Том Кланси
Дъга Шест (15)

14. Мечът на легиона

Излетът за семействата на персонала на компанията „Томпсън“ беше планиран от няколко месеца. Децата — общо триста — взимаха допълнителни часове, за да бъдат освободени във ваканция една седмица предварително, и събитието се отразяваше на бизнеса. „Томпсън“ инсталираше някои компютъризирани системи за контрол в парка — това беше част от прехода на компанията от главно военна продукция към положението на фирма с по-общ електронно-инженерен профил. Новите системи за контрол, с помощта на които ръководството на Световния парк можеше да следи дейностите на територията на цялото предприятие, представляваха успореден вариант на системите, разработени за сухопътните сили на НАТО, и прехвърляха данните по ефира, вместо по подземни медни кабели, което спестяваше милиони франкове.

Като признание за успешното изпълнение на договора ръководството на „Томпсън“ беше постигнало споразумение със Световния парк да уреди фирмен пикник. Всички включени, в това число и децата, бяха облечени в тениски с търговския знак на фирмата и в момента вкупом вървяха към центъра на парка, ескортирани от шест от парковите тролове. Освен това ги придружаваха и легионери: двама облечени с вълчи кожи сигнифери, носещи щандарти на кохорти, и един облечен в лъвска кожа аквилифер, носещ златен орел, святата емблема на Шести Виктрикс, понастоящем разквартируван в Световния парк, Испания, като своя предшественик по времето на император Тиберий през 20 г. пр. Христа. „Легионерите“ крачеха гордо, както бойците от техния прославен Виктрикс, или „победоносен“ легион го бяха правили преди двадесет века.

Това бе парадът — част от церемониите на първия ден, а след това „Томпсън“ щяха да се разхождат сами и да се наслаждават на четирите дни почивка като обикновени туристи.

Майк Денис следеше процесията на телемониторите в кабинета си. Римските войници бяха отличителен белег на неговия тематичен парк и по някаква причина се бяха оказали много популярни, дотолкова, че да го накарат наскоро да увеличи броя им от петдесет на над сто, като беше назначил трима центуриони, които да ги командват. Човек можеше да ги отличи по страничната украса на шлемовете им, вместо украшенията отпред и отзад на шлемовете на обикновените легионери. Хората с тези отличителни знаци бяха преминали през истинска тренировка с мечове и се говореше, че някои от мечовете са с истински остриета — нещо, което Денис не се беше постарал да провери и на което едва ли щеше да се противопостави, ако го беше направил. Но всичко, което беше добро за духа на служителите, беше добро и за парка, а принцип в неговата практика беше да оставя хората си да ръководят отделите с минимална намеса от командния център в замъка. Той увеличи кадъра с приближаващата се тълпа. Бяха подранили с около двадесет минути, а онова там беше… о, да, Франсиско де ла Крус — предвождаше парада. Франсиско беше пенсиониран сержант от испанските парашутни части и направо обожаваше да предвожда паради. Як мъжага, над петдесетте, с космати ръце и толкова бързо растяща брада — Световния парк позволяваше мустаци, но не и бради на служителите си — че му се налагаше да я бръсне два пъти дневно. Малките хлапета отначало го намираха за застрашителен, но Франсиско намираше начин да спечелва симпатиите им и те бързо се успокояваха — и особено обичаха да си играят с червената конска опашка на шлема му. Денис си отметна наум да покани скоро Франсиско на обяд. Той добре поддържаше малкия си отдел и заслужаваше известно внимание от старшото ръководство.

Денис трябваше да произнесе слово за добре дошли пред гостите от „Томпсън“, следваше изпълнение на един от церемониалните оркестри и парад на троловете, после — вечеря в ресторанта на замъка. Той погледна часовника си, надигна се и тръгна по коридора, водещ през една „тайна“ врата към вътрешния двор на замъка. По време на строежа архитектите бяха получавали празни чекове и сами си ги бяха попълвали, но пък бяха използвали добре парите от петрола на Персийския залив, въпреки че замъкът не беше съвсем автентичен: имаше си противопожарни стълбища, кранове и стомана, а не бе просто от каменни блокове, иззидани с хоросан.

— Майк? — извика нечий глас и уредникът на парка се обърна.

— Да, Пит?

— На телефона. Председателят.

Изпълнителният директор забърза назад към кабинета си, стиснал в ръка папката с речта.

 

 

Франсиско — Панчо, както го наричаха приятелите му — де ла Крус не беше висок мъж, само метър и седемдесет и шест, но с широк кръст и яките му като стълбове крака караха земята да трепери, когато маршируваше със стегнати крака: един историк му беше обяснил, че така се правело в легионите. Железният му шлем беше тежък и той усещаше пляскането на конската опашка отгоре. Лявата му ръка стискаше големия тежък скутум — легионерския щит, стигащ почти от шията до глезените. Беше направен от ламинирано и лъснато до блясък дърво, но с тежка желязна пъпка в средата, с образа на Медуза, и с метални ръбове. Римляните, отдавна беше научил той, били здрави войници и носели тежко въоръжение — почти тридесет килограма, плюс храната и постелките, горе-долу толкова, колкото самият той беше носил по време на походи като войник. Паркът беше дублирал всичко това, макар че металът със сигурност беше по-добър от произвежданото в ковашките работилници на Римската империя. Зад него в строй набиваха крак шестима млади войници, подражавайки на вдървения му марш. Де ла Крус обичаше това. Собствените му синове служеха в испанската армия, следвайки стъпките на баща си, също както правеха тези френски момчета в момента. За де ла Крус светът беше в идеалната си форма.

 

 

Само на няколко метра от групата нещата бяха също така идеални за Жан-Пол, Рене и Естебан — последният стоеше обгърнат в облак от балони, завързани за кръста му. Всички други си бяха сложили белите шапки на Световния парк и бяха заели позиции около групата. Никой от терористите не носеше от червените тениски на „Томпсън“, въпреки че нямаше да им е трудно да си ги набавят. Носеха черни тениски на Световния парк и всички, с изключение на Андре и Естебан, бяха метнали на гърбовете си черни сакове, също като много други посетители на парка.

Навсякъде из района щъкаха тролове и децата ги сочеха с пръстчета, с лица, светнали от радост, чувство, което скоро щеше да се замени с нещо друго. Някои тичаха около възрастните, играеха си на гоненица и криеница сред тълпата… две от тях бяха в инвалидни колички… не, реши Естебан, те не бяха от групата на „Томпсън“. Имаха значки за специален достъп, но не бяха с червени тениски.

Андре също забеляза тези две гостенчета. Едното беше малкото умиращо холандско момиченце, което бе забелязал предния ден, а другото… англичанче, ако можеше да се съди по външния вид на баща му, който буташе количката през тълпата.

През това време Денис пак беше седнал зад бюрото си. Това, заради което му бяха позвънили, изискваше подробна информация, която трябваше да извика на компютъра си. Да, печалбата на парка за тримесечието беше с 4.5 процента над планираното… Да, мудният сезон се беше оказал не толкова муден, колкото бяха очаквали, може би заради необичайно хубавото време. Нещата вървяха гладко, имаше незначителни компютърни проблеми с две от атракциите и софтуеристите в момента работеха по въпроса… Да, това се покриваше гаранционно от производителя, а представителите на фирмата-производител сътрудничеха добре… е, как иначе, нали получаваха договор за още две мегаатракции, чийто дизайн щеше да накара целия свят да ахне, каза Денис на председателя, който все още не беше виждал предложенията — щеше да го направи при предстоящото си посещение в Испания след три седмици. Ще приготвят телевизионно представяне по концепцията и дизайна на тези двете, обеща Денис, специално за американския пазар на кабелната мрежа, и ще се опитат да привлекат американски клиенти… да откраднат гости от империята на Дисни. Председателят, саудитец, който първоначално беше инвестирал в Световния парк, защото собствените му деца обичаха да се возят на разни неща, които той самият се боеше дори да погледне, беше толкова ентусиазиран от предложението за новите атракции, че дори почна да разпитва за тях…

И в този момент се чуха изстрелите — разтърсващото стакато на автомата на Жан-Пол. Хората в двора на замъка инстинктивно се присвиха и в следващия миг видяха брадатия мъж — — беше вдигнал оръжието си към небето — и пороя от бронзови гилзи във въздуха.

…Още няколко души извадиха оръжия от саковете, но без да стрелят, сякаш изчакваха…

Панчо де ла Крус беше точно зад един от тях и видя измъкнатото оръжие още преди да прогърмят изстрелите. Мозъкът му моментално разпозна неприятелското и въпреки това познато очертание на израелския узи и очите му се приковаха в него, докладвайки му за посоката и разстоянието, и че това нещо съвсем не е от реквизита на парка. След което двадесет и няколко годишната му служба под пагон проблесна и се събуди и той скочи към брадатия престъпник.

