Том Кланси
Дъга Шест (31)

30. Гледки

Беше всичко, което бе очаквал — без дори да знае какво да очаква — и нещо повече, но най-накрая Доминго Чавес държеше своя син в ръцете си.

— Здрасти — промълви той, свеждайки очи към новия човек, когото той щеше да пази, да възпита и един ден да представи пред обществото. И след секунда, която сякаш продължи седмици, подаде новороденото на жена си. Лицето на Паци беше плувнало в пот и изтощено след петчасовото мъчително раждане, но вече, както става в подобни случаи, болката беше забравена. Целта беше постигната и тя държеше в ръце детето си. Вързопчето беше розово, без коса, и доста шумно, като последното се потвърждаваше близо до лявата гръд на Паци, докато Джон Конър Чавес получаваше първата си дажба. Но Паци беше изтощена, така че една сестра отнесе детето в яслата, а Динг целуна жена си и после тръгна до леглото на колелца, докато я караха към стаята й. Когато пристигнаха, тя вече беше заспала. Той я целуна още веднъж и излезе. Колата му го закара в базата, а после до служебния дом на ДЪГА Шест.

— Какво стана? — попита Джон, който сякаш бе чакал зад вратата.

Чавес му подаде пура със сребърен пръстен и каза:

— Джон Конър Чавес, три кила и половина. Паци е съвсем добре, деденце.

 

 

Има моменти, в които и силните мъже могат да се разплачат, и този беше един от тях.

— Е — промълви Джон след около минута, бъркайки в джоба на хавлията си за носна кърпа, с която да изтрие очите си. — На кого прилича?

— На Уинстън Чърчил — отвърна Доминго със смях. — По дяволите, Джон, това не можах да го разбера, но Джон Конър Чавес е достатъчно объркващо име, не мислиш ли? Това малко копеле има доста сериозно родословие. Ще започна да го уча на карате и оръжия някъде на пет години… може би на шест…

— По добре голф и бейзбол. Но той си е твое дете, Доминго. Хайде, влизай.

— Е? — попита настоятелно Санди и Чавес докладва отново новината, докато шефът му си палеше кубинската пура.

Динг презираше пушенето, Санди също не одобряваше този порок, но при такъв повод и двамата отстъпиха. Госпожа Кларк прегърна Динг и каза:

— Как е Джон Конър?

— Ти си знаела? — попита Джон Терънс Кларк.

Санди кимна.

— Паци ми каза миналата седмица.

— Трябваше да е тайна — възрази младият баща.

— Аз съм майката, Динг! — обясни Санди. — Закуска?

Мъжете погледнаха часовниците си. Беше малко след четири, и тъй като имаха време, всички се съгласиха.

— Знаеш ли, Джон, това е просто забележително — каза Чавес. Тъст му забеляза как Доминго превключваше акцента си в зависимост от характера на разговора. Предния ден, докато разпитваше пленниците от ИРА, говореше като чистокръвно бандитче от Лос Анджелис, но в моменти на размисъл се превръщаше в човек с университетска магистърска степен, без никакъв уличен акцент. — Аз съм татко. Имам син. — Което бе последвано от бавна, доволна и някак изпълнена с благоговеен трепет усмивка.

— Великото приключение, Доминго — съгласи се Джон, докато жена му приготвяше бекона.

— А?

— Да изградиш една пълноценна личност. Това е велико приключение, синко, и ако не се справиш добре, що за човек си тогава, по дяволите?

— Е, вие двамата сте се справили доста добре.

— Благодаря, Доминго — отвърна Санди откъм печката. — Но се трудихме здраво.

— Повече тя, отколкото аз — каза Джон. — Аз толкова често бях далече от тях, докато си играех на полеви призрак. Три Коледи пропуснах извън семейството си, по дяволите. Човек никога не може да си прости за такива неща — обясни той. — Това е Вълшебната утрин и човек трябва да си е вкъщи.

— Какво си правил?

— Два пъти в Русия, един път в Иран… всеки път измъквах агенти. В двата случая стана, но единият се провали. Загубих го и той не можа да се спаси. Руснаците никога не прощават за държавна измяна. Убиха го няколко месеца след това, нещастното копеле. Не беше хубава онази Коледа — заключи Кларк, спомняйки си колко безпомощен се беше оказал тогава, докато гледаше как КГБ залавя човека няма и на петдесет метра от мястото, където се намираше той, виждайки как човекът извръща лице към него, отчаяния израз, изписан на обреченото лице, докато той трябваше да се обърне и да се спасява по канала, който бе подготвил за двама. Знаеше, че все едно нищо не може да направи, но въпреки това се чувстваше ужасно. А после трябваше да обясни на Ед Фоли какво се беше случило — само за да разбере по-късно, че агентът е бил изгорен от къртица на КГБ в главната квартира на ЦРУ. И този мръсник все още беше жив в един федерален затвор, с кабелна телевизия и централно отопление в килията си.

