Том Кланси
Дъга Шест (10)

9. Примамки

— Мога да го направя, Джон — каза директорът на ЦРУ. — Макар че това означава разговор с Пентагона.

— Още днес, ако е възможно, Ед. Това наистина ни трябва. Пропускът е мой, че не се сетих по-рано. Сериозен пропуск — добави мрачно Кларк.

— Случва се — отбеляза Фоли. — Добре, остави ме сега да завъртя няколко телефона и ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката и размисли няколко секунди, после намери номера на ГИКС-ЗМИЯТА, както наричаха на смях поста. Главнокомандващият Командата за специални операции във военновъздушната база Макдил край Тампа, Флорида, беше шефът на всички „ядачи на змии“, хората от специални операции, от чийто състав ДЪГА беше подбрала своя американски персонал. Генерал Сам Уилсън беше човекът, който заемаше стола зад това бюро, без да се чувства особено удобно. Кариерата си беше започнал като доброволец, пожелал обучение във въздушните части или като рейнджър, после се беше преместил в Специалните сили, които беше напуснал, за да получи колежанската си степен по история в Държавния университет в Северна Каролина, после се беше върнал в армията като лейтенант втори ранг и стремглаво се беше изкачил по стълбата. На петдесет и три години, младолик, сега той носеше на раменете си четири блестящи звезди и командваше една обединена многофункционална команда, включваща представители на всички родове войски, всички от които знаеха да изпекат змия на открит огън.

— Здрасти, Ед — каза генералът по защитената телефонна линия. — Какво става в Лангли? — Специалните сили поддържаха близки връзки с ЦРУ и често му осигуряваха разузнавателни данни или мускули за провеждането на някоя по-трудна операция.

— Имам една молба от ДЪГА — каза директорът на ЦРУ.

— Пак ли? Те вече ми опоскаха частите, нали знаеш?

— Но ги използват добре. Онова обезвреждане в Австрия вчера беше тяхна работа.

— Изглеждаше добре на телевизията — призна Сам Уилсън. — Ще получа ли допълнителна информация? — Което означаваше информация кои са били лошите.

— Целия пакет, след като го завършат, Сам — обеща Фоли.

— Окей, от какво има нужда момчето ти?

— От авиатори. Пилоти и хеликоптери.

— Знаеш ли колко време е нужно да се обучат тези хора, Ед? Господи, това е адски скъпо.

— Зная, Сам — увери го гласът от Лангли. — Британците също ще бутнат нещо. Познаваш Кларк. Той не би го искал, ако нямаше нужда.

Да, Уилсън познаваше Джон Кларк — веднъж той беше спасил една провалена операция и заедно с това група войници, а после и няколко президенти. Бивш флотски СЕАЛ, казваха от Управлението за него, със солидна колекция медали и доста постижения зад гърба си. А тази група ДЪГА имаше вече две успешни операции в актива си.

— Добре, Ед, колко?

— Един истински добър, засега.

Тъкмо това „засега“ най-много притесняваше Уилсън. Но…

— Добре, ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря ти, Сам. — Едно от хубавите неща при Уилсън, знаеше Фоли, бе, че не се ебаваше със сроковете. Кажеше ли „по-късно“, това означаваше още днес.

 

 

Честър нямаше да издържи дори толкова, колкото беше очаквал Килгор. Функциите на черния му дроб спираха по-бързо от всичко, което бе виждал — или чел в медицинската литература. Кожата му беше прежълтяла като блед лимон и отпусната. Дишането му също беше затруднено, отчасти заради голямата доза морфин, за да го държи в безсъзнание или поне вцепенен. Както Килгор, така и Барбара Арчър бяха поискали да го третират с възможно най-агресивни медикаменти, за да разберат дали някакво лечение може да подейства срещу „Шива“, но голите факти бяха, че състоянието на Честър беше толкова сериозно, че никакъв режим на лечение не можеше да се справи с него. И с „Шива“.

— Два дни — заяви Килгор. — Може би и по-малко.

