Том Кланси
Дъга Шест (17)

16. Откритие

Успешното приключване на операцията в Световния парк се превърна в проблем за някои и един от тези някои беше полковник Нунсио. Местните медии решиха, че той е офицерът, командвал операцията, и той моментално беше обсаден с искания за подробности. Той до такава степен беше успял да изолира събитието от пресата, че дори началниците му в Мадрид имаха съвсем смътна представа какво всъщност е станало, и това обстоятелство също натежа при взимането на решение. Ето защо полковникът реши да пусне записа от Световния парк — смяташе, че това е възможно най-невинният материал, тъй като показваше съвсем малко. Най-интересната част беше десантът на екипа стрелци от хеликоптера на покрива на замъка до прозорците на контролната зала, а това, прецени Нунсио, си беше чиста дреболия — продължаваше не повече от четири минути, колкото Пади Конъли да постави зарядите на рамките на прозорците и да се отдръпне, за да ги взриви. Нищо от стрелбата вътре в помещението не беше записано, тъй като нали самите терористи бяха разбили наблюдателната камера. Елиминирането на часовия на покрива на зданието беше записано, но не бе пуснато поради отвратителната гледка на пръскащата се глава, а по същия начин се постъпи с последния — онзи, който се казваше Андре и който бе убил холандското момиче — тази сцена също беше записана, но беше изтрита по същата причина. Всичко останало беше пуснато. Разстоянието на камерите от сцената на събитията предпазваше участниците от възможността да бъдат разпознати. Пуснати бяха дори кадрите с хората от спасителния екип — лицата им не се различаваха — как носят някои от спасените деца — това нямаше да навреди на никого, най-малкото на този екип за специални операции от Англия, който си бе взел за спомен една тривърха шапка плюс орела на VI легион.

Черно-бялата видеолента беше излъчена по Си Ен Ен, по „Скай Нюз“ и други заинтересовани от събитието телевизионни агенции по света, за да придаде плът на коментара на репортерите, които се бяха струпали пред главния портал на Световния парк — бяха дошли да обясняват надълго и нашироко и, разбира се, погрешно, за страхотния опит на екипа за специални операции, изпратен от Мадрид, за да се справи с този акт на тероризъм.

Дмитрий Аркадиевич Попов го видя в апартамента си в Ню Йорк в осем часа вечерта, докато пушеше пура и пиеше водка. Видеокасетофонът му записваше материала за по-нататъшно подробно проучване. Щурмовата фаза, забеляза той, беше изпълнена експертно и според очакванията. Проблясъците светлина от взривовете го подразниха, тъй като не му даваха възможност да различи нищо, а парадът на спасителите след това беше предсказуем като утринната зора: пъргавите стъпки на командосите, преметнатите на ремък оръжия и дечицата в ръцете им. Е, съвсем естествено бе да изпитват възторг от успешното изпълнение на задачата. А продължението на репортажа показа как се отдалечават към една сграда, където сигурно имаше лекар, който да се погрижи за децата и по-специално за едно, леко ранено по време на операцията, както обясниха репортерите. А след това бойците излязоха навън и един замахна с ръка към каменната стена на зданието, за да запали кибритена клечка, която използва… …за да запали лула…

Да запали лула! Попов се изненада от собствената си реакция. Примигна и се наведе напред. Камерата не фокусира, но съвсем ясно се виждаше, че онзи пуши лула: пуфкаше дим на всеки няколко секунди и говореше с един от другарите си… не правеше нищо особено, просто изричаше спокойно някакви незаписани думи, като всички други такива хора след успешно изпълнение на бойна задача. Несъмнено обсъждаха кой какво е направил, кое е станало според плана и кое не. Все едно че бяха в някакъв клуб или бар, тъй като добре тренираните хора винаги говореха по един и същи начин при подобни обстоятелства — работата бе свършена и започваше фазата с обсъждането на поуките. Обичайният белег за професионализъм. После картината се смени и показаха в едър план някакъв американски репортер, който продължи да дрънка още малко, до прекъсването за поредните реклами, и щеше да продължи, както обяви говорителят от студиото, с някаква политическо събитие във Вашингтон. Попов пренави лентата, изкара я и се пресегна за друга. Пъхна я във видеото и я превъртя до инцидента в Берн, през фазата с обезвреждането и крайния епизод, където… да, един мъж си беше запалил лула. Това го беше запомнил — нали гледаше от другата страна на улицата.

После взе лентата с репортажа от виенския инцидент и… да, в края един мъж си беше запалил лула. Във всеки от трите случая имаше мъж, висок около сто и осемдесет сантиметра, който правеше един и същи жест с драскането на кибрита, държеше лулата си по един и същи начин и жестикулираше на някой друг, по един и същи начин…

— Добре, добре — каза Попов и прекара още половин час в пренавиване и връщане на лентите. Облеклото беше едно и също и в трите случая. Мъжът беше с един и същи ръст, с едни и същи жестове и стойка, оръжието бе преметнато по един и същи начин, всичко беше едно и също… А това означаваше един и същи мъж… в три различни държави.

