Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Глава пета
Разпределение на труда

— И тъй, както виждате, рибата клъвна — каза Еркюл Поаро.

Мистър Сатъртуейт, който гледаше вратата, току-що затворила се подир другите двама, трепна и се обърна към Поаро. Последният се усмихваше с лека ирония.

— Да, да, не отричайте. Вие нарочно ми показахте стръвта него ден в Монте Карло. Така ли е? Показахте ми съобщението във вестника. Надявахте се да възбудите любопитството ми с него — да се заема с тая работа.

— Вярно — призна мистър Сатъртуейт. — Но мислех, че не съм успял.

— Не, не, успяхте. Вие сте проницателен познавач на човешката душа, приятелю. Аз се измъчвах от скука… нямах — според думите на детето, което играеше до нас — „какво да правя“. Вие дойдохте в психологическия момент. (Като става дума за това, колко много зависи престъплението от този психологически момент! Престъплението и психологията вървят ръка за ръка.) Но да се върнем на въпроса. Това е много заинтригуващо престъпление — то съвсем ме обърква.

— Кое престъпление — първото или второто?

— Има само едно. Първото и второто, както ги наричате, са само двете половини на едно и също престъпление. Втората половина е проста — подбудата, приложените средства…

Мистър Сатъртуейт го прекъсна:

— Според мен средствата са не по-малко озадачаващи. В никоя от винените чаши не е намерена отрова и всички са яли от храната.

— Не, не, има разлика. В първия случай наглед никой не е можел да отрови Стивън Бебингтън. Сър Чарлз, ако е искал, е имал възможност да отрови някой от гостите си, но не определен гост. Темпъл може да е сипала нещо в последната чаша на подноса — само че чашата на мистър Бебингтън не е била последна. Не, убийството на мистър Бебингтън изглежда толкова невъзможно, че непрекъснато си мисля: то е наистина невъзможно — все пак той е умрял от естествена смърт… Но скоро ще разберем това. Вторият случай е по-друг. Всеки от присъстващите гости или икономът, или прислужницата са можели да отровят Бартолъмю Стрейндж. Тук няма никаква трудност.

— Не мога да разбера… — подзе мистър Сатъртуейт.

Поаро продължи неудържимо:

— Някой път ще ви докажа това с един малък експеримент. Но да минем на един друг по-важен въпрос. Ще разберете (уверен съм, че ще разберете, защото имате състрадателно сърце и чувствителен разум), че аз не бива да играя ролята на човек, който разваля удоволствието на другите.

— Искате да кажете… — подхвана мистър Сатъртуейт с наченка на усмивка.

— Че сър Чарлз трябва да играе главната роля! Той е свикнал. Пък и някой друг очаква това от него. Не съм ли прав? На мадмоазел никак не й е приятно, че аз се намесвам в тази работа.

— Вие, както се казва, бързо схващате, мосьо Поаро.

— А това бие в очи! Аз съм много чувствителна натура — желая да помагам на любовта, а не да й преча. Ние с вас, приятелю, трябва да си сътрудничим — за чест и слава на Чарлз Картрайт, нали? Когато случаят се разплете…

— Ако… — поправи го кротко мистър Сатъртуейт.

— Когато! Аз не допускам провал.

— Никога ли? — попита мистър Сатъртуейт заинтригуван.

— Понякога — каза Поаро с достойнство — за късо време аз, както се казва, бавно загрявам. Не прозирам истината с нужната бързина.

— Но никога ли не сте претърпявали пълен провал?

Настойчивостта на мистър Сатъртуейт беше чисто и просто любопитство. Той се интересуваше…

— Eh bien — каза Поаро. — Само веднъж. Отдавна, в Белгия. Но да не говорим за това…

След като задоволи любопитството (и злорадството) си, мистър Сатъртуейт побърза да промени темата:

— Точно така. Както казахте, когато случаят бъде разплетен…

— Сър Чарлз ще го разплете. Това е от първостепенно значение. Аз ще бъда малък зъбец в колелото. — Той разпери ръце. — От време на време, тук-там ще подхвърлям по някоя думица — само по някоя думичка, намек и нищо повече. Не желая почести… слава. Аз си имам предостатъчно слава.

Мистър Сатъртуейт го изучаваше с интерес. Смешна му се виждаше наивната самомнителност, огромната себичност на това човече. Но той не се поддаде на лесната грешка да сметне думите му просто за празно самохвалство. Обикновено англичанинът е скромен, когато свърши добре някаква работа, понякога доволен от себе си, когато свърши лошо някаква работа; ала човек от латинската раса има по-правилна преценка за възможностите си. Ако е умен, не намира за нужно да крие това.

— Бих искал да зная — каза мистър Сатъртуейт, — много ми е любопитно… какво точно се надявате да извлечете от тази работа? От ловна страст ли се залавяте с нея?