— Опасявам се, че си прав — съгласи се доктор Арчър. Тя разполагаше с всякакви идеи за справяне със случая: от конвенционални — и почти със сигурност безполезни — антибиотици до Интерлевкен-2, който според някои можеше да има клинично приложение в случаи като този. Разбира се, на съвременната медицина тепърва предстоеше да изнамери средство за борба с всички вирусни заболявания, но някои мислеха, че подпирането на телесната имунна система от една страна може да има ефект за подпомагането й в друга, а напоследък на пазара излизаха много нови, мощни синтетични антибиотици. Рано или късно някой щеше да изобрети вълшебното куршумче срещу всички вирусни заболявания. Но засега все още не. — Калий? — попита тя, след като прецени изгледите за пациента и нищожната стойност на опитите им да го лекуват повече. Килгор сви рамене в знак на съгласие.

— Можеш да му направиш, ако искаш. — Килгор махна с ръка към шкафа с медикаментите в ъгъла.

Доктор Арчър извади една спринцовка от хартиено-пластмасовата опаковка, после вкара иглата в стъклена колба с разтвор от калий и вода и напълни спринцовката. Би инжекцията предпазливо — не искаше да докосва пациента повече от необходимото, макар да бе и с ръкавици. Дишането на Честър под пластмасовата кислородна маска за момент се поколеба, после се възобнови, отново се поколеба, после стана разкъсано и неправилно — шест… осем вдишвания. После дишането спря. Гръдният кош хлътна и повече не се повдигна. Очите на Честър бяха полуотворени, като на човек в полусън или в шок, нефокусирани. После се затвориха окончателно. Доктор Арчър взе стетоскопа си и го постави върху гръдния кош на алкохолика. Не последва никакъв звук. Арчър се изправи и прибра стетоскопа си.

„Сбогом, Честър“ — помисли си Килгор.

— Някакви симптоми при другите? — каза тя равнодушно.

— Все още не. Пробите за антитела обаче са положителни — отвърна Килгор. — Предполагам, че ще мине още около седмица, преди да видим явни симптоми.

— Трябва ни група здрави опитни обекти — каза Барбара Арчър. — Тези хора са твърде… твърде болнави за „Шива“.

— Това означава известни рискове.

— Знам — увери го Арчър. — А ти знаеш, че имаме нужда от по-добри опитни обекти.

— Да, но рисковете са сериозни — отбеляза Килгор.

— Знам и това — отвърна Арчър.

— Окей, Барб, задействай го нагоре по линията. Аз няма да възразя. Би ли се погрижила за Честър? Трябва да изтичам при Стив.

— Добре. — Тя пристъпи до стената, вдигна телефона и набра три цифри на клавиатурата, за да извика санитарите.

Килгор отиде в зоната за преобличане. Първо се спря в камерата за обеззаразяване, натисна големия квадратен червен бутон и изчака, докато машината го напръска отвсякъде с разтвор на антисептици, за които беше известно, че са абсолютно смъртоносни за вируса „Шива“.

После влезе в самата стая за преобличане, където свали синия пластмасов костюм, хвърли го в контейнера за по-нататъшно и по-щателно обеззаразяване — не че действително се налагаше, но това караше хората от лабораторията да се чувстват по-добре — след което се преоблече в зелено хирургическо облекло и на излизане наметна и бяла престилка. Следващата му спирка беше лабораторията на Стив Берг. Нито той, нито Барб Арчър все още го бяха изричали на глас, но всеки щеше да се чувства по-добре, ако вече разполагаха с действаща ваксина за „Шива“.

— Здрасти, Джон — каза Берг на колегата си.

— Добро утро, Стив — отвърна Килгор. — Как върви с ваксините?

— Ами, в момента работим с „А“ и с „Б“. — Берг посочи маймунските клетки зад стъклената стена. — Групата „А“ са със зелените лепенки. „Б“ са със сини, а контролната група са с червени.

Килгор погледна. Бяха по двадесет във всяка група, общо шестдесет. Симпатични малки дяволчета.

— Лошо — отбеляза той.

— И на мен не ми харесва, но няма начин, приятелю. — И двамата бяха противници на палтата от естествена кожа.

— Кога очакваш резултати?

— Пет до седем дни за група „А“. Десет до четиринадесет за контролната група, а колкото за група „Б“… е, на тях разчитаме, разбира се. Как вървят нещата откъм твоята страна?

— Загубихме един днес.

