Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Трето действие — Разкритие

Глава първа
Мисиз Бебингтън

Мисиз Бебингтън се бе преместила в малка рибарска къщурка, недалеч от пристанището. Тя очакваше сестра й да се върне от Япония след около шест месеца. До пристигането на сестра си нямаше никакви планове за бъдещето. Къщурката се оказа свободна и тя я нае за шест месеца. Чувствуваше се толкова зашеметена от внезапната загуба, че не й се напущаше Лумът. Стивън Бебингтън бе живял седемнайсет години в енорийския дом при лумътската църква „Свети Петрох“. Общо взето, това бяха седемнайсет щастливи и спокойни години въпреки скръбта, причинена от смъртта на сина им Робин. От останалите им деца Едуард беше в Цейлон, Лойд — в Южна Африка, а Стивън — лейтенант на кораба „Анголия“. Те пишеха често и сърдечно, но не можеха да осигурят нито дом, нито компания на своята майка.

Маргарет Бебингтън беше много самотна…

Но не си позволяваше да отделя дълго време за мислене. Тя беше още дейна в енорията — новият свещеник беше неженен, мисиз Бебингтън работеше с часове и в малката градинка пред къщурката. За тази жена цветята бяха част от живота й.

Един следобед, докато се занимаваше в градинката, тя чу, че изтрака резето на портичката, и като вдигна глава, съзря сър Чарлз Картрайт и Ег Литън Гор.

Маргарет не се изненадваше, че вижда Ег. Тя знаеше, че момичето и майка й трябва скоро да се връщат. Но се изненада, като видя сър Чарлз. Носеха се упорити слухове, че той напуснал завинаги тия места. Местният печат цитираше съобщения на други вестници за пребиваването му в Южна Франция. В градината на Гарваново гнездо беше закачена табелка „ПРОДАВА СЕ“. Никой не очакваше сър Чарлз да се върне. И все пак той се бе върнал.

Мисиз Бебингтън отметна коса от запотеното си чело и погледна отчаяно изцапаните си с пръст ръце.

— Не мога да се ръкувам с вас — рече тя. — А зная, че в градината трябва да се работи с ръкавици. Понякога си слагам, но рано или късно все ги свалям. По-лесно се пипа с голи ръце.

Тя ги поведе към къщата. Кретонените пердета придаваха уютност на малката всекидневна. Там имаше фотографии и вази с хризантеми.

— Много съм изненадана, че ви виждам, сър Чарлз. Мислех, че сте се отказали завинаги от Гарваново гнездо.

— И аз мислех така — призна актьорът. — Но понякога, мисиз Бебингтън, хората са безсилни пред съдбата.

Мисиз Бебингтън не отговори. Тя се обърна към Ег, но момичето изпревари думите, които бяха на устата й.

— Вижте какво, мисиз Бебингтън. Това не е обикновено посещение. Сър Чарлз и аз имаме да ви говорим по един много сериозен въпрос. Само че… аз… не желая да ви разстройвам.

Погледът на мисиз Бебингтън се измести от момичето към сър Чарлз. Лицето й беше пребледняло и отслабнало.

— Най-напред — подзе сър Чарлз — искам да ви запитам получавали ли сте някакво съобщение от Министерството на вътрешните работи?

Мисиз Бебингтън кимна утвърдително.

— Разбирам… е, може би така разговорът ни се улеснява.

— Затова ли сте дошли, заради заповедта за изравяне на трупа?

— Да. Боя се, че тя… много ви е покрусила.

Мисиз Бебингтън омекна от съчувствието в гласа му.

— Може би не обръщам на това чак толкова внимание, колкото предполагате. Някои хора се ужасяват от мисълта, че ще бъде изровено тяло на мъртвец… аз не съм такава. Мъртвата плът не е най-важното. Скъпият ми съпруг се намира на друго място — в мир, където никой не може да смути покоя му. Не, не става дума за това. Покрусява ме мисълта… страшната мисъл, че Стивън не е умрял от естествена смърт. Това е толкова невероятно… абсолютно невъзможно.

— Предполагах, че ще мислите така. И на мен… и на нас ни се струваше същото… отначало.

— Отначало ли? Какво искате да кажете, сър Чарлз?

