Том Кланси
Дъга Шест (19)

18. Погледи

Попов взе сутрешния полет. Досега никога не беше летял на „Конкорд“ и вътре му се стори малко претъпкано, въпреки че имаше достатъчно място да си опъне човек краката. Той се разположи в седалката си С-4. Междувременно, на друг терминал, Бил Хенриксен седеше в първа класа в американския БС-10 за полета си до Лос Анджелис.

„Уилям Хенриксен“ — помисли си Дмитрий Аркадиевич Попов. Работил в Екипа за освобождаване на заложници на ФБР и експерт по контратероризъм, президент на международна консултантска фирма по охраната и сигурността, сега той тръгваше за Австралия, за да потърси консултантски договор за охраната на Олимпийските игри… как този фактор се съвместяваше с онова, което Попов вършеше за корпорация „Хоризонт“ на Джон Брайтлинг? Какво точно правеше той… по-точно, на каква идея служеше? С каква цел? Беше сигурен, че ще му платят върхов хонорар в зелено — той дори не беше повдигнал въпроса за заплащането по време на вечерята, защото беше сигурен, че ще получи каквото поиска. Мислеше в порядъка на $ 250 000 само за тази задача, въпреки че тя криеше известни рискове, без да се брои шофирането по британските правила за движение. 250 000? Може би повече. В края на краищата тази операция изглеждаше твърде важна за тях.

Но как един експерт по тероризма и един експерт по контратероризма се съчетаваха в един и същи план? Защо бяха реагирали толкова бързо на неговото откритие, че съществува някаква нова контратерористична организация? Това беше важно за тях… но защо? Какво, по дяволите, целяха тези хора? Той поклати глава. Беше толкова умен, а въпреки това нямаше и смътна представа. А искаше да разбере, сега още повече от всякога.

За сетен път това, което го безпокоеше, беше незнанието. Безпокоеше? Да, сега той беше обезпокоен. В КГБ никога не бяха толерирали любопитството, но дори и те знаеха, че на хората от разузнаването трябва да се казва нещо, и затова заедно със заповедите за операцията вървяха и обяснения… а и най-малкото тогава той знаеше, че служи на своята страна. Каквато и информация да събереше, което и лице от чужда националност да вербуваше, всичко това целеше да направи неговата страна по-сигурна, по-знаеща и по-силна. Това, че всички усилия се бяха провалили, не беше по негова вина. Не КГБ беше провалил Държавата. Напротив, тъкмо Държавата бе провалила КГБ. Той беше служител на най-великолепната разузнавателна служба в света и бе запазил гордостта от нейните възможности, както и от своите.

Но ето че сега не знаеше какво прави. Очакваше се да събере информация, което за него беше доста лесно, но не знаеше защо. Нещата, които бе разбрал по време на вечерята снощи, само бяха разтворили още една врата към една нова загадка. Всичко толкова много приличаше на някакъв холивудски филм за конспирации или на някакъв шпионски роман, за чийто край той все още не можеше да се досети. Щеше да си получи парите и да си свърши работата, но за първи път се чувстваше неловко и това никак не беше приятно.

 

 

— Някакъв напредък, Бил?

— Не много — отговори Тоуни. — Испанците са идентифицирали двама от терористите като баски сепаратисти и французите смятат, че са различили един свой гражданин, но това е всичко. Предполагам, че бихме могли да помолим Карл ос за информация, но се съмнявам, че ще се съгласи да сътрудничи… а и той може да не е наясно кои бяха тия педерасти.

— Да — каза Кларк. — Знаеш ли, Динг е прав. Един такъв инцидент можеше да се очаква, но три за толкова кратък срок, откакто сме тук, изглеждат много. Дали е възможно някой преднамерено да им отвързва каишките, Бил?

— Предполагам, че е възможно, но кой би го направил… и защо би го правил? — попита на свой ред Тоуни.

— Да се върнем малко. Задръж засега на частта „кой“. Кой има такава възможност?

— Някой, който е имал достъп до тях през 70-те и 80-те години… това означава някой, който е вътре в движението, или някой, който ги е контролирал, „влияел“ им е, тоест някой отвън. Това би означавало някой от типа на КГБ. По презумпция този юнак би трябвало да им е бил познат, да е разполагал с възможности да се свърже с тях и по този начин да може да ги активизира.