Очите на Клод засякоха движението и той се обърна и видя… какво беше това? Някакъв мъж, облечен в римска броня и с възможно най-странното нещо на главата, го нападаше. Той се извърна срещу заплахата и…

…центурион де ла Крус реагира с някакъв воински инстинкт, трансформирал се тъкмо навреме и на място от ерата, към която принадлежеше облеклото и въоръжението му, към сегашния миг. Дясната му ръка издърпа меча от ножницата, а щитът се вдигна нагоре и желязната пъпка в центъра се озова пред дулото на узито, докато мечът се надигаше във въздуха. Мечът беше изработен по специална поръчка от негов братовчед в Толедо. Беше от въглеродна стомана, също като меча на Ел Сид, и острието му беше толкова наточено, че човек можеше да се избръсне с него, и той отново се превърна във воин, и за пръв път в кариерата му сега пред него имаше истински въоръжен противник и истинско оръжие в ръката му, а разстоянието беше вече по-малко и от два метра, автомат или не, той щеше да…

…Клод стреля в центъра на настъпващата към него мишена — но това се оказа дебелата три сантиметра желязна пъпка на скутума и куршумите се отплеснаха от нея, пръснаха се на парчета…

… де ла Крус усети ударите на оловото в лявата си ръка — като жила на оси — и замахна с меча наляво, после надясно… и острият като бръснач ръб изсъска и сряза ръката на терориста под късия ръкав на тениската, и за първи път в живота си центурион Франсиско де ла Крус изпсува от ярост…

…Клод усети болката. Дясната му ръка се раздвижи и пръстът му натисна спусъка, и дългият откос засегна приближаващия се щит ниско и вдясно от пъпката. Три куршума улучиха левия крак на де ла Крус, все под коляното, пробиха металния наколенник и един счупи пищяла… Центурионът изкрещя от болка, залитна и вторият му, смъртоносен удар с меча се размина на косъм с гърлото на стрелящия. Мозъкът му изкомандва краката да се задействат, но те не искаха… и бившият парашутист-десантчик се олюля…

Майк Денис заряза телемониторите и изтича към прозореца. Очите му видяха всичко и макар разсъдъкът му да отказваше да го повярва, то беше истина, колкото и да изглеждаше невъзможно. Няколко души с оръжия бяха заобиколили морето от червени тениски и сега подкарваха туристите както овчарски песове карат стадото към кошарата, към двора на замъка.

— Охрана, затваряй! — викна Денис. — Охрана, затваряй веднага! — Мъжът пред главния контролен пулт щракана мишката и всички врати на замъка се заключиха автоматично.

— Извикай полиция! — заповяда Денис.

Това също беше програмирано и алармена система прати сигнал до най-близките полицейски казарми. Беше сигнал за грабеж, но щеше да свърши работа. След това Денис вдигна телефона на бюрото си и набра номера, залепен на апарата. Единственото нападение, от което се опасяваха, беше грабеж в залата за преброяване на приходите, и тъй като се предполагаше, че ще бъде извършено от група въоръжени престъпници, вътрешната реакция на парка след сигнала също беше програмирана. Всички возила в парка щяха незабавно да спрат, всички атракции да се затворят, хората щяха да бъдат насочени да се приберат в хотелите си или да се изнесат към паркинга: уважаеми гости, паркът се затваря… но изстрелите сигурно се бяха чули надалече и посетителите сами щяха да разберат спешността на събитието.

 

 

„Забавно“ — помисли си Андре, докато си слагаше бялата шапка, подадена му от един от другарите, и вземаше оръжието от ръцете на Жан-Пол. На няколко метра от него Естебан сряза конците на балоните и докато те се разлитаха във въздуха, също измъкна оръжието си.

Децата все още не бяха изплашени като родителите си — може би си мислеха, че и това е едно от вълшебните неща, които очакваха да им се случат в парка, въпреки че стрелбата ги бе накарала да подскочат. Но страхът е заразителен и децата скоро усетиха, че големите са изплашени, и се хванаха здраво за ръцете и краката им… а краката вървяха бързо нанякъде и някакви хора подкарваха татковците и майките, хора, които държаха неща, които приличаха на… на автомати — момчетата ги познаха, понеже приличаха на собствените им играчки… но определено не бяха играчки.

Командата пое Рене. Той закрачи към входа на замъка и остави другите деветима да пазят стадото. Наоколо имаше много други хора — криеха се, присвиваха се, някои снимаха — сигурно бяха хванали в кадър лицето му, но по този въпрос не можеше да се направи нищо.

— Втори! — извика той. — Подбери децата!

„Втори“ беше Жан-Пол. Той грубо се приближи до групата и сграбчи ръката на едно четиригодишно французойче.

— Не! — изпищя майка му. Жан-Пол насочи оръжието си към нея и тя се присви, но не отстъпи, а стисна още по-здраво раменете на детето си.

— Пусни я — каза й „Втори“ и наведе оръжието. — Иначе ще убия нея.

Дулото на узито почти бе опряло в светлокафявата косица на момиченцето. Това накара майката да изпищи още по-силно, но и да пусне детето.

— Бягай там — нареди Жан-Пол на детето, като му посочи Хуан и започна да подбира още деца.

Андре правеше същото от другия край на групата. Най-напред се приближи до малкото холандче. „Ана“ — пишеше на табелката й за специален достъп. Без да каже нито дума, той изблъска баща й от инвалидната количка.

— Детето ми е болно — възпротиви се бащата на английски.

— Да, виждам — отвърна Андре на същия език и измъкна от навалицата другото болно дете. Какви чудесни заложници ставаха от тези деца.

— Мръсна свиня! — озъби се майката на второто дете.

Андре я удари с разгънатия приклад на узито и й счупи носа. Лицето й плувна в кръв.

— Маминко! — изпищя момченцето, докато Андре подкарваше количката му към замъка, извърна се и видя как майка му пада. Един парков служител, чистач, коленичи да й помогне, но жената го отблъсна и изпищя с всички сили:

— Томиии!

Към писъците й скоро се прибавиха виковете на още четиридесетина двойки родители, всички облечени в червените тениски на „Томпсън“. Децата бяха избутани към замъка, а родителите стояха зашеметени и гледаха невярващо.

— По дяволите, те влизат тук! — възкликва Майк Денис: тъкмо говореше с капитана, командващ местните подразделения на Гуардия Сивил.

— Разчистете! — веднага нареди капитанът. — Ако има начин хората да напуснат зоната, направете го незабавно! Вие и хората ви ни трябвате за помощ. Напуснете веднага!

— По дяволите, аз отговарям за тези хора!

— Да, но можете да поемете тази отговорност само ако сте навън. Напуснете моментално!

Денис затвори и се обърна да огледа петнадесетчленния дежурен персонал на командния център. После въздъхна и каза:

— Всички да ме последват. Преместваме се в резервния команден център. Веднага.

Замъкът, колкото и да изглеждаше истински, не беше истински. Беше снабден със съвременни удобства като асансьори и противопожарни стълбища. Първите сигурно вече се пазеха от терористите, прецени той, но едно от стълбищата отвеждаше направо долу до подземията. Тръгнаха по него, като Денис излезе последен и заключи вратата. След минута вече бяха в подземието. Беше пълно с посетители, натикани тук от троловете, легионерите и другите служители на парка. Мяркаха се и неколцина от охраната, но никой не беше въоръжен с нещо по-опасно от радио. В залата за отчитане на парите всъщност имаше оръжия, но те бяха заключени и малцина от служителите на Световния парк бяха обучени да боравят с тях, а Денис никак не желаеше и тук да заехтят изстрели. Освен това имаше да свърши други неща — да отиде до втория команден пост на парка, който се намираше извън територията на комплекса. До него се стигаше по подземен тунел. Денис затича по тунела. Когато стигна, там вече имаше връзка с Гуардия Сивил.

— В безопасност ли сте? — попита капитанът.

— Засега да — отвърна Денис и включи телемонитора да показва кабинета му в замъка.

— Насам — каза Андре.

 

 

Вратата обаче се оказа заключена. Той отстъпи и стреля с пистолета си в ключалката, но не можа да я избие, въпреки това, което показват по филмите. Тогава се намеси Рене със своето узи и успяха да отворят. Андре ги поведе нагоре по стълбището, отвори с ритник вратата на командния център… празно. Той ядно изруга.

— Виждам ги! — каза Денис по телефона. — Един… двама… шестима мъже с оръжия… Господи, взели са деца за заложници! — Един от мъжете се приближи до наблюдателната камера, вдигна автомата си и картината мигом изчезна.

— Колко души са с оръжия? — попита капитанът.

— Поне шест, може би десет, може би повече. Взели са деца за заложници. Чухте ли?

— Чух, сеньор Денис. Сега трябва да ви оставя и да координирам действията на хората си. Моля ви, останете до телефона.

— Да. — Денис превключи други бутони на камери и проследи какво става из парка. Пълна паника! Той изруга. После позвъни на председателя, за да му докладва. Какво ли щеше да каже, когато саудитският принц го попита какво става… И наистина — какво ставаше? Терористично нападение над увеселителен парк? Идиотщина!

Капитан Дарио Гасман се обади в Мадрид, за да докладва за инцидента. Имаше разработен план и в момента подчинените му полицаи го привеждаха в действие. Десет коли и шестнадесет души се носеха с бясна скорост към магистралата, стичайки се от различни посоки и различни патрулни райони; знаеха само, че е в ход План В. Първата им задача беше да блокират района и да не допускат никого нито да влиза, нито да излиза. Разполагаше с шестнадесет души, тръгнали вече натам, но ако в Световния парк имаше десет въоръжени мъже, това нямаше да е достатъчно. Колко ли още хора щяха да му потрябват? Дали трябваше да повика националния екип за бързо реагиране, формиран от Гуардия Сивил преди няколко години? Най-вероятно — да. Що за криминални типове биха ударили Световния парк по това време на деня? Най-подходящото време за обир беше в часа на затваряне, поне така беше очаквал, и хората му бяха тренирали тъкмо за това — защото тъкмо това беше времето, по което всички пари са събрани, опаковани и напъхани в брезентовите торби за пренасяне до банката, охранявани от парковия персонал и понякога от негови хора… тъкмо това беше най-уязвимият момент от деня. Но не, които и да бяха тези, бяха избрали да го направят посред бял ден и бяха взели заложници… деца! Е, обирджии ли бяха, или нещо друго? Що за престъпници бяха? Ами ако бяха терористи… взели са заложници… деца… баски терористи? По дяволите, ами сега?

