Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Глава тринадесета
Мисиз де Ръшбриджър

Преди да хванат влака, Еркюл Поаро и мистър Сатъртуейт водиха кратък разговор с мис Линдън, секретарката на покойния сър Бартолъмю Стрейндж. Мис Линдън беше готова да помогне, но нищо важно не можеше да им каже. Мисиз де Ръшбриджър се споменавала в болничния дневник на сър Бартолъмю от чисто професионална гледна точка. Сър Бартолъмю говорел за нея само в медицински аспект.

Двамата мъже пристигнаха в санаториума около дванайсет часа. Прислужницата, която им отвори вратата, изглеждаше възбудена и зачервена. Мистър Сатъртуейт попита първо за старшата сестра.

— Не зная дали може да ви приеме тази сутрин — отговори момичето неуверено.

Мистър Сатъртуейт извади визитна картичка и написа на нея няколко думи.

— Моля занесете й това.

Въведоха ги в малка чакалня. След около пет минути вратата се отвори и влезе старшата сестра. Тя никак не изглеждаше пъргава и енергична, както обикновено.

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— Надявам се, че ме помните — каза той. — Аз идвах тук със сър Чарлз Картрайт веднага след смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж.

— Да, наистина, мистър Сатъртуейт, разбира се, че ви помня; а сър Чарлз попита тогава за клетата мисиз де Ръшбриджър и това изглежда такова съвпадение.

— Позволете ми да ви представя мосьо Еркюл Поаро.

Поаро се поклони, а старшата сестра отговори разсеяно. Тя продължи:

— Не мога да разбера как е възможно да получите телеграма, както казвате. Цялата тази работа ми се струва много загадъчна. Изключено е да има някаква връзка със смъртта на клетия доктор, нали? Трябва да е работа на някой луд — само така мога да си го обясня. Идването на полицията тук и всичко друго. Наистина беше ужасно.

— Полицията ли? — учуди се мистър Сатъртуейт.

— Да, от десет часа е тук.

— Полицията? — повтори Еркюл Поаро.

— Навярно сега ще можем да се видим с мисиз де Ръшбриджър — подхвърли мистър Сатъртуейт. — Щом ни е повикала…

Старшата сестра го прекъсна:

— О, мистър Сатъртуейт, значи, не знаете!

— Какво не знаем? — попита Поаро рязко.

— За клетата мисиз де Ръшбриджър. Тя умря.

— Умря ли? — възкликна Поаро. — Mille ton nerres![1] Сега ми става ясно. Да, сега ми става ясно. Трябваше да се сетя… — Той се спря. — Как умря?

— По много загадъчен начин. Пристигна за нея кутия шоколадени бонбони — бонбони с ликьор — по пощата. Тя изяла един — трябва да е имал ужасен вкус, но предполагам, че не е очаквала това и го е глътнала. Такова нещо не се изплюва.

— Oui, oui[2], и трудно е, ако изведнъж в гърлото ти потече някаква течност.

— И тъй, глътнала го и извикала, сестрата притичала, но не можахме да направим нищо. Умря след около две минути. Тогава докторът повика полицията, дойдоха и изследваха шоколадените бонбони. Целият горен ред е бил препипан, на долните нищо им нямаше.

— А каква отрова е била използвана?

— Смятат, че е никотин.

— Да — каза Поаро. — Пак никотин. Какъв удар! Какъв смел удар!

— Закъснели сме — рече мистър Сатъртуейт. — Сега вече никога няма да узнаем какво е искала да ни каже. Освен ако… освен ако… не е споделила тайната си с някого? — Той погледна въпросително старшата сестра.

Поаро поклати глава.

— Не е имало никакво споделяне на тайни, ще се убедите в това.

— Можем да попитаме — предложи мистър Сатъртуейт. — Например някоя от сестрите.

— Разбира се, питайте — съгласи се Поаро, но гласът му не звучеше обнадеждаващо.

