Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саутърн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heart of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 148 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2008)
Корекция и форматиране
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Торнадо“, Габрово, 1998

Печат: Абагар, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Кристина)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

През следващите два дни настроението на Саманта се подобри стократно. Ханк бе повярвал на заплахите й и беше страшно разгневен, като при това не можеше да скрие чувствата си. Не можеше да продължи да я заплашва, нито пък имаше средство да я спре. Отвличането й нямаше да промени нищо.

Саманта изпитваше мрачно задоволство само като помислеше за това. Така разсейваше скуката си, а гневът поради затворничеството й малко намаля. Забрави да брои дните и се изненада, когато осъзна, че бяха изминали седмици, откакто я доведоха в долината.

Ако Ханк преди често навестяваше мислите й, сега мислеше за него постоянно. Образът му непрекъснато я преследваше, независимо дали бе с него, или сама в малката си стаичка. Осъзна, че не винаги си мисли за него с гняв и раздразнение.

Изпитваше остро любопитство към този мъж, който последно време се бе превърнал в център на живота й. Някога я бе помолил да отиде в Мексико с него. Какво ли щеше стане, ако се бе съгласила? Обстоятелствата можеха да бъдат напълно различни. Ако бе узнала по-рано истината за Ейдриън. Ако Ханк я бе помолил да се омъжи за него, а не само да живее с него като любовница. Нещата можеха бъдат съвсем различни. В края на краищата той бе един изключително привлекателен мъж. Още отначало я беше развълнувал. Саманта не можеше да отрече и странната власт, която Ханк имаше над нея, когато я държеше в ръцете си. Какво ли щеше да бъде, ако го желаеше открито, вместо да води война с него? Никога нямаше да разбере. Винаги щеше да му бъде яростен противник. Не можеше да постъпи по друг начин, не и след всичко, което се бе случило.

Но въпреки всичко Саманта продължи да си задава въпроси. Ханк имаше и друга страна, която Саманта не можеше да разбере. Той можеше да бъде толкова привлекателен и чаровен! Когато тези негови сиви очи блестяха весело, той можеше да накара всеки да се смее с него. А ето го този Ханк, който рискуваше живота си заради своя братовчед. Залагаше на карта всичко заради този мъж. Той нямаше да получи нищо. Защо правеше всичко това за Антонио Шавез? Саманта би искала да се срещне с този човек, на когото Ханк бе толкова предан. Дали пък и това не беше лъжа? Може би Ханк не беше толкова самоотвержен. Може би накрая щеше да получи нещо от тази сделка? Но какво?

Саманта се облегна назад на лакти и протегна крака върху си стълбата на верандата. Ранното утринно слънце още не бе изгряло, затова бе хладно, но денят обещаваше да бъде горещ, дори и на тази височина. Саманта се огледа наоколо. Нейните красиви планини. Никога не си бе мислила, че ще живее тук, отвлечена в някаква скрита долина. Колко ли време щяха да я държат тук?

В такива моменти Саманта нямаше нищо против да чака. Можеше да си стои самичка на верандата, потънала в умишления. Единствено така се чувстваше свободна. Знаеше, че не може да избяга. Знаеше, че дори сега Ханк я наблюдава. Той беше вътре, пиеше сутрешното си кафе и я наблюдаваше през отворената врата. Но вече не я интересуваше.

Чувстваше погледа му върху себе си, със сигурност я гледаше намръщено. Саманта се усмихна вътрешно. Разбира се, че ще се мръщи. Тази сутрин бе изгорила закуската му. Не го бе направила нарочно, но, разбира се, той точно това си помисли и вдигна скандал. Беше ужасно. Но след това Саманта разбра какво всъщност го измъчваше — тя самата и съмненията, които бе посяла в съзнанието му.

Като се протегна лениво. Саманта се изправи и се насочи към отворената врата. Спря там, облегна се на рамката и впи смело поглед в Ханк. Той улови погледа й и лицето му помръкна още повече. Забавно бе да види колко лесно го разстройваше.

— Какво си си наумила. Сам? — попита рязко, но тя не отмести поглед.

— Нищо определено. — Саманта сви рамене. — Просто се чудех за нещо, свързано с теб.

— Така ли?

— Ако се бях съгласила да тръгна с теб за Мексико и бъда твоя любовница, щеше ли все пак да се заемеш с каузата на братовчед си?

Ханк се облегна назад в стола си и за пръв път от два дни се засмя.

— Ако бе станало така, Сам, първата ми грижа щеше си ти.

— Не казваш това само за да ме накараш да си мисля, че сама съм си навлякла всичко, като съм те отхвърлила?

Ханк сви рамене.

— Мисли каквото си искаш.

Саманта го погледна намръщено.

— Щеше ли да ме доведеш тук да живея в тази колиба? Това ли е животът, който щеше да ми предложиш?

Ханк се засмя горчиво.

— Повярвай ми, нещата щяха да бъдат много по-различни. Но няма смисъл да мислиш за това. Ти отказа, Сам, и ние сме тук, при съвсем различни обстоятелства.

