Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbow Six, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Том Кланси. Дъга Шест

Американска, I издание

ИК „Бард“, София

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

3. Гномове и гърмежи

Полетът продължи точно двадесет и пет минути и Екип 2 с принадлежностите му бе доставен в общия авиационен участък на международното летище. Чакаха ги два фургона и Чавес проследи как хората му натовариха оборудването си в единия за придвижване до терминала на „Бритиш Еъруейз“. Там няколко ченгета осигуриха прехвърлянето на съдържанието на фургона в товарен контейнер, който щеше да бъде свален пръв, когато самолетът пристигнеше в Берн, при швейцарските банкери — така наречените гномове.

Но първо трябваше да изчакат за заповед „акция в действие“. Чавес отвори клетъчния си телефон, включи го и натисна първия бутон за скоростно набиране.

— Кларк слуша — чу се глас, след като сигналът бе обработен от декодиращия софтуер.

— Тук е Динг, Джон. Пристигна ли вече поканата от Уайтхол?

— Още чакаме, Доминго. Очакваме я скоро. Кантонът я прехвърли на горния етаж. В момента правосъдният им министър обмисля.

— Добре, кажете на високопоставения господин, че този полет тръгва след двайсет минути, а следващият е чак след час и половина, освен ако не искате да пътуваме със „Суис Еър“. Един от техните е след четиридесет минути, а после след час и петнайсет.

— Чувам те, Динг. Трябва да задържим. Чавес изруга на испански. Знаеше си.

— Прието, Шестица. Екип 2 задържа на рампата в Гетуик.

— Прието, Екип 2. ДЪГА Шест, край.

Чавес затвори телефона, прибра го в джоба на ризата си и каза:

— Окей, момчета. Чакаме тук за разрешението. — Бойците кимнаха. И те като шефа си нямаха търпение да тръгнат, но бяха също толкова безсилни като него. Британските членове на екипа се бяха оказвали в подобно положение и преди, затова го понесоха по-леко от американците и останалите.

 

 

— Бил, предай в Уайтхол, че имаме двайсет минути да ги отлепим от земята, след което ни чака цял час забавяне.

Тоуни кимна и пристъпи до телефона в ъгъла, за да се обади на свръзката си във Външно министерство. Оттам съобщението беше предадено на британския посланик в Женева, който беше уведомен, че СВС предлага специална помощ от технически характер. Странното в случая беше, че швейцарският външен министър знаеше повече от човека, който предаваше предложението. Отговорът дойде само след петнадесет минути: „да“.

— Имаме одобрение за акцията, Джон — докладва Тоуни изненадано.

— Добре. — Кларк отвори телефона си и натисна бутон 2.

— Чавес слуша — чу се глас в микрофона.

— Имаме разрешение — каза Кларк. — Потвърждавам.

— Екип 2, акция разрешена. Екип 2 в действие.

— Потвърждавам. Успех, Доминго.

— Благодаря, мистър К.

 

 

Последен се качи Тим Нунън, техническият факир на екипа. Неуморим техноманиак, Нунън си беше поиграл на отбрана в Станфорд преди да го привлекат към ФБР и се включваше в упражненията с оръжие на екипа само за да поддържа форма. Малко над метър и осемдесет и деветдесет и пет кила, той беше по-едър от повечето стрелци на Динг, но, както сам признаваше, не и толкова печен. Въпреки това стреляше повече от прилично с пистолет и с МР-10 и бързо усвояваше всичко. Доктор Белоу се разположи в седалката до прозореца и извади от сака си книга. Беше научен труд по социопатия, на един професор в Харвард, при когото беше практикувал преди няколко години. Останалите членове на екипа се отпуснаха на седалките и запрелистваха оставените от стюардесите вестници и списания. Чавес ги огледа един по един. Екипът изобщо не изглеждаше напрегнат. Той бе едновременно и удивен от този факт, и засрамен, че се притеснява. Боингът се насочи към пистата за излитане и след пет минути Екип 2 потегли към първата си акция.

 

 

— Във въздуха са — докладва Тоуни. — Компанията обещава гладък полет и пристигане след… час и петнадесет минути.

— Страхотно — отбеляза Кларк. Вече и двата швейцарски канала предаваха непрекъснати репортажи, допълвани с разсъжденията на репортерите от мястото на събитието. Абсолютни глупости. Не, не знаели кои са вътре. Да, разговаряли с тях. Да, преговорите били в ход. Не, не можели да кажат нищо повече от това. Да, щели да държат пресата в течение за развоя на събитията.

„Като в ада“ — помисли си Джон. Същата картина се предаваше и по „Скай Нюз“, а скоро и телемрежите Си Ен Ен и „Фокс“ започнаха да предават кратки съобщения за новината, включвайки, разбира се, изхвърлянето на първата жертва и спасяването на човека, който бе извлякъл трупа на убития.

— Гадна работа, Джон — промълви Тоуни. Кларк кимна.

— Винаги е така, Бил.

— Прав си.

Влезе Питър Ковингтън, дръпна един от въртящите се столове и седна до тях. Лицето му изглеждаше спокойно, въпреки че сигурно беше ядосан, че не е изпратен неговият екип. Редът за въртене на екипите обаче беше установен предварително.