— Това е минало, Джон — успокои го Чавес, разбирайки изражението му. Двамата бяха изпълнявали подобни операции, но екипът Кларк-Чавес никога не беше се провалял, макар някои от акциите им да бяха приключвали доста ненормално и на косъм. — Знаеш ли кое му е смешното на всичко това?

— Кое? — попита Джон, чудейки се дали ще е същото чувство, което той беше изпитвал.

— Знам, че ще умра. Някой ден, имам предвид. Малкият, той ще ме надживее. Ако не ме надживее, ще съм се издънил напълно. Не мога да позволя това да стане, нали? Джей Си^[1] е моята отговорност. Докато той расте, аз ще остарявам, и когато той стане на сегашната ми възраст, по дяволите, аз ще съм минал шестдесетте. Боже мой, аз никога не съм планирал да остарявам, разбираш ли?

Кларк се изхили.

— Аз също. Отпусни се, момче. Сега аз съм — той за малко щеше да каже „шибан“,но съобрази, че Санди не обича много този епитет — проклет дядо. Аз също не бях планирал това.

— Не е чак толкова лошо, Джон — отбеляза Санди, докато чупеше яйцата. — Можем да го поразглезим и после да му го върнем. Така и ще направим.

Това не беше се случило с техните деца, поне от страна на семейството на Джон. Майка му отдавна беше починала от рак, а баща му — от сърдечен удар по време на работа, още в края на 60-те години. Джон се зачуди дали сега те знаеха, че синът им е пораснал, после е остарял и вече е дядо. Не можеше да се каже, нали? Смъртността и съпътстващите я проблеми бяха нещо нормално във Великото продължаване на живота. Какво ли щеше да стане от Джон Конър Чавес? Богат, беден, просяк, крадец, доктор, адвокат, роден водач? Това беше главно грижа на Доминго и Паци и той трябваше да им се довери, че ще си свършат работата добре, а те вероятно щяха да я свършат добре. Той познаваше добре дъщеря си и почти толкова добре — Динг. Още първия път, когато беше видял това момче, в планините на Колорадо, беше разбрал, че в това хлапе има нещо особено, а младежът беше порасъл, разцъфтял пред очите му като цвят в една доста трънлива градина. Доминго Чавес беше по-младата версия на самия него, мъж на честта и храбростта, каза си Кларк, и поради това заслужаваше да бъде баща, както беше доказал, че заслужава да е съпруг. Великото продължаване на живота, повтори си Джон, отпивайки от кафето и пуфкайки от пурата, и ако това представляваше поредният километричен камък към смъртта, така да бъде. Беше преживял интересен живот, живот, който имаше стойност за другите, както и Доминго, и както всички се надяваха, щеше да преживее и Джон Конър. „Но какво по дяволите — помисли си Кларк, — та животът ми все още не е свършил, нали?“

 

 

Хващането на полет до Ню Йорк се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. Всички места бяха заети, но най-после Попов успя да си купи билет в задния отсек на един стар „Юнайтид“ 727. Теснотията не му харесваше, но полетът беше кратък. На „Ла Гуардия“ той се запъти да вземе такси, като по пътя бръкна във вътрешния джоб на палтото си и намери там пътните документи, с които беше прекосил Атлантика. Бяха му служили добре, но сега трябваше да се махнат и той крадешком ги хвърли в един контейнер за смет, преди да отиде на стоянката за таксита. Беше уморен. Денят му беше започнал малко след полунощ източноамериканско време, а не беше успял да спи много по време на полета през океана и тялото му вече се предаваше. А може би това се дължеше на края на агентурната му кариера?

След тридесет минути Попов вече се намираше на няколко пресечки от апартамента си в долната част на Ню Йорк, а през това време персоналът по чистотата кръжеше из терминала на „Юнайтид Еърлайнс“, за да подменя найлоновите торби за смет. Трудът беше механичен и не изискваше някакво умствено напрежение за работния персонал, съставен предимно от пуерториканци. Те повдигаха металните капаци на кофите и вадеха натежалите торби, после ги хвърляха в големите контейнери на колела, които след това щяха да бъдат прикачени към влекачи за транспорт до сметището на Стейтън Айланд.

Една от торбите се закачи на някакъв метален ръб и се скъса, разсипвайки съдържанието си върху бетонния тротоар. Това предизвика тиха ругатня от страна на работника, който сега трябваше да се наведе и да събере мръсните предмети с облечените си в ръкавици ръце. Беше събрал половината, когато забеляза алената корица на нещо, което приличаше на британски паспорт. Хората не изхвърлят подобни неща, нали? Той го отвори и намери вътре две кредитни карти със същото име като в паспорта. Серов. Необичайно име. Той пусна всичко в джоба на работния си комбинезон. Щеше да го занесе в бюрото за изгубени вещи. Не за първи път намираше ценни вещи в торбите за боклук. Веднъж дори беше намерил напълно зареден 9-милиметров пистолет!