— И трите групи се оказаха силно идеологически…

— Точно затова свръзката им би трябвало да е някой бивш… или може би все още действащ?… офицер от КГБ. Някой, комуто са вярвали… нещо повече: авторитет, който те са признавали и зачитали. — Тоуни отпи от чая си. — А това означава офицер от разузнаването, вероятно с доста висок чин, с когото са работели едно време, някой, който е контактувал с тях по време на обучението им и докато са получавали поддръжка от Източния блок.

— Германец, чех, руснак?

— Руснак — отвърна Тоуни. — Не забравяй, че КГБ позволяваха на колегите си от другите страни от Източния блок да работят само под прякото им ръководство… Принципът „стой настрана“ в тези отношения винаги е бил тънък при тях, Джон. И той беше предназначен повече за собственото им удобство, отколкото за нечие друго. „Прогресивните елементи“ и други глупости. Обикновено ги тренираха край Москва, а после ги разквартируваха по явки в Източна Европа, главно в Източна Германия. След като ГДР се срина, се сдобихме с доста материал от старата източногерманска ЩАЗИ. В момента няколко мои колеги в Сенчъри Хауз преравят информацията. Това ще отнеме време. За съжаление, тя така и не е била компютъризирана, нито обвързана с препратки. Финансови проблеми — обясни Тоуни.

— Защо не се обърнем направо към КГБ? По дяволите, та аз съм се срещал с Головко!

Тоуни не знаеше това.

— Майтапиш се!

— Как смяташ, че двамата с Динг успяхме да проникнем толкова бързо в Иран под руско прикритие? Да не мислиш, че ЦРУ може да организира такава операция, Бил? Не, Головко го уреди, а двамата с Динг бяхме в кабинета му преди да отлетим към Техеран.

— Е, ами щом можеш, защо не опиташ?

— Трябва да получа пълномощия от Лангли.

— Мислиш ли, че Сергей ще ни съдейства?

— Не съм сигурен — призна Джон. — В най-добрия случай шансовете са равни. Но преди да направя такова нещо, трябва да имам добра представа какво точно искам. Това не е риболов. Трябва да бъде добре насочено.

— Мога да проверя с какво разполагаме като име на офицер от разузнаването, който да е работил с тях… Проблемът е, че няма да е истинско име, нали?

Кларк кимна.

— Вероятно не. Знаеш ли, трябва да се помъчим да спипаме някой от тези хора жив. Малко е трудно да разпитваш труп.

— Такава възможност досега не ни се е отваряла — изтъкна Тоуни.

„А дори и да хванем някой жив, можем ли да сме сигурни, че знае това, което ни е необходимо?“ — помисли си Кларк. Но все отнякъде трябваше да се започне.

— Берн беше банков обир — продължи Тоуни. — Виена беше опит за похищение, а според това, което каза хер Остерман, онези са търсели нещо, което не съществува — частни компютърни кодове на „вътрешни лица“ в международната търговска система. Най-пресният инцидент приличаше много на нещо от 70-те години.

— Окей, два от трите случая бяха свързани с пари — съгласи се Кларк. — Но се предполага, че и в двата случая терористите бяха идеологически, нали?

— Точно така.

— Откъде тогава този интерес към парите? В първия случай, добре, може би си беше чист обир. Но вторият беше по-сложен… е, сложен и тъп едновременно, нали търсеха нещо, което не съществува, но като хора, действащи по идеологически мотиви, те не са могли да го знаят. Бил, някой им е казал да го потърсят. Не са го измислили сами.

— Допускането ти е вероятно — отвърна разузнавачът. — Много вероятно, може би.

— Следователно в такъв случай получаваме двама идеологически оператори, технически доста компетентни, но преследващи несъществуваща цел. Съчетанието от оперативна интелигентност и глупава цел направо се набива на очи, не е ли така?

— Но какво да кажем за Световния парк? Кларк сви рамене.

— Може би Карлос знае нещо, което им е трябвало. Може би е скътал някъде мангизи, които те искат, или информация, или номера за свръзка, може би дори пачки в брой… няма как да разберем.

— И аз мисля, че едва ли може да бъде убеден да сътрудничи.

— Изпускаме нещо — изръмжа Кларк.

— Това, което мога да направя, е да се обадя тук-там. Възможно е този руски приятел да е работил с ИРА-Извънредни. Остави ме да подуша малко, Джон.

 

 

— Добре, Бил, аз пък ще говоря с Лангли.

Кларк стана, излезе от стаята и се запъти към своя кабинет, като продължаваше да се мъчи да напипа идеята, която му трябваше, за да може да предприеме нещо наистина полезно.