— Какво ти е мнението, Питър? — попита Кларк.

— Не са от най-интелигентните. Утрепаха онзи нещастен човечец в самото начало, нали?

— Продължавай — подкани го Джон, напомняйки с това на всички, че в тази работа самият той е новак.

— Когато убиеш заложник, прекрачваш една голяма черта. Преминеш ли я, не можеш току-така да се върнеш.

— Тоест не би трябвало да го правят.

— Аз лично не бих. Така става много трудно за другата страна да прави отстъпки, а имаш адска нужда от отстъпки, ако искаш да се измъкнеш… освен ако не знаеш нещо, което противникът не знае.

— Ще поискат някакъв изход… хеликоптер?

— Вероятно — кимна Ковингтън. — До някое летище, където да ги чака граждански самолет с международен екипаж… но докъде? Либия, може би, но дали Либия ще ги приеме? Къде другаде могат да отидат? В Русия? Не мисля. Долината Бекаа в Ливан… но там не кацат граждански самолети. Като че ли единственото смислено нещо, което са направили досега, е, че са скрили самоличността си от полицията. Искате ли да се обзаложим, че заложникът, който се измъкна, не е видял лицата им?

— Те не са любители — възрази Кларк. — Оръжията им показват някаква степен на тренираност и професионализъм.

Това му спечели сдържано кимване от страна на Питър.

— Вярно е, сър, но не са кой знае колко умни. Няма да се изненадам особено, ако разбера, че всъщност са влезли за нари, като най-обикновени крадци. Обучени терористи може би, но не добри.

„А какво ли означава «добър» терорист?“ — помисли Джон.

 

 

Самолетът кацна две минути по-рано и спря до терминала. Динг бе прекарал полета в разговор с доктор Бе-лоу. Психологията в тази работа беше най-голямото бяло петно в тефтера му, при това петно, което трябваше да се научи да попълва, и то бързо. Това не беше като да си войник — там психологията е грижа на офицерите от щабовете: да се отгатне какво се кани да прави другият с маневрените си батальони. Това тук беше сражение на взводно равнище, но с всевъзможни нови и интересни елементи — и въпреки това се свеждаше до най-малкия общ знаменател — къс олово в целта.

Чавес стана и се протегна, после тръгна към вратата в задната част на самолета. Приличаше на бизнесмен с вратовръзката и костюма си. Може би трябваше да си купи по-добър костюм в Лондон, помисли си той разсеяно. Хората му го последваха.

Отвън ги чакаше човек с табела с уговореното име, изписано на нея. Чавес пристъпи към него и попита:

— Нас чакате, нали?

— Да, сър.

Последваха го в някакво помещение, което приличаше на конферентна зала. Там ги чакаше униформен полицейски служител, старши офицер, ако се съдеше по сърмения ширит на синята му блуза.

— Вие сте?… — попита той.

— Чавес. — Динг изпъна ръка. — Доминго Чавес.

— Испанец? — попита ченгето с нескрита изненада.

— Американец. А вие?

— Мариус Рьоблинг — отговори мъжът. — Елате с мен.

Рьоблинг отвори една друга врата, излязоха и след минута вече бяха в един минибус, който заобиколи паркинга на летището и излезе на някаква магистрала. Динг се озърна през рамо. Зад тях се движеше друга кола, несъмнено с екипировката им.

— Та какво можете да ми кажете?

— Нищо ново след първото убийство. Говорим с тях по телефона. Никакви имена, никакви самоличности. Поискаха транспорт до това летище и полет извън страната, но засега не са ни разкрили крайната цел на маршрута.

— Какво ви каза човекът, който се измъкна?

— Четирима са, говорят немски. Според него били германци. Въоръжени са с чешки оръжия и както изглежда, са склонни да ги използват.

— Ясно. Колко ще ни трябва да стигнем дотам и ще могат ли хората ми да се преоблекат в екипировката си?

Рьоблинг кимна.

— Уредено е, майор Чавес.

— Благодаря.

— Мога ли да поговоря с човека, който избяга? — попита доктор Белоу.

— Наредено ми е да ви осигуря пълно съдействие… в рамките на разумното, разбира се.

Чавес се зачуди какво ли означава това, но реши, че ще го разбере пътьом. Не можеше да вини Рьоблинг, че не му е приятно, че се е наложило в страната му да идват чужденци, за да приложат силата на закона. Но те бяха професионалисти, и точка — собственото му правителство се беше изразило така. А от този момент репутацията на ДЪГА лежеше на неговите рамене. Щеше да е адска издънка, ако изложеше тъст си, екипа си и страната си. Той огледа хората си. Еди Прайс, който, изглежда, можеше да чете мислите му, дискретно вдигна палец. „Добре — помисли си Чавес, — поне един от нас смята, че сме готови.“ На терена беше различно, нещо, което самият той беше научил сред джунглите и планините на Колумбия преди години. И колкото повече се приближаваш до огневата линия, толкова по-различно става. Тук нямаше лазерни системи, показващи кой е убит. Щеше да го обяви истинската, червена кръв. Но хората му бяха обучени и опитни, особено старши сержант Едуард Прайс.

Единственото, което му оставаше, бе да ги поведе на бой.

