Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Глава петнадесета
Завеса

Еркюл Поаро седеше на голямо кресло. Стенните лампи бяха угасени. Само един розов абажур хвърляше отблясъка си върху фигурата в креслото. Тук имаше като че ли нещо символично: той сам под светлината, а другите трима, сър Чарлз, мистър Сатъртуейт и Ег Литън Гор — публиката на Поаро, — насядали в околния мрак.

Гласът на Еркюл Поаро беше замечтан. Той като че се обръщаше по-скоро към пространството, отколкото към своите слушатели.

— Да възпроизведе престъплението — това е целта на детектива. А за да възпроизведеш едно престъпление, трябва да поставиш факт върху факт, както поставяш карта върху карта, за да построиш къщичка от карти. И ако фактите не съвпадат — ако картата не пази равновесие, е, трябва да почваш къщичката си наново, иначе тя ще рухне…

Както казах неотдавна, има три различни вида ум: драматичният ум — режисьорският ум, който с механични средства създава ефект за действителност; умът, който се поддава лесно на драматични въздействия — това е младият романтичен ум; и най-после, приятели, прозаичният ум — умът, който вижда не синьо море и мимози, а боядисаното платно на театралните декори.

И тъй, mes amis[1] стигам до убийството на Стивън Бебингтън миналия август. През въпросната вечер сър Чарлз Картрайт лансира хипотезата, че Стивън Бебингтън е бил убит. Аз не се съгласих с тази хипотеза. Не можех да повярвам: а) че човек като Стивън Бебингтън може да бъде убит; и б) че е възможно да се даде отрова на определен човек при обстоятелствата, съществуващи нея вечер.

Сега тук съм принуден да призная, че сър Чарлз е бил прав, а аз съм сгрешил. Сгреших, защото разглеждах престъплението от съвсем погрешна гледна точка. Едва преди двайсет и четири часа изведнъж прозрях правилната гледна точка — и позволете ми да кажа, че от тази гледна точка убийството на Стивън Бебингтън е едновременно и логично, и възможно.

Но засега ще отмина този въпрос и ще ви поведа стъпка по стъпка по пътеката, по която сам вървях. Смъртта на Стивън Бебингтън мога да нарека първото действие на нашата драма. Това действие завърши, когато всички напуснахме Гарваново гнездо.

Второто действие на драмата, бих могъл да кажа, започна в Монте Карло, когато мистър Сатъртуейт ми показа вестникарското съобщение за смъртта на сър Бартолъмю. Веднага стана ясно, че аз греша, а сър Чарлз е бил прав. И Стивън Бебингтън, и сър Бартолъмю Стрейндж са убити, и двете убийства представляват част от едно и също престъпление. По-късно едно трето убийство завърши поредицата — убийството на мисиз де Ръшбриджър. Ето защо ни е нужна една логична, разумна хипотеза, която да свързва ведно тези три смъртни случая — с други думи, тези три убийства са извършени от едно и също лице и са били от изгода и полза за това определено лице.

Сега мога да кажа веднага, че главното нещо, което ме безпокоеше, беше фактът, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж е станало след убийството на Стивън Бебингтън. Ако се разглеждат тези три убийства независимо от времето и мястото, вероятностите сочеха, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж, би могло да се каже, е основното или главно престъпление, а другите две убийства са второстепенни по характер — тоест произтичат от връзката на тези две лица със сър Бартолъмю Стрейндж. Обаче, както забелязах и преди — човек не може да извърши престъплението си така, както иска, Стивън Бебингтън бе убит пръв, а сър Бартолъмю Стрейндж — след известно време. Следователно изглежда, че второто престъпление непременно трябва да е произтичало от първото и поради това се налага да търсим в първото престъпление ключа на цялата история.

Аз наистина клонях дотолкова към такава вероятност, че сериозно си мислех: станала е някаква грешка. Възможно ли е сър Бартолъмю Стрейндж да е бил набелязан като първата жертва, а мистър Бебингтън да е отровен по погрешка! Бях принуден обаче да изоставя тази хипотеза. Всеки, който е познавал сър Бартолъмю Стрейндж горе-долу отблизо, е знаел, че той не обича коктейлите.

