Том Кланси
Дъга Шест (9)

8. Покриване

Телевизионното предаване беше излъчено преди Екип 2 да пристигне на летище „Хийтроу“. За щастие заснемането на акцията беше осуетено от големите размери на замъка и от това, че полицията бе държала камерите доста надалече от сцената на събитията и от другата страна на сградата. Може би единственият приличен кадър показваше как един член на екипа си пали лулата, следваше резюме на събитията пред струпалите се репортери от страна на капитан Вилхелм Алтман. Специален и до този момент държан в тайна екип на федералната полиция на страната му се бил справил ефикасно с инцидента, каза той, като освободил всички заложници — не, за съжаление не било възможно да се арестува някой от престъпниците. Всичко това беше записано от персонала на Бил Тоуни, от програмата на австрийската телевизия, „Скай Нюз“ и всички останали европейски информационни агенции, използвали сюжета в новинарските си програми.

Въпреки че „Скай Нюз“ бяха успели да изпратят своя камера до Виена, единствената разлика между нейния репортаж и този на австрийците беше в по-различния ъгъл. Дори всевъзможните коментари, които уловиха, по същество се повтаряха: специално обучена и екипирана полицейска единица, вероятно включваща и австрийски военни; решителни действия, за да се прекрати инцидентът, без да пострадат невинни хора. Самоличността на престъпниците не беше съобщена в първоначалните репортажи. Установяването й щеше да е задача на полицията и резултатите щяха да бъдат подадени до разузнавателната секция на Тоуни заедно с описанията на евентуалните им жертви.

За членовете на Екип 2 това беше един дълъг ден и всички заспаха по пътя обратно до Херефорд, след като Чавес ги уведоми, че ще бъдат освободени от ФП на следващата заран. Не им остана време за наздравицата с халби бира в сержантския клуб — който бездруго се оказа затворен, когато пристигнаха.

Докато летяха към дома, Чавес обърна внимание на доктор Белоу, че въпреки добрата физическа форма на хората му факторът умора е доста висок — много повече, отколкото след обичайните им нощни учения. Белоу отвърна, че стресът е най-мощният генератор на умора и че членовете на екипа не са имунизирани срещу стрес независимо от тренинга и формата си. Това очевидно включваше и него самия, защото след като произнесе констатацията си, Белоу се обърна, отпусна се и заспа. Чавес направи същото след чаша червено испанско вино.

 

 

За Австрия това беше водещата новина, разбира се. Попов хвана първите кадри на живо в едно ресторантче, а после и в хотелската си стая. Отпиваше от портокаловия шнапс и следеше с вещото си, професионално око екрана. Антитерористичните групи навсякъде си приличаха, но това трябваше да се очаква, тъй като всички те бяха обучавани да вършат едно и също и действаха по един и същ международен наръчник — най-напред формулиран от англичаните с техните командоси от Специалната въздушна служба, последвани от германските ГСГ-9, и после от цяла Европа, на свой ред последвана от американците — чак до черното облекло, което порази Попов като малко театрално, но всички те, така или иначе, трябваше да се обличат в нещо, а черното изглеждаше по-логично, отколкото бялото, нали? По-непосредствен интерес за него представляваше коженото дипломатическо куфарче, пълно с банкноти — щеше да ги отнесе на другия ден в Берн и да ги депозира в сметката си преди да отлети обратно за Ню Йорк. Забележително — две елементарни задачи и той вече разполагаше е над един милион американски долара в шифрованата си анонимна сметка. Каквото и да искаха работодателите му да изпълни, добре го компенсираха и не изглеждаха много притеснени от разходите. Толкова по-добре, че парите им отиваха за добра кауза.

 

 

— Слава Богу — отбеляза Джон Уинстън. — По дяволите, познавам този човек. Ервин е свестен тип,— Министърът на финансите, тъкмо излизаше от Белия дом. Заседанието на кабинета беше продължило доста дълго.

— — Кой извърши операцията?

— Ами… — Той спря. Не трябваше да го казва, а не се очакваше и да го знае. — Какво казаха по новините?

— Местни ченгета.

— Е, изглежда, са се научили да се справят добре — подхвърли министърът и се запъти към колата си, придружен от личната си охрана от тайните служби.

— Австрийците? Че кои са ги научили?

— Някой, който знае как, предполагам.

— И какво чак толкова му е забележителното? — попита Карол Брайтлинг министърката на вътрешните работи. За нея случката приличаше на поредната игра на момченца с техните момчешки играчки.

— Нищо особено — отвърна тя, докато собствената й охрана я водеше към служебната й кола. — Просто това, което показаха по телевизията, беше много добре свършена работа. Била съм няколко пъти в Австрия и тамошните ченгета не са ми правили впечатление на толкова страхотни. Може би греша, но Джордж, изглежда, знае повече, отколкото казва.

