Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

През следващата седмица времето за Саманта минаваше убийствено бавно. Но, изглежда, с набезите и пожарите бе свършено. В планините бяха изпратени войници. Съобщенията от тях идваха бавно. В едно старо изоставено селище бяха открити следи от много хора, които бяха живели на това място известно време. Но сега си бяха отишли. След това мексиканските войници бяха навлезли по-дълбоко и планините, но не откриха и следа от бандитите. Всеобщото заключение бе, че Ел Карнисеро се е върнал в южните територии. Саманта с готовност се съгласи с това заключение и скоро седмицата свърши. Саманта с нетърпение очакваше да излезе на езда, но баща й настоя да я придружават четирима от неговите вакуероси.

— Но нали всичко свърши — запротестира тя. — Касапина вече си отиде.

— Не можем да знаем това със сигурност, докато не мине повече време — настоя Хамилтън. — Четирима от моите хора ще дойдат с теб, Сам, освен това ще се придържаш по-близо до ранчото.

— Защо не ми каза за това миналата седмица? — изфуча тя. — Страхуваше се, нали?

— Бъди разумна, Саманта. Бих предпочел изобщо да не излизаш. Все още не. Искам поне да съм спокоен, че не си сама и си защитена.

Саманта скръцна със зъби.

— Добре, ще почакам още една седмица, но нито ден повече. След това си искам свободата. Освен това искам да престанеш да се отнасяш с мен като с дете!

— Съгласен съм, разбира се, ако през това време нищо не се случи.

Саманта се обърна с намерение да излезе, а Хамилтън добави:

— Условията ми включват ти да стоиш близо до придружителите си, а не да препускаш далеч пред тях, Сам.

— О!

Саманта все още бе бясна, когато се втурна и конюшнята, за да оседлае Ел Сид, но Рамон я чакаше и се опита да разсее лошото й настроение. Саманта бе забравила, че той й бе обещал да се присъедини към нея в сутрешната разходка. Сега мъжете, които щяха да я пазят, ставаха петима — макар че, ако нещо се случеше, най-вероятно тя щеше да е тази, която да ги защитава.

Саманта почака, докато придружителите й приготвят конете си; Рамон се метна на своя кон и я погледна многозначително, развеселен от недоволството й. Толкова шум само за няколко часа езда!

Рамон и Саманта бяха възобновили приятелските си отношения. Тя бе благодарна за компанията му, но той често се държеше с нея по различен начин, което я тревожеше. Понякога очите му горяха от тъмна страст. Казваше си, че той не може да се влюби в нея. Надяваше се да не се е излъгала, тъй като тя не изпитваше такива чувства към него.

Днес Рамон изглеждаше изключително красив в черния си кожен жакет и черни панталони, които се разширяваха от коленете надолу. Саманта също носеше костюм от мека кожа — тъмна шоколадово кафява пола и жилетка, избродирана по краищата със златна нишка. Блузата й от моаре бе на кафяви и бежови ивици, с дълги ръкави с маншети и широка яка, отворена съвсем леко. Бе вдигнала високо косата си, която почти не се виждаше под широкополата кафява шапка.

Саманта въздъхна с тъга. Спомни си как бе искала да пришпори Ел Сид в буен галоп. А сега се налагаше да язди бавно, за да могат придружителите й да са близо до нея. Докато се отдалечаваха от ранчото с бавна крачка, Саманта не отместваше поглед от сивия жребец на Рамон, Този кон бе силен и як, почти колкото Ел Сид. Отправиха се на юг. Рамон и Саманта яздеха отпред, четиримата вакуероси — на около двадесет ярда зад тях. Тя хвърли косо поглед към Рамон, на устните й играеше закачлива усмивка.

— Рамон, хайде да се надбягваме до този хълм в края на южния район на ранчото. Знаеш кой хълм имам предвид.

— Не. — Рамон поклати отрицателно глава. — Не, Саманта, Вече не сме деца.

— Какво общо има това? Искам да се надбягваме.

— Не. На баща ти това своеволие никак няма да му хареса.

Усмивката й стана още по-широка.

— Хайде да се обзаложим — предложи тя с изкусителен тон. — Ако загубя, ще танцувам за теб! Но, разбира се, нямам намерение да губя.

Очите на Рамон заблестяха. Бе я виждал само веднъж да танцува страстния мексикански танц, който Фройлана я бе научила. Тогава тя бе накарала кръвта му да закипи, тогава бе на седемнадесет години. Би дал всичко, за да я види отново облечена в свободната, дълбоко деколтирана риза и широка червена пола, искаше да види отново как блестящите тъмночервени къдрици се спускат по гърба й, искаше тя да танцува страстния танц само за него.