Но този мъж не беше швейцарец, както не беше австриец или испанец. Попов се замисли за други факти, ‘ които можеше да различи от визуалната информация, с която разполагаше. На лентите се различаваха и други хора. Пушачът на лула често беше заедно с друг мъж, по-нисък от него, на когото онзи с лулата като че ли говореше с някакво приятелско уважение. Мяркаше се и още един, едър, мускулест, който на две от лентите мъкнеше тежка картечница, но на третата, на която носеше дете, картечницата я нямаше. Значи на лентите си той имаше двама, и може би трети мъж, които се бяха появили в Берн, във Виена и в Испания. Във всеки от случаите репортерите бяха приписали спасяването на местната полиция, но не, истината не беше такава! Тогава кои бяха тези хора, които се появяваха със скоростта и категоричността на мълния — в три различни държави… двата пъти, за да приключат операции, които той самият беше предизвикал, и веднъж, за да прекратят инцидент, започнат от други — а кои пък бяха те, той нито знаеше, нито го интересуваше. Репортерите твърдяха, че били поискали освобождаването на стария му приятел, Чакала. Глупаци. Французите щяха по-скоро да изхвърлят трупа на Наполеон от гробницата в Париж, отколкото да предадат този убиец. Илич Рамирес Санчес, наречен с бащиното име на Ленин от баща си — комунист. Попов разтърси глава, за да махне тази мисъл от ума си. Току-що беше открил нещо с изключителна важност. Някъде в Европа съществуваше екип със специално предназначение, който прекосяваше международните граници толкова лесно, колкото някой бизнесмен, качил се на самолет, който имаше свободата да действа в различни страни, който изместваше и вършеше работата на местната полиция… и я вършеше добре, експертно… а и тази, последната им операция, никак нямаше да им навреди, нали така? Престижът им и международното одобрение към тях само щеше да нарасне след освобождаването на децата в Световния парк…

— Добре, добре — отново прошепна той. Тази нощ беше разбрал нещо с изключителна важност и за да го отпразнува, си наля нова водка. Сега трябваше да го проследи по-нататък. Но как? Отказа се да мисли за това и заспа с тази мисъл, разчитайки на обучения си мозък да му предложи нещо.

 

 

Вече си бяха почти у дома. Оръжията им бяха надлежно разглобени и прибрани в пластмасовите куфарчета, а в поведението им вече не се четеше никакво напрежение. Някои от мъжете се майтапеха. Други обясняваха какво са направили на членовете на екипа, които не бяха имали шанс да участват пряко. Майк Пиърс, забеляза Кларк, говореше особено оживено със съседа си. Сега той беше убиецът номер едно на ДЪГА. Хомър Джонстън си приказваше нещо с Вебер… двамата бяха направили някакво споразумение, разбрали се бяха нещо помежду си. Вебер беше произвел красив, макар и извън правилника изстрел, за да изкара от действие узито на терориста, позволявайки на Джонстън да… „Ама разбира се — каза си Джон, — той не е искал просто да убие копелето, което застреля момиченцето.“ Беше поискал да го заболи, да го прати в ада със специално, лично послание. Трябваше да поговори със сержант Джонстън по този въпрос. Това беше категорично извън правилника на ДЪГА. Беше непрофесионално. Директното убийство на копелетата беше напълно достатъчно. Винаги можеш да разчиташ на Господ да се оправи с по-специалното отношение. Но пък… е, можеше да разбере това? Имаше преди време едно копеленце, Били, към което самият той беше приложил по-особен начин на разпит в камерата за декомпресия, и макар да си го спомняше със смесица от болка и срам, навремето го мислеше за справедливо… а и беше получил информацията, която му трябваше, нали? И все пак трябваше да поговори с Хомър, да го посъветва никога вече да не прави такова нещо. И Хомър щеше да го послуша, Джон знаеше това. Веднъж се беше изкушил, а обикновено веднъж беше достатъчно. Трябва да му е било много трудно да държи пръста си на спусъка и да гледа убийството на едно дете, и цялата сила, с която може моментално да отмъсти, да е в опитните му ръце, и въпреки това да не направи нищо. „Ти самият щеше ли да го направиш, Джон?“ — запита се Кларк и усети как колесникът опря в пистата на Херефорд.

От друга страна, неговата идея, възгледът му за ДЪГА действаше доста добре, нали? Три акции, три чисто изпълнени задачи. Двама убити заложници, единият още преди екипът му да пристигне в Берн, другият — малко след като пристигнаха в парка, нито един поради небрежност или грешка от страна на хората му. Представянето им дотук беше почти най-съвършеното от всичко, което беше виждал. Дори неговите приятели, зверовете от Трета ГСО във Виетнам, не бяха толкова добри, а това беше нещо, което той никога не беше очаквал да каже, нито да си помисли. Тази мисъл го споходи изведнъж и също толкова неочаквано той се просълзи, че е удостоен с честта да командва такива воини — да ги изпрати на акция и да ги върне като сега, усмихнати, мятащи снаряжението си на рамене, готови да слязат и да се качат в камионите. Неговите хора.