— О, така е, Джийн, той нали е от „вътрешния кабинет“ — отбеляза доктор Брайтлинг. Това беше нещо, което онези от „външния кабинет“ не обичаха. Разбира се, технически Карол изобщо не беше в кабинета. Мястото й беше до стената вместо около заседателната маса, където я канеха само в случай, че дневният ред на заседанието изискваше научно становище, какъвто въпрос днес нямаше. Добри новини и лоши новини. Тя трябваше да слуша всичко и си водеше бележки за всичко, което ставаше в богато обзаведеното, претъпкано помещение, гледащо към Розовата градина, докато президентът контролираше дневния ред и протичането на заседанието — лошо в днешния случай, поне според нея. Данъчната политика отне повече от час и те така и не стигнаха до използването на националните гори, което беше под шапката на Вътрешните работи: въпросът бе отложен за след седмица.

На нея не й се полагаше и личен телохранител, нито дори кабинет в самата сграда на Белия дом, но престижът беше нещо много важно и затова Карол Брайтлинг упорито се беше вкопчила в правото си да обядва в служебния ресторант на Белия дом и недоволството й че не може да се види с президента освен по негова покана и че й се налага да минава през шефа на персонала и секретарката на протокола, бе доста голямо. Щом влезе в кабинета си, тя по рефлекс вдигна дистанционното на служебния телевизор и включи на Си Ен Ен, за да види какво става по света. Беше в края на поредния час и водещата новина бе събитието във Виена.

„Господи, каква къща“ — беше първата й мисъл. Като кралски палат. Какво огромно изразходване на ресурси само за един човек, пък и дори да има голямо семейство — да използват всичко това за частен дом. Какво беше казал Уинстън за собственика? Че е свестен? Как не! Свестните хора не живеят като прахосници и не съсипват такива скъпоценни ресурси. Това бе поредният проклет плутократ, търговец на акции, валутен спекулант, както и да беше спечелил парите си, за да купи такова място — а след това терористите бяха завзели личната му собственост. Хм, я виж ти, чудно защо пък точно него са избрали? Вярно, че нямаше смисъл да нападат някой овчар или шофьор на камион. Терористите нападаха паралии хора или такива, за които се смяташе, че са важни клечки, тъй като да тръгнат срещу обикновени хорица нямаше особен политически ефект, а това, в края на краищата, бяха политически актове. Но май не изглеждаха толкова интелигентни, колкото трябваше да са. Този, който ги беше избрал, беше… беше ги избрал, за да се провалят? Нима това беше възможно? Да, беше. Това беше политически акт, в края на краищата, а зад подобни неща могат да се крият какви ли не действителни цели. Това предизвика усмивката й, докато репортерът описваше атаката на местния полицейски екип — за съжаление непоказана, защото местните ченгета не бяха допуснали камерите и репортерите — после освобождаването на заложниците, показани отблизо, за да могат хората да съпреживеят събитието. Бяха се озовали съвсем близо до смъртта и после бяха освободени от местните ченгета, които всъщност само бяха възстановили програмирания им срок до смъртта, защото всичко умира, рано или късно. Това е планът на Природата, а срещу Природата не можеш да се бориш… въпреки че би могъл да й помогнеш, нали? Репортерът продължи да обяснява, че това е вторият терористичен инцидент в Европа за последните два месеца, и двата от които се бяха провалили поради решителните действия на полицията. Карол си спомни за обира в Берн — друга съшита с бели конци работа… изобретателно? Можеше да се опита да го разбере, макар че в този случай един провал можеше да се окаже също толкова полезен — не, по-полезен — от успеха за хората, които дърпат конците. Тази мисъл предизвика усмивка. Да. По-полезен от успеха!… След което погледна един факс, изпратен и от „Приятели на Земята“ — те имаха номера й и често й изпращаха това, което смятаха за важна информация. Добра група хора, с правилни идеи, въпреки че малцина от тях се вслушваха в нея.

— Госпожо Брайтлинг? — Секретарят й пъхна главата си през вратата.

— Да, Рой?

— Все още ли искате да ви покажа онези факсове… като този, който четете в момента, искам да кажа? — попита Рой Гибънс.

— О, да.

— Но тези хора са кукувци!

— Не непременно. Някои от нещата, които правят, ми харесват — отвърна Карол и хвърли току-що прочетения факс в кошчето за боклук.

— Както желаете, госпожо.

Следващото нещо, което я чакаше на купчината, беше доста важно: доклад за процедурите по спирането на ядрени реактори и последващите мерки за безопасност при затварянето на системите на реакторите: колко време ще мине преди климатичните фактори да атакуват и корозират вътрешните компоненти и какви щети за околната среда произтичат от това. Да, виж, този материал беше важен, и за щастие добавеният към него показалец съдържаше данните за всички реактори в страната. Тя лапна едно ментово драже и се наведе над бюрото.

 

 

— Това, изглежда, ще свърши работа — каза тихо Стив.

— Колко чертички се събират вътре? — попита Маги.

— Някъде от три до десет.

— И какъв е размерът на опаковката?

— Шест микрона. Ще повярваш ли? Опаковката е бяла на цвят, така че отразява много добре светлината, особено ултравиолетовия спектър, а във водно-капкова среда е направо невидимо.

Капсулките не можеха да се забележат с невъоръжено око и едва се засичаха с оптичен микроскоп. Нещо повече, теглото им беше такова, че можеха да се носят във въздуха като частици прах и също така лесно се вдишваха, както пушекът в някой бар. Проникнеха ли в тялото, обвивката щеше да се разтвори и да осигури освобождаването на вируса „Шива“ в белите дробове и горната част на стомашно-чревния тракт, където той щеше да се задейства.

