Том Кланси
Дъга Шест (40)

39. Хармония

На Нунън му се струваше странно, че пътува в един самолет със самопризнал се съучастник в опит за масово убийство, без лицето да е с белезници на ръцете, усмирителна риза или някакво друго средство за задържане. Но от практическа гледна точка, какво можеше да направи той и къде можеше да отиде? Възможно беше да отвори врата и да скочи, но според агента на ФБР Джиъринг нямаше вид на човек, склонен към самоубийство, а Нунън беше дяволски сигурен, че на този тип няма да му хрумне да похити самолета и да го насочи към Куба. Затова Тим Нунън само продължаваше да държи под око пленника, докато в същото време обмисляше обстоятелството, че е задържал тази отрепка на друг континент, в различен часови пояс и друго полукълбо, на противоположната страна на часовата мрежа. Самият той бе участвал в залавянето на Фуад Юнис в Източното Средиземноморие преди единадесет години, но смяташе, че за ФБР това бе може би най-близкият случай до този момент с арестуване на престъпник извън страната и връщането му у дома. Почти дванайсет хиляди мили. По дяволите. Цената на всичко това беше едно пътуване по въздуха, от което тялото му се беше съсипало и просто плачеше за малко раздвижване. Трябваше да предаде пленника си, когато пристигнеха във Вашингтон, но на кого и под чие попечителство?

 

 

— Окей — каза Кларк. — Те пристигат в „Андрюс“ след два часа, след което отиваме в „Поуп“ и там решаваме какво да правим.

— Явно вече имаш някакъв план, Джон — отбеляза Фоли. Той познаваше Кларк от достатъчно време, за да може да долови блясъка в очите му.

— Ед, този случай поверен ли ми е, или не? — попита Кларк.

— В рамките на разумното, Джон. Дай да се опитаме да не предизвикваме ядрена война или нещо подобно, нали?

— Ед, не разбираш ли, че това никога няма да стигне до съда? Ами ако Брайтлинг е наредил да унищожат всички физически доказателства? Не е трудно да се направи, нали? По дяволите, за какво си говорим с теб? Няколко буркана с биобоклуци и няколко компютърни записа. На пазара има програми, които ще ти изтрият автоматично всички файлове така, че нищо да не намериш от тях, нали?

— Прав си, но някой може да има разпечатки и един добър обиск…

— И какво ще се получи тогава? Глобална паника, когато хората разберат какво може да им причини една биокомпания, ако пожелае. Каква ще бъде ползата от това?

— Сложи вътре и един старши съветник на президента, нарушил мерките за сигурност. Боже мой, това никак няма да е добре за Джак, нали? — Фоли замълча. — Но ние не можем да убием тези хора, Джон! Каквито и да са, те са граждани на САЩ и имат права, нали?

— Знам, Ед. Но не можем и да ги оставим, а вероятно не можем и да ги осъдим, нали? Какво ни остава тогава? — Кларк замълча. — Ще опитам нещо творческо.

— Какво?

Джон Кларк обясни намеренията си.

— Ако решат да се бият, тогава нещата стават по-лесни за нас, нали?

— Двадесет души срещу може би петдесетима?

— Моите двадесет — всъщност петнадесет — срещу тези мухльовци? Не ме разсмивай, Ед. В морално отношение може да е равно на убийство, но не и в законово.

Фоли се намръщи, загрижен не на шега какво може да се получи, ако всичко това стигне до медиите, но нямаше особена причина това да се случи. Общността на групите за специални операции пазеше немалко тайни, повечето от които биха изглеждали доста зле в публичните медии.

— Джон — промълви той най-сетне.

— Да. Ед?

— Гледай да не те хванат.

— Никога не се е случвало, Ед — напомни му ДЪГА Шест.

— Одобрявам — заяви директорът на Централно разузнаване, зачуден по какъв начин ще обясни всичко това на президента на Съединените щати.

— Мога ли да използвам стария си кабинет? — Кларк трябваше да проведе няколко телефонни разговора.

— Разбира се.

 

 

— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита генерал Сам Уилсън.

— Да, генерале, мисля, че ще свърши работа.

— Мога ли да попитам за какво ти е?

— Нещо поверително — отговори Кларк.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Съжалявам, Сам. Можеш да пробваш с Ед Фоли, ако искаш.

— И ще го направя — изръмжа генералът.

— От моя страна проблеми няма, сър. — Кларк се надяваше, че последното „сър“ ще успокои наранените му чувства.

Не ги успокои, но Уилсън беше професионалист и знаеше правилата.

— Добре, чакай да завъртя няколко телефона.

Първият от които стигна до Форт Камбъл, Кентъки, казармата на Сто и шестдесети авиационен полк за специални операции, чийто командващ офицер, полковник, направи очакваните възражения, които, също както можеше да се очаква, бяха отхвърлени. Този полковник на свой ред вдигна друг телефон и се разпореди един хеликоптер на Специални операции, „Найт Хоук“ МН-60К, да бъде докаран във военновъздушна база „Поуп“ заедно с поддържащ екипаж за прехвърляне до място, което на него лично не му беше известно. Следващото телефонно обаждане стигна до един офицер от ВВС, който си записа и каза само „слушам, сър“, като дисциплиниран служещ от авиацията. Останалото в организирането на нещата си беше чисто упражнение по електроника, звънене по шифровани телефони и издаване на заповеди на хора, които, за щастие, бяха свикнали с подобни неща.

 

 

Още преди време Доминго Чавес се беше научил да не разсъждава много за нещата, които правеше за страната си срещу 82 450 долара годишна заплата, която сега получаваше като среден кадър на ЦРУ. Имаше магистърска степен по международни отношения, които той на шега наричаше „една страна се ебава с друга страна“… но сега не ставаше дума за страна, а за корпорация. Откога те бяха започнали да си въобразяват, че могат да играят игри на такова равнище? Може би това беше „Новия световен ред“, за който веднъж бе говорил президентът Буш. Ако беше това, на командира на Екип 2 не му се струваше много смислено. Правителствата се избират, общо-взето, от гражданите и отговарят пред тях. Корпорациите отговарят — доколкото изобщо го правят — пред своите съпритежатели на дялове. А това не беше съвсем едно и също. За корпорациите се предполагаше, че се контролират от правителствата в страните, където са регистрирани, но сега всичко се променяше. Тъкмо частните корпорации произвеждаха и определяха основните инструменти, които хората по целия свят използваха в ежедневието си. Променящият се технологичен свят беше дал огромно могъщество в ръцете на относително малки организации и сега той се чудеше дали това беше за добро, или за лошо. Е, ако човешкият прогрес зависеше от правителствата, то хората все още щяха да яздят коне и да пътуват с параходи. Но в този „Нов световен ред“ нещата все пак трябваше да се държат под някакъв контрол и някой трябваше да се позамисли над това, реши Чавес, когато самолетът спря на пистата в „Андрюс“. Поредният; анонимно син фургон на ВВС се приближи до стълбата още преди двигателите да бяха спрели.

 

 

— Още ли трупаш полетни часове, Доминго? — попита Джон от бетонната рампа.

— Така изглежда. Да не би вече да ръся перушина? — попита уморено Чавес.

— Засега само още един подскок.

— Докъде?

— Браг.

— Тогава давай да тръгваме. Не искам да привиквам със стоенето на едно място.

Имаше нужда от бръснене и душ, но това също можеше да почака за Форт Браг. Скоро се озоваха в друг самолет за близки полети на ВВС, който се издигна и пое на югозапад. Този скок се оказа благословено кратък и приключи във военновъздушна база „Поуп“, в съседство с казармите на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия във Форт Браг, Северна Каролина, и също така дом за „Делта Форс“ и други групи за специални операции.

За пръв път някой беше помислил какво да правят с Уил Джиъринг и Нунън беше доволен. Трима военни полицаи го отведоха в складовите помещения на базата. Останалите хора от пътуването отидоха в ергенските офицерски квартири.

Чавес се зачуди дали бельото му ще може да се изпере достатъчно добре, за да се използва отново. Но след това се изкъпа и намери на поставката над умивалника в банята самобръсначка, с която можа да свали наболата черна четина от своето — помисли си той — мъжествено лице. Излезе и намери чисто бельо.

— Накарах хората от базата да се погрижат.

— Благодаря ти, Джон. — Чавес навлече белите боксерки и тениската, след което се зае с Униформата за бойни действия — БДУ — в маскировъчен цвят за горски условия, чиито части бяха подредени на леглото, чак до чорапите и ботите.

— Дълъг ден?

— По дяволите, Джон, цял дълъг месец, докато се върна от Австралия. — Той седна на леглото, след което се замисли за миг и опъна гръб върху завивката. — Сега какво?

— Бразилия.

— Защо?

— Те заминаха там. Проследихме ги и имам въздушни снимки на мястото, където лагеруват.

— Значи отиваме им на гости?

— Да.

— И да направим какво, Джон?

— Да приключим с тази работа веднъж и завинаги, Доминго.

— Мен ме устройва, но дали е законно?

— Ти откога започна да се грижиш за тия работи?

— Женен човек съм, Джон, и съм баща, забрави ли? Сега трябва да бъда по-отговорен.

— Достатъчно е законно, Динг — отвърна тъст му.

— Щом казваш. Сега какво правим?

— Сега дремни малко. Останалата част от екипа пристига след час.

— От кой екип?

— Всички, които могат да се движат и стрелят, синко.

— Муй биен, шефе — отвърна Чавес и притвори очи.

 

 

„Бритиш Еъруейз“ 737–700 се задържа на земята колкото може по-кратко, презареди от една цистерна на ВВС и отново излетя за Международно летище „Дълес“ до Вашингтон, където присъствието му нямаше да предизвика някакви коментари. Бойците на ДЪГА бяха откарани на безопасно място и ги оставиха да си починат. Това леко ги разтревожи. Да ги оставят да починат обикновено означаваше, че скоро почивката ще се окаже нещо, което много ще им липсва.