 

 

На една пресечка от банката имаше училище и Екип 2 влезе в гимнастическата зала, охранявана от десетина униформени ченгета, за да се преоблече в бойните си облекла и бронежилетки. Рьоблинг им даде и допълнителни дрехи — горни жилетки, черни като щурмовата им екипировка. Със златисти букви, вместо обичайното жълто, отпред и на гърба беше щамповано POLIZEI.

— Благодаря — каза Чавес. Беше полезна хитрина.

След това отново се качиха в микробуса, за да ги превозят до целта им. Слязоха край банката, невидими както за терористите, така и за телевизионните новинарски камери. Снайперистите — Джонстън и Вебер — бяха заведени до предварително определените им позиции: едната над задната страна на банката, а другата — диагонално над фасадата. Двамата се настаниха, разгънаха опорите на пушките си и започнаха да наблюдават целта.

Пушките им бяха индивидуални. Вебер имаше „Валтер“ WA2000, с камера за патрон .300[1] „Уинчестър Магнум“. Тази на Джонстън беше изработена по поръчка, снабдена с камера за малко по-малкия, но по-бърз 7-ми-лиметров „Ремингтън Магнум“. Снайперистите най-напред определиха разстоянието до целта и настроиха телескопичните си мерници, след което легнаха на постелките от порьозна материя, които си носеха. Пряката им задача засега беше да наблюдават, да събират информация и да я съобщават.

Доктор Белоу се чувстваше много странно в черната си униформа, допълнена с бронежилетка и горния елек POLIZEI, но последното щеше да помогне да не го разпознае някой медицински колега, който би могъл да хване събитието на телевизора си. Нунън, облечен по същия начин, включи компютъра си — лаптоп „Епъл Пауърбук“ — и започна да преглежда чертежите на сградата, за да ги въведе в своята система. Местните ченгета се бяха оказали адски ефективни. Само след около тридесет минути той вече разполагаше с пълна електронна карта на сградата на банката. „Всичко, с изключение на комбинацията за достъп до хранилището“ — помисли си той с усмивка. После изпъна антената и предаде изображението до другите три компютъра на екипа.

Чавес, Прайс и Белоу отидоха при старшия швейцарски полицай и се здрависаха. Прайс включи компютъра си и пъхна компактдиск със снимки на всички известни фотографирани терористи по света.

Човекът, който беше извлякъл трупа, се оказа някой си Ханс Рихтер, немец от Бон, който използваше услугите на тукашната банка за базирания си на швейцарска територия бизнес.

— Видяхте ли лицата им? — попита Прайс.

— Да. — Човекът кимна. Трепереше. Беше преживял много лош ден. Прайс подбра известни германски терористи и започна да прехвърля снимките им на екрана.

— Да, да, ето този. Той е водачът им.

— Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм.

— Ернст Модел, бивш „Баадер-Майнхоф“[2], изчезнал през 1989 година, местонахождение неизвестно. — Прайс проследи данните надолу. — Заподозрян в четири операции досега. Три от тях — ужасни провали. За малко да го заловят в Хамбург през 1987 година, убил двама полицаи, за да се измъкне. Обучаван от комунистите, за последен път е заподозрян, че се е намирал в Ливан, докладът от това място е тънък… много тънък, както изглежда. Отвличането му е било специалност. Добре. — Прайс започна да прехвърля още.

— Този тук… може би.

— Ервин Гутенах, също от „Баадер-Майнхоф“, за последен път забелязан в Кьолн. Обир на банка, минало — също отвличания и убийство… о, да, ами това беше типчето, което отвлече и уби един от членовете на директорския борд на БМВ през 1986-а. Задържал откупа… четири милиона дойче марки. Алчен педал — добави Прайс.

— Какво ви каза той по телефона? — попита Белоу.

— Имаме запис — отговори ченгето.

— Чудесно! Но ще ми трябва преводач.

— Докторе, профил на Ернст Модел, колкото се може по-бързо. — Чавес се обърна. — Нунън, можем ли да получим някакво покриване на банката?

— Няма проблем — отвърна техничарят.

— Рьоблинг? — каза Чавес.

— Да, майоре?

— Телевизионните екипи ще сътрудничат ли? Длъжни сме да предположим, че субектите вътре разполагат с телевизор.

— Ще сътрудничат — отвърна уверено швейцарският полицай.

— Окей. Действаме — разпореди се Чавес.

Нунън се зае с торбата си с фокуси. Белоу се запъти към ъгъла заедно с хер Рихтер и едно друго швейцарско ченге, което да превежда. Чавес и Прайс останаха сами.

— Нещо да пропускам, Еди?

— Не, сър — отвърна старши сержант Прайс.

— Окей. Първо, името ми е Динг. Второ, ти имаш повече опит от мен в тези работи. Ако имаш да казваш нещо, искам да го чуя веднага, ясно ли е? Тук не сме в някоя шибана казармена лавка. Имам нужда от мозъка ти, Еди.

— Много добре, сър… Динг. — Прайс се усмихна. Командирът му се справяше съвсем прилично. — Дотук е добре. Обектите са ограничени в добър периметър. Трябва ни планът на сградата и информация какво става вътре — работа за Нунън, а той изглежда компетентно момче. И трябва също така да си представим какво мисли противникът — работа за доктор Белоу, а той е великолепен. Какъв е планът, ако просто започне да стреля безразборно?