— Разтворима ли е във вода? — попита Маги.

— Бавно, но по-бързо, ако във водата има нещо биологически активно, като хидрохлорната киселина в слюнката например. Оуу, с това бихме могли да направим истинско състояние при иракчаните, бебчо — или при някой друг, който иска да поиграе на биовойна в реалния свят.

Компанията им беше изобретила технологията, работейки над поръчка, субсидирана от Асоциацията на националните здравни заведения, целяща да се разработи по-лесен начин за доставяне на ваксина в тялото от спринцовките. Иглените спринцовки изискваха известно обучение. Новата технология използваше електрофорезата, за да се увият незначително малки количества защитен гел около още по-малки количества въздушни биоактивни агенти. Това щеше да позволи на хората да поглъщат ваксината с най-обикновена напитка, вместо по-разпространения метод на инжектиране. Ако изобщо някога успееха да създадат ефикасна ваксина срещу СПИН, това щеше да е най-подходящият метод за прилагането й в Африка, където нямаше достатъчно развита държавна здравна инфраструктура. Стив току-що беше доказал, че същата технология можеше да се използва за доставянето на активен вирус, със същата степен на безопасност и ефективност. Или почти го беше доказал.

— Как ще го изпитаме, за да го докажем? — попита Маги.

— Маймуни. Как сме с маймуните в лабораторията?

— Имаме много — увери го тя.

Това щеше да бъде важна стъпка. Щяха да го подадат на няколко от маймуните и после да видят как се разпространява сред популацията им в лабораторията. Разполагаха с маймуни резус. Кръвта им беше почти като човешката.

 

 

Обект Четири беше първият, както се очакваше. Беше петдесет и три годишен и черният му дроб беше в такова тежко състояние, че можеше да го впишат в челния списък за трансплантация в Питсбърг. В най-добрия случай кожата му имаше жълтеникав оттенък, но това не го спираше да набляга на пиячката повече от всички останали. Казваше се, според самия него, Честър Еди-кой-си, припомни си доктор Джон Килгор. Мозъчните функции на Честър също така бяха на най-ниско равнище в групата. Гледаше много телевизия, рядко говореше с други, никога не четеше книжки с комикси, които бяха станали популярни сред останалите, както не гледаше и анимационните филмчета по телевизията — любимото забавление на повечето беше да гледат анимационния канал.

Всички се чувстваха така, като че ли са попаднали в рая. Имаха пиене и ядене на корем и бяха на топло. Повечето дори се бяха научили да ползват душовете. От време на време някой се сещаше да попита каква е далаверата тук, но не настояваха с въпросите след формалните отговори, които получаваха от лекарите и охраната.

Но с Честър се налагаше да предприемат действия веднага. Килгор влезе в помещението и го извика. Обект Четири се надигна от леглото си и се приближи. Явно се чувстваше много зле.

— Какво ти е, Честър? — попита го Килгор изпод маската.

— Стомахът нещо… не може да задържа… и ми се гади непрекъснато — отвърна Четири.

— Добре, ела да видим какво можем да направим.

— Щом казваш, докторе — отвърна Честър и придружи съгласието си с гръмко оригване.

В коридора го сложиха на количка и минаха четиридесет и петте метра до клиничния сектор. Двама санитари вдигнаха Номер Четири, пренесоха го на леглото и го стегнаха е колани. После единият му взе кръвна проба. Килгор я провери за антитела срещу „Шива“ и пробата посиня, както се очакваше. На Честър, обект Номер Четири, му оставаше само една седмица живот — не колкото шестте или дванадесетте месеца, до които го беше ограничил хроничният му алкохолизъм, но не беше и кой знае какво съкращаване, нали? Килгор му направи инжекция под рамото, като му вкара и доза морфин, и той скоро заспа — при това с блажена усмивка. Добре. Номер Четири скоро щеше да умре, но щеше да го направи в относителен покой. Повече от всичко друго доктор Килгор държеше нещата да са изрядни.

Той се върна в кабинета си и погледна часовника. Все едно че отново се беше върнал към лекарската си практика. Не беше практикувал клинична медицина, откакто бе сменил местожителството си, но четеше съответните списания и познаваше техниките, а освен това сегашната паплач негови пациенти-жертви бездруго нямаше да забележи разликата. „Лош късмет, Честър, но този свят така или иначе е лош“ — помисли си Стив и почна да преглежда бележките си. Ранната реакция на Честър към вируса беше малко обезпокоителна — едва наполиваната от програмирания срок, — но пък беше причинена от състоянието на черния му дроб. Не можеше да се предотврати. Някои хора щяха да я получат по-рано от други в зависимост от степента на уязвимост на органите си. Тоест взривът щеше да започне неравномерно. Едва ли това щеше да повлияе на крайния ефект, въпреки че щеше да разтревожи хората по-рано, отколкото той се надяваше. Това щеше да предизвика бясно търсене на ваксините, които Стив и лабораторията му в момента разработваха. „А“ щеше да е широко разпространяваната. „Б“ щеше да бъде пазена по-стриктно, стига той и екипът му наистина да успееха да я подготвят за приложение. „А“ щеше да е предназначена за масова употреба, докато „Б“ щеше да отиде само при онези хора, които трябваше да оцелеят, хора, които разбираха за какво става дума, които щяха да приемат своето оцеляване и да се заемат с нещата заедно с групата.