 

 

Нещата не започнаха добре и Попов едва не се разсмя на „лошата поличба“ — когато стигна до наетата кола, отвори лявата врата вместо дясната, но бързо се усети, прибра куфара си в багажника и седна на шофьорската седалка. Отвори картата, която беше купил в терминала, и потегли от Четвърти терминал на Хийтроу по шосето, което щеше да го заведе до Херефорд.

 

 

— Е, как действа тази джаджа, Тим?

Нунън изви ръката си встрани, но показалката си остана насочена към Чавес.

— Мамка му, хитра работа. Смята се, че проследява електромагнитното поле, излъчвано от човешкото сърце. Това е уникален нискочестотен сигнал… не може да се сбърка дори с горили и други човекоподобни…

Устройството напомняше на лъчев пистолет от научнофантастичните филми от 30-те години, с тънка антенка отпред и пистолетна ръкохватка. Антената-показалка се полюшваше плавно, като стрелка на компас, привличана от приемания сигнал. Нунън се отдръпна от Чавес и Ковингтън и се насочи към стената. Зад стената седеше секретарка, точно… ето там. Устройството замръзна срещу нея. Докато Нунън вървеше, антенката започна да се извива — сочеше през стената.

— Като вълшебна пръчица — отбеляза Питър удивено. — Като ония, с които намират вода…

— На такова прилича, нали? По дяволите, не е чудно, че в армията толкова го искат. Край на всякакви засади. Това нещо открива хора под земята, зад дърветата, в дъжда — където и да се крият, ще ги засече.

Чавес се замисли. Сети се за операцията в Колумбия преди толкова години — как вървеше сред горите, оглеждаше се и непрекъснато се ослушваше за хора, които можеха да издебнат десетчленния му екип. А сега това нещо заместваше всичките умения, които беше придобил в Седми лекострелкови. Като защитно устройство, то можеше да лиши „нинджите“ от работа. Като нападателно средство можеше да ти покаже къде са лошите много преди да си ги видял или чул и да ти позволи да се приближиш достатъчно, за да…

— За какво е… искам да кажа, за какво го предлага производителят?

— Търсене и спасяване… пожарникари в горящи сгради, жертви на лавини, за какво ли не, Динг. От няколко седмици си играят с него във Форт Браг. Момчетата от „Делта“ направо са влюбени в тази джаджа. Все още е малко трудна за управление и засега не може да отчита разстоянието, но казват, че можеш да засечеш с него лице от петстотин метра.

— Страхотно! — отбеляза Ковингтън. Но въпреки това инструментът им приличаше по-скоро на скъпа момчешка играчка.

— Но с какво може да бъде полезно на нас? То не може да различи заложника от терориста — изтъкна Чавес.

— Динг, знае ли човек? Адски сигурно е обаче, че може да ни покаже къде няма терористи — подчерта Нунън.

Беше си играл цял ден с това нещо, за да придобие усет как да го използва ефикасно. От дълго време не беше се чувствал като хлапе, играещо си с нова играчка, но тази джаджа беше толкова нова и така неочаквана, че трябваше да се появи под коледната елха.

 

 

Кръчмата „Дорестият жребец“ бе точно до мотела му, само на половин километър от главния портал на базата Херефорд, и изглеждаше добро място за начало. А още по-добро — за една бира. Попов си поръча халба „Гинес“, отпи и огледа помещението. Телевизорът работеше и показваше футболен мач, което задържаше вниманието и на клиентите, и на бармана. Попов също се загледа, вслушвайки се в брътвежите из залата. Беше обучен на търпение и знаеше от опит, че търпението в разузнавателния бранш обикновено се възнаграждава добре, още повече в страна с култура като тукашната, където хората идваха в редовната си кръчма всяка вечер, за да по-бъбрят с приятелите си.

Мачът завърши с 1:1 някъде по времето, когато Попов си поръча втора бира.

— Наравно, мамка му — отбеляза един мъж на бара до Попов.

— Е, така е в спорта, приятел. Момчетата долу на пътя поне не завършват наравно и никога не губят, да им се ни види!

— А бе, Франк, я кажи как се държат янкитата?

— Добри хора, много учтиви. Днес трябваше да оправя кухненската мивка в една от къщите. Жената наистина се държа много мило, даже се опита да ми даде бакшиш. Странни хора са това американците. Мислят, че трябва да ти дават пари за всяко нещо. — Водопроводчикът довърши халбата си и поръча нова.

— В базата ли бачкаш? — попита Попов.

