Том Кланси
Дъга Шест (37)

36. Принудителни полети

Страхът беше не по-малко влудяващ от ужаса. Попов никога не беше преживявал истински страшни мигове в кариерата си. Винаги беше имало напрежение, особено в началото, но той бързо бе придобил увереност в шпионския занаят и уменията му се бяха превърнали за него в нещо като спасително одеяло, в чиито топлещи гънки душата му винаги се беше чувствала уютно. Но не и днес.

Сега той се намираше на чуждо място, а не просто в чужда страна, защото той беше градски човек. В големите градове знаеше как да се покрие за минути, да изчезне толкова неуловимо, че никоя полицейска сила по света да не може да го издири. Но това тук не беше град. Той слезе от гърба на Бътърмилк на стотина метра от автобусната спирка и отново отдели време да свали седлото и юздите, защото един оседлан кон без ездач със сигурност можеше да привлече внимание, но кон, който просто обикаля на воля, вероятно нямаше, не и тук, където мнозина гледаха подобни животни за лично удоволствие. После трябваше само да се промъкне през мрежестата телена ограда и да се приближи до автобусната спирка, която, установи той, беше празна. По голите, боядисани в бяло стени нямаше никакво разписание. Беше възможно най-простата постройка, като че ли направена от лят бетон, с дебел покрив, за да удържи на тежките зимни снегове и може би да оцелее при торнадо, за което беше чувал, но никога не бе преживявал. Пейката също беше бетонна и той приседна за малко на нея, за да успокои треперещите си крайници. Никога не се беше чувствал така. Страхът… ако тези хора смятаха да избият милиони, милиарди хора, те изобщо нямаше да се поколебаят да отнемат неговия живот. Трябваше да се маха оттук.

Десет минути след като беше пристигнал на спирката, той погледна часовника си и се зачуди дали толкова късно изобщо минават автобуси. Ако не, какво пък, все пак минаваха коли и камиони и може би…

Той пристъпи до банкета и вдигна ръка. Колите профучаваха край него с над сто и тридесет километра в час, което не им оставяше време да го забележат в тъмното, камо ли да натиснат спирачките. Но след петнадесетина минути един кремав форд отби и спря.

— Накъде си тръгнал, приятел? — попита шофьорът. Приличаше на фермер, може би около шестдесетгодишен, лицето и шията му бяха прорязани от бръчки от слънцето и вятъра.

— Към летището в съседния град. Можеш ли да ме закараш дотам? — попита Дмитрий, докато се качваше. Шофьорът не използваше предпазен колан, което вероятно беше нарушение на закона, но пък хладнокръвното убийство също, и това беше напълно достатъчна причина да изчезва оттук колкото се може по-бързо.

— Що не, аз също ще отбия оттам. Как ти викат?

— Джо… Джоузеф — отвърна Попов.

— Е, аз съм Пийт. Не си тукашен май, нали?

— Не съвсем. От Англия съм — продължи Дмитрий, стараейки се да подхване подходящия акцент.

— О, тъй ли? Какво те води насам?

— Бизнес.

— Какъв? — попита Пийт.

— Консултант съм, нещо като посредник.

— И как стана тъй, че я закъса тук, Джо? — попита шофьорът.

Какво му ставаше на този човек? Да не би да беше полицай? Задаваше въпроси като някой от Второ главно управление.

— Моят… приятел. Обадиха му се на пожар от вкъщи и се наложи да ме остави тук да изчакам автобуса.

— О! — Това му затвори устата, забеляза Попов, благославяйки последната си лъжа. „Разбираш ли, току-що застрелях и убих един, който иска да убие теб и всички, които познаваш“… Беше един от миговете, в които истината просто не работеше. Умът му сега препускаше на бясна скорост, далеч извън рамките, допустими за този скапан пикап, чийто водач, изглежда, не искаше да понатисне педала на газта малко по-здраво и всички други превозни средства профучаваха край тях. Фермерът беше възрастен човек и очевидно търпелив. Попов едва се овладя да не заудря с юмрук по седалката, докато шофьорът бавно поемаше по отклонението, след което зави надясно и подкара към нещо, което приличаше на малко регионално летище. На портала пишеше „Ю Ес Еър Експрес“.

— Благодаря ви, господине — каза Попов и слезе.

— Жив и здрав, Джо, и лек път — отвърна водачът с дружелюбна канзаска усмивка.

Попов бързо влезе в мъничкия терминал, отиде на гишето и каза на служителя:

— Трябва да отида до Ню Йорк. Първа класа, ако може.

— Ами, имаме полет след петнайсет минути до Канзас Сити, а оттам можете да хванете полета на „Ю Ес Еъруейз“ до „Ла Гуардия“, господин…

— Деметриус — отвърна Попов, сещайки се за името на единствената останала му кредитна карта. — Джоузеф Деметриус — уточни той, докато измъкваше портфейла си, за да подаде картата.

Имаше паспорт със същото име в един сейф в Ню Йорк, а кредитната карта беше добра, с висок лимит и никакво плащане по сметката в последните три месеца. Служителят на гишето може би си въобразяваше, че работи бързо, но Попов трябваше да се отбие и в тоалетната и полагаше невъзможни усилия да прикрие тази спешна потребност. Точно в този миг си даде сметка, че все още има зареден револвер в чантата, която носеше на рамото си, и че трябва тутакси да се отърве от него.

