Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Глава четвърта
Съвременна Илейн

— Да, но какво мислите вие, мистър Сатъртуейт? Какво мислите всъщност?

Мистър Сатъртуейт се озърна насам-натам. Нямаше отърване. Ег Литън Гор го бе притиснала здраво на рибарския кей. Безжалостни са тези съвременни момичета… и ужасно енергични.

— Сър Чарлз ви е втълпил тази мисъл — каза той.

— Не, не ми я е втълпявал. Тя беше вече в главата ми. Още от началото. Всичко стана страшно внезапно.

— Той беше стар човек и в не много добро здравословно състояние…

Ег прекъсна тази декламация.

— Всичко това са бабини деветини. Страдал от неврит и ревматичен артрит в лека форма. Такова нещо не може да причини припадък. Той никога не е имал припадъци. Беше от ония хора, които леко поскърцват, но могат да изкарат до деветдесет. Какво мислите за следствието върху причините на смъртта?

— Всичко изглеждаше… ъ-ъ… нормално.

— А какво мислите за показанията на доктор Макдъгал? Ужасно технически… пък и това подробно описание на органите… ала не ви ли направи впечатление, че зад цялата тази словесна канонада шикалкавеше? В същност думите му се свеждаха до следното: нищо не доказва, че смъртта не е възникнала от естествени причини. Но не каза, че е била резултат от естествени причини.

— Не търсите ли под вола теле, скъпа моя?

— В това можете да обвините него… беше объркан, ала нямаше на какво да се опре, затова се прикри зад лекарска резервираност. А какво е мнението на сър Бартолъмю Стрейндж?

Мистър Сатъртуейт повтори някои от мислите на лекаря.

— Омаловажи случая, а? — каза Ег замислено. — Естествено, като всеки предпазлив човек… предполагам, че такива и трябва да бъдат големите клечки на Харли стрийт.

— В чашата с коктейла нямаше нищо друго освен джин и вермут — напомни й мистър Сатъртуейт.

— Наглед всичко е ясно. И все пак нещо, което се случи след следствието, ме озадачи…

— Нещо, което сър Бартолъмю ви е казал ли?

Мистър Сатъртуейт започна да изпитва приятно любопитство.

— Не на мен… на Оливър. Оливър Мендърз… той беше на вечерята, но може да не си го спомняте.

— Напротив, много добре си го спомням. Той ви е голям приятел, нали?

— Беше. Сега почти непрекъснато се дърлим. Той работи в кантората на чичо си в Лондон и е станал… хм, малко мазен, ако разбирате какво искам да кажа. Все разправя, че щял да напусне и да се залови с журналистика… пише доста сносно. Но мисля, че това са само празни приказки. Иска да забогатее. Струва ми се, че всички са отвратително алчни за пари, не е ли така, мистър Сатъртуейт?

В тоя момент той почувствува младостта й — грубоватата й, дръзка детинщина.

— Скъпа моя — рече мистър Сатъртуейт, — толкова много хора са отвратителни за толкова много неща.

— Повечето хора са свине, разбира се — съгласи се Ег весело. — Затова ми е толкова жал за стария мистър Бебингтън. Защото, знаете ли, той беше много мил човек. Подготви ме за първото причастие и всичко, свързано с него, и макар че тая работа, разбира се, е в много отношения глупост, влагаше цялата си душа в нея. Знаете ли, мистър Сатъртуейт, аз вярвам искрено в християнството… не като мама, с книжлета, утрини и какво ли не още, а разумно, с оглед на историята. Всъщност в църквата цари неразбория… ала самото християнство е здраво. Затова не мога да бъда комунистка като Оливър. На практика нашите убеждения са почти едни и същи — колективност и обща собственост, но различията… е, излишно е да се впущам в тях. А Бебингтънови бяха истински християни; не се бъркаха в чужди работи, не съдеха ближните си и бяха винаги добри и към хора, и към животни. Много мили бяха… а и Робин…

— Робин ли?

— Техният син… Служеше в Индия и там го убиха… Аз… аз бях малко увлечена по Робин…

Ег премига. Погледът й се зарея към морето…

После тя отново насочи вниманието си към мистър Сатъртуейт и настоящето.

— Така че, както виждате, аз съм много развълнувана от случая. Ами ако не е естествена смърт…

— О, мило дете!

— Да, много странно! Трябва да признаете, че е много странно.

— Но нали фактически сама току-що признахте, че Бебингтънови не са имали никакви врагове на тоя свят.