 

 

Но нещата вече излизаха извън контрола на Гасман. Старшият изпълнителен директор на „Томпсън“ вече говореше по клетъчния си телефон с управата на корпорацията и моментално последва позвъняване до неговия председател, което го хвана в една улична кафетерия на приятна обедна закуска, моментално прекъсната от обаждането. Той на свой ред позвъни до министъра на отбраната, а след това нещата наистина се завъртяха бързо. Докладът от управителя на „Томпсън“ на терена беше изчерпателен и недвусмислен. Министърът на отбраната му се обади пряко и накара секретарката си да запише всичко, което им беше необходимо. Данните веднага бяха напечатани и изпратени по факс до премиер-министъра и министъра на външните работи, който на свой ред веднага се обади до своя испански колега със спешна молба за потвърждение. Случаят вече добиваше политически размери, а от министерството на отбраната се обадиха на още едно място.

 

 

— Джон Кларк слуша — отвърна по телефона ДЪГА Шест. — Да, сър. Къде е това… разбирам… колко? Окей. Моля незабавно ни изпратете каквато допълнителна информация получите… Не, сър, не можем да се задействаме преди правителството на страната-домакин да помоли официално. Благодаря, господин министър. — Кларк превключи клавишите на телефона. — Ал, веднага при мен. Отваря ни се работа. — След което по същия начин извика Бил Тоуни, Белоу, Чавес и Ковингтън.

 

 

Изпълнителният директор на „Томпсън“ в Световния парк беше събрал хората в едно от заведенията за хранене. Бивш офицер-танкист от френската армия, той работеше енергично и бързо, за да внедри порядък в хаоса. Беше отделил на една страна онези служители, чиито деца бяха останали. Тези, чиито деца бяха отведени, преброи, и установи, че липсват всичко тридесет и три деца, отделно още две в инвалидни колички. Родителите, както можеше да се очаква, бяха изпаднали в паника, но той успя донякъде да вкара нещата в релси и след това отново позвъни до началника си — председателя на корпорацията, за да направи допълнения към първоначалния си доклад за положението. Намери лист хартия, за да направи списък по имена и години, като същевременно полагаше неимоверни усилия да сдържа собствените си чувства и мълчаливо благодареше на Бога, че собствените му деца бяха твърде големи, за да се включат в тази екскурзия. След като свърши и това, той отведе хората си по-надалече от замъка, намери един парков служител и го запита къде могат да се намерят телефони и факс-апарати. Отведоха ги в добре замаскирана служебна сграда и после през подземния тунел. Стигнаха до алтернативния команден пост на парка, където намериха Майк Денис, който все още стискаше папката с приветственото слово към групата от „Томпсън“ и се мъчеше някак да осмисли събитията.

 

 

Гасман пристигна тъкмо когато един от факсовете изпращаше списъка на известните заложници до Париж. В същата минута се обади френският министър на отбраната. Оказа се, че той се познава със старшия служител на „Томпсън“ полковник Робер Гамелин, който беше ръководил преди няколко години конструкторския екип на второто поколение системи за насочване на танковия огън.

— Колко?

— Тридесет и три от групата, може би още няколко, но терористите, изглежда, са избрали нашите деца съвсем преднамерено, господин министър. Това е работа за Легиона — отговори полковник Гамелин. Имаше предвид екипа за специални операции на Чуждестранния легион.

— Ще видим, полковник. — Връзката се прекъсна.

— Аз съм капитан Гасман — представи се на Гамелин човекът със странната шапка.

 

 

— По дяволите, водих семейството там миналата година — каза Питър Ковингтън. — Ще им трябва цял шибан батальон, за да се завземе мястото. Адски кошмарно е, фрашкано със сгради, голямо пространство, на много нива. Мисля, че дори има подземна служебна зона.

— Карти, схеми? — — обърна се Кларк към госпожа Форгейт.

— Ще видя — отвърна секретарката и напусна конферентната зала.

— Какво знаем? — попита Чавес.

— Не много, но французите са се задействали и в момента молят испанците да ни пуснат и…

— Това току-що пристигна — каза от вратата Алис Форгейт, подаде на Кларк един факс и отново излезе.

— Списък на заложници… Боже мой, само деца, на възраст от четири до единайсет… трийсет и три… по дяволите! — изпъшка Кларк, след като го прегледа, и го подаде на Алистър Стенли.

— Двата екипа — заяви шотландецът.

— Да — кимна Кларк. — Така изглежда. — Телефонът иззвъня.

— Повикване за господин Тоуни — обяви женски глас в говорителя.

— Тук е Тоуни — каза шефът на разузнаването в слушалката. — Да, прието… да, знаем, обадиха ни се от… а, разбирам. Добре. Нека да уредя някои неща тук, прието. Благодаря. — Тони затвори. — Испанското правителство е помолило чрез британското посолство в Мадрид да потеглим незабавно.

— Ясно, хора — каза Джон и се изправи. — Действайте. Господи, този път го уредиха наистина бързо.

Чавес и Ковингтън изскочиха от кабинета и се понесоха към сградите на екипите си. Телефонът на Кларк иззвъня отново.

— Да? — Той слуша мълчаливо няколко минути. — Добре, това ме устройва. Благодаря ви, сър.

— Какво става, Джон?

— МО току-що е поискало един МС-130 от Първо крило за специални операции. Дават ни го заедно с хеликоптера на Малой. Очевидно имат военновъздушен терен на около двайсет клика оттам, където отиваме, а Уайтхол в момента се опитват да получат разрешение да го използваме. — А още по-доброто беше, помисли си той, без да го добавя, че транспортният „Херкулес“ можеше да ги вдигне направо от Херефорд. — След колко можем да тръгнем?

— По-малко от час — отвърна Стенли след секунда размисъл.

— Добре, щото тая птичка „Херки“ ще е тук след по-малко от четиридесет минути.

— Слушай, народе — заговори бързо Чавес на хората си. — Чака ни бачкане. Действай.

Те моментално хукнаха към шкафовете с екипировката. Единствено сержант Патерсън поспря да повдигне очевидния въпрос:

— Динг, днес Екип 1 е действащият. Защо се вдигаме и ние?

— Изглежда, ще трябваме и двата, Ханк. Тръгваме всички.

— Ясно. — Патерсън се затича към шкафа си.

 

 

Френският министър на отбраната се обади на полковник Гамелин и му съобщи, че по молба на испанското правителство е изпратен екип за специални операции и че ще бъде при тях след по-малко от три часа. Гамелин съобщи новината на своите хора и испанският полицейски началник настръхна и веднага позвъни на своя министър в Мадрид, за да го уведоми какво става. Оказа се, че министърът току-що получава съобщението от своето външно министерство. Насам идваше още полиция със заповед да не се предприемат никакви други действия освен изграждането на кордон. Реакцията на Гасман от двата последователни шамара беше пълно объркване, но заповедите си бяха заповеди. Сега, след като разполагаше вече с тридесет полицаи, някои вече на терена, а други — все още на път, той се разпореди на една трета от тях да се придвижат, бавно и предпазливо, към замъка на повърхността, докато останалите две трети правят същото през подземния тунел, с оръжия в кобурите или на предпазител и изрична заповед да не стрелят при никакви обстоятелства — указание, което беше по-лесно да се даде, отколкото да се изпълни.

 

 

Дотук нещата бяха протекли добре, смяташе Рене, а парковият команден център се оказа най-доброто. В момента той разучаваше контролната компютърна система, за да може да избира телекамери, които, изглежда, покриваха целия терен — от паркингите до площадките за изчакване пред возилата. Картините бяха в черно-бяло и можеха да се увеличават. По стените на офиса бяха монтирани двадесет монитора, всеки свързан с компютърен терминал с поне пет камери. Никой нямаше да може да се приближи до замъка, без той да разбере. Чудесно.

В съседната стая Андре беше накарал децата да насядат на пода едно до друго, с изключение на двете в инвалидните колички, които беше поставил до стената. Всички деца бяха уплашени и кротки, което го устройваше. Той беше преметнал автомата си през рамо — в момента не му беше необходим, нали?

— Стойте мирно — каза им той на френски, отиде в командния център и попита:

— Не е ли време да се обадим?

— Да — съгласи се Рене, вдигна един от телефоните, разгледа клавишите, избра този, който му се стори най-вероятният, и го натисна.

— Да?

— С кого говоря?

— Аз съм Майк Денис, управителният директор на парка.

— Ясно, аз пък съм Първи, и в момента аз командвам вашия Световен парк.

— Какво искате?

— Полицията тук ли е?

— Да, в момента слушат.

— Добре. Дайте да говоря с командира им.

— Капитане! — Денис махна с ръка и Гасман направи три крачки до бюрото му и взе слушалката.

