Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Ханк отвори вратата на спалнята, без да почука, и в мига съжали за намерението си да влезе по този начин. Тя се събличаше и му хвърли убийствен поглед. Момичето, което й помагаше, бързо смъкна нощницата й надолу и отстъпи крачка назад е широко отворени от страх очи.

— Прощавай, Сам — каза кротко Ханк. Разбира се, Саманта не можеше да приеме извинението му.

— Да ти простя? След като влезе тук без покана, знаейки, че не си добро дошъл? Как смееш?

— Бих казал, че имам всяко право да вляза в спалнята на жена си — отвърна студено Ханк и Саманта си пое стреснато дъх.

— Ако се нахвърлиш пак върху мен, за да упражняваш съпружеските си права, ще се разведа с теб толкова бързо, че няма да разбереш изобщо какво те е сполетяло!

— Това ли е твоят съпруг? — ахна Фройлана, като привлече вниманието на разгневената Саманта върху себе си.

— Не се преструвай, че не си го виждала по-рано, Лана, когато брат ми го покани да остане. Самата, ти ми каза какво се е случило.

— Но аз не виждах, Сам. Стоях на горната площадка на стълбището. Само успях да чуя какво говореха. По дяволите! — възкликна възхитена Фройлана. — Как можеш да се сърдиш на толкова красив мъж!

Ханк се разсмя, а Саманта се вбеси още повече.

— Ако го намираш толкова неустоим, Лана, можеш да го вземеш със себе си, когато излезеш оттук. Само го отведи по-бързо от стаята ми!

— С удоволствие бих го направила — отвърна безсрамно момичето. — Но си мисля, че той иска единствено теб!

— Ти си невъзможна! Махайте се и двамата! — изкрещя Саманта. — Бързо!

— Тръгвай си, мила — обърна се Ханк към Фройлана. — Искам да остана за малко насаме с нея.

— Да не си посмяла, Лана! — извика Саманта, но момичето погледна първо нея, после Ханк, след това се усмихна и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Саманта имаше желание да изкрещи, да хвърли нещо, но размисли и реши, че е по-добре да запази самообладание. Хвърли му гневен поглед и забеляза, че сивите му очи се смееха.

— Сигурно си мислиш, че е много забавно да спечелиш толкова бързо симпатиите на тази жена.

— Като имам предвид, че никога не съм имал такъв късмет с теб, да, забавно беше.

Очите й гневно блестяха.

— Добре, тогава можеш просто да се обърнеш и да я последваш!

— Първо ще поговорим.

— Не, няма! Знам много добре какво имаш да кажеш, нямам намерение да те слушам. Първо ще се разпищя. Тук не са планините, Ханк. Все някой ще дойде.

— Ще направиш сцена?

— Да — отвърна студено тя. — Преживях достатъчно. Ще наредя да те изхвърлят, защото нямам намерение да стоя и да те слушам как злорадстваш.

— Да злорадствам ли?

— Спести ми този твой невинен поглед — продължи тя със саркастичен тон. — Дойде тук, за да ми кажеш „Нали така казвах, че ще стане.“ Ето, казах го вместо теб. Сега ще си тръгнеш ли?

Ханк само поклати глава.

— Помниш твърде много неща от миналото. Трябва забравиш тези неприятни моменти, както се опитах да направя аз.

— Да забравя! — очите й се разшириха от удивление. — Спомням си всичко… всичко, Ханк!

— Бих искал да не го правиш. — Ханк въздъхна дълбоко. — Самина, надявах се, че ще бъде различно. Не дойдох тук заради това, което предполагаш. Искам да ти задам един въпрос.

Саманта го погледна скептично, но той изглеждаше толкова искрен, а в държанието му имаше неприкрита тъга.

— Какъв въпрос?

— Искам да знам защо не потърси отмъщението, както се бе заклела. Имаше тази възможност.

Саманта го гледаше смаяно и не можеше да повярва на ушите си.

— И ти измина целия път дотук само за да ме попиташ това?

— Да.

— Не мога да повярвам.

— Попитай Лоренцо тогава. Той ще ти каже колко време ме измъчва този въпрос Не е в твоя стил да се отказваш толкова лесно — продължи той. — Съжаляваше ли ме?

— Да те съжалявам? — засмя се тя. — Как така да те съжалявам? Ти получи всичко, което искаше, и сега си богат.

