Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (39)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— Не можеш вечно да се криеш тук. Сам.

— Мога и ще го направя.

Но Фройлана поклати упорито глина.

— Брат ти го покани да остане. Все някога ще трябва да се срещнеш с него.

— Не.

— Но неговата novia дойде, а те отлагат вечерята заради теб.

— Иди и им кажи, че могат да вечерят и без мен.

— По дяволите — заяви ядосано Фройлана, като сложи заплашително ръце на хълбоците си. — Искаш съпругът ти ла смята за страхливка, така ли? Посрамваш и себе си, и баща си. Как този сеньор ще обясни всичко това на своята novia.

— Все ще измисли нещо. — Саманта изпусна сърди въздишка. — Е, добре по дяволите! По-добре да отида да срещна с него, отколкото да те слушам цяла нощ! Обаче съжаляваш, че си настояла да сляза, Лана — предупреди Саманта. — Отсъствието ми нямаше да посрами брат ми толкова, колкото присъствието ми. Не мога да стоя в една стая с Ханк и да не се ядосам!

Прислужницата й този път запази мълчание.

Саманта влезе във всекидневната, готова за битка, очакваше я с нетърпение. Но веднага щом погледна Ханк, всичко, което искаше да му каже и което си бе повтаряла безброй пъти, просто се изпари. Дори не осъзнаваше, че всички очи бяха обърнати към нея, нито забеляза облекчението на брат си. Не забеляза и изненадата, изписан но лицето на Тереза. Шелдън не бе предупредил Тереза за състоянието на сестра си. Жан Мериме също бе тук, но Саманта виждаше само Ханк.

Той беше поразително красив, от двете страни косата бе сресана назад и се къдреше на врата му, лицето му сякаш бе току-що избръснато, когато се усмихна, трапчинките отново се появиха, а очите му блестяха по онзи негов специален начин. Беше облечен елегантно официално черно сако и жилетка с цвят на бургундско вино и бяла копринена риза с диамантени копчета. Хубавите дрехи много му подхождаха.

Чак сега Саманта осъзна как изглежда, когато Ханк спусна поглед към издутия й корем. Саманта каза първото нещо, за което се сети.

— Е, Шелдън, къде е твоята novia?

— Тук.

Саманта се обърна към него, откъсвайки поглед от Ханк. Да, разбира се.

Тя се приближи до Шелдън и поздрави младата испанка, която седеше до него. Саманта бе поразена от красотата й — тъмни, блестящи очи, почти синьо-черна коса, прибрана под къс шарф. Девойката имаше поразително чувствено лице с пълни устни, красиво извити вежди и тесни високи скули.

— Тереза — изчерви се Саманта. — Трябва да ми простите. Не бях виждала съпруга си от дълго време.

— Това е очевидно — отвърна Тереза, след което се обърна към Хуан и премина на испански. — Скъпи, обясни на жената, че още не мога да говоря свободно езика й. Съмнявам се дали някога ще мога да се науча на техния вулгарен английски.

— Искаш да кажа това? — попита а Жан, очевидно смутен.

— Не, скъпи, не…

— Това просто не е необходимо — прекъсна ги Саманта на испански. — С мен няма да имате нужда от преводач, както с брат ми.

Устата на Тереза оформи едно малко „О“, тя пребледня леко, но бързо се съвзе.

— Съжалявам, Саманта. — Не исках да те обидя.

Саманта се усмихна, но в очите й нямаше топлина, когато се обърна към Хуан, когото годеницата на брат й наричаше толкова интимно „скъпи“. Тереза бе красива, но Саманта не я хареса. Зачуди се дали Шелдън в края на краищата е такъв късметлия.

— Не мислете повече за това, Тереза — отвърна Саманта, като успя да запази усмивката на лицето си. — Брат ми спомена, че учите английски. Съветвам ви да се занимавате по-упорито. Добре е да знаеш какво говорят другите — особено ако това се отнася за теб.

Хуан Мериме се размърда притеснено на стола си, а Тереза се приближи повече до Шелдън.

— Съгласна съм.

— Мога ли да помоля да ми се обясни? — обади се Шелдън.

— Разбира се — отвърна Саманта, като му се усмихна с престорена веселост. — Казвах на Тереза, че с нея трябва да се опознаем по-добре. Все пак, казвал си ми толкова малко за нея, Шелдън.

В този момент Уилкис съобщи, че вечерята е готова. Шелдън почти въздъхна от облекчение.

— Да вървим. Хуан, ако обичаш. — Шелдън подаде ръката на Тереза на ниския французин, който я изведе от стаята.

Саманта остана загледана след тях, мислейки си за Жан Мериме. Той бе от онзи тип мъже, които бяха любимци на жените. Напорист и весел, той не се отличаваше с красота, но въпреки това правеше впечатление, може би заради забележителните си сини очи. Още първия път, когато го срещна, Саманта не го хареса и чувствата й не се бях променили. Той бе започнал да я ухажва и след като тя го отблъсна, той просто пред очите и премина на друга жена повтори същата процедура. И да го слуша как си говорят Тереза, като че ли те двамата бяха годениците…

— Какво прави той тук? — попита тя Шелдън, като кимна глава към Жан.