— Аз съм капитан Дарио Гасман от Гуардия Сивил.

— Аз съм Първи. Аз съм командирът. Знаете, че съм взел над тридесет заложници, нали?

— Да, знам — отвърна капитанът, стараейки се да говори спокойно, доколкото позволяваха обстоятелствата. Беше чел книги и се беше тренирал да разговаря с терористи, задържали заложници, но сега съжаляваше, че не е тренирал повече. — Каква молба имате към мен?

— Никаква. Аз не моля. Ще ви дам заповеди, които трябва да изпълните веднага, и освен това ще предадете заповеди до други. Разбрахте ли? — попита Рене на английски.

— Да, разбрах.

— Всички наши заложници са френски граждани. Ще установите връзка с френското посолство в Мадрид. Заповедите ми са за тях. Моля да имате предвид, че нито един от заложниците не е от вашата страна. Тази работа е между нас и французите. Разбрахте ли?

— Сеньор Първи, за безопасността на тези деца отговарям аз. Тук е испанска територия.

— Така да бъде — отвърна Първи. — Ще откриете веднага телефонна връзка с френското посолство. Уведомете ме, когато сте готов.

— Първо трябва да предам исканията ви до моите началници. Ще ви се обадя веднага, след като получа указания от тях.

— Но по-бързо — каза Рене прекъсна връзката.

 

 

Самолетът ускори, отлепи се от пистата и се понесе към Испания. Кларк и Стенли бяха в свързочния сектор отпред и се вслушваха в пристигащата информация — несвързана и откъслечна, както обикновено. Обещаваха им карти и чертежи, когато пристигнат, но липсваше допълнителна информация за броя и самоличността на терористите — работели по въпроса, каза им гласът. Точно в този момент пристигна факс от Париж, през главната квартира на американското Първо крило за специални операции, което разполагаше с обезопасена свързочна екипировка, свързана с Херефорд. Беше поредният списък на заложниците и този път Кларк отдели време да изчете имената, докато част от съзнанието му се опитваше да си представи личицата, вървящи с тях: знаеше, че дори едно ще го разтревожи, но въпреки това го направи. Тридесет и три деца, насядали скупчени в замъка на увеселителен парк, обкръжени от въоръжени мъже, на брой поне шест, може би десет, може би повече — все още се опитваха да изяснят това. Пълен ужас. Джон знаеше много добре, че някои неща не могат да се свършат по-бързо, но в тази работа нищо не вървеше достатъчно бързо.

Хората отзад започнаха да разкопчават предпазните колани и да обличат черните си костюми. Командирите на двата екипа отидоха отпред и след малко се върнаха намръщени, от което бойците разбраха, че новините съвсем не са от най-добрите. Чавес и Ковингтън предадоха на хората си това, което бяха узнали, колкото и малко да беше то. Хлапета за заложници. Изглежда, над трийсет, ако не и повече, задържани от неизвестен брой терористи с все още неизвестна националност и мотивация.

 

 

— Искам да ми дадете номера на своя факс — каза Първи на френския посланик, този път на родния си език, вместо на английски.

— Разбира се, пишете… — последва отговорът.

— Изпращаме ви списък на политически затворници, чието освобождаване изискваме. Ще бъдат освободени незабавно и ще бъдат докарани тук по въздуха от самолет на „Ер Франс“. След това аз, моите хора и заложниците ще се качим на самолета и ще отлетим с тях в посока, която ще укажа на пилота на нашия самолет, след като се озовем на борда. Съветвам ви да приемете нашите искания светкавично. Търпението ни е съвсем малко и ако исканията ни не бъдат изпълнени, ще бъдем принудени да убием някои от заложниците.

— Ще препратя исканията ви в Париж — отвърна посланикът.

— Добре. И се постарайте да предадете, че не сме от търпеливите.

— Ще се постарая — обеща дипломатът. Връзката се прекъсна и той погледна преките си подчинени: заместник-шефа на мисията, военния аташе и шефа на станцията на ГДВР. Посланикът беше бизнесмен, удостоен с този посланически пост като политически жест, тъй като близостта между Париж и Мадрид не изискваше на поста да се назначи кадрови член на дипломатическата служба. — Е?

— Ще прегледаме списъка — отвърна човекът на ГДВР. Факсмашината изчурулика и след няколко секунди рулото хартия започна да излиза от печатащото устройство. Офицерът от разузнаването го откъсна, прегледа го бързо и каза: — Лошо.

— Чакала? — попита заместник-шефът на посолството. — Но те никога няма да…

— „Никога“ е твърде дълъг срок, приятелю — отвърна разузнавачът. — Надявам се обаче тези командоси да си знаят работата.

— Какво знаете за тях?

— Нищо. Абсолютно нищо.

 

 

— Колко време? — попита Естебан.

— Ще протакат — отвърна Първи. — Част от времето действително ще им трябва, за другото ще търсят поводи. Не забравяй, че тяхната стратегия е да удължат процеса колкото може повече, да ни изморят, да ни изтощят, да отслабят решимостта ни. Срещу това ние имаме възможност да ускорим развоя, като убием заложник. Но тази стъпка не трябва да се предприема с лека ръка. Избрахме си заложниците заради психологическото въздействие и ще трябва да преценяваме използването им много внимателно. Но преди всичко, трябва ние да контролираме скоростта на събитията. Засега ще ги оставим да си губят времето, докато заздравим позициите си.

Рене отиде в коридора, за да види как се оправя Клод. На ръката му над лакътя беше зейнала грозна рана от онзи глупак, римския войник — единственото неблагоприятно нещо дотук. Щяха да трябват шевове, за да се затвори добре. Лош късмет, макар че белята не беше чак толкова сериозна, освен за самия Клод.

 

 

Хектор Вайлер, парковият лекар, беше общ хирург, завършил университета в Барселона, и прекарваше повечето си работно време в поставяне на анкерпласти върху ожулени коленца и лакти, макар на стената на кабинета му да имаше снимка на две близначета, които бе изродил преди време, когато някаква бременна беше проявила глупостта да се качи на „Пикиращия бомбардировач“ — оттогава на входа бяха поставили многозначителен знак да предупреждава, че това е нежелателно. При все това той беше опитен млад лекар, изкарал полагащата му се практика, и това не беше първата му жертва, поразена от куршуми. Франсиско просто беше извадил късмет. Най-малко шест куршума бяха изстреляни срещу него и макар първите три да се бяха раздробили и да бяха наранили лявата му ръка само повърхностно, един от втория откос беше ударил лошо крака му. На неговата възраст счупен пищял се срастваше трудно, но добре че поне беше счупен доста високо. Малко по-ниско и щеше да трябва половин година, докато зарасне, ако изобщо зараснеше.

— Можех да го убия — изпъшка центурионът, докато му слагаха упойката. — Можех да му отсека главата, но не улучих!

— Само с първия удар — отбеляза Вайлер и погледна окървавения меч, положен върху скутума в ъгъла на превързочната.

— Опишете ми го — разпореди се капитан Гасман.

— Малко над четиридесет — отвърна де ла Крус. — По-висок от мене десетина сантиметра, слаб. Кафява коса, кафява брада, леко посивяла. Тъмни очи. Автомат узи. С бяла шапка… — Бившият сержант изпъшка. Упойката не беше достатъчна, за да спре напълно болката, но трябваше да каже това, което знаеше, и той стисна зъби, за да изтърпи манипулациите на доктора над крака му. — Имаше и други, видях шестима, може би са повече.

— Смятаме, че са около десет — каза Гасман. — Той каза ли нещо?

Де ла Крус поклати глава.

— Нищо не чух.

— Кои са те? — попита хирургът, без да вдига очи от раната.

— Мислим, че са французи, но не сме сигурни — отвърна капитанът от Гуардия Сивил.

 

 

Най-трудното се падаше на Малой. След като прекоси Ламанша, той пое на югоизток с двеста и осемдесет километра в час. Щеше да спре на едно френско военно летище край Бордо за презареждане, тъй като не разполагаше с външните горивни резервоари, използвани от „Найт Хоук“ за прехвърляне на дълго разстояние. Както почти всички хеликоптери, „Найт Хоук“ нямаше автопилот, което принуждаваше Малой и лейтенант Хари-сън да карат вертолета ръчно по целия маршрут. Три часа, докато се доберат до мястото, където отиваха. Отзад седеше Джак Нанс — наистина просто седеше и гледаше през пластмасовите прозорчета, докато прелитаха над френския бряг, на шестстотин метра над някакво пристанище, пълно с лодки.

— Доста припряна работа — отбеляза Харисън.

— Е, ДЪГА са свикнали да форсират.

— Знаеш ли какво става?

— Нищичко, синко — отвърна Малой и продължи: — В Испания не съм бил, откакто кацнах на Тарма в… кога беше… 1985-а, мисля. Помня обаче един страхотен ресторант в Кадис… дано още го има…

 

 

— Снишаваме — отбеляза Кларк, докато преглеждаше последния факс. На него нямаше нищо ново, само изпратените вече данни, преподредени от някой услужлив офицер от разузнаването. Остави го на Алистър Стенли и отиде в задния отсек.