— Можеше да накараш да ме арестуват и да ме хвърлят затвора — продължи Ханк. — Можеше да ме оставиш в ръцете на наемниците на баща ти онази нощ. Вместо това си ме отвела на лекар. Зае моята страна срещу баща си. Защо?

Тя му обърна гръб, защото не можеше да стои с лице към него и да отговори на въпросите му, същите, на които не посмяла да си отговори честно дори пред себе си.

— Бях изморена, Ханк — изморена да се боря, да се ядосвам. Чувствах, че и двамата изстрадахме достатъчно.

— Наистина ли? — Гласът му прозвуча по-близо. Саманта се обърна към него. Близостта му я караше да се чувства слаба, да си спомня неща, които мислеше, че е забравила.

— Отговорих на въпросите ти — заяви тя колкото бе възможно по-хладно. — Сега можеш да се върнеш в Мексико и да ме оставиш на мира.

Очите му я гледаха нежно, все едно я милваха, след това погледът му се премести на корема й.

— Не. Ще остана известно време, поне докато се роди малкото.

Саманта придоби каменно изражение.

— Не си добре дошъл тук.

— Но брат ти вече ми каза обратното — усмихна се Ханк. — Той е по-щедър от теб.

— Само защото не знае нищо за истинските ни отношения — отвърна тя разгорещено. — Ти си ми съпруг само по име. Ако се опитваш да промениш това…

— Чакай, Сам. Сега защо ми се противиш? Каза, че си изморена да се бориш, а си готова да покажеш ноктите си в момента, в който ме видиш.

Не можеше да срещне настойчивия му поглед.

— Заради причината, поради която си тук.

— Но аз вече ти казах, че грешиш — напомни й той. — Исках да получа отговори. Обаче не съм съвсем сигурен, че съм получил всичките.

— Разбира се, че ги получи.

— Тогава защо, ако и двамата сме изстрадали достатъчно, правиш срещата ни толкова трудна?

Саманта бе готова да се разплаче, Той беше прав, разбира се. Тя се държеше неразумно и сама не знаеше защо. Бременността ли бе причината да се държи по този начин? О, не би искала той да я види така!

— Не трябваше да се срещаме отново, Ханк — каза тя, като се опитваше да звучи спокойно. — Никога не съм очаквала да те видя отново, Дойдох в Англия, за да не те видя пак.

Ханк извърна поглед настрани.

— Все още ли ме мразиш толкова?

Гласът му достигна до нея като тих шепот.

Саманта се сепна. Мразеше ли го? През последните месеци толкова много си бе мислила за него. Но, странно, никога не си бе мислила с омраза за него.

— Аз… не съм съвсем сигурна какво изпилим. Просто не мога да бъда с теб сега, когато съм… когато изглеждам… О, просто си върви. Ханк.

Саманта извърна поглед, но той я хвана за раменете и я принуди да го погледне.

— Какво има. Сам? — попита тихо той. — Притесняваш с от мен, че те виждам в това състояние ли?

— Съвсем не!

Ханк се усмихна.

— Лъжеш, скъпа. Притесняваш се. Но няма причина за това. Не осъзнаваш ли колко си красива?

Тялото й се напрегна.

— Ще си тръгнеш ли най-после?

— О, виждам, че си упорита както винаги — въздъхна той. — Ще си тръгна. Сам. Ще напусна тази къща, щом моето присъствие те разстройва толкова много. Ще оставя адреса си на брат ти, в случай че се нуждаеш от мен. Но преди да си тръгна, ще направя това, което желаех да направя още момента, в който те видях тази вечер.

Преди Саманта да осъзнае какво става, Ханк я прегърна нежно и я целуна. Устните му имаха вкуса на вино, удоволствие, което не бе изпитвала отдавна. Властта, която имаше над нея, когато бе в прегръдките му, не си бе отишла. Нищо не се бе променило. Саманта би забравила всичко друго, освен целувката му. Тя бе някакво чудо, магия.

Целувката продължи дълго, но накрая Ханк с въздишка се отдели от Саманта. Погледът, който я изпиваше, бе пълен с копнеж. Въпреки това, верен на думата си, той се обърна си тръгна.

Саманта се взираше с удивление в затворената врата. Въпреки че бе минало толкова време, той все още можеш да я накара да трепери, останала без дъх. Защо? Защо това се случваше само с него?