От внезапната промяна в израза на лицето му Саманта разбра, че бе спечелила. Когато Рамон кимна в знак на съгласие, тя заби пети в корема на Ел Сид и полетя стремглаво напред. Но Рамон бързо я настигна. Изминаха една мили, после две. Саманта пришпорваше Ел Сид до краен предел. Нито веднъж не погледна назад, за да разбере на какво разстояние бяха останали придружителите й. Тя галопираше срещу вятъра, шапката се свлече на раменете й, но не отхвръкна настрани, тъй като бе завързана около врата й със здрав шнур. Беше свободна, летеше като волна птица из прерията. Никога не се бе чувствала толкова добре.

Скоро хълмът се появи пред погледа им и Саманта усети, че Рамон изостана. Наклонът на хълма не бе стръмен, почти неусетно се издигаше на около двадесет фута и Саманта бързо достигна върха, като се смееше високо от удоволствие. Беше спечелила. Слезе от Ел Сид и се огледа наоколо. Рамон бе стигнал едва до средата на склона, а вакуеросите не се виждаха никъде.

— Нали ти казах…

Думите заседнаха в гърлото й, когато една ръка с пресегна зад нея и запуши устата й. Саманта започна веднага да се бори, като посегна към револвера на бедрото си. Но друга ръка го измъкна от кобура, преди тя да успее дори да го докосне.

В този момент Рамон достигна върха на хълма, а очите му се разшириха от изненада от това, което видя. На хълма стояха трима мъже, а единият от тях бе насочил карабината си към него. Мъжът носеше през рамо патрондаш, а на бедрата си — два револвера. Друг мъж, облечен с пончо и с голямо сомбреро, държеше конете, общо пет, включително Ел Сид. Третият, наметнал на раменете си вълнено наметало на светли ивици, бе застанал зад Саманта и бе насочил към нея собственото й оръжие, а с другата си ръка бе затиснал устата й.

Рамон срещна настойчивия поглед на Саманта, което го накара да постъпи малко прибързано и необмислено. Не беше сигурен дали страх, или гняв видя в тези зелени очи, които обичаше толкова много, но бе сигурен, че тя го молеше за помощ. Посегна към револвера си, но карабината изтрещя, преди да успее да го вземе. Изстрелът от такова близко разстояние го отхвърли от коня и той се затъркаля надолу по склона, като го измина почти половината, преди да спре.

Случилото се с Рамон извади Саманта от шока, и който бе изпаднала, и тя ухапа ръката, която затискаше устата й. Почувствала се внезапно свободна, тя затича надолу по хълма, като викаше силно името на приятеля си от детинство. Той се опитваше да се изправи, но усилието се оказа твърде голямо за него и той отново се отпусна изтощен на земята. Бе ранен лошо в рамото, раната бе голяма и кървеше обилно. Саманта затаи дъх.

— Рамон, ти беше толкова смел! Но не трябваше да правиш това! Ще се оправиш, Рамон. — Саманта говореше през сълзи, говореше просто за да чува собствения си глас, опитвайки се да се освободи от тежката буца, заседнала в гърлото й. — Обещавам ти, че ще се оправиш. Ще те отведа вкъщи и сама ще се грижа за теб.

— Няма да го отведете, сеньорита.

Странно, но Саманта напълно бе забранила за присъствието на нападателите. Обърна се към двамата, които я биха последвали. В същия миг кръвта се дръпна от лицето й. Бандитите! Безмълвно се помоли целта им да е само грабеж, но знаеше колко глупаво е да се надява на това.

— Разбира се, че ще го отведа вкъщи — отвърна тя, без да издава тревогата си. — Можете да откраднете конете, но след нас идват хора, които ще ни помогнат. Ето, вземете! — Ядосана, тя свали пръстена със смарагда от пръста си и го хвърли на мъжа, който стоеше близо до нея. — Това е всичко, което имам. Сега си вървете, преди да са дошли моите хора и да се пролее още кръв.

Бандитът, който хвана пръстена, отвърна само с кратък смях.

— Видяхме ви да яздите далеч от вашия ескорт, сеньорита. Направихте работата ни много по-лесна.

— Работата ви ли? Искате да кажете, пладнешкия обир, който вършите! — отвърна остро тя, като му хвърли пълен с презрение поглед.

Саманта не бе изплашена. Бе направо бясна. Ядосваше се най-вече на себе си, защото така глупаво се хвана в капана им. Те я бяха видели да язди към тях и просто се бяха скрили зад хълма. А тя не бе погледнала към другата страна на възвишението когато бе достигнала върха. А и допусна този бандит да вземе револвера й!