— Разбира се — въздъхна тя. — Не се ли отегчаваш само седиш и да не вършиш нищо?

— Няма какво да правя, докато не разбера, че последното ми съобщение е стигнало до баща ти. В тази игра трябва чакам. Сам. Това положение ми харесва не повече, отколкото на теб.

Саманта влезе бавно в стаята, като застана срещу него.

— Можеш да се откажеш — заяви спокойно тя.

— Защо? Само защото казваш, че накрая ще спечелиш? Кой ти гарантира, че ще живееш дълго, Сам? Хората умират постоянно. Баща ти може да те надживее и тогава моя братовчед ще е този, който накрая ще спечели.

— Говорим за далечното бъдеще.

— Твърде вероятно е нещата да се развият точно както казах.

— Тогава се надявай, щом това те прави щастлив — усмихна се тя.

Ханк се изкашля леко и продължи:

— Има две неща, които все още мога да направя, за гарантирам, че земята ще остане на семейство Шавез. Но няма да ти харесат.

Саманта го погледна изпитателно.

— Например?

— Ами ти и аз можем да си направим бебе — ако вече сме го направили.

Саманта ахна изненадано, което накара очите му да заблестят.

— Не се бях замислял над това, но когато ти се закле, че твоите синове ще наследят тази земя, един от тези синове може да е моят…

— Никога! — изкрещя Саманта, като подпря ръце на масата и се наведе към него. — Чуваш ли? Никога!

— Това беше… само една мисъл — ухили се той.

Очите й хвърляха изумрудени огньове.

— Никога няма да родя твоя син!

— Може да нямаш избор.

— Дори не си го помисляй! — предупреди го тя, вбесена до краен предел. — Как можа да ти хрумне такава безумна идея? Братовчед ти иска земята, не ти! Как можа да измислиш такова нещо?

Саманта му обърна ядосано гръб, но бе твърде разстроена, за да остави нещата така, обърна се отново с лице към него и го погледна подозрително.

— Какво те кара дори да си помислиш, че бих задържала сина ти? Знаеш колко те мразя.

— Да, знам, че доколкото се отнася до мен, сърцето ти е твърдо като лед. Но сега говорим за едно бебе — моето бебе. Не мисля, че ще го мразиш просто защото аз съм бащата.

— Не мога да повярвам, че обсъждам този въпрос с теб — Измърмори смутено Саманта. — Няма да родя твоето бебе! Не забременях и първия път, когато ме изнасили. Втория път няма да бъде по-различно.

— Нужен е само един път — отвърна меко той. — Възможността съществува.

— Но неблагоприятните ми дни говорят за противното! — Отряза го тя. Как мразеше уверения му тон.

— Можем да променим това.

Очите й се разшириха. Много добре разбра какво има предвид той.

— Ти наистина си луд — прошепна Саманта. — Страстта ти към мен е едно. Но да искаш да създадеш едно невинно дете с такава цел…

Ханк се изправи на крака, а Саманта отстъпи бавно назад.

— Не се приближавай до мен! Още сега мога да ти кажа, че ако родя детето ти, мога да го отгледам, но въпреки това го обезнаследя. Разбираш ли? Пак няма да спечелиш! Няма да ти позволя!

— Готов съм да се обзаложа. Сам, че когато този ден дойде, няма да постъпиш по този начин. Дотогава отдавна ще си ме забравила, но ще обичаш детето си. Никога няма да го лишиш от наследството му!

Той направи крачка към нея.

— Не! — изпищя тя, като клатеше глава и отстъпваше бавно назад. — Не!

Саманта излезе от стаята и се спусна по стълбите, преди Ханк да успее да я спре, и хукна без посока. Искаше да избяга от него, да се скрие, независимо къде.

— Хей! — Една ръка я сграбчи през кръста и я завъртя. — По дяволите! Какво става с теб, жено?

Саманта спря, когато разпозна гласа, като почти заплака от облекчение.

— Благодаря на бога, че си ти, Лоренцо. Помислих си…

Тялото й се вцепени и тя го хвана здраво за ризата.

— Не му позволявай да ме хване! Моля те! Не му позволявай да ме върне обратно в онази къща!

— На кого? На Руфино?

— Разбира се, че на Руфино! — изкрещя тя, искаше й хубаво да го разтърси. — Кой друг би ме преследвал?

— Но той не ви преследва!

Саманта хвърли поглед назад и забеляза, че Ханк стои на верандата, облегнат лениво на една греда, без да откъсва поглед от нея. Саманта впи яростен поглед в него, проклинайки го, че я бе изплашил толкова много, а той си стоеше там, все едно нищо не бе се случило, като я правеше да изглежда смешна в очите на другите.

— Къде бягахте, сеньорита?

Саманта въздъхна с раздразнение и пусна Лоренцо.

— Не знам. И повече не ме наричай сеньорита. Тук не място за официалности. Наричай ме Сам. Както го прави той.

— Сам! Не, не…

— Само ме наречи Самина и кълна се, че ще ти разби носа!