— Защото вечерта, когато умря съпругът ви, мисиз Бебингтън, в душата ми се зароди подозрение. Но подобно на вас то ми се стори невероятно, затова го отхвърлих.

— И на мен — вметна Ег.

— Значи и вие — изгледа я учудено мисиз Бебингтън помислихте, че е възможно някой да е убил… Стивън?

Неверието в гласа й беше толкова голямо, че и двамата посетители не знаеха как да постъпят по-нататък. Най-после сър Чарлз подхвана:

— Както ви е известно, мисиз Бебингтън, аз заминах за чужбина. Когато бях в Южна Франция, прочетох във вестника за смъртта на приятеля ми Бартолъмю Стрейндж при почти същите обстоятелства. Освен това получих писмо от мис Литън Гор.

Ег кимна.

— Аз бях там, знаете, гостувах у него по това време. Стана буквално по същия начин — буквално. Той сръбна малко порто, лицето му се промени и… и… с една дума, беше точно същото. Умря след две-три минути.

Мисиз Бебингтън поклати бавно глава.

— Не мога да го проумея. Стивън! И сър Бартолъмю — добър и способен лекар. Кой би желал да им причини зло? Навярно е някаква грешка.

— Имайте пред вид, че според резултатите от следствието сър Бартолъмю е бил отровен — каза сър Чарлз.

— Тогава това трябва да е било дело на луд.

— Мисиз Бебингтън — продължи сър Чарлз, — аз искам да разнищя издъно тая работа. Искам да открия истината. И мисля, че няма време за губене. Щом се разчуе, че трупът е изровен, престъпникът ще вземе предпазни мерки. Още отсега мога да кажа какъв ще бъде резултатът от аутопсията на тялото на вашия съпруг. Предполагам, че и той е умрял от отравяне с никотин. Преди всичко ме интересува дали вие или той знаехте нещо за употребата на чистия никотин?

— Винаги си служим с разтвор от никотин за пръскане на розите. Не знаех, че е отровен.

— Предполагам (снощи четох нещо на тая тема), че и в двата случая този алкалоид трябва да е бил използван в чисто състояние. Случаите на отравяне с никотин са много редки.

Мисиз Бебингтън поклати глава.

— Право да ви кажа, не зная нищо за отравянето с никотин… предполагам само, че от това страдат закоравелите пушачи.

— Съпругът ви пушеше ли?

— Да.

— Мисиз Бебингтън, вие се учудихте много, че някой би пожелал да премахне съпруга ви. Кажете ми, значи ли това, че доколкото ви е било известно, той не е имал врагове?

— Уверена съм, че Стивън нямаше никакви врагове. Всички го обичаха. Понякога го упрекваха, че бил назадничав — усмихна се тя малко тъжно. — Той си караше, както знае, боеше се от нововъведения, ала всички го обичаха. Никой не бе в състояние да мрази Стивън, сър Чарлз.

— Мисиз Бебингтън, предполагам, че вашият съпруг не е оставил много пари?

— Не. Почти нищо. Стивън не беше добър спестовник. Много се раздаваше. Често му се карах за това.

— Навярно и не е очаквал от никого? Не е бил наследник на някакво имущество?

— О, не. Стивън нямаше много роднини. Има сестра, женена за свещеник в Нортъмбърланд, но те са много зле материално, а всичките му чичовци и лели са умрели.

— Значи, никой не би могъл да се облагодетелства от смъртта на мистър Бебингтън?

— Не, никой.

— Да се върнем за минута на въпроса за враговете. Казвате, че съпругът ви нямал врагове; но може да е имал на младини.

Мисиз Бебингтън придоби скептичен вид.

— Едва ли. Стивън не беше свадлив по характер. Винаги се погаждаше с хората.

— Не искам думите ми да звучат мелодраматично. — Сър Чарлз се прокашля малко нервно. — Но… ъ-ъ… когато например той се сгоди за вас, не подля ли вода на някой друг кандидат?

За миг в очите на мисиз Бебингтън проблесна искрица.