— Барът е отворен! — извика им Кларк.

— Малко е късно, Джон — отбеляза Алистър.

— Ако вратата е заключена, Пади ще я издуха — настоя Кларк с коварна усмивка.

Стенли помисли малко и кимна.

— Май си прав. Момчетата заслужават по някоя и друга халба.

Освен това той знаеше как да се оправя със заключени брави.

Влязоха в клуба направо с бойните си костюми. Барманът ги очакваше. Вътре имаше още няколко души, главно бойци от СВС, които допиваха последните си халби. Неколцина от тях изръкопляскаха. Джон пристъпи до бара и поръча бира за всички.

— Ей това най го обичам — каза Майк Пиърс и отри пяната от устата си.

— Двама ли, Майк? — попита Кларк.

— Аха — кимна Пиърс. — Оня на бюрото, при телефона. Тап-тап! — Пиърс опря два пръста в слепоочието си.

После още един, дето стреляше зад едно от бюрата. Скочих горе и му пуснах три, извъртях се и още три в тила. Чао, момчето ми. После още един заедно с Динг и Еди. Тая част от бачкането не би трябвало да ми харесва, знам, но… Но Боже мой, колко ми беше гот да сваля тези шибалници. Да убиват деца! Е, повече няма да правят такива работи! Не и докато съм жив.

— Добра работа свърши, Майк — каза Джон и вдигна чашата си за наздравица.

Майк поне нямаше да има кошмари, помисли си Кларк, докато отпиваше от тъмната бира, и се огледа. Джонстън бе сложил ръка на рамото на германеца и несъмнено му благодареше за чудесния изстрел, с който беше извадил от строя узито на убиеца. Кларк отиде при тях.

— Знам, шефе — каза Хомър веднага. — Никога вече, но проклет да съм, знаеш ли колко ми беше гот!

— Ти го каза: никога вече, Хомър.

— Слушам, сър. Просто дръпнах спусъка малко твърдо — каза Джонстън, за да си прикрие задника в официален смисъл.

— Лъжец с лъжец — отбеляза ДЪГА Шест. — Ще го приема… но само този път. А ти, Дитер? Добър изстрел, но…

— Знам, сър. — Германецът кимна смирено. — Но просто нямаше как. Ах, струваше си да се види как го улучи!

— Лесна цел — махна небрежно Джонстън. — Той стоеше мирно. Цап. По-лесно, отколкото да хвърляш стрелички.

Кларк потупа и двамата по раменете и отиде при Чавес и Прайс.

— Наистина ли трябваше да скачаш върху ръката ми?

— тъкмо се оплакваше Динг.

— Друг път минавай право през прозореца, а не под ъгъл.

— Добре. — Чавес отпи от бирата си.

— Как мина? — попита ги Джон.

— Като изключим, че ме улучиха на две места, не беше лошо — отвърна Чавес. — Ще трябва обаче да сменям жилетката. — Веднъж поразени, бронежилетките се смятаха за бракувани. Тази щеше да се върне на производителя за изследване как се е представила. — Кой беше той според теб, Еди?

— Последният, мисля. Онзи, дето стреля по децата.

— Е, това беше в плана — ние да спрем тези куршуми.Но ти, аз, Майк и Озо го разкъсахме. — На полицая, който се заемеше да възстанови този труп, щеше да му трябва шпакла и хладилна чанта, за да му събере мозъка.

В този момент към тях се приближи Хулио и възкликна:

— Ей, това беше голяма работа, момчета! — Беше доволен, че най-после е имал възможността да участва в бойна операция.

— Откога си бием мишените? — попита го Чавес. Вега го погледна малко объркано.

— Инстинкт. Беше толкова близо, че… Нали знаеш, сигурно можеше да го спипам жив, но… е, никой не ми е казвал да го правя, нали разбираш?

— Точно така, Озо. Това не беше част от задачата, не и при стая, пълна с деца.

Вега кимна.

— Знаеш, прищя ми се, пък и изстрелът си дойде автоматично, също като на тренировките. Както и да е, наистина мина добре, шефе.

— Някакъв проблем на прозореца? — поинтересува се Прайс.

— А, не. Изритах го добре и си се изби идеално. Ударих си малко рамото, докато минавах, но няма проблеми. Доста съм се напомпал. Но знаете ли, трябваше да ме пуснете аз да покривам децата. Аз съм по-голям, щях да спра повече куршуми.

Чавес не спомена, че се беше притеснявал за подвижността на Вега — погрешно, както се оказа. Важен урок, който беше научил. Колкото и да беше масивен, Озо се движеше много пъргаво и много по-леко, отколкото Динг беше очаквал. Този мечок можеше да танцува доста добре, въпреки че с неговите сто и двайсет кила беше малко едричък за балерина.

— Чудесна операция! — поздрави ги Бил Тоуни.

— Някакво развитие?