Лоренцо отстъпи смутено крачка назад, а Саманта изстена, ядосана са себе си заради избухването си. Какво й ставаше? Лоренцо не бе виновен за нищо, за да си изкарва яда върху него.

— Съжалявам. Нямам извинение за безобразното си държание. Ханк ме докара до такова състояние, в което вече не осъзнавам какво правя или говоря.

— Какво се е случило… Сам?

— Той…

Саманта отново хвърли поглед към къщата. Ханк все още стоеше на верандата, със самоуверено изражение на лице, знаейки, че тя ще бъде принудена да се върне.

— Не мога да остана повече сама с него, Лоренцо — каза тихо тя и го погледна умолително. — Той… той е луд.

— Какво е направил?

— Попитай по-добре какво не е направил! — Саманта се спусна поривисто към него. — Моля те, Лоренцо, нека остана с теб.

— Но Руфино каза, че трябва да останеш при него — напомни й Лоренцо със съчувствен тон. — Вече говорихме по този въпрос, малката. Няма да се обърна срещу приятеля си просто защото ти не искаш да стоиш близо до него.

— По дяволите! Това съвсем не е всичко?

— Ела! Ще уредим този въпрос.

Той я хвана здраво за ръка, така че тя не успя да се отскубне.

— Лоренцо, за бога, не ме връщай обратно при него!

— Държиш се глупаво — отвърна нетърпеливо той.

— Глупаво! — Саманта не можеше да се сдържа повече, гневът й избухна с неподозирана сила. — Той ме изнасили! — изкрещя тя, като изобщо не я интересуваше, че Ханк чува думите й. — Щеше да го направи отново преди малко, ако не бях избягала.

Пръстите му стиснаха болезнено ръката й.

— Това е сериозно обвинение! Ако лъжеш, за да ме накараш да застана на твоя страна…

— Мислиш ли, че бих признала нещо толкова позорно, ако не беше истина?

Лоренцо още повече усили хватката си, а Саманта затаи дъх, тъй като забеляза как чертите му се изкривиха от гняв. Той изруга силно и с гневни крачки се насочи към къщата. Саманта остана неподвижна там, където я бе оставил, като го проследи с напрегнат поглед. Лоренцо наистина щеше да се бие заради нея! Не бе очаквала такава реакция от негова прана. Нито пък изпитваше задоволство или облекчение. Щеше ли Лоренцо да спечели? Ако не успееше, тя пак ще трябва да се разправя с Ханк, а той щеше да бъде бесен, тъй като бе настроила приятеля му срещу него.

Ханк очакваше Лоренцо, стоеше на верандата с леко разкрачени крака и чакаше. Лоренцо изкачи с един скок стълбите, насочвайки се заплашително към Ханк, но той отстъпи встрани и се хвърли на свой ред към другия мъж. Двамата се приземиха в праха в подножието на стълбите. Ханк върху Лоренцо, стиснал го в силната си хватка, но не започна да нанася удари.

Саманта стоеше вцепенена, без да смее да помръдне. Къде беше битката за нейната чест? Ханк говореше нещо на Лоренцо и тя пристъпи към тях, за да разбере какви лъжи изричаше Ханк. Но когато ги достигна, те тъкмо се изправяха на крака и изтръскваха дрехите си от праха, Саманта успя чуе само последните им думи.

— И тя ще се съгласи? — попита Лоренцо.

— Да.

— И какво ще прави тя? — настоя да узнае Саманта, като заплашително ръце на кръста, а изумрудените й очи хвърлиха убийствени огньове към Ханк.

— А, значи сама се върна. — Ханк говореше спокойно, но очите му се четеше стаен гняв.

Саманта видя и разбра, но не я бе грижа.

— Какви лъжи му наговори, Ханк?

— Не съм наговорил никакви лъжи.

— Значи отричаш, че ме изнасили? — изкрещя тя.

— Руфино не го отрича — отвърна Лоренцо, който явно чувстваше неудобно. — Но той ще поправи нещата.

Саманта обърна поглед към Лоренцо, обзета от лошо предчувствие. Лоренцо вече не можеше да понася сърдития й поглед и бързо си тръгна, като я остави сама с Ханк.

— Какво, по дяволите, си му казал, Ханк?

— Скоро ще разбереш — отвърна рязко той.

— Искам…

— Стига приказки — изкрещя грубо Ханк. — Сега напускаме това място. Нямам време за въпросите ти, нито пък им желание да задоволявам любопитството ти.

— Напускаме? — ахна тя. — Но нали каза, че трябва да чака докато…

— Промених решението си.

— Значи ме връщаш на баща ми?

— Скоро ще разбереш къде отиваме.

Саманта му хвърли яростен поглед, но Ханк просто изкачи стълбите и влезе в къщата, очевидно очаквайки я да го последва. Нямаше намерение да отговаря на никак въпроси.

Саманта осъзнаваше, че би трябвало да е доволна, че си тръгва оттук, но всъщност бе разтревожена. Всичко стана твърде неочаквано, а и отказът на Ханк да обясни нещата я караше да бъде нащрек.

Какво ли бе намислил сега?