Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Вратата се отвори без предупреждение и Саманта стреснато се надигна от леглото, като дръпна по-високо завивките. Бе облечена само в късия си дантелен корсаж и прилепналите по бедрата й дамски гащички, които носеше под полата си. Не бе очаквала, че някой ще се вмъкне без позволение в стаята й, в противен случай не би се съблякла. Още повече, че този някой бе Ханк.

— Искам вратата ми да се заключи — заяви му ядосано тя.

Ханк хвърли многозначителен поглед на мръсните й дрехи, преметнати върху пътническия сандък. Усмихна се, когато тя придърпа завивките до брадичката си.

— Това лесно може да се уреди — но ключът ще бъде у мен.

— Тогава не си прави труда.

— Не, настоявам. Ще бъде свършено още на сутринта. И за да не може никой да влезе през прозореца и да ти причини нещо лошо, ще бъде закован с дъски.

— Върви по дяволите! — изсъска тя през стиснати зъби. — Защо направо не ме вържеш за леглото?

Ханк се усмихна, а в очите му заискриха познатите й весели искрици.

— Ако ми дадеш основателен повод, скъпа, с удоволствие ще го направя.

— Не се съмнявам — измърмори тя, след което повиши глас. — О, защо трябваше да стрелям толкова лошо в онзи ден при потока? Защо точно тогава ръцете ми трябваше да треперят толкова?

Ханк се вцепени, усмивката му угасна, а сивите му очи придобиха стоманен блясък. Той стисна юмруци, като полагаше неимоверни усилия да не се нахвърли върху нея. Имаше голямо желание да й извие врата. Но повече от всичко искаше… не, нямаше да я докосне повече. Това, че я бе любил, не му бе помогнало да я забрави.

— Не си стреляла лошо — отвърна той. — Един куршум ме улучи.

— Явно не е било достатъчно — възрази разгорещена Саманта. — Все още си здрав и читав.

— Ти си най-кръвожадната…

— Не, не съм! — прекъсна го тя. — Преди да те срещна, никога не бях изпитвала желание да убия човек! А между впрочем, какво правиш тук? Молех се да те срещна отново — но в затвора! Защо си обявил война на баща ми?

— Това не е война.

— Опитваш се да го прогониш от Мексико. Защо? Какво ти е сторил?

Ханк се поколеба дали да й каже. Тя го познаваше, бе й известно истинското му име и знаеше много добре, че не се казва Карнисеро. Можеше да провали плановете му. Не можеше да се предположи, че има някаква връзка между този бандит и човека, който скоро ще купи земята на Кингсли. Но Саманта щеше да знае, че бандитът и новия собственик са едно и също лице — при условие, че някога го видеше. Но защо да го вижда? Тя ще напусне Мексико с баща си.

— Баща ти не ми е сторил нищо, Саманта — отвърна Хан като в този момент му хрумна една идея. — Отнесъл се лошо с братовчед ми.

— Татко никога не е причинявал зло на никого!

Ханк сви рамене.

— Ти не искаш да ме чуеш, така че не мога да ти обясня.

Саманта впи поглед в него.

— Добре тогава. Какво толкова е сторил баща ми на братовчед ти?

— Антонио съвсем скоро посетил баща ти и му предложи да купи вашето ранчо.

— Антонио ли се казва братовчед ти?

— Да. Антонио де Вега и Шавез — отвърна Ханк. — Но баща ти дори не поискал да го изслуша и не пожелал да назове никаква цена.

— И защо да го нрави? Татко не иска да продава земята ни.

— Но земята не с ваша, Саманта, а на братовчед ми.

— Ти си луд! — разсмя се тя. — Татко купи тази земя. Плати за нея…

— Платил е изключително евтино. Купил я е от правителствени чиновници, които я обявили за църковна земя. В онези дни всяка земя, принадлежала на църквата и продадена, можела лесно да се върне пак на църквата при следващата смяна на правителството и следователно новият собственик я губи. Ето защо земята се продавала толкова евтино.

— Но ти сам признаваш, че баща ми е платил за нея. За тогава казваш, че не е негова?

— Защото хората, продали му земята, не са имали право да го правят. Това не е църковна земя, а принадлежи на семейство Вега и Шавез. Била е отнета от семейството ми по време на революцията.

— Не го вярвам!

— Никой ли не ти е разказвал за предишните собственици? Например съседите ти Галго и Бароха? Те знаят за клането в Хасиенда де лас форес.

— Клане?!

— Да, клане — отвърна студено Ханк. — Отряд на Хуарес дошли в хасиендата и обявили земята за църковна собственост, което им давало правото да я конфискуват. Бащата на Антонио бил убит, защото им се противопоставил. Баба му умряла в ръцете им, била твърде стара, за да преживее ужасния шок. — Ханк спря за момент, тъй като спомените бяха твърде болезнени. — Всички мъже били заставени насила да влязат в армията — в противен случай ги очаквал разстрел. Няма да ти разказвам какво се случило с жените и младите момичета от хасиендата.