Друго предположение: дали Стивън Бебингтън не е отровен по погрешка от някой друг член на първоначалната компания? Не можах да намеря никакви доказателства в този смисъл. Ето защо се върнах на първоначалното заключение, че убийството на Стивън Бебингтън е било безспорно умишлено — и веднага се натъкнах на непреодолима пречка: явната невъзможност да се случи такова нещо.

При всяко следствие трябва да се започва от най-простите и най-очевидни хипотези. При положение, че Стивън Бебингтън е бил отровен с коктейл, кой е имал възможност да сложи отрова в този коктейл? На пръв поглед ми се струваше, че единствените двама души, които са имали възможност да сторят това (тоест които са боравили с напитките), са самият сър Чарлз Картрайт и камериерката Темпъл. Но макар че по всяка вероятност и той, и тя биха могли да сипят отрова в чашата, никой от тях не е имал възможност да насочи именно тази чаша към ръката на мистър Бебингтън. Темпъл е можела да направи това, като ловко подаде таблата така, че да му предложи единствената останала чаша (което е трудно, но не и невъзможно). Сър Чарлз би могъл да стори това, като нарочно вземе въпросната чаша и му я даде. Но нито едното, нито другото не е станало. Изглеждаше като че случайността и само случайността е насочила тази определена чаша към Стивън Бебингтън.

Сър Чарлз Картрайт и Темпъл са пипали коктейлите. Бил ли е някой от тези двамата в Мелфъртското абатство? Нито тя, нито той. Кой е имал най-голяма възможност да бърка в чашата с порто на сър Бартолъмю? Изчезналият иконом, Елис, и помощничката му, камериерката. Но и тук не е изключено някой от гостите да е свършил това. Рисковано, но възможно е някой от поканените да се е промъкнал в столовата и да е сложил никотина в чашата с порто.

Когато дойдох при вас в Гарваново гнездо, вие вече бяхте съставили списък на хората, които са били в Гарваново гнездо и в Мелфъртското абатство. Сега мога да заявя, че четирите имена, поставени начело на списъка — капитан и мисиз Дейкърз, мис Сътклиф и мис Уилз — елиминирах веднага.

Невъзможно е някой от тези четирима души да е знаел предварително, че ще срещнат Стивън Бебингтън на вечерята. Използването на никотин като отрова показваше грижливо обмислен план, а не такъв, който би могъл да бъде приложен импровизирано. В този списък имаше три други имена — лейди Мери Литън Гор, мис Литън Гор и мистър Оливър Мендърз. Макар и невероятни, тези трима бяха възможни. Като местни хора те може да са имали причини да премахнат Стивън Бебингтън и да са избрали вечерта на приема, за да приведат плановете си в действие.

От друга страна, не можах да открия никакви улики някой от тях действително да е извършил такова нещо.

Мистър Сатъртуейт, мисля, разсъждаваше почти по същия начин като мен и насочи подозренията си към Оливър Мендърз. Мога да кажа, че младият Мендърз беше безспорно най-подозрителният. Вечерта в Гарваново гнездо той проявяваше всички признаци на силно нервно напрежение — имаше малко изопачено гледище за живота поради личните си проблеми, силен комплекс за малоценност, който е често причина за престъпление, беше на неуравновесена възраст, действително се бе скарал с мистър Бебингтън, или, можем да кажем, проявяваше открита враждебност към него. Освен това имахме странните обстоятелства, при които пристигнал в Мелфъртското абатство. А по-късно — малко невероятния му разказ за писмото от сър Бартолъмю Стрейндж и показанията на мис Уилз, че носел у себе си вестникарска изрезка по въпроса за отравянето с никотин.

Така че Оливър Мендърз явно беше човекът, който би трябвало да се постави начело на списъка на тия седем заподозрени.

Но изведнъж, приятели, ме озари една странна мисъл. Стори ми се ясно и съвсем логично лицето, което е извършило престъпленията, да е било лице, което е присъствало и в двата случая; с други думи, лице, фигуриращо в тоя списък от седем души — но имах чувството, че тази очевидност е нагласена очевидност. Такава мисъл би се очаквало да хрумне на всеки здравомислещ, разсъждаващ логично човек. Чувствах, че в същност гледам не действителността, а някаква изкусно нарисувана картина. Наистина умен престъпник би разбрал, че всеки, чието име е в този списък, непременно ще бъде заподозрян, и следователно той или тя ще нареди така, че да не бъде в списъка.