— Две светлинни гранати при предната врата, още четири вътре и удряме като торнадо.

— Но нашите бронежилетки…

— Няма да спрат руския седем — шейсет и две, знам — съгласи се Чавес. — Никой не е казвал, че е безопасно, Еди. Като научим малко повече, ще можем да съставим истински план за атака. — Чавес го потупа по рамото. — Действай, Еди.

— Слушам, сър.

 

 

Попов не знаеше, че швейцарската полиция разполага с толкова добър взвод за борба с тероризма. Пред очите му командирът им се приближи на прибежки към фасадата на банката, а другият — изглежда, помощникът му — притича на ъгъла към останалите от екипа. Говореха със спасилия се заложник. Да, тези швейцарски полицаи бяха добре обучени и добре екипирани. С Х&К, както изглеждаше. Обичайното за подобни случаи. От своя страна, Дмитрий Аркадиевич Попов стърчеше сред тълпата зяпачи. Първото му впечатление за Модел и малкия му тричленен екип се беше оказало правилно. Индексът за интелигентност на германеца беше малко по-висок от стайна температура — той дори искаше да проведе дискусия по марксизъм-ленинизъм със своя посетител! Глупак. При това дори не беше млад глупак. Вече караше четиридесетте и не можеше да използва младежката разпаленост като извинение за идеологическата си вманиаченост. Но не беше съвсем непрактичен. Беше настоял да види парите, 600 000 долара в дойче марки. Попов се усмихна, като се сети къде бяха напъхани. Едва ли Ернст щеше да ги види повече. Да убие заложник толкова рано — глупаво, но не и неочаквано. Беше от онези, които искат да демонстрират своята решимост и идеологическа чистота, като че ли на някой днес му пукаше за това! Попов изръмжа и си запали пура. Бе с нахлупено бомбе и вдигната яка, привидно за да се предпази от вечерния хлад, но също така — за да прикрие лицето си. Човек не може да е съвсем предпазлив — безспорен факт за Ернст Модел и неговите трима камараден.

 

 

Доктор Белоу привърши прегледа на записания телефонен разговор и известните вече факти за Ернст Йоханес Модел. Човекът беше социопат, с подчертана склонност към насилие. Заподозрян в седем убийства, извършени лично от него, и още няколко в компанията на други. Гутенах, по-малко ярък индивид, но от същото тесто, и още двама, неизвестни. Рихтер, спасилият се, беше казал, че Модел убил първата жертва собственоръчно — застрелял човека в тила от упор и след това заповядал на Рихтер да го извлече навън. Така че както изстрелът, така и демонстрацията пред полицията, че не се шегуват, бяха плод на лоша преценка… всичко това напълно съответстваше на обезпокояващия му профил. Белоу включи радиото.

— Белоу за Чавес.

— Да, докторе?

— Имам предварителния профил на субектите.

— Пускай… Екип, слушате ли? — Веднага последва какофония от застъпващи се отговори:

— Да, Динг.

— Записвам, шефе.

— Ja.

И всички останали.

— Окей, докторе, казвай — разпореди си Чавес.

— Първо, тази акция не е добре планирана. Това съвпада с профила на предполагаемия водач: Ернст Модел, германец, възраст четиридесет и една, бивш член на организацията „Баадер-Майнхоф“. Склонен е към избухливост, много бързо прилага насилие, когато се почувства застрашен или обезсърчен. Ако заплаши да убие някого, трябва да сме убедени, че не се шегува. Сегашното му душевно състояние е много, повтарям, много опасно. Разбира, че е провалил операцията. Разбира, че вероятността за успех е много малка. Заложниците са единствените му активи и ще се отнася с тях като с активи, предназначени за разход. Не очаквайте в настоящия случай да се задейства стокхолмският синдром, хора. За такова нещо Модел е прекалено социопатичен. Нито бих очаквал преговорите да се окажат полезни. Мисля, че е много вероятно щурмовото решение да се наложи тази вечер или най-късно утре.

— Нещо друго? — попита Чавес.

— Засега не — отвърна доктор Белоу. — Ще наблюдавам по-нататъшния развой с местните полицаи.

 

 

Нунън бе подбрал подходящите инструменти и приспособления и сега се промъкваше покрай сградата под равнището на прозорците, като надничаше предпазливо през всеки, за да види дали зад пердетата се вижда нещо. При втория се оказа възможно и там Нунън прикрепи една миниатюрна система за визуално наблюдение. Тя представляваше леща, грубо казано с формата на глава на кобра, но с диаметър едва няколко милиметра, свързана с фиброоптичен кабел с телекамерата в черната му чанта, оставена на ъгъла. Нунън монтира още една такава в долния ъгъл на стъклената врата на банката, след което бавно се промъкна обратно до ъгъла, изправи се и заобиколи карето, за да повтори процедурата от другата страна на зданието, където успя да прикрепи три подобни устройства: едно на задната врата и две — на прозорци, чиито пердета бяха мъничко по-къси, отколкото трябваше. Монтира и микрофони, за да улови евентуалните звуци, които можеха да се хванат отвътре. Големите стъкла на прозорците трябваше да резонират добре, въпреки че това щеше да добави към предизвиканите отвътре звукови вълни и страничен шум.