 

 

Килгор поклати глава. Имаше да се свърши още много работа, а както обикновено, времето не стигаше.

Кларк и Стенли прегледаха записа на операцията още рано заранта, заедно с Питър Ковингтън, все още запотен след сутрешните упражнения с Екип 1. Чавес и неговите хора все още спяха.

— Тактическата обстановка беше повече от ужасна. И Чавес е прав — каза майор Ковингтън. — Трябват ни собствени хеликоптерни екипажи. Вчерашната акция просто плачеше за това, но не разполагахме с необходимото. Точно затова той трябваше да разчита на късмета си.

— Би могъл да помоли армията им за помощ — изтъкна Стенли.

— Двамата знаем много добре, че не можеш да предприемеш важен ход с хеликоптерен екипаж, който не познаваш и с който не си се сработил — отбеляза Ковингтън. — За този проблем трябва да се погрижим незабавно.

— Така е — съгласи се Стенли и погледна Кларк.

— Това не влиза в оценката на атаката и обезвреждането, но разбирам — каза Кларк. Как, по дяволите, бяха пропуснали това изискване? — Но първо трябва да огледаме всички видове хеликоптери, които може да ни се наложи да използваме, и после да видим дали можем да намерим хора, които са запознати с повечето от тях.

— В идеалния случай бих се радвал, ако разполагахме с „Найт Сталкер“… но ще трябва да го взимаме с нас навсякъде, а това значи да имаме причислен към нас транспортен самолет С-5 или С-17 — отбеляза Стенли.

Кларк кимна. Версията „Найт Сталкер“ на „Макдонъл Дъглас“ беше създадена специално за единицата „Таск Форс“ 160, която сега беше зачислена към 160-и полк за специални въздушни операции — 16 ПСВО, — базиран във Форт Камбъл, Кентъки. Те бяха може би най-дивата тайфа авиатори на света и действаха тайно с пилоти, подбрани от други страни — най-често с представители на Великобритания и Израел. Реално погледнато, осигуряването на хеликоптери и полетни екипажи, зачислени към ДЪГА, щеше да е лесната част. По-трудното беше осигуряването на транспорта, необходим за придвижването на хеликоптера до съответното място. Това беше почти толкова трудно, колкото да скриеш слон в училищен двор. С един „Найт Сталкер“ те щяха да разполагат с универсални прибори за наблюдение и с особено тих мотор… „И с Дядо Коледа, и с шибаната му шейна с осемте еленчета“ — изруга наум Кларк. Никога нямаше да стане, въпреки всичките му връзки във Вашингтон и Лондон.

— Добре, ще се обадя във Вашингтон за разрешение да получа няколко летци към екипа. Някакъв проблем с получаването тук?

— Не би трябвало да има — отвърна Стенли.

Джон погледна часовника си. Трябваше да изчака до 09:00 във Вашингтон — 14:00 в Англия, — за да действа чрез директора на Централното разузнавателно управление, — то финансираше ДЪГА от американска страна. Зачуди се как ли ще реагира Ед Фоли — но по-важното беше Ед да застане на негова страна. Е, това като че ли нямаше да е много трудно. Ед имаше известна представа за полевите операции и беше лоялен към хората, намиращи се на острието на бръснача. Още повече че Кларк щеше да го помоли, след като бяха постигнали сериозен успех, а това обикновено действаше много по-добре от прошение след провал.

— Ще продължим с това на оперативката с екипа. — Кларк стана и отиде в кабинета си.

Хелън Монтгомъри беше приготвила на бюрото му обичайния куп хартия, малко по-висок от обикновено, и този път той включваше очакваните благодарствени телеграми от австрийците. Тази от министъра на правосъдието беше особено цветиста.

— Благодаря, господин министре — въздъхна Джон и я остави настрана.

Най-удивителното в тази работа беше администрирането. Като командир на ДЪГА, Кларк трябваше да следи кога и как пристигат парите и как се харчат, и трябваше да отстоява такива неща, като броя патрони, които хората му изстрелваха всяка седмица. Полагаше големи усилия да прехвърли повечето от тези задължения на Алистър Стенли и на госпожа Монтгомъри, но въпреки това голяма част оставаше върху неговото бюро. Имаше дълъг опит като правителствен служител, а в ЦРУ трябваше да докладва с нескончаеми подробности за всяка полева операция, която провеждаше, за да останат книжните плъхове доволни. Но това тук беше много повече и го тласкаше да прекарва част от времето си на стрелбището — в стрелбата намираше облекчение от стреса, докато си представяше физиономиите на своите бюрократи-инквизитори в центъра на Кю-мишените. Оправдаването на един бюджет за него беше нещо ново и чуждо. Ако не беше важно, защо щяха да го осигуряват, а ако беше, защо се стискаха за някакви си пари за патрони? Само заради бюрократичния манталитет, разбира се — всички тези хора, които седяха зад бюрата си, си въобразяваха, че светът около тях ще се разпадне, ако не получат всичките си документи преномерирани, подписани, подпечатани и правилно попълнени, и ако това затрудняваше останалите, толкова по-зле за тях. Поради което той, Джон Терънс Кларк, офицер от ЦРУ повече от тридесет години, истинска легенда в Управлението, сега седеше зад скъпото си бюро и зад затворена врата и се занимаваше с документация, която всеки уважаващ себе си счетоводител би отхвърлил, а отгоре на всичко трябваше да ръководи и оценява истинската работа, което беше много по-интересно и далеч по-съществено.

