Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

— Защо никога не носиш револвер, когато влизаш в стаята, Ханк?

Саманта седеше на леглото, облегнала гръб на стената, подвила крака под широката си селска пола. Целия вчерашен ден бе прекарала в леглото, въпреки че не бе необходимо.

Краката не я боляха толкова, колкото бе очаквала. Може горещата вода бе помогнала. Или умелият масаж на Ханк. Но бе останала в леглото, принуждавайки го да се грижи нея. Този ден се чувстваше добре, но бе в лошо настроение. Не бе простила на Ханк.

— Да не би да се страхуваш, че ще се опитам да ти отнема? — подразни го тя, тъй като той не отговори.

Ханк остави подноса с храната на сандъка и скръсти пред гърдите си. Носеше удобна риза и панталони, тъмна риза, разкопчана наполовина, разкривайки бронзовите гърди. Саманта потърси с поглед следите от драскотините, които му бе направила, но за нейно горчиво разочарование не откри нищо.

— Защо да нося револвера си тук? От какво трябва страхувам?

— Винаги извърташ въпроса — отвърна тя, ядосана. — Нима не можеш да отговориш ясно на един обикновен въпрос?

— Но аз винаги отговарям на въпросите ти — когато попиташ учтиво.

— Добре! Кажи ми колко време смяташ да ме държиш тук? Изминаха две седмици, откакто ме доведе в забравено от бога място.

— Седмица и половина.

— Но това са почти две седмици! И не си играй, а просто ми отговори.

— Не ти ли харесва тук, Сам?

Саманта забеляза усмивката, която се плъзна по устните му.

— Не съм в настроение за шеги, Ханк Шавез.

Той сви рамене.

— Не мога да ти отговоря. Трябва да чакаш… както и аз.

Саманта се намръщи.

— Но нали отиде при баща ми да разбереш дали следва указанията ти? Нищо ли не откри?

— Открих много интересни неща, едно от които е, че баща си мисли, че може да ме прави на глупак.

— Какво искаш да кажеш? — Саманта скочи от леглото. — Не си ли тръгва от Мексико, както бе поискано от него?

— Да.

— Добре, тогава ме отведи при него — настоя Саманта. — Какво чакаш още?

— Той си тръгва, Сам, но има твърдото намерение да се върне. Това изобщо не влиза в плановете ми.

— Но ти какво си очаквал? Казах ти, че татко няма да се откаже от земята ни.

— Аз пък ти казвам, че ще го направи — отвърна твърдо Ханк — В противен случай няма да те види повече.

Очите й изгубиха блясъка си.

— И какво смяташ да правиш? — попита тихо.

— Изпратих му друга бележка.

— И какво пише в нея?

— Че играта му ми е ясна, но или ще продаде земята, или няма да те види повече.

— Сам разбираш, че това няма да помогне — отвърна Саманта. — Татко няма да позволи да бъде заплашван по този начин.

— Тогава ти ще останеш тук завинаги.

— О, не! — усмихна се тя. — Да кажем, че баща ми продаде земята на този твой братовчед. Така си го планирал, нали?

— И братовчед ти ще направи предложение, което баща ми ще бъде принуден да приеме? Няма да стане, Ханк, в никакъв случай!

— Антонио ще притежава подписан и редовен документ за собственост.

— Документ, валидността на който татко може да оспори във всеки съд — заяви Саманта с ироничен тон. — Този документ няма да струва и пукат цент, Ханк, защото ще бъде подписан по принуда. Татко ще покаже бележката ти като доказателство.

— Това са само предположения. Антонио не е замесен. Документът ще бъде безспорно валиден.

— Те може да не знаят, че Антонио не е замесен, но аз знам — усмихна се победоносно Саманта.

— Нали ти казах, че Антонио не знае нищо — извика Ханк.

— Мислиш ли, че някой ще повярва на тези твърдения? Аз не вярвам, защо мислиш, че другите ще го направят?

— Но това е истината?

— Вероятно е така. Но това в действителност няма значение. Просто ще е достатъчно да се свърже името ти с това на твоя братовчед. А аз ще направя точно това.

Ханк стисна толкова силно ръката й, че Саманта извика от изненада и болка. В очите му блестеше тъмна ярост. Саманта се сви от страх, като се проклинаше, че го е разярила толкова много.

— Няма да можеш да свържеш името ми с това Антонио, ако си мъртва — изсъска Ханк през стиснатите си устни.

Саманта пребледня, но кой знае защо, бе уверена, че блъфира.

— Ти не би ме убил.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърна спокойно тя. — Можеш да ме изнасилиш както направи предния път, но дори не би ме ударил. Много пъти съм те ядосвала и наранявала, но никога не си посягал.

— Винаги има пръв път — предупреди я той.

— Не. Това просто не е в твой стил.

Ханк пусна ръката й и я отблъсна от себе си.

— Може би си права Аз просто не съм в състояние да ударя жена — дори и теб. Но що се отнася до някой мъж, Саманта Кингсли, мога да го убия, без да ме измъчват такива угризения.

— И?

Ханк се приближи до нея и прокара пръст по линията челюстта й. Саманта извърна лице настрани, но той хвана брадичката й и я принуди да го погледне. Саманта обаче нямаше да му позволи да я заплашва.

— Обичаш ли баща си, Сам?

— Що за въпрос? Разбира се, че го обичам.

— И без съмнение ще скърбиш дълбоко, ако той умре внезапно? — попита той с измамно мек глас.

Очите й се разшириха от изненада.

— Копеле!

Спусна се към него с намерение да му издере очите, ръцете му се обвиха около нея, притискайки я в прегръдка, от която Саманта остана без дъх.

— Долен, отвратителен негодник! — изсъска разгневено като отчаяно се извиваше в ръцете му в безполезни опити да се освободи. — Никога няма да се приближиш достатъчно до него, за да го убиеш. Никога!

— Така ли мислиш? Щом мога да открадна цяла дузина кресливи пилета и да оставя знака си върху вратите, като при това наблизо има двадесет вакуероси, следователно, мога да се добера до един-единствен човек. Това развитие на нещата би разрешило проблема, който сега ми създаваш, нали така?

— Не можеш да го направиш! — изкрещя тя. — Нищо няма да постигнеш!

— Тъкмо обратното. Мога да убия баща ти, след като продаде земята.

— Като негова дъщеря мога да отнеса въпроса в съда. Няма да спечелиш, можеш да ми вярваш!

— Може би — изрече с примирителен тон Ханк. — Но въпреки това баща ти ще бъде мъртъв, и то в резултат на твоето упорство. — Ханк рязко я пусна. — Това ли искаш?

— О, върви по дяволите!

— Запомни, Сам, ако те пусна да се върнеш при баща си, нищо не пречи да го убия по всяко време. И ще го направя, ако само се доближи до някой съд. Ако го обичаш, ще го убедиш да не ми създава неприятности.

След като Ханк си отиде, Саманта се втренчи с невиждащ поглед в подноса с храната пред себе си, твърде разстроена, за да яде. Господи, защо винаги приказваше прекалено много? Ако само си бе замълчала, щяха да я върнат вкъщи, а Ханк щеше да разбере твърде късно, че планът му няма да се осъществи. Той никога не би си помислил да убива баща й. Сега държеше козовете в ръцете си. Но Саманта не можеше да го остави да осъществи намерението си. Трябваше да има някакъв начин да му го върне. Трябваше да има.