През цялото това време швейцарските телевизионни екипи разговаряха с полицията, която употреби доста време, за да им обясни, че терористите са сериозни — всички бяха инструктирани от доктор Белоу да говорят за тях с респект. Терористите вероятно гледаха вътре телевизия и засега укрепването на самочувствието им подпомагаше целите на екипа.

— Окей — каза техникът, щом се върна в една от страничните улички. Всички видеоекрани бяха включени и работеха. Показваха малко. Размерът на лещите не даваше много добра картина въпреки вградената в компютъра му усилваща програма. — Тук имаме един стрелец… и още един. — Намираха се на десетина метра от фасадата на сградата. Останалите хора, които се виждаха, седяха на белия мраморен под в центъра на салона. — Човекът каза четирима, нали?

— Да — отвърна Чавес. — Но не и колко са заложниците.

— Окей, този като че ли е от терористите, струва ми се, ей там, зад гишетата… хм, като че ли проверява чекмеджетата за пари… а това е някаква торба. Мислиш ли, че са пребъркали сейфа?

Чавес се обърна.

— Еди?

— Алчност — съгласи се Прайс. — Е, защо пък не? Та това е банка в края на краищата.

— Окей. — Нунън включи останалите монитори към компютърния си екран. — Имам чертежи на сградата, а това е разположението.

— Гишета с каси, сейф, тоалетни… — Прайс проследи с пръст по екрана. — Задна врата. Изглежда съвсем просто. Достъп до горните етажи?

— Тук — каза Нунън. — Всъщност извън самата банка, но подземието е достъпно ето оттук, има стъпала надолу и отделен изход към задната улица.

— Покривната конструкция? — попита Чавес.

— Усилена бетонна плоча, четиридесет сантиметра дебела. Адски здраво е. Същото е със стените и пода. Тази сграда е строена, за да трае дълго. — Проникването през стените, пода и тавана с помощта на взривове отпадаше.

— Значи можем да влезем през предната или задната врата, и това е всичко. А това означава, че лош тип номер четири е при задната врата. — Чавес включи радиото си. — Чавес за снайпер Две-две.

— Две-две слуша.

— Някакви прозорци отзад, нещо във вратата, шпионка, нещо от този род, Вебер?

— Няма. Прилича на тежка стоманена врата. Нищо по нея, доколкото виждам — отвърна снайперистът, след като проследи отново целта през телескопичния мерник и отново не забеляза нищо освен гладка боядисана стомана.

— Окей, Еди, гръмваме задната врата с праймъкорда, трима души през нея. Секунда след това гръмваме предните врати, хвърляме светлинна граната и нахлуваме, докато гледат в грешната посока. Двама по двама през фронта. Ти и аз минаваме вляво. Луи и Джордж — вдясно.

— Те имат ли бронежилетки? — попита Прайс.

— Не, доколкото е забелязал хер Рихтер — отговори Нунън. — А и нищо такова не се вижда тук… но така или иначе, главите им няма да са защитени, нали? — Нямаше да е повече от десетметров изстрел, лесно разстояние за прикладните Х&К.

— Така е. — Прайс кимна. — Кой води задния екип?

— Скоти, мисля. Пади е с експлозивите. — Конъли беше най-подходящият в екипа за това и двамата го знаеха. Чавес си отбеляза наум нещо важно — че подекипите трябва да са по-твърдо установени. До този момент беше държал всичките си хора в едно чекмедже. Това трябваше да се промени веднага щом се върнеха в Херефорд.

— Вега?

— Озо ни прикрива, но не мисля, че в тази разходка ще имаме много полза от него.

Хулио Вега беше нарамил картечница М-60, 7.62 мм, за наистина сериозна работа, но в момента от това нямаше особена полза — и нямаше и да има, освен ако всичко не отидеше съвсем по дяволите.

— Нунън, изпрати тази картинка на Скоти.

— Слушам. — Той придвижи курсора на мишката и започна да предава всичко до компютрите на екипа.

— Сега въпросът е кога. — Динг погледна часовника си. — Хайде при доктора.

— Слушам, сър.

Белоу говореше с хер Рихтер. Три яки глътки го бяха успокоили напълно и дори английският му видимо се беше оправил. Белоу го прекарваше през събитието вече шести път.

— Очите му са сини като лед. Като лед — повтори Рихтер. — Не е човек като другите хора. Трябва да стои в клетка, при животните в тиергартен[3]. — Бизнесменът неволно потръпна.

— Има ли акцент? — попита Прайс.

— Смесен. Нещо от Хамбург, но и нещо от Бавария. Другите всички са с баварски акцент.

— В „Бундеекриминаламт“ ще намерят това за интересно, Динг — отбеляза Прайс. БКА[4] беше германският еквивалент на американското ЦРУ. — Защо местната полиция не вземе да претърси района за кола с германски номера? От Бавария, може би шофьорът им е наблизо.

— Добро хрумване.

Чавес ги остави и изтича при швейцарските ченгета, чийто шеф веднага включи радиото си. Най-вероятно терористите нямаха пост отвън, но знае ли човек? Рано или късно шяха да стигнат дотук. Нова забележка наум. „Проверявай за това при всяка задача.“

После не приближи Рьоблинг с телефон в ръка и каза: Време е да поговорим отново с тях.