— Имаме възможна идентификация на един, онзи, дето уби детенцето. Французите прекараха снимката му през някаква полицейска информация и смятат, че може да е някой си Андре Хер, парижанин по рождение, смятат, че преди време е работил по поръчка на Аксион Директ, но нищо определено. Целият комплект снимки и отпечатъци сега пътува от Испания за Франция за допълнително разследване. Но не всички снимки ще бъдат от полза, така казаха.

— Да де, като светнеш нечие лице с няколко пръскащи се куршума, физиономията се променя — отбеляза с кикот Чавес. — Но по този въпрос не можем да направим нищо.

— И така, кой е предизвикал операцията? — попита Кларк.

Тоуни вдигна рамене.

— И по този въпрос няма никакво заключение. Това трябва да го разследва френската полиция.

— Би било хубаво да го разберем. Откакто сме дошли тук, имаме вече три инцидента. Не е ли множко? — попита Кларк, станал изведнъж сериозен.

— Множко е — съгласи се Тоуни. — Нямаше да е много преди десет или петнайсет години, но напоследък нещата са се поуспокоили. — Той сви рамене. — Може пък да е просто съвпадение или подражание, макар че…

— Подражание? Не бих казал — отбеляза Еди Прайс. — Не сме дали и най-малък повод за окуражаване на никое амбициозно терористче, а днешната операция би трябвало да ги накара съвсем да си подвият опашките.

— Това ми се струва логично — съгласи се Динг. — Обаче дали да не предприемем още една стъпка, мистър К? Да ги подплашим съвсем?

— Да излезем публично? — Кларк поклати глава. — Това никога не е било част от плана, Доминго.

— Добре де, ако целта е да изкараме тези копелета на открито, това е едно. Но ако е да ги накараме да премислят два пъти, преди да предприемат нещо — тоест да спрем терористичните инциденти изобщо, — това е съвсем друга работа. Ако излезем легално, това може да ги накара да си свият перките и да се върнат да мият автомобили или каквото там по дяволите бачкат, когато не се опитват да се правят на дяволи. Сдържаност, нали така се нарича, когато става дума за държави. Дали би подействало на манталитета на един терорист? Виж, това е нещо, което си струва да се обсъди с доктор Белоу, Джон.

Чавес пак го беше изненадал. Три последователни успеха, всички показани по телевизията, можеха като нищо да повлияят на все още оцелелите терористи в Европа и навсякъде по света. Това наистина си струваше да се обсъди с Пол Белоу. Но все още беше твърде рано за подобен оптимизъм… Джон отпи замислено от бирата си. Купонът беше започнал да се разпада. Беше изминал един много дълъг ден за бойците на ДЪГА и един по един те започнаха да оставят чашите си на бара, който трябваше вече отдавна да е затворил, и да се запътват към вратата, за да се приберат по домовете си. Още един ден и още една изпълнена задача. А вече беше започнал новият ден и само след няколко часа те щяха да се събудят, за да започнат утринния си крос и поредния ден с обичайната си тренировка.

 

 

— Да не би да се канехте да ни напуснете? — попита тъмничарят затворник Санчес с тон, пропит с ирония.

— Какво искате да кажете? — отвърна Карлос.

— Някои ваши приятели вчера се държаха доста лошо — отвърна му униформеният пазач и му подхвърли копие от „Фигаро“ през вратата. — Повече няма да го правят.

Снимката на първа страница беше взета от видеозаписа на Световния парк: качеството беше отчайващо лошо, но бе достатъчно ясна, за да се различи някакъв войник, облечен в черно и носещ дете, а първият параграф на репортажа казваше всичко. Карлос зачете материала и изпита мрачно отчаяние. Някой беше чул искането му, но нищо не беше се получило. Животът в тази каменна килия му намигаше подигравателно. Той вдигна очи към слънцето, проникващо отвисоко през единствения прозорец. Живот. Дълъг, вероятно здравословен и определено сив и мизерен. Когато свърши статията, ръцете му смачкаха вестника. По дяволите испанската полиция! По дяволите целият свят!

 

 

— Да, видях го по новините снощи — каза той в слушалката, докато се бръснеше.

— Трябва да те видя. Имам да ти покажа нещо — каза гласът на Попов. Беше малко след седем сутринта.

Мъжът се замисли. Попов беше умно копеле, което си беше изпълнило задачите, без да задава много въпроси… а и нямаше особени документални следи, нещо, с което адвокатите му да не можеха да се оправят, ако се стигнеше до това, а и едва ли щеше да се стигне. Освен това имаше много начини да се справи с Попов, ако се наложеше.

— Добре, ела в осем и петнайсет.

— Тръгвам веднага — отвърна руснакът и прекъсна линията.