— Окей, господин Деметриус, заповядайте билета ви за сега, Портал 1, а ето и другия, за полета от Канзас Сити. Той ще потегли от Портал А-34 и е за първа класа, 2С. Някакви въпроси, сър?

— Не, благодаря ви.

Попов взе билетите и ги напъха в джоба си. После се огледа за изходния коридор и се запъти натам, спря се до един контейнер за боклук и след като бързо се огледа, много внимателно измъкна чудовищното оръжие от чантата, изтри го и го пъхна в сметта. После отново огледа терминала. Не, никой не беше го забелязал. Успокоен, той се запъти към охранителния пост, чийто магнитомер за щастие не изписука при неговото преминаване. Прибра кожената чанта от конвейера, огледа се, намери мъжката тоалетна и след минута излезе от нея, чувствайки се вече много по-добре.

Местното летище разполагаше само с два портала, но бар имаше и Попов се запъти към него. В портфейла му имаше петдесет долара в брой, с пет от които си поръча двойна доза водка, която глътна на екс, преди да поеме по следващите сто крачки към портала. Самолетът се оказа витлов — той не беше пътувал на такъв от години. Но за този полет беше готов да се примири с всичко, така че се качи на борда дори с удоволствие. След пет минути пропелерите започнаха да се въртят, а Попов започна да се отпуска. Тридесет и пет минути до Канзас Сити, после пауза от четиридесет и пет минути, а след това — до Ню Йорк, на Боинг 747, в първа класа, където алкохолът е безплатен. Най-хубавото беше, че мястото му бе отляво на самолета, така че никой да не може да го заговаря. Попов имаше нужда да размисли, и то бързо, макар и не чак толкова бързо.

Той затвори очи, докато самолетът излиташе, и си помисли: „Добре, какво научи и какво ще правиш с това знание?“ Два елементарни въпроса, но той трябваше да подреди отговора на първия, преди да разбере как да отговори на втория. Едва ли не започна да се моли на Бога, в чието съществуване не вярваше, но вместо да продължи в тази насока, отвори очи и погледът му се заби през прозореца в тъмния терен долу, докато умът му се зарея в собствената си тъмнина.

 

 

Кларк се събуди внезапно. Беше три през нощта. Беше сънувал сън, чиято същина сега убягваше на съзнанието му, но знаеше, че сънят е бил неприятен и можеше да прецени степента на тази неприятност дори по самия факт, че го беше събудил — нещо, което рядко му се беше случвало дори по време на трудна оперативна задача. Разбра, че ръцете му треперят, но защо — не знаеше. Той разтърси глава, изтегна се по гръб и затвори очи. Трябваше да поспи още. Днес му предстоеше заседание по бюджета, проклятието в неговото битие на командир на групата ДЪГА — да се прави на скапан счетоводител. Може би Това е било същината на съня му, помисли си той. Заклещен завинаги сред счетоводители в безкрайно досадно обсъждане откъде да се намерят пари и как да се похарчат…

 

 

Кацането в Канзас Сити беше гладко. Попов погледна часовника си. Бяха пристигнали с няколко минути преднина. Той слезе от самолета и влезе в терминала. Намери портал А-34 — провери, за да е сигурен, че новият полет е оттам — след което отиде в бара. Тук дори пушенето беше разрешено, нещо необичайно за американско летище, и той жадно задуши цигарения дим, спомняйки си младостта, когато беше пушил папироси „Труд“, и за малко да си поиска да дръпне един път от някой от американците. Но се овладя и само гаврътна втората си двойна водка на една седалка в ъгъла, обърната към стената. Не желаеше да даде на никого повод да си спомни за него тук. След тридесет минути повикаха пътниците на полета му. Той остави десетдоларова банкнота на тезгяха и излезе, помъкнал празната чанта, след което се запита за какво всъщност я мъкне. Но щеше да изглежда необичайно да се качи на борда без никакъв багаж, затова я задържа и я натъпка в багажника над главата си. Най-доброто при този полет беше, че съседното място, 2Д се оказа незаето, и той седна на него и се обърна към прозореца, за да е по-трудно на стюардесата да вижда лицето му. После боингът се отдръпна от портала и навлезе сред нощния мрак. Попов отказа предложеното му питие. Засега беше погълнал достатъчно и въпреки че алкохолът му помагаше да подреди мислите си, прекаленото количество щеше да ги замъгли. В организма му вече имаше достатъчно, за да го отпусне, и повече не му трябваше.

Какво точно бе научил през изминалия ден? Как се връзваше то с всички други неща, които бе научил в комплекса в западен Канзас? Отговорът на втория въпрос беше по-лесен от този на първия: доколкото данните, които беше добил днес, бяха сигурни, те с нищо не противоречаха на характера на проекта, на неговото местоположение и дори на декора. С нищо не противоречаха на списанията до леглото му, нито на видеокасетите до телевизора, нито на разговорите, които беше подслушал из коридорите или в столовата. Онези маниаци планираха да сложат край на света в името на своите езически вярвания — но как по дяволите можеше да убеди когото и да било, че това е така? И какви точно твърди данни можеше да даде той на някой друг — и на кой точно друг? Трябваше да е някой, който едновременно и да му повярва, и да е способен да предприеме действия. Но кой? Съществуваше и допълнителният проблем с убийството на Фостър Хъникът — за това нещо той не беше имал никакъв избор: трябваше да се измъкне от комплекса и това беше единствената възможност да го направи скрито. Но сега основателно можеха да го обвинят в убийство, което означаваше, че някое полицейско формирование може да се опита да го арестува, а след това как щеше да може да съобщи да бъдат спрени тези шибани друиди да извършат това, което се канеха? Никой полицай на този свят нямаше да повярва на приказките му. Всичко изглеждаше прекалено гротескно, за да може да бъде поето от един нормален човешки разсъдък — а онези от Проекта със сигурност си имаха прикриваща версия или легенда, съставена грижливо, за да отклони всякакво възможно официално разследване. Това представляваше най-елементарната мярка за сигурност и онзи приятел, Хенриксен, със сигурност се беше погрижил за нея.