— Ей. Тим — обади се Чавес по радиото, — ела на митинга.

Нунън дотърча и Чавес му посочи мобифона на Рьоблинг. Нунън го взе, отвори го отзад и прикрепи малка зелена платка с провиснала от нея тънка жичка. После извади клетъчен телефон от джоба на бедрото си и го подаде на Чавес.

— Ето. Ще чуваш всичко, което ще кажат.

— Нещо ново вътре?

— Като че ли са малко превъзбудени. Двама като че ли се скараха преди няколко минути. Не изглеждаха много щастливи от нещата, ако се съди по жестовете.

— Окей. Готови ли сме да раздвижим интериора?

— Как е аудиото?

Техникът поклати глава.

— Твърде много шумов фон. Сградата има шумна отоплителна система — звучи ми като подгрявана с нафта вода, а това разкатава микрофоните по прозорците. Не хващам нищо полезно, Динг.

— Добре, дръж ни в течение.

— Ясно. — Нунън се отдалечи към оборудването си.

— Еди?

— Ако трябва да се хващам на бас, бих казал, че ще трябва да щурмуваме преди съмване. Нашият приятел скоро ще се изнерви съвсем.

— Докторе?

— Най-вероятно — кимна Белоу.

Чавес се намръщи. Колкото и да беше трениран, не гореше от търпение да поеме задачата. Беше видял снимките на терористите. Вътре имаше двадесет, дори тридесет души и поне трима в непосредствена близост до тях — е автоматични оръжия. Ако един от тях не издържеше и натиснеше спусъка, много от тези хора нямаше да се приберат при жените и дечицата си. Това налагаше страхотна отговорност в командването — и въпреки че Чавес не го изпитваше за първи път, бремето му не ставаше по-леко.

— Чавес?

— Да, докторе?

— Модел започва да става агресивен. Казва, че ще убие заложник след тридесет минути, ако не му осигурим кола до вертолетна площадка на няколко пресечки оттук и оттам — до летището. След това ще убива по един заложник на всеки петнадесет минути. Казва, че разполага с достатъчно, за да продължи поне няколко часа. В момента диктува списък на по-важните липа. Един професор хирург, един полицай, някакъв известен адвокат… Той не се шегува, Динг. Тридесет минути и… значи ще застреля първия в осем и тридесет.

— Какво му отговарят ченгетата?

— Това, което им казах: че трябва време, за да се уреди всичко това, предай ни един-двама заложници, за да покажеш, че държиш на думата си… но тъкмо това закова заплахата на осем и тридесет. Ернст започва да става неадекватен.

— Сериозно ли говори? — попита Чавес, просто да се увери, че е разбрал добре.

— Да, според мен сериозно. Губи контрол и е много притеснен от развитието на нещата. Като дете, което не е намерило нищо под елхата. А не разполагаме с никакво стабилизиращо влияние, с което да му се помогне. Чувства се самотен и изоставен.

— Супер. — Динг включи радиото. Както можеше да се очаква, решението току-що беше взето от някой друг. — Екип, тук Чавес. Готови. Повтарям: готови.

Знаеше какво може да очаква. Едната възможност беше да се осигури кола — щеше да е твърде малка, за да побере всички заложници, и щеше да изкара терористите под прицела на снайперите. Но той разполагаше само с двама снайперисти и техните куршуми щяха да профучат през главите на терористите с достатъчна скорост, за да поразят по още двама-трима души. Пистолетният огън беше почти същото. Четирима терористи бяха твърде много за подобна игра. Не, той трябваше да набута екипа си вътре, докато заложниците все още седяха на пода, взети на прицел. А онези копелета не бяха достатъчно тъпи, за да си поискат храна, която можеше да се дрогира — или пък бяха достатъчно умни, за да се досещат, че пицата може да мирише на валиум.

Чавес и Прайс пропълзяха до вратата отляво. Луи Лоасел и Джордж Томлинсън направиха същото от другата страна. Пади Конъли лепна на касата на вратата двойна дебелина праймъкорд, напъха детонатора и се отдръпна до Скоти Мактайлър и Ханк Патерсън.

— Заден екип на място — обади се Скоти по радиото.

— Прието. Преден екип на място — отвърна тихо Чавес.

— Динг — чу се гласът на Нунън от командната верига. — Първи екран показва тип с пушка, обикаля около заложниците на пода и я размахва. Според мен е нашият приятел Ернст. Още един зад него и трети вдясно, до второто бюро. Задръж, сега той е на телефона… говори с ченгетата, казва, че бил готов да избере заложник, когото да пушне. Първо щял да ни каже името… Много мило от негова страна.

— Значи точно както на упражненията — обяви Чавес на бойците си. Лоасел и Томлинсън се спогледаха и Луи вдигна палец. Той щеше да води, Джордж щеше да го следва. Същото щеше да е и при Чавес: Прайс напред, командирът му веднага след него.

— Динг, той току-що хвана един от хората, изправя го… отново е на телефона… първо ще гръмнат доктора, професор Марио Донатело. Това е на камера две. Мисля, че е време за шоуто — заключи Нунън.