Кларк и Алистър Стенли заседаваха в една стая на Главната квартира на Обединеното командване на Специални операции — с нищо незабележима сграда срещу малък паркинг.

— Е, какво става сега? — попита полковник Уилям Байрън.

Наричан от колегите си „Малкия Уили“, полковник Байрън притежаваше възможно най-неуместния прякор в армията на Съединените щати. Висок точно метър и деветдесет и два и с близо сто и пет килограма тегло, без никакви тлъстини, Байрън беше най-едрият мъж в ОКСО. Този прякор датираше още от Уест Пойнт, където той бе пораснал с петнайсет сантиметра и също толкова килограми след четири години тренировки и здраво ядене и където беше приключил като защитник в армейския отбор по американски футбол, разбил флотския тим със съкрушителната разлика от 35:10 в есенния класически турнир на Стадиона на ветераните във Филаделфия. Акцентът му все още беше от Джорджия въпреки магистърската му степен по мениджмънт от бизнесшколата в Харвард, която ставаше все по-популярна сред военните среди в Америка.

— Ще направим една разходка дотам — каза му Кларк, подавайки сателитните снимки през масата. — Просто едно „здрасти“.

— Къде, по дяволите, се намира този говнярник?

— В Бразилия, западно от Манауш, на Рио Негро.

— Виж ти, цял курорт — отбеляза Байрън, слагайки си очилата за четене, които ненавиждаше. — Кой го е построил и кой е там в момента?

— Хората, които искаха да унищожат целия шибан свят — отвърна Кларк и посегна за клетъчния си телефон, който зачурулика. Отново трябваше да изчака няколкото секунди, докато кодиращите системи се здрависат от двете страни. — Кларк слуша — каза най-после той.

— Тук е Ед Фоли, Джон. Мострата бе проучена от хората ни във Форт Дитерик.

— И?

— И се оказа, че е версия на вируса „Ебола“, казват, модифициран — „конструиран“ е терминът, който те използват всъщност — с добавка, както изглежда, на ракови гени. Те твърдят, че от това бил станал дяволски издръжлив. Нещо повече, пръчиците на вируса били опаковани в миникапсули, за да може да оцелее дълго време на открито. С други думи, Джон, това, което ти е казал руският ти приятел… изглежда, напълно се потвърждава.

— Какво направихте с Дмитрий? — попита ДЪГА Шест.

— Безопасна явка в Уинчестър — отвърна ДЦР. Това беше обичайното място, когато ЦРУ искаше да опази някое лице от чужда националност. — О, от ФБР ми съобщиха, че щатската полиция на Канзас го издирва по обвинение в убийство. Заподозрян е в убийството на Фостър Хъникът от щата Монтана, поне такова е обвинението.

— Защо не кажеш на Бюрото в Канзас, че не е убивал никого. Че е бил с мен през цялото време — предложи Кларк. Те трябваше да се грижат за този човек, нали? Джон вече бе надскочил обстоятелството, че Попов бе вдъхновил нападението над неговата жена и дъщеря. Бизнесът в този случай си беше бизнес и не за първи път доскорошният противник от КГБ се превръщаше в ценен приятел.

— Да, мога да го направя.

Това беше малка бяла лъжа, съгласи се Фоли, поставена на везната срещу голяма черна истина. В своя кабинет в Лангли, Вирджиния, Фоли се зачуди защо ли ръцете му не треперят. Тези ненормалници не само бяха поискали да унищожат целия свят, но те разполагаха с възможности да го направят. Този случай представляваше един нов развой в тенденциите, които ЦРУ тепърва трябваше да изучава, цял нов вид заплаха, чието проучване нямаше да бъде нито лесно, нито забавно.

— Благодаря ти, Ед. — Кларк прекъсна телефона и огледа останалите в стаята. — Току-що потвърдихме съдържанието в контейнера за хлор. Създали са модифициран вариант на ебола за разпространение.

— Какво? — попита полковник Байрън и Кларк му обясни. — Сериозно ли говориш, а? — попита най-сетне Малкия Уили.

— Сериозно като инфаркт — отвърна Кларк. — Те бяха наели Дмитрий да посредничи с терористи, за да организират инциденти в Европа. С това трябваше да увеличат страха от тероризма, за да получат договора за консултация за „Глобъл Секюрити“ с австралийците и…

— Бил Хенриксен? — попита полковник Байрън. — По дяволите, този го познавам!

— Така ли? Е, неговите хора трябваше да пуснат вируса през охлаждащата система на Олимпийския стадион в Сидни, Уили. Чавес е бил в помпената станция, когато този Уил Джиъринг се е появил с контейнера. Съдържанието му е било анализирано от момчетата в НИИР във Форт Дитерик. Нали разбираш, по това ФБР едва би могло да състави криминално дело — добави Кларк.

— Значи слизаш там, за да…

— За да си поприказвам с тях, Уили — довърши Кларк изречението му. — Прехвърлиха ли ни вече возилото?

Байрън погледна часовника си.

— Би трябвало.

— Тогава е време да тръгваме.

— Окей. Имам БМУ^[1]-та за всичките ти хора, Джон. Сигурен ли си, че нямаш нужда от малко помощ?

— Не, Уили, оценявам предложението ти, но това трябва да го проведем стегнато, нали разбираш?

— Разбирам, Джон. — Байрън стана. — Елате с мен, момчета. Тези типчета, с които ще се видите в Бразилия…

— Да? — каза Кларк.

— Ще ги поздравите специално от ОКСО, нали?

— Да — обеща Джон. — Ще го направим.

 

 

Най-големият самолет, кацнал на рампата в базата на ВВС „Поуп“, беше военновъздушен транспортен С-5В „Галъкси“ и наземният екип го подготвяше от няколко часа. Всички официални маркировки бяха заличени и на мястото на големите кръгове с „USAF“ беше изписано КОРПОРАЦИЯ „ХОРИЗОНТ“. Дори номерът на опашката беше заличен. Задните товарни врати бяха запечатани. Кларк и Стенли пристигнаха там първи. Останалите бойци дойдоха с автобус, понесли цялата си бойна екипировка, и всички се качиха в пътническия отсек в предната част на самолета. Оттук насетне беше въпрос само да пристигне полетният екипаж — облечен в цивилно облекло, — който се качи в пилотската кабина и започна стартовите процедури, все едно че беше цивилен полет. Въздушен танкер КС-10 щеше да ги срещне южно от Ямайка, за да презаредят резервоарите.

 

 

— Така, изглежда, е станало в общи линии — каза Джон Брайтлинг на хората, събрани в лекционната зала.

Забеляза изписаното на лицата на останалите петдесет и двама души разочарование, въпреки че се долавяше и известно облекчение. Много лошо.

— Какво правим тук, Джон? — попита Стив Берг.

Той беше един от главните учени на Проекта, създал ваксините А и Б, и също така беше помогнал за конструирането на „Шива“. Берг беше един от най-добрите хора на корпорацията.

— Изучаваме джунглата. Унищожили сме всичко, което може да послужи като материално доказателство. Запасите с „Шива“ са унищожени. Също и ваксините. Също компютърните записи, лабораторните бележки и прочие. Единствените данни за проекта са това, което вие имате в главите си. С други думи, ако някой се опита да заведе дело срещу нас за престъпление, ще трябва само да си държите устата затворени и дело няма да има. Бил? — Джон Брайтлинг даде знак на Хенриксен и той излезе на подиума.

— Всички знаете, че съм работил във ФБР. Знам как разработват следствените си дела. Да разработят такова срещу нас няма да е никак лесно. ФБР е длъжно да играе по правилата, а тези правила са строги. Те са длъжни да ви прочетат какви са ви правата, едно от които е, че по време на разпитите трябва да присъства адвокат. Единственото, което трябва да казвате, е — „да, искам адвокатът ми да присъства“. Ако кажете това, не могат да ви питат дори колко е часът. След което ни се обаждате и ние ви осигуряваме адвокат, и адвокатът ще ви каже пред очите на самите агенти, че изобщо няма да говорите, и ще заяви на агентите, че няма да говорите и че ако се опитат да ви накарат да заговорите, то те ще нарушат всички закони и решения на Върховния съд. Това означава, че те ще си създадат неприятности и че всичко, което бихте казали, няма да може да се използва никъде. Това са гражданските ви права за защита.

— Всички ние — продължи Бил Хенриксен — ще прекараме времето си тук, проучвайки богатата екосистема и формулирайки прикриваща версия. Това ще ни отнеме известно време и…

— Чакай, щом можем да избегнем отговорите на въпросите им, тогава защо…

— Защо да съчиняваме прикриваща версия ли? Отговорът е лесен. Нашите адвокати ще трябва да кажат нещо пред американските прокурори. Ако съставим задоволителна прикриваща версия, можем да ги принудим да оттеглят обвиненията. Ако ченгетата разберат, че не могат да спечелят, то те няма да се борят повече. Една добра прикриваща версия ще помогне за това. Окей, можем да заявим, че сме проучвали вируса „Ебола“, защото светът има нужда от средство срещу него. После може би някой налудничав наш служител е решил да унищожи света, но ние нямаме нищо общо с това. Защо сме тук ли? Тук сме, за да извършим първични медицински изследвания на химически съединения във флората и фауната в богатата тропическа джунгла. Това е съвсем законно и оправдано, нали? — Няколко глави кимнаха.