Мистър Сатъртуейт се обърна към старшата сестра, която незабавно поръча да повикат двете сестри, съответно от дневната и нощната смяна, които са се грижили за мисиз де Ръшбриджър, но никоя от тях не можа да добави нещо към вече дадените сведения. Мисиз де Ръшбриджър никога не била споменавала за смъртта на сър Бартолъмю и дори не знаели, че е пратила телеграма.

По молба на Поаро двамата мъже бяха заведени в стаята на умрялата. Там завариха на дежурство груповия началник Кросфийлд и мистър Сатъртуейт го представи на Поаро.

След това двамата мъже се приближиха до леглото и впериха очи в умрялата. Тя беше около четиридесетгодишна, тъмнокоса и бледа. Лицето й не изглеждаше спокойно — все още личеше предсмъртната агония.

Мистър Сатъртуейт изрече бавно:

— Горката…

Той хвърли поглед към Еркюл Поаро отсреща. Лицето на дребния белгиец имаше странно изражение. Нещо в него накара мистър Сатъртуейт да потръпне…

Мистър Сатъртуейт каза:

— Някой е узнал, че тя иска да каже нещо, и я е убил… Убил я, за да й попречи да говори…

Поаро кимна.

— Да, така е.

— Убита е, за да й се попречи да каже това, което е знаела.

— Или това, което не е знаела… Но да не губим време… Предстои ни още много работа. Не бива да има повече убийства. Трябва да предотвратим това.

Мистър Сатъртуейт попита заинтригуван:

— Съвпада ли случилото се с представата ви за самоличността на убиеца?

— Да, съвпада… Но аз разбирам едно: убиецът е по-опасен, отколкото си мислех… Трябва да бъдем внимателни.

Груповият началник Кросфийлд излезе с тях от стаята и научи за телеграмата, която бяха получили. Телеграмата е била подадена в Мелфъртската пощенска станция и когато запитаха там, се изясни, че я е донесло някакво момченце. Дежурната млада служителка си спомни за случая, понеже съобщението я развълнувало много, тъй като там се споменавало за смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж.

След като обядваха в компанията на груповия началник и биха телеграма до сър Чарлз, следствието продължи.

В шест часа същата вечер бе издирено момченцето, което подало телеграмата. То побърза да разкаже всичко. Телеграмата му била дадена от някакъв мъж, облечен бедняшки. Човекът пък му казал, че той получил телеграмата от някаква „побъркана жена“ в „Къщата в парка“. Тя я пуснала от прозореца; в телеграмата били увити две монети по половин крона[3]. Мъжът се уплашил да не се замеси в някаква нечиста работа и тъй като пътят му бил в обратна посока, дал на момчето два шилинга и шест пенса и му казал да задържи остатъка.

Започна дирене на мъжа. Междувременно като че ли нищо повече не можеше да се направи и Поаро и мистър Сатъртуейт се върнаха в Лондон.

Наближаваше полунощ, когато двамата пристигнаха в града. Ег се бе прибрала при майка си, но сър Чарлз ги посрещна и тримата обсъдиха положението.

— Mon ami — рече Поаро, — послушайте ме. Само едно нещо е в състояние да реши тази работа: сивите клетчици на мозъка. Да тичаме насам-нататък из Англия, да се надяваме, че този или онзи ще ни каже това, което искаме да знаем — всички подобни методи са дилетантски и глупави. Истината може да се види само отвътре.

Сър Чарлз изглеждаше малко скептично настроен.

— Какво възнамерявате да правите в такъв случай?

— Възнамерявам да мисля. Моля ви да ми дадете двайсет и четири часа за мислене.

Сър Чарлз поклати глава с лека усмивка.

— Ще ви разкрие ли мисленето какво можеше да ни каже тази жена, ако беше жива?

— Предполагам.

— Не ми се вярва. Но както и да е, мосьо Поаро, правете, каквото желаете. Ако можете да разплетете тази загадка, добре. Това обаче не е по моите сили. Трябва да призная, че съм победен. И без туй си имам друга по-важна работа.