Саманта можеше да предположи, от което й призля.

— А братовчед ти? Какво е станало с него?

— Бил взет в армията насила, а по-късно хвърлен в затвора, тъй като непрекъснато им се противопоставял. Именно по времето, когато бил в затвора, тази земя била продадена на баща ти. Антонио не можел да стори нищо, за да предотврати това. Старият документ за собственост върху Хасиенда де лас форес бил изгорен от хората на Хуарес. Антонио имал само думата на хората, които го познавали и знаели, че земята е негова. Това не било достатъчно за корумпираните чиновници, които извличали огромни печалби от продажбата на такава „църковна собственост“. Антонио не можел да направи нищо друго, освен да се надяна един ден да откупи обратно земята си. През всичките тези години мечтаел само за това.

— Ти близък братовчед ли си на Антонио? — попита Саманта. — Може би сте първи братовчеди?

— Не, но ти си живяла достатъчно в Мексико, за да знаеш, че семействата тук, без значение колко далечни роднини са, се считат близки един на друг и си помагат, Антонио ми е като брат. Чувствам неговата безизходност и безсилието му като свои собствени.

Саманта, разбира се, не можеше да схване иронията му.

— Съжалявам, Ханк, наистина — отвърна тя. В този момент изпитваше истинско съчувствие. — Но трябва да разбереш, че татко няма вина. Не той е откраднал земята от братовчед ти. Платил е за нея и също има документ за собственост.

— Опитваш се да ми кажеш, че той просто трябва да забрави за земята си, която от поколения е принадлежала на семейството му? — Гласът му бе дрезгав от вълнение. — Повече от половината си живот е прекарал тук. А ти колко време си живяла в хасиендата?

— Това няма отношение към въпроса — отвърна твърдо Саманта. — Сега баща ми е собственик на земята и ти нямаш никакво право да го принуждаваш да я напусне. Не постъпваш справедливо.

— Братовчед ми с живял твърде дълго с тази мечта, за да се откаже просто така. Той ще плати на баща ти повече от реалната цена на земята.

— Но баща ми няма да я продаде!

— Ще му се наложи, ако иска някога отново да те види!

Саманта пое дълбоко дъх, изумена.

— Копеле такова! Значи затова съм тук! От всички ужасни…

— Достатъчно, Саманта! — сряза я остро Ханк. — Нещата, придобиха обрат, който ми харесва не повече, отколкото на теб. Но баща ти е страшно упорит човек. А моите хора пък страшно се ядосаха, когато той изпрати след тях войниците.

— Татко имаше основателна причина, за да повика на помощ войниците.

— Вероятно е така. Но от това хората ми нямаха никаква полза. Всъщност един от тях те видя и предложи да те отвлечем.

— Видял ме? Да не искаш да кажеш, че съм била наблюдавана? — попита Саманта, обзета от безпокойство.

— Разбира се. Наблюдавахме всички. Дори нямахме представа, че Кингсли има дъщеря. Първо беше забелязана, когато се върна в ранчото с многобройни придружители, а след това беше наблюдавана всеки ден. Не беше трудно да се изпратят хора в съседното ранчо и да разберем коя си. Но трябва да ми повярваш, ако знаех, че това си ти, сега нямаше да бъдеш тук. Ти си последната жена, които бих искал да видя отново, Сам.

— Не ме наричай така! Вече ти казах, че само приятелите ми ме наричат Сам.

— И разбира се, ние не сме приятели — отвърна Ханк с подигравателна сериозност. — Но не искам да те наричам сеньорита Кингсли. Вече намразих много това име. Ако беше откровена с мен, когато се срещнахме, и ми бе казала истинското си име, по-късно щях да направя връзката, когато узнаех кой е собственик на Хасиенда де лас форес.

— Когато ти узнаеше?

— От Антонио — побърза да отвърне Ханк.

— Това нямаше да има голямо значение, нали? Пак щеше да тормозиш баща ми.

— Да, но ти нямаше да си замесена. Кажи ми защо не използва истинското си име?

— Името Блекстоун не е измислено. То беше моминското име на майка ми. Винаги пътувам като Саманта Блекстоун. С татко смятаме, че не трябва да използвам фамилията Кингсли, когато съм на път, за да не бъда отвлечена. Странно, нали? Защото, ако го бях използвала, оказва се, че щях да избегна тази участ. А и точно ти да ме обвиняваш, че използвам фалшиви имена, Руфино!

Ханк се засмя, развеселен от шегата й.

— Ударът ти бе прицелен точно, Самина.

Очите й заискриха с гневни изумрудени огньове, понечи да му каже колко мрази да я нарича с това име, но Ханк вдигна ръка в жест на примирение, а тънките бръчици около очите му станаха някак си по-дълбоки.