— Така. Значи прекарваме тук известно време, за да изградим желязно непоклатима версия. След което всички я научаваме наизуст. По този начин, когато нашите адвокати ни позволят да говорим пред агентите на ФБР в услуга на правораздаването, ние ще можем да предложим само информация, която не може да ни увреди и която всъщност ще ни помогне да избегнем обвиненията, които могат да се предявят срещу нас. Вижте, ако се държим заедно и се придържаме строго към своя сценарий, не можем да загубим. Моля ви, повярвайте ми. Ние не можем да загубим, ако добре използваме главите си. Ясно ли е?

— И в същото време можем да продължим работата си над Проект 2 — заяви Брайтлинг, връщайки се на подиума. — Тук сме се събрали едни от най-умните хора на планетата и нашата всеотдайност към крайната ни цел не се е променила. Тук ще прекараме около година. Това за нас е възможност да изследваме природата и да научим неща, които е необходимо да разберем. През тази година ще можем също така да намерим нов начин за осъществяването на онова, на което сме посветили живота си — продължи той, забелязал киманията на слушащите го.

Вече имаше алтернативни идеи, които вероятно щеше да може да проучи. Той все още беше председател на най-напредналата в света компания в областта на биотехнологиите. Все още разполагаше с някои от най-интелигентните хора на света, които да работят за него. Той и те все още бяха загрижени за спасяването на планетата. Просто трябваше да изобретят нещо друго, а те разполагаха с необходимите ресурси и време, за да го направят.

— Окей — каза Брайтлинг с лъчезарна усмивка. — Изкарахме един дълъг ден. Нека сега си легнем и починем малко. Утре сутринта излизам сред леса, за да видя екосистемата, за която всички ние искаме да научим повече.

Ръкоплясканията го трогнаха. Да, всички тези хора бяха обладани от същата грижа за света, както и той, и кой знае, може би щяха да намерят път към осъществяването на Проект 2.

Когато всички си тръгнаха, Бил Хенриксен се приближи до Джон и Карол.

— Има един потенциален проблем.

— Какъв?

— Ами ако решат да изпратят тук паравоенен екип?

— Искаш да кажеш, нещо като армейска част? — попита Карол Брайтлинг.

— Точно така.

— Ще се сражаваме с тях — реагира Джон. — Имаме оръжия, нали?

Наистина имаха. Въоръжението на Алтернативен проект включваше не по-малко от сто щурмови пушки Г-3, германско производство, които можеха да стрелят на автоматичен режим, а немалко от мъжете тук умееха да боравят с оръжие.

— Да. Но виж, проблемът тук е, че те не могат да ни арестуват законно, но ако все пак успеят да ни заловят и да ни върнат в Америка, съдилищата няма да се интересуват дали арестът е бил законен. Това е особеното в американския закон — изправят ли те пред съдията, той не се интересува от нищо друго. Така че, ако се появят някои хора, ще трябва просто да ги откажем. Мисля, че…

— Аз мисля, че нашите хора няма да имат нужда от кой знае какво убеждаване, за да се бият, след онова, което направиха тези копелета с Проекта ни!

— Съгласен съм, но ще видим какво ще стане все пак. По дяволите, как съжалявам, че не инсталирахме тук един радар.

— А? — попита изненадан Джон.

— Те ще дойдат, ако дойдат, с хеликоптер. Твърде далеко е, за да минат пешком през джунглата, с лодки е твърде бавно, а хората, за които говорим, обикновено мислят с термина „хеликоптери“. Просто това е обичайният им начин да си вършат работата.

— Но как изобщо могат да знаят, че сме тук, Бил? По дяволите, ние се измъкнахме от страната достатъчно бързо и…

— Могат да разпитат пилотските екипи къде са ни закарали. Те трябваше да заявят полетна програма до Манауш, а това доста ограничава възможния кръг за локализацията ни, нали?

— Пилотите няма да говорят. Платихме им добре — възрази Джон. — Колко време ще им трябва, докато разберат всичко това?

— О, няколко дни в най-лошия случай. Две седмици в най-добрия. Мисля, че през това време трябва да обучим хората си за отбрана.

— Направи го — съгласи се Джон Брайтлинг. — А аз ще се обадя да разбера дали някой е говорил с пилотите.

Главният апартамент разполагаше със собствено свързочно помещение, а антенното съоръжение непосредствено до електрогенератора разполагаше със собствена система за сателитна телефонна връзка, позволяваща също така и-мейл и електронна връзка с масивната компютърна мрежа на корпорация „Хоризонт“. Щом се прибра в апартамента си, Брайтлинг включи телефонната система и се свърза с Канзас. Нареди полетните екипажи, които в момента бяха на път към дома, да уведомят Алтернативния в случай, че някой се опита да ги разпита за крайната точка на последния им полет извън страната. След като свърши с това, вече нямаше какво друго да прави. Брайтлинг си взе душ, избръсна се и влезе в спалнята, където завари жена си.

— Толкова е тъжно — въздъхна в тъмнината Карол.

— Бесен съм — съгласи се Джон. — Бяхме толкова близо!

— Какво се обърка?

— Не съм сигурен, но мисля, че нашият приятел Попов е разбрал какво правим, после е убил човека, който му го е казал, и се е измъкнал. По някакъв начин е успял да им каже достатъчно, за да заловят Уил Джиъринг в Сидни. По дяволите, бяхме на часове преди стартирането на Фаза едно! — изръмжа той.

— Е, другия път ще бъдем по-внимателни — успокои го Карол и се протегна, за да го погали по рамото. Провал или не, все пак беше толкова хубаво, че отново лежи в леглото до него. — Какво ще стане с Уил?

— Ще трябва да разчита на себе си. Ще му осигуря най-добрите адвокати, с които разполагам — обеща Брайтлинг. — И ще му съобщя да си държи устата затворена.

 

 

Джиъринг беше престанал да говори. По някакъв начин завръщането в Америка беше събудило у него представата за граждански права и криминални разследвания и сега той не говореше нищо пред никого. Сега седеше в една от седалките, обърната назад в С-5, забил поглед в кръглата херметична врата, водеща в огромния транспортен трюм на опашката на самолета, докато войниците наоколо предимно дремеха. Двама от тях обаче бяха будни и го държаха под око. Бяха екипирани и натоварени за щурм, прецени Джиъринг, тук около тях се виждаше много лично оръжие и още повече имаше в товарния отсек. Къде ли отиваха? Никой не му беше казал.

Кларк, Чавес и Стенли се намираха в отсека зад пилотската кабина. Полетният екипаж се състоеше от редовни офицери от ВВС — повечето подобни транспортни полети всъщност се извършваха от волнонаемни, предимно граждански авиатори — и те се държаха на подобаваща дистанция. Бяха предупредени от началниците си и предупрежденията след това бяха потвърдени с пребоядисването на отличителните знаци на самолета. Сега те бяха цивилни. Бяха облечени в цивилни дрехи, за да изглежда маскировката приемлива. Но кой ли би повярвал, че един „Локхийд Галъкси“ е притежание на гражданска фирма?

— Всичко изглежда твърде недвусмислено — отбеляза Чавес. Беше интересно отново да се чувства като пехотинец, като нинджа, да се превърне отново в неразделна част от нощния мрак — само дето планираха да извършат десанта посред бял ден. — Въпросът е дали ще се съпротивляват?

— Ако имаме късмет — отвърна Кларк.

— Колко са?

— Заминаха с четири гълфстрийма, смятай максимум по шестнайсет души във всеки. Това прави шестдесет и четирима, Доминго.

— Оръжия?

— Ти би ли живял в джунглата без оръжие?

— Но дали са обучени? — настоя командирът на Екип 2.

— Не ми се вярва. Тези хора са академичен тип, но някои от тях може би се оправят из горите, може да са ловци. Предполагам, че сега ще разберем дали новите играчки на Нунън наистина действат толкова добре, колкото твърди той.

— Дано — каза Чавес. Добрата новина беше, че неговите хора бяха върховно обучени и много добре екипирани. Посред бял ден или не, това все пак щеше да бъде работа за нинджи. — Ти ще поемеш цялостното командване, нали?

— Естествено, Доминго — отвърна ДЪГА Шест.

Самолетът потръпна, докато навлизаха във въздушния вихър на КС-10 за въздушно презареждане. Кларк не държеше много да гледа процедурата. Беше едно от най-неестествените зрелища на света — два масивни самолета на практика да се докосват във въздуха.

Малой седеше няколко седалки по-назад и заедно с лейтенант Харисън разглеждаха спътниковите снимки.

— Изглежда лесно — сподели младшият офицер.

— Да бе, дреболия, освен ако не решат да стрелят по нас. Виж, тогава ще стане малко по-забавно.

— Доста ще се претоварим.

— Нали затова има два двигателя, синко — подчерта Малой.

Навън се беше стъмнило. За екипажа на С-5 полетът по нищо не се отличаваше от най-обикновен граждански. Автопилотът знаеше къде се намира и накъде отива, точките на маршрута му бяха програмирани, а на хиляда и шестстотин километра пред тях летище Манауш, Бразилия, знаеше, че идват — специален товарен полет от Америка, който щеше да има нужда от рампа за ден–два, както и от презареждане — тази информация беше изпратена пред тях по факса.

Все още не беше се зазорило, когато забелязаха светлините на пистата. Пилотът, млад майор, изправи гръб в предната лява седалка и забави скоростта на самолета, извършвайки лесната маневра за подстъп, докато помощник-пилотът му, старши лейтенантът вдясно от него, наблюдаваше как контролните прибори отчитат снижаването и намаляването на скоростта. Той издигна носа на С-5В леко нагоре и го накара да докосне пистата със съвсем леко потрепване на корпуса, което подсказа на хората на борда, че летенето е приключило. Имаше скица на летището и той насочи приземилия се самолет към най-отдалечената рампа, след което спря машината и съобщи на завеждащия товара, че е негов ред да си свърши работата.