И не че неговият бюджет си заслужаваше чак толкова притеснения. По-малко от петдесет души, едва три милиона разходи за заплати, тъй като всеки получаваше обичайното си военно възнаграждение, плюс факта, че ДЪГА покриваше разходите им за жилище от междуправителствена субсидия. Една от неравнопоставеностите беше в това, че американските войници бяха по-добре платени от европейските си партньори. Това малко притесняваше Джон, но нищо не можеше да направи по въпроса, а е покриването на жилищните разходи — условията за живот в Херефорд не бяха разкошни, но удобни — никой нямаше битови проблеми. Духът на бойците му беше чудесен. Беше го очаквал. Всички те бяха елитни бойци, а тази порода хора неизменно имаха добър подход към живота, особено след като тренираха почти всеки ден.

Щеше да има малко сръдни. Екип 2 на Чавес беше вписал в актива си две поредни акции и хората му щяха да се фукат малко повече, за сметка на ревнивата завист от страна на Екип 1 на Ковингтън — но те пък бяха малко по-напред в състезанието между двата екипа по ФП и в стрелбата. Разликата бе нищожна, но хора като тях, със състезателен дух на истински атлети, се трудеха дяволски усърдно дори за една пета от процента преднина и разликата вече наистина зависеше от това кой какво е закусвал заранта или може би какво е сънувал през нощта. Е, състезателността беше здравословна за отбора като цяло. И решително нездравословна за онези, срещу които тръгваха неговите хора.

 

 

Бил Тоуни също седеше зад бюрото си и преглеждаше известната дотук информация за терористите от предната нощ. Австрийците бяха започнали своите разследвания съвместно с германската федерална полицейска служба — Бундескриминаламт — още преди обезвреждането. Самоличността на Ханс Фюрхтнер и Петра Дортмунд беше потвърдена по пръстовите им отпечатъци. Следователите от БКА през този ден щяха да се заемат здраво със случая. За начало щяха да проследят самоличностите на хората, наели колата, откарала ги до къщата на Остерман, и да издирят къщата в Германия — вероятно в Германия, напомни си Тоуни — където бяха живели. Останалите четирима сигурно щяха да се окажат по-трудни. Вече бяха взети отпечатъци и се съпоставяха с компютърните сканиращи системи, с които сега разполагаха всички. Тоуни се съгласи с първоначалната преценка на австрийците, че четиримата помощници вероятно са от бившата Източна Германия, което ги превръщаше в лица с какви ли не възможни политически отклонения: отърсили се от доскорошния комунизъм младежи, които сега намираха утеха в нацизма, предано вярващи в доскорошния политикоикономически модел хора или най-обикновени главорези, които напоследък най-много безпокояха редовните полицейски части в Германия.

Но този случай трябваше да е политически. Фюрхтнер и Дортмунд бяха — били са, поправи се Бил — истински, убедени комунисти през целия си живот. Бяха отрасли в бившата Западна Германия в семейства от средната класа, също като цяло едно поколение терористи, жадуващи през целия си активен живот за някакво социалистическо усъвършенстване на обществото или за някаква подобна илюзия. Поради което бяха нападнали дома на един преуспяващ капиталист, за да търсят… какво?

Тоуни вдигна получените от Виена факсове. Хер Остерман беше съобщил на полицията, че те искали неговите „специални вътрешни кодове“ към международната система за търговия. Дали съществуваха такива неща? Вероятно не, прецени Тоуни — но защо да не се увери? Той вдигна телефона и набра номера на един свой стар приятел. Мартин Купър, бивша „Шестица“, който сега работеше в отвратителната сграда на „Лойд“ във финансовия квартал на Лондон.

— Купър на телефона — обади се мъжки глас.

— Мартин, тук е Бил Тоуни. Как се чувстваш в тази дъждовна утрин?

— Много добре, Бил, а ти… ти с какво се занимаваш сега?

— Все още получавам шилингите си от нейно величество. Нова длъжност, много шшт-шшт, опасявам се.

— С какво мога да ти помогна?

— Въпросът ми е всъщност много глупав. Има ли някакви вътрешни кодове в международната система за търговия? Специални кодове, нещо такова?

— Адски би ми се искало да имаше, Бил. Щеше доста да ни улесни работата — отговори му бившият резидент за Мексико Сити и в още няколко по-незначителни места на британската разузнавателна служба. — Какво точно имаш предвид?

