Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

През следващите два дни Ханк не позволи някой да се доближи до Саманта, а тя прекара времето, изпълнена с безпокойство каква ще бъде следващата му стъпка. Саманта нямаше представа, че го изкушаваше. Смаяна от признанието му, тя върза косата си на прекалено стегнат кок, облече старите си дрехи, без да слага колан, тъй като не искаше лехите й да подчертават хубавата й фигура. Искаше да изглежда колкото бе възможно по-неугледна и развлечена, но знаеше много добре, че усилията й отиваха нахалост, когато Ханк продължеше да я гледа с онзи пълен с възхищение поглед. В същото време продължаваше да се държи властно с нея, напомняйки й постоянно, че е зависима.

Имайки предвид всичко това, Саманта би трябвало да е приятно изненадана и развълнувана, когато той на четвъртата вечер я уведоми, че заминава на следната сутрин. Трябваше да е доволна, но поради бог знае каква причина, почувства тревога за него.

— Защо? Къде отиваш? — попита настоятелно тя. — Колко време ще отсъстваш?

Ханк се разсмя сърдечно.

— Нима ще ти липсвам, скъпа?

— Не ставай смешен! — наложи си да се овладее. — Просто ме изненада, това е всичко.

— Разочарован съм. Надявах се, че моята компания ти е харесала.

Саманта вдигна гордо брадичка.

— Престани да се занасяш и ми кажи къде отиваш.

— Пак раздаваш заповеди — въздъхна той, като поклати глава — Кога ще се научиш да подчиняваш? Урокът с банята не ти ли беше достатъчен?

Саманта стисна гневно юмруци.

— Да знаеш как те мразя, когато започнеш да говориш така!

— О! А аз си мислех, че ме мразиш през цялото време. — Ханк се разсмя, наслаждавайки се на гнева й.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя. — Не ми казвай тогава. Още повече че не ме интересува. Надявам се изобщо да не се върнеш! — С бързи крачки тя се втурна в стаята си, като затръшна вратата след себе си.

Но тази нощ Саманта не спа добре. Защо и накъде тръгваше Ханк? Това я караше да изпада в ужасно безпокойство. Мразеше неизвестността.

На следващата сутрин Ханк влезе, за да се сбогува с нея. Всъщност нямаше намерение да го прави, искаше просто да тръгне, но някакъв странен импулс го накара все пак да влезе при нея. Защо ли? Той само сви рамене.

Саманта стоеше до прозореца. Слънчевата светлина, процеждаща се между дъските, караше косата й да пламти като течно злато. Беше прекрасна. Дори да беше облечена в коприна, нямаше да изглежда по-красива. Саманта бавно се обърна с лице към него.

— Сега ли тръгваш? — попита тихо.

— Да.

Той изчака известно време, но очевидно тя нямаше да му зададе повече въпроси. Но той повече не искаше да я държи в неведение и да я тревожи. Знаеше колко упорита можеше да бъде и че гордостта няма да й позволи да го разпитва пак.

— Ще се върна след седмица — обясни той. — Докато ме няма, за теб ще се грижи дядото на Иниго.

— Колко предвидливо!

— Да не би да долавям горчивина? Може би ще ти липсвам? Поне мъничко? Все пак, като ме няма, с кого ще спориш?

— Защо Лоренцо да не може да остане с мен? — настоя тя. Ханк пристъпи няколко крачки към нея.

— Това би ти харесало, нали? Така ще имаш цяла седмица на разположение да го обработваш, за да ти помогне да избягаш.

— Нямаш ли му доверие?

— Ти си тази, на която нямам доверие, Сам — отвърна Ханк със сериозен тон. — И не чакай Лоренцо да те посети, докато ме няма. Защото той идва с мен.

— Хубаво! Оставяш ме с непознати. Не ме интересува — отвърна остро тя. — Кога мога да напусна това място?

— Това зависи от баща ти. Сега отивам да разбера дали следва инструкциите ми.

Сърцето й прескочи няколко удара. Очакваше, че ще стигнат и до този въпрос.

— Значи отиваш близо до моя дом? — попита колебливо.

— Да.

— Би ли се поинтересувал как е Рамон?

— Рамон Бароха?

— Ти… ти познаваш ли го? — Саманта бе изненадана.

— Познавах го отдавна, когато той бе малко момче. Чрез братовчед ми, разбира се. — Тонът на Ханк се промени, стана бе безцеремонен и хладен. — Защо е тази загриженост за Рамон?

— Той беше с мен, когато ме отвлякоха. Диего стреля по него, не ти ли е казал?

— Казаха, че един човек бил ранен, когато се опитал да ги нападне. Рамон ли беше?

— Да. Трябва да знам дали е добре.

— Какъв ти е той?

— Ако го познаваш, тогава знаеш, че ми е съсед. Израснахме заедно. Рамон ми е много близък приятел.

Очите на Ханк се присвиха подозрително.

— Никой мъж не може да бъде просто приятел, не и на теб, Сам.

Саманта заби очи в пода, не желаейки да срещне погледа му.

— Ще се осведомиш ли все пак за състоянието на Рамон?

— Твърде рисковано е.

Безсърдечието му я разгневи.

— Моля те само да попиташ за него. Възможно е да е мъртъв. Трябва да знам.

— Много добре. Но в замяна на това искам честната ти дума, че няма да се опитваш да избягаш, докато ме няма.

— Аз… — не можеше да даде такова обещание.

— Ако предпочиташ, през цялото време ще стоиш заключена в стаята си — добави Ханк.

— Добре! — извика тя, очите й блестяха с гневен блясък. — Давам ти честната си дума, че няма да бягам.

Ханк само кимна.

— Тогава сбогом, Самина.

Без предупреждение Ханк я сграбчи за раменете и страстно впи устни в нейните. Точно от това се страхуваше Саманта. Ясно си спомняше какъв ефект имаха върху нея целувките на Ханк и как цялото й тяло се разтапяше под ласките му. Страхуваше се, че това ще се случи отново, и ето, то наистина се случваше. Саманта дори не се опита да го отблъсне, защото просто се разтопи в ръцете му.

Мина дълго време, докато Ханк с огромни усилия я освободи от прегръдките си. Щеше да бъде страшно дори ако тя знаеше каква воля му костваше ла я пусне:

— Така ще знаеш какво да очакваш, когато се върна — проговори на испански Ханк, с подрезгавял от вълнение глас.

Когато Ханк излезе от стаята, но устните му се плъзна доволна усмивка. Бе уловил погледа и сега бе сигурен, тя разбира испански много добре. И защо не? Бе живял Мексико достатъчно дълго, за да може да научи езика, бе узнал тайната й, а винаги можеше да се предостави възможност да използва това, което знаеше. Да, възможност със сигурност щеше да има.