— Да бе. Вече дванайсета година. Водопроводи и таквоз…

— Добри мъже са тия от СВС. Много ми харесва как се оправят с пичлеметата от ИРА — подхвърли руснакът на най-добрия си британски бачкаторски акцент.

— Че го правят, правят го — съгласи се водопроводчикът.

— И к’во, и американци ли има сега в базата?

— Да, десетина, със семействата си. — Майсторът се засмя. — Една от госпожите за малко да ме пребие миналата седмица с колата си — подкара на обратната страна по пътя, да му се не види! Около тях трябва да внимаваш, особено ако си с кола.

— Май познавам един от тях, голям симпатяга, Кларк се казваше май — подхвърли малко рисковано Попов.

— Ами?! Той им е шефът. Жена му е сестра в тукашната болница. С него не съм се запознавал, ама разправят, че бил сериозен пич, не е от тези дето да искаш да ги срещнеш по тъмно… много учтив, разбира се, но само като ги погледнеш, и ти става ясно. Непрекъснато бягат и така нататък, държат форма, тренират с оръжията… много опасни са — като лъвове, ще им се не види!

— Те ли играха в онова шоу в Испания миналата седмица?

— Ами, виж сега, те не ни разправят много за тия работи — засмя се мъжът. — Видях един „Херкулес“ как излетя същия ден, а се върнали в клуба късно през нощта. Енди разправя, много им било гот, така вика. Знаят как да се оправят с онез копелета тия момчета!

— Да бе! Да убият болно дете!

— И аз така викам. Жалко, че не мога да ги погледам. Дърводелеца, дето бачкам с него, Джордж Уилсън, ги гледа как тренират стрелба. Разправя, че били като на кино, факири били, така казва.

— Ти служил ли си?

— Че как! Ефрейтор ме направиха. Така получих тая работа. — Той отпи от бирата си, а спортната програма по телевизията се прехвърли на крикет — игра, от която Попов си нямаше никаква представа. — А ти?

Попов поклати глава.

— Не. Мислех, ама реших да не ходя.

— А бе не е толкоз лошо, няколко години и пак кеф — каза водопроводчикът и се пресегна към чинийката с фъстъци на бара.

Попов допи бирата и си плати сметката. Вечерта беше минала доста добре и той не искаше да злоупотребява с късмета си. Значи жената на Джон Кларк работела като медицинска сестра в местната болница, така ли? Трябваше да провери тази работа.

 

 

— Да, Паци, направих го — отвърна Динг на жена си, докато четеше сутрешния вестник с няколко часа закъснение. Пресата продължаваше да отразява историята със Световния парк все още на първа страница, макар темата да се беше смъкнала в долната половина. За щастие, все още никой в медиите не се досещаше за ДЪГА. Репортерите се бяха хванали на версията за добре тренирана група за специални операции на испанската Гуардия Сивил.

— Динг, аз… ами знаеш, аз…

— Да, скъпа. Ти си лекар и твоята работа е да спасяваш живота на хората. Моята също, не забравяй. Те бяха вкарали там трийсет и няколко деца, и убиха едно… виж, това не ти казах. Бях на по-малко от трийсет метра. Видях с очите си как това момиченце умря, Пац. Най-отвратителното нещо, което съм виждал, а нищо не можех да направя, по дяволите! — промълви той мрачно. Знаеше, че ще сънува това още няколко седмици.

— О? — Тя го погледна в очите. — Защо?

— Защото… защото не можехме. Защото там бяха останалите и не бяхме готови да ударим мръсните му копелета, а те искаха да ни покажат колко са сериозни и предани на шибаната си кауза… предполагам, че по този начин хора като тях показват решимостта си. Убиват заложник, за да ни покажат колко са твърди.

Динг остави вестника и се замисли. Той самият беше отраснал с един особен кодекс на честта още преди армията на Съединените щати да го беше научила на „Армейския кодекс“: че никога, при никакви обстоятелства не можеш да нараниш невинно човешко същество. Направиш ли го, завинаги изхвърчаш оттатък бариерата, невъзвратимо прокълнат като убиец, недостоен да носи униформа или да получи войнишки поздрав. Но тия терористи, изглежда, се наслаждаваха от това. Какво, по дяволите, им беше сбъркано? Той беше изчел всички книги на Пол Белоу, но някак си не ги беше разбрал. Какво пък, може би единственото, което трябва да знаеш за тези хора, е как да вкараш оловото в главите им. Това поне винаги вършеше работа, нали?