Минаха няколко минути, докато нещата се организират, след което огромните задни врати се разтвориха и „Найт Хоук“ МН-60К бе измъкнат в предутринния мрак. Сержант Нанс пое контрола над действията на другите трима, включени в екипажа — хора от Сто и шестдесети армейски полк за специални операции, докато разтягаха перките на витлото, свити за транспортирането, и се качи върху фюзалажа, за да се увери, че са правилно монтирани за полетните операции. Хеликоптерът беше напълно зареден с гориво. Нанс намести автоматичния си пистолет М-60 на дясното си бедро и докладва на полковник Малой, че всичко е готово. Малой и Харисън извършиха предстартовия тест на хеликоптера и решиха, че е готов за тръгване, след което докладваха по радиостанцията тази информация на Кларк.

Последните хора, които слязоха от С-5В, бяха бойците на ДЪГА, вече облечени в многоцветни маскировъчни облекла БМУ и с боядисани с камуфлажен грим лица — на кафяви и зелени петна. Джиъринг слезе последен, с торба на главата, за да не може да види нищо.

Оказа се, че не могат да вземат всички на борда. Вега и още четирима други останаха да гледат издигането на хеликоптера с първите утринни лъчи. Примигващите светлини на стробоскопите се наклониха във въздуха и поеха на северозапад, докато останалите на летището войници се мръщеха, че се налага да стърчат сред горещия влажен въздух до транспортния самолет. В същото време до самолета спря един автомобил, с който донесоха някакви формуляри за попълване от екипажа. За изненада на всички присъстващи, нямаше никакви бележки по вида на самолета. Изрисуваните на корпуса му знаци показваха, че е голям транспортен самолет, притежаван от частна компания, и летищният персонал прие всичко това, тъй като съвпадаше с документацията, която беше надлежно попълнена.

 

 

„Много напомня за Виетнам“ — помисли си Кларк, докато летяха над зелените върхове на дърветата. Но този път не беше в „Хюи“ и бяха минали почти тридесет години от първото му кръщаване в бойни операции. Не помнеше да е бил уплашен — напрегнат, да, но не истински уплашен — и като си спомни това сега, му се стори поразително. Сега стискаше между коленете си една от пушките МР-10 с монтирани заглушители и летеше към предстояща битка, и сякаш младостта му се беше върнала — докато не се извърна да погледне другите бойци на борда и не забеляза колко млади изглеждаха всички те, а после си припомни, че момчетата са над тридесетгодишни, които означаваше, че след като му се струват млади, значи той самият трябва да е остарял. Избута тази неприятна мисъл настрана и пак погледна навън. Небето вече се озаряваше от светлина, твърде ярка, за да използват очилата за нощно виждане, но не чак толкова, че да виждат добре. Той се зачуди какъв ли е климатът тук. Намираха се точно на екватора и под тях се разстилаше джунгла, щеше да е горещо и влажно, а долу, сред дърветата, щеше да има змии, насекоми и разни други твари, за които това крайно негостоприемно място представляваше истински дом — и този дом сега ги посрещаше, каза си мислено Джон.

— Как сме, Малой? — попита Джон по интеркома.

— Трябва да го мернем всяка секунда… ето го, онези светлини точно пред нас.

— Видях. — Кларк махна с ръка на бойците отзад да бъдат в готовност. — Действайте според планираното, полковник Малой.

— Прието, Шестица.

Поддържаше курс и скорост на двеста и десет метра НЗР — над земното равнище — при скорост двеста и двайсет километра в час. Светлините в далечината изглеждаха съвсем не на място, но си бяха светлини, точно там и такива, каквито ги определяха навигационните системи и спътниковите снимки. Скоро груповият източник се раздроби на отделни, ясно различими източници на светлина.

— Е, Джиъринг — заговори Кларк зад екипажа. — Сега те пускаме да отидеш и да поговориш с шефа си.

— О? — отзова се изненадан пленникът им изпод черната платнена торба, която му бяха нахлузили.

— Да — потвърди Джон. — Отнасяш им послание. Ако той се предаде, никой няма да пострада. Ако не, нещата ще станат неприятни. Единствената му възможност за избор е безусловна капитулация. Разбра ли ме?

— Да. — Главата под черната торба кимна.

Носът на „Найт Хоук“ се надигна, докато подхождаше към западния край на пистата, врязана от някакъв строителен екип в недрата на джунглата. Малой сниши бързо, без да позволява колелетата на колесника да докоснат пистата — стандартна процедура, за да се избегне евентуалното съприкосновение с мини. Избутаха го през вратата и веднага след това хеликоптерът отново се издигна, поемайки към края на пистата.

Джиъринг свали торбата от главата си и се огледа. Зърна светлините на Алтернативен проект — комплекс, за чието съществуване знаеше, но който досега не беше посещавал, и се запъти натам, без да се обръща.

 

 

В източния край на пистата, „Найт Хоук“ отново сниши на тридесетина сантиметра над повърхността. Бойците на ДЪГА скочиха и хеликоптерът веднага потегли обратно към Манауш. Малой и Харисън си сложиха тъмните очила и поеха курса, следейки грижливо индикатора на горивото. Сто и шестдесети авиационен полк за специални операции поддържаше машинките си доста добре, помисли си флотският, стиснал контролните лостове в облечените си в ръкавици ръце. Също като фукльовците от ВВС в Англия.

 

 

Нунън скочи първи, след него се изнизаха и останалите и всички веднага се затичаха към гъстото прикритие на дърветата, няма и на стотина метра встрани от дебелата бетонова настилка на пистата, и закрачиха на запад, без да знаят дали Джиъринг е забелязал и техния десант. Отне им половин час, докато преодолеят разстояние, което, ако бяха тичали, щеше да им отнеме не повече от десет минути. Въпреки това Кларк смяташе, че разчетът на времето е добър — и си спомни ужасното усещане, когато попадаш в джунглата, в която като че ли самият въздух около теб изглежда оживял с безбройните твари, надяващи се да изсмучат кръвта ти и да ти отнемат живота колкото може по-бавно и по-мъчително. Как, по дяволите, беше издържал година и седем месеца във Виетнам? Само десет минути тук и вече му се искаше да се махне. Масивните яки дървета се извисяваха на сто метра към небето, за да образуват плътен свод над това зловонно място, с вторичен лес под тях, стигащ до една трета от тази височина, и после още един слой, стигащ до около петнадесет метра, с храсталаци и всевъзможни други растения в основата му. Слухът му долавяше звуци на движение — дали от неговите хора, или от животни, не можеше да определи, макар да знаеше, че наоколо има всевъзможни форми на живот, повечето крайно враждебни към човешки същества. Хората му се разтеглиха в редица на север, повечето от тях кършеха клони и ги затъкваха под еластичните връзки, стягащи каските им, за да потулят неестествените им силуети и да ги прикрият още по-добре.

 

 

Предната врата на зданието се оказа отворена и Джиъринг се удиви, че са я оставили така. Той пристъпи в нещо, което наподобяваше жилищна сграда, стигна до един асансьор, натисна най-горния бутон и се озова на четвъртия етаж. Отвори двойната врата на коридора и включи осветлението. Бе в помещение, приличащо на хол на голям апартамент. Вратата на спалнята беше отворена и той закрачи право към нея.

Очите на Джон Брайтлинг примижаха от внезапната светлина, струяща от дневната. Той ги отвори и…

— По дяволите, какво правиш тук, Уил?

— Те ме докараха тук, Джон.

— Кой те е докарал?

— Хората, които ме плениха в Сидни — обясни Джиъринг.

— Какво? — Дойде му малко в повече за толкова ранен час.

Брайтлинг стана и наметна халата си.

— Джон, какво има? — попита Карол от леглото.

— Нищо, мила, успокой се. — Джон влезе в дневната и затвори плътно вратата зад себе си.

— Какво става, Уил?

— Те са тук, Джон.

— Кои са тук?

— Групата за борба с тероризма, тези, които ме арестуваха в Австралия. Те са тук, Джон! — повтори Джиъринг, оглеждайки се безцелно и объркано из стаята.

— Тук ли? Къде? В сградата ли?

— Не. — Джиъринг поклати глава. — Пуснаха ме с хеликоптер. Шефът им се казва Кларк. Каза ми да ти предам, че трябва да се предадеш… безусловно да се предадеш, Джон.

— Иначе какво? — настоя Брайтлинг.

— Иначе ще дойдат и ще ни спипат всички!

— Нима? — Не беше най-приятният начин да го събудят.

Брайтлинг беше похарчил двеста милиона долара за построяването на това място — цената на труда в Бразилия беше ниска — и смяташе Алтернативен проект за истинска крепост, нещо повече, тайна крепост. Въоръжени мъже — тук, сега — които искат да се предаде? Не беше възможно! И все пак…

Първото нещо бе да се обади в стаята на Бил Хенриксен и да му нареди да се качи горе. После включи компютъра си. Нямаше никаква електронна поща, която да му съобщи, че някой е говорил с полетните екипажи. Значи никой не беше казал никому къде се намират. Тогава как, по дяволите, е могъл някой да ги намери? И кой е този „някой“? И да изпрати някой, който го познава, за да му нареди да се предаде… всичко това изглеждаше нелепо като на филм.

— Какво има, Джон? — попита Хенриксен, след това видя Джиъринг и зяпна. — Уил, ти как се озова тук?

Брайтлинг вдигна ръка за тишина, опитвайки се да мисли, докато Джиъринг и Хенриксен се обясняваха. Изгаси осветлението, надникна през големите прозорци навън, за да различи някакви признаци на дейност. Не забеляза нищо.

— Колко са? — попита Бил.

— Десет–петнадесет войници — отвърна Джиъринг. — Ще направиш ли това, което… ще им се предадеш ли?

— Не, по дяволите! — озъби се Джон Брайтлинг. — Бил, това, което правят, законно ли е?

