Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Започна да се свечерява, но дилижансът продължаваше да подскача по неравния път. Трябваше да стигнат до следващата спирка, която се намираше на няколко мили. Ханк облегна уморено глава назад и затвори очи. Ейдриън Олстън накрая спря да говори. Навехнатият глезен на Ханк болезнено пулсираше, той нямаше търпение да смъкне ботушите си, но трябваше да почака, докато спрат за нощувка.

Трябваше да измине, куцайки, повече от миля, за да достигне най-близката спирка на дилижанса, като при това трябваше да мъкне и тежкото си седло. Ако бе закъснял само с десет минути, щеше да изпусне дилижанса. Чудеше се дали да измине целия път до Елизабеттаун, за да почине там и да даде възможност на крака си да се оправи или да се опита да си купи кон още в следващия град. Но когато отново спря поглед на жената пред себе си, реши да изчака.

Колко привлекателна беше дори когато спеше. Блондинката беше несъмнено много хубава, но непознатата с тъмната коса беше истинска красавица. Тя му напомняше за онова момиче с пистолета, което бе видял в Денвър. Червеникаво-кестенявата коса, съблазнителната фигура, чипият нос, всичко му изглеждаше познато. Но онова момиче той бе видял от по-голямо разстояние, и то само в профил. Тази млада жена изглеждаше някак си по-зряла, Косата й бе подредена в изящна прическа. Ханк предположи, че непознатата е на не повече от двадесет години — жена в разцвета на младостта си.

Млечнобялата й кожа го наведе на мисълта, че тя може би е от източните щати. Или може би просто не обичаше слънцето и затова пазеше кожата си от лъчите му. И все пак тя знаеше някои неща за Мексико, тъй като бе познала, че в жилите му тече мексиканска кръв. Майка му, която бе американка, произхождаше от Англия. Именно тя го бе нарекла Ханк, а по-късно баща му промени името му на Енрике, добавяйки към него цяла поредица от имена. Баща му беше испано-мексиканец, въпреки че съвсем малко мексиканска кръв течеше във вените му. Прадядото на Ханк бил наполовина испански метис. Той се оженил за испанка, а техният син Викториано се оженил за жена от семейство Вега, които току-що били пристигнали от Испания.

Скоро Ханк престана да мисли за предците си: всички, които значеха много за него, бяха мъртви, освен по-голямата му сестра. Но на тези мисли го наведе Саманта Блекстоун. Каква любопитна жена! Приказливият Ейдриън Олстън със сигурност беше шокиран. Ханк обаче нямаше нищо против.

Възхищаваше се на жена, която не се страхуваше да изказва на глас мислите си, и нямаше нищо против да задоволи любопитството й. Не можеше да откъсне поглед от нея. Дълги мигли хвърляха неуловими сенки по страните й. Една къса непокорна къдрица бе паднала на слепоочието й. С удоволствие си спомни смущението й, когато бе забелязала погледа му върху пълните си гърди. Харесваше му неудобството й и това, че я накара да се изчерви. Щом можеше да предизвика такава реакция у нея, значи тя не бе безразлична към него. Той със сигурност не беше. По някакъв начин тя му напомняше за Анджела, въпреки че между двете не съществуваше физическа прилика, освен може би в цвета на косите. Лесно бе накарал и Анджела да се изчерви. Спомни си как лицето й се покри с ярка червенина, когато, след като нападна дилижанса, бръкна в деколтето й, търсейки скрити бижута. Тогава Анджела го бе зашлевила силно, а той й отговори със страстна целувка, която му се искаше никога да не свършва.

За пръв път на Ханк искрено му се прииска да ограби дилижанс — по-точно този — само за да претърси по същия начин тъмнокосата жена, седнала срещу него. Пожелаваше я само като я погледнеше, затова се принуди да сложи шапката в скута си, за да скрие очевидната си възбуда.

Какво му ставаше? Никога досега не бе реагирал толкова импулсивно, и то към жена, който никога не бе докосвал. Дори Анджела не го възбуждаше толкова бързо. А жената просто си спеше!

Ханк затвори отново очи, за да я гледа, надявайки се възбудата му да премине. Но не се получи. Не можеше да я изхвърли от мислите си. Явно му предстоеше дълъг път до Елизабеттаун.