— Готови ли сме? Заден екип, проверка.

— Заден готови — отвърна Конъли по радиото.

Чавес погледна Лоасел и Томлинсън. Двамата кимнаха и наместиха своите МР-10 по-удобно.

— Чавес към екип, готови сме да треснем. Пади, удряй! — изкомандва Динг. После се присви в очакване на взривната вълна.

Секундата сякаш продължи цяла вечност, а после масивната сграда се разтърси. Стъклените врати се разбиха на хиляди парчета, които полетяха из гранитно-мраморното фоайе на банката, изпреварвайки ослепително бялата светлина и гърмежа. Беше като пред свършека на света. Прайс се понесе навътре — Чавес бе плътно след него — и сви наляво.

Ернст Модел се намираше точно там, опрял дулото на оръжието си в тила на доктор Донатело. Беше се извърнал към дъното на помещението заради първата експлозия и, както бе замислено, втората, с невъобразимия шум и ослепителната светлина от магнезиевия прах, го беше объркала. Пленникът също бе реагирал — бе залегнал мигновено с ръце над главата си, осигурявайки на нападателите благословено чисто пространство за стрелба. Прайс натисна спусъка за бърз и окончателен трикуршумен залп право в лицето на Ернст Модел.

Чавес, плътно зад него, мерна другия човек с оръжие — беше прав и тръскаше глава, сякаш имаше вода в ушите. Все още стискаше оръжието си, а правилата си бяха правила: два изстрела в главата. Погледна надясно и се увери, че и третият терорист вече е на пода: около главата му се събираше червена локва.

— Чисто! — изрева Чавес.

— Чисто! Чисто! Чисто! — потвърдиха останалите. Лоасел се понесе на бегом към задната част на сградата, Томлинсън бе по петите му. Още преди да стигнат вратата, се появиха черните силуети на Мактайлър и Патерсън, оръжията им моментално се насочиха към тавана. — Чисто!

Чавес се придвижи наляво към касите и скочи през преградата, за да провери за други хора. Нямаше.

— Чисто и тук! Осигури зоната!

Един от заложниците понечи да се надигне, но Джордж Томлинсън моментално го бутна отново на пода. Един по един претърсиха всички за оръжие: не можеха да са сигурни кой е овца, и кой — вълк. Междувременно в банката нахълтаха няколко швейцарски ченгета и почната да избутват препипаните заложници към изхода. Те бяха смаяни и зашеметени, на някои им течеше кръв от ушите заради взривовете, други бяха наранени от разхвърчалото се стъкло.

Лоасел и Томлинсън вдигнаха оръжията на жертвите си. изпразниха ги и ги преметнаха през рамо. Едва тогава всички се отпуснаха.

— Какво стана при задната врата? — обърна се Динг към Пади Конъли.

— Ела и виж — каза бившият сержант от СВС и го поведе към задното помещение.

Кървава каша. Вероятно терористът бе опрял глава на касата на вратата. Логично обяснение — защото главата я нямаше, а проснатият труп насред помещението беше само с едно рамо; оцелялата ръка все още стискаше чешкия автомат М-58. Пластичният взрив май се беше оказал малко прекалено силен… но Динг не можеше да го твърди със сигурност: стоманената врата и масивната стоманена каса го бяха изисквали.

— Окей, Пади, тънко изпипано.

— Благодаря, сър. — Усмивка на професионалист, който наистина добре си е свършил работата.

 

 

Когато заложниците излязоха, по улицата се понесоха радостни викове. Терористите, които Попов беше наел, сега бяха мъртви тъпаци. Това никак не го изненада. Швейцарският екип за борба с тероризма си беше свършил добре работата, както можеше и да се очаква. Един от полицаите излезе навън и си запали лула… „Колко по швейцарски! — помисли си Попов. — Този педераст сигурно се занимава и с алпинизъм за удоволствие.“ Може би им беше водачът. Един от заложниците пристъпи до него.

— Данке шьон, данке шьон! — закима банковият директор на Еди Прайс.

— Бите шьон, хер директор — отвърна британецът, с което почти изчерпа познанията си по немски. И му посочи групата заложници, която полицията на Берн беше струпала встрани. Сигурно имаха нужда най-вече от тоалетна. Появи се и Чавес.

— Е, как мина. Еди?

— Доста добре, бих казал. — Той дръпна от лулата си. — Лесна задачка всъщност. Същински уайлита — да изберат тази банка и да действат по тоя начин. — Той поклати глава и отново изпухтя с лулата.

Динг реши да не пита какво е „уайли“, още по-малко същинско. Само извади клетъчния си телефон и натисна бутона за специално набиране.

 

 

— Кларк слуша.

— Чавес съм. Хванахте ли го по телевизията, мистър К?

— Сега го превъртаме, Доминго.

— Свалихме и четиримата, чисто. Няма пострадал заложник освен онзи, когото гръмнаха по-рано днес. Е, шефе, сега какво правим?

— Летиш обратно за оперативката, момко. Тук Шестица, край.

— Адски добре — коментира майор Питър Ковингтън. — Вашият Чавес, изглежда, си знае работата… добре, че първото изпитание се оказа леко. За укрепване на самочувствието.