— Протестираш твърде много — усмихна се той. — Трябва да знаеш, че ще те наричам както пожелая — Самина… puta…

— Ти! О! — Саманта скочи, извън себе си от гняв, а завивките се смъкнаха от тялото й. — Веднага изчезвай оттук!

Ханк направи подигравателно-ироничен поклон.

— Ти ми заповядваш, и то в моята къща?! — изрече бавно той, като наблягаше на всяка дума.

— Защо дойде? Не съм те поканила да влезеш! Може да съм твоя затворничка, но няма да търпя омразното ти присъствие!

— Дойдох да разбера дали си гладна. Миналата вечер не яде нищо.

— Разбира се, че съм гладна. Що за глупаво извинение! Искаше да ме унижиш, като ме завариш в леглото. Надявал си се да ме видиш и без дрехи, нали? — изсъска тя. — Отвратителен си!

Ханк стисна гневно устни. Беше си помислил, че в нейно присъствие ще може да сдържа гнева си, но сега разбираше, че не е в състояние да го направи. Презрението й събуждаше в него бурна ярост. Нямаше намерение да приеме нейното отношение! Дяволите да го вземат, ако й го позволеше!

Саманта изпищя, когато той направи крачка към нея, приковавайки я с убийствен поглед. Тя се претърколи на другия край на леглото, като се опита да вземе и завивките със себе си, Но те се закачиха за единия край и тя бързо ги пусна. Не беше толкова важно. Всичко, което имаше значение, бе да избяга колкото е възможно по-далеч от Ханк. Саманта се сви в отдалечения ъгъл на леглото, а очите й се разшириха от страх. Ханк забеляза ужаса й и това го спря. Не направи нито крачка повече към нея. Гневът й лесно възпламеняваше и неговия гняв, но уплашена, Саманта му действаше по различен начин.

— Добре е, че се страхуваш от мен — проговори той овладян глас. — Не е зле да си спомниш какво се случи предния път, когато ме ядоса!

— Не се страхувам от теб! Мразя те! Не мога да понасям ръцете ти върху тялото си!

Ханк се вцепени, но успя да се изсмее подигравателно.

— Вероятно не осъзнаваш на какво приличаш, Сам. Никога не съм виждал толкова размъкната и мръсна жена и със сигурност нямам намерение да си цапам ръцете, като те докосна.

— Знам много добре как изглеждам! — кресна Саманта. — Домъкнахте ме тук, яздейки ден и нощ, без ни най-малък шанс да си почина или да се изкъпя, и вината за това е само твоя. Какво, по дяволите, си очаквал? Да нося коприна и да мириша на рози?

— И това, което носиш сега, не е толкова лошо — засмя се Ханк.

Саманта ахна и бързо скръсти ръце пред гърдите си, чиито розови зърна ясно се открояваха под ленения корсаж. Краката й бяха открити, виждаше се всяка мека извивка, подчертавана от тесните дамски гащички, с една дума, бе изцяло изложена пред погледа му.

— Ще излезеш ли оттук най-сетне? Остави ме на мира! — изкрещя Саманта, чувствайки, че не би могла да понесе повече унижение. — И не се връщай! Някой друг може да се погрижи за мен.

— Саманта, ти като че ли не осъзнаваш напълно положението си тук. И дума не може да става да раздаваш заповеди. Досега не се бях замислял над този въпрос, но като че ли вече е време да го направя. Да. — Ханк се ухиля победоносно. — Мисля си, че може да ми хареса да те имам на свое разположение. В края на краищата — добави той, като потърка лицето си на мястото, където го бе ударила, — ти ми принадлежиш.

След това Ханк се обърна рязко и напусна стаята. Саманта се хвърли на леглото и заплака от безсилие и яд. Не по този начин бе мислила, че ще се срещнат отново. Тя трябваше да бъде тази, които да диктува положението, а не той! На негово разположение! О, господи, изобщо не беше честно!

Не след дълго Иниго й донесе обилна закуска Храната обаче не й достави никакво удоволствие, въпреки че умираше от глад, тъй като, докато се хранеше, трябваше да гледа как заковават прозореца й със здрави дъски. Малко след това при нея влезе някакъв нисък тъмнокос бандит, който сложи ключалка на вратата й.

След като приключи със закуската и вратата бе затворена и заключена, Саманта седна на леглото, като се взираше в четирите стени и закования прозорец. Между отделните цепки се процеждаха тънки снопчета светлина. Безсилието и отчаянието й нараснаха още повече, когато в малката стая стана непоносимо горещо. Цялата бе потна и мръсна и това състояние я доведе до такъв гняв, че едва успяваше да си поеме дъх.

Най-накрая започна да блъска силно по вратата, като крещеше, че иска незабавно да се изкъпе. Но никой не дойде след като блъска по вратата в продължение на цял час, без да получи отговор, Саманта се отказа. Понеже нямаше какво друго да прави, младата жена се отпусна отново на леглото и потъна в дълбок сън.