Саманта бе последната, която слезе от дилижанса. Жанет трябваше да я събуди, хокайки я шеговито, че през нощта няма да може да мигне. Саманта изобщо не се интересуваше дали ще може да заспи или не. Пътуването беше толкова отегчително, че те нямаше какво друго да правят, освен да спят. В следния миг си спомни за сеньор Шавез и моментално се разсъни.

Но той бе слязъл с другите мъже. Те всички бяха отишли в една неприветлива спирка за дилижанси, която беше единствената сграда на мили наоколо. Имаше една конюшня; където държаха допълнителните коне, и къща, чиято вътрешност представляваше една-единствена огромна стая. Там пътниците можеха да получат топла храна и да поспят няколко часа на пейките, наредени до стените.

Саманта последва Жанет вътре. Не искаше да седне, тъй като целият й гръб беше изтръпнал. Храната още не готова. Беше късно през нощта и старият човек, който с грижеше за пътниците, току-що се бе събудил и щеше да отнеме известно време, докато им приготви нещо.

В голямата стая бяха само Жанет, мистър Пач и стария човек. Останалите бяха излезли, за да се измият. Саманта се раздвижи напред-назад, протегна се, разбира се, доколкото позволяваше доброто възпитание. Жанет се отпусна тежко в единственото кресло до камината. Беше много изморен и бледа.

През задната врата влязоха кочияшът и Ейдриън, но Ханк Шавез не беше с тях. Саманта мислено го подкани да побърза, за да може да се измие и тя. Нямаше да е редно да излез отвън, без той да се е върнал.

Ейдриън се погрижи за удобството на сестра си и когато храната стана готова, й занесе една чиния Саманта настръхна вътрешно — той отново я пренебрегваше! Старият човек й предложи чиния с храна, но тя отказа, тъй като искаше първо да се измие. От пътуването се чувстваше ужасно мръсна. С удоволствие би се преоблякла, но багажът не се разтоварваше за толкова кратка спирка, а на Саманта й бе неудобно да иска от някого да й помогне да свали някой от куфарите й.

Когато накрая Ханк Шавез влезе в стаята, Саманта не можа да потисне тихо учудено възклицание. Той бе напълно променен. Бе се избръснал и изглеждаше още по-красив отпреди. Бе сложил тъмносива риза със седефени копчета, която много му отиваше, защото подхождаше на цвета на очите му.

Когато тъмносивите очи се спряха върху нея, Саманта отклони поглед. Мина покрай него, без да каже дума, взе фенера, който той само преди минута бе оставил, и излезе в задния двор. До стената имаше каменна поставка, върху която бе оставено празно ведро; освен това имаше голямо корито с мръсна вода, останала от другите, които се бяха мили преди нея. Саманта остави фенера на земята, изля мръсната вода и извади чиста студена вода от кладенеца. Използвайки носната кърпичка от чантичката си, тя се наведе, за да измие ръцете, лицето и врата си, както и вдлъбнатината между гърдите си. Като свърши с това, остави кърпичката на поставката да изсъхне и бързо закопча блузата си Нямаше да повтори грешката си и да я остани отново разкопчана. Изчерви се, като си спомни горещия поглед, които я поглеждаше. Тихи стъпки я накараха рязко да се обърне. Ханк Шавез стоеше само на няколко крачки от нея. Саманта забеляза, че задната врата на къщата беше затворена, което означаваше, че те бяха сами в двора. Сърцето й лудо заби, но тя отстъпи крачка назад, стараейки се да изглежда колкото е възможно по-спокойна. Очите му вече не се смееха, веселите бръчици в ъглите им бяха изчезнали и кой знае защо това я изплаши още повече.

— Забравих си шапката — проговори накрая той.

— О! — Тя въздъхна облекчено. — Знаете ли как ме изплашихте, като се приближихте толкова тихо зад гърба ми.

За бога! Колко време щяха да стоят така, вперили погледи един в друг, без да проговорят?

— Нямах намерение да ви изплаша, сеньорита Блекстоун, но и вие не трябва да стоите тук сама.

— Глупости. — Саманта се засмя, смехът й постепенно намаля. — Достатъчно близо съм до къщата. При това, тук са само пътниците от дилижанса. Никой от тях не е способен да ми стори зло.

— Но не бива да се доверявате така, сеньорита. Вие дори не ме познавате.

