Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (42)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Каретата с четирите коня се движеше из парка с умерена скорост. Хладният въздух, нощен мирис на пролет, влизаше през прозорците със спуснати завеси, караше фенера да трепти и правеше лицата на двамата души в каретата размити и неясни.

— Мислиш ли, че Шелдън се ядоса, защото помолих да ме придружиш до вкъщи, Жан? — попита Тереза с напрегнат глас.

Французинът само сви рамене.

— Кой знае, скъпа? Знае ли човек дали този англичанин някога е изпитвал гняв в живота си? Откровено казано, мисля, че той е напълно безчувствен. Самият аз никога не бих оставил годеницата си под грижите на друг мъж, бил той приятел или не.

— Не го подценявай! — отряза го остро Тереза. — Студени мъже като него могат изведнъж да избухнат, и тогава става наистина страшно.

— Тогава трябваше да го оставиш той да те придружи до вкъщи.

— Не мога да понеса отново да яздя с онази жена. Той я взима навсякъде с нас. Ако трябва да чуя още някоя от отвратителните й забележки, ще започна да крещя. Нямаш представа какви неща ми наговори. Сега, след като си върна наследството, езикът й стана прекалено остър. Страхувам се, че тя знае за нас.

— Глупости, скъпа — отвърна Жан. — Саманта може само да предполага. А ти не би трябвало да й обръщаш внимание. Ако тя е такава, каквато я описваш, без съмнение това се дължи на съпруга й. Те не могат да стоят в едно и също помещение, без между тях да започнат да прехвърчат искри, а сега Шавез се е преместил в Блекстоун заради сина си. На Саманта това изобщо не й харесва, но не може да направи нищо. В тази война между двамата Шелдън взе неговата страна.

— Това не ме интересува, Но намеците й направо ме подлудяват. Засега говори само на испански, за да не разбере Шелдън, но…

— Тя си изкарва лошото настроение на теб, Тереза, това е всичко — опита се да я успокои Жан.

— Но защо трябва да търпя всичко това? — сопна се тя. — Мразя тази жена!

— Хайде, хайде.

— Осмеляваш се да ми говориш с покровителствен тон? Мразя, когато се отнасяш с мен като с дете!

— За какво е всичко това? — попита Жан, привикнал на гневните й изблици. — Скоро ще се омъжиш и няма да има за какво да се притесняваш повече.

— Но дали ще се омъжа, Жан? — настоя тя. — Намери ли другото завещание?

— Не — призна той със сериозен тон. — Страхувам се, че не открих каквото исках да знам. Другият ми партньор управлява завещанието на стареца.

— Страхуваш се?

— Точно от това се страхувах, Тереза — отвърна мрачно Жан. — Ако Шелдън умре и не остави завещание, всичко ще наследи детето на Саманта.

— Дори и ако съм негова жена?

— Да. Старият Блекстоун е направил така, че наследството да отиде в ръцете отново на един истински Блекстоун и на никой друг.

— Проклети да са и тази жена, и детето й! — изсъска Тереза. — Тя проваля всичките ми планове, които кроя от толкова време. Не мога да си позволя да се откажа от Шелдън и да търся друг мъж. Продадох и последните си фамилни бижута. Нямам никакви пари, за да тръгна на лов за друг съпруг.

— Успокой се. Все още нищо не е загубено.

Тереза го погледна настойчиво.

— Планът ни бе да убием Шелдън няколко месеца след брака. Сега ми казваш, че ако той умре, няма да получа нищо!

— Точно така, Но е по-добре, че научихме за това сега, а не когато се отървем от Шелдън. Условията на завещанието са недвусмислени. Дали Саманта ще има дете сега или след пет, или десет години, няма никакво значение, имението остава на това първородно дете.

След известен размисъл Жан продължи.

— Ако убиехме първо Шелдън, щяхме да изгубим всичко. Нямаше да има никакъв начин да придобием имението, след като то стане притежание на момчето.

Очите на Тереза светнаха зловещо.

— Искаш да кажеш, първо да очистим малкия. Значи си решил проблема?

— Има само едно решение. Саманта и момчето трябва да умрат първи. Половината, която му се полага, няма да му бъде приписана, докато момчето не навърши година. Ако бебето не навърши една година, ще вземем имението веднага след като се отървем от Шелдън. Защото, когато и Саманта умре, няма да има кой да предявява права върху имението.