Там бяха всички, целият екип на ДЪГА; изглеждаха като заспали, но вероятно само дремеха, както беше правил и той с Трета ГСО^[1] преди повече от едно поколение — само се преструваш, че спиш, притворил очи, и потискаш ума и тялото си, защото няма никакъв смисъл да мислиш за неща, за които не знаеш нищо, а напрежението ти изсмуква силите, въпреки че мускулите ти са отпуснати. И самозащитата ти е в това да изключиш тялото напълно. Тези мъже бяха достатъчно печени, за да могат да съобразят, че стресът бездруго ще си дойде на момента и няма смисъл да го допускаш преждевременно. Джон Кларк, бившият шеф на СЕАЛ, ВМС на САЩ, са момент се порази от честта, с която беше удостоен: да командва мъже като тези. Изглеждаше, че не правят нищо, но тъкмо това се правеше от най-добрите в бранша в миг като този, защото те знаеха каква е задачата им, защото знаеха как да я изпълнят, с всяка стъпка, до самия край. Сега бяха тръгнали да свършат работа, за която не знаеха нищо, но бяха сигурни, че сто на сто е нещо много сериозно, защото никога досега не бяха тръгвали и двата екипа. И въпреки това се отнасяха към задачата като към поредното рутинно учение. По-добри от тези мъже едва ли имаше на света, а двамата им командири — Чавес и Ковингтън — ги бяха обучили до съвършенство.

А някъде пред тях имаше терористи, задържали деца за заложници. Е, работата наистина нямаше да е от най-лесните и за него беше твърде рано да разсъждава как ли ще се отиграе, но Джон все едно си даваше сметка, че е по-добре да си тук, на „Херки“, отколкото там, в увеселителния парк, на още половин час път пред тях. Съвсем скоро хората му щяха да отворят очи и да се размърдат. Джон Кларк ги гледаше и виждаше пред себе си Смъртта, и Смъртта, тук и сега, беше под неговата команда.

Тим Нунън седеше в десния преден ъгъл на товарния отсек и си играеше с компютъра, до него бе Давид Пелед. Кларк пристъпи към тях и попита какво правят.

— Това още не е влязло в новинарските жици — каза Нунън. — Чудя се защо.

— Скоро ще се промени — предсказа Кларк.

— Още десет минути — каза израелецът. — Кой ще ни посрещне?

— Испанската армия и националната им полиция. Разрешено ни е да кацнем след… двадесет и пет минути — каза той, като погледна часовника си.

— А, ето, агенция „Франс Прес“ току-що пусна съобщение — каза Нунън. — Около тридесет френски деца, взети за заложници от неизвестен брой терористи… нищо друго освен къде се намират. Няма да е никак забавно, Джон — отбеляза бившият агент на ФБР. — Над трийсет заложници в гъсто населена околност. Когато работех за ЕСЗ^[2], такива сценарии здраво ни изпотяваха. Лошите десет ли са?

— Горе-долу толкова. Още не е сигурно.

— Лоша работа, шефе — поклати загрижено глава Нунън.

Той беше облечен като останалите стрелци, в черен защитен костюм и с бронежилетка, с прибрана в кобура берета, защото предпочиташе да мисли за себе си като за един от стрелците, а не като за техническия гений на екипа, а и стрелбата му на тренировките в Херефорд си беше съвсем на линия… пък и в опасност се намираха деца, припомни си Кларк, а децата в опасност бяха може би най-силният човешки импулс, още повече усилен от предишната практика на Нунън в Бюрото, където престъпленията спрямо деца се смятаха за най-мерзката от всички мерзости. Давид Пелед беше в цивилно облекло и се взираше в екрана на компютъра като някакъв счетоводител, разглеждащ бизнес-табулограма.

— Джон! — извика Стенли към задния отсек. Държеше факс. — Знаеш ли какво искат?

— Някой познат?

— Начело на списъка е Илич Рамирес Санчес.

— Карлос? — Пелед вдигна глава. — На кого му е притрябвал този боклук?

— Всеки си има приятели — обади се доктор Белоу, стана, взе факса, прегледа го и после го подаде на Кларк.

— Е, докторе, какво знаем? — попита той.

— Отново си имаме работа с идеологически типове, също като във Виена, но тези тук имат определена политическа цел, а тези „политически“ затворници… Втория и третия ги знам, от Аксион Директ, другите за мен са само имена…

— Намерих го — обяви Нунън, който бе активирал на компютъра си списъка на терористи и бе въвел имената от факса. — Значи, шестима от Аксион Директ, осем баски, един от португалския Фронт за освобождение на пролетариата, в момента държан във Франция. Списъкът не е дълъг.

— Но е ясен — отбеляза Белоу. — Те наистина знаят какво искат, и след като са взели деца за заложници, наистина искат да освободят хората си. Изборът на заложниците цели да упражни допълнителен натиск над френското правителство. — Последната констатация не беше изненадваща и лекарят го знаеше. — Въпросът е дали френското правителство изобщо ще се пазари?

— Правили са го в миналото. Пазаряха се тихо, зад кулисите — каза Пелед. — Нашите приятели сигурно го знаят.

— Деца! — изпъшка Кларк.

— Кошмарен сценарий — кимна Нунън. — Но кой ще вдигне камък, за да убие дете?

— Трябва да поговорим с тях, за да разберем — изръмжа Белоу и погледна часовника си. — Следващия път намерете по-бърз самолет.

— Успокой топката, докторе — каза му Кларк, макар да си даваше сметка, че в мига, в който кацнеха и се озовяха близо до целта, на Пол Белоу щеше да се падне най-трудната работа. Той трябваше да разчете мозъците на терористите, да прецени степента им на решимост и — най-трудното — да предвиди бъдещите им действия, а както и всички останали от екипа на ДЪГА, засега той не знаеше нищо съществено. Като и останалите, той беше като спринтьор преди старт и чакаше сигналния пистолет да изгърми. Но, за разлика от останалите, не беше стрелец. Не можеше да се надява на емоционалното облекчение, което те щяха да получат, влизайки в акция — и тайно завиждаше на бойците. Трябваше да измисли някакъв начин да се споразумеят с хора, които не познаваше, за да се спаси животът на децата. Онези съзнателно бяха избрали деца, при това френски деца, за да увеличат до максимум натиска върху властите в Париж… и това беше добре обмислен акт… което го принуждаваше да смята, че са готови да убият дете, въпреки всички табута, свързани с такова деяние във всяко нормално човешко съзнание. Пол Белоу беше писал и чел лекции по целия свят за хора като тези, но някъде дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява дали изобщо разбира манталитета на терористите — той бе съвсем чужд на собствения му, изключително рационален поглед към реалността. Сигурно можеше донякъде да симулира техния начин на мислене, но дали наистина го разбираше? Но не това беше въпросът, който искаше да си постави точно в този момент. Той се облегна назад и затвори очи, за да потърси заслон от стреса, който със сигурност щеше да го връхлети след по-малко от час.

Кларк разбра защо го направи, но не можеше да направи същото. Той бе ДЪГА Шест и отговорността за операцията лежеше на неговите плещи… а това, което виждаше в ума си, бяха лицата, които трябваше да подхождат на имената от списъка на факса, който стискаше в ръката си. Кои от тях щяха да оживеят? Лицата отново и отново изплуваха в ума му.

Лица на дечица.

 

 

— Още не са ми отговорили — каза капитан Гасман, щом от другата страна на линията вдигнаха слушалката.

— И аз все още не съм ви определил срок — отвърна Първи. — Бих искал да се надявам, че Париж оценява добрата ни воля. Ако не се окаже така, тогава скоро ще разберат, че трябва да уважават нашата решимост. Постарайте се да ги уверите в това — завърши Рене и постави слушалката на вилката.

„Толкова с обаждането и поддържането на диалога“ — каза си Гасман. Това беше едно от нещата, които трябваше да направи в подобна ситуация, както се беше учил от тренировките и както казваха наръчниците. Да установи някаква форма на диалог и обмен на информация с престъпниците, дори някаква степен на доверие, което след това да използва в своя полза, да ги убеди да освободят някои от заложниците срещу храна или други малки отстъпки, да разколебае решимостта им, с крайната цел да предотврати престъплението без загуба на невинен живот — дори, по възможност, и живота на самите престъпници. Една истинска победа за него би означавала да ги изправи на подсъдимата скамейка и съдията да ги обяви за виновни и да ги осъди да изгният в затвора като боклук, какъвто всъщност бяха… Но първата стъпка беше да ги накара да говорят с него — нещо, за което онзи „Първи“, изглежда, не изпитваше особена охота. Този човек се чувстваше много удобно в ролята на командващ положението… и с пълно право. Нали децата бяха под дулата на оръжията им.

Съседният телефон иззвъня и щом Гасман вдигна слушалката, един глас каза:

— Кацнаха и в момента разтоварват.

— Колко?

— Половин час.

— Половин час — каза полковник Нунсио на Кларк, докато колата потегляше.

— Какво знаем дотук?

— Тридесет и пет заложници. Тридесет и три са от Франция…

— Видях списъка. Другите две какви са?

— Болни деца от една специална програма… онези, дето ги изпращат… вие започнахте такава в Америка… как й викахте?

— „Изпълни едно желание“ ли?

— Да, точно така. Момиче от Холандия и момче от Англия, и двете в инвалидни колички, и двете много болни. Не са французчета, като останалите. Това ми се струва странно. Всички останали са деца на работници в „Томпсън“, оръжейната компания. Водачът на групата се обадил в главния офис на корпорацията, оттам новините били предадени нагоре до френското правителство, с което се обяснява бързата реакция. Имам заповед да ви предложа цялата помощ, която моите хора могат да ви окажат.