Той изрече тези думи толкова сериозно, че Саманта отстъпи още една крачка назад, посягайки към чантичката си, която бе оставила на поставката, Можеше лесно да вземе новия си „Дъбъл Деринджър“, ако се наложеше. Бе си купила нов револвер веднага след като Том Пийзли я нападна в хотела. Револверът с два куршума определено бе по-надежден, отколкото стария модел с един куршум.

— Искате да ми кажете, че не трябва да ви имам доверие, така ли, сеньор? — попита тя с равен глас.

— Казвам само, че за вас съм непознат, и не би трябвало ла се доверявате на непознати. Но позволете ми да ви уверя, че лично на мен можете да се доверите, без да има от какво за се страхувате.

Саманта се усмихна.

— Имайки предвид съвета ви, уверение от един непознат не е никакво уверение, нали така?

Той се разсмя от сърце, с дълбок, гърлен смях.

— О, сеньорита не е само bella, но също и sabia.

Саманта, наклонила леко глава, реши да се преструва, че не знае какво означава това.

Той протегна ръка, като че искаше леко да докосне страната й, но в следния миг се отказа от този интимен жест.

— Означава, че сте толкова умна, колкото и красива.

— Благодаря. — Саманта се усмихна на себе си, тъй като той не излъга.

А тя говореше испански доста добре. Често прилагаше този трик с хора, които нямаха представа, че тя владее испански. Това бе сигурен начин да провери дали човекът е говорил истината. И Ханк Шавез не я разочарова.

Трябваше да признае пред себе си, че той я привлича. Въздействаше й чисто мъжкото му излъчване и магнетизъм, но не можеше да каже точно защо става така. Разбира се, той бе изключително красив, но тя бе срещала и други красиви мъже, а и външността му не беше единственото привлекателно нещо в него. В Ханк имаше нещо различно, от него се излъчваше някаква опасност. Нещо скрито и непозволено, може би? Въпреки очите му, от които искреше смях, въпреки усмивката му, тя бе прозряла и другата му същност. Не беше ли малко изплашена именно поради това?

— Ще ми позволите ли да ви придружа до къщата, сеньорита?

— С удоволствие, благодаря. Вече свърших тук.

Ханк с небрежен жест сложи шапката на главата си, вдигна фенера и пое ръката й. Саманта усети топлината на ръката му върху своята. Рамото му почти докосна нейното, близостта му я караше да се чувства странно слаба и беззащитна.

— Олстън, какъв ви е той? — попита безцеремонно. Прекият му въпрос я свари неподготвена, но не се обиди. Тя не бе ли го разпитвала по същия начин в дилижанса? Но не знаеше как да му отговори. Не искаше да му разкрива чувствата си към Ейдриън.

— Той… е мой придружител, заедно със сестра си. С Жанет ходехме заедно на училище и станахме много добри приятелки.

В този момент Ханк бе твърде погълнат от желанието си към нея, за да забележи колебанието й и неохотата, с която му отговори. Всъщност тя не му даде ясен отговор, тъй като и един годеник също можеше да бъде придружител. Един любовник също. Но той не се замисли над този факт.

Можеше да мисли само за това колко силно желаеше тази жена.

Тя беше толкова близо, че той е удоволствие вдъхваше аромата на косите й. Ухаеше на рози и ако се приближеше още малко по-близо…

Но какво си мислеше той? Познаваше я само от един ден.

Ти беше дама и очакваше да се отнесат с нея като с такава. Ако не беше изискана лейди, само след две секунди щеше да я повали на земята, помисли си дяволито Ханк.

Твърде скоро, според Ханк, се озоваха вътре в сградата и той трябваше да я пусне. Повече не можеше да се радва дори и на това невинно докосване.

Тя се отдалечи от него, за да си вземе чиния с храна, той бързо я последва, след което седна срещу нея на празната маса. Останалите вече бяха вечеряли. Жанет Олстън бе заспала в креслото до камината. Брат й и мистър Пач се бяха изтегнали на пейките, а кочияшът бе излязъл навън, за да нагледа конете. Ханк бе сам със Саманта Блекстоун — и все пак не напълно.

— Знам защо Олстън и сестра му отиват в Елизабеттаун — Отбеляза Ханк, докато се хранеха. — Но защо вие отивате там?

Саманта продължи да гледа в чинията си, страхувайки се, че ако вдигне поглед към него, вече няма да е в състояние да го отмести.

— Можете да приемете, че просто минавам оттам. За да им правя компания. Пък и аз самата не обичам да пътувам сама.