 

 

По това време Попов вече беше в апартамента си, твърде уморен дори за да разопакова багажа си. Вместо това само се съблече и се срина в леглото, без дори да си налее чаша водка, за да заспи по-лесно. По навик включи телевизора и хвана поредния репортаж за пукотевицата в Херефорд. Виждаше се фургонът на подвижната телевизионна станция, чийто репортер се беше приближил до него и се бе опитал да вземе интервю. Не бяха го използвали, но се виждаше и той, в профил, на някакви си пет–шест метра встрани, докато репортерът говореше от мястото на събитието. Още една причина да се разкара скоро, помисли си той, унасяйки се в сън.

 

 

Паспортът, кредитните карти и още няколко вещи с определена стойност пристигнаха в офиса на компанията за почистване на сметта на Стейтън Айланд — всъщност един голям фургон — след като обичайната работна смяна приключи. Събирачът на смет ги подхвърли на съответното бюро и вкара в индикатора работната си карта за засичане на времето, преди да се прибере у дома си в Куинс за обичайната си късна вечеря.

 

 

Том Съливан беше работил до късно и сега седеше в бара заедно с Франк Чатъм на една бира.

— Нещо ново към теб? — попита Съливан. Той самият беше прекарал целия си ден в съда, за да свидетелства по едно дело за измама, но така и не беше успял да го направи, поради забавянето на процедурите.

— Говорих днес с две от момичетата. И двете казват, че познават Кърк Маклийн, но всъщност нито една от тях не е имала любовна връзка с него — отвърна Чатъм. — И тази дупка май ще излезе суха. Искам да кажа, той наистина беше склонен да ни съдейства, нали?

— Някакви други имена, свързани с изчезналите момичета?

Чатъм поклати глава.

— Не. И двете казват, че са го видели да говори с едната от изчезналите и след това е излязъл с нея веднъж-дваж, както той самият ни каза, но нищо по-особено. Просто обичайната сцена за един бар за самотници. Нищо, което да противоречи на неговите думи. Никоя от тях не харесва особено Маклийн. Казват, че идвал при момичетата, задавал им разни въпроси и обикновено ги оставял.

— Какви въпроси?

— Ами, обикновените — име, адрес, работа, семейство. Същото, което питаме и ние, Том.

— Двете момичета, с които си говорил днес — попита го замислено Съливан, — те откъде са?

— Едната е нюйоркчанка, другата живее отвъд реката, в Джързи.

— Банистър и Претлоу са пришълки — подчерта Съливан.

— Да, знам. И какво?

— Такова, че ако ти си сериен убиец, ще ти е по-лесно да хванеш жертви, чиито семейства не живеят наблизо, нали?

— Част от процедурата за подбор? Това не е голяма находка, Том.

— Може би, но с какво друго разполагаме? — Отговорът беше, почти с нищо. Листовките, раздадени от НИПО^[2], бяха довели до петнадесет души, заявили, че познават лицата на момичетата на снимките, но никой от тях не можеше да осигури някаква полезна информация. — Съгласен съм, Маклийн беше общителен с нас, но ако той отива при момичетата, отхвърля тези, които се отраснали наблизо и имат семейства тук, след което завежда жертвата у дома си, по дяволите, това е повече, отколкото можем да имаме срещу всеки друг.

— Да се върнем при него да го разпитаме?

Съливан кимна.

— Да.

Беше просто банална процедура. Кърк Маклийн не им приличаше на евентуален сериен убиец — но пък точно това беше най-добрата маскировка за един престъпник, както бяха учили и двамата в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Те също така знаеха, че най-скучната част от рутинните процедури в разследването често разчупва заплетените възли на много повече дела, отколкото чудесата, толкова обичани в криминалните романи. Истинската полицейска работа беше досадна, затъпяващо повтаряща се, и тези, които се придържаха към нея, печелеха. Обикновено.

 

 

Странно беше това утро в Херефорд. От една страна, Екип 2 беше притихнал заради случилото се вчера. Загубата на другари по оръжие често се отразява по този начин на всяко военно формирование. Но от друга страна, шефът им беше станал баща, а това винаги е едно от най-добрите неща, които могат да сполетят един мъж. На път за сутрешната ФП малко пренапрегнатият командир на Екип 2, който изобщо не беше спал цялата нощ, се беше ръкувал с всеки от членовете на екипа, което неизменно бе придружено с кратко поздравление и разбираща усмивка, тъй като всички те вече бяха бащи, дори по-младите от шефа. Сутрешната ФП беше съкратена и след кроса Еди Прайс посъветва Чавес да се прибере у дома и да поспи няколко часа, тъй като нямаше да е от полза за никого в сегашното си състояние. Чавес направи точно това и се въртя в леглото до обед, след което стана с ужасно главоболие.

