не губете търпение, ако правя привидно излишни описания на природата. През цялото това време природата бе за нас тъй важна, както е за животните. Тя никога не ни върна. Не ни искаше паспорт и документ, че принадлежим към арийската раса. Тя даваше и взимаше, но беше безлична, а това действуваше като балсам. През този следобед дълго време не се помръднах; боях се, че мога да прелея като блюдо, препълнено с вода. Тогава, в съвършената тишина, без никакъв повей на вятъра, изведнъж видях стотици листа да политат от дърветата надолу, като по тайнствена команда. Те спокойно се плъзнаха през ясния въздух и няколко паднаха връз мен. В този миг познах свободата на смъртта и нейната огромна утеха. Знаех, без да взимам решение, че не ме бе споходила милостта да завърша живота си, ако Хелен умре, че не е нужно да оставам сам и че тази милост е възмездието, дадено на човек за свръхмярата от любов, на която е способен и която надхвърля възможностите на създанието — аз го осъзнах, без да мисля, и още докато го съзнавах, като че ли в един много далечен смисъл, не бе вече тъй необходимо да умирам.

Хелен не стоеше в редицата на стената на плача. Тя дойде едва след като другите си бяха отишли. Облечена бе с къси панталони и блуза и ми подаде през телта бутилка вино и един пакет. Изглеждаше много млада в необичайните дрехи.

— Тапата е извадена — каза тя. — Ето и канче. — Тя леко се провря през бодливата тел. — Сигурно си примрял от глад. В лавката намерих нещо, което от Париж насам не си виждал.

— Одеколон — отвърнах аз. Свежа, тя ухаеше в свежата нощ. Хелен поклати глава. Видях, че косата й бе подстригана — беше по-къса от преди.

— Но какво се е случило? — внезапно ядосан попитах аз. — Помислих, че са те отвели и си едва ли не на умиране, а ти пристигаш, сякаш си била в козметичен салон. И маникюр ли ти направиха?

— Направих си го сама. — Тя вдигна ръцете си и се засмя. — Хайде да изпием виното!

— Какво се е случило? Гестапо ли дойде?

— Не. Една военна комисия. Но с двама чиновника: от гестапо.

— Отведоха ли някого?

— Не — отвърна тя. — Дай ми да пия.

Видях, че бе много възбудена. Ръцете й горяха, а кожата й беше толкова суха, като че ли всеки момент щеше да запращи.

— Те бяха тук — каза Хелен. — Дойдоха да направят списък на нацистите в лагера. Трябва да бъдат върнати в Германия.

— Много ли са?

— Достатъчно. Не сме допускали, че са толкова много. Някои от тях никога не са го признавали. Имаше една, която познавах — тя изведнъж се изстъпи напред и заяви, че е нацистка, че е набавила ценни сведения, че иска да се върне в Отечеството. Тук се държали с нея отвратително, веднага да я вземели с тях. Познавах я добре. Прекалено добре. Тя знае…

Хелен бързо отпи и ми подаде канчето.

— Какво знае?

— Не мога вече точно да кажа. Имаше толкова много нощи, през които говорихме, говорихме. Тя знае коя съм… — Хелен вдигна глава. — Никога няма да се върна! Никога! Ще се самоубия, ако искат да ме отведат!

— Няма да се самоубиеш и няма да те отведат. Защо! Бог знае къде е Георг; той не научава всичко. И защо тази жена ще поиска да те издаде? Какво ще й помогне?

— Обещай ми, че няма да позволиш да ме върнат.

— Обещавам ти — казах аз. — Тя бе прекомерно възбудена, за да можех да сторя нещо друго, освен в безсилието си да обещая всемогъщество.

— Обичам те — каза тя със Своя дрезгав, възбуден глас. — Обичам те, каквото и да се случи някога. Трябва да го вярваш, винаги.

— Вярвам — отговорих аз. И вярвах, и не вярвах.

Изтощена, Хелен се облегна назад.