С други думи, убиецът на Стивън Бебингтън и сър Бартолъмю Стрейндж е присъствал и в двата случая — но не очебийно.

Кои са били в първия случай, а липсват във втория? Сър Чарлз Картрайт, мистър Сатъртуейт, мис Милрей и мисиз Бебингтън.

Може ли някой от тези четиримата да е присъствал във втория случай в качеството на друг освен на себе си? Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт са се намирали в Южна Франция, мис Милрей — в Лондон, мисиз Бебингтън — в Лумът. Следователно от четиримата такава възможност като че ли съществуваше за мис Милрей и мисиз Бебингтън. Но можела ли е мис Милрей да бъде в Мелфъртското абатство, без никой от гостите да я познае? Мис Милрей има много характерни черти, които не могат лесно да се прикрият, нито лесно да се забравят. Реших, че не е възможно мис Милрей да е била в Мелфъртското абатство незабелязано. Това важеше и за мисиз Бебингтън.

По силата на същата логика, възможно ли е мистър Сатъртуейт или сър Чарлз Картрайт да присъстват в Мелфъртското абатство и да не бъдат познати? Мистър Сатъртуейт — донякъде; но когато опрем до сър Чарлз Картрайт, това е вече съвсем друг въпрос. Сър Чарлз е артист, свикнал да играе някаква роля. Но каква роля би могъл да играе?

И така вниманието ми се насочи към иконома Елис.

Много тайнствена личност е тоя Елис. Човек, който се появява бог знае отде две седмици преди престъплението и изчезва след това напълно успешно. Защо Елис е успял? Защото Елис не е съществувал в действителност. Елис е бил създание от картон, боя и сценично изкуство — Елис не е бил действителен.

Но възможно ли е това? Все пак слугините в Мелфъртското абатство са познавали сър Чарлз Картрайт, а сър Бартолъмю Стрейндж му е бил близък приятел. Със слугините аз се справих доста лесно. В превъплъщаването като иконом няма никакъв риск — ако слугините го познаят, е, какво ще навреди това — цялата работа ще мине като шега. Но при положение, че минат две седмици, без да възникне някакво подозрение, тогава работата е опечена. И тогава си спомних какво ми бе разказано за отзивите на слугините за иконома. Той бил „истински джентълмен“, работил „в добри семейства“ и знаел няколко интересни скандала. Това беше доста ясно. Но камериерката Алис направила едно много показателно изявление. Тя заявила: „Той подреждаше работата различно от всеки друг иконом, когото съм познавала досега.“ Когато ми бе повторена тази забележка, тя потвърди моята хипотеза.

Но в случая със сър Бартолъмю Стрейндж положението беше друго. Едва ли може да се допусне, че приятелят му ще успее да го заблуди. Той трябва да е знаел за превъплъщението му. Имал ли е някакво доказателство за това? Да. Прозорливият мистър Сатъртуейт още в началото на следствието обърнал внимание на един факт — шеговитата забележка на сър Бартолъмю (съвсем неприсъща за държането му към прислугата): „Вие сте първокласен иконом, а, Елис?“ Напълно понятна забележка, ако икономът е бил сър Чарлз Картрайт, а сър Бартолъмю е бил в течение на шегата.

Защото несъмнено така е гледал сър Бартолъмю на тая работа. Въплъщаването в образа на Елис било шега, може би дори облог, чиято връхна точка трябвало да бъде успешното изиграване на всички гости — на това се дължи забележката на сър Бартолъмю за някаква изненада и веселото му настроение. Обърнете внимание също, че все още е имало време да се откажат. Ако някой от гостите познаел Чарлз Картрайт тая първа вечер на трапезата, все пак нищо непоправимо не би се случило. Цялата работа би могла да мине като шега. Но никой не забелязал прегърбения стар иконом с потъмнени с помощта на беладона очи, с бакенбарди и нарисуван белег на китката. Много хитроумен отличителен белег, който обаче не направил впечатление никому поради липсата на наблюдателност у повечето хора! Този родилен белег бил нагласен така, че да бие на очи в описанието на Елис — и през целите тия две седмици никой не го забелязал! Забелязала го единствено проницателната мис Уилз, на която ще се спрем след малко.