 

 

Както и Дмитрий Попов. Не изглеждаше никак честно, тъй като предния ден почти не беше пил. Той предположи, че по такъв начин тялото му си отмъщава заради насилието с дългото пътуване, прибавено към доста възбуждащия ден край Лондон. Той се събуди от сигнала на Си Ен Ен на телевизора и се затътри към банята за обичайната сутрешна процедура, плюс малко аспирин, после в кухнята, за да си направи кафе. След два часа, вече изкъпан и облечен, той разопакова багажа си и окачи в гардероба дрехите, които си беше купил в Европа. Гънките щяха да се изправят за ден–два. Беше време да вземе такси до средната част на Манхатън.

 

 

Служителката в „Изгубени вещи“ на Стейтън Айланд иначе беше секретарка и това бе едно от допълнителните й задължения, които мразеше. Нещата, които й хвърляха на бюрото, винаги бяха вмирисани и от това често й се повдигаше. Днешният ден не правеше изключение и тя се улови, че се чуди защо хората трябва да хвърлят такива гадни неща в боклука, вместо в… какво? Не можа да го измисли. Да ги държат в джобовете си, може би? Аленият паспорт не правеше изключение. Йосиф А. Серов. Снимката принадлежеше на около петдесетгодишен мъж, прецени тя, почти толкова забележителен, колкото хамбургер „Макдоналдс“. Но все пак това беше паспорт, с две кредитни карти вътре, и принадлежеше на някого. Тя вдигна телефонния справочник от бюрото си и се обади в Британското консулство в Манхатън, каза на телефонистката за какво става дума и в резултат на това я свързаха със служителя по паспортния контрол. Не знаеше, че службата за паспортен контрол от поколения е полусекретна прикриваща длъжност за полеви служители на Сикрит Интелиджънс Сървис. След кратък разговор един от боклукчийските камиони, който бездруго тръгваше за Манхатън, остави плика в консулството, където портиерът се обади в съответния офис, една секретарка слезе да го прибере и после го остави на бюрото на своя шеф Питър Уилямс.

Уилямс беше млад разузнавач, получил първото си назначение за работа извън родината си. Беше типично безопасна, удобна работа в голям град в съюзна държава и той командваше няколко агенти, все дипломати, работещи в Обединените нации. От тях той търсеше и понякога получаваше разузнавателни данни за дипломацията на низше ниво, която се препращаше до Уайтхол, за да бъде проучена и обмислена от също толкова низши бюрократи във Форин Офис.

Този вмирисан паспорт беше нещо необичайно. Макар службата му да включваше подобни неща, всъщност най-често му се налагаше да урежда издаването на нови паспорти на хора, които си ги бяха загубили по един или друг начин в Ню Йорк, което се случваше доста често, въпреки че винаги беше смущаващо за хората, на които им се налагаше да прибегнат до тази подмяна. Процедурата предполагаше в този случай Уилямс да изпрати по факс идентификационния номер на документа до Лондон, за да установят самоличността на собственика, и после да се обадят на него или нея на домашния телефон, надявайки се да намерят някой член на семейството или прислуга, които биха могли да знаят къде може да се намира притежателят на паспорта.

Но в този случай, Уилямс получи обаждане от Уайтхол само тридесет минути след като бе изпратил информацията.

— Питър?

— Да, Бърт?

— Този паспорт, на Йосиф Серов… има нещо много странно.

— Какво?

— Адресът, който имаме за този човек, е на погребален дом, а телефонът е от същото място. Те никога не са чували за Йосиф Серов, жив или мъртъв.

— Охо? Фалшив паспорт? — Той вдигна паспорта от бележника върху бюрото си. Ако това беше фалшификат, беше адски изпипана работа. Дали наистина за разнообразие този път не ставаше нещо интересно?

— Не, съвсем редовен си е, номерът и името ги има в компютъра, но този тип Серов не живее там, където е заявил, че живее. Мисля, че става дума за неверни документи. Записът показва, че е натурализиран гражданин. Искаш ли да проверим и това?

Уилямс се замисли. Беше виждал фалшиви документи и преди и се беше научил как да си ги осигурява сам в академията на СИС. Какво пък, защо не? Може би щеше да разкрие шпионин или нещо такова?

— Да, Бърт, можеш ли да ми направиш тази услуга?

— Ще ти се обадя утре — обеща му служителят във Форин Офис.

От своя страна, Питър Уилямс включи компютъра си и изпрати и-мейл до Лондон, с което поредният скучен работен ден на този млад офицер приключи. Ню Йорк беше досущ като Лондон, скъп, безличен и пълен с културни събития, но за съжаление тук липсваха добрите маниери на родния му град.