 

 

Карол Брайтлинг се изправи от бюрото си в офиса. Току-що бе напечатала писмо до шефа на персонала, в което го уведомяваше, че ще отсъства, за да поработи по един много специален научен проект. Предварително беше обсъдила това с Арни ван Дам същия ден и не получи никакво сериозно възражение относно заминаването си. Нямаше изобщо да му липсва, говореха недвусмислено жестовете му. „Какво пък — помисли си тя със студен поглед, забит в екрана на компютъра — той на мен също“.

Доктор Брайтлинг напъха писмото в един плик, залепи го и го остави на бюрото на помощника си, за да го предаде в Белия дом на другия ден. Тя беше свършила своята работа за Проекта и за планетата и сега беше време да напуска. Беше минало много, много време, откакто за последен път бе усетила прегръдката на Джон. Разводът им беше получил голяма публичност. Така трябваше да бъде. Никога нямаше да получи работата в Белия дом като жена на един от най-богатите мъже на Америка. И така, тя се беше отказала публично от него, а той публично се беше отрекъл от движението, от убежденията, които двамата изповядваха преди десет години, когато бяха формулирали идеята за Проекта, но не беше престанал да вярва в тях по-малко, отколкото самата тя. Така тя си беше пробила път нагоре към правителствените среди и беше получила разрешително от службите за сигурност, което й осигуряваше достъп буквално до всичко, дори до оперативното разузнаване, информацията от което тя след това предаваше на Джон, когато имаше нужда от това. Преди всичко, имаше достъп до информацията за биологическото оръжие, за да знаят какво са направили в Научноизследователския институт за иновации и развитие (НИИР) на Въоръжените сили на САЩ и другаде за американските средства за защита, и по този начин да разберат как да конструират вируса по такъв начин, че да надвие всяка предложена ваксина, с изключение на формулираната от „Хоризонт“.

Но всичко това си имаше цена. Джон се показваше сред обществото в обкръжението на всевъзможни млади жени и несъмнено беше флиртувал и спал с повечето от тях, защото винаги си беше бил страстен мъж. Този аспект не бяха го обсъждали преди публичния си развод и по тази причина за нея се оказа неприятна изненада да го вижда по време на някои светски събития, на които се случваше да се засекат, винаги прегърнал красиво младо същество, винаги с различна, тъй като не беше завързал нито една по-съществена връзка след връзката с нея. Карол Брайтлинг си каза, че това е добре, защото означаваше, че тъкмо тя е единствената жена, която има значение в живота на Джон, а всички онези досадни млади жени бяха просто средство да изразходва мъжките си хормони… Но въпреки това не й беше никак лесно да го вижда, и още по-трудно да си мисли за това, сама в дома си, само с котарака Джигс за компания.

Но на другото блюдо на везната срещу този малък личен проблем бе поставен Проектът. Работата й в Белия дом само беше укрепила убежденията й. Всичко беше видяла тук — от спецификациите за нови ядрени оръжия до докладите за изпитания на биологическо оръжие. Иранският опит да се предизвика национална епидемия, предшествал поемането на правителствената служба от нея, едновременно я беше изплашил и окуражил. Изплашил, защото представляваше истинска заплаха за страната й и защото беше предизвикал масивни усилия за предотвратяване на бъдещи подобни заплахи. И окуражил, защото скоро беше разбрала, че една истински ефикасна защита в най-добрия случай е трудна, защото ваксините трябва да се настройват срещу специфични гадинки. И като погледнеше човек, иранската епидемия само беше повишила обществената чувствителност към заплахата, а това щеше да направи много по-лесно пласирането на ваксината А пред обществото… и пред правителствените бюрократи тук и по целия свят, които щяха да подскочат от радост пред предложения им цяр. Тя дори щеше да се върне след известно време отново тук, в старата административна сграда, за да подтикне одобрението за тази жизненоважна мярка на общественото здравеопазване, и по този въпрос щяха да й се доверят.

Доктор Карол Брайтлинг излезе от кабинета си, зави наляво по широкия коридор и после отново наляво, към стъпалата до паркираната си кола. Двадесет минути по-късно тя заключи колата си и се изкачи по стълбите към апартамента си, където я посрещна верният й Джигс, който скочи в ръцете й и отри косматата си глава в гръдта й, както винаги. Десетте й години мизерен живот приключваха и макар жертвата, която бе направила, да беше трудна за понасяне, възнаграждението за нея щеше да бъде една планета, която отново щеше да се покрие със зеленина и Природата щеше да се възстанови в цялата си заслужена Слава.