Какво става след това? Сър Бартолъмю умира. Този път смъртта не се приписва на естествени причини. Полицията идва. Разпитва Елис и останалите. По-късно през тая нощ „Елис“ избягва през тайния ход, възстановява истинската си самоличност и след два дена се разхожда из градините на Монте Карло, готов да бъде потресен и изненадан от новината за смъртта на приятеля му.

Имайте пред вид, че всичко това беше само теория. Аз нямах никакво реално доказателство, но случилото се по-нататък подкрепи тази теория. Къщичката ми от карти се оказа добре и правилно построена. А изнудваческите писма, намерени в стаята на Елис? Но самият сър Чарлз ги е намерил!

А мнимото писмо от сър Бартолъмю Стрейндж, с което той молел младия Мендърз да симулира злополука? Е, какво по-лесно от това, сър Чарлз да напише въпросното писмо от името на сър Бартолъмю? Ако Мендърз не бил унищожил сам това писмо, сър Чарлз в ролята на Елис лесно можел да го направи, когато обслужва младия джентълмен. По същия начин Елис лесно пъхва вестникарската изрезка в портфейла на Оливър Мендърз.

А сега стигаме до третата жертва — мисиз де Ръшбриджър. Кога за пръв път чуваме за мисиз де Ръшбриджър? Незабавно след оная издайническа закачка по адрес на Елис, че бил съвършен иконом — това крайно нехарактерно за сър Бартолъмю Стрейндж изказване. На всяка цена вниманието трябва да бъде отклонено от държането на сър Бартолъмю към иконома му. Сър Чарлз побързва да запита какво съобщение е донесъл икономът. То се отнася за тая жена — пациентка на доктора. И сър Чарлз незабавно напряга всички сили да насочи вниманието към тази непозната жена и да го отклони от иконома. Той отива в санаториума и разпитва старшата сестра. Използва до максимум мисиз де Ръшбриджър за отвличане на вниманието.

Сега да разгледаме ролята, играна от мис Уилз в драмата. Мис Уилз е странна личност. Тя е от ония хора, които са абсолютно неспособни да правят впечатление в заобикалящата ги среда. Мис Уилз не е нито красива, нито духовита, нито хитра, дори не е особено симпатична. Тя е безцветна. Но е крайно наблюдателна и изключително умна. Отмъщава си на света със своето перо. Владее великото изкуство да възпроизвежда характери на хартия. Не зная имало ли е нещо у иконома, което да е направило особено впечатление на мис Уилз, но мисля, че тя единствена от сътрапезниците изобщо го е забелязала. На сутринта след убийството неутолимото й любопитство я кара да си пъха носа навсякъде, както се изрази прислужницата. Влиза в стаята на семейство Дейкърз, минава през вратата със завеса в помещенията на прислугата, водена, мисля, от търсаческия инстинкт на мангустата.

Тя единствена е причинила тревога у сър Чарлз. Затова той искал сам да се занимае с нея. Горе-долу се успокоил от разговора си и несъмнено останал доволен, че тя е забелязала родилния белег. Но след това настъпила катастрофата. Мисля, че до този момент мис Уилз не е свързвала иконома Елис със сър Чарлз Картрайт. Мисля, че й е направила смътно впечатление само известна прилика на Елис с някого. Но тя била наблюдателна. Когато той й подавал разни чинии, машинално забелязала — не лицето, а ръцете, които държали чиниите.

Не се сетила, че Елис бил сър Чарлз. Но докато сър Чарлз й говорел, изведнъж разбрала, че сър Чарлз бил Елис! Затова го помолила да се престори, че й подава поднос със зеленчуци. Не я интересувало дали белегът е на дясната или на лявата китка. Тя търсела повод да изучи ръцете му — държани в същото положение, както ръцете на иконома Елис.

И така се добрала до истината. Но тя е особена жена. Наученото й доставяло наслада само по себе си. Пък и не била съвсем сигурна, че сър Чарлз е убил приятеля си. Той бил предрешен като иконом, да — но това не го правело непременно убиец. Много невинни хора мълчат, понеже ако заговорят, ще се поставят в неудобно положение.