Серов. Руско име, но човек можеше напоследък да ги срещне под път и над път. Имаше много руснаци в Лондон и още повече тук, в Ню Йорк, където толкова много шофьори на таксита току-що бяха слезли от кораба или самолета от Русия и нито знаеха езика, нито забележителностите на Ню Йорк. Загубен британски паспорт с руско име.

 

 

На три хиляди и четиристотин мили оттам името „Серов“ беше въведено в компютърната система на СИС. Името вече беше проигравано за възможни находки и не беше открито нищо ценно, обаче изпълнителската програма съдържаше много имена и фрази и сканираше всички. Името „Серов“ беше достатъчно — въведоха го също така с изписване Серофф и Сероф — и когато пристигна и-мейлът от Ню Йорк, компютърът го защипа и веднага изпрати съобщението до един от щабните офицери. Знаейки, че „Йосиф“ е руският вариант на Джоузеф, и тъй като паспортните данни даваха възраст в допустимия обхват, той отбеляза съобщението и го препрати до компютърния терминал на лицето, което беше направило първоначалното запитване за Серов, Йосиф Андреевич.

Междувременно съобщението се появи като и-мейл на настолния компютър на Бил Тоуни. Адски полезни неща са тези компютри, помисли си Тоуни, докато разпечатваше съобщението. Ню Йорк. Това беше интересно. Той набра номера на консулството и се свърза с Питър Уилямс.

— Този паспорт на лицето Серов, можете ли да ми кажете нещо друго за него? — попита той, след като съобщи кой е.

— Ами, да, в него има и две кредитни карти, „Мастъркард“ и „Виза“, и двете платинени. — Което, не се налагаше да обяснява, означаваше, че имат сравнително големи кредитни лимити.

— Добре. Искам да ми изпратите незабавно снимката му и номерата на кредитните карти по секретните линии. — Тоуни му продиктува съответния номер.

— Да, сър. Веднага ще го направя — отвърна искрено Уилямс, чудейки се за какво ли става дума. И кой по дяволите беше този Бил Тоуни? Който и да беше, явно работеше до късно, тъй като Англия беше с пет часа пред Ню Йорк, а самият Питър Уилямс вече се замисляше какво ли ще му предложат за вечеря.

 

 

— Джон?

— Да, Бил? — отвърна уморено Кларк вдигна очи от бюрото си и се зачуди дали изобщо ще успее да види внука си днес.

— Нашият приятел Серов се появи — каза човекът на СИС и очите на Кларк веднага се присвиха.

— Охо? Къде?

— В Ню Йорк. Намерили са британски паспорт в торба с боклук на летище „Ла Гуардия“, с две кредитни карти в него. Е — разшири той доклада си, — паспортът и картите са на името на Джоузеф А. Серов.

— Да проиграем картите да видим дали…

— Обадих се на правното аташе във вашето посолство в Лондон да проверят картите, да. Би трябвало да има някаква информация след около час. Може да разплетем възела, Джон — добави Тоуни обнадеждено.

— Кой се занимава със случая в САЩ?

— Гъс Вернер, помощник директор, Отдел за тероризъм. Познаваш ли го?

Кларк поклати глава.

— Не, но го знам по име.

— Аз го познавам. Добър е.

 

 

ФБР поддържаше сърдечни взаимоотношения с всякакви видове бизнес. „Мастъркард“ и „Виза“ не правеха изключение. Един агент на ФБР се обади в седалищата на двете фирми от главната квартира на ФБР, Хувър Билдинг, и продиктува номерата на картите на шефовете по сигурността и на двете. И двамата бяха бивши агенти на ФБР — ФБР изпращаше много свои пенсионирани служители на подобни длъжности, с което изграждаше голяма и разнообразна мрежа от свои „стари познати“ — и потърсиха в компютрите си и получиха информация за сметките, включваща името, адреса, история на кредита, и най-важното — последни плащания. Полетът на „Бритиш Еъруейз“ от лондонското „Хийтроу“ до „О’Хеър“ в Чикаго подскочи на екрана — всъщност изпратената по факса страница — на бюрото на агента във Вашингтон.

— Е? — попита Гъс Вернер, когато младият офицер влезе в кабинета му.

— Късно вчера е взел полет от Лондон до Чикаго, а после от Чикаго до Ню Йорк, може би последния, взел е билет в задния отсек, освободен в последния момент. Трябва да е хвърлил документите си за самоличност след като е пристигнал. Ето. — Агентът му връчи записите на плащанията и информацията за полетите. Вернер прегледа набързо страниците.

— Това не са боклуци — отбеляза тихо бившият шеф на Екипа за спасяване на заложници. — Това изглежда добро попадение, Джони.