 

 

Беше му някак си добре да се озове отново в Ню Йорк. Макар да не държеше никак да се прибира в апартамента си, това все пак беше град и тук можеше да се покрие като плъх сред сметище. Той каза на водача на таксито да го откара до Есекс Хауз, луксозен хотел в южната част на Сентръл Парк, и там се регистрира под името Джоузеф Деметриус. Естествено, в стаята му го очакваше минибарче и той си приготви питие с две малки дози американска водка, чийто мизерен вкус този път изобщо не го притесни. После, взел най-сетне решение, се обади отново до летището, за да се увери в разписанието на полетите, след което звънна на рецепцията, за да нареди на хотелиера долу да го събуди в адското време 03:30 през нощта. А след това се срина в леглото си, без да се съблича. Рано заранта трябваше да направи няколко бързи покупки и да прескочи до банковия си клон, за да прибере паспорта си на „Деметриус“ от сейфа. След което щеше да изтегли петстотин долара от паричния автомат по сметката на „Мастъркард“ на г-н Деметриус и щеше да е в безопасност… е, ако не съвсем в безопасност, то поне в по-голяма безопасност, отколкото сега, достатъчно, за да бъде донякъде уверен в себе си и в бъдещето си, такова, каквото щеше да е, в случай че Проектът можеше да се спре. А ако не, каза си той, притваряйки донякъде пияните си очи, поне знаеше какво да избягва, за да остане жив. Вероятно.

 

 

Кларк се събуди в обичайното време. Джей Си вече спеше по-добре, след две седмици живот, и тази сутрин поне си беше синхронизирал съня със стопанина на къщата, установи Джон, докато излизаше от банята след сутрешното бръснене, чувайки ревовете на току-що пробуждащото се внуче откъм спалнята, където временно го бяха настанили с Паци. Санди също се беше събудила от рева, въпреки че беше привикнала да не обръща внимание на будилника откъм страната на Джон — явно майчинските и бабешките й инстинкти имаха някакви избирателни способности. Кларк се запъти към кухнята, за да включи кафеварката, след което отвори входната врата и прибра сутрешните броеве на „Таймс“, „Дейли Телеграф“ и „Манчестър Гардиън“, за да прегледа последните новини. Една от особеностите на британските вестници, бе установил той, беше в по-добрия стил, сравнено с повечето американски вестници, и статиите в тях бяха много по-съдържателни.

Включи Би Би Си, за да чуе сутрешните новини, които да допълнят информацията му от вестниците. И двете средства за осведомяване потвърдиха, че светът като цяло живее в мир. Водеща тема бяха Олимпийските игри, за които Динг им докладваше всяка вечер — сутрин за него самия, поради всичките тези часови зони — докладите обикновено завършваха със слушалката, залепена до личицето на Джей Си, за да може гордият му татко да чуе гугуканията, които от време на време издаваше, макар и не на място.

В 06:30 Джон вече се беше облякъл и се отправи към вратата. Тази сутрин, за разлика от няколкото предишни, подкара към спортния терен за сутрешните си упражнения. Хората на Екип 1 бяха там, все още в непълен състав, но горди и упорити, както винаги. Тази сутрин упражненията водеше сержант първи ранг Фред Франклин и Кларк изпълняваше указанията му, не толкова умело, колкото младите мъже, но стараейки се да бъде във форма и така да спечели уважението им, заедно с по някой и друг съжалителен поглед към стария фукльо, който си въобразява, че е голяма работа. Също така съкратеният по състав Екип 2 се намираше от другата страна на игрището, воден от старши сержант Еди Прайс. След половин час Джон отново си взе душ — това, че го правеше почти всеки ден два пъти, в продължение на деветдесет минути, му се струваше странно, но душът за събуждане се беше превърнал в толкова стабилна част от живота му, че просто не можеше да се лиши от него, а след като се поизпотеше с бойците, му трябваше втори, разбира се. След това, облечен в своя „шефски“ костюм, той се запъти към сградата на щаба, провери първо факса, както винаги, и намери съобщение от главната квартира на ФБР: съобщаваха му, че по случая Серов все още няма нищо ново. Втори факс му съобщаваше, че рано тази сутрин от Уайтхол по куриер му е изпратен колет, без да се уточнява съдържанието.

Ал Стенли се появи малко преди осем: раните му все още не бяха излекувани напълно, но той го понасяше добре за човек на неговата възраст. Бил Тоуни влезе само две минути по-късно и така старшият състав на ДЪГА беше на място за поредния си работен ден.

 

 

Телефонът го събуди рязко. Попов се пресегна за слушалката в тъмнината, не улучи и посегна отново.

— Да?

— Часът е три и половина, господин Деметриус — каза операторката.

— Ах, да, благодаря — отвърна Дмитрий Аркадиевич и щракна лампата. Бележката до телефона му указваше как да набере номера, който искаше: девет… нула-едно-едно-четири четири…

 

 

Алис Форгейт пристигна на работното си място няколко минути по-рано. Прибра чантичката си в едно от чекмеджетата на бюрото и седна, след което се залови да преглежда бележките си за нещата, които трябваше да се случат днес. О, бюджетно заседание! Господин Кларк щеше да е в кисело настроение чак до следобед. А после телефонът иззвъня.

— Трябва да говоря с господин Джон Кларк — каза гласът.

— Мога ли да му предам кой го търси?

— Не — отвърна гласът. — Не можете.