Ето защо мис Уилз премълчала наученото — и му се наслаждавала. Но сър Чарлз бил разтревожен. Не му харесвало изражението на злорадство върху лицето й, което забелязал, когато излизал от стаята. Тя знаела нещо. Какво? Засяга ли него? Не можел да бъде сигурен. Но чувствал, че е нещо, свързано с иконома Елис. Първо мистър Сатъртуейт — сега пък мис Уилз. Трябва да бъде отклонено вниманието от това важно обстоятелство. Трябва непременно да бъде насочено другаде. И намислил един план — прост, смел и, както вярва, окончателно заблуждаващ.

В деня на моя прием, предполагам, сър Чарлз е станал много рано, отишъл в Йоркшир и преоблечен във вехти дрехи, дал телеграмата на едно момченце с поръчение да я прати. После се върнал в града навреме, за да изиграе ролята, която му бях определил в малката ми драма. Направил дори нещо повече. Пратил по пощата кутия шоколадени бонбони на една жена, която никога не е виждал и за която нищо не е знаел…

Известно ви е какво се случи нея вечер. По безпокойството на сър Чарлз познах, че мис Уилз има някакви подозрения. Когато сър Чарлз изигра своята „сцена на смъртта“, аз наблюдавах лицето на мис Уилз. Забелязах учудването, което се изписа на него. Тогава разбрах: мис Уилз положително е подозирала, че сър Чарлз е убиецът. А когато той се престори, че умира отровен като другите двама, тя е помислила, че изводите й трябва да са погрешни.

Но ако мис Уилз е подозирала сър Чарлз, тогава мис Уилз е била в сериозна опасност. Човек, който е убил два пъти, пак ще убие. Аз произнесох много тържествено предупреждение. По-късно същата вечер се свързах с мис Уилз по телефона и по мой съвет на другия ден тя напусна внезапно дома си. Оттогава живее тук, в този хотел. Правилността на постъпката ми бе доказана от факта, че сър Чарлз замина за Тутинг на другата вечер след завръщането си от Гилинг. Но беше закъснял. Птичката бе изхвръкнала.

Междувременно от негова гледна точка планът се бе развил добре. Мисиз де Ръшбриджър е имала да каже нещо важно. Мисиз де Ръшбриджър е била убита, преди да успее да проговори. Колко драматично! Колко прилича на детективските романи, пиесите, филмите! Пак картонът, брокатът и нарисуваното платно.

Но аз, Еркюл Поаро, не се излъгах. Мистър Сатъртуейт ми каза, че тя била убита, за да не говори. Аз се съгласих. Той изтъкна по-нататък, че била убита, преди да успее да ни каже, каквото е знаела. Аз добавих: „Или каквото не е знаела.“ Мисля, че това го е озадачило. Но в тоя момент е прозрял истината. Мисиз де Ръшбриджър е била убита, понеже не е можела в същност да ни каже абсолютно нищо. Понеже е нямала никаква връзка с престъплението. Диверсията на сър Чарлз за отклоняване на вниманието чрез нея можела да успее само ако тя бъде мъртва. Затова мисиз де Ръшбриджър, безобидна непозната, била убита…

И все пак дори в тази привидна победа сър Чарлз направи една колосална — детинска — грешка! Телеграмата беше адресирана до мен, Еркюл Поаро, в хотел „Риц“. А мисиз де Ръшбриджър никога не бе чувала за връзката ми със случая! Никой в тази част на света не знаеше за тази връзка. Това беше невероятно детинска грешка.

Eh bien, в този момент аз бях стигнал до определен етап. Знаех самоличността на убиеца. Но не знаех подбудата за първоначалното престъпление.

Размислих.

И още веднъж, по-ясно от когато и да било, разбрах, че смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж е била първоначалното и целенасочено убийство. Каква причина би имал сър Чарлз Картрайт да убие своя приятел? Можех ли да си представя някаква подбуда? Реших, че мога.