— Не съм сигурен, но темата току-що изникна.

— Е, хората на това равнище наистина поддържат лични връзки и си продават информация, но доколкото схващам, имаш предвид нещо много по-структурирано, някаква вътрешна мрежа на борсовите пазари или нещо от този род?

— Да, горе-долу.

— Ако е така, то всички те са го запазили в тайна от мен и хората ми. Международен заговор? — Купър изсумтя. — При това тази сбирщина е твърде бъбрива, нали се сещаш. Всеки се вре в работата на другите.

— Значи, според теб няма такова нещо?

— Не и доколкото знам, Бил. Това е нещо, в което вярват лаиците, разбира се, но всъщност не съществува, освен ако това не е същата сган, която уби Джон Кенеди — добави Купър.

— И аз така мислех, Мартин, но трябваше да го отметна. Благодаря ти, приятелю.

— Бил, имаш ли някаква представа кой може да е нападнал онова момче, Остерман, във Виена?

— Не. Ти познаваш ли го?

— Шефът ми го познава. Срещал съм се веднъж с него. Изглежда свестен тип. И е доста умен, между другото.

— Всъщност това, което знам, е което показаха по телевизията тази сутрин. — Беше пълна лъжа и Мартин така или иначе щеше да го разбере, Тоуни беше сигурен в това.

— Е, които и да бяха момчетата, дето го отърваха, свалям им шапка. На мен лично ми мирише на СВС.

— Нима? Какво пък, това не би било изненадващо, нали?

— Всъщност не. Радвам се, че се чухме, Бил. Какво ще кажеш да вечеряме някой път?

— С удоволствие. Ще ти се обадя следващия път, когато дойда в Лондон.

— Чудесно. Жив и здрав.

Тоуни остави слушалката. Изглежда, Мартин беше стъпил на краката си, след като остави външното разузнаване, което беше намалило числения си състав след края на Студената война. Какво пък, това трябваше да се очаква. „От нещата, в които вярват лаиците“ — помисли си Тоуни. Да, това съвпадаше. Фюрхтнер и Дортмунд бяха комунисти и като такива не биха могли нито да се доверят, нито да повярват в принципите на свободния пазар. В тяхната вселена хората можеха да забогатяват само ако мамят, експлоатират и заговорничат с други хора от същото тесто. А какво означаваше това?…

Защо бяха нападнали дома на Ервин Остерман? Не можеш да обереш човек като него. Той не си държеше парите в брой или в златни кюлчета. Това бяха електронни, теоретични пари, които съществуваха единствено в паметта на компютрите и пътуваха по жицата, а такива пари трудно могат да се ограбят, нали?

Не, това, което притежаваше човек като Остерман, беше информацията, най-големият източник на власт. Бяха ли готови Фюрхтнер и Дортмунд да убиват заради това? Така изглеждаше. Но дали двамата мъртви вече терористи бяха от породата хора, които можеха да се възползват от подобна информация? Не, едва ли, защото ако бяха, щяха да знаят, че това, което търсят, просто не съществува.

„Някой ги е наел“ — помисли си Тоуни. Някой ги беше изпратил на тази акция. Но кой?

И е каква цел? Което беше дори по-добър въпрос. Въпрос, от чието разрешаване той може би щеше да научи отговора и на първия.

„Да се върнем назад — каза си той. — Ако някой ги е наел за тази работа, кой би могъл да е той? Очевидно някой, свързан със старата терористична мрежа, някой, който е знаел къде да ги намери и когото те са познавали и са можели да му се доверят до достатъчна степен, за да рискуват живота си.“ Но Фюрхтнер и Дортмунд в идеологическо отношение бяха чисти комунисти. И познатите им трябваше да са от същата порода, а те със сигурност не биха се доверили и не биха получили заповеди от лице с друга политическа окраска. Как иначе би могла тази въображаема личност да знае къде и как да се свърже с тях, да разчита, че ще му повярват, и да ги прати на смъртоносна акция в преследване на нещо, което в действителност не съществува?…

Някой техен началник? Някой, изповядващ същата система на политически убеждения, който е могъл да им заповяда или поне да ги мотивира да извършат нещо опасно?

Трябваше му повече информация и той щеше да се възползва от връзките си, за да получи всички късчета от австрийско-германското разследване. За начало позвъни до Уайтхол, за да се увери, че са му осигурили пълни заложници.

— Динг, твоят план за обезвреждане не ми хареса — заяви Кларк в заседателната зала.

— На мен също, мистър К, но без хеликоптер нямах голям избор — отвърна Чавес самоуверено. — Но не това всъщност ме плаши.

— А кое? — попита Джон.

— Нунън повдигна този въпрос. Всеки път, когато се озовем на някое място, наоколо има хора — публика, репортери, телевизионни екипи и така нататък. Какво би станало, ако някой от тях има клетъчен телефон и се обади на лошите вътре, и им каже какво става? Съвсем просто, нали? Преебават ни, заедно с някои от заложниците.