— Благодаря ви, полковник Нунсио. Колко ваши хора има на място в момента?

— Тридесет и осем, пристигат още. Установен е вътрешен кордон и контрол на движението.

— А репортерите? С тях как е?

— Спираме ги зад главния портал на парка. Няма да дам на тези свине шанс да говорят публично — заяви полковник Нунсио.

Хулио Вега хвърли последния сандък на Екип две в петтонния камион и се качи в каросерията. Всичките му съекипници вече бяха заели местата си — Динг Чавес бе отпред до шофьора. Сега всички очи бяха отворени, главите изправени, и бойците оглеждаха околния пейзаж, макар това да нямаше отношение към акцията. Дори командосите понякога могат да се държат като туристи.

 

 

— Полковник, пред какви системи за наблюдение ще се изправим?

— Какво имате предвид?

— Паркът няма ли телевизионни камери из терена? Ако има — поясни Кларк, — искам да ги избегнем.

— Сега ще се обадя да разберем.

 

 

— Е? — обърна се Майк Денис към главния си техник.

— Към задния изход няма никакви камери до онази на служебния паркинг. Мога да я изключа оттук.

— Направи го.

Денис взе радиото на капитан Гасман, за да даде указания за подхода на пристигащите превозни средства, като междувременно погледна часовника си. Първите изстрели бяха проехтели преди три часа и половина. А сякаш беше изминала цяла вечност.

 

 

— Вашият испански е много изискан, сеньор Кларк — каза полковник Нунсио, докато влизаха в парка. — Но не мога да определя произношението.

— Индианаполис — отвърна Джон. Вече беше може би последният светъл миг от деня. — Лошите как ви говорят?

— На какъв език, искате да кажете? На английски, засега.

А това беше първият добър повод за въздишка на облекчение за деня — езиковите умения на доктор Белоу не бяха добри, а той трябваше да почне работа веднага щом колата му пристигнеше: след около пет минути.

На вратата ги посрещна поредният граждански гвардеец, който отдаде чест на полковник Нунсио.

— Сеньор Кларк, това е капитан Гасман — каза полковникът.

— Здрасти. Аз съм Джон Кларк. Екипът ми пристига след няколко минути. Бихте ли опреснили знанията ми какво става тук?

Гасман го подкани към масата в средата на конферентната зала, чиито стени бяха покрити с екрани, свързани с телекамерите и с друго електронно оборудване, чието предназначение не беше ясно. На масата беше опъната голяма карта-скица.

— Всички престъпници са ето тук — каза Гасман и почука с пръст по замъка в средата на парка. — Смятаме, че са десет души, с тридесет и пет заложници, всички деца. Говорих с тях няколко пъти. Държа връзка с лице от мъжки пол, вероятно французин, който се нарича „Първи“. Разговорите не стигнаха доникъде, но имаме копие на исканията им — дванадесет осъдени терористи, главно във френски затвори, но има и няколко в испански.

Кларк кимна. Това вече го знаеше, но схемата на парка беше новост. Най-напред огледа атракциите — кои са видими откъм замъка и кои не. После попита:

— Нещо за там, където са те? Чертежи, искам да кажа.

— Ето — обади се един от парковите инженери. — Прозорците са тук, тук, тук и тук. Стълбищата и асансьорите са отбелязани. — Кларк ги съпостави с картата. — Разполагат със стълбище до покрива, който е на четиридесет метра над уличното ниво. Имат видимост във всички посоки, по всички улици.

— Ако поискам да хвърля поглед на нещата, кое е най-подходящото място?

— Това е лесно. Атракцията „Пикиращия бомбардировач“, на върха на първия хълм. Там човек е адски нависоко, почти на сто и петдесет метра.

— Сериозно?! — възкликна Кларк невярващо.

— Най-голямата въртележка в света, сър — потвърди инженерът. — Хората идват от цял свят, за да се повозят на нея.

— Добре. Може ли човек да се добере дотам незабелязано?

— През подземния тунел, но в него има телекамери… — Пръстът му мина по картата. — Тук, тук, тук, и още една ето тук. По-добре е да се мине по повърхността, но отбягването на камерите няма да е лесно.

— Можете ли да ги изключите?

— Можем да прекъснем основния команден център оттук… по дяволите, ако потрябва, ще пратя хора да срежат жиците.

— Но ако го направим, това може да разтревожи приятелчетата ни в замъка — отбеляза Джон. — Окей, това ще трябва да го обмислим добре, преди да предприемем нещо. Засега — обърна се Кларк към Нунсио и Гасман — искам да ги държим на тъмно за това кой е дошъл тук и какво прави. Няма да им подаваме нищо безплатно, ясно?

Двете ченгета кимнаха и Джон долови в очите им облекчение — въпреки гордостта и професионализма си те бяха доволни, че той и екипът му ще поемат ситуацията под свой контрол… и също така отговорността за нея. Можеха само да спечелят, че са поддържали успешна операция по спасяването на похитените, но също така можеха да се отдръпнат и да заявят, ако стане нещо лошо, че не е било по тяхна вина. Бюрократичното съзнание си беше неотделима част от поведението на всеки държавен служител навсякъде по цивилизования свят.

— Ей, Джон!

Кларк се обърна. Беше Чавес, а зад него идваше Ковингтън. Двамата командири на екипи нахълтаха в помещението — с черното си щурмово снаряжение приличаха на ангели на самата Смърт, — пристъпиха до конферентната маса и започнаха да оглеждат схемите.

— Доминго, това са полковник Нунсио и капитан Гасман.

— Здравейте — отвърна Динг на своя лосанджелиски испански и се ръкува. Ковингтън го последва, поздравявайки ги на родния си език.

— Снайперски пост тук? — веднага попита Динг, почуквайки с кокалчето на показалеца си „Пикиращия бомбардировач“. — Мярнах това нещо от паркинга. Страшна въртележка. Мога ли да прекарам там Хомър, без да го видят?

— В момента го обсъждаме.

Влезе и Нунън. Раницата му бе претъпкана с електронно оборудване. Той огледа екраните и каза:

— Изглежда добре. Може и да стане.

— Нашите приятели имат тук дублиращ пулт.

— Опаа! — възкликна Нунън. — Чудесно! Първо искам да закрия всички клетъчни връзки.

— Защо? — попита Нунсио.

— В случай че нашите приятели имат някое момченце отвън с клетъчен телефон, което да им казва какво правим — отвърна Кларк.

— Ясно. И какво да направим?

— Пратете хората си при всички възли и техниците да вкарат тези дискети в компютрите си — каза Нунън. — На всяка има напечатана инструкция.

— Фелипе! — викна Нунсио и щракна с пръсти. Миг след това неговият човек получи дискетите и заповедите и напусна помещението.

— Колко дълбоко сме под уличното ниво? — попита Нунън.

— Не повече от пет метра.

— И отгоре е укрепен железобетон?

— Да — отвърна парковият инженер.

— Добре, портативните ни радиостанции би трябвало да работят.

В това време в командния център влязоха и бойците и всички се струпаха около конферентната маса.

— Терористите и заложниците са тук — каза им Джон.

— Колко са? — попита Еди Прайс.

— Тридесет и пет заложници, всички деца, две в инвалидни колички. Тези двете не са от Франция.

— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.

— Аз — отвърна капитан Гасман и Белоу го сграбчи под мишница и го отведе настрани.

— Преди всичко наблюдението — каза Чавес. — Трябва да заведем Хомър на върха на това там, без да го видят… Как ще го направим?

— На телеекраните се мяркат движещи се хора — намеси се Джонстън. — Кои са те?

— Служители на парка — отвърна Майк Денис. — Накарахме ги да обикалят, за да сме сигурни, че всички наши гости са напуснали района. — Това беше обичайната процедура при затварянето на парка, въпреки че сега го правеха няколко часа преди края на работното време.

— Намерете ми някакви дрехи… трябва обаче да завия с нещо и пушката. Тук имате ли механици?

— Почти хиляда — отвърна управителят на парка.

— Добре, значи минавам за такъв с куфара с инструментите и прочие. Тези въртележки работят ли?

— Всички са спрени.

— Колкото повече неща се движат, толкова повече трябва да следят — каза сержант Джонстън.

— Това ми харесва — съгласи се Чавес и погледна Кларк.

— И на мен. Господин Денис, пуснете ги всички, ако обичате.

— Ще трябва да ги пускаме поотделно. Оттук можем да ги спрем едновременно, като изключим тока, но не можем да ги пуснем оттук.

— Тогава пратете хората си да го направят. Сержант Джонстън ще отиде с вашия човек на бомбардировача.

Хомър, настаняваш се там. Задачата ти е да събираш информация и да докладваш.

— Колко е високо?

— Около сто и четиридесет метра над земята.

Снайперистът измъкна от джоба си калкулатор и го включи, за да се увери, че работи.

— Ясно. Къде да се преоблека?

— Насам — каза инженерът и го изведе от стаята.

— Пост от другата страна? — попита Ковингтън.

— Тук ми се струва добре — отвърна Денис. — Зданието за виртуална реалност. Не е толкова високо, но има пряка видимост към замъка.

— Ще поставя там Хюстън — каза Ковингтън. — Кракът все още го мъчи.