— Толкова бързо? — попита Берг обезпокоено.

— Първо на първо, черният му дроб беше отписан. Това е нещо, което не бяхме преценили добре. Навън ще има хора с необикновено висока степен на уязвимост към малкото ни приятелче.

— Те може да се окажат канарчета — каза Берг. Имаше предвид канарчетата, използвани в мините, за да предупреждават за отровен газ във въздуха. — А ние се научихме как да се справяме с това преди две години, помниш ли?

— Знам. — Всъщност цялата им идея беше дошла точно от това. — Каква е разликата във времето между хората и нашите космати приятели?

— Ами тях не съм ги пръскал с аерозол, нали помниш. Това е тест за ваксина, не за инфекция.

— Мисля, че трябва да направиш и аерозолен контролен тест. Чувам, че си усъвършенствал метода за опаковане.

— Маги иска да го направя. Добре. Маймуни имаме достатъчно. Мога да го подготвя до два дни — пълен тест за предполагаемата система на доставяне.

— Със или без ваксини?

— Мога да го направя — кимна Берг. „Трябваше вече да си го подготвил, идиот“ — помисли си Килгор, но не го каза. Берг беше умен, но не виждаше много извън окуляра на микроскопите си. Какво пък, никой не беше съвършен. — Гледам да не прекалявам с избиването на живи същества, Джон.

— Разбирам, Стив, но срещу всяко, което ще убием, докато изпробваме „Шива“, ще спасим стотици хиляди сред дивата природа, забрави ли? А и ти се грижиш добре за тях — добави той. Опитните животни живееха идиличен живот, в удобни клетки, дори в огромни комунални зони, храната беше в изобилие, а водата чиста. Маймуните разполагаха с достатъчно пространство, с дървета, по които да се катерят, температурата на въздуха бе като в родната им Африка и нямаше никакви хищници, които да ги заплашват. Също като затворниците — човешки същества, държаните тук получаваха обилна и вкусна храна. Но на хората като Стив Берг това не им харесваше, колкото и да беше важно и незаменимо за крайната цел. Килгор се зачуди дали колегата му нощем сънува миличките малки кафявооки същества. Разбира се, по отношение на Честър Берг изобщо не беше такъв… освен че той можеше да представлява канарче, разбира се. Това наистина можеше да провали всичко, но нали тъкмо по тази причина Берг разработваше ваксината „А“.

— И все пак ми е кофти — въздъхна Берг.

— Да беше на мое място — изхъмка Килгор.

— Да де ~ отвърна разсеяно Стив Берг.

 

 

Нощният полет, тръгнал от международното летище „Рали-Дърам“ в Северна Каролина, на един час път с кола от Форт Браг, кацна сред проливен дъжд и започна един процес на пристройване до терминала, почти толкова дълъг, колкото самия полет, или поне така им се струваше на повечето пътници, докато най-сетне не спря пред портала на „Ю Ес Еъруейз“ на Терминал 3 в Хийтроу.

Чавес и Кларк бяха дошли да го посрещнат. Бяха облечени в цивилни дрехи, а Доминго държеше табела с написано на нея МАЛОЙ. Познаха го веднага — беше с униформа със златни крилца и четири и половина реда лентички на гърдите. Синьо-сивите му очи забелязаха табелата и той се приближи до тях, наполовина носейки, наполовина влачейки голямата си брезентова торба.

— Радвам се, че имам посрещани — отбеляза подполковник Даниел Малой. — Кои сте вие, момчета?

— Джон Кларк.

— Доминго Чавес. — Ръкуваха се. — Друг багаж? — попита Динг.

— Това е всичко, което можах да опаковам. Тръгваме ли?

— Да ви помогна? — попита го Чавес, въпреки че Малой беше с почти педя по-висок и двадесет килограма по-тежък от него.

— Ще се оправя — увери го Малой. — Къде отиваме?

— Чака ни хеликоптер. Колата е насам. — Кларк ги поведе през една странична врата, а после надолу по стълбата, отвеждаща до чакащата ги кола. Шофьорът взе багажа на Малой и го намести в багажника за по-малко от единия километър до очакващия ги британски военен хеликоптер „Пума“.