— Би трябвало да се справим с това — каза Тим Нунън. — Става дума за начина, по който действа клетъчният телефон. Той излъчва сигнал, за да съобщи на локалната клетка, че е включен, за да могат компютърните системи да препратят входящия сигнал към него. Окей, ние можем да осигурим средство за засичането на този сигнал и може би да блокираме пътя на сигнала… може би дори да клонираме телефона на противника, да прихванем входящ сигнал и да напъхаме в торбата всичките гадни копелета. Но ми трябва този софтуер, и то веднага.

— Дейвид? — Кларк се обърна към Давид Пелед, техния израелски технически гений.

— Може да стане. Предполагам, че технологията вече съществува в АНС или някъде другаде.

— А в Израел? — натърти Нунън.

— Ами… да, имаме такива неща.

— Получи ги — разпореди се Кларк. — Да се обадя ли лично на Ави?

— Това би помогнало.

— Трябва ми името и спецификациите на оборудването. Трудно ли ще е да обучим операторите?

— Не много — отстъпи Давид. — Тим ще се оправи без проблеми.

„Благодаря за гласуваното доверие“ — помисли си специален агент Нунън.

— Да се върнем на обезвреждането — каза Кларк. — Динг, какъв беше ходът на разсъжденията ти?

Чавес се наведе напред. За него това не беше просто самозащита — защитаваше екипа си.

— Преди всичко, не исках да загубя някой от заложниците, Джон. Докторът каза, че трябва да възприемаме ония двамата сериозно, и пред нас стоеше твърдо определен краен срок. Задачата, както аз я разбирам, беше да не допуснем загуба на заложник. Така че когато те дадоха ясно да се разбере, че искат хеликоптера за транспорт, трябваше просто да им го осигурим, с една малка внедрена екстра. Дитер и Хомър свършиха работата си съвършено. Също така Еди и останалите стрелци. Опасната част беше в подхождането на Луи и Джордж до замъка, за да могат да поемат и ликвидират последните групи. Те изпълниха задачата си превъзходно. Това беше най-опасната част от операцията. Вкарахме ги в светлинен кладенец и камуфлажният материал подейства. Ако противникът разполагаше с ПНВ, това щеше да ни създаде проблем, но допълнителната разсейка на светлина откъм дърветата — имам предвид от прожекторите, които осигуриха ченгетата — щеше да им попречи. ПНВ блестят много, ако хвърлиш светлина на пътя им. Беше си чист риск — призна Динг, — но риск, който изглеждаше за предпочитане, отколкото да претрепят някой заложник пред очите ни, докато се свиваме на сборния пункт. Това е, мистър К, и аз бях командващият операцията на терена. Аз командвах. — Не добави, че беше успял.

— Разбирам. Е, добра стрелба от всички, а Лоасел и Томлинсън се справиха много добре, подхождайки незабелязани — заяви Алистър Стенли. — При все това…

— При все това имаме нужда от хеликоптери за случаи като този. Как по дяволите, сме пропуснали тази необходимост? — настоя Чавес.

— Грешката е моя, Доминго — призна Кларк. — Още днес ще се обадя по този въпрос.

— Просто за да сме сигурни бе, човек! — Динг се изпъна в стола си. — Бойците ми се справиха. Много заплетено беше, но се оправихме. Другия път ще е по-добре, ако нещата тръгнат малко по-гладко. — Той въздъхна. — Но когато докторът ми каже, че противникът наистина ще пречука някой, това ми говори, че трябва незабавно да предприема действия, нали така?

— В зависимост от ситуацията, да — отговори на въпроса Стенли.

— Ал, какво означава това? — попита рязко Чавес. — Трябват ни по-добре формулирани принципни положения за операциите. Искам да се каже изрично. Кога мога да позволя някой заложник да бъде убит? Дали полът или възрастта на заложника влизат в уравнението? Какво да правим, ако някой завземе детска градина или родилно отделение? Не можете да очаквате от нас да изключваме подобни човешки фактори. Добре де, разбирам, че не можете да предвидите всяка възможност и че като командващи Питър и аз трябва да вземем решение, но моята позиция е да предотвратя смъртта на някой заложник, ако мога да го направя. Щом това означава да поема рискове… какво пък, това е вероятност, съизмерена със сигурност, нали? В случай като този човек просто поема риска, не съм ли прав?

— Доктор Белоу — попита Кларк — В каква степен бяхте уверен в преценката си за намеренията на терористите?

— В голяма. Те бяха с опит. Бяха обмислили добре акцията си и според мен съвсем сериозно възнамеряваха да убият заложник или заложници, за да ни покажат, че са готови на всичко — отговори психиатърът.

— Тогава или сега?

— И двете — уверено отвърна Белоу. — Това бяха двама политически социопати. За този вид личности човешкият живот не означава нищо. Само чипове за покер, които хвърлят на масата.

— Но какво щеше да стане, ако бяха забелязали подхождането на Лоасел и Томлинсън?

— Вероятно щяха да убият един заложник и това щеше да замрази ситуацията за няколко минути.

— А моят поддържащ план беше да атакуваме къщата откъм източната страна и да си пробием път със стрелба колкото се може по-бързо — продължи Чавес. — По-добрият начин е да извършим верижен десант от хеликоптери и да ударим обекта като канзаско торнадо. Това също е опасно — подчерта той, — но хората, с които си имаме работа, не са най-разумните хора на света, нали?