— Окей, двама снайперисти-наблюдатели плюс телекамерите ни дават доста добро визуално покритие на замъка — каза Кларк.

— Трябва да направим командна рекогносцировка, за да преценим всичко останало — каза Чавес. — Трябва ми схема с разположението на камерите. Също и на Питър.

— Кога ще пристигне Малой? — попита Ковингтън.

— След около час. Когато кацне, ще трябва да презареди. След това може да издържи четири часа, с трийсетте минути кръжене, преди да целуне покрива.

— Докъде хващат камерите, господин Денис?

— Покриват паркинга ето оттук много добре, но не и другата страна. Могат да виждат по-добре от върха на замъка.

— Какво знаем за снаряжението им?

— Само оръжията. Имаме го на запис.

— Искам да го видя — намеси се Нунън. — Веднага, ако може.

След което нещата се задвижиха. Чавес и Ковингтън получиха картите на парка — бяха им дали от същите, които продаваха на гостите, като секретарката бе отбелязала местата на видеокамерите с черни точки. В коридора ги чакаше електрокартинг — всъщност картинг за голф, който ги понесе навън, после на задния паркинг на уличното платно. Ковингтън пое ролята на навигатор по картата, отбягвайки камерите, и двамата обиколиха Световния парк по задните улички.

Нунън превъртя трите видеокасети, записали нападението на терористите.

— Добре. Десетима са, всички мъже, всички с бради, с бели шапки, когато са извършили нападението. Двама приличат на паркови служители. Някаква информация за тях?

— Работи се — отвърна Денис.

— Имате ли отпечатъци? — попита Нунън, но му отвърнаха отрицателно. — А снимки?

— Да, всички имаме идентификационни пропуски със снимки. — Денис извади своя.

— Това е все пак нещо. Трябва да го изпратим на френската полиция адски бързо.

— Марк! — Денис махна с ръка на шефа на личен състав.

 

 

— Трябваше да навлечем униформи — каза Ковингтън.

— Да бе, бързата слепи ги ражда, нали, Питър? — Чавес надникна иззад ъгъла и в ноздрите му нахлу миризма от павилиона за закуски. Преглътна. Беше гладен. — Влизането ще е доста забавно, нали?

— Аха — съгласи се Ковингтън.

Замъкът определено изглеждаше като истински, квадрат със страна над петдесет метра и почти толкова висок. Чертежите показваха, че до плоския му покрив отвежда и стълбище, както и асансьор, и рано или късно лошите типчета щяха да поставят някой от хората си там, ако имаха поне малко мозък в главите. Е, това беше работа за снайперистите. Хомър Джонстън и Сам Хюстън щяха да разполагат с пряка мерна линия, на четиристотин метра от едната страна и на някакви си сто и шестдесет от другата.

— Колко големи ти се струват тия прозорци?

— Доста големи, Динг.

— И аз така мисля. — Планът вече се оформяше. — Надявам се, че Малой си е отпочинал добре.

Сержант Хомър Джонстън, вече с навлечен върху екипа си работен комбинезон на парков техник, надникна от приземието на петдесетина метра от „Пикиращия бомбардировач“. От толкова близо „увеселителното“ возило изглеждаше още по-застрашително.

— Мога да ви закарам догоре и да спра количката там — каза парковият служител, който го придружаваше.

— Страхотно. — За катерене определено изглеждаше височко, въпреки че имаше нормална обслужваща метална стълба. Минаха през засводения вход, през преградите за задържане на множеството, и Джонстън седна на предната седалка вдясно, поставил куфара с пушката до себе си.

Изкачването до върха на първия хълм беше бавно — преднамерено бавно, за да вземе акъла на ахкащите клиенти. Върволицата от десет колички с по три седалки спря на самото било и Джонстън се измъкна. Постави куфара в една ниша за инструменти, отвори го и извади гумена пътечка и маскировъчно покривало, което да наметне върху себе си. Най-накрая дойде ред на пушката и бинокъла. Не бързаше, докато разпъваше и наместваше пътечката — платформата бе от перфорирана стомана и лежането върху нея скоро щеше да стане неудобно. Маскировъчното покривало разпъна върху отвесната рамка пред себе си. По същество то представляваше лека рибарска мрежа с пластмасови зелени листа и бе предназначено да прикрие силуета му. После разпъна двуногата на пушката, нагласи я и извади боядисания в маскировъчен цвят пластмасов бинокъл. Личният му радиомикрофон увисна пред устните му.

— Снайпер Две-едно до командир.

— Тук Шест — отзова се Кларк.

— Снайпер Две-едно на позиция, Шест. Кацнал съм добре. Виждам целия покрив на замъка и вратите към асансьора и стълбището. Добра видимост и към задната страна. Мястото не е лошо, сър.

— Добре. Дръж ни в течение.

— Прието, шефе. Край.

Сержант Джонстън се намести на лакти и се зае да наблюдава зоната. Слънцето все още грееше жарко. Налагаше се да свикне с това. Джонстън се замисли за миг и посегна към манерката си. Точно в този момент количката, с която се беше качил, се затъркаля напред и започна да се спуска, изчезвайки от погледа му. Той чу търкалянето на стоманените колелета в металния улей над главата си и се зачуди какво ли е да се возиш на това проклето нещо. Ей там отпред сигурно е като същинско пикиране, усещане, което му беше познато, но хич не държеше да го изпитва въпреки целия си опит на въздушен рейнджър. Друго си беше шибаните ти крака да си стоят здраво върху шибаната земя, пък и не можеш да стреляш с пушка, докато пропадаш във въздуха с двеста и трийсет километра в час, нали?… Той насочи бинокъла си към някакъв прозорец: отдолу прозорците бяха плоски, но остро скосени на върха, като в истински замък, и бяха направени от парчета прозрачно стъкло, съединени с оловни шини. Щеше да е трудно да стреля през тях, пък и стрелбата от този ъгъл нямаше да е никак лесна… не, ако получеше цел, трябваше да е някой отвън. Това щеше да е лесно. Той погледна през телескопичния мерник на снайпера и натисна бутона на лазерния измерител на обхвата, избирайки за точка на прицела центъра на вътрешния двор. После набра няколко числа на калкулатора си, получи точно изчислените параметри и завъртя кнопката на мерника на подходящото число деления. Пряката мерна линия беше триста осемдесет и девет метра. Добре. Достатъчно близо, ако се наложеше да стреля.

 

 

— Да, господин министър — каза доктор Белоу.

Седеше в удобния стол на Майк Денис и зяпаше стената. В момента имаше две снимки, които да зяпа — на неизвестни лица, тъй като Тим Нунън ги нямаше в компютъра си, а и френската, и испанската полиция не бяха успели да ги превърнат в имена с прикрепена към тях биография. И двамата бяха наели апартаменти на няколко километра оттук и в момента двете помещения се тарашеха основно, като се проследяваха и евентуалните обаждания по телефона, за да разберат къде са звънели.

— Значи искат да им дадем Чакала, така ли? — попита френският министър на правосъдието.

— Заедно с още няколко, но той, изглежда, е основната им цел, да.

— Моето правителство няма да преговаря с тези твари! — натърти министърът.

— Да, разбирам. Предаването на затворници обикновено не е вариант, но всяка ситуация е различна и аз трябва да разбера каква възможност за отсрочка ми давате, ако изобщо има такава. Като позиция за преговори. Това би могло да включва и Санчес — да го докарат от затвора и да го доведат тук като… да речем, като стръв за обкръжените терористи.

— Препоръчвате ли ми го?

— Още не съм сигурен. Не съм говорил с тях, а докато не го направя, не мога да имам никакво впечатление какви изобщо ги мислят. Засега съм длъжен да приема, че си имаме работа със сериозни, предани на каузата си хора, които са готови да убият заложници.

— Деца?

— Да, господин министре, трябва да го смятаме за реална заплаха — отвърна докторът. Това предизвика мълчание, което продължи цели десет секунди според стенния часовник, в който беше забил поглед Белоу.

— Ще го обмисля. Ще ви се обадя по-късно.

— Благодаря, господин министър. — Белоу остави слушалката и погледна Кларк.

— Е, и?

— Е, и, и те не знаят какво да правят. Нито пък аз. Виж, Джон, в момента сме изправени пред куп неизвестни. Не знаем много за терористите. Липсва религиозна мотивация, не са ислямски фундаменталисти. Така че не мога да използвам срещу тях религията, Бог или етиката. Ако са идеологически марксисти, ще се окажат безскрупулни копелета. До този момент не са били никак комуникативни. Ако не успея да говоря с тях, не мога да направя нищо.

— Добре, каква е играта ни тогава?

— За начало, остави ги на тъмно. Кларк се обърна.

— Господин Денис? — Да?

— Можем ли да изключим тока на замъка? — Да.

— Да го направим ли, докторе? — обърна се Джон към Белоу и той му отвърна с кимане. — Окей, дърпай шалтера.

— Добре. — Инженерът седна зад един от компютърните терминали и задвижи мишката, за да избере програмата за управление на захранването. След няколко секунди изолира замъка и натисна бутона, за да изключи електричеството.

— Да видим колко ще изтраят сега — промълви тихо Белоу.

Изтраяха точно пет секунди. Телефонът на Денис иззвъня и един глас попита:

— Защо го направихте?

— Какво имате предвид?

— Знаете какво. Осветлението угасна.