— Точно затова е толкова странно. Не мога да си представя евентуалната подбуда…

— Хубава работа! Та в коктейла нямаше нищо.

— Някой може да му е боднал инжекция.

— С отровата, с която южноамериканските индианци мажат стрелите си — подхвърли мистър Сатъртуейт с лека насмешка.

Ег се ухили:

— Именно. Хубавото старо средство, което не може да се открие. Ех, всички гледате много леко на тая работа. Ала някой ден ще се убедите, че ние сме прави.

— Кои сте вие?

— Сър Чарлз и аз. — Тя се изчерви леко.

Мистър Сатъртуейт мислеше с думите и мярката на своето поколение, когато „Цитати за всички случаи“ се намираха във всеки шкаф за книги.

Двойно по-възрастен от нея,

със стара резка от меч на бузата,

загрубял и загорял, към него вдигна тя очи

с любов, която нея щеше да погуби.

Малко го досрамя, че мисли с цитати — при това Тенисън не беше твърде на почит в тия времена. Пък и сър Чарлз, макар и загорял, нямаше белези, а Ег Литън Гор, макар и несъмнено способна на благородна страст, никак нямаше вид на девойка, която ще загине от любов и ще броди с лодка из реките. Тя по нищо не приличаше на бледоликата девица от Астолат[1].

„С изключение на младостта й…“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

Момичетата винаги биват привличани от мъже на средна възраст с интересно минало. И Ег, изглежда, не правеше изключение от това правило.

— Защо не се е оженил? — запита тя внезапно.

— Ами… — Мистър Сатъртуейт се спря. Той се канеше да отговори без заобиколки: „От предпазливост“, но съобрази, че такъв израз не би се харесал на Ег Литън Гор.

Сър Чарлз Картрайт бе имал много любовни истории с жени — актриси и други, — но винаги бе съумявал да избегне брачните вериги. Ег явно търсеше по-романтично обяснение:

— Оная, дето умряла от туберкулоза — някаква актриса, името й започваше с М, — не я ли е обичал много?

Мистър Сатъртуейт помнеше въпросната дама. Мълвата бе свързвала името на Чарлз Картрайт с нейното, но не чак дотам, и мистър Сатъртуейт за нищо на света не би повярвал, че сър Чарлз е останал ерген само за да бъде верен на паметта й. Той избягна тактично тоя въпрос.

— Предполагам, че е имал много любовни истории — каза Ег.

— Ъ-ъ… хм… вероятно — отговори мистър Сатъртуейт, чувствайки се човек с викториански морал.

— Харесват ми мъже с любовни истории — заяви Ег. — Това доказва тяхната мъжественост.

Викторианският морал на мистър Сатъртуейт бе жегнат още по-дълбоко. Той се чудеше какво да отговори. Ег не забеляза объркването му. Тя продължи замислено:

— Знаете ли, сър Чарлз е в същност по-умен, отколкото си мислите. Не ще и дума, позира много, играе като артист; но зад всичко това се крие ум. Той умее да управлява платноходка далеч по-добре, отколкото бихте предположили, като го слушате. Като го слушате, ще си помислите, че всичко това е позиране, ала не е. Същото е и с тая работа. Вие мислите, че всичко туй е направено за ефект — че иска да играе ролята на велик детектив. Аз мога да кажа само, че ще я изиграе отлично.

— Може би — съгласи се мистър Сатъртуейт.

Интонацията на гласа му показваше достатъчно ясно неговите чувства. Ег се улови за тях и ги изрази с думи:

— Но според вас „смъртта на свещеника“ не е сензационна драма. Тя е просто „печална случка на приятелска вечеря“. Чисто светско произшествие. А какво мисли мосьо Поаро? Поне той би трябвало да знае.

— Мосьо Поаро ни посъветва да изчакаме анализа на коктейла; но според него няма нищо нередно.

— Е, да — каза Ег, — той старее. Изпял си е песента. — Мистър Сатъртуейт се намръщи. Ег продължи, без да съзнава грубостта си: — Елате у нас на чай. Вие се нравите на мама. Тя сама казва това.

Деликатно поласкан, мистър Сатъртуейт прие поканата.

 

 

Когато пристигнаха, Ег предложи да се обади по телефона на сър Чарлз и да обясни неявяването на госта му.