 

 

Пит вече агонизираше. Време беше да го преместят. Килгор се разпореди незабавно и двама санитари, облечени в нови защитни костюми дойдоха, натовариха алкохолика на една болнична количка и го откараха в клиничния отдел. Килгор тръгна след тях. Клиничният отсек представляваше точно копие на помещението, в което уличните отрепки се изтягаха по цял ден и се наливаха с пиене, очаквайки, без да го знаят, края на симптомите си. Сега той ги беше докарал всичките до точката, при която нито алкохолът, нито умерените дози морфин можеха да притъпят болките. Санитарите положиха Пит на едно легло, до което имаше електронно управляема система с банки. Килгор вкара иглата в главната вена на Пит, превключи електронното табло и секунди след това пациентът се отпусна, макар „Шива“ да продължаваше да го яде жив. Друга интравенозна система щеше да го подхранва, за да поддържа телесните му функции и да му вкарва всевъзможни лекарства, за да се установи дали някои от тях няма да имат благоприятен ефект срещу „Шива“. Разполагаха с цял склад от такива лекарства, вариращи от антибиотици — за които се предполагаше, че ще бъдат безполезни срещу тази вирусна инфекция — до Интерлевкен-2, който, смятаха някои, можеше и да помогне, плюс омаломощени антитела на „Шива“, взети от опитни животни. Нито едно не се очакваше да подейства, но трябваше да се проверят всички, за да са сигурни, че няма да помогнат, иначе можеха да ги изненадат, когато епидемията се разпространеше. Ваксината Б се очакваше да подейства и сега се изпробваше върху новата контролна група от човешки индивиди, отвлечени от баровете на Манхатън, наред с прословутата Ваксина А, чието предназначение беше твърде различно от това на Б. Нанокапсулите, създадени в другия край на сградата, щяха наистина да свършат голяма работа.

 

 

Обект Ж4, Мери Банистър, усещаше болки в стомаха и засега само леко неразположение, но това не я безпокоеше особено. Такива неща бяха обичайни и на нея не й беше чак толкова зле — няколко хапчета антиацид сигурно щяха да помогнат, и тя си взе от добре зареденото медицинско шкафче. Като изключим това, тя се чувстваше твърде сладко, усмихваше се на себе си в огледалото и това, което виждаше, й харесваше — младичка, привлекателна жена, облечена в розова копринена пижама. С тази мисъл тя излезе от стаята, с разпусната пухкава коса и пружинираща походка. Чип я чакаше в дневната, четеше някакво списание, отпуснат на дивана, и тя отиде право при него и седна.

— Здрасти, Чип.

— Здрасти, Мери. — Той отвърна на усмивката й и я погали по ръката.

— Повиших валиума в закуската й — каза Барбара Арчър в контролната зала, докато настройваше камерата на близък план. — Както и другото. — „Другото“ беше медикамент за притъпяване на половите задръжки.

— Днес изглеждаш много хубава — каза Чип.

— Много си мил. — Отново усмивка.

— Изглежда много унесена.

— Би трябвало — отбеляза хладно Арчър. — Толкова съм й вкарала, че и монахиня ще зареже обета си и ще тръгне за мъж.

— А той?

— О, той… полови хормони не съм му давала. — Доктор Арчър придружи думите си с лек кикот.

В потвърждение на което Чип се наведе и целуна Мери по устните. Двамата бяха сами в дневната.

— Как изглежда кръвната й картина, Барб?

— Гъмжи от антитела и започват да се появяват малки тухлички. Симптомите трябва да се появят след няколко дни.

— Яж, пий и се весели, народе, защото другата седмица ще умреш — отбеляза лекарят.

— Колко жалко — съгласи се доктор Арчър. Лицето й изразяваше толкова чувство, колкото би изпитал човек, когато види мъртво куче в канавката край пътя.

— Хубава фигура има — каза мъжът, когато горната част на пижамата започна да се свлича. — Не съм гледал порно от доста време, Барб. — Видеолентата се въртеше, разбира се. Протоколът на експериментите беше железен. Всичко трябваше да се записва, за да може персоналът да следи цялата изпитателна програма. „Хубави цици“ — помисли си мъжът едновременно с Чип, малко преди той да ги погали на екрана.

— Когато дойде, беше доста срамежлива. Транквилизаторите наистина действат, потискат ги.

Поредното клинично наблюдение. От този момент нататък нещата започнаха да се развиват бързо. Двамата лекари отпиваха от кафето си и наблюдаваха. Транквилизатори или не, основните човешки инстинкти се задвижиха и само след пет минути Чип и Мери започнаха да се чукат лудо, с обичайните звукови ефекти, а след още няколко лежаха един до друг върху мъхестия килим и се целуваха уморено и доволно; ръката му галеше гърдите й, очите му бяха притворени, дишаше дълбоко и равномерно, изтегнат по гръб.

— Е, Барб, ако не друго, имаме поне по едно хубаво развлечение за уикенда за нашите двойки тук — отбеляза мъжът с лукава усмивка. — Колко предполагаш ще мине, докато кръвта му прихване?

— Три-четири дни, докато започне да показва антитела. — Чип не беше минал през „душа“ като Мери.

— Какво става с опитните с ваксините?

— Четирима са с А. Оставили сме трима незаразени обекти за изпитанията с Б.

— Охо? И кои оставяме живи?