Малой се огледа. Денят бе не добър за полет, таванът бе около 450 метра, а дъждът се усилваше, но той не беше от летците, на които им се свива стомахът от страх. Той изгледа с любопитство как екипажът извърши професионално стартовата процедура, изчитайки отпечатания проверочен списък, също както би го направил и той самият. Докато роторът набираше обороти, поискаха по радиото разрешение за издигане. Това отне няколко минути, защото на летище „Хийтроу“ беше оживено — многобройни международни полети пристигаха да докарат хора от бизнеса, за да започнат работния си ден. Най-сетне „Пума“-та се отлепи от земята, набра височина и се отправи натам, накъдето, по дяволите, го водеха. Малой включи интеркома си и попита:

— Е, някой ще им каже ли за какво, по дяволите, става дума?

— Какво ви казаха?

— Да си взема достатъчно бельо за една седмица — отвърна Малой и очите му се присвиха.

— На няколко мили от базата има нелош магазин.

— Херефорд?

— Добро предположение — отвърна Чавес. — Били ли сте там?

— Много пъти. Познавам кръстовището долу от предишни полети. Та каква е историята?

— Вероятно ще работите при нас — каза му Кларк.

— И кои сте вие, сър?

— Наричат ни ДЪГА и не съществуваме.

— Виена? — каза Малой. Начинът, по който двамата му посрещачи примигнаха, беше достатъчен отговор. — Беше малко прекалено ловко за ченгета. Какъв е съставът на екипа?

— НАТО, главно американци и британци, но има и други, плюс Израел — отговори му Джон.

— И го правите без перки?

— Добре де, по дяволите, издънката е моя — отбеляза Кларк. — В тези командни работи съм нов. Водя се с две звезди, а Динг се води майор.

— От Трета група за Специални операции, нали? Познавам един, който работеше с вас.

— Кой?

— Преди шест години се уволни като полковник. Воорт Холандеца.

— Воорт Холандеца! По дяволите, не бях чувал името му сто години! — възкликна Кларк. — Веднъж ме улучиха с него.

— Теб и цял куп други. Голям пилот, но малко му изневеряваше късметът.

— А как е вашият късмет? — попита Чавес.

— Чудесен, синко, чудесен. И можеш да ми викаш Мечо. Минаваме на „ти“.

Отиваше му. Беше на ръст колкото Кларк, метър и осемдесет и три, едър, като че ли вдигаше щанги за удоволствие, а след това поемаше полагащото му се количество бира. Чавес си помисли за своя приятел Хулио Вега. друг любител на тежестите. Кларк разчете лентичките на медалите. Имаше един за отлична стрелба, но липсваха лентички от Виетнам. Е, Малой бе твърде млад за това. което само по себе си му напомни колко стар е самият той. Забеляза също така, че Малой е приблизително в подходящата възраст за подполковник, макар че други като него с толкова отличия щяха да са го постигнали и по-млади. Един от проблемите със специалните операции беше в това, че често отклоняваха човек от най-добрия път към кариерата. Често се налагаше да се прояви специално внимание, за да се осигури на такива хора повишението, което заслужаваха — нещо, което не беше проблем за сержантския състав, но се оказваше голям за офицерските чинове.

— Започнах е издирване и спасяване, после ме прехвърлиха при морските пехотинци, нали знаете — пусни ги, прибери ги. Трябва да имаш усет. Мисля, че го имам.

— Кои машини познаваш?

— Н-60 „Хюз“, разбира се, и Н-53. Бас държа, че нямате от тях, нали?

— Боя се, че не — каза Чавес разочаровано.

— ВС 24-ти Специална оперативна ескадрила и ВС полк „Мидънхол“ имат от МН-60НК и МН-53. Навит съм да ви подкарам и на двата, ако заемете някой от тях. Те са част от 1-во крило на Специални операции и са базирани тук и в Германия, както проверих последния път.

— Сериозно? — попита Кларк.

— Сериозно, господин генерал. Познавам командира на крилото, Станислав Дубровник. Страхотен е! Винаги се притичва на помощ.

— Ще го имам предвид. На какво друго знаеш да летиш?