Поаро поклати глава.

— Не… не… не от това. Като le chien de chasse[1] аз проследявам дирята, разпалвам се и уловя ли я веднъж, никой не е в състояние да ме отклони от нея. Всичко това е така. Но има и нещо друго… То е — как да се изразя? — страст към разкриване на истината. Няма нищо на тоя свят по-любопитно, по-интересно и по-красиво от истината…

За известно време след думите на Поаро настъпи мълчание.

После той взе листа, на който мистър Сатъртуейт бе преписал грижливо седемте имена, и ги прочете:

— Мисиз Дейкърз, капитан Дейкърз, мис Уилз, мис Сътклиф, лейди Мери Литън Гор, мис Литън Гор, Оливър Мендърз.

— Да — каза той, — показателно, нали?

— Кое е показателното?

— Подредбата на имената.

— Не виждам нищо показателно в това. Просто записахме имената, без да спазваме някакъв особен ред.

— Именно. Начело на списъка стои мисиз Дейкърз. От това заключавам, че я смятате за най-вероятната извършителка на престъплението.

— Не най-вероятната — каза мистър Сатъртуейт. — По-правилно би било да се каже най-невероятната.

— А още по-добре би могло да се изрази с трета фраза. Може би всички предпочитате тя да е личността, извършила престъплението.

Мистър Сатъртуейт отвори неволно уста, но като срещна добродушния насмешлив поглед на лъскавите зелени очи на Поаро, промени това, което се канеше да каже.

— Интересно… може да сте прав, мосьо Поаро… несъзнателно може да казвате истината.

— Искам да ви попитам нещо, мистър Сатъртуейт.

— Разбира се… разбира се — отговори мистър Сатъртуейт снизходително.

— Доколкото разбрах от думите ви, сър Чарлз и мис Литън Гор са ходили заедно да разговарят с мисиз Бебингтън.

— Да.

— Вие не бяхте ли с тях?

— Не. Трима биха били много.

Поаро се усмихна:

— А може би наклонностите ви са ви отвели на друго място. Имали сте си, както се казва, по-важна работа. Къде ходихте, мистър Сатъртуейт?

— На чай с лейди Мери Литън Гор — отговори студено мистър Сатъртуейт.

— А за какво разговаряхте?

— Тя беше тъй добра да сподели с мен някои от неприятностите в началото на брачния си живот.

Той повтори накратко разказа на лейди Мери. Поаро кимаше съчувствено с глава.

— Това е толкова естествено — млада идеалистка се омъжва за негодник и не иска да слуша никого. Но за нищо друго ли не говорихте? Не стана ли дума например за мистър Оливър Мендърз?

— В същност стана дума.

— И какво научихте за него?

Мистър Сатъртуейт повтори казаното от лейди Мери. После рече:

— Какво ви кара да мислите, че сме говорили за него?

— Защото именно с тази цел сте отишли там. О, да, не възразявайте. Сигурно се надявате, че мисиз Дейкърз или мъжът и са извършили престъплението, но мислите, че го е извършил Мендърз.

Той парира протестите на мистър Сатъртуейт:

— Да, да, вие сте потаен по природа. Имате си свои идеи, но ги криете. Разбирам ви. Аз съм същият…

— Аз не го подозирам… Това е абсурдно. Просто исках да науча нещо повече за него.

— Така и предполагах. Избрали сте го инстинктивно. Аз също се интересувам от тоя млад човек. Заинтригува ме по време на вечерята тук, понеже забелязах…

— Какво забелязахте? — попита живо мистър Сатъртуейт.

— Забелязах, че най-малко двама (може да са били и повече) играеха някаква роля. Единият беше сър Чарлз — Поаро се усмихна: — Той играеше морски офицер, прав ли съм? Това е съвсем естествено. Големият актьор не престава да играе дори когато не е вече на сцената. Но младият Мендърз също играеше. Играеше ролята на отегчен и преситен млад човек… но в действителност не беше нито отегчен, нито преситен, а много буден и енергичен. Затова го и забелязах, приятелю.

— Отде разбрахте, че се интересувам от него?

— По много дребни неща. Заинтригувала ви е злополуката му, вследствие на която попаднал нея нощ в Мелфъртското абатство. Не сте отишли със сър Чарлз и мис Литън Гор да говорите с мисиз Бебингтън. Защо? Защото сте искали да проследите незабелязано някаква ваша нишка. Отишли сте при лейди Мери да научите нещо за някого. За кого? Той може да бъде само местен човек. Оливър Мендърз. А след това, което е много показателно, сте сложили името му на края на списъка. Кои според вас в същност могат да бъдат най-малко заподозрени? Лейди Мери и мадмоазел Ег. А поставяте неговото име след техните, понеже той е за вас черният кон и искате да го запазите за себе си.