Чу се дълбока въздишка. Сър Чарлз Картрайт се вдигна бавно на крака и се приближи до камината. Той застана там с ръка на хълбока, загледан отвисоко в Поаро. Държането му (мистър Сатъртуейт би могъл да свидетелства за това) наподобяваше държането на лорд Игълмаунт, когато гледал презрително подлия адвокат, който успял да му лепне обвинение за измама. От него се излъчваше благородство и възмущение. Той беше аристократът, наблюдаващ отвисоко жалката сган.

— Вие имате необикновено въображение, мосьо Поаро — каза сър Чарлз. — Едва ли заслужава да добавям, че във вашата история няма нито думица истина. Отде се е взело това противно нахалство, с което ни сервирате този абсурден куп лъжи, не зная. Но продължавайте, аз съм заинтригуван. Каква е била подбудата ми да убия човек, когото познавах от юношеските си години?

Еркюл Поаро, дребният буржоа, вдигна очи към аристократа. Той заговори бързо, но твърдо:

— Сър Чарлз, ние имаме една пословица, която гласи: Cherchez le femme[2]. Там намерих аз подбудата. Видях ви с мадмоазел Литън Гор. Ясно беше, че вие я обичате — обичате я с оная страшна увличаща страст, която се появява у мъж на средна възраст и обикновено бива разпалвана от някое наивно младо момиче.

Вие я обичахте. Тя, доколкото виждах, ви боготвореше като кумир. Достатъчно беше да кажете една дума и тя щеше да се хвърли в прегръдките ви. Но не казвахте нищо. Защо?

Вие се преструвахте пред приятеля си мистър Сатъртуейт на глупав любовник, който не може да отгатне, че любимата му изпитва същите чувства. Преструвахте се, че мислите мис Литън Гор за влюбена в Оливър Мендърз. Но аз твърдя, сър Чарлз, че вие сте човек с жизнен опит. Вие сте човек, който от опит добре познава жените. Вие не можете да се излъжете. Отлично сте разбирали, че мис Литън Гор е влюбена във вас. Защо тогава не сте се оженили за нея? А вие сте желаели това.

Трябва да е имало някаква пречка. Каква може да бъде тази пречка? Тя може да се състои единствено в това, че вече сте имали жена. Но никой никога не е споменавал, че сте женен. Винаги сте минавали за ерген. Значи, бракът е сключен, когато сте били много млад — преди да станете известен като издигащ се млад актьор.

Какво е станало с жена ви? Ако е още жива, защо никой не знае за нея? Ако сте разделени, можете да решите въпроса с развод. Ако жена ви е католичка или не одобрява развода, пак ще бъде известно, че живее отделно от вас.

Но има две трагедии, пред които законът е безпомощен. Жената, с която сте сключили брак, вероятно излежава доживотна присъда в някой затвор, или пък е затворена в лудница. Нито в единия, нито в другия случай вие можете да получите развод и ако това е станало, докато сте били още младеж, никой е нямало да разбере.

Щом никой не знае, бихте могли да се ожените за мис Литън Гор, без да й кажете истината. Но да предположим, че някой е знаел — приятел, който ви е познавал през целия ви живот? Сър Бартолъмю Стрейндж беше уважаван, честен лекар. Той може да ви съжалява дълбоко, може да съчувства на една любовна връзка или разюздан живот, но няма да мълчи, като види, че встъпвате в двубрачие с едно нищо неподозиращо младо момиче.

Следователно, за да можете да се ожените за мис Литън Гор, сър Бартолъмю Стрейндж трябва да бъде премахнат…

— Сър Чарлз се засмя:

— А милият старец Бебингтън? Нима всичко това също му е било известно?

— Така предположих първоначално. Но скоро се убедих, че няма никакво доказателство в подкрепа на такова предположение. При това първоначалната ми пречка оставаше. Дори ако вие сте сложили никотин в чашата с коктейла, невъзможно е било да направите така, че тя да стигне непременно до определено лице.

Тук беше затруднението ми. И изведнъж една случайна дума на мис Литън Гор ми отвори очите.

Отровата не е била предназначена специално за Стивън Бебингтън. Тя е била предназначена за който и да било от присъствуващите, с изключение на трима: мис Литън Гор, на която сте се постарали да дадете безвредна чаша, вие и сър Бартолъмю Стрейндж, който както ви е било известно, не пиел коктейли.

