Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Саманта току-що бе заспала, когато на вратата се зачука настойчиво. Тя запуши ушите си с ръце, но блъскане продължаваше. Един глас непрекъснато викаше името Познаваше този глас.

— Влез! — извика тя, но баща й не можеше да я чуе от шума, който вдигаше.

Вратата се отвори рязко и Хамилтън Кингсли почти нахлу вътре, облечен в безупречен сив костюм. Изглеждащ чудесно въпреки сенките под очите. Саманта забеляза изненадата, изписана по лицето му, след това удоволствието, че пак е при него, накрая устните му се извиха в усмивка, която почти заличи следите от умората му.

— Изобщо не повярвах, че си ти, Сам. Начинът, по който те описаха… Добре ли си? Искам да кажа…

— Да, разбира се. Не изглеждам ли добре? — Саркастичният й тон порази Хамилтън, той отстъпи крачка назад и я изгледа от глава до пети.

— Всъщност изглеждаш ужасно. Какво са ти направили. Сам? Искам да чуя истината.

— Не смей да променяш въпроса!

— Какво? — смая се Хамилтън.

— Как можа, татко? Как можа да позволиш на онези мъже да го измъчват?

— Него? — Хамилтън отстъпи назад и се намръщи. Изглежда, всичко, което Нейт Фиски му бе казал преди малко, беше истина. Не можеше да повярва.

— Значи наистина познаваш Шавез. — Това не беше въпрос, и продължение на мислите му. — Той е бил един от хората на Ел Карнисеро! Прав бях като мислех така.

— А ако ти кажа, че грешиш?

— Бих се чувствал ужасно виновен. Всъщност наистина се чувствах виновен само като си помислех за възможността той да се окаже напълно невинен. Но вече не, за бога!

Саманта погледна невярващо баща си.

— Мисля, че е по-добре да напуснеш стаята ми, татко!

— Какво?

— Казах, напусни! — Тя постепенно извиси глас. — Не мога да говоря с теб сега. Изморена съм и може да кажа нещо, за което после да съжалявам!

— О, не, не, Саманта. — Хамилтън упорито тръсна глава. — Няма да се измъкнеш така. Ще ми кажеш защо помогна на този човек. Засега освободих хората си, но…

— Твоите хора? — изкрещя тя, а очите й изпускаха мълнии. Саманта даде израз на яростта, която я измъчваше, откакто разбра, че вързаният и измъчван мъж бе Ханк. — Искаш да кажеш, твоите платени убийци! Осъзнаваш ли, че миналата нощ бях в много по-голяма опасност с тези мъже, отколкото през цялото време, когато бях отвлечена? Казах им коя съм, но това за тях нямаше никакво значение. Трябваше да застрелям двама от тях?

— Ти какво?

— О, да не би добрият стар Нейт да е забравил да ти каже това, татко? — попита тя с глас, натежал от сарказъм. — Може би също е забравил да спомене и в какво състояние беше човекът, който си им позволил да измъчват? Това, че си им позволил да вършат такова нещо…

Отвращението в гласа й го шокира.

— Хайде, Сам, никой не е бил измъчван.

— Как наричаш ти това да простреляш един човек, когато е вързан и безпомощен? Да изпочупиш пръстите и ребрата му? Господи, дори не можах да го позная! — извика тя, а очите й се напълниха със сълзи. — Гледах право към него и не знаех кой стои прел мен!

— По дяволите, Саманта, нямах представа, че ще стигнат толкова далеч — възпротиви се Хамилтън.

— Това не е извинение! — изфуча тя. — Изобщо не трябва да го предаваш в ръцете им. Трябваше да знаеш що за хора са тези!

— Добре. — Хамилтън се почувства ужасно неудобно. — Направих грешка. Но Нейт ме уверяваше, че може да накара Шавез да говори! Не разбираш ли, Сам? Трябваше да намери Ел Карнисеро. Трябваше да бъда сигурен, че това няма да случи отново.

— Можеше да почакаш. Аз можех да ти кажа, че Карнисеро няма да ни безпокои повече.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Защото няма никакъв Ел Карнисеро.

— Чакай за минутка…

Но Саманта отново нетърпеливо го прекъсна.

— Наистина, има такъв бандит такова име, но истинския Карнисеро дори не е чувал за нас. Ханк само заел името.

— Кой, по дяволите, е Ханк?

— Шавез.

— Антонио?

— Не, братовчед му, Енрике.

— Но това е Антонио, Енрике Антонио де Вега и Шавез човекът, на когото продадох земята си.

— Не, татко…

Саманта изведнъж замълча. Беше чувала и преди това име, но къде? И изведнъж си спомни и пребледня Свещеникът! Това име беше използвал, когато я омъжи за Ханк.

Изведнъж всички парчета от мозайката дойдоха на мястото си. Нямаше никакъв братовчед. Самият Ханк искаше земята! Защо не й беше казал истината? Връщай се в спомените си, разбра защо.

— Доволна съм, че той получи земята, татко.

— Доволна? Не говориш сериозно! — Хамилтън бе поразен.

— Да, така е. О, аз обичам земята и животът там ще ми липсва. Но за Ханк тя значи много повече. Принадлежала е на семейството му. Наистина е била негова.