— Да, сър — отвърна младият агент, съвсем наскоро дошъл от градския полеви отдел на Оклахома. — Но едно остава неясно. Как е стигнал до Европа този път? Всичко друго е документирано, има и един полет от Дъблин до Лондон, но нищо оттук до Ирландия — докладва специален агент Джеймс Уошингтън.

— Може да има и „Америкън Експрес“. Обади се да провериш — заповяда Вернер на младия мъж.

— Слушам — заяви Уошингтън.

— На кого да се обадя за това? — попита Вернер.

— Ето, сър. — Уошингтън му посочи номера на предната страница на факса.

— О, добре, този го познавам. Благодаря, Джими. — Вернер вдигна слушалката и набра международния номер. — Господин Тоуни, моля — каза той на оператора. — Търси го Гъс Вернер от главната квартира на ФБР във Вашингтон.

 

 

— Здравей, Гъс. Много сте бързи — каза Тоуни. Вече се беше преоблякъл и се канеше най-после да си тръгне за дома.

— Чудесата на компютърния век, Бил. Имам евентуално попадение за този тип, Серов. Летял е вчера от „Хийтроу“ до Чикаго. Полетът е бил около три часа след вашата патаклама в Херефорд. Разполагам с наета кола, хотелска сметка и полет от Чикаго до Ню Йорк Сити, след като е пристигнал тук.

— Адрес?

— Откъде толкова късмет? Само пощенска кутия в долен Манхатън — каза помощник-директорът на събеседника си. — Бил, смяташ ли, че това е гореща новина?

— Гъс, адски горещо е. Шон Грейди ни каза името и един от останалите пленници го потвърди. Този симпатяга Серов е доставил огромна парична сума и пет килограма кокаин малко преди нападението. В момента работим по това с швейцарците, да проследим парите. А сега, както изглежда, базата на този тип е в Америка. Много интересно.

— Наистина. Ще трябва да издирим този помияр, ако можем — разсъди на глас Вернер.

За разследването, което щеше да открие, съществуваше обилно законодателство. Американските закони против тероризма се простираха по целия свят и предвиждаха драконовски наказателни мерки. Същото беше в сила и за законите против наркотиците.

— Ще се опиташ ли? — попита Тоуни.

— Естествено, Бил — отвърна уверено Вернер. — Откривам лично папката по този случай. Започва ловът на господин Серов.

— Чудесно. Благодаря ти, Гъс.

 

 

Вернер се консултира с компютъра си за подходяща парола. Това дело щеше да бъде важно и засекретено, а паролата на делото щеше да бъде… не, не това. Той нареди на машината да избере друго. Да. ПРЕФЕКТ, дума, която той помнеше от йезуитското средно училище в Сейнт Луис.

— Господин Вернер? — извика му секретарката. — Господин Хенриксен ви търси на трета линия.

Вернер вдигна слушалката и каза:

— Здрасти, Бил.

 

 

— Хубавец е, нали? — попита Чавес.

Джон Конър Чавес лежеше в малкото си пластмасово креватче и в момента спеше мирно и кротко. Картончето с името му на таблата на креватчето удостоверяваше самоличността му, донякъде го правеше и въоръженият полицай, охраняващ яслата. Имаше още един негов колега на етажа с майките, както и трима войници от екипа на СВС на партерния етаж — тях беше по-трудно да различи човек, тъй като бяха цивилни и с дълги коси. Всички тези мерки отново бяха израз на манталитета „като се обърне каруцата, пътища много“, но Чавес нямаше нищо против наоколо да има хора, които да закрилят жена му и детето му.

— Всички са сладки — съгласи се Джон Кларк, спомняйки си как бяха изглеждали Паци и Меги на тази възраст — каква възраст, едва вчерашен. Като повечето мъже, Джон винаги мислеше за децата си като за бебета, без да може да забрави първия път, когато ги е държал. И ето че сега той отново се потопи в топлото сияние, знаейки съвсем точно какво изпитва Динг в момента, горд и в същото време леко притеснен от отговорността, свързана с бащинството. Е, така и трябваше да бъде. „Прилича на майка си“ — прецени след това Джон, което означаваше на неговата линия от семейството, което, помисли си той, беше добре. Но Джон с иронична усмивка се зачуди дали малкият сънува на испански и дали докато расте, ще научи испански — какво пък, да не би да е лошо да е двуезичен? После зумерът му избибипка. Джон изръмжа и го вдигна от колана си. Телефонът на Бил Тоуни. Той измъкна мобилния телефон от джоба на панталона си и набра номера. Минаха пет секунди, докато кодиращата система се синхронизира.

— Да, Бил?

— Добри новини, Джон. Вашето ФБР е по следите на този приятел Серов. Говорих с Гъс Вернер преди половин час. Установили са, че е взел полет от „Хийтроу“ до Чикаго вчера, после до Ню Йорк. Това е адресът по кредитните му карти. ФБР придвижват този случай много бързо.