— Ще бягаме — казах аз. — Още тази нощ.

— Къде? Имаш ли паспорт?

— Да. Даде ми го един, който работеше в канцеларията, където държаха документите на интернираните. Твоят у кого е?

Тя не отговори. Известно време гледа втренчено пред себе си.

— Тук има едно еврейско семейство — започна после тя. — Мъж, жена и дете. Дошли преди няколко дни. Детето е болно. Излязоха напред и те. Искали да се върнат в Германия. Капитанът ги попита да не би да са евреи. Били немци, каза мъжът. Искали да се върнат. Капитанът понечи да им каже нещо, но двамата гестаповци бяха там. „Наистина ли искате да се върнете!“ — запита още веднъж той. „Запишете ги, капитане — се намеси един от гестаповците и се засмя. — Ако толкова много копнеят за родината, ще им направим удоволствието.“ Записаха ги. С тях не може да се разговаря. Казват, че не могат да продължат. Детето било тежко болно. И без това скоро щели да отведат оттук и другите евреи; по-добре било да се обадят по-рано. Ние сме седели в капана. По-добре било да вървим доброволно. Приличат на глухи катъри. Трябва да поговориш с тях.

— Аз? Какво мога да им кажа?

— Ти си бил там. Оттатък си бил на лагер. Върнал си се. И отново си избягал.

— Къде да им го кажа?

— Тук. Ще доведа мъжа. Знам къде е. Веднага. Аз съм му казала. Още може да се спаси.

 

След четвърт час тя доведе един слабоват човек, който отказа да се провре през бодливата тел. Стоеше на страната на лагера, аз от другата — и ме слушаше. Сетне дойде и жената. Беше много бледа и не пророни дума. Бяха ги заловили двамата с детето преди около десетина дни. Били в различни лагери и после избягали, а мъжът по едно чудо пак бе намерил жената. Навсякъде бяха оставяли имената си след себе си — по уличните камъни и по ъглите на къщите.

Шварц ме погледна.

— Знаете Via Dolokosa^[1], нали?

— Кой не го знае! Започва от Белгия и стига до Пиринеите.

Via Dolokosa бе създаден в началото на войната. След нахлуването на немските войскови части в Белгия и пробива на линията Мажино бе почнало голямото бягство, първо с автомобили, натоварени с покъщнина и легла, а после с всякакъв вид превозни средства — с велосипеди, с конски талиги, с каруци, теглени от хора, с детски колички и накрая в безкрайни редици пеша към юг, преследвани от бомбардировачите-щуки, през разгара на лятото във Франция. Започна и бягството на емигрантите на юг. По онова време изникнаха уличните вестници. Върху уличните зидове, по къщите в селата, по ъглите на кръстопътищата хората записваха с въглен, с тебешир, с боя имената и виковете си за помощ. Емигрантите, които години наред бягаха и се криеха от полицията, имаха освен това и верига от свръзки от Ница до Неапол и от Париж до Цюрих. Това бяха хора, които живееха там и предаваха сведения, разменяха адреси, даваха съвети. У тях можеше и да се подслониш за няколко нощи. С тяхна помощ човекът, за когото говореше Шварц, бе открил жена си и детето си, нещо, което иначе би било по-трудно, отколкото да намериш пословичната игла в купа сено.

„Решим ли да останем, пак ще ни разделят — обясни ми човекът. — Това е женски лагер. Вкараха ни заедно, но само за няколко дни. Вече ми съобщиха, че ще ме пратят другаде, в един от мъжките лагери. Не бихме го понесли.“

— Той бе обмислил всичко — каза Шварц. — Така било по-добре. Не били в състояние да бягат; били опитали. Едва не умрели от глад. А сега — детето лежало болно, жената била изтощена; самият той нямал вече сили. По-добре било да се отиде доброволно; останалите тук сме били само още като добитък в двора на кланица. Щели да ни отведат според нуждата и настроението. „Защо не ни пуснаха да тръгнем още когато му беше времето!“ — каза накрая той — деликатен, тънък човек, с тясно лице и малки, тъмни мустачки.