— На „Найт Сталкер“-ите, разбира се, но тук няма такива доколкото знам. — В този момент „Пума“-та направи кръг и замига, подготвяйки се да кацне в Херефорд. Малой проследи работата на пилота с лоста и реши, че е компетентен, поне в праволинеен и равномерен полет. — Технически не съм много запознат с МН-47 „Чинук“ — официално ни разрешават да се запознаваме с по три модела — технически не би трябвало да познавам добре и „Хюз“, но все едно че съм роден в някое шибано Хюи, ако разбирате какво искам да кажа, генерале. А мога да се справя и с МН-47, ако се наложи.

— Викай ми Джон, господин Мечо — каза Кларк с усмивка. Видеше ли професионалист, веднага го познаваше.

— А аз съм Динг — каза Чавес. — Преди време бях в 11-и Браво, но после минах в управлението. Той е виновен — и посочи Джон. — Бачкаме заедно от доста време.

— Малко съм изненадан, че не съм ви срещал, момчета. Доставял съм по някой и друг призрак тук-там от време на време, ако ме разбирате.

— Носиш ли си пакета? — попита Кларк. Имаше предвид личното му досие.

Малой потупа брезентовата си торба.

— Че как! Прекалено ме хвалят, ако питате мен.

Хеликоптерът кацна и командирът на екипажа скочи навън да дръпне плъзгащите се врати. Малой грабна торбата си, слезе и отиде до джипа, паркиран до самата площадка. Шофьорът, ефрейтор, взе багажа му и го метна отзад. „Британско гостоприемство — помисли си Малой, — не са се променили много.“ Седна на задната седалка. Дъждът се засилваше. „Английско време — помисли си подполковникът. — И то не се е променило.“ Гадно място за каране на хеликоптери, но не толкова лошо, ако наистина държиш да се приближиш, без да те забележат. Джипът ги откара до една сграда, която приличаше по-скоро на щаб, отколкото на къща за гости. Които и да бяха домакините му, явно бързаха.

— Хубав кабинет, Джон — каза той, оглеждайки интериора. — Все едно че си истински генерал.

— Аз съм шефът — каза Кларк — и това е достатъчно. Заповядай, седни. Кафе?

— Винаги — потвърди Малой и миг след това получи чаша. — Благодаря.

— Колко часа имаш? — попита Кларк.

— Всичко? Шест хиляди седемстотин четиридесет и два, с последните, които добавих. Три хиляди и сто от тях специални операции. И… хм… около петстотин бойно време.

— Толкова много?

— Гренада, Ливан, Сомалия и още някои други места… и в Персийския залив. Голяма патаклама. Една от акциите беше доста възбуждаща — призна Малой, — но имах малко помощ над мен и това поизглади нещата. Нали знаеш, работата става скучна, ако я вършиш съвсем по правилата.

— Ще трябва да те черпя една халба, Мечо — заяви Кларк. — Винаги съм уважавал истинските американци.

— Бира на аванта не пия. Британчетата в екипа ти от СВС ли са?

— Главно. Работил ли си с тях?

— Упражнения, тук и в Браг. Бойците им са окей, в разузнавателните сили не отстъпват на моите момци в Браг. — Това трябваше да прозвучи като щедра похвала, знаеше Кларк, макар че местните британци можеха да се понамусят. че изобщо ги сравняват с някой друг. — Все едно, предполагам, че ти трябва момче за доставки, прав ли съм?

— Нещо такова. Динг, хайде да прекараме Мечо през последната полева операция.

— Прието, мистър К.

Чавес разгъна голямата снимка на замъка на Остерман върху заседателната маса и започна изложението си. Стенли и Ковингтън също влязоха да се включат в заседанието.

— Мдаа — каза Малой, след като обяснението приключи. — Наистина ви е трябвал някой като мен за тази работа, момчета. — Замълча. — Най-доброто е било спускане с дълго въже на трима-четирима от вашите на място… точно някъде… ето тук. — Той почука с пръст върху снимката. — Хубав, плосък покрив, щеше да е лесно.

— И аз така мислех. Не е толкова лесно като верижен десант със стълба, но е по-сигурно — съгласи се Чавес.

— Лесно е, стига да знаеш какво правиш. Вие, момчета, ще трябва да се научите да се приземявате меко, разбира се. но е хубаво да имаш трима-четирима души в замъка, когато ти потрябват. От това колко добре е минало ликвидирането, разбирам, че вашите хора знаят как да стрелят и прочие.