— М2, МЗ и Ж9 — отвърна доктор Арчър. — Те, изглежда, имат правилни възгледи. Един дори е член на клуб „Сиера“, представяш ли си? Другите обичат дивата природа и би трябвало да приемат това, което правим.

— Политически критерии при научни изпитания… ама къде отиваме ние? — попита с усмивка мъжът.

— Ами, щом ще живеят, по добре да са хора, които ще могат да го приемат — отбеляза Арчър.

— Така е. — Кимване. — До каква степен сме сигурни с Б?

— Много голяма. Очаквам да се окаже деветдесет и седем процента ефективна, може би малко повече — каза тя сдържано.

— Но не и сто?

— Не, „Шива“ е малко гадничък за толкова — поясни Арчър. — Опитите с животните са малко жестоки, признавам, но резултатите следват компютърния модел почти точно. В това отношение Стив се оказа много добър.

— Берг е много способен — съгласи се докторът. — Но знаеш ли, Барб, това, което правим тук, не е съвсем…

— Знам — каза тя. — Но всички го знаехме, когато дойдохме.

— Така е.

Той кимна покорно, притеснен от вътрешния си глас. Е, неговото семейство щеше да оцелее, а и освен това споделяше неговата любов към планетата и нейните многообразни обитатели. Но… но, тези две същества на телеекрана — те бяха човеци, също като него самия, а той току-що беше надничал в интимните им преживявания като някакъв перверзен тип. О, да, те го бяха направили само защото бяха задръстени с дрога, дадена им чрез храната или под формата на хапчета, но двамата бяха осъдени на смърт и…

— Слушай, я се стегни! — скастри го Арчър, сякаш разчела мислите му. — Те поне получиха малко любов, нали? Това е адски много повече от онова, което ще получи останалата част от света…

— Не съм длъжен да ги гледам. — Да бъде воаьор не влизаше в неговите представи за забавно и той много често си повтаряше, че няма да му се наложи да наблюдава това, на което помагаше да започне.

— Не, но все пак ще го разберем. Ще го показват по телевизионните новини, нали? Но тогава наистина ще бъде твърде късно и ако те разберат, последният им съзнателен акт ще бъде да се вдигнат срещу нас. Виж, тази част от програмата наистина ме тревожи.

— Проектният комплекс в Канзас е адски добре защитен, Барб — увери я мъжът. — А този в Бразилия още повече. — Където евентуално щеше да отиде и той. Джунглата винаги го беше очаровала.

— Можеше да бъде и по-добре — каза Барбара Арчър.

— Светът не е лаборатория, докторе, не забравяй.

„Та нима не е тъкмо в това предназначението на проект «Шива», Господи?“ — зачуди се той. Е, още една представа, която трябваше да изостави. Не беше чак толкова циничен, та да намеси Бог в това, което правеха. Природата, може би, което все пак не беше съвсем същото.

 

 

— Добро утро, Дмитрий — поздрави той, докато влизаше в кабинета си.

— Добро утро — отвърна бившият разузнавач и стана — европейски обичай, идващ от монархическите времена, привнесъл се по някакъв начин в марксистката държава, отгледала и обучила руснака, който сега живееше в Ню Йорк.

— Какво ми носиш? — попита шефът.

— Нещо твърде интересно — каза Попов. — Доколко е важно, не съм сигурен.

— Окей, да го видим. — Той седна и се извърна на въртящия се стол, за да включи кафе-машината на бюрото си.

Попов отиде до отсрещната стена, приплъзна панела, закриващ електронното оборудване, взе дистанционното и включи големия телевизор и видеокасетофона. После пъхна една касета.

— Това е телерепортажът от Берн — обясни той на работодателя си. Лентата превъртя само тридесет секунди, преди да я спре и извади, след което пъхна друга. — Виена — обяви той и натисна бутона за старт. Нов епизод, продължил не повече от минута. Извади и нея. — Снощи, в парка в Испания. — Този откъс продължи малко повече от минута, преди да го спре.

— Е, и?

— Някакъв коментар?

— Някакви типове, пушат… един и същ, това ли искаш да ми кажеш?

— Точно така. Във всичките три епизода — един и същи мъж, или поне така изглежда.

— Продължавай — подкани го работодателят му.

— Една и съща група за специални операции е реагирала и е приключила и трите инцидента. Това е много интересно.

— Защо?

Попов търпеливо си пое въздух. Този човек можеше да е гений в някои области, но в други си беше дете, изгубено в гората.

— Един и същи екип е реагирал на инциденти в три отделни държави, с три различни национални полицейски сили, и във всичките три случая този специален екип е поел нещата от ръцете на тези три различни национални полицейски агенции и се е справил със ситуацията. С други думи, в момента съществува някакъв специален екип, който се ползва с международно доверие и който е съставен от бойци за специални операции… бих допуснал, че са по-скоро военни, отколкото полицаи… които понастоящем действат в Европа. В медиите изобщо не се споменава за такава група. Следователно тя е „черна“ група, много дълбоко засекретена. Мога да предположа, че е някакъв вид екип на НАТО, но това е субективно предположение. А сега — продължи Попов — имам няколко въпроса.

