Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Саманта все още плачеше, заровила лице във възглавницата, когато един представител на закона почука на вратата й. Изобщо не беше готова да посрещне мистър Флойд Ръгър, не и в състоянието, в което се намираше. С прекалено сериозно изражение на лицето, той просто изстрелваше въпросите си един след друг, без да й даде време да помисли, преди да отговори.

— Вашето име, мис?

— Саманта Блекстоун Кингсли.

— Имате много необичайно второ име.

— Това бе фамилията на майка ми. Дори не знаех името на баща си, докато…

— Няма значение — прекъсна я грубо той — Откъде сте?

— От изток.

— Откъде поточно?

— Защо ви интересува това? — отряза го по този начин, Саманта нямаше намерение да му дава повече информация.

Без да трепне от гневния й отговор, Ръгър повтори въпроса си.

— Откъде?

— Посещавах училище във Филаделфия, както вероятно знаете — въздъхна тя.

— Значи домът ви е във Филаделфия?

— Не. Само посещавах училите там.

Ръгър въздъхна на свой ред.

— И откъде сте тогава?

— От Северно Мексико.

Той повдигна учудено едната си вежда.

— Но вие не сте мексиканка. — Ръгър бе искрено изненадан.

— Без съмнение, вече сте го забелязали.

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Ще останете ли в Денвър?

— Не, мистър Ръгър, просто минавам оттук на път за вкъщи — отвърна нетърпеливо тя. — Не разбирам защо ми задавате всичките тези въпроси.

Ръгър отново не й обърна внимание.

— Беше ми докладвано, че сте простреляла някакъв мъж. Вярно ли е?

Саманта присви очи подозрително. Знаеше, че беше дошъл точно за това.

— Изобщо не смятам да ви отговарям.

Ръгър се взря невярващо в нея.

— Не смятате да ми отговаряте? Вижте какво, мис Кингсли…

— Не, вие вижте! — сряза го тя. — Не съм извършила никакво престъпление. Нямам настроение да отговарям на глупави въпроси. А сега, много ще съм ви благодарна, ако си тръгнете, мистър Ръгър.

В този момент в стаята влезе Жанет Олстън, следвана от Ейдриън. На лицето й бяха изписани загриженост и тревога, а Ейдриън бе направо шокиран. Саманта знаеше, че той ще реагира така. Това още повече я ядоса и тя впи обвиняващ поглед в него.

— Така! Значи най-накрая реши да се появиш!

— Долу се говори, че си простреляла някакъв мъж! — и тикна той невярващо. — Истина ли е?

Саманта усети напрегнатия поглед на Ръгър. Това й дойде твърде много.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна хладно. — А колкото до вас, мистър Ръгър, нямам повече какво да ви кажа. Ако човекът, когото се предполага, че съм застреляла, умре, тогава с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

— Настоявам да ми кажете поне името му, мис Кингсли — отвърна Ръгър.

— И кой казва, че познавам този човек? Може би е някой непознат.

— Или близък приятел — предположи Ръгър.

Очите й заискриха гневно, изпускайки изумрудени пламъци.

— Аз не стрелям по приятелите си, мистър Ръгър. Ако това ще сложи точка на въпроса, ще ви кажа, че мъжът влезе насила тук и не искаше да си тръгне по никакъв начин. Трябваше да се защитавам, тъй като бях съвсем сама.

— Да се защитавате, прострелвайки го пет пъти?

— Пет! — Ейдриън остана с широко отворена от изумление уста и се стовари тежко на един стол.

— Достатъчно! — кресна Саманта. — Нямате повече работа тук, Ръгър. Приятен ден!

След като Флойд Ръгър си отиде, настъпи напрегната тишина. Саманта впи поглед в Ейдриън. Той изглежда, бе изпаднал в шок. Що за мъж беше той, да се държи по този начин? Беше направо смешен. Сега трябваше да я утешава, а не да стои така, като че самият той има нужда от утешаване.

— О, скъпа, толкова ужасни неща ся преживяла! — Жанет нежно я прегърна през раменете и я поведе към дивана.

Саманта благодари на бога, че Жанет бе до нея. Двамата с брат й бяха без съмнение французи, въпреки че бяха родени в Америка. Майка им бе французойка, а баща им, американец, бе починал още когато бяха малки, но ги бе осигурил прилично. Майка им не се беше омъжила повторно, така че двамата не бяха попадали под ничие друго влияние. Със сигурност Ейдриън бе имал нужда от по-твърда мъжка ръка. По дяволите, той се държеше като жена, готова да припадне всеки момент.

— Наистина ли си простреляла някого пет пъти? — попита Жанет.

— Да — отвърна Саманта, като въздъхна тихо.

— Какъв ужас!

— За него — добави горчиво Саманта.

— Не изглеждаш никак разстроена.

— О, не знам. Бях извън себе си от гняв. И още съм. Той просто не искаше да си тръгне, дори след като насочих срещу него револвера си. Предполагам, мислил си е, че няма да посмея да го използвам.

— Но след като си стреляла в него веднъж, той със сигурност…

Саманта я прекъсна с кратък, дрезгав смях.

— Мислиш си, че той си с тръгнал, нали? Но не стана така. След първия изстрел той направо побесня, искаше да ме хване и без съмнение би ме убил, ако имаше такава възможност.

— Господи! Значи, както казаха, наистина си действала при самозащита.

— Да. Накрая успях да го изкарам оттук, но исках да се уверя, че ще излезе от хотела през задното стълбище. Но дори тогава той не искаше да се откаже. Опита се да ме повали с юмрук, затова стрелях отново.