Това накара секретарката да примигне. Почти беше готова да му отвърне, че не може да го свърже при подобни обстоятелства, но не го направи. Беше твърде рано заранта за неучтивости. Тя натисна бутона за входящ сигнал продължително, след което натисна още един бутон.

— Търсят ви на първа линия, сър.

— Кой е? — попита Кларк.

— Не каза, сър.

— Добре — изръмжа Джон. Превключи бутоните и каза: — Тук е Джон Кларк.

— Добро утро, господин Кларк — поздрави го анонимният глас.

— Кой сте вие? — попита Джон.

— Двамата с вас имаме общ познат. Казва се Шон Грейди.

— Да? — Ръката на Кларк стисна слушалката и той натисна клавиша ЗАПИС на включената към апарата записваща система.

— Следователно би трябвало да ме знаете под името Йосиф Андреевич Серов. Трябва да се срещнем, господин Кларк.

— Да — отвърна с равен тон Джон. — Не бих възразил. Как точно да го направим?

— Трябва да стане днес, в Ню Йорк. Вземете полет Номер 1 на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейз“ до „Джей Еф Кей“ и аз ще ви чакам в един следобед ваше време при входа на зоопарка в Сентръл Парк. Тухлената постройка, която прилича на замък. Ще бъда там точно в единадесет часа. Някакви въпроси?

— Мисля, че не. Окей, значи единадесет предиобед в Ню Йорк.

— Благодаря. Довиждане. — Линията се прекъсна и Кларк отново превключи бутоните.

— Алис, би ли извикала Бил и Алистър при мен, ако обичаш?

Двамата се появиха след по-малко от три минути.

— Чуйте това, момчета — каза Джон и натисна бутона СТАРТ на касетофона.

— По дяволите — отбеляза Бил Тоуни секунда преди Ал Стенли да успее да направи същото. — Той иска да се срещне с теб? И защо?

— Има само един начин да разберем. Трябва да хвана самолета за Ню Йорк. Ал, би ли събудил Малой да ме откара до „Хийтроу“?

— Смяташ да отидеш? — попита Стенли.

— Защо не? — ухили се Джон. — По дяволите, това поне ще ме измъкне от шибаното заседание по бюджета.

— Това е така. Но може да крие известни рискове.

— Ще поискам ФБР да пратят хора да ме наглеждат, ще си взема и беретата. Тук имаме работа с професионален „призрак“. Опасността е повече за него, отколкото за мен, освен ако не е организирал много изпипана операция, а би трябвало да засечем това. Той иска да се срещне с мен. Той е професионалист и това означава, че иска да ми каже нещо… или може би да ме помоли за нещо, но аз бих заложил на първото, нали?

— Длъжен съм да се съглася с това — заяви Тоуни.

— Възражения? — попита Кларк. Възражения нямаше. Двамата бяха точно толкова любопитни, колкото и той самият, въпреки че им се искаше в Ню Йорк да се вземат добри мерки за сигурност. Но това нямаше да е проблем.

Кларк погледна часовника си.

— Там е почти четири сутринта… а той иска да се срещне с мен още днес. Твърде бързо за такова нещо. Защо бърза? Някакви предположения?

— Може би иска да ти каже, че няма нищо общо с инцидента в болницата. Освен това не виждам какво… — Тоуни поклати безпомощно глава.

— Времето е проблем. Полетът е в десет и трийсет, Джон — изтъкна Стенли. — В момента на Източното крайбрежие на САЩ е едва три и трийсет. Никоя важна клечка няма да е на работа по това време.

— Просто трябва да ги събудим. — Кларк погледна телефона си и натисна бутона за бързо набиране до главната квартира на ФБР.

— ФБР — отвърна друг анонимен глас.

— Трябва да говоря с помощник-директор Чък Бейкър.

— Господин Бейкър в момента не е на работа.

— Знам. Обадете му се вкъщи. Кажете му, че го търси Джон Кларк. — Той почти чу типичното „о, мамка му“ от другата страна на линията, но нареждането беше издадено от глас, който звучеше доста сериозно, и трябваше да бъде изпълнено.

— Ало — отзова се уморено друг глас след около минута.

— Чък, тук е Джон Кларк. Нещо се преобърна по случая Серов.

— Какво е то? — „И защо, по дяволите, не може да изчака няколко часа?“ — не продължи гласът. Джон обясни. И усети как мъжът от другия край на линията веднага се събуди.

— Окей — каза Бейкър. — Ще изпратя наши хора от Ню Йорк да те срещнат на терминала, Джон.

— Благодаря, Чък. Съжалявам, че те шашнах толкова рано.

— Нищо, Джон. Хайде.