Старшите членове на екипа не обичаха този род дискусии, защото той им напомняше, че колкото и да са добри бойците на ДЪГА, те все пак не са нито богове, нито супермени. До този момент бяха имали два инцидента и при двата не бе дадена цивилна жертва. Това водеше до известно самодоволство от страна на командването, усилено още повече от факта, че Екип 2 беше извършил съвършено като картинка обезвреждане при неблагоприятни тактически обстоятелства. Тренираха хората си да бъдат супермени, съвършени физически, свръхтренирани в използването на огнестрелни оръжия и експлозиви, и най-вече — духовно подготвени за светкавично унищожение на човешки живот.

Членовете на Екип 2, насядали около масата, гледаха Кларк спокойно и обсъждаха всичко със забележително самообладание, защото снощи бяха разбрали, че планът е уязвим и опасен, но въпреки това го бяха реализирали и бяха обяснимо горди, че са успели в най-трудното и са спасили живота на заложниците. Но Кларк поставяше на изпитание качествата на командира на техния екип и това не им харесваше. За бившите членове на СВС сред тях отговорът беше прост — съдържаше се в мотото на бившия им полк: „На когото му стиска, печели“. На тях им беше стискало и те бяха спечелили. Може би единственият недоволен член на екипа беше първи сержант Хулио Вега. Озо носеше картечницата, на която тепърва предстоеше да влезе в играта. Дългобойните снайперисти, както разбираше Вега, се чувстваха напълно доволни от себе си, както и момчетата с лекото въоръжение. Той беше там, само на няколко метра от Вебер, готов да осигури огнево прикритие, ако някой от лошите беше извадил късмет и успееше да избяга, откривайки огън. Щеше да го разреже на две със своята М-60. И какво излезе? Че не може да вземе участие в играта.

— И до какво ни води всичко това? — попита Чавес. — Какви са нашите оперативни насоки в случай, че има вероятност някой заложник да бъде убит?

— Задачата си остава да се спасят заложниците, когато това е осъществимо — отговори Кларк.

— И водачът на екипа на място решава кое е осъществимо и кое не?

— Точно така — потвърди ДЪГА Шест.

— Значи се върнахме там, откъдето започнахме, Джон — изтъкна Динг. — Тоест Питър и аз поемаме цялата отговорност и цялата критика, ако някой друг не хареса това, което сме направили. — Той замълча за миг. — Аз разбирам отговорността, произтичаща от това да си командир на терена, но щеше да е добре, ако имаше нещо по-твърдо, на което да се опрем, нали разбирате? Грешки ще се случват, рано или късно. Може да не ни харесва, но го знаем. Така или иначе, казвам ви го тук и сега: Джон, аз виждам нашата цел в това да запазим живота на невинните и ще остана на тази позиция.

— Съгласен съм с Чавес — каза Питър Ковингтън. — Това трябва да бъде нашата основна позиция.

— Никога не съм казвал, че не е — заяви Кларк, на когото изведнъж взе да му става тягостно.

Проблемът беше, че лесно можеше да възникнат ситуации, в които да не е възможно да се спаси живот — но обучението за такава ситуация се намираше някъде между много трудното и почти адски невъзможното, защото всички терористични инциденти, с които щеше да им се налага да се справят, щяха да са толкова различни, колкото и самите терористи и местата, които щяха да избират. Поради което той беше длъжен да се доверява на Чавес и Ковингтън и можеше да съставя учебни сценарии, които да ги принуждават да мислят и действат, с надеждата, че практиката ще им помогне при бойни условия. „Беше много по-лесно като полеви офицер в ЦРУ“ — помисли си Кларк. Там той винаги беше имал инициативата, почти винаги беше избирал времето и мястото на действие в своя полза. ДЪГА обаче трябваше винаги да бъде реактивна, да реагира на инициативата на други. Този прост факт беше причината да тренира хората си толкова упорито, за да може опитът им да компенсира това неравенство. И в два поредни случая това беше подействало. Но щеше ли да продължи да работи?

Така че, като начало, реши Джон, отсега нататък по един или повече от старшите членове на ДЪГА щеше винаги да придружава екипите на място, за да им осигури поддръжка — някой, на когото водачите на екипи да могат да се опрат. Разбира се, на тях нямаше да им хареса наставничеството зад гърба им, но това не можеше да се избегне. С тази мисъл той разпусна оперативката, извика Ал Стенли в кабинета си и му представи идеята си.

— Съгласен съм, Джон. Но кои са старшите, които можем да изпращаме?

— Ти и аз като начало.

— Звучи логично… особено при физическата и стрелкова подготовка, на която бездруго се подлагаме. Доминго и Питър обаче не са много съгласни.

— И двамата знаят как да изпълняват заповеди… и ще търсят съветите ни, когато се налага. Всеки го прави. Аз със сигурност го правех, когато имах възможност. — Което изобщо не се беше случвало често, макар Джон да си спомняше, че твърде често му се беше искало да има такава възможност.

— Съгласен съм с предложението ти, Джон — повтори Стенли. — Да го впишем ли към докладните?

— Още днес — кимна Кларк.