Никой не би могъл да каже. Истина бе, че не искаха да ни задържат, ала не искаха и да ни пуснат — в сгромолясването на една нация това бе незначителен парадокс, недостатъчно забелязан от ония, които биха могли да го отстранят.

Следващия следобед по пътя се изкачваха два камиона. В същия миг видях как бодливата тел сякаш оживя. Около една дузина жени си помагаха при провирането. Разпиляха се в гората. Стоях скрит, додето забележа Хелен.

— Предупредиха ни от префектурата — каза тя. — Немците са дошли да отведат онези, които желаят да се върнат. Не се знае какво друго ще се случи, затова ни разрешиха да се скрием в гората, докато си тръгнат.

Това бе първия път, когато я виждах денем, освен през краткия миг на пътя. Дългите й крака и лицето й бяха обгорели; но беше много слаба. Очите бяха прекалено големи и прекалено блестящи, а лицето — прекалено тясно.

— Даваш ми храната си, а сама гладуваш — казах аз.

— Имам достатъчно за ядене — отвърна тя. — Това е осигурено. Ето — тя бръкна ръка в джоба — дори и парче шоколад. Вчера можахме да купим Pate de foie gras^[2] и сардини в консерви. Без хляб обаче.

— Ще отиде ли човекът, с когото говорих? — попитах аз.

— Да…

Внезапно лицето на Хелен потрепна.

— Никога няма да се върна — каза после тя. — Никога! Ти си ми го обещал! Не желая да ме хванат!

— Няма да те хванат.

След един час колите отпътуваха. Жените пееха. Вятърът донесе „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“.

През тази нощ дадох на Хелен част от отровата, която бях получил в „Льо Верне“.

След един ден тя знаеше, че Георг е научил къде е.

— Кой ти каза? — попитах аз.

— Някой, който знае.

— Кой?

— Лекарят на лагера.

— Той откъде знае?

— От комендатурата. Там питали.

— Каза ли ти лекарят какво да направиш?

— Можел да ме скрие за няколко дни в лазарета. Не за дълго.

— Тогава трябва да напуснеш лагера. От кого дойде вчера предупреждението да се скрият в гората най-застрашените?

— От префекта.

— Добре — рекох аз. — Погрижи се да получиш оттук паспорта си и документ за освобождаване. Може би лекарят ще ти помогне. Ако не, ще бягаме. Приготви каквото искаш да вземеш. Не казвай на никого. На никого! Ще се опитам да говоря с префекта. Изглежда, че е човек.

— Недей! Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив!

Почистих доколкото бе възможно монтьорския комбинезон и сутринта напуснах гората. Трябваше да очаквам, че ще се натъкна на френски полицаи или на немски патрули, но отсега нататък винаги трябваше да го очаквам.

Успях да се явя пред префекта. Сплаших един полицай и един писар, като се представих за немски техник, който искаше да събере сведения относно изграждането на електрическа мрежа за военни цели. Когато правим неочакваното, понякога пробиваме, бях научил това. Като беглец полицаят незабавно щеше да ме арестува. Този вид хора реагират най-добре на викове.

На префекта казах истината. Първоначално искаше да ме изхвърли. После нахалството ми започна да го забавлява. Даде ми една цигара и ми каза да се пръждосвам по дяволите — той не бил нито чул, нито видял нещо. Десет минути по-късно ми обясняваше, че нищо не можел да направи, че вероятно немците имали списъци и щели да го държат отговорен, ако някой липсвал. Не желаел да се затрие в немски концентрационен лагер.