Разглеждаха компютърно генерираната картина, която Нунън им беше заредил през системата на клетъчния си телефон. Ковингтън беше предсказал как ще премине обезвреждането и не беше допуснал грешки.

— Някаква традиция, за която трябва да знам? — попита Джон. Най-после се беше отпуснал. Изпитваше огромно облекчение, че екипът не бе дал ненужни жертви.

— Завеждаме ги в клуба за по няколко халби, разбира се.

 

 

Попов подкара колата си преди полицейските возила да задръстят всичко по пътя си към участъците. Ето там наляво… два светофара, надясно, после през площада и… ето! Чудесно, дори имаше място за паркиране. Той остави наетото ауди на улицата срещу явката, която беше уредил Модел. Да надхитри ключалката беше детска игра. На горния етаж, в дъното, ключалката се оказа също толкова лесна.

— Вер зинд зи[5]? — чу се глас.

— Дмитрий — отвърна честно Попов. Ръката му бе в джоба на палтото. — Гледа ли телевизия?

— Да. Какво се обърка?

— Вече няма значение. Време е да напускаме, приятелю.

— Но моите другари…

— Твоите другари са мъртви и ти с нищо не можеш да им помогнеш. — Той забеляза момчето в мрака: около двадесетгодишно, предан приятел на отишлия си от този свят глупак Ернст Модел. Хомосексуална връзка, може би? Ако бе така, това само улесняваше работата му — Попов не понасяше мъже с подобна ориентация. — Хайде, взимай си нещата. Трябва да тръгваме, и то по-скоро. — Ето го там черното кожено куфарче, натъпкано с дойче марки. Младежът — как ли се казваше? Фабиан или нещо такова? — се обърна и отиде да си вземе грейката. Попов измъкна пистолета със заглушител и стреля веднъж, после още веднъж, съвсем ненужно впрочем — разстояние бе само три метра. Увери се, че момчето наистина е мъртво, вдигна куфарчето, отвори го, за да провери съдържанието, излезе, прекоси улицата и подкара към хотела си. На другия ден по обед имаше полет за Ню Йорк. Но преди това трябваше да си отвори банкова сметка в град, подходящ за целта.

 

 

Екипът се беше умълчал. Бяха хванали последния полет за Англия — този път до Хийтроу вместо до Гетуик. Чавес отпи от бялото вино и попита доктор Белоу — пак бе седнал до него:

— Как сме, докторе?

— Защо не ми кажеш ти, Чавес — отвърна Белоу.

— Стресът отшумява. Никакво треперене този път — отговори Динг, изненадан от факта, че ръката му не трепери.

— „Треперенето“ е нещо съвсем нормално — освобождава стресовата енергия. На тялото му е трудно да се освободи от нея и да се върне към нормалното състояние. Но тренировката го облекчава. Както, впрочем, и питието — отбеляза лекарят и също отпи от чашата си.

— Нещо, което можехме да направим по различен начин?

— Не мисля. Може би, ако се бяхме намесили по-рано, щяхме да предотвратим или поне да отложим убийството на първия заложник, но това всъщност никога не е под наш контрол. — Белоу сви рамене. — Не, това, което ми е любопитно в случая, беше мотивацията на терористите.

— Защо?

— Те действаха идеологически, но исканията им… не бяха идеологически. Разбирам, че междувременно са обрали банката.

— Точно така. — Двамата с Лоасел бяха видели един брезентов чувал, оставен на пода. Беше тъпкан с банкноти, над десет килограма. Странен начин за броене на пари, но Чавес не разполагаше с друго. Е, швейцарската полиция щеше да си ги преброи. — Значи… са били само крадци?

— Не съм сигурен. — Белоу довърши чашата си и я вдигна, за да го види стюардесата. — Първоначално това не ми се стори съвсем смислено, но в подобни случаи не е напълно необичайно. Модел не беше особено добър терорист. Твърде много показност и малко действие. Лошо планирано, лошо изпълнено.

— Гадно копеле — отбеляза Чавес.

— Социопатична личност… по-скоро престъпник, отколкото терорист. Онези — добрите, имам предвид — обикновено са по-здравомислещи.

— Какво, по дяволите, означава „добър терорист“?

— Това е бизнесмен, чийто бизнес е да убива хора, за да постави политически акцент… почти като рекламирането. Те служат на по-голяма цел, поне в собственото си съзнание. Вярват в нещо, но не като децата в час по вероучение, а по-скоро като разумни възрастни в курс по изучаване на Библията. Сравнението е грубо, предполагам, но това е, което ми хрумва за момента. Дълъг ден беше, Чавес — заключи доктор Белоу и подложи чашата си, та стюардесата да я напълни.

Динг погледна часовника си.

— Безспорно, докторе.

А другото, което Белоу нямаше нужда да му казва, беше, че трябва да поспят. Чавес смъкна седалката и след две минути се унесе.

Бележки

[1] При западното въоръжение мярката за калибър често се дава в десети от инча. 1 инч = 25.4 мм. — Б. пр.

[2] Лявоекстремистка терористична организация във ФРГ в годините на Студената война. — Б. пр.

[3] Зоологическа градина, (нем.) — Б. пр.

[4] Bundeskriminalamt германската криминална полиция. — Б. пр.

[5] Кой сте вие? (нем.). — Б. пр.