— Не, ни най малко. Аз поне не мисля, че е законно.

— Добре. Да вдигаме хората да си взимат оръжието.

— Добре — отвърна колебливо завеждащият охраната, излезе и тръгна към главното фоайе, където се намираше системата за публично оповестяване на комплекса.

 

 

— О, миличка, проговори ми — каза Нунън.

Най-новата версия на системата за проследяване на хора в момента беше сглобена и функционираше. Беше разставил две приемащи устройства на стотина метра едно от друго. Всяко от тях имаше предавател, излъчващ на свой ред данните към приемник, прикачен на лаптопа му.

Системата проследяваше електромагнитното поле, генерирано от пулса на човешко сърце. Беше открито, че този сигнал е уникален. Първоначалните устройства, продавани от компанията-производител, засичаха само посоката на получаваните сигнали, но новите бяха усъвършенствани с параболични антени, увеличаващи ефективния им обхват до хиляда и петстотин метра, и с помощта на триангулация можеше сравнително точно да се изчисли местоположението им — с точност от два до четири метра. Кларк гледаше компютърния екран. На него примигваха малки кръгчета, показващи хора, пръснати равномерно из помещенията в зданието.

— Момче, де да го имахме това в Разузнавателния корпус, когато бях хлапак — въздъхна Джон.

Всеки от бойците на ДЪГА имаше вграден локатор в радиостанцията си и те също изпращаха на компютъра данни, показващи на Нунън и Кларк точното местоположение на техните хора, както и на хората в сградата вляво от тях.

— Да, точно затова толкова бях пощурял по тази кукличка — отбеляза агентът от ФБР. — Не мога да ти кажа точно кой на кой етаж се намира, но виж, сега всички се раздвижиха. — Предполагам, че някой ги е събудил.

— Команда, тук Мечо — изпращя радиоприемникът на Кларк.

— Мечо, тук Команда. Къде си?

— На пет минути от вас. Къде искаш да направя доставката?

— Някъде до предишното място. Нека засега те държим извън огневата линия. Кажи на Вега и останалите, че сме в северната страна на пистата. Командният ми пост е на сто метра северно от края на гората. Ще говорим с тях оттам.

— Прието, Команда. Мечо, край.

— Това трябва да е асансьор — каза Нунън и посочи на екрана. Шест мигащи точици се събраха на едно място за около половин минута, след което отново се пръснаха. Много точици се събираха на едно място, вероятно някакво фоайе. После тръгнаха в северна посока и отново започнаха да се струпват.

 

 

— Това ми харесва — заяви Дейв Доусън и вдигна пушката си Г-3. Черното германско оръжие беше много добре балансирано и с чудесен мерник. Той беше старши по охраната на обекта в Канзас и никак не му допадаше идеята да го върнат и да го вкарат в затвора до края на живота му. — Сега какво правим, Бил?

— Разделяме се по двойки. Всеки взима една от тези — Хенриксен започна да им раздава ръчните радиостанции. — Мислете. Не стреляйте, преди да ви кажем.

— Ясно, Бил. Ще им покажа на тези копелета какво може един ловец — заяви Килгор. Той беше в двойка с Кърк Маклийн.

— Това също. — Хенриксен отвори друга врата и им показа камуфлажните якета и панталони, които трябваше да облекат.

— Какво можем да направим, за да се защитим, Бил? — попита Стив Берг.

— Можем просто да ги избием тия типове! — отвърна Килгор. — Те не са ченгета и не са дошли тук, за да ни арестуват, нали, Бил?

— Не са, и при това не са се идентифицирали, така че законът е… законът в този случай е неясен, момчета.

— Ние сме в чужда страна. Така че тия типове сигурно са нарушили закона с това, че са тук, а ако някой иска да ни нападне с оръжие, имаме право да се защитим, нали така? — попита Бен Фармър.

— Ти можеш ли да се оправиш? — обърна се Берг към Фармър.

— Аз съм бивш морски, миличък. Леко въоръжение, фронтова линия… имам представа к’во ще става навън. — Фармър изглеждаше уверен и като всички останали беше бесен, че им бяха объркали плановете.

— Така, аз командвам, ясно? — каза Хенкриксен. Сега той разполагаше с тридесет въоръжени мъже. Това щеше да е напълно достатъчно. — Оставяме ги да се приближат. Ако видите някой от тях да тръгва към вас с насочено оръжие, сваляте го. Но бъдете търпеливи! Пуснете ги да дойдат наблизо. Не хабете боеприпаси. Те не могат да останат тук дълго без припаси и имат само един хеликоптер, с който да…

— Вижте! — каза Маклийн.

Черният вертолет кацна на далечния край на пистата, на около два километра от сградата, и от него скочиха трима–четирима души и се затичаха към гората.

— Окей, бъдете внимателни и мислете, преди да действате.

— Давайте да ги оправим — заяви настървено Килгор и махна на Маклийн да го последва.

 

 

— Напускат сградата — каза Нунън. — Около тридесет души са. — Той вдигна глава, за да се ориентира на терена. — Тръгват към гората. Може би… се канят да ни направят засада?

— Ще видим. Екип 2, тук Команда — каза Кларк в микрофона на радиостанцията.

— Тук Водач две, Команда — отзова се Чавес. — Виждам хора, които излизат на бегом от сградата. Въоръжени са.

— Прието, Динг. Действаме според инструкциите.

— Разбрано, Команда.

Екип 2 беше в пълен състав, с изключение на Хулио Вега, който току-що беше пристигнал с втория курс на хеликоптера. Чавес се обърна към хората си по радиото и ги раздели на обичайните двойки, след което разтегли фронта си на север към гората, като самият той остана на южния фланг. Екип 1 беше оперативният резерв на пряко разположение на Джон Кларк до командния пост.

Нунън наблюдаваше придвижването на стрелците на Екип 2. Всяка приятелска мигаща точица бе означена с буква, за да знае кой къде е по име.

— Джон — попита той, — кога разрешаваме стрелба?

— Търпение, Тим — отвърна Шестица.

Нунън беше коленичил на влажната трева, лаптопът му бе поставен върху едно паднало дърво. Батериите трябваше да стигнат за пет часа, а в сака си имаше още два резервни комплекта.

 

 

Пиърс и Лоасел водеха в челото, навлизайки на около половин километър в джунглата. И на двамата не им беше за първи път. Майк Пиърс беше работил на два пъти в Перу, а Лоасел беше изпълнявал три пъти подобни задачи в Африка. Но това, че заобикалящата ги среда им беше позната, все пак не можеше да се нарече пълен комфорт. И двамата се безпокояха от змиите, докато си пробиваха път през гъстия храсталак, сигурни, че лесът гъмжи от тях, било отровни, или готови да ги глътнат наведнъж. Температурата се повишаваше и двамата войници се потяха под маскировъчния си грим. След десетина минути си намериха удобно място за пост до едно паднало дърво, с приличен радиус за пряк прицел около тях.

— Имат радиостанции — докладва Нунън. — Искаш ли да им ги извадя от строя? — Вече бе настроил заглушителя си.

Кларк поклати глава.

— Още не. Нека да ги послушаме малко.

— Добре. — Агентът на ФБР превключи радиоскенера към говорителя.

— Страхотно място — произнесе нечий глас. — Погледни само тези дървета, човече!

— Да, големи са, нали?

— Какви дървета са това? — попита трети.

— Такива, че да може някой да се скрие зад тях и да ти простреля задника! — изтъкна нечий по-трезв глас. — Килгор и Маклийн, продължете на север около осемстотин метра, намерете подходящо място и останете там неподвижни!

— Да, да, добре, Бил — съгласи се третият глас.

— Слушай внимателно всички — обяви гласът на Бил. — Не си играйте с тези радиостанции, ясно? Докладвате само когато ви повикам или когато видите нещо важно. Останалото време държите връзката чиста!

— Добре.

— Окей.

— Щом казваш, Бил.

— Прието.

— Тъмно като в кучи гъз — докладва пети.

— Тогава намери си място, откъдето да виждаш по-добре! — предложи му услужливо друг.

— Те са на двойки и се придвижват заедно, повечето от тях — каза Нунън, взирайки се в екрана. — Тази двойка е тръгнала точно към Майк и Луис.

Кларк погледна екрана.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда. Имаме две цели, които се приближават към вас от юг, дистанция около двеста и петдесет метра.

— Прието, Команда. Тук Пиърс, прието.

 

 

Сержант Пиърс се разположи на мястото си, обърнат на юг. На два метра от него Лоасел направи същото, започнал вече да се отпуска, що се отнася до заобикалящата ги среда, и да се напряга заради приближаващите се врагове.

 

 

Доктор Джон Килгор познаваше горите и разбираше от лов. Сега той се придвижваше напред бавно и предпазливо, като при всяка стъпка поглеждаше надолу, за да стъпва безшумно, след което отново вдигаше очи, за да се огледа за нечий човешки силует. „Те идват, за да ни убият“ — мислеше си той, затова сега той и Маклийн щяха да си изберат удобни места, от които да ги застрелят, също като при лов на сърни. Избираш си някое подходящо място сред сенките, където да можеш да залегнеш по корем и да зачакаш приближаването на дивеча. „Още около двеста метра — пресметна той — ще бъде съвсем добре.“

 

 

На триста метра от тях Кларк с помощта на компютърния екран и радиостанциите разставяше хората си на удобни позиции. Тази нова възможност беше невероятна. Като с радар, той можеше да засича хората много преди той самият или някой друг да може да ги види или чуе. Тази нова електронна играчка щеше да се превърне в благословена за всеки военен, който би могъл да я използва…

— Ето ни — каза тихо Нунън като коментатор на турнир по голф, почуквайки по екрана.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда, имате две приближаващи се цели, леко югоизточно на около двеста метра.