— Давай — кимна му шефът.

— Ти знаеше ли за този екип? Знаеше ли, че съществува?

— Не. — Шефът се извърна, за да си сипе кафе.

— Можеш ли да разбереш нещо за тях? Свиване на раменете.

— Може би. Защо смяташ, че е важно?

— Това зависи от един друг въпрос… защо ми се плаща, за да подтиквам терористите да вършат разни работи?

— Не е необходимо да знаеш това, Дмитрий.

— Напротив, много е необходимо. Човек не може да планира бойни операции срещу сложен противник, без да има някаква представа за крайната цел. Това просто е невъзможно да стане. Нещо повече, в тези операции са вложени значителни суми. Тук трябва да има някакъв смисъл. И аз трябва да знам какъв е той. — Неизказаната част, която се долови между думите му, беше, че той наистина иска да знае и че все някак смята да го разбере, независимо дали ще му го кажат, или не.

Работодателят знаеше, че собственият му живот в известен смисъл е в ръцете на този бивш руски „призрак“.

Той можеше да отрече всичко, което този човек би казал пред широката общественост, и дори разполагаше с възможности да направи така, че той да изчезне — вариант, който не изглеждаше толкова привлекателен, колкото в някой филмов сценарий, тъй като Попов, от своя страна, можеше да каже на други или да остави писмени свидетелства.

Банковите сметки, от които Попов беше теглил сумите, бяха грижливо препрани, разбира се, но все оставаше по някоя следа, която един умен следовател можеше да успее да проследи в обратна посока, достатъчно близо до него, за да предизвика известни притеснения. Проблемът с електронните банкови трансфери беше в това, че винаги оставаше някаква електронна диря, а банковите записи бяха едновременно и кодирани, и с фиксирани количества, така че някаква връзка можеше да изплува на повърхността. А това можеше да предизвика затруднения. По-лошото беше, че той не само не можеше току-така да си го позволи, но че такъв развой можеше да се окаже сериозно препятствие пред по-голямата операция, която в момента беше в пълен ход на толкова различни места, като Ню Йорк, Канзас и Бразилия. И Австралия, разбира се, в което се съдържаше целият смисъл на неговите занимания.

— Дмитрий, ще ми позволиш ли да помисля над всичко това?

— Да, разбира се. Казвам само, че ако искаш да върша своята работа ефективно, трябва да знам повече. Ти със сигурност разполагаш с други доверени хора. Покажи им тези ленти и разбери дали и те смятат информацията за значима. — Попов стана. — Обади ми се, когато имаш нужда от мен.

— Благодаря ти за информацията. — Мъжът изчака, докато вратата се затвори, след това набра един номер — знаеше го наизуст.

Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу:

— Здравейте. Вие звъните на Бил Хенриксен. Съжалявам, но в момента не съм вкъщи. Защо не опитате в кабинета ми?

— По дяволите! — изруга босът, после му хрумна нещо и той вдигна дистанционното на телевизора и започна да превключва каналите. Си Би Ес, Ен Би Си…

— Но да убият болно дете — възрази водещият на предаването „Добро утро, Америка“ на Ей Би Си.

— Чарли, още преди много време Ленин е заявил, че предназначението на тероризма е да тероризира. Ето, това са те, и точно това правят. Все още живеем в опасен свят, може би дори още по-опасен напоследък, след като не съществуват държави, които, макар да поддържаха терористи, все пак налагаха известни ограничения в поведението им. Тези ограничения вече не съществуват — каза Хенриксен. — Тази група, както съобщиха, е искала старият им приятел Карлос Чакала да бъде освободен от затвора. Е, не подейства, но си заслужава да отбележим, че те се бяха погрижили добре да опитат една класическа терористична акция, за да осигурят освобождаването на своите. За щастие, акцията им се провали благодарение на испанската полиция.

— Как би оценил представянето на полицията?

— Много добро. Всички те явно се обучават по един и същ учебник, разбира се, а най-добрите от тях тренират на разменни начала във Форт Браг и в Херефорд в Англия, както и на други места, в Германия и Израел например.

— Но все пак едно от похитените деца беше убито.

— Чарли, невъзможно е да се спрат всички — отвърна с тъга експертът. — Може да си на три метра от него, със заредено оръжие в ръцете, но да не можеш да предприемеш нищо, защото ако го направиш, можеш да предизвикаш убийството на още заложници. И на мен ми е не по-малко мъчно за това дете, отколкото на теб, но тези хора повече няма да вършат такива неща.

— Е, благодаря, че дойде. С вас беше Бил Хенриксен, президент на „Глобъл Секюрити“ и консултант на Ей Би Си по тероризма. Прекъсваме за реклама.

На бюрото си той имаше номера на пейджъра на Бил. Набра го и вкара личния си телефонен номер. След четири минути телефонът иззвъня.