Мистър Сатъртуейт седна в малката всекидневна с избелели кретонени пердета и добре полирана стара мебел. Това беше викторианска стая, както наричаше скришом мистър Сатъртуейт всяка женска стая, и я одобряваше.

Разговорът му с лейди Мери беше приятен, в него нямаше нищо блестящо, просто забавно бъбрене. Говореха за сър Чарлз. Познава ли го мистър Сатъртуейт добре? Не отблизо, заяви мистър Сатъртуейт. Преди няколко години субсидирал една от пиесите на сър Чарлз. Оттогава били приятели.

— Притежава голям чар — каза лейди Мери с усмивка. — И аз го чувствам като Ег. Сигурно сте разбрали, че Ег страда много от една болест: боготвори го като свой кумир.

Мистър Сатъртуейт се запита дали като майка лейди Мери не се безпокои от това боготворение. Но, изглежда, не беше така.

— Ег вижда толкова малко от света — въздъхна тя. — Ние сме зле материално. Един от братовчедите ми я заведе и представи на няколко места в града, но оттогава тя почти не е мръдвала оттук, само от време на време ходи на гости. Според мен младите трябва да виждат много хора и места — особено места. Иначе… хм, съседството е понякога опасно нещо.

Мистър Сатъртуейт се съгласи, мислейки си за сър Чарлз и за ветроходството, но след минута-две се изясни, че лейди Мери няма пред вид това.

— Идването на сър Чарлз се оказа много полезно за Ег. То разшири хоризонта й. Знаете ли, тук има твърде малко млади хора — особено мъже. Все се страхувам, че Ег може да се омъжи за някого просто защото няма възможност да общува с повече от един човек и не вижда други.

Мистър Сатъртуейт притежаваше бърз усет.

— Младия Оливър Мендърз ли имате предвид?

Лейди Мери се изчерви от искрена изненада.

— О, мистър Сатъртуейт, как познахте! Тъкмо него имам предвид. По едно време той и Ег дружаха много и зная, че съм старомодна, но някои от схващанията му не ми харесват.

— Младежта трябва да си има свои разбирания — каза мистър Сатъртуейт.

Лейди Мери поклати глава.

— Много се страхувах… те напълно си подхождат, разбира се, аз зная всичко за него, а и чичо му, който напоследък го е взел във фирмата си, е много богат човек; не става дума за това… глупаво е от моя страна… ала…

Тя поклати глава, неспособна да изразява мислите си по-нататък.

Мистър Сатъртуейт се почувствува странно близък. Той произнесе ясно и спокойно:

— И все пак, лейди Мери, не бихте се съгласили дъщеря ви да се омъжи за двойно по-възрастен от нея човек.

Отговорът й го изненада.

— Така ще бъде може би по-сигурно. Поне ще знаеш къде си. На тая възраст мъжът окончателно е сложил край на всякакви щуротии и прегрешения; те не му предстоят… в бъдеще…

Преди мистър Сатъртуейт да успее да каже още нещо, Ег се присъедини към тях.

— Много време те нямаше, мила — рече майка й.

— Разговарях със сър Чарлз, скъпа. Той е сам със славата си. — Тя се обърна укорително към мистър Сатъртуейт: — Вие не ми казахте, че гостите са се разпръснали…

— Разотидоха се вчера… всички, с изключение на сър Бартолъмю Стрейндж. Той щеше да остане до утре, но тази сутрин го повикаха с бърза телеграма в Лондон. Един от пациентите му бил в критично състояние.

— Жалко — каза Ег. — Защото възнамерявах да разследвам гостите. Може би щях да уловя някаква диря.

— Диря от какво, мила?

— Мистър Сатъртуейт знае. Е, това не е важно. Оливър е още тук. Ще хванем него. Пипето му сече, когато пожелае.

 

 

Завръщайки се в Гарваново гнездо, мистър Сатъртуейт завари домакина си седнал на терасата, която гледаше към морето.

— Здравей, Сатъртуейт. На чай у Литън Горови ли беше?

— Да. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Ег се обади по телефона… Странно момиче е тая Ег…

— Привлекателно — каза мистър Сатъртуейт.

— Хм, да, така мисля и аз.

Сър Чарлз стана и направи безцелно няколко крачки.

— Дявол да го вземе — избухна той внезапно, — не биваше да идвам на това проклето място.

Бележки

[1] Става дума за Илейн — митична героиня от легендите за крал Артур, наричана „бледоликата девица от Астолат“ в „Идилии за краля“ от поета Тенисън. Б.пр.