— Прието, Команда. Можем ли да влезем в бой? — попита Пиърс.

Кацнал на позицията си, Лоасел погледна към него, вместо пред себе си.

— Потвърждавам — отвърна Кларк. След което: — ДЪГА, тук Шестица. Свали предпазител. Повтарям, режим на свален предпазител.

— Прието, повтарям, свален предпазител — потвърди Пиърс.

— Да ги изчакаме, докато ни влязат и двамата, Луи — прошепна Пиърс.

— Д’акор — съгласи се сержант Лоасел.

Двамата мъже се втренчиха в южна посока, с изострени погледи и напрегнат слух.

 

 

„Съвсем не е толкова лошо“ — помисли си Килгор. Беше излизал на лов и в по-неприятни местности. Тук поне липсваха боровите иглички, издаващи неприятното шумолене, което се долавяше от деликатния слух на сърните далече извън огневия обхват. Пълно бе със сенки, почти никаква пряка слънчева светлина. Като се изключеха гадините, имаше всички условия да се чувства удобно тук. Но пък гадините бяха убийствени. Следващия път, когато излезеше, трябваше да се с някакъв репелент. Лекарят бавно крачеше напред. Пред него имаше някакъв храст и той го отмести с лявата си ръка, за да не вдигне шум.

 

 

— Ето, забеляза Пиърс.

Клоните на един храст леко помръднаха, а не се долавяше някакъв полъх на вятър, за да ги задвижи.

— Луи — прошепна той.

Когато французинът се извърна, Пиърс вдигна пръст и посочи. Лоасел кимна и отново извърна очи напред.

— Имам визуална цел — докладва Пиърс по радиото. — Една цел, на сто и петдесет метра южно от мен.

Маклийн се чувстваше неудобно спешен — би предпочел да е на кон. Но полагаше максимални усилия да имитира движенията на Джон Килгор, въпреки че да се движи тихо и да стои изправен му се струваше несъвместимо. Той се препъна в един щръкнал корен, падна, вдигайки шум, и тихо изруга.

 

 

— Бонжур — прошепна Лоасел. Като че ли шумът беше светнал някаква лампичка. Във всеки случай, сега сержант Лоасел различаваше ясно човешки силует, придвижващ се сред сенките, на около сто и петдесет метра пред себе си. — Майк? — прошепна той и посочи към мишената си.

— Окей, Луи — отвърна Пиърс. — Изчакай да се приближат, човече.

— Да.

Двамата вдигнаха своите МР-10 на приклад, въпреки че разстоянието все още беше твърде голямо.

 

 

Ако се появеше нещо по-голямо от движещо се насекомо, Килгор беше сигурен, че ще го забележи. Смяташе се, че в тази джунгла живеят ягуари, големи хищни диви котки, от чиито кожи ставаше хубава постелка за пода, помисли си той, а неговият 7.62 мм натовски куршум щеше да е повече от подходящ за тази цел. Вероятно ловяха плячката си нощем обаче, което ги правеше трудни за проследяване. Но какво да кажем за капибарите, най-големите плъхове на света, за чието месо разправяха, че било вкусно, въпреки биологичното им семейство — те се хранеха денем, нали? Толкова много неща имаше да види, а очите му все още не бяха пригодени за това. Окей, сега той щеше да си намери някое място, където да седне неподвижно, така че очите му да се настроят към нюансите от светлина и тъмнина, след което да могат да различават всяка форма или силует, непринадлежащи към околното. „Онова там е хубаво място — помисли си той — при падналото дърво…“

— Ела ми, миличък — прошепна Пиърс.

Деветдесет метра щяха да са достатъчни. Трябваше да се прицели малко по-високо, някъде в брадичката на мишената, и естественият пад в траекторията на куршума щеше да го засече точно в горната част на гръдния кош. Изстрел в главата щеше да е по-чисто, но разстоянието беше твърде голямо за това, а той искаше да бъде предпазлив.

 

 

Килгор подсвирна с уста, след което махна с ръка на Маклийн и посочи напред. Кърк кимна. Първоначалният му ентусиазъм от тази работа беше започнал рязко да се изпарява. Джунглата съвсем не изглеждаше такава, каквато си я беше представял, а това, че тук, сред нея, имаше хора, дошли, за да го нападнат, съвсем не я правеше по-привлекателна. Странно защо, той се улови, че си мисли за онзи бар за самотници в Ню Йорк, за затъмнения салон и гръмката танцова музика… и за жените. Наистина това, което ги бе сполетяло, беше много лошо. Те са — бяха, по-скоро — хора все пак. Но най-лошото сега беше, че смъртта им се оказа съвсем безсмислена. Ако Проектът се беше задвижил, тяхното жертвоприношение щеше да има някакво значение, но сега… но сега си беше чист провал и ето че той трябваше да върви сред шибаната джунгла, стиснал заредена пушка, и да се оглежда за хора, които искаха да направят с него същото, каквото беше направил той самият…

 

 

— Луи, държиш ли мишената си?

— Да!

— Окей, давай тогава — прошепна хрипливо Пиърс, след което стисна своята МР-10, центрира мишената на мушката си и нежно придърпа спусъка. Незабавният резултат беше едно тихо пуф-пуф-пуф заради трите изстрела, малко по-силният от това металически звук от презареждането и после засичането на трите куршума в гърдите на мишената. Той видя как устата на човека рязко се отвори и после силуетът рухна. Слухът му засече подобни звуци вляво от него. Пиърс изостави позицията си и се затича напред с вдигнато оръжие, последван плътно от Лоасел.

Разсъдъкът на Килгор нямаше време да анализира какво го бе сполетяло, усети само ударите в гърдите си и очите му изведнъж се взряха нагоре към короните на дърветата, сред чиито клони смътно се различаваха синкавобели резки от далечното небе. Опита се да каже нещо, но не можеше да диша много добре, а когато завъртя главата си на десетина сантиметра встрани, разбра, че няма на кого да проговори. Къде бе изчезнал Кърк? И в същия миг осъзна, че не може да движи тялото си — нима го бяха застреляли? Болката беше истинска, но някак странно далечна, и той сведе глава, видя петното кръв на гърдите си и…

…кой беше този, в камуфлажния костюм и с боядисано в зелено и кафяво лице?

„А ти кой беше?“ — зачуди се на свой ред Пиърс. Трите му куршума бяха преминали през гръдния кош, пропускайки сърцето, но бяха разкъсали горната част на белия дроб и основните кръвоносни съдове. Очите продължаваха да го гледат.

— Лош терен за игра, приятел — промълви тихо той и в този миг животът напусна очите, и той се наведе, за да прибере пушката на човека. Беше хубава. Преметна я през рамо. После погледна наляво и видя, че Лоасел държи аналогично оръжие.

 

 

— Ей, човек дори може да разбере кога са загинали — каза Нунън. Когато сърцата престанаха да пулсират, престанаха да примигват и точиците на сигналите от апаратурата на ДКЛ. — Страхотно.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда. Разбираме, че сте свалили два обекта.

— Потвърждавам — отвърна Пиърс. — Нещо друго близо до нас?

— Пиърс — отвърна Нунън. — нови двама на около двеста метра южно от сегашната ви позиция. Двойката продължава да се придвижва бавно на изток, тръгнали са към Мактайлър и Патерсън.

— Пиърс, тук Команда. Стой на място — заповяда Кларк.

— Прието, Команда.

След което Пиърс вдигна радиостанцията от тялото на мишената си и я остави включена. Нямаше какво друго да прави, затова бръкна в джоба на панталона на убития. И така, установи той след минута, той току-що беше убил Джон Килгор, доктор по медицина, от Бингамтън, Ню Йорк. „Кой си ти?“ — дощя му се да попита мъртвото тяло, но този приятел Килгор нямаше да може повече да отговаря на никакви въпроси, пък и кой ли можеше да каже със сигурност, че отговорите му ще са смислени?

 

 

— Окей, проверка на всички — произнесе гражданското уоки-токи през скенера на Нунън.

 

 

Хенриксен беше навлязъл съвсем малко навътре в гората и се надяваше, че хората му имат достатъчно мозък в главите си, за да стоят неподвижно на място, след като си намерят добри позиции. Тревожеше го предстоящата поява на войниците, ако наистина бяха такива. Неговите хора бяха малко прекалено нетърпеливи и малко прекалено тъпи. Радиото му запращя и гласовете започнаха един през друг да се отзовават на заповедта му, с изключение на двама.

— Килгор и Маклийн, докладвайте. — Нищо. — Джон, Кърк, къде сте, по дяволите?

— Това е двойката, която свалихме — обади се Пиърс към Команда. — Искаш ли да му кажа?

— В никакъв случай, Пиърс, ум имаш ли! — сърдито отвърна Пиърс.

— Шефе, май нямаш никакво чувство за хумор — отбеляза Лоасел и сви рамене.

— Кой е най-близко до тях? — попита след това гласът по радиото.

— Аз и Доусън — отвърна друг глас.

— Окей, Берг и Доусън, придвижете се на север, без да бързате, и вижте каквото може да се види, ясно?

— Окей, Бил — отзова се още един глас.

— Към нас идва още бачкане, Луис — каза Пиърс.

— Уи — съгласи се Лоасел. И посочи. — Онова дърво, Майк.

Беше поне три метра в диаметър, забеляза Пиърс. От бичметата само на това дърво човек можеше да си построи къща. И то голяма къща.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда, две цели току-що тръгнаха към вас, почти право на юг, плътно един до друг.

Дейв Доусън беше обучаван в американската армия преди петнадесет години и знаеше достатъчно, за да изпита притеснение. Каза на Берг да се държи плътно до него и поведе напред.

 

 

— Команда, Патерсън, забелязвам движение пред мен, на около двеста метра.