— Но тя възнамерява да се върне в Америка веднага след сватбата. Как бихме могли да я убием в онази страна? Там ще е под закрилата на баща си. Твърде рисковано е.

— Ще се погрижим за това, преди да си тръгне оттук.

— Но до сватбата остават само още две седмици.

— Тогава колкото по-бързо, толкова по-добре. Сватбата ти с Шелдън може да бъде отложена с няколко месеца поради трагедията, но след това вече няма да има за какво да се притесняваме и ще се върнем към първоначалния си план.

— Как?

Той сви рамене.

— Все още не съм обмислил достатъчно нещата. Ти имаш ли някаква идея?

— Самоубийство. В края на краищата, тя с твърде темпераментна — и отчуждена от съпруга си.

— Искаш да кажеш, че убива бебето, а после и себе си? — Жан се засмя сухо. — Не, не, самоубийството никога няма ла мине за чиста монета. Тя обожава детето. Никой няма да повярва, че го е убила. Себе си, може би, но не и момчето.

— Тогава би могъл да бъде обвинен съпругът. Не е тайна, че Саманта смята да се върне при баща си, а Шавез не е добре дошъл там.

— Да, но и той не би убил момчето.

— Тогава какво предлагаш? — попита с раздразнение Тереза. — Единственото място, където Саманта е сама с детето, е в къщата, следователно те трябва да бъдат убити заедно.

— Съгласен съм. И след като не можем да ги убием там, трябва да подмамим Саманта далеч от къщата, и то с бебето.

— Но онзи мексиканец винаги върви с тях, когато излизат.

— Не говоря само за излизане. Ще ги измъкнем но някакъв начин от къщата, може би когато другите спят. Да, точно така! — възкликна той, възбуден от идеята, която му хрумна.

— Ще изглежда така, сякаш Саманта е избягала с детето. Може дори да остави бележка, за да няма съмнение. Причината ще бъде в съпруга. Тя се страхува, че той ще й вземе детето, така че ще трябва да замине, където той няма да може да я намери. Просто ще изчезне.

— Но Шелдън трябва да знае, че двамата са мъртви. Това трябва да се обяви официално.

— Да, просто ще изглежда, че са ги нападнали и убили разбойници, за да ги ограбят. Пътищата в страната все пак не са безопасни. — Жан се усмихна. — Не слушаме ли постоянно за обири и убийства? Но, разбира се, тя не знае за това и е бъде достатъчно глупава да вземе най-хубавата карета на Шелдън. Кой крадец може да устои на една великолепна карета, пътуваща без ескорт?

— Ти си ненадминат! — възкликна Тереза. — Нищо чудно, че те обичам толкова много.

— Аз също те обичам.

— Но ще го свършиш ли сам?

Светлосивите очи на Жан се присвиха подозрително.

— Не мисля така. Тя е толкова красива.

— Жан!

Той се разсмя.

— Не ме упреквай, че оценявам красотата, Тереза. В противен случай не бих се влюбил в теб. Но не се тревожи. Познавам един човек, който би убил всеки, стига да му се плати добре.

— Но можем ли да си го позволим?

— О, това няма да струва нищо. Когато свърши работата, ще се отърва от него. Той е просто измет, отрепка, няма да имам проблеми да се отърва от него.

— Кога?

— Утре вечер, най-вероятно. Саманта ще дойде ли с теб на благотворителния бал?

— Да.

— Значи след това тя ще бъде изтощена и ще спи дълбоко. Единствената трудност ще бъде да изнесем нея и момчето от къщата, без да ни видят.

— Но как ще влезеш незабелязано в къщата?

— Никакъв проблем. Колкото до Шелдън, аз все едно не знам дали ще бъде вкъщи утре вечер или не. Ще се отбия под някакъв предлог, след като Шелдън и Саманта отидат на бала. Уилкис ще ми предложи някаква напитка, въпреки че Шелдън го няма. Когато излезе, за да я донесе, ще оставя бележка, в която ще напиша, че не мога да чакам, след това ще се кача на горния стаж и ще се скрия, докато стане време да действаш. Уилкис ще си помисли, че съм си тръгнал, а Шелдън няма да си помисли нищо лошо, когато Уилкис му каже, че съм се отбивал.

— Ще бъдеш внимателен, нали, скъпи?

— Разбира се. Бъдещето ни и богатството на Блекстоун зависят от нашата предпазливост и съобразителност!