Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Една свещ, поставена на високата кръгла маса, осветяваше тясното помещение. До стената имаше две дървени пейки, където пациентите чакаха реда си при доктора. Саманта седна на едната пейка, а Лоренцо на другата срещу нея. Бе отказала да използва удобната гостна стая предната част на къщата. Слънцето скоро щеше да изгрее, чакаха в продължение на часове.

Накрая докторът излезе от стаята, застана пред Саманта и изброи всички негови наранявания с най-малки подробности. Ужасена, Саманта стискаше силно пейка като че търсеше подкрепа. Бе се молила да попаднат на добър лекар, а този със сигурност беше такъв. Но тя не можеше понесе повече подробности.

— Докторе, той ще се оправи ли?

— Няма начин да знаем това със сигурност, мис. Зависи дали костите му ще заздравеят както трябва.

Тонът му бе укорителен, като че ли тя се съмняваше способностите му. Беше изморен. Бяха го събудили да погрижи за Ханк, а това беше преди часове.

— Но той ще бъде добре, нали, докторе? Можете ли да кажете само това?

— Твърде рано е да се каже.

— Сеньората иска да знае дали той ще оживее — обади тихо Лоренцо.

Докторът се намръщи.

— Разбира се, че ще оживее. Бил е бит много лошо, но съм виждал и по-тежки случаи.

— Но кракът му? Кървеше обилно, когато идвахме при вас!

— За това не се притеснявайте.

— Сигурен ли сте?

— Вижте, мис, точно сега най-лошото, което може да случи на този млад човек, е да се развие инфекция, която причини отравяне на кръвта, Ако това се случи, може да се наложи да ампутирам крака му.

— Не!

— Казах, че това е най-лошата възможност. Дори и ако това се наложи, той е достатъчно здрав. Ще го преживее, макар че тази възможност е малко вероятна. Раната беше чиста. Затова не мисля, че ще създава повече проблеми. Пръстите му са в по-лошо състояние. Трябвало е да се погрижите за това по-рано.

— Ако трябва да сме искрени, всичко това изобщо трябваше да се случва — отвърна уморено Саманта.

— Да, но… такива неща се случват често. Ето, миналата седмица…

— Докторе, може ли да го видя?

— Точно сега не бих ви посъветвал да ходите при него Той не дойде в съзнание, докато се грижех за раните му, което бе голям късмет. Сега спи спокойно. Дишането му с равномерно. А на този етап почивката и сънят са най-доброто лекарство. Ще можете спокойно да го посетите утре. Предлагам вие също да си починете, мис, или ще се наложи и вие да се подложите на моите грижи.

Саманта въздъхна и кимна в знак на съгласие. Цялото тяло я болеше от умора. Мечтаеше да заспи, за да забрави поне малко за този кошмар. Поне малко.

Лоренцо я придружи до хотела, където преди бе отседнал баща й. Няколко кратки въпроса към човека зад гишето и научиха, че той и сега е тук. Този човек не прояви никаква любезност. Когато Саманта помоли да наеме стая, той й хвърли бърз поглед, след което настоя да му се плати предварително. Но Саманта нямаше пари, нито пък щеше да приеме от Лоренцо.

— Баща ми е отседнал тук. Той ще плати стаята ми.

— Ще трябва обаче да ми докажете това — настоя служителят от хотела. — Ако бъдете добри да почакате до един час, ще бъда щастлив да запитам мистър Кингсли…

— Ще го направиш, друг път! — прекъсна го грубо Саманта.

— Това не с необходимо. Сам — обади се спокойно Лоренцо, като постави няколко банкноти на гишето.

Но Саманта грабна парите и ги пъхна обратно в ръката му.

— Не. Вече два пъти тази нощ се съмняват в моята самоличност. Сама ще платя за стаята си или ще спя на улицата. Между другото, ако искаш, остани с Ханк, докато се почувства по-добре. Искам, докато си тук, да бъдеш мой гост.

— Ще остана, Сам, защото той е мой приятел. Няма да взема пари за това.

По устните й премина уморена усмивка.

— Това е напълно в твоя стил, амиго, Но ако продължаваш да бъдеш толкова горд, никога няма да забогатееш.

— Виж само кой ми говори за гордост — засмя се той, като й хвърли обратно парите.

Саманта се обърна още веднъж към служителя и извади револвера от кобура.

— Колкото до теб, искам стая, и то веднага.

Младият човек отстъпи назад толкова бързо, че се блъсна в шкафа зад себе си, където висяха ключовете.

— Вземете която поискате! — Човекът бе парализиран от страх, ръцете му трепереха, когато посягаше към ключа.

— Не, глупако — каза Саманта. — Аз ти давам револвера си. Ето. — Тя го хвърли на гишето. — Струва повече, отколкото една нощувка. Ако не си го поискам обратно утре, като не платя или по-късно този ден, можете да ме изхвърлите или да го задържите. Хайде! Ключ!

Той хвана револвера, преди да хвърли ключа към нея, после придоби обидено изражение. Саманта не му обърна внимание. Какво значение имаше какво си мислеше за нея някакъв си лакей?

Лоренцо се сбогува с нея. Нямаше намерение да остане в същия хотел.

— Има и по-евтини места — заяви той, когато тя се възпротиви. — Както сама каза, може и да не забогатея, но и не си позволявам повече, отколкото мога да платя.

Саманта бе твърде изморена, за да спори, и го остави да си тръгне, като обеща да се срещнат по-късно този следобед в къщата на доктора.

Утрото бе вече настъпило. Саманта нае стая на втория етаж. Някъде в този хотел се намираше баща й, най-вероятно спеше. Вече не изпитвате желание да го види. Чувстваше се предадена. Това, разбира се, бе нелогично, тя разглеждащ въпроса само от едната страна. Всичко, което баща й бе направил, го бе направил за нея. Чувствата й бяха неясни и объркани.

Къде остана тази Саманта Кингсли, която искаше да види Ханк хванат, бичуван и екзекутиран? Трябваше да се радва да го види в това ужасно състояние, но вместо това тя се бе предала, обзета от гняв и отчаяние. Защо този факт разкъсваше? И какво щеше да каже на баща си, знаейки какво бе позволил да се случи?

Саманта се хвърли на леглото, притиснала слепоочията си с длани. Много скоро ще намери отговор. Много скоро.