— Жан бе достатъчно любезен да придружи Тереза до тук.

— И ти му се доверяваш и го оставяш сам с нея?

— Разбира се — отвърна възмутено Шелдън. — Той е един от адвокатите ми и освен това много близък приятел, Саманта.

— Близък с кого? — измърмори тя.

— Саманта! — обърна се настоятелно към нея той. — Искам да те помоля да се държиш прилично през останалата част от вечерта. Господи, дори и дума не си разменила със съпруга си.

— Нито пък имам някакво намерение да го правя — отвърна тя толкова спокойно, че той не знаеше какво да отговори.

Шелдън бързо се приближи до Ханк и Лоренцо, които все още стояха в средата на стаята.

— Мистър Шавез, мистър Валарза, ще бъдете ли така добри да се присъедините към нас?

Саманта внимателно наблюдаваше Ханк, докато той се приближаваше, но в походката му нямаше нищо необичайно, не се забелязваше дори леко накуцване. Изпита вътрешно облекчение от този факт. Но въпреки това му хвърли вледеняващ поглед, след което хвана Лоренцо под ръка и се отдалечи с него.

— И така — усмихна се тя, решена да не мисли за Ханк. — Най-накрая да науча истинското ти име.

— Да, сега съм горд да нося това име.

— Да разбирам ли, че си се отказал от живота на разбойник и бандит? — пошегува се тя. Но странно защо, изпита тъга.

Лоренцо се засмя и кимна утвърдително.

— Сега съм уважаван човек. Съпругът ти е богат и ми плаща много добре.

— Ще ти бъда благодарна да не го споменаваш, ако искаш да продължим разговора си — отвърна остро Саманта.

— О, Сам! — засмя се той. — Не си се променила Повечето жени в твоето положение са спокойни и тихи, но ти си си останала същата малка кавгаджийка. Да ти кажа ли какво направи той, когато му разясних защо хлопна вратата под носа ни?

— И как можа да обясниш? — учуди се тя. — Не можеше да знаеш защо.

— О, знаех, и още как. Не искаше Ханк да те вижда и сегашното ти състояние.

— Глупости! — отвърна тя с престорено спокойствие. — Аз просто не исках да го виждам, това е всичко. — Саманта изчака Лоренцо да продължи, но когато той не го направи, тя настоя. — Е, и какво направи той, когато му каза, че съм надебеляла ката крава?

— Не се изразих по този начин.

— Лоренцо!

— Ханк се разсмя — заяви Лоренцо.

Саманта се вцепени.

— Разбира се, точно в негов стил!

— Ти не разбираш, Сам — побърза да я увери Лоренцо. — Ханк много се радва.

— Разбира се! — изсъска тя. — Ханк бе дяволски уверен, че това ще се случи. Сега може спокойно да злорадства.

— Казвам ти, че е щастлив, че ще става баща — настоя Лоренцо. — Познавам го добре, Сам, много по-добре от теб. Уверявам те, че не греша.

— Не ме интересува какво мислиш ти, Лоренцо. Аз мисля по-различно. Не каза ли той ли очаквам подаръка му след шест или седем месеца? Ти сам ми предаде това съобщение. Е, минаха седем месеца. Защо си мислиш, че дойдох тук? За да не ме намери. Така нямаше да знае. Но той така или иначе дойде — и освен това не те ли предупредих да не ми говориш за него?

Веднага щом влязоха в трапезарията, Саманта пусна ръката на Лоренцо Беше бясна. Значи Ханк се бе смял! Да върви по дяволите!

Саманта бързо зае мястото си, но почти скочи от стола си, когато Ханк седна до нея от дясната й страна. Масата беше огромна, имаше още шест празни места и все пак Ханк седна точно до нея.

За щастие, вечерята беше сервирана точно когато Шелдън зае своето място. Саманта заби поглед в чинията си. Това й даде възможност да се овладее, да се успокои и да помисли защо всъщност бе дошъл Ханк.

Разговорът около масата прекъсна мислите й. Лоренцо, седнал срещу нея, описваше Мексико на Жан Мериме. Това, което привлече вниманието й, бяха думите на брат й към Тереза.

— …и десет години минаха доста бързо. Това е първото посещение.

— Следователно тя не е била тук, когато твоята скъпа abuela е починала?

— Abuela?

— Баба — обясни тя.

— О, не, Саманта не беше тук тогава.

— Жалко. Тя беше такава фина жена, толкова мила.

Саманта едва не се задави. За момент престана да мисли за Ханк, погледна смаяно Тереза Наласио и хвърли въпросителен поглед към брат си.

— Тя за нашата баба ли говори, Шелдън?

— Да. Тереза ми каза, че я е срещнала преди няколко години, много преди да се запознае с мен.

— Тя беше чудесна жена — добави Тереза, като обърна тъмните си очи към Саманта. — Беше истинско удоволствие, че се запознах с нея.

— Хенриета Блекстоун?

— Да.

Меко казано, Саманта бе изненадана, но реши все пак накара Тереза поне да се съмнява.