— Но какво им е все пак на тези хора?

— По дяволите, скъпа, не знам. Доктор Белоу казва, че те вярват в своите идеи до такава степен, че винаги могат да прекрачат границата на своята човечност, но аз… просто не го разбирам. Не мога да си представя аз да го направя. Аз се бия с тези хора, но не защото някой ме е ритнал и не за някакви абстрактни идеи. Би трябвало да има някакво основание за това, нещо, за което моето общество казва, че е важно, или защото някой е нарушил закона, който всички трябва да спазваме. Не е хубаво и не е забавно, но е важно, и затова го правим. Баща ти е същият.

— Ти наистина харесваш татко — отбеляза Паци Чавес.

— Той е добър човек. Направил е много за мен и двамата сме прекарали интересни времена. Той е умен, по-умен от всеки в ЦРУ… е, може би с изключение на Мери Пат. Тя наистина схваща, макар че понякога се държи като каугърл.

— Коя? Коя Мери?

— Мери Патриша Фоли. Сега е оперативен директор, ръководи полевите призраци в Управлението. Страхотно момиче — е, вече е към четиридесет и пет. Наистина си знае работата. Добър шеф, грижи се за нас, работните пчелички.

— Ти все още ли си в ЦРУ, Динг?

— Административно, да — кимна мъжът й. — Не съм сигурен как точно действат административните вериги, но докато чековете пристигат — той се усмихна, — това ми е последната грижа. Е, как е животът в болницата?

— Ами, мама се справя чудесно. Сега е главна сменна сестра в Спешното.

— Изкарваш ли достатъчно бебета? — попита Динг.

— Тази година ще бъде само още едно, Доминго — отвърна Паци и потупа корема си. — Трябва скоро да започнеш курса, ако приемем, че ще си тук.

— Скъпа, ще бъда тук — увери я той. — Няма да родиш детенцето ми без моя помощ.

— Татко все го нямаше. А и не мисля, че по онова време е било разрешено. Подготовката за раждане тогава не е била на мода.

— Е, времената се менят. Скъпа, наистина ще съм тук, освен ако някой смахнат терорист не ни привика извън града, а тогава ще трябва да си пази задника, щото наистина ще му се стъжни.

— Знам, че мога да разчитам на теб.

Тя седна и както обикновено, той взе ръката й и я целуна.

— Момче или момиче?

— Още не съм минала през сонографа, не забравяй. Ако е момче…

— Ще стане „призрак“ като баща си и дядо си — намигна й Динг. — Ще почнем да го учим много рано на езици.

— А ако поиска да стане нещо друго?

— Няма — увери я Доминго Чавес. — Той ще разбере какви чудесни мъже са неговите предшественици и ще иска да им подражава. Ще следва почетните стъпки на своя баща.

Не можеше да каже, че той самият беше направил същото. Баща му беше починал твърде рано, за да може синът му да го изкопира. Всяко зло за добро. Бащата на Доминго, Естебан Чавес, беше карал товарен камион — скучна работа.

— Помниш ли Бил Хенриксен? — попита Огъстъс Вернер Дан Мъри.

— Работеше при теб в ЕСЗ. Малко шантав, нали?

— Е, беше хлътнал здравата в екологичните дивотии, гушкаше дръвчета и разни такива, но в Куонтико си знаеше работата. Добър удар ми натресе за ДЪГА.

— Така ли?!

— В Испания използваха хеликоптер на ВВС. Медиите не са се досетили, но се вижда добре на записите, ако някой се потруди да го забележи. Бил ми подхвърли, че не е съвсем умно. И има право.

— Може би — отрони директорът на ФБР. — Но от практическа гледна точка…

— Знам, Дан, има практически съображения, но наистина е проблем.

— Мдаа. Виж, Кларк обмисля дали да не излезем малко на бял свят за ДЪГА. Каза ми, че един от хората му повдигнал въпроса. Ако искаш да свиеш юздите на тероризма, можеш да пуснеш приказка, че в града има нов шериф, така се изрази. Още не е взел решение за официална препоръка до Управлението, но явно подхвърля идеята тук-там.

— Интересно. Има известен смисъл, особено след три успешни операции. Хм, ако аз бях един от ония идиоти, щях да си помисля много добре, преди да предизвикам Гнева Божи да се спусне върху главата ми. Но пък не разсъждават като нормални хора, нали?