— Господин префект — казах аз. — Знам, че сте закриляли затворници. Знам също, че трябва да прилагате заповедите си. Но и двамата знаем още, че Франция се намира в хаоса на поражението, че заповедите от днес утре могат да станат позор и че когато объркването се изроди в безсмислена жестокост, дори и по-късно, трудно се намират извинения. Защо трябва против волята си да държите невинни хора в кафез от бодлива тел, готови за крематориуми и изтезания? Възможно е по времето, когато Франция още се защищаваше, да е съществувало някакво привидно право да затварят чужденци в лагери за интернирани без оглед на това дали са за или против нападателите. Войната обаче отдавна свърши; преди няколко дни победителите отведоха сънародниците си. Това, което сега се намира още в лагера, са жертви, които всеки ден чезнат от страх да не бъдат убити. Би трябвало да ви моля за всички тези жертви — аз ви моля само за една от тях. Ако се опасявате за списъците, впишете жена ми като избягала, от мен да мине, впишете я като умряла, ако щете като самоубийца, тогава няма да носите отговорност!

Той ме изгледа продължително.

— Утре елате пак — ми каза после.

Не мръднах.

— Не знам в чии ръце ще бъда утре. Направете го днес по-добре.

— Елате след два часа.

— Ще чакам пред вратата ви — казах аз. — Това е най-сигурното място, което познавам.

Внезапно той се усмихна.

— Quel le affaire d’amour^[3] — каза той. — Женен сте, а трябва да живеете, сякаш не сте. Обикновено става обратното.

Отдъхнах си. След един час ме повика да вляза.

— Свързах се с ръководството на лагера — каза той. — Вярно е, че са питали за жена ви. Ще приемем предложението ви и ще я оставим да умре. Тогава ще имате спокойствие. Ние също.

Кимнах. Внезапно ме обзе особен, непознат страх, остатък от суеверие да не предизвикам съдбата. Но не бях ли самият аз отдавна умрял и не живеех ли с документите на един мъртъв?

— До утре всичко ще бъде уредено — каза префектът.

— Направете го днес — отвърнах аз. — Веднъж стоях две години в лагер, защото избягах един ден по-късно.

Изведнъж се почувствувах крайно изтощен. Навярно той бе забелязал, че съм посивял като пред припадък. Изпрати за коняк.

— Кафе — казах аз и се свлякох на един стол. Стаята се въртеше във виолетови и сиви сенки. Не бива да падам, помислих си, когато забуча в ушите ми. Хелен е свободна, трябва да се махнем оттук!

В шумоленето и пърпоренето се намесиха някакво лице и глас, който крещеше, отначало неразбираемо, а после по-високо. Опитах се да ги следя, него и лицето, и после го чух: „Смятате ли, че за мен това е шега, merde alors?^[4] Какво по дяволите означава всичко? Аз не съм пазач на затворници, аз съм порядъчен човек, по дяволите и всичко, и с всички… всички да си вървят, всички!“

Отново изгубих гласа и не знам дали наистина бе крещял така, или ми се бе счуло. Кафето дойде, аз, олюляваики се, излязох навън и се отпуснах на една пейка. След известно време дойде някой и каза да съм почакал още малко. Аз и без друго не бих си отишъл.

После дойде префектът и ми обясни, че всичко е наред. Стори ми се, че припадъкът се оказа полезен, колкото и думите ми.

— По-добре ли се чувствувате? — ме запита чиновникът. — Не трябва да се страхувате толкова много от мен. Аз съм само един дребен провинциален френски префект.

— Това е повече от бог — отвърнах аз щастлив. — Бог ми е дал само едно твърде общо разрешение за пребивание на земята, с което не мога да предприема нищо. Онова, от което действително се нуждая, е разрешение за пребивание в окръга тук и никой друг не може да ми го даде освен вие, господин префект.

Той се засмя:

— Но ако ви търсят, тук сте най-застрашен.

— Ако ме търсят, в Марсилия съм по-застрашен, отколкото тук. Ще предположат, че по-скоро съм там, отколкото тук. Дайте ни разрешение за една седмица. През това време ще можем да поемем пътя през Червено море.

— Червено море?