Мъжът с наметалото само поклати глава. Той бе млад имаше къса черна брада и пронизващи очи, почти толкова черни, колкото дългата му до раменете коса. През едната му буза минаваше тънък белег, който обаче не отнемаше нищо от красотата му, В сравнение с него бандитът е карабината изглеждаше като кръвожаден звяр, с неговите дълги, гъсти черни мустаци и грозна усмивка, тъй като в устата му липсваха няколко зъба. Третият бандит, който все още стоеше на върха на хълма и почти не се виждаше, имаш тъмнокестенява коса и съвсем обикновено лице, което не се отличаваше с нищо забележително. Той бе мълчалив, резервиран и не се присъедини към шегите на другите двама.

— Ние не искаме да ви ограбим, сеньорита — обади красивият бандит развеселен, като й хвърли обратно пръстена.

— Какво искате тогава? — настоя нетърпеливо Саманта. — Не виждате ли, че приятелят ми има нужда от помощ. Кажете какво искате и си тръгвайте.

Двамата негодници се спогледаха и се разсмяха. Грозния сграбчи по-силно карабината си и се обади гърлено на испански.

— Дамата, изглежда, обича да раздава заповеди, а? Не мисля, че ще й хареса толкова, когато се наложи да ги изпълнява.

Саманта не се издаде, че е разбрала, но сърцето й силно заблъска в гърдите. Страхуваше се дори да си представи какво искаше да каже мексиканецът. Трябваше да овладее ситуацията, и то бързо.

Рамон започна да стене и тя отново се обърна към не Той бе затворил очи и изглеждаше, като че ли губи съзнание, но тя забеляза ръката му, която бавно се пресягаше за револвера му. Револверът! Той все още стоеше в кобура на бедрото на Рамон. Светкавично се спусна към него.

— Не правете това, сеньорита.

Саманта спря с ръка на оръжието. Дали да рискува? Щяха ли да я застрелят? Да, щяха. Бавно и неохотно, тя пусна оръжието.

— Какво искаш? — изкрещя вбесена.

— Вас, сеньорита — отвърна тихо мъжът с наметалото, след което се обърна към другаря си. — Вземи револвера на този глупак, Диего, и му дай да занесе в ранчото една бележка — Отново погледна към Саманта и обясни: — Работата ни беше да ви намерим и да ви вземем с нас.

Ти гледаше смаяно, с широко отворени очи, как бандитът, който бе стрелял по Рамон, взе револвера му и пъхна в сакото му къс хартия. Бележка. О, боже, само Ел Карнисеро изпращаше бележки.

Саманта поклати глава, не можеше да повярва на това, което се случваше.

— Кой ви нареди да ме отвлечете?

— Главатарят.

Главатарят. Но кой беше той? Когато зададе този въпрос, мексиканецът се усмихна.

— Ел Карнисеро. Неговото желание е да му погостувате малко, сеньорита Кингсли.

Думите му потвърдиха най-лошите й предчувствия. Те я познаваха. Значи в крайна сметка Ел Карнисеро не бе напуснал района. Баща й беше прав. Защо не го беше наслушала?

— Не! — прошепна тя.

— Да — отвърна спокойно негодникът. Внезапно Саманта скочи и се втурна с всички сили надолу по склона на хълма. Но и мексиканецът я хвана лесно, като и двамата се претърколиха на земята.

— По дяволите! — изкрещя Саманта, като плюеше пръст. — Няма да дойда с вас! Няма!

— Само си губим времето — отвърна грубо той и рязко я изправи на крака.

Държеше я толкова здраво за ръка, че тя изобщо не можеше да се отскубне. Разбойникът направо я довлече на върха на възвишението, като минаха покрай Рамон, който лежеше напълно неподвижен. След това третият бандит я заведе до един великолепен бял жребец и й заповяда да го яхне. Саманта отстъпи крачка назад.

— Ще яздя собствения си кон, благодаря — отвърна тя хапливо.

В отговор негодникът удари Ел Сид през задницата и жребецът се отдалечи в галон.

— Главатарят изпрати своя кон за вас, сеньорита Кингсли. Вие ще яздите Ел Рей.

Кралят. Името съвсем точно подхождаше на чудесното животно. Цветът му й напомняше за Принцеса. Жребецът можеше да бъде идеална възможност за чифтосване с кобилата. Ел Рей бе твърде красив, за да бъде собственост на един толкова жесток човек.

— Сега се качвайте или в противен случай ще се наложи да ви сложа на седлото — заяви мъжът с наметалото.

— Не виждам защо да не мога да яздя собствения си кон.

— Баща ти ще прецени още по-добре положението, когато види конят да се връща без вас — отвърна той и се усмихна. Освен това е чест да яздите Ел Рей. Ел Карнисеро цени високо този кон, който струва цяло състояние. Разбирате че главатарят е доста щедър, след като предлага да го яздите. Той иска да знаете това и да не се страхувате.

Саманта се изсмя подигравателно.

— Не се страхувам.