— Горе-долу е така — каза Нунън. — Тръгнаха точно към Майк и Луис.

— Патерсън, тук Команда, пропусни ги.

— Прието — потвърди Ханк Патерсън.

— Това не е много честно — отбеляза Нунън, взирайки се в тактическата картина на екрана.

— Тимъти, „честно“ за мен означава да си прибера всички хора живи и здрави у дома. Да им го начукам на другите — реагира Кларк.

— Щом казваш, шефе — отстъпи агентът на ФБР.

Двамата, той и Кларк, виждаха как мигащите точици се приближават към двете неподвижни, етикирани с буквите Л и П. След пет минути двете неидентифицирани точки на екрана угаснаха и не се появиха повече.

— Това означава, че нашите свалиха още двама, Джон.

— Боже мой, това нещо направо е вълшебно — възкликна Кларк, след като Пиърс и Лоасел се обадиха да потвърдят това, което инструментът вече им беше показал.

— Чавес до Команда.

— Окей, Динг, казвай — отвърна Кларк.

— Можем ли да използваме този инструмент, за да тръгнем срещу тях?

— Така мисля. Тим, можем ли, да речем, да разположим момчетата си зад тях?

— Разбира се. Виждам къде са всички, въпрос само да задържим нашите на чисто, докато ги прекараме навътре и после стесним кръга.

— Доминго, Нунън казва, че може да го направи, но ще мине време, докато се получи както трябва, затова просто използвайте главите си.

— Ще направя всичко, каквото мога, шефе — отзова се Чавес.

 

 

Минаха двадесетина минути преди Хенриксен да се опита да се свърже с Доусън и Берг, само за да разбере, че и те не отговарят. Там ставаше нещо лошо, но той нямаше никаква представа какво точно. Доусън беше бивш войник, а Килгор — опитен и ловък ловец, и въпреки това и първата, и втората двойка сякаш изведнъж пропаднаха вдън земя. Какво ставаше там? Да, тук някъде имаше войници, но никой не можеше да бъде чак толкова добър. Нищо друго не му оставаше освен да остави хората си пръснати там, из леса.

 

 

Патерсън се придвижи, заедно със Скоти Мактайлър. Първите триста метра вървяха на запад-северозапад, след това обърнаха на юг, придвижваха се бавно и тихо и благославяха учудващо голата земя в гората — до нея стигаше твърде малко слънце, за да може да израсте трева. Стив Линкълн и Джордж Томлинсън също се придвижваха в екип, като заобиколиха две мигащи точици и се озоваха зад тях.

— Прихванахме целите си — докладва Мактайлър.

На екрана на Нунън те, изглежда, се намираха на по-малко от сто метра разстояние, точно зад тях.

— Свалете ги — заповяда Кларк.

 

 

Двамата мъже гледаха на изток, встрани от бойците на ДЪГА, единият прикрит зад дърво, а другият легнал на земята.

Изправеният беше Марк Уотърхауз. Патерсън се прицели внимателно и пусна трите патрона в откос. Ударите блъснаха Марк в дървото, той изтърва пушката и тя издрънча на земята. Това накара залегналия да се обърне и да стисне по-здраво оръжието си, тъкмо когато улучиха и него. Рефлективното движение на ръката му дръпна спусъка, произвеждайки десет изстрела напосоки из гората.

— О, по дяволите! — каза Патерсън по радиото. — Това беше мой гаф. Пушката му е била нагласена на рокендрол, Команда.

— Какво беше това, какво беше това… кой стреля? — извика Хенриксен по радиото.

 

 

Това само улесни Томлинсън и Линкълн. Двете им мишени скочиха от позицията си и погледнаха в свое ляво, оголвайки се на пълна видимост. Двамата паднаха миг по-късно, а след още няколко секунди командващият глас по вражеското радио ги призова за поредна проверка. Този път се оказа, че списъкът е съкратен с осем имена.

 

 

По това време ДЪГА бяха по-скоро зад, отколкото пред хората на Хенриксен, премествайки се на нови позиции по програмирана на компютъра на Нунън схема.

— Можеш ли да ме включиш на тяхното радио? — попита Кларк агента на ФБР.

— Лесна работа — отвърна Нунън, завъртя един ключ и пъхна жака на микрофона в радиоскенера. — Ето.

— Здравейте — заяви Кларк по цивилната радиочестота. — Свалихме вече осем души от вашите.

— Кой е това?

— С Хенриксен ли говоря? — попита вместо отговор Джон.

— Кой си ти, по дяволите? — настоя гласът.

— Аз съм този, който избива хората ти. До момента свалихме осем от тях. Изглежда, разполагате с още двадесет и двама. Искаш ли да убия още?

— Кой си ти бе, мамицата ти?

— Името ми е Кларк, Джон Кларк. А ти кой си?

— Уилям Хенриксен! — изрева в отговор гласът.

— Аха, значи ти си онзи, бившето ФБР. Предполагам, че си видял Уил Джиъринг тази заран. Както и да е. — Кларк замълча. — Ще ти кажа само следното: оставете оръжията на земята, излезте на открито с вдигнати ръце и няма да застреляме повече нито един. Иначе ще ви избием до един, Бил.

Последва дълга пауза. Кларк се зачуди какво ли щеше да направи гласът от другата страна, но след минута той направи точно това, което Джон очакваше.

— Слушай всички, слушай внимателно. Изтегляй се веднага към сградата! Всички да се изтеглят веднага!

— ДЪГА, тук Шест, очаква се придвижване назад към сградите на комплекса, веднага. Стреляй — каза Кларк по кодираната радиовръзка.

Паниката в гласа на Хенриксен по радиото се оказа заразителна. Веднага се чу трещене на счупени клони и топуркане на хора през гората — тичаха през храстите, насочили се направо към откритото пространство, на което повечето от тях излязоха, без дори да се замислят.

Това много улесни Хомър Джонстън. Някакъв облечен в зелено мъж се появи иззад дърветата и се затича към тревната ивица до пистата. Оръжието, което стискаше в ръцете си, го превръщаше в противник и Джонстън изстреля само един куршум, който го прониза между плешките. Мъжът направи още една колеблива крачка, залитна и рухна.

— Снайпер Две-едно, свалих един северно от пистата! — докладва снайперистът.

За Чавес целта се оказа още по-пряка. Динг се беше прислонил зад едно голямо дърво, когато чу шумовете, идващи към него от двамата мъже, които беше проследил. Когато прецени, че са на около петдесет метра, пристъпи иззад дебелия ствол и видя, че са се засилили в друга посока. Чавес пристъпи наляво, забеляза единия и прикладва. Тичащият мъж го забеляза и понечи да вдигне пушката си. Дори успя да стреля, макар и в земята, преди да получи куршум в лицето и да се срине като чувал с грах. Другият зад него закова на място и се втренчи в Чавес.

— Хвърли тая шибана пушка! — изкрещя му Динг, но човекът или не го чу, или не искаше да го чуе. Дулото на пушката му започна да се издига, но и той, като партньора си, не успя. — Тук Чавес, току що свалих двама. — Възбудата на момента замаскира срама от толкова лесната битка. Това тук си беше чисто убийство.

 

 

За Кларк всичко приличаше на трупане на точки, като в някаква ужасна гладиаторска игра. Непознатите примигвания на компютъра на Нунън започнаха да изгасват едно след друго със спирането на сърцата и с тях — на генерираните от тях електронни сигнали. След още пет минути той преброи четири от първоначалните тридесет проследени сигнала, и всички те тичаха към зданието.

 

 

— Боже мой, Бил, какво стана навън? — попита Брайтлинг на входа.

— Избиха ни като шибани овци, човече. Не знам. Не знам.

— Тук е Джон Кларк, обръщам се към Уилям Хенриксен — изпращя радиото.

— Да?

— За последен път: предайте се веднага или ще дойдем да ви приберем.

— Ела де, мамицата ти! — изкрещя в отговор Хенриксен.

 

 

— Вега, заеми се с прозорците — заповяда със спокоен глас Кларк.

— Слушам, Команда — отвърна Озо.

Той надигна картечницата М-60 и се зае с втория етаж. Оръжието му се завъртя отдясно наляво, трасиращите куршуми профучаха през голото пространство между него и сградата и стъклата започнаха да се пръскат.

— Пиърс и Лоасел, вие с Конъли тръгнете на северозапад към другите сгради. Унищожете всичко наред.

— Слушам, Команда — отвърна Пиърс.

 

 

Оцелелите от горската група се опитаха да отвърнат на стрелбата, главно напосоки, но вдигнаха невъобразима пукотевица във фоайето на щабната сграда. Карол Брайтлинг се разпищя. Стъклото от горния етаж се заизсипва като водопад пред лицата им.

— Накарай ги да спрат! — извика силно Карол.

— Подай ми радиото — каза Брайтлинг и Хенриксен му го връчи.

— Прекратете огъня. Тук е Джон Брайтлинг, прекратете огъня, всички. Това означава и вие, Кларк, окей?

След няколко секунди стрелбата спря, което беше по-трудно за хората на Проекта, тъй като откъм страната на ДЪГА стреляше само едно оръжие и Озо спря веднага щом му наредиха.

— Брайтлинг, тук е Кларк, чуваш ли ме? — изпращя радиото в ръката на Джон.

— Да, Кларк, чувам те.

— Изкарай веднага хората си навън, без оръжие — разпореди се непознатият глас. — И никой няма да бъде застрелян. Моментално изкарай всичките си хора навън, иначе играта наистина ще загрубее.

— Не го прави — промълви Бил Хенриксен.

Усещаше цялото безсмислие на съпротивата, но се боеше повече от поражението, отколкото да загине с оръжие в ръце.

— За да ни избият всички тук и веднага ли? — попита Карол. — Имаме ли някакъв избор?