— Не съвсем, но сдържането си е сдържане, а Джон ми пусна тая муха в главата и както виждаш, още го мисля. Можем да пуснем изтичане на данни на няколко нива, да пуснем слуха, че в момента действа някакъв многонационален контратерористичен екип. Не да ги направим от черни бели, но да речем, от черни — сиви.

— Какво ще каже Управлението? — попита Вернер.

— Вероятно „не“, с удивителна — призна директорът. — Но както вече казах, Джон ме накара да се позамисля.

— Разбирам логиката, Дан. Ако светът научи, може би някои хора ще се замислят сериозно, но пък други ще започнат да задават въпроси, ще се появят репортери и много скоро ще видиш лицата на хората ни на първата страница на „Ю Ес Ей Тудей“, със статии как са се издънили в някоя задача, написана от някой, който дори не знае как се слага пълнител.

— Могат да забранят да се пише по темата в Англия — напомни му Мъри. — Поне в местните вестници няма да ги има.

— Чудесно, тогава ще се появят във „Уошингтън Поуст“, а него никой не го чете, нали? — изсумтя Вернер.

А той самият много добре знаеше проблемите, които ЕСЗ на ФБР си беше навлякъл с Уейко и Руби Ридж. Медиите бяха прецакали предаването на събитията и в двата случая — както обикновено.

— Колко души знаят за ДЪГА?

— Почти сто… доста голям брой за тайно формирование. Сигурността им все още не е нарушена, доколкото знам, но…

— Но както казва Бил Хенриксен, всеки, който знае разликата между „Хюи“ и „Найт Хоук“, ще съобрази, че в работата в Световния парк има нещо странно. Трудно е да се пазят тайни, нали?

— Адски трудно, Гъс. Както и да е, ще помислиш малко по въпроса, нали?

— Ще помисля. Нещо друго?

— Да, също от Кларк… дали три терористични инцидента след учредяването на ДЪГА не са малко множко? Дали някой не би могъл да отваря клетките с лошите и да ги пуска на свобода? Ако е така, то кой, и ако е така, защо?

— За Бога, Дан, та ние получаваме европейската разузнавателна информация от тях, забрави ли? Кой беше разведката при тях?

— Бил Тоуни е главният аналитик. Шесторка, много добър между другото… познавам го от времето, когато бях аташе в Лондон. Той също не знае. Чудят се дали някой от КГБ или нещо подобно не обикаля и не буди старите вампири да смучат кръв.

— Ако е така, не може да се похвали с кой знае какъв успех. Операциите носеха известен белег на професионализъм, но не достатъчно. По дяволите, Дан, ти много добре знаеш упражнението. Ако лошите се задържат на едно място повече от един час, се спускаме върху тях като торнадо и ги ликвидираме в мига, в който се прецакат. Професионални терористи или не, те не са добре тренирани, не разполагат с нашите ресурси и рано или късно ни отстъпват инициативата. Единственото, което ни трябва да знаем, е къде са, не помниш ли? След което мълнията е в нашите ръце… Но това, което не мога да направя, е да свърша тяхното разузнаване заради тях. Те са по-близо до източниците от нас и се обзалагам, че така или иначе не ни пращат всичко, с което разполагат.

— Не могат. Твърде много е, за да го пращат по факса.

— Разбирам. И съм съгласен — три сериозни инцидента изглеждат много, но не можем да кажем дали е просто съвпадение, или част от някакъв план. Трябва да имаме кого да попитаме. Например някой жив терорист. Момчетата на Кларк не са хванали нито един жив досега, нали?

— Не са — съгласи се Мъри. — Това не е част от задачата им.

— Тогава кажи им, че ако искат здраво разузнаване, трябва да разполагат с някой със здрав мозък и уста, след като стрелбата свърши.

Но това никак не беше лесно. Също както да хванеш жив тигър е много по-трудно, отколкото да го убиеш. Трудно е да спипаш някой, който държи автомат и е готов да го използва. Дори стрелците на ЕСЗ, които се бяха обучавали да ги хващат живи, за да ги изправят пред съдията, та да ги опандизят в Марион, Илинойс, не се справяха добре в това отношение. А ДЪГА беше съставена от военни, за които глезотиите на закона изглеждаха малко чужди. Хагската конвенция определяше правила за водене на война много по-обтекаеми от всичко, което можеше да се намери в конституцията на Америка. Нямаш право да убиваш пленници, но нали преди да станат пленници първо трябва да ги плениш — а това беше подробност, на която армиите обикновено не наблягаха.