— Ще останете ли в този град?

— Не за дълго. А вие? — понита предпазливо тя. — Имам работа още по на юг.

Сега вече Ханк забеляза, че тя се опитва да увърта. Или не бе свикнала да говори толкова много, или не искаше да му каже къде отива. Но той искаше да знае.

— Къде смятате да отидете, след като оставите Олстънови в Елизабеттаун?

— В Санта Фе. Баща ми е изпратил някои от своите вакуерос да ме посрещнат там.

— Вакуерос? — Ханк не можа да скрие изненадата си.

Тя вдигна поглед към него и след това се усмихна дяволито.

— Да. Домът ми е в Мексико, сеньор. Наистина ли си мислехте, че съм от източните щати?

— Да, така е — върна й усмивката той.

— Е, сега знаете със сигурност.

— В такъв случай, ние с вас имаме нещо общо. Защото вие все пак със сигурност не сте мексиканка.

— Не. В рода си имам и американци, и англичани.

— А аз имам сестра в Англия.

Саманта вдигна учудено вежди, след което се разсмя.

— Аз пък имам брат там. Още едно общо нещо между нас, нали?

Страхът й от него бе забравен, тя се отпусна и двамата започнаха да разговарят за най-различни неща. След като бе преодоляла неудобството си от него, Саманта откри, че харесва Ханк Шавез, дори много. С него се чувстваше съвсем естествено. С Ейдриън винаги трябваше да бъде нащрек, винаги да сдържа гнева си, винаги да се държи като истинска лейди. С Ханк се чувстваше просто удобно, Той я караше да се смее. Беше очарователен и духовит, и въпреки всичко бе джентълмен.

Защо не можеше Ейдриън да се държи по този начин? Защо не можеше той да стои при нея и да й говори, да й засвидетелства интереса и уважението си към нея? А той дори не й бе пожелал лека нощ, нито се бе поинтересувал дали тя се чувства добре, преди да си легне. Ейдриън просто не се интересуваше от нея, това бе простата истина. Но тя се интересуваше от Ейдриън. В това бе проблемът. Трябваше да направи нещо, за да го накара най-напред да я забележи.

В този момент отново се сети за намерението си да накара Ейдриън да ревнува. Сега имаше и подходящия мъж — Ханк Шавез. Но щеше ли да посмее да го използва по този начин? Той ясно бе показал, че тя му харесва. Трябваше само да му отвърне и да подклажда интереса му към нея.

Момичетата в училище я бяха научили на изкуството да флиртува. Досега не бе прилагала познанията си в тази област — Ейдриън никога не й даде такава възможност. Трябваше да опита с Ханк. Само мъничко, разбира се. Не искаше да го окуражава прекалено, само да поддържа интереса му към нея… и да ядоса Ейдриън.

Идеята я развълнува. Щеше да се получи! Трябваше да с получи!

— Очите ти заблестяха със странен блясък — отбеляза тих Ханк, поглъщайки я с поглед.

Саманта му се усмихна мило.

— Наистина ли? Господи, толкова съм изморена! — престори се, че потиска една прозявка. — Не знам как ще мога да заспя на тези пейки. Страх ме е да не падна, дока спя.

— В дилижанса имам дебела завивка. Искате ли да ви донеса? — предложи той.

— Наистина ли ще го направите? Толкова мило от ваша страна. Вече обмислях възможността да спя в дилижанса.

— Бих могъл да ви нравя компания там. — Очите му възбудено заблестяха.

— Не, не. Завивката ще свърши работа — отвърна бързо тя, като се изчерви.

Беше ли той джентълмен, чудеше се тя, завладяна отново от познатото смущение. Саманта се надяваше да е така, в противен случай нямаше да е в състояние да изпълни плана, както беше замислила. Един джентълмен щеше да се оттегли с достойнство, давайки право на мъжа, когото жената предпочита. Нещата трябваше да се развият по този начин. Щеше да накара Ейдриън да я обикне, а Ханк Шавез щеше да си замине но своя път. Точно така щеше да стане.

Той се върна със завивката, галантно й целуна ръка, пожелавайки й лека нощ. След това се премести на една пейка, доста далеч от нея, и тя изпусна въздишка на облекчение. Да, той наистина беше джентълмен. Когато осъществяваше плана си, поне нямаше да се разделят с лоши чувства. Беше сигурна в това.