— Боже мой! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Нима съм такъв човек?

— Précisément[2]. Вие притежавате проницателен ум и наблюдателност и обичате да държите резултатите от наблюденията си в тайна. Мненията ви за хората са ваша частна колекция. Не ги излагате на показ пред цял свят.

— Мисля… — подзе мистър Сатъртуейт, но бе прекъснат от връщането на сър Чарлз.

Актьорът влезе с пъргава, бодра стъпка.

— Бррр — потръпна той. — Ужасно студена нощ.

Наля си уиски и сода.

Мистър Сатъртуейт и Поаро отказаха.

— И тъй — рече сър Чарлз, — да начертаем плана си за действие. Къде е оня списък, Сатъртуейт? А, благодаря. А сега, мосьо Поаро, кажете си мнението като адвокат, ако обичате. Как да разпределим черната работа?

— Какво ще предложите вие, сър Чарлз?

— Ами можем да си поделим тия хора — разпределение на труда, а? Първо имаме мисиз Дейкърз. Ег май много иска да се заеме с нея. Изглежда, мисли, че обикновените мъже не могат да бъдат безпристрастни към такова изтънчено създание. Не е зле да се подходи към нея професионално. Ако е целесъобразно, двамата със Сатъртуейт можем да разработим другия гамбит. Следва Дейкърз. Аз познавам някои от приятелите му по хиподрумите. Мисля, че ще успея да открия нещо в тази посока. После имаме Анджела Сътклиф.

— Изглежда, че нея ще трябва да обработиш пак ти, Картрайт — каза мистър Сатъртуейт. — Ти я познаваш много добре, нали?

— Да. Тъкмо затова искам някой друг да се занимае с нея… Първо — усмихна се той мрачно, — ще бъда обвинен, че не пипам, както трябва, и второ… хм… тя ми е приятелка… разбирате ли?

— Parfaitement, parfaitement[3]… вие изпитвате естествена деликатност. Това е съвсем понятно. Добрият мистър Сатъртуейт… той ще ви замести в тази задача.

— Лейди Мери и Ег — те не влизат в сметката, разбира се. А какво ще правим с Мендърз? Присъствието му през нощта, когато умрял Толи, е случайност; все пак мисля, че трябва да го включим.

— Мистър Сатъртуейт ще се занимае с Мендърз — каза Поаро. — Но струва ми се, сър Чарлз, че пропуснахте едно име от вашия списък. Не споменахте мис Мюриел Уилз.

— Вярно. Е, щом Сатъртуейт ще вземе Мендърз, аз пък ще взема мис Уилз. Разбрахме ли се? Имате ли някакви предложения, мосьо Поаро?

— Не, не… мисля, че нямам. Ще ми бъде интересно да чуя какво сте направили.

— Разбира се… не ще и дума. Друга идея: ако се снабдим със снимки на тия хора, можем да ги използваме за разследване в Гилинг.

— Отлично — одобри Поаро. — Имаше нещо… а, да, вашият приятел сър Бартолъмю не пиел коктейли, ала изпил портото, така ли?

— Да, той имаше особена слабост към портото.

— Вижда ми се странно, че не е усетил нищо необикновено. Чистият никотин има много горчив и неприятен вкус.

— Помнете — каза сър Чарлз, — че в портото вероятно не е имало никакъв никотин. Не забравяйте, че съдържанието на чашата е анализирано.

— Ах, да… колко съм глупав! Но по какъвто и начин да е приет… никотинът има много неприятен вкус.

— Мисля, че това няма значение — произнесе сър Чарлз бавно. — Миналата пролет Толи се разболя много тежко от грип, който увреди сериозно вкуса и обонянието му.

— А, да — каза Поаро замислено. — Така може да се обясни. Това опростява значително нещата.

Сър Чарлз отиде до прозореца и погледна навън.

— Бурята продължава. Ще поръчам да донесат багажа ви, мосьо Поаро. „Розата и Короната“ е подходяща за запалени художници, но мисля, че вие ще предпочете добра хигиена и удобно легло.

— Много сте любезен, сър Чарлз.

— Няма защо. Веднага ще се погрижа за всичко.

Той излезе от стаята.

Поаро погледна мистър Сатъртуейт.

— Ще ми разрешите ли едно предложение?

— Какво?

Поаро се наведе напред и произнесе тихо:

Попитайте Мендърз защо е симулирал злополука. Кажете му, че полицията го подозира — и вижте какво ще отговори.

Бележки

[1] Ловджийското куче (фр.). Б.пр.

[2] Именно (фр.). Б.пр.

[3] Напълно, напълно (фр.) — Б.пр.