Доктор Белоу се наведе над микрофона.

— Аз съм доктор Белоу. С кого разговарям?

— Аз съм Първи. Държа Световния парк под своя команда. Вие кой сте?

— Казвам се Пол Белоу и ме помолиха да разговарям с вас.

— Аха, значи вие сте парламентьорът. Чудесно. Веднага включете електричеството.

— Преди да го направим — отвърна спокойно докторът, — бих искал да знам вие кой сте. Вие знаете моето име. Аз не знам вашето.

— Казах ви. Аз съм Първи. Ще ме наричате господин Първи — отвърна гласът равнодушно.

— Добре, господин Първи. Ако държите, можете да ме наричате Пол.

— Включете тока, Пол.

— В замяна на което вие ще направите какво, господин Първи?

— В замяна на което ще се въздържим от убийство на дете… засега — отвърна хладнокръвно гласът.

— Не ми изглеждате варварин, господин Първи, а отнемането на детски живот е варварски акт, да не говорим, че ще затрудни много положението ви.

— Пол, казах какво искам. Направете го незабавно. — След което линията прекъсна.

— По дяволите! — изпъшка Белоу. — Този знае правилата.

— Лошо ли е?

Белоу кимна.

— Лошо. Той знае какво ще се опитаме да направим — от моя страна, имам предвид.

 

 

— Андре! — извика Рене от бюрото си. — Избери дете.

Андре вече го беше направил и посочи холандското момиченце, Ана, със значката за специален достъп. Рене кимна одобрително. Така, значи противниковата страна беше изпратила лекар да говори с него. Името Пол Белоу не му говореше нищо, но човекът можеше да е някой испански психиатър, вероятно с опит, или поне обучен да преговаря. Задачата му беше да отслаби решимостта им и като крайна цел — да ги убеди да се предадат и по този начин да се осъдят на доживотен затвор. Е, сега трябваше да действат. Рене погледна часовника си и реши да изчака десет минути.

 

 

Малой насочи хеликоптера към площадката за кацане, където беше паркирана цистерната с гориво, и след няколко секунди „Найт Хоук“ докосна асфалтовата настилка. Малой изключи двигателите, а сержант Нанс отвори страничната врата и скочи навън.

— Време за малко почивка? — попита лейтенант Харисън по интеркома.

— Да — изсумтя Малой и отвори своята врата, за да слезе. Имаше спешна молба към посрещачите.

— Номерът е да подходим достатъчно близо — каза Ковингтън.

 

 

Чавес само кимна.

Бяха заобиколили предпазливо замъка от другата страна. Чуваха движението на влакчето „бомбардировач“ зад гърба си. Около замъка имаше цели четиридесет метра широко голо пространство, несъмнено замислено от главния архитект, за да може зданието да се открои и да се придаде на замъка първостепенно значение. Ефектът беше налице, но това съвсем не работеше в полза на Динг и Питър. Двамата не бързаха, проучваха внимателно всичко — от изкуствените поточета до мостовете над тях. От мястото си можеха да видят прозорците на командния център, където се намираха терористите, и линията за пряка видимост беше адски добра. Вътрешното стълбище също сигурно се пазеше от въоръжени мъже.

— Няма да ни улеснят, нали? — отбеляза Ковингтън.

— Хич даже.

— Как върви рекогносцировката — попита Кларк по закодираната радиочестота.

— Много добре изпипано, мистър К — отвърна Чавес. — Малой дойде ли вече?

— Току-що кацна.

— Добре. Щото ще ни трябва, ако ще се пъхаме вътре.

— Две групи, отдолу и отгоре — добави Ковингтън. — Но ни трябват още данни за вътрешността.

 

 

Испанският майор моментално кимна и махна на някакви хора в хеликоптерния хангар. Те изтичаха до него, получиха заповедите и се затичаха обратно. Малой също се запъти към хангара. Трябваше му мъжка тоалетна. Сержант Нанс, забеляза той, крачеше в обратна посока, нарамил два термоса. „Добър човек — помисли си Малой, — знае колко важно нещо е кафето в такъв момент.“

 

 

— Тази камера е мъртва. Простреляха я — каза Денис. — Записахме как го направиха.

— Покажете ми — разпореди се Нунън.

Разположението в стаята не беше много по-различно от това тук, забеляза Тим Нунън от петдесетсекундния запис, който имаха. Децата бяха скупчени в ъгъла срещу камерата. Не беше много, но все пак беше нещо.

— Нещо друго? Аудиосистеми в стаята, микрофон, нещо такова?

— Не — отвърна Денис. — Само телефони.

— Ясно — разочаровано кимна агентът на ФБР. — Трябва да измисля някакъв начин да ги подслушам. — Точно в този момент телефонът иззвъня.

— Пол слуша — веднага се отзова Белоу.

— Здрасти, Пол, тук е Първи. Осветлението остана изгасено. Казах ви да пуснете тока. Не го направихте. Пак ви казвам: направете го незабавно.

— Работим по това, но нали знаеш, полицаите се бавят и…

— И няма нито един от парка, който да ви помогне? Не съм глупак, Пол. Казвам ти го за последно — веднага пуснете тока.

— Господин Първи, работим по въпроса. Моля ви, проявете малко търпение. — По лицето на Белоу вече се стичаше пот.

 

 

— Андре — каза Рене, по погрешка преди да е прекъснал линията.

Доскорошният служител от охраната на парка пристъпи до ъгъла.

— Хайде, Ана. Мисля, че е време да отидеш при мама.

— О? — възкликна момиченцето.

Очите й бяха сини като порцелан, косата светлокафява, всъщност почти руса, а кожата й беше бледа и крехка като пергамент. Беше много тъжно. Андре пристъпи зад количката, хвана дръжките и я подкара към вратата.

— Ела да излезем навън, малката — промълви той.

Асансьорът беше с аварийно захранване и дори при изключен ток можеше да се движи на акумулатори. Андре натика количката вътре и натисна бутона за първия етаж. Вратите бавно се затвориха и асансьорът се спусна надолу. Минута след това вратите отново се отвориха. През замъка преминаваше широк наземен коридор, за да могат посетителите транзитно да преминават от едната част на Световния парк към другата. Сводестите стени бяха покрити с мозайка.

 

 

— Какво става? — попита Нунън, забил поглед в един от мониторите. — Джон, някой излиза навън.

— Командир, тук Снайпер Две-едно, виждам един, който тика пред себе си инвалидна количка с дете в нея, излиза от западната страна на замъка. — Джонстън остави бинокъла и прикладва пушката, намествайки кръста на мерника в слепоочието на мъжа: пръстът му леко опря в двойния спусък. — Снайпер Две-едно на цел, един човек, една цел.

— Оръжия на предпазител — дойде отговорът на Кларк. — Повтарям, оръжия на предпазител. Потвърди.

— Прието, Шест, оръжия на предпазител. — Сержант Джонстън свали пръста си от спусъка. Но какво ставаше там?

— Гадняр — изръмжа тихо Ковингтън. Двамата с Чавес бяха само на четиридесет метра от него и имаха пряка видимост. Момиченцето се беше сгушило в лявата страна на количката и се мъчеше да погледне нагоре и назад към мъжа, който я буташе. Беше около четиридесетгодишен, с мустаци, но без брада, среден на ръст, на тегло и на телосложение, с тъмни очи, които не изразяваха нищо. Паркът беше толкова тих, толкова безлюден, че можеха да чуят скърцането на гумените колелета по каменната настилка на двора.

— Къде е мама? — попита Ана на английски.

— Ще я видиш след малко — обеща Девети. Количката зави покрай сводестия вход към замъка, заобиколи покрай една статуя и пое към двора. Девети я спря в средата на широката алея и се огледа.

Тук навън трябваше да гъмжи от полицаи, но той не забеляза никакво движение — само вагончетата на „Бомбардировача“ — не беше нужно да ги поглежда, за да се увери, че се движат: познатият шум говореше ясно. Наистина много лошо. Девети посегна към колана си, измъкна пистолета и…

 

 

— Оръжие. Той извади пистолет! — докладва Хомър Джонстън. — О, мамка му, той ще…

 

 

…Андре стреля в гърба на Ана и куршумът премина точно през сърцето й. Отпред, на плоската детска гръд бликна кърваво петно и главичката на детето клюмна. В същия момент мъжът бутна количката и тя се затъркаля по полегатата алея и покрай каменната стена, докато най-сетне не спря на равното.

Ковингтън измъкна беретата и я вдигна. Нямаше да е лесен изстрел, но разполагаше с девет патрона и те бяха предостатъчни, но…

— Оръжие на предпазител! — гръмна радиослушалката в ухото му. — Оръжие на предпазител! Не стреляй! — заповяда Кларк.

— Мамка му! — изхриптя Чавес.

— Да — съгласи се англичанинът. — Прав си. — Прибра пистолета в кобура и проследи с очи мъжа, който се обърна и закрачи обратно към укритието на каменния замък.

— На цел съм. Снайпер Две-едно на цел! — съобщи Джонстън.

— Не стреляй! Тук Шест, оръжия на предпазител, по дяволите!

 

 

— Мамка му! — изрева Кларк в командния център и удари с юмрук по масата. — Мамка му!

И в този момент телефонът иззвъня пък.

— Да? — каза Белоу.

— Получихте предупреждението ми. Включете веднага електричеството или ще убия друг заложник — каза Първи.