 

 

Следващата им стъпка беше да проверят за шофьорска карта, където не излезе нищо, което означаваше също така, че не получиха снимка на обекта. Агентите на ФБР, които провериха това в Олбъни, бяха разочаровани, но не особено изненадани. След това, на другия ден, трябваше да разпитат пощенските служители в станцията, където се намираше пощенската кутия.

 

 

— Е, Дмитрий, ти се върна доста бързо — отбеляза Брайтлинг.

— Стори ми се добра идея — отвърна Попов. — Операцията беше грешка. Войниците на ДЪГА са прекалено добри за такова нападение срещу тях. Хората на Шон се справяха добре. Планирането им ми се стори великолепно, но противникът се оказа твърде обигран. Уменията на тези хора са забележителни, както се уверихме и преди.

— Е, това нападение трябва да ги е поразтърсило — вметна работодателят му.

— Може би — допусна Попов.

Точно в този момент пристигна Хенриксен и заяви:

— Лоши новини.

— Какви?

— Дмитрий, ти си сгафил нещо.

— О? И какво? — попита руснакът с ирония.

— Не съм сигурен, но те знаят, че има руснак, замесен в осъществяването на нападението срещу ДЪГА, и в момента ФБР работи по случая. Може би знаят, че си тук.

— Това не е възможно — възрази Попов. — Е… да, те държат Грейди, и той може би се е разприказвал… да, той наистина знаеше че съм летял от Америка, или е могъл да се досети, и знае прикриващото име, което използвах, но тази самоличност вече я няма… унищожена е.

— Може би, но аз току-що говорих по телефона с Гъс Вернер. Попитах го за инцидента в Херефорд, дали има нещо, което трябва да знам. Той ми каза, че са открили следователско дело за издирване на някакво руско име, че имат основания да смятат, че руснак, вероятно пребиваващ в Америка, е бил в контакт с ИРА-И. Това означава, че те знаят по име, Дмитрий, и означава също така, че са проследявали имена по списъците на пътниците на полети. Не подценявай ФБР, приятелю — предупреди го Хенриксен.

— Не ги подценявам — отвърна Попов, вече леко притеснен, но само леко.

Нямаше да е толкова лесно да проследят всички полети през Атлантика, дори и във века на компютрите. Реши също така, че следващите му кредитни карти ще носят имена като Джоунс, Смит, Браун или Джонсън, не и това на бившия председател на КГБ, изпаднал в немилост през 50-те години. Идентифициращото име Серов беше шега от негова страна. Не много добра, реши той сега. Джоузеф Андрю Браун, това щеше да е следващото му име, реши Дмитрий Аркадиевич Попов.

— Това опасно ли е за нас? — попита Брайтлинг.

— Ако се доберат до нашия приятел тук — отвърна Хенриксен.

Брайтлинг кимна и бързо премисли.

— Дмитрий, ходил ли си някога в Канзас?

 

 

— Здравейте, Маклийн — каза Том Съливан.

— О, здрасти. Искате пак да говорим ли?

— Да, ако нямате нищо против — каза Франк Чатъм.

— Добре, заповядайте — отвърна Маклийн и отвори широко вратата, след което тръгна към дневната, като си каза наум, че трябва да запази хладнокръвие. Седна и прекъсна звука на телевизора. — Е, и какво искате да научите сега?

— Да си спомняте някой друг, който да е бил близък с Мери Банистър?

— Никой, чието име да мога да посоча. Имам предвид, нали знаете, това е бар за самотници, хората там се бутат един друг, говорят, сприятеляват се и прочие, нали знаете? — Той се замисли още секунда–две. — Може би един, но не му знам името… висок тип, горе-долу на моята възраст, песъчлива коса, едър такъв, като че ли бачкането му е на открито… но не знам името му, съжалявам. Мери танцува с него и беше пила с него, струва ми се, но освен това… там е толкова тъмно и претъпкано.

— И сте я изпратили само веднъж?

— Да. Приказвахме и се майтапихме малко, но до свалка не се стигна. До толкова далече не стигнахме. Да, разбира се, изпратих я до тях, но дори не влязох в сградата, дори не съм я целувал за довиждане, просто си стиснахме ръцете.

Той забеляза, че Чатъм си води бележки. Дали им беше казал същото и преди? Смяташе, че да, но му беше трудно да си спомни, пък двете федерални ченгета в дневната му го притесняваха. Най-тъпото беше, че той наистина не си спомняше кой знае колко за нея. Беше я избрал, беше я натоварил в камиона, и това беше всичко. Нямаше никаква представа къде може да е тя сега, макар да предполагаше, че най-вероятно е мъртва. Маклийн беше наясно какво представлява тази част от проекта, и това го правеше похитител и съучастник в убийство — две неща, които не смяташе да споделя с тези момчета от ФБР. В Ню Йорк в момента смъртното наказание се допускаше, а доколкото знаеше, същото беше в сила и за федералното правителство. Той несъзнателно облиза устни и изтри потните си длани в панталоните си. После стана и се запъти към кухнята.