— Стивън работеше като помощник на баща ми, също енорийски свещеник. Той беше първият млад мъж, когото видях, когато завърших училище и се прибрах в къщи. Влюбих се в него, а той — в мен. Бяхме сгодени четири години, след това го назначиха в Кент и можахме да се оженим. Историята на нашата любов беше много проста, сър Чарлз… и много щастлива.

Сър Чарлз кимна. Простодушното достойнство на мисиз Бебингтън беше много очарователно.

Сега Ег започна да разпитва:

— Мисиз Бебингтън, мислите ли, че съпругът ви се е познавал с някого от гостите на сър Чарлз преди оная вечер?

Мисиз Бебингтън изглеждаше леко смутена.

— Хм, с вас и вашата майка, мила, и с младия Оливър Мендърз.

— Да, а с някой от другите?

— Бяхме гледали Анджела Сътклиф в една пиеса в Лондон преди пет години. И Стивън, и аз много се вълнувахме, че ще се запознаем лично с нея.

— Никога ли дотогава не бяхте се запознавали с нея?

— Не. Ние не познавахме актриси или актьори до момента, в който сър Чарлз дойде да живее тук. И в случая — добави мисиз Бебингтън — бяхме много развълнувани. Сър Чарлз не може да си представи какво чудно преживяване представляваше това за нас. Полъх на романтика в живота ни.

— Не се ли познавахте с капитан и мисиз Дейкърз?

— За дребния човечец и за жената с чудния тоалет ли става дума?

— Да.

— Не, не ги познавахме. Нито другата жена — оная, дето пише пиеси. Горката, сякаш чувствуваше, че не й е тук мястото.

— Сигурни ли сте, че дотогава не бяхте виждали никого от тия хора?

— Напълно сигурна… и почти съм уверена, че Стивън също не ги е виждал. Знаете ли, ние всичко правехме заедно.

— И мистър Бебингтън не ви е казвал нищо… абсолютно нищо — настояваше Ег — за хората, с които ще се срещнете, или когато ги е видял?

— Нищо предварително… само предвкусваше интересна вечер. А когато отидохме… е, нямаше много време… — Лицето й изведнъж се сгърчи.

Сър Чарлз побърза да се намеси:

— Прощавайте, че ви измъчваме така. Но, видите ли, чувстваме, че има нещо, само дано успеем да открием какво е то. Трябва да има някаква причина за такова явно жестоко и безсмислено убийство.

— Разбирам — каза мисиз Бебингтън. — Ако е било убийство, трябва да има някаква причина… Но не знам… нямам представа… каква може да е тая причина.

За минута-две настъпи мълчание, след което сър Чарлз каза:

— Бихте ли ми дали кратки данни за кариерата на вашия съпруг?

Мисиз Бебингтън помнеше добре дати. Записките на сър Чарлз в окончателен вид гласяха така:

„Стивън Бебингтън, роден в Айлингтън, Девън, през 1868 година. Следвал в училището «Свети Павел» и в Оксфорд. Избран за църковен настоятел и назначен в енорията Хокстън през 1891 година. Ръкоположен за свещеник през 1892 година. Бил помощник на негово преподобие Върнън Лоримър в Елингтън, Съри, от 1894 до 1899 г. Оженил се за Маргарет Лоримър през 1899 година и бил назначен в Гилинг, Кент. Преместен в църквата «Свети Петрох» в Лумът през 1916 г.“.

— Така вече имаме нещо, на което можем да се опираме — каза сър Чарлз. — Струва ми се, най-добра възможност ни предлага времето, когато мистър Бебингтън е бил свещеник в църквата „Света Мария“ в Гилинг. По-раншната му история ми се струва толкова далечна, че не би представлявала интерес за никого от хората, които бяха в къщата ми нея вечер.

Мисиз Бебингтън потрепера.

— Наистина ли мислите… че някой от тях…

— И аз не зная какво да мисля — отвърна сър Чарлз. — Бартолъмю е забелязал нещо или е отгатнал нещо, а Бартолъмю Стрейндж е умрял по същия начин и петима…

— Седмина — поправи го Ег.

— … от тия хора също са били там. Един от тях трябва да е виновникът.

— Но защо? — извика мисиз Бебингтън. — Защо? Каква подбуда би могъл да има някой да убива Стивън?

— Това именно искаме да разберем — каза сър Чарлз.