— Да, Джон, какво има? — В клетъчния телефон се чуваше уличен шум. Хенриксен сигурно току-що бе излязъл от студиото на Ей Би Си и отиваше към колата си.

— Бил, трябва да се видим в кабинета ми, колкото се може по-скоро. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Разбира се. След двайсет минути съм при теб.

Осемнадесет минути след телефонния разговор Хенриксен нахълта в кабинета.

— Какво става?

— Хванах те по телевизията тази сутрин.

— Винаги ме викат за тия работи — каза Хенриксен. — Обезвреждането на тия копелета беше голяма работа, поне според онова, което показаха от репортажа по телевизията. Останалото ще го получа.

— Охо?

— Да, имам подходящите връзки. Записът, който пуснаха, беше доста окастрен. Моите хора ще получат лентите от испанците за анализ — материалът не е секретен.

— Виж това — каза му шефът, превключи телевизора на видео и пусна касетата от Световния парк. После стана, за да сложи касетата от Виена. Трийсет секунди от нея — и после Берн. — Е, какво мислиш?

— Един и същ екип и в трите случая? — учуди се гласно Хенриксен. — Явно така изглежда. Но кои са те, по дяволите?

— Знаеш кой е Попов, нали?

— Да. Оня тип от КГБ. Той ли се е докопал до това?

— Аха. — Кимване. — Преди по-малко от час дойде, за да ми покаже тези ленти. Притесняват го нещо. А теб?

Бившият агент на ФБР отвърна с гримаса.

— Не съм сигурен. Най-напред бих искал да разбера нещо повече за тях.

— А можеш ли?

— Мога да поговоря с някои връзки, да поразбутам някои храсти, да видим откъде ще изскочи заекът. Работата е, че ако наистина съществува някакъв черен екип за специални операции, аз вече трябваше да знам за тях. Искам да кажа, че контактите ми в тоя бизнес никак не са лоши. А ти?

— И аз сигурно мога да опитам едно-друго. Кротко. Да речем, ще го замаскирам като най-обикновено любопитство.

— Окей, ще поразровя. Какво друго ти каза Попов?

— Иска да знае защо го карам да прави тези неща.

— Това е проблемът с „призраците“. Винаги искат да знаят. Той си мисли какво ли ще стане, ако започне някоя акция и вземат, че заловят някого. Много често те се разпяват като шибани канарчета, щом ги натикат в дранголника. Ако някой го посочи, е загубен. Признавам, че е малко вероятно, но е възможно, и затова „призраците“ са обучени да бъдат предпазливи.

— Ако се наложи да го разкараме? Нова гримаса.

— С такова нещо трябва много да внимаваш. Може да е оставил някое пакетче при приятел. Не може да се разбере дали го е направил, но аз бих приел, че е. Както ти казах, те са обучени да бъдат предпазливи. Тази операция съвсем не е безрискова. Знаехме го още когато я започнахме. Докъде сме стигнали с техническите…

— Много близо. Изпитателната програма се движи добре. Още някой месец и ще знаем всичко, което ни трябва.

— Добре. Единственото, което ми остава, е да получа договора със Сидни. Ще летя утре. Тези инциденти няма да навредят.

— С кого ще работиш там?

— Австралийците си имат своя СВС. Смята се, че е малка… много добре обучени, но с най-новото оборудване не са много наясно. Това е въдичката, която смятам да използвам. Нося им това, което им трябва, срещу цена — подчерта Хенриксен. — Я пусни пак касетата, оная с испанската работа…

Джон стана от бюрото си, вкара касетата и я пренави до началото на излъчения телерепортаж. Показваше как щурмовият екип дебаркира с въжета от хеликоптера.

— По дяволите, това го бях изпуснал! — призна експертът.

— Кое?

— Трябва ни пълният вариант на записа, но това не ми прилича на полицейски вертолет. Това е „Сикорски“ Н-60.

— Е, и?

— Е, и, шейсетиците никога не са били предназначени за гражданска употреба. Виж как са намацали ПОЛИЦИЯ на едната страна! Това е камуфлаж. Това не е полицейски хеликоптер, Джон. Военен е… и след като има сонда за презареждане — добави той и посочи — значи е за специални операции. Това означава ВВС на САЩ, човече! И също така ни подсказва къде е базата на тези хора…

— Къде?

— В Англия! Въздушните сили имат специално оперативно крило, базирано в Европа: част в Германия, част в Англия… МН-60К, мисля че това е версията на хеликоптера. Предназначен е за издирване и спасяване на личен състав при бойни условия и за транспортиране на хора на специални места за специални задачи. Ей, твоят приятел Попов е прав! Наистина има специален екип, който се справя с тия неща, и тези хора имат американска поддръжка, ако не и много повече. Въпросът е, кои по дяволите са те?

— Това важно ли е?

— Потенциално, да. Ами ако австралийците се обърнат към тях с молба да им помогнат за работата, която аз се опитвам да поема, Джон? Това може да прецака всичко.

— Ти разшавай твоите връзки. Аз ще задвижа моите.