Качи се на коня, като грабна юздите от бандита.

— И защо да се страхувам? Когато вие ми давате средство за да избягам — добави уверено.

Тя дръпна рязко юздите, което принуди мексиканеца отстъпи крачка назад, след това заби пети в корема на животното и се спусна надолу по хълма. Но не успя да достигне дори подножието му. Остро изсвирване накара жребеца да се закове на място, а тя една успя да се задържи на седлото. Само след миг мексиканецът бе до нея, хвана юздите като се смееше весело, и отново я поведе към върха на хълма.

— Виждате ли сега защо Ел Рей е ценен толкова високо?! — В гласа му имаше нескрита гордост.

— Виждам защо аз трябва да го яздя — отвърна горчиво тя, а очите й хвърляха гневни мълнии.

Другите двама бандити вече се бяха качили на конете чакаха. Този, който беше близо до нея, също се качи, но всички продължиха да стоят на местата си. Саманта изведнъж когато разбра причината. Придружителите й най-накрая бяха появили. Всеки един от бандитите бе насочи карабината си към приближаващите работници.

Саманта почувства как и нея се надига глуха ярост.

— Ако застреляте някой от хората ми — предупреди тя, кълна се, че ще успея по някакъв начин да счупя врата на това животно. Мислите ли, че главатарят ви ще се зарадва, като се върнете без скъпоценния му кон?

Бандитът с наметалото й хвърли гневен поглед, но наклони дулото на карабината си от вакуеросите, като го насочи към нея. Четиримата мъже току-що бяха достигнали подножието на хълма. Когато забелязаха Саманта и похитителите й, спряха рязко в облак прах.

— Раненият ранчеро има в себе си съобщение за сеньор Кингсли. Занесете го! — извика бандитът към четиримата вакуероси. — Ако ни последвате, тя ще умре!

Заведоха Саманта на противоположната страна на хълма, а бандитът с наметалото държеше юздите на коня й. Хората й не посмяха да ги последват, за да не рискуват живота си. Разбираше, че е вече сама, без надежда за помощ, докато бележката за откупа не бъде предадена на баща й.

Отправиха се на юг, като се движеха с изтощителна скорост. На обяд внезапно смениха посоката, като се насочиха на запад, към планините. Животните бяха изморени, затова намалиха темпото, но не спряха да почиват, въпреки че обедното слънце грееше безмилостно над главите им.

Саманта много добре знаеше колко много скрити каньони и долини имаше в Сиера Мадре, имаше такива закътани места, където дори голяма група хора можеха да се скрият и никога не можеха да ги открият. Отведоха я на точно такова място. Щяха ли да я намерят някога тук? О, господи, дори не искаше да мисли какво й готви бъдещето. Беше чувала твърде много ужасни неща за Ел Карнисеро.

Късно същата нощ спряха отново, този път в открита равнина. Мъжете се погрижиха за конете, преди да извадят сушено месо за себе си. Диего донесе на Саманта малко сушено говеждо, няколко студени царевични питки и неголяма манерка с вино. Саманта знаеше, че те най-вероятно пият текила, а фактът, че й бяха предложили вино, говореше за известно внимание от тяхна страна. Тя бе изненадана и благодарна.

Саманта изпитваше вълчи глад и едва в този момент разбра колко с изтощена. Цялото тяло я болеше, чувстваше отчаяна нужда от сън, но реши с всички сили да се опитва да не заспива. Можеше да успее да избяга тази нощ.

Не запалиха огън, но луната грееше ярко, което позволи на младата жена ясно да вижда тримата мъже, които седяха и разговаряха шепнешком. Щеше да ги изчака да заспят, като се молеше да я оставят сама. Докато чакаше и ги наблюдаваше, с мъка държеше очите си отворени. Струваше й се, че чака от часове. Но всъщност минаха само няколко минути. Мъжете приключиха разговора си и се изправиха. Мъжът с наметалото се насочи към конете и извади от дисагите едно одеяло. Саманта затаи дъх, тъй като той насочи към нея. Само й връчи одеялото и думите му успокоиха.

— Не е зле да поспите, сеньорита. Няма да останем дълго на това място.

После той легна близо до нея, същото направи и други бандит с пончото. Но Диего не легна да спи. Той се излегна на хълбок с готова за стрелба карабина и запали цигара, Диего бе само на няколко фута разстояние, но бе застанал между нея и конете. Мъжът скоро изпуши цигарата си, Не легна да спи и Саманта разбра, че той изобщо няма такива намерения. Задачата му бе да остане на пост.

Не можеше да избяга. Но поне нямаха намерение да й досаждат или да я изнасилят. Като разбра това, Саманта предаде на умората и потъна в сън, като си обеща, че на следващия ден ще избяга. Трябваше да намери начин.