— Никакъв — отбеляза мъжът й. Пристъпи до бюрото на рецепцията и призова по системата за публично оповестяване всички веднага да се съберат в главното фоайе.

— Добре, добре, излизаме, след секунда, дайте ни просто възможност да се организираме.

— Добре, ще изчакаме малко — отвърна Кларк.

— Това е грешка, Джон — каза Хенриксен на Брайтлинг.

— Цялата шибана работа се оказа една голяма грешка, Бил — отбеляза той.

Бяха се провалили. Черният хеликоптер отново се появи и кацна по средата на пистата, така че да е извън обхвата на вражеските оръжия.

 

 

Пади Конъли се озова в горивния склад. Беше огромен надземен резервоар с табела „Дизел № 2“, най-вероятно за миниелектростанцията. Нищо не беше по-лесно и по-забавно от това да вдигнеш във въздуха един резервоар с гориво и пред очите на Пиърс и Лоасел експертът по експлозивите прикрепи пет килограма заряди от другата страна на резервоара, срещу електростанцията, за която беше предназначен. „Цели тридесет и две хиляди литра — помисли си той, — напълно достатъчно, за да се поддържа този генератор дълго време.“

— Команда, тук Конъли.

— Конъли, тук Команда — отзова се Кларк.

— Ще ми трябва още — всичко, което донесох — докладва той.

— На хеликоптера е, Пади. Изчакай малко.

— Разбрано.

 

 

Джон се приближи до края на гората, няма и на триста метра от сградата. Точно зад него Вега все още държеше насочена тежката си картечница, а всички останали бойци бяха наоколо, с изключение на Конъли и двамата стрелци с него. Възбудата им вече се беше стопила. Този ден беше мрачен. Успех или не, нямаше нищо забавно в това да отнемеш чужд живот, а работата им през този ден приличаше на убийство повече от всичко, което бяха правили досега.

— Излизат — каза Чавес, взирайки се през окулярите на бинокъла си. Преброи ги бързо. — Виждам двадесет и шест души.

— Горе-долу колкото се очакваше — каза Кларк. — Дай ми бинокъла. — Искаше да види дали ще разпознае нечии лица. За негова изненада първото лице, на което можеше да даде име, се оказа единствената жена в компанията, самата Карол Брайтлинг, научният съветник на президента. Мъжът до нея трябваше да е бившият й съпруг, Джон Брайтлинг, реши той. Те излязоха навън и се отдалечиха от зданието по широката рампа, която самолетите използваха, за да завият. — Продължавайте да се отдалечавате от сградата — нареди им той по радиото и те изпълниха нареждането му така послушно, че той сам се изненада.

— Окей, Динг, вземи екип и проверете сградата. Действай, момче, но внимавайте.

— Изпълнявам, мистър К. — Чавес махна с ръка на хората си да го последват и се затичаха към сградата.

Отново с помощта на бинокъла Кларк се увери, че никой не носи оръжие, и реши, че за него е безопасно да се приближи към тях с ескорта от петимата бойци на Екип 1. Разходката продължи около пет минути, след което той се изправи срещу Джон Брайтлинг лице в лице.

— Предполагам, че това място е ваше, а?

— Докато не го унищожихте.

— Хората във Форт Дитерик провериха съдържанието на контейнера, който ей онзи там, Джиъринг, се опита да използва в Сидни, Брайтлинг. Ако търсиш съчувствие от мен, приятел, набрал си погрешен номер.

— Е, и какво смятате да правите с нас? — Тъкмо когато въпросът се изрече, хеликоптерът се издигна и се насочи към зданието на електростанцията, вероятно за да достави експлозивите на Конъли, предположи Кларк.

— Доста мислих за това.

— Вие избихте хората ни! — озъби се Карол Брайтлинг.

— Онези, които ни излязоха с оръжие на бойното поле — да. И защо не? Те също щяха да убият някой от хората ми, ако имаха шанс. Но безцелно не убиваме.

— Тези хора бяха добри, хора, които…

— Хора, които искаха да убият своя събрат, човека… и за какво? — попита Джон.

— За да спасят света! — кресна му Карол Брайтлинг.

— Щом казвате, госпожо. Но бяхте избрали ужасен начин да го постигнете, не мислите ли? — попита я той учтиво.

Не вредеше да бъде малко учтив. Може би това щеше да ги накара да се разприказват и така да му помогнат да реши по-добре какво да ги прави.

— Не очаквам да го разберете.

— Предполагам, че не съм достатъчно умен, за да го схвана, а?

— Не — отвърна тя. — Не сте.

— Окей, дайте сега да си го кажем направо. Вие искахте да избиете почти всички хора на земята, да използвате боен вирус за тази цел, за да можете да спасите няколко дръвчета?

— За да можем да спасим света! — повтори Джон Брайтлинг от името на всички.

— Много добре. — Кларк сви рамене. — Предполагам, и Хитлер е смятал, че да се избият евреите е разумно. А сега вие сядате тук и стоите мирно. — Той се отдръпна и отиде до радиостанцията. Не можеше да ги разбере, нали така?

Конъли беше бърз работник, но не и магьосник, така че се отказа от генератора. Най-трудното беше да се погрижи за огромния фризер в главната постройка. Затова той взе един хамър — тук имаше, цяла тумба от тях — и прекара два варела с гориво в сградата. Понеже нямаше много време за учтивости, Конъли просто влезе с машината през стъклените стени. Междувременно Малой върна половината от екипа обратно в Манауш и презареди, преди да се върне. Тези процедури отнеха почти три часа, през което време пленниците не правеха буквално нищо, дори не помолиха за вода, колкото и да беше горещо и неудобно върху нажежената като котлон повърхност на пистата. Кларк нямаше нищо против — за него беше много по-добре да не му се налага да признава човешките им слабости. Най-странното за него беше, че всички тези бяха образовани хора, хора, към които лесно можеше да изпита дълбоко уважение, стига да не беше тази дреболия — проектът им. Най сетне Конъли се появи на позицията си, хванал в ръка електронна кутия. Кларк кимна и включи тактическата радиостанция.

— Мечо, тук Команда.

— Мечо слуша.

— Да вдигаме, полковник.

— Разбрано. Мечо идва. — Витлото на „Найт Хоук“ започна да се върти и Кларк се върна при седящите насред пистата пленници.

— Реших. Няма да ви убием и няма да ви върнем в Америка — каза им той.

Изненадата, изписана на лицата им, беше поразителна.

— Тогава какво?

— Вие смятате, че всички трябва да живеем в пълна хармония с природата, нали така?

— Ако искате планетата да оцелее, да — отвърна Джон Брайтлинг.

Очите на жена му бяха пълни с омраза и презрение, но вече и с любопитство.

— Чудесно — кимна Кларк. — Станете и се съблечете, всички. Струпайте дрехите си ето тук, отстрани.

— Но…

— Няма „но“! — изрева Кларк. — Веднага, иначе ще ви разстрелям на място.

И макар и бавно, те го направиха. Някои се съблякоха бързо, други бавно и с неудобство, но един по един, всички струпаха дрехите си по средата на пистата. Странно, но Карол Брайтлинг прояви най-малко свян от всички.

— Сега какво? — попита тя.

— Сега следното. Щом искате да живеете в хармония с природата, можете да го направите. Ако успеете да се справите, най-близкият град е Манауш, на сто петдесет и седем километра оттук, ето в тази посока. — Той им посочи, след което се обърна. — Пади, запали тази дупка.

Без да каже нито дума, Конъли започна да превърта лостчетата на кутията си. Първото, което изгърмя, беше резервоарът с гориво. Двата заряда пробиха дупки от едната страна на огромната цистерна. Това възпламени дизеловото гориво, което изгърмя самата цистерна като изразходвана степен на ракета и я изхвърли право в сградата с генератора на петдесет метра от нея. Там цистерната се спря и се разкъса, изхвърляйки околовръст горяща нафта.

Не можаха да видят как изгърмя фризерът в главната сграда, но там също дизеловото гориво се подпали, изхвърляйки навън стените на хладилния склад, и част от сградата се срина в горящи руини. Другите сгради също започнаха да рухват една по една, заедно със сателитните чинии. Жилищната сграда рухна последна, излетият железобетон се опита да се противопостави на трещящите взривове, но след няколко секунди колебание най-накрая скелето се разтресе в основата и се срина, и заедно с него — цялата останала част от постройката. След по-малко от минута всичко полезно за живот тук се оказа унищожено.

— Но вие ни изпращате в джунглата без дори един нож! — възрази Хенкриксен.

— Намерете си някоя кремъчна скала и си направете — посъветва ги Кларк, когато „Найт Хоук“ кацна до тях. — Ние, хората, сме се научили да го правим преди около половин милион години. Вие искате да бъдете в хармония с природата. Хайде, хармонизирайте се — приключи той, обърна се и се качи в хеликоптера. След секунди вече бе пристегнал колана си в седалката зад пилотите и полковник Малой издигна, без да прави кръг.

„Винаги можеш да ги различиш“ — помисли си Кларк и си спомни времената, изкарани в Трета група за специални операции. Имаше хора, които скачаха от вертолета и хукваха към храстите, имаше и други, които оставаха и го гледаха как се отдалечава. Той винаги беше от първите, защото знаеше, че го чака работа. А вторите се притесняваха дали ще се върнат и не искаха хеликоптерът да ги остави. Той за последен път погледна надолу и видя, че очите на всички са вперени нагоре. „Найт Хоук“ се отправи на изток.

— Може би седмица, мистър К? — попита Динг, разчитайки физиономията му.

Макар да бе завършил Рейнджърската армейска школа на САЩ, Чавес не смяташе, че дори той би могъл да оцелее много дълго на такова място.

— Ако имат късмет — отвърна ДЪГА Шест.