— Това е израз между бегълци. Ние живеем като евреите при изтеглянето им от Египет. Зад нас немската армия и гестапото, от двете ни страни — морето от френски и испански полицаи, а пред нас — обетованата земя Португалия, с пристанището в Лисабон, за към още по-обетованата земя Америка.

— Да не би да имате американска виза?

— Ще получим.

— Изглежда, че вярвате в чудеса.

— Нямам друг избор. Днес не стана ли чудо?

Шварц ми се усмихна.

Странно е колко пресметливи можем да станем, изпаднем ли в беда. Знаех добре защо съм казал последния израз и защо преди това бях поласкал префекта със сравнението за бога. Трябваше да издействувам едно кратко разрешение за пребивание. Когато разчитаме изцяло на други, превръщаме се в точно пресмятащи психолози, дори и да сме останали почти без дъх, а може би тъкмо заради това. Едното няма нищо общо с другото, а двете действуват отделно, без едното да накърнява другото, страхът е истински, болката е истинска, а такава е и сметката. Всички имат еднаква цел: спасение.

Шварц видимо се беше успокоил.

— Скоро свършвам — каза той. — Наистина получихме разрешение за пребивание до една седмица. Чаках на портала на лагера, за да отведа Хелен. Бе късно следобед. Ръмеше ситен дъжд. До нея стоеше лекарят. Видях я за миг да говори с него, преди още да ме забележи. Тя говореше оживено, а лицето й бе по-развълнувано, отколкото бях свикнал да го виждам; имах чувство, че надничам от улицата в стая, без да ме виждат.

После тя ме забеляза.

— Жена ви е тежко болна — обърна се към мен лекарят.

— Това е истина — отвърна със смях Хелен. — Изпращат ме в болница и там ще умра. Съвсем както е уговорено.

— Това не е шега — враждебно заяви лекарят. — Жена ви действително е за болница.

— Тогава защо отдавна не е вече там? — попитах аз.

— Какво означава всичко това? — се намеси Хелен. — Не съм болна и няма да отида в болница.

— Можете ли да я пратите в болница — попитах аз лекаря, — така че там да бъде в безопасност?

— Не — след известна пауза отвърна той.

Хелен отново се засмя.

— Разбира се, че не. Що за глупав разговор. Adieu, Жан.

Тя тръгна надолу по пътя. Исках да попитам лекаря какво й е, но не можах. Той ме гледаше втренчено, после бързо се запъти обратно към лагера. Последвах Хелен.

— Носиш ли паспорта си? — попитах.

Тя кимна.

— Дай ми чантата си — казах аз.

— Няма почти нищо вътре.

— Въпреки това ми я дай.

— Роклята, дето ми я купи в Париж, е все още с мен.

Вървяхме надолу по пътя.

— Болна ли си? — попитах аз.

— Ако наистина бях болна, нямаше да мога да вървя, Трябваше да имам температура. Не съм болна. Той лъже. Искаше да остана. Погледни ме. Имам ли вид на болна? — Тя се спря.

— Да — казах аз.

— Не бъди тъжен — каза тя.

— Не съм тъжен.

Сега знаех, че е болна. Знаех също, че никога нямаше да го признае пред мен.

— Би ли ти помогнало, ако беше в болница?

— Не! — каза тя. — Ни най-малко! Трябва да ми повярваш. Ако бях болна и в болницата можеха да ми помогнат, веднага щях да се опитам да вляза. Повярвай ми!

— Вярвам ти!

Какво друго можех да сторя? Внезапно цялата смелост ме напусна.

— Може би щеше да предпочетеш да останеш в лагера — най-после казах аз.

— Ако не бе дошъл, щях да се самоубия.

Продължихме нататък. Дъждът се усили. Повяваше около нас като сиво було от много ситни капчици.

— Трябва да побързаме да стигнем до Марсилия — казах аз. — Оттам пък до Лисабон, а после — Америка.

Там има добри лекари, си мислех аз. И болници, в които не арестуват. Може би ще ми позволят да работя.

— Ще забравим Европа като лош сън — обадих се отново аз.

Хелен не отговори.