— Шелдън, трябваше да ми пишеш и да ми кажеш, че баба е омекнала с възрастта. Тогава можеше да се върна по-рано.

Шелдън смутено се изкашля.

— Всъщност, скъпа, тя не омекна, поне аз не забелязах такова нещо. Нито пък тя… разбираш ли…

— Никога не ми прости, че заминах за Америка — добави Саманта, като се усмихна.

— Аз нямаше да го кажа толкова открито — отвърна Шелдън, като й хвърли предупредителен поглед.

— Ти никога не казваш нищо открито.

— Затова ли те лишиха от наследство? — попит многозначително Тереза.

Саманта изпита желание да се изсмее, когато намръщеното лице на брат й се обърна към бъдещата му жена.

— Откъде разбра? — попита Саманта. — Трудно ми е да повярвам, че брат ми е говорил по този въпрос.

— Вашата баба ми говори за вас — обясни Тереза. Не Шелдън.

Саманта се облегна назад, като се вгледа внимателно в малко по-възрастната от нея жена. Трудно можеше да повярва на думите й. Хенриета Блекстоун, мила и чудесна жена? Това описание беше толкова абсурдно, че чак бе смешно. А и баба й да говори за нея с една непозната, когато се бе заклела никога повече да не споменава името й? Но защо би излъгала Тереза?

— Истина е, разбира се, че бях лишена от наследство — призна Саманта, без да променя тон. — Баба ми и аз не се разбирахме. Тя ме лиши от наследство, когато избрах да живея с баща си, а не да остана при нея. Това е нещо, за което никога не съм съжалявала.

— Тогава не съжаляваш и за загубата си?

— Това за мен няма значение Баща ми не е беден, Тереза. Имам всичко, което пожелая.

— Освен това Саманта си има и богат съпруг — добави неочаквано Жан.

Саманта се обърна към Ханк и видя как той сви рамене.

— Богатството на съпруги ми няма нищо общо, монсеньор Мериме. — Погледът на Саманта изразяваше студено презрение. — Искрено вярвам, че повдигането на този въпрос е проява на лош вкус.

— Извинявай, Саманта — обади се Тереза, но наглата й усмивка не говореше за разкаяние. — Безпокоях се, че завиждаш на твоя брат за наследството му. Не е хубаво да има завист в едно семейство.

Саманта бе толкова смаяна, че просто не намери думи ла отговори. А бе очаквала самата тя да посрами брат си с прекалената си откровеност и откритост! Шелдън само гледаше втрещен Тереза, устните му бяха плътно стиснати, а в очите му се четеше ярост. Саманта си помисли, че брат й сигурно полага неимоверни усилия да не избухне.

— Загрижеността ти за чувствата на сестра ми е… трогателна, Тереза — обади се Шелдън, след като за няколко секунди настъпи неловка тишина. — Но нямаше нужда да се притесняваш. Първото й дете получава половината от имението Блекстоун.

— Какво? — В гласа на Тереза явно се долавяше безпокойство.

Саманта я погледна остро. Жан Мариме също изглеждаше разтревожен.

— Не разбирам, Шелдън — обади се Жан. — Завещанието на баба ти, нали аз го подписах. Там не се споменаваше…

— Не, не се споменаваше — сряза го сухо Шелдън. — Но нямаше никаква причина да знаеш за завещанието на дядо, което не си подписал. А той не беше толкова упорит като жена си. Не можеше да понесе факта, че внучката му е напълно обезнаследена, така че в своето завещание е помислил за нейните деца. Баба ми никога не узна за това.

Саманта едва потисна усмивката си, като изпита желание да изръкопляска на брат си. Съвсем спокойно бе съобщил тези факти и по този начин бе дал воля на гнева си. Сега спокоен и въздържан както винаги. Как го правеше? Може би трябваше да се научи на хладнокръвие от брат си.

Трябваше да е много ядосана, че не знаеше от по-рано това, но не беше. Но все пак не можеше да устои на желанието да подразни малко Шеллън.

— Това да не е някоя от твоите малки шегички, които обичаш да разкриваш в последния момент, Шелдън? — попит тя с невинен тон. — Изненадана съм, че съобщи тези факт преди да се роди първото ми дете, до раждането има още много време.

Закачката й успя. Саманта получи недоволен поглед от брат си, но не му обърна внимание. Насочи цялото си внимание към храната пред себе си.

— Защо ядоса брат си?

Толкова пъти в мечтите си бе чувала този дълбок глас. Но Саманта дори не го погледна. Вътрешно обаче застана нащрек.

— Това не е твоя работа.

— Погледни ме, малката — проговори на испански много тихо Ханк, толкова близо, че топлият му дъх погали ухото й.

Саманта не можеше да понесе това. Изправи се сковано, извини се по всички правила на етикета и напусна стаята. Поради състоянието си можеше да се оттегли рано, без да задават въпроси. Нямате да понесе още дори една думичка, произнесена от онзи дълбок, убедителен глас. Не можеш да говори е него, все още не. Искаше да го удари, да му разкрещи — да го целуне. Проклет да е!