Сигурно той очакваше да бъде разпитван, но надеждите му се оказаха излъгани. Наистина мистър Сатъртуейт го гледаше напрегнато, но Поаро остана потънал в размисъл.

— Е, трябва да вървя — каза актьорът. — Аха, забравих нещо. Много съм обезпокоен за… мис Уилз.

— Какво е станало с нея?

— Изчезнала е.

Поаро го изгледа вторачено.

— Изчезнала ли? Къде?

— Никой не знае… След като получих телеграмата ви, мислих много. Както ви казах на времето, бях убеден, че тази жена знае нещо, което не ни е казала. Исках да опитам за последен път да го измъкна от нея. Отидох с колата до къщата й — беше около девет и половина, когато пристигнах там — и попитах за нея. Изглежда, че е излязла от дома си тази сутрин — отишла да прекара деня в Лондон — така обяснила. Вечерта близките й получили телеграма, с която съобщавала, че няма да се върне за ден-два, тъй че да не се безпокоят.

— А безпокоят ли се?

— Доколкото разбрах, доста. Знаете ли, не е взела със себе си никакъв багаж.

— Странно — промърмори Поаро.

— Да. Изглежда като че ли… Е, и аз не зная. Чувствам се неспокоен.

— Аз я предупредих — каза Поаро. — Предупредих всички. Помните какво им казах: „Говорете сега.“

— Да, да. Мислите ли, че и тя…

— Аз си имам свои хипотези — отвърна Поаро. — Засега предпочитам да не ги обсъждам.

— Първо икономът… Елис… после мис Уилз. Къде е Елис? Немислимо е полицията да не може да го намери.

— Не е търсила трупа му, където трябва — каза Поаро.

— Значи, сте съгласни с Ег. Смятате, че той е умрял?

— Елис никога вече няма да бъде видян жив.

— Боже мой — избухна сър Чарлз. — Това е кошмар… цялата тая работа е абсолютно неразбираема.

— Не, не. Напротив, смислена и логична е.

Сър Чарлз го изгледа.

— Така ли смятате?

— Разбира се. Знаете ли, аз имам методичен ум.

— Не ви разбирам.

Мистър Сатъртуейт също гледаше озадачено дребния детектив.

— А какъв ум имам аз? — попита сър Чарлз, малко докачен.

— Вие имате актьорски ум, сър Чарлз, творчески, оригинален, който винаги вижда драматичното. Мистър Сатъртуейт пък притежава ум на зрител, наблюдава действащите лица, проявява усет за атмосфера. А аз, аз имам прозаичен ум. Виждам само фактите, без никакви драматични украшения или светлини.

— Тогава да оставим всичко на вас?

— Тъкмо така мисля и аз. За двайсет и четири часа.

— Тогава успешна работа. Лека нощ.

Когато излизаха заедно, сър Чарлз се обърна към мистър Сатъртуейт:

— Този приятел има много високо мнение за себе си.

Той говореше някак студено.

Мистър Сатъртуейт се усмихна. Главната роля, а?! Значи, такава била работата. Той запита:

— Какво искаше да кажеш с това, че си имал друга по-важна работа, сър Чарлз?

На лицето на сър Чарлз се появи свенливото изражение, което мистър Сатъртуейт познаваше така добре от присъствието си на сватби на Хановър скуер.

— Ами, въпросът е там, че аз… ъ-ъ… Ег и аз…

— Много се радвам, че чувам това — каза мистър Сатъртуейт. — Честито.

— Разбира се, аз съм много стар за нея.

— Тя не мисли така… пък и сама може най-добре да прецени.

— Много мило от твоя страна, Сатъртуейт. Знаеш ли, бях си втълпил, че е влюбена в младия Мендърз.

— Чудя се какво те е накарало да мислиш подобно нещо — каза мистър Сатъртуейт простодушно.

— Във всеки случай — произнесе сър Чарлз твърдо — не е влюбена…

Бележки

[1] Гръмове небесни! (фр.). Б.пр.

[2] Да, да (фр.). Б.пр.

[3] Крона — монета от 5 шилинга. Б.пр.