— Да ви донеса нещо?

— Не, благодарим, не се притеснявай — отвърна Съливан на „ти“.

Току-що беше забелязал нещо, което липсваше при първата беседа. Напрежение. Дали беше притеснението, в което хората понякога изпадаха, докато говорят с агенти на ФБР, или този човек се опитваше да скрие нещо? Маклийн си приготви питие и се върна.

— Би ли ни описал Мери Банистър? — попита го Съливан.

— Хубавичка, но не е нещо изключително. Приятна, одухотворена… тоест, мила, с чувство за хумор, забавно е да си с нея. Момиче, дошло в големия град за първи път… искам да кажа, хубавко момиче, нали разбирате?

— Но никой не е бил много близък с нея, казваш?

— Не, доколкото знам, но аз и не я познавах толкова добре. Какво казват другите хора?

— Ами, хората от бара казват, че си бил в доста приятелски отношения с нея…

— Може би, да, но не толкова приятелски. Искам да кажа, не се стигна до нищо. Аз дори не съм я целувал. — Усети, че започва да се повтаря, и отпи от чашата си. — Де да бях, но не съм — добави той.

— С кого от бара всъщност си близък? — попита Чатъм.

— Вижте, това са лични неща — възрази Кърк.

— Ами, нали се сещаш как стават тези неща. Искаме просто да добием усет, да разберем как става, такива работи.

— Вижте, не съм от тези, дето ще целунат и после ще кажат, окей? Не съм по тази част.

— Не мога да те виня за това — отбеляза с усмивка Съливан. — Но изглежда малко необичайно за тълпата в бара за самотници.

— О, разбира се, има типове, които обичат да си бележат жертвичките на дръжката на патлака, но това не е моят стил.

— И така, Мери Банистър е изчезнала, а ти не си забелязал?

— Може би, но не съм мислил много за това. Този кръг там е преходен, нали разбирате? Едни идват, други си отиват, а някои не виждаш никога повече. Те просто като че ли изчезват.

— Да си й звънял?

Маклийн се навъси.

— Не, не помня да ми е давала номера си. Предполагам, че е била в справочника, но не, никога не съм й звънял.

— Само си я завел до дома й онзи единствен път?

— Точно така, онзи единствен път — потвърди Маклийн, отпивайки от чашата си.

Вече изпитваше силно желание тези двама инквизитори най-после да се разкарат от дома му. Дали те… можеха ли те да знаят нещо? Защо се бяха върнали при него? Е, в апартамента му нямаше нищо, което да показва, че той познава което и да е момиче от „Търтъл Ин“. Може би няколко телефонни номера, но никакви забравени чорапогащи от жените, които беше водил тук.

— Искам да кажа, вие, момчета, нали миналия път огледахте тук — вметна той.

— Не се притеснявай. Винаги го правим. Част от рутинната процедура — поясни Съливан. — Е, ние имаме още една среща след десет минути на улицата. Благодарим, че се съгласи да поговорим. Нали пазиш визитката ми?

— Да, в кухнята е, залепил съм я на хладилника.

— Добре. Виж, това дело е малко трудно. Моля те, премисли отново, и ако се сетиш за каквото и да е — за каквото и да е, моля те, обади ми се, нали?

— Разбира се.

Маклийн стана и ги заведе до входната врата, след което се върна при питието си и удари още една глътка.

 

 

— Нервен е — каза Чатъм на улицата.

— Абсолютно. Имаме ли достатъчно, за да му направим фоново проучване?

— Без проблем — отвърна Чатъм.

— Утре сутринта — каза старшият агент.

 

 

Това беше второто му пътуване до летище „Титърбъро“, но този път самолетът беше различен, с изписано на опашката КОРП. „ХОРИЗОНТ“. Дмитрий се позамисли и реши, че би могъл да се измъкне от всяко място на територията на САЩ. Знаеше, че Хенриксен ще предупреди Брайтлинг да не предприема нищо драстично. В това пътуване се съдържаше някакъв елемент на тревога, но не повече от любопитството му, затова Попов се настани в мястото вляво и зачака екипажът да запали двигателите и да се отдели от терминала. Имаше дори една симпатична стюардеса, която му предложи чаша водка „Финландия“ и той я глътна, докато перките на „Гълфстрийм V“ ускоряваха въртенето си. Канзас. Щатът на житните полета и торнадата, на по-малко от три часа път оттук.

 

 

— Господин Хенриксен?

— Да, кой е?

— Кърк Маклийн.

— Нещо не е наред ли? — попита Хенриксен, разтревожен от интонацията му.