— Доста добре — обади се Ковингтън.

Докато Чавес представяше успешната си мисия, Кларк прелистваше набързо личното досие на Малой. Женен за родената във Франция Хъчинс Малой, две дъщери, на десет и на осем години. Жена му беше волнонаемна медицинска сестра във Флотата. Е, това можеше да се уреди лесно. Санди щеше да я вземе в болницата си. Подполковник Дан Малой, Военноморски корпус, САЩ, очевидно беше семеен тип.

От своя страна, Малой се почувства заинтригуван. Които и да бяха тези хора, имаха сериозна тяга. Заповедта да полети за Англия беше дошла лично от кабинета на ГИКС-ЗМИЯТА, Сам Уилсън, а хората, с които се беше запознал до този момент, изглеждаха съвсем сериозни. Дребният, Чавес, беше компетентен малък пич, ако се съдеше по начина, по който го беше превел през виенската задача, а според огледа на аероснимката екипът му също, изглежда, беше доста добър, особено двамата, които се бяха промъкнали до задната страна на замъка, за да поемат последната пасмина гадни копелета изотзад. Невидимостта е адски готин номер, ако успееш да го отиграеш, но се превръща в шибан погром, ако се издъниш. Добрите новини бяха, че лошите хич ги нямаше в тактическо отношение. Не бяха тренирани като неговите морски пехотинци. Този недостатък почти зачеркваше проклетията им • но не съвсем. Като повечето военни, Малой презираше терористите като някаква подчовешка категория животни, които заслужават само жестока и незабавна смърт.

След това Чавес го заведе в сградата на екипа, където Малой се срещна с бойците му, здрависа се с всички и оцени това, което видя. Сериозни бяха, както и хората от Екип 1 на Ковингтън в съседната сграда. На някои просто им личи, е тази отпусната съсредоточеност, позволяваща им да оценят всеки, когото срещат, и веднага да решат дали представлява заплаха. Не че обичаха да убиват и осакатяват, това просто беше професията им и се отразяваше върху начина, по който гледаха на околния свят. Малой те прецениха като потенциален приятел, човек, заслужаващ тяхното доверие и уважение, и това стопли душата на флотския авиатор. Той щеше да е човекът, на когото трябваше да се доверят, че ще ги закара там, където трябва да се озоват, бързо, незабелязано и безопасно — и след това да ги измъкне по същия начин. Останалата част от обиколката из учебната база беше ала-бала за човек, който е вътре в бранша. Обичайните постройки, симулациите на самолетни интериори, три истински пътнически ж.п. вагона и разни други неща, които те тренираха да щурмуват; стрелбището (той сам трябваше да си поиграе с мишените, за да докаже, че е достатъчно добър, за да е с екипа). По обяд се върнаха в щабната сграда на Кларк.

— Е, Мечо, какво мислиш? — попита ДЪГА Шест.

Малой се усмихна и седна.

— Мисля, че доста съм се забавил. И мисля също така, че екипчето ви е добро. Какво, искате ли ме?

Кларк кимна.

— Да. Мисля, че да.

— Почваме утре заранта, така ли? На какво ще летим?

— Обадих се на ония тарикати от Въздушни сили, за които ни каза. Ще ни отстъпят един МН-60.

— Много комшийско от тяхна страна. — За Малой това означаваше, че ще трябва да докаже, че е добър пилот. Перспективата не го притесни особено. — А семейството ми? Тази работа за малко ли е?

— Не, ще бъдеш на постоянна служба при нас. Ще се преместят тук по обичайните държавни условия.

— Това добре. Ще падне ли много бачкане?

— Дотук имахме две полеви операции: Берн и Виена. Не може да се каже колко работа ще се отвори в реални оперативни условия, но както ще се увериш, учебният режим тук е доста натоварен.

— Това ми пасва. Джон.

— Е, искаш ли да работиш при нас?

Въпросът изненада Малой.

— Това доброволно ли е?

— За всеки от нас кимна Кларк.

— Е, чакай да помисля — каза Малой. — Да. Можеш да ме запишеш.

 

 

— Може ли да задам един въпрос? — попита Попов в Ню Йорк.