— Искаш да кажеш, че човекът, на когото продадох земята, в същият, който те отвлече? Предводителят на онези бандити?

— Да.

— Тогава защо, в името на всички светии, му помогна?

— Не знам — отвърна тихо тя.

Той почака тя да продължи, но след като Саманта не го направи, Хамилтън вдигна с отвращение ръце.

— Е, това решава въпроса. Сега вече няма начин той да държи земята, след като можеш ла го идентифицираш.

— Но аз искам той да запази тази земя.

Хамилтън поклати глава.

— Дадох доста пари за…

— Но той ти е платил, нали?

— Всичко, което имам, е подписана официално гаранция, че ще ми плати! — изкрещя Хамилтън.

— Тогава я признай и му дай време да ти се издължи. Очевидно той иска да го направи, макар че нямаше нужда. Изобщо нямаше нужда Ханк да идва тук и да рискува живота си. Земята вече бе негова.

— Преди много време, може би…

— Не, татко. Сега е негова. Той я получи чрез мен. — Саманта забеляза объркването му и неохотно обясни: — Ханк с мой съпруг.

В продължение на няколко дълги мига просто се гледаха един друг, след което Хамилтън просто й обърна гръб и излезе от стаята. Трябваше да го направи, в противен случай щеше да я удари. През всичките тези седмици на притеснения, на поболяване от страх, докато очакваше новини, тя просто се беше омъжила. Омъжила се за човека, който я бе отвлякъл!

Но когато стигна до вратата, той се обърна и я погледна отново. Тя седеше на леглото, с отпуснати рамене, главата й бе наклонена на една страна, а на лицето й имаше израз на пълно униние. Това стопи яда му.

— Защо, Сам? Просто ми кажи защо?

Тя рязко изправи глава.

— Той ме принуди да се омъжа за него.

— Ще го убия! — изръмжа Хамилтън.

— Не татко, не трябва. Ще се разведа с него. Това вече няма значение.

— Но земята ще си остане негова.

— Казах ти, остави това, не искам да предприемам нищо срещу него.

— Какво да направя тогава? Независимо дали ще се разведеш или не, той ще има контрол върху всичко, което придобива чрез този брак.

Изведнъж Саманта започна да се смее. Разбира се. Ето защо се бе оженил за нея. Затова бе казал, че няма да има значение дали тя ще се разведе с него.

— Не намирам нищо смешно, Сам. Този човек трябва бъде нашибан с камшик.

— Да, така си мислех и аз много пъти — призна тя.

— Той напълно заслужава това, което са му сторили Нейт и момчетата — продължи Хамилтън, като изпадаше във в по-голяма ярост.

Тези думи отрезвиха Саманта.

— Не, татко, Ханк не заслужава това — отвърна остро тя. Съжалявам, татко. Изкарвам си върху теб собствените с угризения и вина.

— Какво трябва да означава това?

— Мразех го, мразех го толкова много, че бях готова платя, за да го видя пребит и после убит. Щях да го направя, само…

— Сега ме мразиш, защото аз го направих.

— Не! — извика тя, изпълнена с болка. — Не разбираш ли? Когато видях Ханк в това състояние, сякаш ме разкъсаха на части. Не знам защо. Не мога ла го обясня.

— Какво искаш да ми кажеш. Сам?

— Не знаех, че ще се почувствам по този начин. Самата аз можех да съм виновна за страданието му. Това е, което ме измъчва, татко. Изобщо не ме кара да се чувствам по-добре фактът, че виновната съм не аз, а ти. Почти същото е. Той ще продължава да обвинява мен.

— Значи мислиш, че той ще иска отмъщение?

— Не. Той получи каквото искаше. Трябваше да се плати повече за това, но докторът каза, че ще се оправи. Наистина ще е по-добре да се оправи. — В последните й думи прозвуча заплаха.

— Защо толкова те интересува, Сам? Какво се е случил между вас двамата?

Саманта въздъхна.

— Постоянно воювахме един е друг.

— Каза, че го мразиш. За какво? Заради отвличането ли?

— Съществуваха много причини.

— По дяволите. Сам, трябва ли да ти измъквам думите ченгел от устата?

— Добре, да, той… ме прелъсти — изкрещя тя. — След това се ожени за мен. Но това е само една от причините. Срещнах го, преди да се върна вкъщи. Тогава обичах Ейдриън, или поне си мислех така. Но Ханк ми разкри някои грозни истини за Ейдриън, затова го намразих. Тогава той ме взе и ме люби, защото го бях използвала, за да накарам Ейдриън да ревнува. Той искрено ме искаше, а аз го използвах. Така че и той ме използва. Въпреки това стрелях но него. И го мразех. — Саманта спря, осъзнала, че думите й са объркани и неясни.

— Какво значение има? Повече не искам отмъщение. Просто искам да забравя всичко. Остави нещата така, татко. Остави Ханк на мира. Той изстрада достатъчно — аз също.

След това Саманта се сви на леглото, като обърна гръб на баща си. Беше напълно изтощена. Не можеше да обясни нищо повече. Щеше да се побърка, ако трябваше да обяснява още — или да мисли — за Ханк, и защо чувствата й към него се промениха толкова много. Защо, по дяволите, защо?