— Нашият приятел Кларк все още ли се нуждае от наставленията ни? — попита Вернер.

— Какви ги говориш! Че той все пак е на нашата страна.

— Той е добър човек, да. По дяволите, Дан, запознах се с него, докато съставяха екипа на ДЪГА, и се съгласих да вземе един от най-добрите ми бойци, Тими Нунън, и наистина ще ти призная, че дотук свърши голяма работа… всъщност три. Но той не е от нас, Дан. Той не мисли като ченге. Обаче ако иска по-добро разузнаване, трябва да направи точно това. Кажи му го непременно.

— Ще му го кажа — обеща Мъри.

— И какво се очаква от нас? — попита Стенли. — Да избиваме с изстрел шибаните пушки от ръцете им? Това става само на кино, Джон.

— Вебер направи точно това, не помниш ли?

— Да, но това беше против правилата и двамата с теб адски добре знаем, че не можем да го позволим — възрази Алистър.

— Хайде, Ал, ако искаме по-добра разузнавателна информация, трябва да хванем някои от тях живи, нали?

— Чудесно, стига да е възможно. А такава възможност има много рядко, Джон. Страшно много рядко.

— Знам — отстъпи ДЪГА Шест. — Но не можем ли поне да накараме момчетата да помислят по въпроса?

— Възможно е. Но да вземем такова решение в движение е трудно.

— Трябва ни информация, Ал — настоя Кларк.

— Наистина, но не и с цената на смъртта или раняването на някой от хората ни.

— Всичко в този живот е компромис — отбеляза ДЪГА Шест.

— Разбира се, но…

— „Но“, трънки. Щом ни трябва, дай да измислим как да я добием — настоя Кларк.

— Ние не сме полицейски инспектори, Джон. Това не е част от задачата ни.

— Тогава ще променим задачата. Ако има възможност да хванем някого жив, ще се опитаме. Ако не, винаги можем да го гръмнем в главата. Онзи, дето Хомър го чукна в корема например. Добре, той си го заслужаваше и стърчеше на открито с оръжие в ръце, и нашето обучение диктуваше: убий, и разбира се, Джонстън пое целта и реши да му прати честитка, защото онзи си го просеше… но щеше да е също толкова лесно да му счупи капачката на коляното и сега щяхме да разполагаме с човек, който да говори, и може би щеше да пропее, като повечето от тях, и може би щяхме да знаем нещо, което сега адски сигурно искаме да знаем, така ли е?

— Така е, Джон — отстъпи Стенли.

Да се спори с Кларк не беше лесно. Той беше дошъл в ДЪГА с репутацията на специалист по извиване на ръце и чупене на пръсти в ЦРУ — но всъщност съвсем не беше такъв човек, напомни си британецът.

— Ние просто не знаем достатъчно, а аз никак не обичам да не знам достатъчно. Смятам, че Динг е прав. Някой насъсква тези копелета. Ако успеем да разберем нещо за това, може би ще засечем този тип и ще накараме местните ченгета да го приберат, после може би ще си поприказваме най-приятелски с него — и може би крайният резултат ще е по-малко инциденти, заради които да излизаме и да поемаме риска. — Крайната цел на ДЪГА всъщност беше малко странна: да обучиш хората си за операции, които да се случват все по-рядко, ако изобщо се случват, и да се превърнеш в противопожарна команда в един град, в който пожари няма.

— Добре, Джон. Но първо трябва да поговорим с Питър и Доминго.

— Тогава утре сутринта. — Кларк стана от бюрото си. — Какво ще кажеш за една бира в клуба?

 

 

— Дмитрий Аркадиевич, сто години не съм те виждал! — възкликна мъжът.

— По-точно четири — каза Попов.

Намираха се в един лондонски пъб^[1] на три преки от руското посолство. Попов беше дошъл тук заради евентуалната възможност да се мерне някой от бившите му колеги, и ето че такъв се появи — Иван Петрович Кириленко. Иван Петрович беше изгряваща звезда, няколко години по-млад от Попов, опитен полеви офицер, станал полковник само на тридесет и осем. А сега сигурно беше…

— Сега си резидентът в Лондон, нали?

— Нямам право да говоря за тези неща, Дмитрий.

Кириленко се усмихна, но все пак кимна.