Останалото беше лесно. Малой се появи в офиса си след собствените си сутрешни упражнения и му се обадиха да приготви хеликоптера си за малък скок. Не отне много време. Единственото главоболие беше да се вмести в интензивния трафик на отлитащите и кацащи самолети, но вертолетът кацна до служебния терминал и служебна кола веднага откара Джон до подходящия терминал, където Кларк можа да се добере до барчето за транзитни пътници, за да получи билета си двадесет минути преди полета. По този начин дори си спести преминаването през охраната и неудобството да обяснява защо му се налага да носи пистолет, което в Обединеното кралство беше равносилно на това да обяви публично, че е болен от проказа. Обслужването беше по британски луксозно и му се наложи да отклони предложената му още преди да се качи на борда на самолета чаша шампанско. След което извикаха пътниците и Кларк тръгна по тунела, за да се озове в салона на най-бързия авиолайнер на света. След по-малко от четири часа щеше да е в Съединените щати. Не беше ли пътуването по въздуха истинско чудо? Но още по-доброто бе това, че в скута му лежеше пратката, връчена му преди малко от куриера. Тя съдържаше кадровото досие на някой си Дмитрий Аркадиевич Попов. „Благодаря, Сергей Николаевич“ — помисли си Джон, разлиствайки страниците. Беше копие от оригинално досие на КГБ. По някои от фотокопираните страници личаха дупки от карфици, което означаваше, че датират от времето, когато в КГБ са използвали за прикрепване на страниците карфици вместо кламери — навик, заимстван от тях от МИ-6 още през 20-те години. Дреболия, за която знаеха само вътрешни хора от общността.

 

 

Кларк се намираше по средата на пътя си над Атлантика, когато Попов се събуди, този път сам, някъде към седем и петнайсет. Поръча да му донесат закуска в стаята и направи сутрешния си тоалет в подготовка за един натоварен ден. Към осем и петнадесет вече бе излязъл. Първата му работа беше да намери магазин за мъжка мода, който да е отворен. Това се оказа отчайващо, но най-сетне намери един, чиито врати се отвориха точно в девет. След тридесет минути той вече разполагаше със скъп, макар и недобре прилягащ му сив костюм, наред с няколко ризи и вратовръзки, които отнесе в хотелската си стая и веднага се преоблече. Беше време да се отправи към Сентръл Парк.

Сградата пред зоопарка на Сентръл Парк беше странна. Беше изградена от тухли и на покрива имаше бойници, сякаш предназначени да я предпазват от въоръжени нападатели, но по същите тези стени имаше прозорчета и цялата сграда се беше сгушила в падина, вместо на билото на хълм, както би било нормално при един истински замък. Както и да е, американците си имаха някакви свои представи, реши Попов. Той обиколи района, оглеждайки се за агенти на ФБР (или може би оперативни служители на ЦРУ?), които със сигурност щяха да се появат наоколо, за да покрият срещата му — и евентуално да го арестуват? Какво пък, нищо не можеше да се направи по въпроса. Сега щеше да разбере дали този Джон Кларк е истински разузнавателен офицер. Този бизнес си имаше правила и Кларк трябваше да ги спазва като част от етикета. Рискът в играта от негова страна беше огромен и Кларк беше длъжен да прояви респект поне заради това, но не можеше да е сигурен. Какво пък, човек не може да е съвсем сигурен на този свят.

 

 

Доктор Килгор се появи в кафетерията в обичайния час, но за своя изненада не намери там нито руския си приятел, нито Фостър Хъникът. Е, може пък да се бяха успали. Той се задържа над закуската си двайсет минути повече от обичайното, преди да реши „е, майната му“, и потегли с колата си към конюшнята. Там се натъкна на нова изненада. И Бътърмилк, и Джеремая обикаляха в заграждението, нито оседлани, нито с юзди. Нямаше как да разбере, че и двата коня се бяха прибрали сами през нощта. Обзет от любопитство, той ги прибра, след което оседла собствения си кон. Изчака пред конюшнята още петнайсет минути, чудейки се дали приятелите му ще се появят, но тях ги нямаше.

 

 

Прикриващата версия на работата му беше да кара фургон на електрическата компания „Консолидейтед Едисън“. Беше облечен в син работен комбинезон, удостоверяващ „службата“ му. Облеклото беше достатъчно торбесто, за да му позволи да носи дузина оръжия под мръсните дрехи, но още по-доброто беше, че го правеше съвсем незабележим. Из улиците на Ню Йорк щъкаха достатъчно хора с подобни работни облекла, за да му обърне някой внимание. Дискретната наблюдателна операция беше организирана спешно, с не по-малко от осем агенти, вече разположени на мястото на срещата, всички снабдени с паспортната снимка на Серов, доколкото можеше да им свърши някаква работа. Липсваха им каквито и да било данни за ръст и тегло, което означаваше, че търсят ОБЧ, обикновен бял човек, от които в Ню Йорк имаше поне три милиона.

В терминала неговият партньор Франк Чатъм чакаше на изхода на рампата на полет Номер 1 на „Бритиш Еъруейз“, в костюм и с вратовръзка. Неговият комбинезон се намираше във фургона на „Кон Ед“, който Съливан беше паркирал извън терминала. Двамата дори не знаеха кой е този Кларк, когото трябваше да посрещнат, знаеха само това, че помощник-директор Бейкър беше казал, че е адски важен.

Самолетът пристигна точно навреме. Кларк, в седалката си 1-С, стана и беше първият, който слезе от самолета. Лесно можа да различи ескорта на ФБР пред тунела.

— Мен ли чакате?

— Вашето име, сър?

— Джрн Кларк. Чък Бейкър би трябвало да…

— Да. Последвайте ме, сър. — Чатъм го отведе през бързия изход, подминавайки паспортно-митническия контрол, и това се оказа поредният път, когато паспортът на Джон нямаше да бъде подпечатан, за да се ознаменува влизането му в една суверенна държава. Фургонът на „Кон Ед“ не беше труден за забелязване. Кларк тръгна към него, без да чака указания, и скочи вътре.