— Разбира се отвърна босът. Знаеше какъв ще е въпросът.

— Каква е целта на всичко това?

— Засега не се налага да знаеш — последва очакваният отговор на очаквания въпрос.

— Все пак такива впечатляващи суми се харчат срещу никаква възвращаемост, доколкото мога да преценя. — Попов повдигна въпроса за парите преднамерено, за да види как ще реагира работодателят му.

Реакцията беше искрено отегчение:

— Парите не са важни.

И въпреки че отговорът не беше неочакван, той все пак изненада Попов. През цялата си професионална кариера в съветския КГБ той беше плащал нищожни суми на хора, които бяха рискували живота си и свободата си, често очаквайки много повече от това, което получаваха, защото твърде често материалът и информацията, която му доставяха, наистина имаха много по-висока стойност от това, което им се плащаше. Но този човек вече беше заплатил много повече, отколкото Попов беше разпределял за над петнадесет години работа като оперативен служител — и то за нищо, заради два нещастни провала. И въпреки това на лицето му не се четеше никакво разочарование, както виждаше Дмитрий Аркадиевич. За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Какво причини провала този път? — попита босът. Попов сви рамене.

— Имаха желание, но грешката им беше, че подцениха професионализма на полицаите. Ченгетата наистина се оказаха много опитни — увери той работодателя си. — Повече, отколкото и аз самият очаквах, макар че това не ме изненада особено. Много полицейски служби по света вече разполагат с високо обучени антитерористични групи.

— Австрийската полиция ли беше?

— Така казаха по медиите. Не съм се задълбочавал в проучванията си. Трябва Ли да го направя?

Поклащане на главата.

— Не, просто любопитство от моя страна.

„Така, значи не ти пука дали тези операции ще успеят, или ще се провалят — помисли си Попов. — Тогава защо, по дяволите, ги плащаш?“ В това нямаше никаква логика. Това щеше — трябваше — да разтревожи Попов, въпреки че не беше сериозно притеснен. Самият той забогатяваше от тези провали. Знаеше кой заплаща операциите и разполагаше е пълни доказателства — в брой, — ако се наложете да го доказва. Така че този човек не можеше да се обърне срещу него. Ако не друго, трябваше поне да се страхува от своя наемник, нали? Попов разполагаше с контакти сред терористичните кръгове и можеше също толкова лесно да ги обърне срещу човека, който осигуряваше пачките, нали така? Би било съвсем естествено този човек да се бои от него.

Но дали наистина? И ако изобщо този човек се боеше от нещо, какво ли можеше да е то? Плащаше за убийства… добре де, за опити за убийства, в най-добрия случай. Беше човек, разполагащ с огромни средства и власт, а хора като него се бояха да ги изгубят повече, отколкото ги плашеше смъртта. И в края на краищата, въпросът се свеждаше все до едно и също, каза си бившият офицер от КГБ: за какво, по дяволите, беше всичко това? Защо шефът го караше да урежда смъртта на тези хора… да не би да го правеше просто за да очисти останалите по света терористи? Дали в това имаше някакъв смисъл? Да използва Попов като примамка, като агент-провокатор, за да ги изкара на открито и после с тях да се справят добре обучените екипи за борба с тероризма? Дмитрий реши, че ще се наложи да спретне едно малко проучване на своя работодател. Едва ли щеше да е толкова трудно, а и нюйоркската Обществена библиотека се намираше само на два километра оттук, на Пето авеню.

— Що за хора бяха те?

— Кого имаш предвид? — попита Попов.

— Дортмунд и Фюрхтнер — уточни босът.

— Глупаци. Все още вярваха в марксизма-ленинизма. Умни по своему, интелигентни в техническо отношение, но политическата им преценка беше грешна. Неспособни за промяна, след като светът им се промени. Това е опасно. Не можаха да еволюират и заради това загинаха.