Беше стигнал много бързо и много далече в бледото подобие на бившата руска агенция и несъмнено продължаваше активно да се занимава с политическо и друго разузнаване, или по-скоро да ръководи добре подбрания си екип. Напоследък руснаците се притесняваха от разширяването на НАТО — алиансът, който някога така плашеше Съветския съюз, в момента напредваше на изток, към границите на Русия, и някои в Москва се притесняваха от това, защото им се плащаше да се притесняват, че това може да се окаже заплаха за Отечеството. Кириленко знаеше много добре, че това са пълни глупости, както и Попов, но все пак му плащаха, за да се увери, че е така, и новият резидент си вършеше работата според инструкциите.

— Е, а ти как я караш?

— Не ми е разрешено да кажа.

Което си беше очевидният отговор. Можеше да означава всичко, но в контекста на тяхната предишна организация означаваше, че Попов все още играе в някоя игра. Каква точно, Кириленко не знаеше, макар да беше чувал, че е уволнен от организацията. Това за него беше изненада. Попов все още се радваше на завидна репутация като един от най-добрите полеви шпиони.

— Сега живея между два свята, Ваня. Работя в търговския бизнес, но изпълнявам и други задачи — подхвърли той. Честността често е добра политика в служби, където толкова много се лъже.

— Не си се появил тук случайно — подчерта Кириленко.

— Вярно. Надявах се да срещна някой колега.

Кръчмата беше твърде близо до посолството за сериозна работа, но пък беше удобно място за случайни срещи, а освен това Кириленко вярваше, че статутът му на резидент е напълно секретен. Да се появи тук само подсилваше картината. Всеки знаеше, че никой истински шпионин не би рискувал да влезе в такова място.

— Имам нужда от малко помощ.

— И за какво става дума? — попита офицерът от разузнаването, отпивайки от чашата си.

— Доклад за един офицер от ЦРУ, който вероятно ни е известен.

— Името?

— Джон Кларк.

— Защо?

— В момента, доколкото знам, той е командир на една свръхсекретна част, базирана в Англия. Бих искал да предложа информацията, която имам за този човек, в замяна на каквато и да е информация, която ти би искал да получиш. Евентуално мога да прибавя някои неща към това досие. Сигурен съм, че моята информация ще се окаже интересна — завърши сдържано Попов. В общия контекст това изглеждаше доста щедро обещание.

— Джон Кларк — повтори Кириленко. — Ще видя какво мога да направя за теб. Имаш ли ми номера?

Попов плъзна незабелязано къс хартия на бара.

— Ето ти моя. Твоя го нямам. Имаш ли картичка?

— Разбира се. — Руснакът пъхна хартийката в джоба си и на свой ред извади портфейла си и му подаде визитка. На нея пишеше: „И. П. Кириленко, трети секретар, посолство на Русия, Лондон, факс 0181-567-9008“. Попов прибра картичката в джоба си. — Е, трябва да се прибирам. Радвам се, че се видяхме, Дмитрий.

Резидентът остави чашата си на бара и излезе на улицата.

— Снима ли ги? — попита едната „Петица“ другата секунди след като целта им за наблюдение беше напуснала.

— Е, не достатъчно добре за портретната зала на Националната галерия, но…

Проблемът със скритите фотокамери беше, че лещите им бяха твърде малки, за да стане наистина добра снимка. Но обикновено се оказваха достатъчно добри за разпознаване, а той беше направил единадесет кадъра, които, съчетани с компютърното разширение, щяха да се окажат напълно достатъчни. Кириленко смяташе, че прикритието му е безупречно, но не знаеше, че „Петицата“, наричана някога МИ-5, а сега назовавана официално „Служба за сигурност“, разполага със свой собствен източник в руското посолство. „Голямата игра“ продължаваше да бъде в ход както в Лондон, така и навсякъде по света, въпреки „Новия свят“ и всичко друго. Все още не бяха хванали Кириленко в компрометиращ акт, но в края на краищата той беше резидентът и поради това такъв акт не му се полагаше. Но такива хора все едно си длъжен да следиш, след като знаеш кои са, и рано или късно ще се докопаш до нещо срещу тях, или от тях. Като човека, който току-що беше изпил бира с него. Не беше от обичайните посетители точно на тази кръчма — редовните те ги знаеха. Без име. Само няколко снимки, които щяха да бъдат съпоставени с картотеката от снимки в новата главна квартира на „Петицата“ Темз Хауз, на десния бряг на Темза, близо до Ламбът Бридж.

Попов излезе на улицата, зави наляво и тръгна покрай Кенсингтън Палас, за да вземе такси до гарата. Дано Кириленко му намереше нещо полезно. Трябваше да може. В замяна той му беше подготвил нещо много пикантно.