— Здрасти, аз съм Джон Кларк — представи се той на шофьора.

— Том Съливан. С Франк вече се срещнахте.

— Да тръгваме, господин Съливан — подкани го Джон.

— Да, сър. — Фургонът отпраши моментално. На задната седалка Чатъм започна да се бори със синия си комбинезон.

— Е, сър, какво точно става тук?

— Срещам се с един човек.

— Серов? — попита Съливан, пробивайки си път към магистралата.

— Да, само че истинското му име е Попов. Дмитрий Аркадиевич Попов. Бивш полковник от КГБ. Имам личното му досие, четох го, докато пътувах насам. Специалист по сделки с терористи, вероятно разполага с повече връзки, отколкото телефонната компания.

— Този тип е организирал акцията, дето…

— Да. — Джон кимна. — Операцията, която заплаши жена ми и дъщеря ми. Те бяха основните цели.

— Мамка му! — отбеляза Чатъм, докато дърпаше ципа на маскировъчното си облекло. Виж, това не знаеха. — И вие искате да се срещнете с тази измет?

— Бизнесът си е бизнес, момчета — подчерта Джон и се зачуди дали сам си вярва, или не.

— Добре, а вие кой сте?

— От Управлението. Бях. Все едно.

— Откъде познавате господин Бейкър?

— Сега работата ми е малко по-друга и трябва да държим връзка с Бюрото. Предимно с Гъс Вернер, но говоря и с Бейкър.

— Ама вие да не сте от групата, дето оправи ирландците в онази болница в Англия?

— Аз съм шефът й — каза Кларк. — Но гледайте да не приказвате много за това, окей?

— Няма проблеми — отвърна Съливан.

— Вие работите по случая Серов, нали?

— Това е едно от нещата, които запълват бюрата ни, да.

— И какво имате по него? — попита Джон.

— Паспортна снимка… предполагам, че я имате.

— Разполагам с нещо по-добро — оригиналната му снимка в КГБ. По-добра от паспортната, като затворническа, анфас и в профил, но е отпреди десет години. Какво друго имате?

— Банкови сметки, записи на кредитни карти, пощенска кутия, но все още никакъв адрес. Продължаваме издирването.

— В какво е обвинен? — попита той.

— Главно в конспирация — отвърна Съливан. — Конспирация за подстрекателство към тероризъм, както и конспирация в незаконен трафик на наркотици. Тия закони са доста обхватни, затова ги прилагаме в случаи, когато не е съвсем ясно за какво точно става дума.

— Можете ли да го арестувате?

— Разбира се. Само да го мернем — отвърна Чатъм откъм задната седалка. — Искате ли да го направим?

— Не съм сигурен.

Кларк се отпусна в неудобната седалка и се загледа в приближаващия се релеф на нюйоркските небостъргачи, все още чудейки се за какво, по дяволите, е всичко това. Съвсем скоро щеше да разбере.

 

 

Попов си помисли, че е забелязал двама агенти на ФБР, без да се смята двойката униформени полицаи, които можеха да са или да не са част от схемата за следене, която се струпваше наоколо. Но не можеше да направи нищо. Трябваше да се срещне с този Кларк, а това означаваше, че срещата трябва да се осъществи на публично място, иначе щеше да се озове направо в кафеза, нещо, което не можеше да се осмели да приеме. Тук поне щеше да има някакъв шанс, макар и минимален, да избяга и да слезе в метростанцията, след което да се затича и да хване някой влак. Това щеше да ги пообърка и да му даде известен шанс за измъкване. Да хвърли сакото на костюма и да промени външността си, да нахлупи шапката, която беше напъхал в джоба на панталона. Рискът да го застрелят беше минимален, не и в самото сърце на най-големия град на Америка. Но най-добрият му шанс все пак беше да установи контакт с Кларк. Ако наистина беше професионалистът, за какъвто Попов го смяташе, тогава можеха да се разберат. Трябваше. И двамата нямаха избор.

 

 

Фургонът прекоси Ист Ривър и продължи на запад през оживените улици. Джон погледна часовника си.

— Няма проблем, сър. Ще бъдем там десет минути преди срещата — успокои го Съливан.

— Добре — отвърна напрегнато Джон.

Вече наближаваха и той трябваше да установи пълец контрол над личните си чувства. Като човек на страстите, Джон Терънс Кларк неведнъж си беше позволявал да им даде воля по време на работа, но сега не можеше да си го позволи. Който и да беше този руснак, той го беше поканил сам на срещата, а това означаваше нещо — какво точно, той все още не знаеше, но трябваше да означава, че става нещо много необичайно. Затова трябваше да остави настрана всичките си мисли за опасностите, подминали семейството му. Трябваше да бъде хладен като камък на тази среща, поради което, седнал в предната седалка на фургона на „Кон Ед“, Кларк си наложи да диша дълбоко и успя да го постигне. След което го обзе любопитство. Този руснак със сигурност беше наясно, че Кларк знае какво е направил, и въпреки това го беше помолил за тази среща, и беше настоял при това тя да стане толкова спешно. Това трябваше да означава нещо. Завиха по Пето Авеню. Той отново погледна часовника си. Бяха с петнадесет минути напред. Фургонът се отклони надясно и спря. Кларк излезе и тръгна по претъпкания с минувачи тротоар, покрай хора, продаващи книги втора употреба и други стари вещи на дървени щандове. Зад него агентите на ФБР придвижиха фургона напред и спряха недалече от мястото на срещата. Носеха вестници и се оглеждаха твърде очебийно за служители на „Кон Ед“, прецени Джон. После той зави надясно, заслиза по стъпалата и вдигна очи към постройката от червени тухли, представяща неизвестно чия идея за замък. Не се наложи да чака дълго.