— Как е могъл изобщо да оживее? — намеси се неочаквано Ейдриън.

— Не исках да го убивам, Ейдриън. Знаех какво правя. Той просто получи пет безобидни рани.

— Безобидни? Безобидни!!! — извика смаян Ейдриън. — И можеш да говориш толкова спокойно за това, че си простреляла един мъж! Мислех, че те познавам. Пропътувах цялата страна с теб, но се оказа, че изобщо не съм видял истинското ти лице.

Гневът на Саманта избухна с нова сила.

— И какво трябваше да направя? Да му позволя да ме нарани ли? Та той ме нападна, преди да взема револвера си. Освен това той бе напълно в състояние да си тръгне. Ще живее, сигурна съм в това. Още повече, бих искала да ти посоча, че нищо подобно не би се случило, ако ти бе дошъл, както се предполагаше, че ще направиш. Къде беше, Ейдриън? Забрави ли, че имахме уговорка да ме вземеш оттук на обяд?

Ейдриън кимна. Тя умело бе взела превъзходство над него и сега си го връщаше.

— Наистина забравих.

Но на Саманта не й бе достатъчен краткият му отговор.

— О, Ейдриън, как можа? — Жанет изрече думите, които Саманта се готвеше да каже, само че със съвсем различен тон.

— Не ме гледай по този начин, Жан — отвърна малко по-уверено Ейдриън, съвземайки се постепенно от шока. — Просто забравих. Тази сутрин взех важно решение и започнах да действам незабавно. Приключих точно преди да дойда тук.

— Какво си приключил? — попита изненадана Жанет.

— С покупките на продукти и екипировка — отвърна той. — Заминавам за Елизабеттаун.

Саманта се намръщи. Не бе очаквала, че Ейдриън ще напусне Денвър. Мислеше си, че разполага поне с месец, за да се опита да го накара да се влюби в нея. След месец трябваше да потегли за Санта Фе, за да се срещне с хората, които трябваше да я придружат до хасиендата.

— Елизабеттаун? Но защо? — недоумяваше Жанет.

— За да търся злато, разбира се.

Момичетата го погледнаха изненадани. Първа проговори Жанет.

— Но защо, Ейдриън? Нали дойде тук, за да отвориш адвокатска кантора?

— Другите забогатяват тук, Жан. Някога не съм си мислил, че ще стане така. Ние също ще сме богати и ще притежаваме голяма красива къща, като тези, които строят богатите миньори.

Саманта внезапно се разсмя, като разбра какво се бе случило.

— Хванала го е златната треска!

Напълно смаяна, Жанет премести поглед от Саманта към брат си.

— Но защо трябва да ходиш чак в Елизабеттаун? Тук има сребро — тонове сребро, ако това, което се говори, е вярно.

— Съгласна съм с нея, Ейдриън — добави тъжно Саманта. — Можеш да си купиш участък тук. Няма нужда да ходиш чак в Ню Мексико. Не си ли чувал за проблемите с индианците в този район?

— О, това е без значение. — Ейдриън махна небрежно с ръка.

— Никога не си виждал апачи, Ейдриън. Изобщо не знаеш за какво става дума, след като можеш да говориш с пренебрежение за опасността от война с индианците.

— Сега не става въпрос за индианците. Ако можех да добивам сребро тук, щях да го направя. Но не мога, докато не си осигуря оборудването за извличане на среброто от рудата. Промиването на злато е много по-лесно.

— О, господи! — въздъхна Саманта с отвращение. — Смяташ да промиваш злато там, за да се върнеш тук и да добиваш сребро. Но това е смешно, Ейдриън.

— Вече съм взел решение — отвърна упорито той. — И изобщо не е смешно. Не съм единственият, който не може да си позволи топилня. Още много хора тръгват за Елизабеттаун. Златото само трябва да се изкопае. А среброто трябва и да се пречиства. Вече съм си купил много хубава мина. Имам нужда само от топилня.

— Купил си мина? — изписка Жанет, впила тревожен поглед в брат си. — И колко плати за нея?

Той сви рамене.

— Цената беше съвсем разумна, тъй като собственикът бе изправен пред същия проблем — няма топилня.

— Колко?

— Само няколкостотин долара.

— Ейдриън! — извика Жанет. — Не можем да си позволим да похарчим няколкостотин долара.

— Не можем да си позволим и да пропуснем такава възможност. Само след година ще можем да си позволим повечко.

Саманта се смути. Бе смятала, че Олстънови не се тревожат за пари, както тя самата нямаше нужда да го прави.

— Колко може да струва една топилня? — поинтересува се тя.

Ейдриън се обърна с надежда към нея, но Жанет бурно се възпротиви.

— Не сме стигнали дотам да взимаме назаем, Ейдриън. Ако трябва да се свърши тази работа, ще я свършиш сам.

— Нямах предвид това, само исках да участвам в сделката — отвърна смутено Саманта.

Ейдриън поклати глава в знак на отрицание.

— Благодаря ти, Саманта, но няма да приема предложението ти. Малката Жанет е нрава. Трябва да се справим сами.

— Много добре. Кога възнамерявате да тръгнете? Можем да пътуваме заедно, тъй като така или иначе и аз трябва да отида на юг.

— Тръгваме вдругиден — отвърна с готовност Ейдриън, доволен, че Жанет повече не повдигна въпроса. — Чакаме само дилижанса.