Мистър Сатъртуейт се провикна:

— Но това е глупост! Какъв е смисълът? Не виждам.

Поаро се обърна към него. В гласа му прозвуча тържество:

— О, напротив, има смисъл. Странно обстоятелство… много странно обстоятелство. За пръв път срещам такава подбуда за убийство. Убийството на Стивън Бебингтън е представлявало чисто и просто генерална репетиция.

— Какво?

— Да, сър Чарлз е бил актьор. Той се е поддал на актьорския си инстинкт. Репетирал убийството си, преди да го извърши. Никакво подозрение не може да падне върху него. Смъртта на никой от тия хора не би му донесла никаква изгода и освен това, както се убедиха всички, не може да се докаже, че е отровил определено лице. И така, приятели, репетицията минава добре. Мистър Бебингтън умира и дори няма подозрение за престъпление. Остава само сър Чарлз да подхвърли това подозрение и той е много доволен, че отказваме да го вземем за сериозно. Сменянето на чашата също минава без засечка. Така той може да бъде сигурен, че когато се стигне до истинското представление, то ще върви „по мед и масло“.

Както знаете, събитията взеха малко по-друг обрат. Във втория случай присъства доктор, който веднага подозира, че е използвана отрова. Тогава е било в интерес на сър Чарлз да изтъкне смъртта на Бебингтън. Смъртта на сър Бартолъмю трябва да се смята за последица от предишната смърт. Вниманието трябва да се насочи към подбудата за убийството на Бебингтън, а не към каквато и да било подбуда, която би могла да съществува за премахването на сър Бартолъмю.

Но е имало едно нещо, с което сър Чарлз не се е съобразил — зорката бдителност на мис Милрей. Мис Милрей е знаела, че работодателят й се занимава с химически опити в кулата в градината. Мис Милрей плащала сметки за разтвор за пръскане на рози и усетила, че значително количество от него изчезва необяснимо. Когато прочела, че мистър Бебингтън е умрял от отравяне с никотин, будният й ум веднага си направил извода, че сър Чарлз е извлякъл чистия алкалоид от разтвора за рози.

И мис Милрей съвсем се объркала, защото още от малко момиче познавала сър Чарлз и била влюбена, дълбоко и всеотдайно, както може да се влюби една грозна жена, в своя очарователен работодател.

На края решила да унищожи апаратурата му. Самият сър Чарлз бил толкова уверен в успеха си, че не смятал това за необходимо. Тя тръгна за Корнуол и аз я проследих.

Сър Чарлз пак се засмя. Повече отвсякога той приличаше на изискан джентълмен, отвратен от плъх.

— Нима всичките ви доказателства се свеждат до някаква си стара химическа апаратура? — запита той презрително.

— Не — отвърна Поаро. — Налице е вашият паспорт, показващ датите, когато сте се върнали и сте отпътували от Англия. И фактът, че в приюта за душевноболни на Харвъртънското графство се намира една жена, Гледис Мери Мъг, съпруга на Чарлз Мъг.

Досега Ег бе седяла мълчаливо — замръзнала фигура. Ала в тоя момент тя се раздвижи. От гърдите й се изтръгна слаб вик — почти стон.

Сър Чарлз се обърна величествено:

— Ег, ти не вярваш нито думица от тази нелепа история, нали?

Той се изсмя. Ръцете му бяха протегнати.

Ег пристъпи напред бавно, като хипнотизирана. Очите й, умолителни, измъчени, се взираха в очите на любимия й. Но внезапно, малко преди да стигне до него, тя се разколеба, сведе поглед, залута се насам-натам, сякаш търсеше подкрепа.

После с вик падна на колене пред Поаро.

— Вярно ли е това? Вярно ли е?

Той сложи ръце на раменете й — твърдо, благо докосване.

— Вярно е, мадмоазел.

След това не се чуваше никакъв друг звук освен риданията на Ег.

Сър Чарлз като че ли изведнъж се бе състарил. Лицето му беше старческо, злобно, лице на сатир[3].

— Дяволите да те вземат! — произнесе той.

Никога в цялата негова артистична кариера от устата му не бяха излизали думи, пропити с такава дълбока и съкрушителна злоба.

После той се обърна и излезе от стаята.