— Добро утро, Джон Кларк — каза мъжки глас зад гърба му.

— Добро утро, Дмитрий Аркадиевич — отвърна Джон, без да се обръща.

— Много добре — каза одобрително гласът. — Поздравявам ви, че сте научили едно от имената ми.

— Имаме добра разузнавателна поддръжка — продължи Джон, без да се обръща.

— Добре ли пътувахте?

— Бързо. Никога не се бях качвал на „Конкорд“ досега. Не беше неприятно. Е, Дмитрий, какво мога да направя за вас?

— Преди всичко, длъжен съм да ви се извиня за моите контакти с Грейди и неговите хора.

— Какво ще кажете за другите операции? — попита Кларк напосоки, като блъф, но той си беше хазартен човек.

— Те не ви засягаха пряко, а и загина само едно лице.

— Но това лице беше болно момиченце — отвърна Джон прекалено бързо.

— Не, аз нямам нищо общо със Световния парк. Банката в Берн и търговецът на акции във Виена, да, това бяха мои операции, но не и увеселителният парк.

— Значи сте замесен в три терористични операции. Това е против закона, нали знаете.

— Да, давам си сметка — отвърна сухо руснакът.

— Е, и какво мога да направя за вас? — попита отново Джон.

— По-скоро какво можете да направите за себе си, Кларк.

— А, това ли било? — Въпреки това не се обърна. Но наоколо трябваше да има поне половин дузина наблюдаващи ги агенти на ФБР и може би поне един от тях беше с насочен микрофон, за да следи разговора им. В бързината си да дойде Кларк не беше помислил да монтира подходящо устройство за записване в костюма си.

— Кларк, мога да ти кажа причината за всички тези операции и името на човека, който предизвика всичко това… Става нещо чудовищно! Разбрах го едва вчера, няма и двадесет и четири часа. Разбрах за какво е било всичко.

— Е, и каква е целта? — попита Джон.

— Да бъдат избити почти всички хора на планетата — отвърна Попов.

Това накара Кларк да спре и да се обърне към мъжа зад себе си. Снимките на КГБ бяха много точни.

— Това някакъв филмов сценарий ли е? — попита той хладно.

— Кларк, вчера бях в Канзас. Там научих за плана на този „проект“. Застрелях и убих лицето, което ми го каза, за да мога да избягам. Човекът, когото убих, се казва Фостър Хъникът, водач на ловци в Монтана. Застрелях го в гърдите със собствения му „Колт“, четирийсет и четири. Оттам се добрах до най-близката магистрала и успях да измоля да ме докарат до едно местно летище, откъдето се добрах до Канзас Сити, а оттам до Ню Йорк. Обадих ти се от хотелската си стая преди по-малко от осем часа. Да, Кларк, знам, че е във властта ти да ме арестуваш. Тук със сигурност има охрана, която в момента ни наблюдава, вероятно от вашето ФБР — продължи той, докато крачеха покрай клетките с животни. — Нужно е само да махнеш с ръка и аз ще бъда арестуван, при това току-що ти казах името на човека, когото убих, и мястото на убийството. Плюс това, можете да ме задържите за подклаждане на терористични инциденти, а предполагам и за трафик на наркотици. Знам всичко това, и въпреки това те поканих на тази среща. Допускаш ли, че си правя майтап с теб?

— Вероятно не — отвърна ДЪГА Шест, вглеждайки се в лицето на мъжа.

— Много добре. В такъв случай ти предлагам да отидем в някой местен офис на ФБР или на друго безопасно място, за да мога да ти дам информацията, която ти трябва, при това под пълен контрол. Имам нужда единствено от думата ти, че няма да бъда задържан, нито арестуван.

— И ще ми повярваш, ако ти я дам?

— Да. Ти си от ЦРУ и знаеш правилата на играта.

Кларк кимна.

— Окей, имаш думата ми… стига да казваш истината.

— Джон Кларк, бих искал да не беше истина — каза Попов. — Наистина бих предпочел да беше лъжа, товариш.

Джон се вгледа хладно в очите му и разчете в тях страх… не, нещо по-дълбоко от това. Този тип току-що го беше нарекъл другар. Това означаваше нещо, особено при тези обстоятелства.

— Хайде — каза му Джон, обърна се и тръгна към Пето авеню.

— Това е обектът ни, момчета — каза жената-агент по радиоверигата. — Това е Серов, идва ни като коледен подарък. Чакайте! Те завиват! Тръгват по Пето.

— Ебаваш ли се? — попита Франк Чатъм.

След което ги видяха как бързо се приближават към паркирания фургон.

— Имате ли явка някъде наблизо? — попита Кларк.

— Ами, да, имаме, но…

— Карай ни там, веднага! — заповяда Кларк. — И можете да прекратите прикриващата операция също така. Влизай, Дмитрий — каза той и отвори страничната плъзгаща се врата.

Явката беше само на десет пресечки. Съливан паркира фургона и четиримата мъже влязоха.