Не беше кой знае каква епитафия. Хора като тях бяха отрасли, изучавайки трудовете на Карл Маркс, Фридрих Енгелс и всички останали — същите личности, чиито думи Попов беше изучавал като млад, но още като момче самият Попов беше усетил нещата, а неговите пътувания по света като офицер от КГБ само бяха подсилили недоверието му към словата на тези мислители от миналия век. Още първият му полет на борда на въздушен лайнер американско производство му беше отворил очите. Но Ханс и Петра — виж, те бяха отрасли в капиталистическата система, бяха вкусили от всички нейни продукти и предимства, и въпреки това бяха решили, че в тяхната система липсва нещо, от което те имаха нужда. Може би ако бяха живели като него, помисли си Дмитрий Аркадиевич, в непрестанно неудовлетворение, изпитвайки непрестанното желание да бъдат част от нещо по-добро — но не. той винаги беше желал нещо по-добро за самия себе си, докато те винаги бяха искали да поведат другите към Рая, да ръководят и да направляват, като добри комунисти. И за да достигнат този утопичен мираж бяха готови да крачат през морета от невинна кръв. Глупаци… Неговият работодател прие съкратената версия на секналата им биография и продължи:

— Остани в града за няколко дни. Ще ти се обадя, когато ми потрябваш.

— Да, разбира се.

Попов стана и излезе от кабинета. Реши да се поразходи до библиотеката. Усилието може би щеше да прочисти главата му, а той имаше над какво да помисли. „Когато ми потрябваш“ можеше да означава поредна задача, и то скоро.

— Ервин? Аз съм Джордж. Как си, приятелю?

— Тази седмица беше пълна със събития — призна Остерман.

Личният му лекар го държеше на успокоителни, които според него не му действаха добре. Съзнанието му все още не можеше да се отърси от страха. Добре все пак, че Урсел се беше върнала. Беше пристигнала още преди спасителната акция и онази нощ — той си беше легнал чак в четири заранта — легна в леглото до него, просто за да го прегърне, и той се разтресе в ръцете й и заплака от ужаса, който бе успял да контролира до мига, в който онзи човек, Фюрхтнер, бе загинал само на метър вляво от него и дрехите му бяха опръскани с кръв и частици плът. Денглер беше преживял най-тежкото и нямаше да може да се върне на работа поне за една седмица, казваха лекарите. От своя страна, Остерман знаеше, че е длъжен да потърси онзи англичанин, който се беше озовал до него да го спаси.

— Виж, не мога да изразя колко съм щастлив, че го преживя и си добре, Ервин.

— Благодаря, Джордж — отвърна той на американския финансов министър. — Ти сега повече ли цениш телохранителите си, отколкото преди седмица?

— Естествено. Бас държа, че бизнесът в този бранш скоро ще процъфти.

— Възможност за инвестиции? — попита Остерман с уморена усмивка.

— Нямах предвид точно това — отвърна Уинстън почти през смях. Чак за смях май беше прекалено.

— Джордж? — Да?

— Те не бяха австрийци, както казват по телевизията и вестниците… и ме предупредиха да не го разкривам, но ти може би го знаеш. Бяха американци и британци.

— Знам, Ервин. Знам кои са, но нищо повече не мога да кажа.

— Аз им дължа живота си. Как бих могъл да възмездя този дълг?

— На тях затова им плащат. Това им е работата.

— Може би. Но все пак те спасиха моя живот, както и на служителите ми. Лично съм длъжен да им се отплатя. Има ли някакъв начин да направя нещо за тях?

— Не знам — призна Джордж Уилсън.

— Би ли могъл да разбереш? След като знаеш кои са, не можеш ли да разбереш? Те сигурно имат деца, нали? Мога да платя образованието им, да им уредя някакви стипендии…

— Вероятно не, Ервин, но мога да проверя — каза министърът и си записа. Това можеше да се окаже адски досадно за някои хора от службите за сигурност, но все пак трябваше да има някакъв начин, посредством някаква адвокатска фирма евентуално, за прикритие. На Уинстън му хареса, че Ервин държи да го направи. „Благородният дълг“ все още не беше мъртво понятие. — Е, сигурен ли си, че вече си наред?

— Благодарение на тях, Джордж, да.

— Чудесно. Благодаря ти. Радвам се, че те чух, приятелю. Ще се видим, като прескоча в Европа.

— Да, Джордж. Приятен ден.

— На теб също. Бай. — Уинстън превключи бутоните на апарата си. Защо да не го провери по редовния канал? — Мери, би ли ме свързала с Ед Фоли в ЦРУ?