Мистър Сатъртуейт почти скочи от стола си, ала Поаро поклати глава, докато ръката му милваше нежно ридаещото момиче.

— Ще избяга — рече мистър Сатъртуейт.

Поаро поклати глава.

— Не, само ще трябва да избере начина да напусне сцената. Дали бавния, пред очите на света, или бързия, зад кулисите.

Вратата се отвори тихо и някой влезе. Беше Оливър Мендърз. Обичайното му иронично изражение бе изчезнало. Той изглеждаше блед и нещастен.

Поаро се наведе над момичето.

— Вижте, мадмоазел — каза той кротко. — Ето един приятел, който е дошъл да ви отведе в къщи.

Ег се изправи. Тя гледаше неуверено Оливър, после пристъпи колебливо към него.

— Оливър… Заведи ме при мама. О, заведи ме при мама.

Той я прегърна и я помъкна към вратата.

— Да, мила, ще те заведа. Ела.

Краката на Ег толкова трепереха, че почти не можеше да върви. Оливър и мистър Сатъртуейт я подкрепяха от двете страни. На вратата тя се овладя и изправи глава.

— Вече съм добре.

Поаро махна с ръка и Оливър Мендърз се върна в стаята.

— Бъдете много внимателен към нея — каза Поаро.

— Ще бъда, сър. Тя е единственото същество, което обичам на тоя свят — вие знаете това. Любовта ми към нея ме направи арогантен и груб. Сега ще бъда друг. Готов съм да я защищавам. И някой ден може би…

— Така мисля и аз — рече Поаро. — Уверен съм, че когато той е дошъл и я е омаял, тя вече е започвала да ви обича. Преклонението пред кумири е реална и страшна опасност за младите. Някой ден Ег ще се влюби в истински приятел и ще изгради щастието си върху камък.

Той гледаше добродушно след младия човек, когато той излизаше от стаята.

След малко мистър Сатъртуейт се върна.

— Мосьо Поаро — каза той, — вие бяхте чудесен… наистина чудесен.

Поаро си придаде обичайния скромен вид.

— Това е нищо… нищо. Трагедия в три действия — и сега завесата е паднала.

— Ще ме извините… — подзе мистър Сатъртуейт.

— Да, навярно има нещо, което искате да ви обясня?

— Искам да разбера нещо.

— Тогава питайте.

— Защо понякога говорите отлично английски, а друг път — не?

Поаро се засмя:

— Аха, ще обясня. Вярно, че умея да говоря точния, идиоматичния английски. Но, приятелю, да говориш на развален английски е огромно предимство. То кара хората да те презират. Казват: чужденец… не може дори да говори свястно английски. Аз не обичам да плаша хората — в замяна на това ги карам да ми се присмиват добродушно. Освен това се надувам! Англичанинът често казва: „Човек, който има такова високо мнение за себе си, сигурно не е добра стока.“ Така мислят англичаните. А е абсолютно погрешно. Затова, разбирате ли, приспивам вниманието на хората. Пък и — добави той — то ми е станало навик.

— Боже мой — възкликна мистър Сатъртуейт, — буквално хитростта на змията.

Той помълча минута-две, мислейки върху случая.

— Май не блеснах в тая работа — каза той печално.

— Напротив. Вие оценихте оня важен факт — забележката на сър Бартолъмю за иконома, — прозряхте острата наблюдателност на мис Уилз. В същност вие можехте да разплетете цялата работа, ако не реагирахте като зрител на драматичните ефекти.

Мистър Сатъртуейт като че се развесели.

Изведнъж го озари една мисъл. Челюстта му се отпусна.

— Боже мой — възкликна той, — чак сега разбрах. Ах, тоя мошеник с отровния си коктейл! Всеки можеше да го изпие. Можех да бъда аз.

— Има една още по-страшна възможност, която не сте взели пред вид — рече Поаро.

— Каква?

— Че можех да бъда и АЗ — каза Еркюл Поаро.

Бележки

[1] Приятели (фр.) Б.пр.

[2] Търсете жената (фр.) — Б.пр.

[3] Сатир — едно от низшите божества в старогръцката митология, което се отличавало с похотливостта си. Б.пр.

Край
Читателите на „Трагедия в три действия“ са прочели и: